Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (33)

31.
Пеперуденият мъж

Вашето усърдие да бъдете ефикасен е достойно за похвала. Поддържате Върбов лес добре в отсъствието на баща ми. Защото е отсъствие; защото съм убедена, че е отсъствие.

Но колкото до промените, които предлагате, не. Моля не опразвайте стаята на сестра ми Пчеличка. Личните й вещи трябва да се почистят, ако е необходимо, и след това да се подредят на полагащите им се места. Желая да бъдат оставени така, както трябва да са. Слугинята й би трябвало да знае как точно да се подредят. Нищо не трябва да се маха. След това вратите да се затворят и да се заключат.

Колкото до стаята на баща ми, искам да бъде оставена точно както е била, когато той замина. По същия начин затворете и заключете вратата. Никой да не пипа нищо вътре, докато той не се върне. Убедена съм, че няма да укори никого, че вещите му са оставени непипнати. Има една стая в долните коридори, която той използваше за кабинет понякога. Нямам предвид кабинета на имението; говоря за стаята с изглед към люляковите храсти. Тази също да бъде затворена и оставена недокосната.

Вярвам, че вече обсъждахме стаята, където се оттегляше майка ми за шиене и четене. Тя също трябва да бъде оставена както беше. Там е мястото за нейните неща. Не желая да бъдат разчистени.

Преди да ни е стегнала зимата, двамата с лорд Ридъл се надяваме да посетим Върбов лес, ако графикът ни позволи.

Писмо от принцеса Копривка до стюард Диксън от Върбов лес

Връщането ми в килията беше безцеремонно. Капра вкара и превъртя ключа си, а след това този на Симфи, за да отвори вратата, и повтори същите действия, след като вратата изщрака и се затвори зад мен.

— А аз? — осмелих се да попитам.

— Какво ти? — засмя се тя. — Може да ми потрябваш за нещо. По-късно. Или по-рано. — Усмихна се и това ме уплаши. — Засега просто седиш и чакаш. Всичко с времето си.

Усмихна се със задоволство, обърна се и се отдалечи.

Думите й не ме успокоиха. Беше пратила Фелоуди да види Винделиар. Беше ли Винделиар достатъчно силен, за да завладее ума на един Бял? Ако беше, щеше да иска да умра и те щяха да ме убият. Не можех да направя много по това. Отидох при сламеника и седнах. Дръжката на ножа ме бодна. Преместих се. Зачудих се колко време е минало, откакто една от Четиримата бе умряла. Какво означаваше смъртта на Симфи за тях и защо бяха четирима? Или сега щяха да продължат като трима? Стиснах ръце между коленете си и се залюлях, мъчех се да се успокоя.

— Е, Пчеличке. Какво ще правиш сега? — стигна до мен шепотът на Прилкоп.

Отвърнах тихо:

— Ами ще седя тук. Нямам избор.

— Нима?

Усещането не беше такова. Усещах се като вода, бързаща по коритото на поток. Водата не може да спре, нито да избере да тръгне нагоре.

— Водата върви където я води руслото — казах.

Чух го как въздъхна.

— Помня този сън. Беше един от моите. Прочете ли ти го някой?

— Не. Беше просто нещо, което си помислих. — Преместих се в ъгъла на килията и се опитах да надникна покрай стената, за да го видя. Нямаше начин.

— Малка Пчеличке. Виждаш ли различни видове бъдеще, различни пътеки?

— Понякога — признах.

— Можеш да избереш която и да е от тях. Избирай внимателно.

— Всички като че ли водят до един и същи край.

— Не всички — възрази той. — Виждал съм нещо от това, което може да последва. Ако останеш в килията си и не направиш нищо, те ще те убият.

Преглътнах. Не бях видяла това. Или бях? Сънищата избледняваха ужасно бързо, когато не можех да ги запиша.

Той помълча дълго. След това протегна ръката си, с обърната нагоре длан. Зачака. След малко сложих ръката си в неговата.

— Необучена си — каза той тихо. — Съжалявам, че не си родена при хора, които да са разбрали какво си. Чудя се дали не е твърде късно да те уча на каквото и да било.

— Учиха ме — отвърнах възмутено. За малко да кажа, че мога да чета и да пиша. Млъкнах. Все още не изглеждаше безопасно да го призная на когото и да било.

— Не са те учили на нещата, на които е трябвало да те учат, иначе щеше да разбираш повече и по-бързо. Ти си Бяла, от много древна раса, която вече не ходи по този свят. Може да отрастваш бавно и да живееш много дълго. Може би дълго колкото мен.

— Ще стана ли Черна като теб?

— Ако направиш промените, които съдбата те зове да направиш. Бих предположил, че си се променяла поне няколко пъти досега. Идва с треска и слабост. Кожата ти се обелва. Така научаваш, че си направила стъпка по своята Пътека.

Помислих за това, после казах:

— Може би два пъти.

Той изсумтя, сякаш потвърждаваше нещо за себе си.

— Знаеш ли, че всеки Бял пророк има Катализатор? Знаеш ли какво прави един Катализатор?

Знаех думата от писанията на баща ми.

— Един Катализатор променя нещо.

— Точно така. — Каза го одобрително. — И Катализаторът на един Бял помага да станат промените, от които Белият се нуждае, за да промени света. Да постави този стар свят на нова и по-добра пътека.

Изчаках да каже повече, но той замълча. Накрая попитах:

— Ти ли си моят Катализатор?

Той се засмя, но някак тъжно.

— Не. Сигурен съм, че не съм. — След дълго мълчание отрони: — Освен ако много съм сгрешил, ти уби своя Катализатор снощи.

Изпитах неприязън, че го каза. Направи го твърде реално. Не отговорих.

— Помисли за това — каза той тихо. — Кой те доведе тук? Кой те би и буха, докато те оформи в това, което си сега? Кой те вкара в това пътуване до това настояще, което беше някога твое бъдеще?

Думите му бяха плашещи. Усетих, че съм се задъхала. Не. Не исках Дуалия да е моят Катализатор. Въпрос прогори вътрешностите ми и се добра до устата ми.

— Трябваше ли да я убия?

— Не знам. Само ти можеш да знаеш какво би трябвало да направиш. — После добави: — Това, което вярваш, че трябва да направиш. Бледата жена се противопостави на моето виждане за бъдещето. Вярваше, че нейното предназначение е да се погрижи драконите никога да не се върнат на нашия свят. Виждаше вярна Пътека в това Външните острови да останат във война с Шестте херцогства. Искаше да разбие Шестте херцогства на враждебни помежду си малки държави и да гарантира древната магия на Праотците да не изплува отново на повърхността в родословията на Пророците.

— А ти избра другата пътека?

Засмя се тихо.

— Мъничко, аз съм по-стар от стар. Изпълних задачите си като Бял пророк много преди Илистор да дойде в Аслевял. Когато моят Катализатор умря, не исках да напусна мястото, където двамата бяхме свършили работата си. Останах и снеговете се натрупаха, лед завладя руините. След това, когато дойде Айсфир, избрах да остана и да бдя над него в ледения му сън. Предполагам, че беше добре, че… — Гласът му заглъхна, сякаш вече се чудеше на избора си.

— Когато Илистор дойде и започна да прави своите промени, те прокънтяха в сетивата ми като звън на пукната камбана. Започнах да й се противопоставям. Осуетих усилията й да убие окования в леда дракон.

Чух приглушената му въздишка. Разбрах, че се плъзга покрай болезнени спомени, когато добави:

— А след това се случиха много събития, които не бяха мое пряко намерение. Неща, които ме тласнаха да поема роля, за която мислех, че отдавна е приключила. Сънищата ми се върнаха. Това беше нейно дело. Нейна вина, че се пробудих за онези задачи. — Ново късо мълчание. — Ето какво искам да ти кажа сега. Зърнал съм в някои от сънищата си какво би могла да направиш, тъй че те предупреждавам. Избирай внимателно, малка Пчеличке. Замък Клерес се издига от незапомнени времена. Откакто Слугите са го завладели, се е превърнал в хранилище на история. Свитъците, събрани тук, проследяват не само какво би могло да бъде, ако събитията се развият по определен начин. Тук е записана много история. Мъдрост е придобивана и съхранена в свитъците и книгите. Слугите са документирали промените, които те са предизвиквали, а преди това — делата на първоначалните Бели пророци.

— А освен това има хора, които живеят тук, в замъка и в града отвъд него, хора, които зависят от търговията, пораждана от замъка и Слугите — продължи той. — Отвъд тях са хълмовете, където пасат стада и земеделци обработват нивите. Също и рибарите. Като детска кула от кубчета е. Ако издърпаш най-долното кубче, всичко се срутва. Животът на хиляди се променя.

Помислих дълго над това. После попитах:

— Винаги по лош начин?

Той помълча.

— Не. Някои се облагодетелстват.

— Ти промени ли живота на хиляди? Знаеше ли, че драконите сега ще нападат стадата и хергелетата на Халкида и Шестте херцогства? Знаеше ли, че драконите ще свалят жестокия херцог на Халкида? И че сега ще има мир между Шестте херцогства и Външните острови?

Мълчанието му този път бе по-дълго.

— Част от това знаех. Знаех, че вашият принц ще се ожени за нарческата на Външните острови. Останалото… тук не научавам новини. Малко знам извън онова, което сънувам. Капра казва, че това пази сънищата ми чисти, неповлияни от външния свят. А наистина сънувам и записвам тези сънища. Аз съм като птица, която пее в клетката си, без да знае за сезон или за любов, или потомство. Сънищата, които записвам, ми ги взимат. За добро или зло, не мога да кажа. Да сънувам и записвам сънищата е моята Пътека. Това трябва да правя.

— А сънуваш ли за мен? — Усетих лек трепет от важността на въпроса.

— От много години. Отначало ти беше малко вероятна. После… бих предположил, че беше преди десетина години. Трудно ми е да знам. Времето тече различно, когато човек е затворен.

— Някъде по времето, когато съм се родила.

— Нима? Толкова си малка да направиш такива големи промени. Толкова малка.

— Иска ми се просто да можеше да съм си останала у дома. Не искам това. — Гърлото ми се стегна и усетих прилив на гняв. — Предупреждаваш ме за всички онези хора, на чийто живот ще повлияя. Но Дуалия и Слугите изобщо не се интересуваха от това. Убиха толкова много от моите хора. Толкова много деца останаха сираци, толкова много деца никога няма да се родят. Нищо от това не спря ръката й!

Силните му черни пръсти се стегнаха около моите бели и нашарени с белези. Дланта му бе топла, но усетих колко тънки и крехки са костите ми. Можеше да скърши ръката ми за миг. Но той я задържа топло и каза:

— Но ти не си тя. Ти си истинската Бяла пророчица за това време. Трябва да търсиш онова, което води до най-голямото добро за всички. Не можеш да бъдеш безсърдечна или егоистична, както беше твоят Катализатор.

Не мислех за това, което щях да направя. Вече бях опитна в това. Магията на Винделиар можеше да е отслабнала, но все още я имаше. А ако Слугите имаха още от змийската слюнка и му я дадяха… Обзе ме нетърпение. Не биваше да позволя да ме спрат. Мисля, че Прилкоп усети решимостта ми в това как отдръпнах ръката си от неговата.

— Когато хората не знаят миналото, правят същите грешки, каквито са правили предците им — предупреди ме той.

Поех си дълбоко дъх и се зачудих дали е вярно. После се отпуснах на постелята си и зяпнах каменната дантела на стената. Помислих за всичко, което бе казал.

— Ако просто остана тук в килията си, те ще ме убият, нали?

— Така сънувах. Рязък дъх, угасва свещ.

Оставих малко ръбче от плана ми да пропълзи в ума ми. Колко му бяха казали сънищата му за мен? Знаеше ли намеренията ми?

— Смяташ, че трябва да остана в килията си?

Той въздъхна тежко.

— Само ти казвам, че това е възможност, която може да не си обмисляла. Може би трябва да се опиташ да видиш къде би могло да отведе това решение. — И добави много тихо: — За нас въпросът не винаги е за собственото ни оцеляване. Въпросът е за пътеката, която вярваме, че е най-добрата за света.

— Винделиар ми каза, че можел да усети, когато е на вярната Пътека. Е, аз вече усещам моята. Усещам я като правилната, Прилкоп.

— Толкова много неща вършат работа, когато са нещата, които искаме да направим.

— Какво сънува, че правя?

Имаше усмивка в гласа му.

— Сънувах много различни пътеки за теб. Някои по-вероятни от други. — Нашепна ми отново думите, онези странно познати стихове:

Птицо пъстра, кораб от сребро, какво пробуждате пред мен?

Един ще е двама и двама един, преди да грейне бъден ден.

Това все така ми звучеше безсмислено.

— Казах ти вече, нямам никаква пъстра птица, нито кораб. Прилкоп, просто ми кажи. Разбивам ли бъдещето?

— Ох, дете. Всички го правим. Това е и опасността, и надеждата на живота. Че всеки от нас променя света, всеки ден. — Засмя се тъжно. — Някои от нас повече от други.

— Какво е това?

Имало беше някакъв звук, по-скоро няколко звука. Тупване, приглушено скимтене, по-силно тупване. Затаих дъх и се вслушах. Прилкоп отдръпна ръката си и си представих, че се е дръпнал бързо към писалището си и хартията.

В коридора се отвори врата. Стъпките, които се чуха, бяха тихи. Зачаках. Последва шепот, по-тих и от вятъра:

— Прилкоп? Жив ли си? Жив си!

— Кой си ти? — попита Прилкоп. Гласът му бе изпълнен с подозрение.

— Приятел! — Смях, тих като ромон на първите капки дъжд. — Който идва загърнат в подарък от теб. Имам ключовете на пазача. Ще те измъкна оттук!

Тихо стържене на метал в метал.

— Възлюбен! Ти си тук? — Гласът на Прилкоп се извиси, радостен и пълен с неверие.

— Да. И това, че те намирам, ме изпълва с радост, но друг търся. Дете, малко момиче, казва се Пчеличка.

Възлюбен? Приятелят на татко ми, просякът от пазара? Шутът? Втурнах се към решетките на килията, сграбчих ги и погледнах навън. Нямаше никого там. Нищо не можех да видя, но чух тихото подрънкване на ключове. Вълкът Баща вътре в мен настръхна. Взряхме се навън.

Прилкоп заговори шепнешком, гласът му трепереше от възбуда:

— Не са тези ключове, стари приятелю. Тези ще отворят други килии, но не тази, нито на Пчеличка. Но тя е тук и…

Вратите в двата края на коридора внезапно се отвориха с трясък. Чух вика на Капра:

— Настъпете рамо до рамо! Размахайте палките. Напред! Не спирайте, докато не опрете гърди с приятелите си. Натрапникът е тук!

— Но… — понечи да възрази някой.

— Тръгвай! — кресна тя. — Напред и бегом! Удряй високо и ниско! Знам, че той е тук! Доверете се на палките си, не на очите си. Тръгвайте!

Някой, когото не можах да видя, ахна в паника. Чух бързи стъпки. След това, сякаш отникъде, зърнах за миг отделен от тяло крак. Някой, когото не можех да видя ясно, се мъчеше да се покатери по гладките решетки на килията срещу тази на Прилкоп. Вълниста сянка на нищо, както когато гледаш през вдигащата се топлина от огън. Катереше се бързо и зърнах босите му стъпала, които се свиха, сякаш за да се вкопчат в решетките. Край на пеперудено наметало се люшна и се завъртя за миг.

— Там! — извика дрезгав мъжки глас и пазачите дойдоха на бегом по коридора. Отдръпнах се, защото чух трясъка на тояги по решетките на килиите. Чух възклицанията на други затворници, а след това, щом стражите стигнаха до моята килия — ужасно изтупване по плът и рязко болезнено изпъшкване. Вълкът Баща изръмжа настървено. Сърцето ми заподскача и имах чувството, че вълкът в мен се опитва да се измъкне навън.

— Тук е, свалих го! — извика един страж.

Зърнах за миг човек на пода пред килията ми. После той се сви на кълбо и скочи. С ръба на дланта си перна един от стражите в долната челюст и главата му се фрасна в решетките на килията. Възлюбен се завъртя, наметалото се завихри и видях само части от него. Гола ръка сграбчи палката на другия страж, заби я рязко под челюстта му и той падна по гръб с хриптене.

Ако имаше само двама противници, мисля, че щеше да се спаси. Но стражът зад него замахна дивашки с късата си тояга. Улучи Възлюбен и той падна. Превъртя се на корем, после на колене, наметалото отново го прикри. Но знаеха къде е. Западаха бързи удари по тяло, което не можех да видя, а Капра извика:

— Стига! Спрете! Не го убивайте. Имам въпроси към него! Много въпроси.

Бях се отдръпнала до задната стена на килията ми. Не можех да си поема дъх. Капра мина между струпаните стражи, които стояха нащрек като объркани и възбудени хрътки, разгонени с камшик, за да не убият. Погледна към пода и бутна нещо с крак. След това вдигна глава и погледът й се люшна от мен към килията на Прилкоп.

— О! — възкликна тя весело. — Какво е това, което виждам на пода? Пеперудено крило? Има един сън, който съм чела и дори лично съм го сънувала. Ела, Прилкоп. Виж сънищата си сбъднати.

Извика него, но аз бях тази, която изхвърчах до решетките на килията си и зяпнах в ужас, щом тя се спря и вдигна края на нещо, което приличаше на крило на пеперуда. Когато го дръпна, се сбъдна моят сън. Там лежеше светлокож мъж. Беше бос и целият облечен в черно под наметалото. От ръката му бе паднала халка с ключове. Кръв течеше от рана на челото му и от носа му. Очите му бяха подбелени. Лежеше неподвижно.

Прилкоп изстена отчаяно. Нямах дъх, за да издам звук.

Капра се наведе над падналия, после вдигна очи към килията на Прилкоп. Весела, мелодична нотка се прокрадна в старческия й глас:

— Все още сънувам най-добре и най-вярно от всички. Ето го. Пеперудения човек, ловеца в капана! О, хайде не крий колко си впечатлен! — Поклати кокетно глава и добави с фалшива тъга: — Макар да съм наскърбена, че все още не си научил с кого да бъдеш приятел. Това беше лошо решение, Прилкоп. И се боя, че трябва да бъдеш научен, за пореден път, че е болезнено да ми се опълчваш.

Човек има две ръце. Едната ръка на пеперудения човек беше изпъната на пода, с ключовете току-що изпаднали от пръстите му. Другата ръка, онази, която все още бе покрита от наметалото, излетя навън мълниеносно. Помислих, че я е ударил със свития си юмрук, докато той не издърпа окървавен нож и не го заби отново в корема й. Капра не изпищя. Само изпъшка невярващо, а след това стражите й настъпиха, заритаха и заудряха с тоягите, докато Възлюбен не замря окървавен на пода пред килията ми.

Закрих очите си, но това не попречи на протяжния вой на Вълка Баща да ме оглуши за всичко останало.

Стражите вече бяха извлекли Капра назад. Тя седеше на пода, стиснала корема си с две ръце. Синият й халат беше потъмнял от кръв и аленото се стичаше между пръстите й.

— Идиоти! — опита се да извика тя, но не й стигна дъх. — Отнесете ме при лечителите! Веднага! И заведете Възлюбен и Прилкоп в тъмниците и ги хвърлете там. Затворете Възлюбен в старата килия на Дуалия! Аз ще се погрижа за него! Ах!

Последното беше от болка, когато двама от стражите й понечиха да изпълнят заповедта й.

— Ще ни трябват ключовете за Ключалката на четиримата — каза единият.

— Използвай тези на пода.

Един от стражите се наведе и ги вдигна.

— Не са те.

Капра не каза нищо. Мисля, че беше припаднала. Един от стражите заговори:

— Джесим, иди питай Фелоуди какво да правим. Ние с Ворум ще отнесем Капра при лечителя. Останалите, отнесете нарушителя на най-долното ниво. Хвърлете го вътре и го заключете добре. Никакви грешки повече днес. — И щом вдигнаха Капра, добави мрачно: — Всички ще ни бичуват за това.

Двама с Прилкоп мълчахме, докато се отдалечат. Повлякоха Възлюбен със себе си, главата му се люшкаше и се удряше в пода. Чух как вратата се затръшна и след това някой каза:

— Тъмничарката е мъртва. Този тип сигурно я е убил за ключовете. Донесете тялото.

За още малко време тишината се задържа, а след това, като сепнати птици, другите затворници започнаха да си шепнат пискливо, питаха, търсеха отговори или плачеха.

— Прилкоп? — попитах тихо. — Знаеш ли какво ще се случи сега? Имаш ли някакви сънища за това време?

— Не.

Прошепнах много тихо, само за него:

— Аз имам ключове. Можем да избягаме.

— Няма къде да избягаме, мъничко. Вече са затворили вратите и портите. — Засмя се горчиво. — Ако напусна отново това място, ще е когато тялото ми изтече от боклукчийската шахта със сметта на замъка. Рибите ще изядат плътта ми и костите ми ще станат на пясък.

— Сънува ли го това? — попитах с ужас.

— Някои знания идват не от сънищата, а от живота. Има само един изход от Клерес, който не е охраняван ден и нощ, и това е този, през който излизат мъртвите. Двамата с Дуалия ще споделим едно и също място за сетен покой, в корема на рибите. — Преглътна. — Бих искал пътуването ми дотам да е кратко, но знам, че няма да бъде.

Плачът му беше ужасен. Уплашен плач. Накара ме и аз да заплача.

— Пчеличка, пчеличка, пчеличка!

Някой викаше името ми с хриплив и плашещ глас.

— Какво е това? — попита Прилкоп сепнат, забравил за собствения си страх.

— Не знам. Шшт!

Който и да беше, не исках да ме намери.

Вратите в края на коридора отново се отвориха с трясък. Стъпки на много крака. Бях уплашена, но трябваше да разбера. Преместих се докъдето почти можех да видя по коридора. Стражи. Фелоуди, с Култри, който залиташе до него. Култри изглеждаше ужасно — болнав и побеснял от гняв в същото време. Ключовете, с които Капра ме беше заключила по-рано, сега се люшкаха от юмрука на Фелоуди. Групата тръгна към килията на Прилкоп. Твърде близо бяха до мен, за да мога да ги видя, когато ключовете влязоха в ключалките и ги превъртяха. Вратата се отвори.

— Изведете го! — нареди Фелоуди и стражите, които можех да видя, се понесоха напред.

Излязоха навън, четирима мъже, помъкнали един. В коридора друг мъж коленичи и пусна наръч вериги. Прилкоп стоеше изправен — вол, чакащ брадвата на касапина, докато стягаха букаите на глезените му. Не оказа съпротива, когато стражът се изправи и окова и китките му.

Бях страхлива. Не мен, о, не мен! — излъчих мисълта. Отчаяно се надявах магията на змийската слюнка да не се е изгубила в мен. С цялото Умение, което успях да събера, я изтласках към тях. Или подейства, или не им бяха казали да вземат и мен. Вълкът Баща почти викна:

Спри! Всеки изход е вход!

Ръмжеше. Подчиних се. Стените горе. Отдръпнах се от решетките и се свих на постелята. Щяха да отведат Прилкоп… за какво? За болка, беше му се заканила Капра. За смърт? Когато предната нощ бях взела решението си, аз ли бях създала това бъдеще за него? Моя ли беше вината сега?

Обзета от ужас и себичност, закрих очите си с ръце и се замолих, без да мисля за никакъв бог: Нека да не ме вземат. Нека да не съм аз!

— Хей, Пчеличке! — Култри беше пред килията ми, опрян на рамото на един от стражите. Беше си сложил нов грим, но лошо направен. Виждаха се ивици плът. Усмихна ми се — трепереща усмивка, с отпуснати устни. — Не мисли, че не знам! Знам. Ти ги уби и ще се погрижа да си платиш за това. Да.

— Престани — каза му Фелоуди. — Винделиар те е омагьосал. Колко пъти трябва да ти го казвам? Хванахме убиеца. Когато смъкнат Прилкоп долу, ще видиш сам. Възлюбен е. Глупакът се е върнал. Имаше сериозна причина да убие Симфи. Дуалия вероятно е била просто между другото. Хайде. Трябва да се уверим, че Прилкоп е затворен надеждно, а след това да идем да видим Капра при лечителя. Джесим каза, че ножът е бил къс. Дано не е стигнал до нещо жизнено важно.

Тръгнаха. Прилкоп закрачи с тях, къси стъпки, веригите му дрънчаха по каменния под. Вратите отново се затръшнаха. Отново настъпи тишина. Самотен глас от една от килиите извика:

— Стража? Стража?

Никой не отвърна.

Седях разтреперана и разплакана. Някой бе дошъл да ме намери, да ме спаси. И се бе провалил. И Прилкоп вече го нямаше. Не бях съзнавала каква утеха е за мен, докато не го отведоха. Беше ми страшно студено. Не можех да спра да треперя.

— Пчеличка? Пчеличка, пчеличка?

Ужасното гласче се върна. Говореше както си представях, че би говорило пакостливо духче. Не като човек.

— Пчеличка? Пчеличка, пчеличка?

Приближаваше се. И все повтаряше името ми. Чух някакъв тих шум, като тръсване на плат, и драскане.

— Пчеличка? Пчеличка, пчеличка?

Не можех да го понеса.

— Остави ме на мира! — извиках.

Но гласът се приближи.

— Пчеличка? Пчеличка?

Вече можех да различа откъде идва. Беше точно зад надупчената каменна стена, която мяташе сенки на раковини и цветя по пода на килията. Нещо затулваше светлината от една дупка и издаваше стържещ звук, като плъх в стена. Бях благодарна, че дупките са малки и стената — дебела. Не мислех, че може да стигне до мен. Но когато се взрях стъписана и уплашена в стената, от нея се показа остър сребърен клюн. Движеше се, кълвеше във въздуха.

— Пчеличка? — попита клюнът. — Пчеличка, пчеличка?

Въобразявах си го. Не можеше да е истинско. Не исках да го виждам, но не можех да извърна поглед. Клюнът напираше и кълвеше във въздуха, сякаш се мъчеше да стигне до мен. Принудих се да стана и се изместих така, че да имам по-удобен ъгъл да погледна в дупката в стената.

Птича глава. Лъскаво око. Наведох се, за да видя по-добре.

— Пчеличка?

И се промени. Не се беше случвало често и всеки път ме ужасяваше. Птичата глава излъчи венец от пътеки. Намерих дума за него. Сплит. Като онзи, който бях видяла на пазара със слепия просяк. Това не можеше да е добро.

— Махни се — помолих с треперещ глас.

— Нас — каза птицата. — Казва Нас. Намери Пчеличка.

— Нас? — попитах и ме жегна надежда. — Настойчивост? — Надеждата бе друг вид ужас. Как можеше Нас да е наблизо, толкова далече от Върбов лес? Наистина ли беше жив? Просякът ли го беше довел? Птицата искреше, не пред очите ми, а в ума ми. Това, че затворих очи, не помогна. Все пак не ги отворих. Зададох въпрос, като знаех, че отговорът може да разбие цялата ми надежда. — Идва ли Нас да ми помогне? Да ме спаси?

— Не. Не. Затворени. Порти затворени. Затворени.

Отпуснах се на постелята. Това не беше истинско. Птиците не говореха така. Не така, че да има смисъл. Полудявах ли? От искренето ми призляваше.

— Иди си — помолих я.

— Затворено, затворено. Амбър? Намери Амбър? Спарк пита.

Сега казваше безсмислени фрази.

— Иди си.

Един изход е вход! Кажи му това! Един изход е вход! Кажи на Нас. Вълкът Баща скачаше в ума ми, дращеше по стените ми, които държах толкова здраво. Кажи на птицата това! Хвърли се срещу стените ми, които не смеех да сниша.

Птицата, изглежда, се беше заклещила. Мъчеше се да се измъкне от дупката, но без особен успех.

— Един изход е вход — казах й, без да разбирам защо е толкова важно. Тя спря да се бори. Беше ли ме чула? Опитваше ли се да ми говори? Една котка ми беше говорила, във Върбов лес. Но онова беше ум към ум и някак по-малко изненадващо. Тази птица изричаше човешки думи с клюн на врана. Беше необичайно. Плашещо. — Птицо? С Нас ли идваш? Той с просяка ли дойде? Просяка го откараха в тъмницата. Той трябваше ли да ме спаси? Говори ми, птицо!

— Вход не лесен изход. Вход лесно. Изход трудно — оплака се враната. — Клещена.

Вдишах дълбоко. Овладях замайването си.

— Нас наблизо ли е? — Само по един въпрос наведнъж.

— Не. Нас не може помогне. Клещена. Няма Нас тук. Заклещена.

„Реши проблема на птицата и може би ще ти отговори.“

— Искаш ли да те избутам навън?

— Не! — Чух още стържене. След това, примирено: — Да.

Бръкнах в дупката.

— Леко, леко! — предупреди ме тя.

Докоснах клюна й. Тя ме клъвна. Силно. Тласък. Беше като блясък на мълния. Дракони. Щеше да дойде червен дракон. Дръпнах рязко ръката си.

Един изход е вход. Където сметта излиза от замъка. Кажи и!

Вече не беше заклещена. Отдръпваше се от мен, отнасяше със себе си сплита от възможности.

— Един изход е вход. Където сметта излиза от замъка. Кажи на Нас!

Чух плясък на криле.

— Мисля, че си отиде — казах на глас.

Тя чу ли те?

— Не знам — прошепнах. Вятърът духна и едно пухкаво перо долетя в килията ми. Улових го. Беше искрящо червено. — Не знам.