Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (32)

30.
Прегради и черно знаме

Голяма везна, каквато има сарафът на Крайречни дъбове. На едното блюдо кацва пчела и внезапно блюдото натежава. Много стара жена с равнодушно лице казва:

— Каква е цената на този живот? Каква честна мярка го изкупва?

Син сръндак връхлита през пазара. Скача и пада в празното блюдо. Блюдото на пчелата се вдига и двете блюда се изравняват.

Много старата жена кимва и се усмихва. Зъбите й са червени и остри.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

Никога не съм обичал да слизам по въжена стълба в лодка. Винаги си представям, че ще падна във водата. Катеренето нагоре по дървената стълба на кейовете беше почти толкова лошо. Огнегърнетата се друсаха на гърба ми. Красивото наметало от Бък беше твърде топло. А оголените рапани по пилоните на кея ми подсказаха, че отливът вече е започнал. Закотвянето на кораба в най-дълбокия участък на пристанището бе отнело влудяващо много време.

— Побързайте — казах ненужно на спътниците си. — Пътят до замъка е отворен при най-ниската точка на отлива. Трябва да стигнем там, продаваме огнетухлата и си купуваме преминаването.

Един след друг ме последваха на кея. Спарк вече беше Спаркъл, добре облечена заможна млада дама, която ругаеше колоритно, щом дантелената й фуста се закачеше за някой рапан. Лант приличаше на конте с елегантния си елек, дантелена риза и шапка с перо. Не харесвах зелената си риза със синьото наметало, но се надявах, че контрастът просто ще ме отличава като чужденец и приемливо богат търговец. Нас беше единственият, който изглеждаше свястно в износените си дрехи. Ножът на бедрото му беше дълъг, но не толкова, че да предизвика коментар.

Брашън и Алтея бяха дошли с нас. Не бяхме говорили много. Сега Алтея каза само:

— Късмет.

— Благодаря — отвърнах.

Брашън кимна умислено и двамата се отдалечиха от нас и закрачиха към складовете до кейовете, несъмнено за да видят каква стока се предлага. Крачеха един до друг, заедно и в същото време отделени. Еднаква крачка, като два коня от дълго време в един впряг. Ако бяхме аз и Моли, ръката й щеше да е на моята и тя щеше да ме поглежда и да говори, и да се смее, докато вървим. Брашън и Алтея завиха на един ъгъл и се скриха от погледа ми. Въздъхнах. Надявах се да не донеса беда на тях и на кораба им.

Обърнах се към малката си група.

— Готови ли сте?

Кимвания. Погледнах гребците долу, които ни бяха докарали до кейовете. Изглеждаха толкова весели, колкото може да са моряци, пили цяла нощ, върнали се на кораба за едно здраво хокане и след това гребали от залива до кейовете.

— Тук ли ще сте? — попитах ги. — Когато се върнем? — И добавих с неохота: — Може да се окаже дълго чакане.

Една от моряците-войници на Ета се беше качила с нас. Изправи се, сви рамене и рече:

— Всички моряци са свикнали да чакат. Тук ще сме. — И добави ухилено: — Хубаво сте се издокарали, принц Фицрицарин. Желая ви късмет. Гадно ще е да видя тези дрехи оцапани с кръв.

— И за мен — отвърнах тихо.

Усмивката й се разшири.

— Ступай ги хубаво, шефе. Върни си момиченцето.

Това пожелание, от относително непознат човек, ме въодушеви необяснимо. Кимнах и малката ми група тръгна след мен по кея.

— Ще отидем ли първо да потърсим Амбър? — попита Лант.

— Ще е безполезно губене на време. Тя е взела пеперуденото наметало. Ако е решила да се скрие, няма да я видим. А тя определено няма да ни види.

Спарк се намръщи, щом ме хвана за ръка, като истинска дъщеря.

— Защо няма да ни види?

— Защото е сляпа.

— Не е. Късогледа, да, но вече не е сляпа. Казах ви го това.

— Какво? Кога?

— Зрението й се е върнало. Много бавно и все още слабо. Но когато делиш стая с някого, такова нещо трудно се скрива.

Постарах се да не ахна и се усмихнах все едно обсъждахме времето.

— Защо не ми е казала? Защо ти не ми каза досега?

— Казах ви. Казах ви, че тя вижда повече, отколкото знаете, и вие казахте, че винаги го е правила! Помислих, че и вие го знаете. Колкото до защо тя не ви го каза, е, мисля, че вече е очевидно. За да може да направи това. Да се измъкне от нас и да се опита да спаси Пчеличка сама.

Откъслеци от разговори се наместиха. Да. Шутът беше смятал, че най-доброто решение е той да влезе сам в Клерес и да намери Пчеличка. Затова го беше направил. Също както аз му бях казал, че бих го направил, ако ми се отвори удобна възможност.

Денят вече бе топъл, лек ветрец донасяше смолистата миризма на гъстите дървеса по хълмистите склонове зад града. Миризмите на пушена риба, зрели плодове и уханието на подобните на маргаритки цветя, които сякаш бяха надвиснали над всеки вход, се носеха из въздуха, примесени с очаквания мирис на крайморски град. Улиците бяха необичайно чисти и добре поддържани. Не виждах просяци. Цареше усещане за благополучие. Градските стражи се мяркаха често, със строги лица и добре въоръжени. Шутът не беше преувеличил присъствието им. На първите етажи на много от сградите имаше дюкяни. От една врата излезе жена и изтупа чердже, докато минавахме. Момчета с широки памучни ризи и къси панталони притичаха покрай нас. Приличаше на спокоен и мирен ден в един благоденстващ град.

Изругах под нос и Спарк се сепна. Вчера Шутът ми беше чел на глас от книгата на Пчеличка. Пропуск от негова страна, или се беше надявал, че ще се усетя? Беше ли го намерил за забавно? Стиснах зъби.

Отнякъде се взе Пъстра и кацна на рамото ми. Трепнах, а след това й казах:

— Върни се на кораба. Не можем да привличаме внимание.

Тя ме клъвна по бузата.

— Не. Не, не, не!

Хора се заобръщаха да видят говорещата птица. Помъчих се да се престоря, че това е нещо съвсем обичайно. Плеснах я с ръка и тя подскочи на рамото на Нас.

— Не й говори — посъветвах го тихо. Врана, кацнала на рамото на момче, беше достатъчно забележително нещо. Нямаше нужда да спорим с нея, докато крачим по улицата.

Пъстра се изкиска и се отпусна за возенето.

Тръгнахме по оживен път пред пристанището, покрай спретнати къщи и малки дюкяни. Пътят криволичеше покрай кейовете и след това покрай скалистите брегове на залива. Видях рибарски лодки, издърпани на брега, и деца сортираха рибата, която вадеха от мрежите на родителите си. Търсачите на щастие, които бързаха покрай мен, бяха многобройни и ако се съдеше по облеклото им, бяха дошли от много най-различни места. Някои изглеждаха ведри, почти весели. Млади двойки, надяващи се на добри знамения и поличби може би. Други бяха сериозни и изпълнени с безпокойство, караха се и гълчаха спътниците си, докато бързаха покрай нас да са първите на преминаването. Всички оформяхме процесия на надежди и страхове, пълзяща по добре поддържания булевард към предричането на бъдещето ни.

— Къде мислите, че е тя? — попита ме Спарк.

— Имаше отлив рано тази сутрин. Подозирам, че затова е слязла на брега снощи. За да има време да продаде гривната и да плати за преминаването. Може вече да е в замъка.

— Къде да я търсим? — попита тихо Лант. — След като преминем.

— Не търсим Амбър — отвърнах му. — Придържаме се към нейния план, както го предложи, защото точно това ще очаква тя от нас. Така че ще влезем в Клерес, ще намерим как да се скрием и след това претърсваме килиите на покрива. Ако не намерим Пчеличка там, ще се съберем в двора за пране с надеждата, че там ще се срещнем с Амбър и Пчеличка ще е с нея.

Мълчанието, което последва, бе доказателство колко малко се харесва на всички ни този план.

— Не разбирам защо Амбър е тръгнала без нас — каза Нас.

— Мисли, че има най-добрия шанс да намери Пчеличка.

— Не. — Ръката на Спарк на моята се стегна. — Мисля, че знам защо. Мисля, че е защото е най-невероятното нещо. Най-малко практичният план.

Знаех, че трябва да бързаме, но думите й забавиха крачките ми.

— И? — настоях.

— Най-глупавият е. Вие казахте, че те знаят, че сме тук. Амбър казваше как могат да направляват хода на света, защото знаят вероятните посоки на бъдещето. Тъй че е избрала да тръгне по най-малко вероятния с надеждата, че няма да са го предвидили.

Спрях се.

— Но всичките планове… Всичките ни приказки, твоето шиене…

— Всичко, за да стане по-вероятно, че бихме го направили. — Поклати глава и ми се усмихна, обичлива дъщеря към баща си. — Не знам. Само предполагам, от всичко, което ни е казвала за Слугите и сънищата им.

— Ако си права, тогава те ще гледат за нас. Нашето предназначение би могло да е да ги отвлечем. — За да ни пленят? Да ни задържат, вероятно да ни изтезават? Щеше ли Шутът да ни изложи на такава опасност? Не.

Може би.

Колко често ме беше хвърлял в смъртно опасни ситуации, за да промени хода на нещата? Можеше да го направи отново. На мен. Но със сигурност не на Спарк, Лант и Нас.

— Вие тримата трябва да се върнете на кораба.

— Малко вероятно е да се случи — каза тихо Лант.

— Да — съгласи се Пъстра.

— Не можем — каза Нас. — Трябва да опитаме това. Да го направим най-вероятното нещо, което бихме направили. За да продължат да ни наблюдават.

Бяхме минали по извивката покрай пристанището и сега пътят ни изведе на застлан с обли камъни площад със сергии и дюкяни. Сергиите бяха покрити със завеси в ярки цветове. Очевидно през повечето дни площадът представляваше оживен търговски център. Но сега някои от сергиите и дюкяните бяха затворени и това като че ли беше и озадачаващо, и дразнещо за местните. Купувачи чакаха търпеливо пред някои затворени сергии. Неспокойната тълпа се трупаше на пазара и всички явно бяха озадачени. Дюкяните, които бяха отворени, предлагаха храна или пиене, или дрънкулки, шапки с широки периферии, благовония и малки куклички на Бели. Една жена продаваше малки свитъци с прорицания. Някои от хората, работещи на сергиите, бяха светлокожи и руси, но никъде не видях никакъв знак за истински Бял.

— Току-що затвориха щанда. Дойде един страж и им каза да спрат да продават пропуски.

— Да бяха ме пуснали да мина днес! Не мога да остана тук за повече от ден!

— Доста пари платих за този пропуск!

Отвъд гъмжащия пазарен площад двама стражи с вдървени лица стояха пред портата пред пътя към замъка. Водата беше спаднала почти напълно. Обнадеждени хора вече се бяха наредили на дълга опашка и чакаха на яркото следобедно слънце. Мърдаха и мърмореха, напомняха ми за добитък, подкаран в стобора за заколение. Но повече съжалявах стражите на портата с кожената им броня и шлемовете с пера. Бяха мускулести и млади; а нащърбеният белег на бузата на жената говореше, че е виждала битки. Пот се стичаше на тънки вадички по безстрастните им лица. Не реагираха на тълпата, която ги засипваше с въпроси.

Вик на облекчение се надигна, когато една мършава стара жена отвори капаците на будката си. Опашката се понесе напред, но тя вдигна ръце и извика:

— Не знам повече от това, което вече ви казах! — Гласът й беше креслив, смесица от гняв и от страх. — Изпратиха ми съобщение по птица. Казаха ми да спра да продавам пропуски. Не пускат повече хора днес. Може би утре, но не знам! Вече знаете всичко, което и аз знам, и не е моя вината, ни най-малко!

И започна да затваря капаците на будката. Един мъж сграбчи единия и викна, че трябва да го пуснат. Още хора налетяха напред, някои размахваха дървени жетони за пропуск. Пъстра излетя нагоре и изграчи предупредително. Уплаших се от безредици, а след това чух ритмичното тупане на крака — явно насам тичаха войници.

— Отдръпнете се към края на тълпата — наредих на подопечните си.

Лант тръгна пръв. Тръгнахме след него и с лакти и рамене се провряхме към края на струпаните нагъсто хора. Спряхме между сергия за плодове и бира и друга, на която продаваха печено месо.

— Поне трийсет са — отбеляза Лант, щом стражите дойдоха. Носеха къси криваци и се движеха с уверената прецизност на хора, обучени да са безскрупулни. Строиха се в двоен ред и се вклиниха между тълпата и стражите на портата. Щом заеха позиция, вдигнаха криваците си започнаха да изтласкват тълпата назад. Хората отстъпваха, всички с неохота. Мърморенето, оплакванията и молбите ми напомниха за разбунен пчелен кошер.

— Портите! Портите се отварят! — викна някой.

Оттатък пътя внушителните бели порти на замъка се разтвориха бавно. Още преди да се отворят напълно, през тях се изсипаха хора и тръгнаха по издигнатия път към нас. Движеха се като стадо добитък, някои тичаха да изпреварят другите. Всички бързаха, а щом доближиха портата откъм нашия край, стражите я отвориха. Войниците избутаха назад тези, които се бяха надявали да влязат, като викаха, че трябва да отворят място за напускащите замъка. Двете тълпи се срещнаха като връхлитащи вълни и последваха гневни викове и от двете страни.

— Какво означава всичко това? — попита Спарк.

— Означава, че Шутът е там и е направил нещо — предположих. Помислих за липсващото Сребро и ми призля.

Сякаш в отговор на думите ми чух викове от събралата се тълпа. Гора от вдигнати ръце сочеше към една от високите тънки кули. Дълги черни знамена бяха спуснати от прозорците й. На долните им краища бяха окачени тежести и те висяха изпънати и неподвижни въпреки вятъра откъм водата.

— За Симфи е! — извика някой. — Това е нейната кула! Тя е мъртва! Небеса, Симфи е мъртва! Една от Четиримата е умряла!

Този единствен вик развърза езиците на всички и предизвика какофония от викове, вой и плач. Помъчих се да извлека информация от безразборната гълчава.

— … не и откакто баща ми е бил момче! — възкликна някакъв мъж, а една жена извика:

— Не може да е така! Тя беше толкова млада и красива!

— Красива, да, но не млада. Царувала е в северната кула над осемдесет години!

— Как е умряла?

— Кога ще ни позволят да минем?

Някои хора плачеха. Един заяви, че идвал ежегодно, за да му се предскаже съдбата, и че три пъти бил говорил със самата Симфи. Описа я като толкова мила, колкото и хубава, и пред очите ми придоби аурата, която спохожда човек, докоснал се до величие. Или твърдящ, че го е направил.

От портите на замъка излезе мъж, висок и светлокож, с дълъг широк халат в светлосиньо. Тръгна бавно по пътя, от който се вдигаше пара — вече изсъхваше под лятното слънце. Осанката му ми напомни за Шута по времето му като лорд Златен. Шумните оплаквания на тълпата преляха в хор, призоваващ за внимание към него, а след това в мърморене. Чух как някой каза:

— Това е лингстра Вемег, който служи на Култри!

Мъжът стигна до отсамната порта и стражите и войниците се отдръпнаха, за да може тълпата да го види ясно. Той извиси глас и извика нещо, което никой не можа да разбере. Тълпата се смълча. Мъжът извиси глас отново:

— Разпръснете се веднага, или ще понесете последствията. Никой няма да бъде допуснат днес. Ние сме в траур. Утре, при следобедния отлив, онези, които вече имат пропуски, ще бъдат допуснати. — Обърна се и тръгна обратно.

— Симфи наистина ли е мъртва? Какво е станало? — извика една жена след него.

Мъжът дори не трепна и продължи да се отдалечава. Войниците и пиконосците преградиха пътя отново.

Тълпата се разшумя възбудено. Надявах се да не избухне бунт. Но множеството изглеждаше обзето по-скоро от скръб и разочарование, отколкото от недоволство. Хората се разпръснаха като плява, издухана от вятъра. Разговорите, които подслушах, бяха недоволни или тъжни, но никой като че ли не се съмняваше, че ще го допуснат на другия ден.

Надвих паниката, която се опита да се надигне в мен.

— О, Шуте, какво си направил? — промърморих на себе си, загледан над празния път.

— Какво ще правим сега? — попита Нас, след като тръгнахме бавно назад с напускащите поклонници.

Не отвърнах. Мислех за Шута. Той ли беше убил Симфи? Означаваше ли това, че не е намерил Пчеличка и си е отмъстил? Или че я е намерил и е бил принуден да убие? Беше ли пленен? Криеше ли се?

— Няма да влезем днес в замъка — отбеляза Лант. — Дали да не се върнем на Парагон и да изчакаме там докато пуснат отново хора?

— Спрете! — възкликна внезапно Нас. — Елате. Ей тук. — Отведе ни настрани от пълния с хора път, до водата. — Ние не можем да влезем! — обясни. — Но Пъстра може! — Погледнахме го изненадани. Враната бе кацнала на рамото му. Нас протегна ръка и Пъстра стъпи на китката му. Той я вдигна пред лицето си и й заговори: — Амбър ни каза, че в стените на килиите на най-горния етаж има дупки, оформени като цветя и други неща. Можеш ли да отлетиш там и да погледнеш през дупките? Можеш ли да видиш дали Пчеличка е там горе? Или Амбър? — Гласът му затрепери. Пъстра извърна лъскавото си око и го изгледа. После, без думи, плесна с криле и отлетя.

— Лети право натам! — възкликна Спарк.

Враната обаче прелетя покрай замъка и се скри зад него.

Нас подсмръкна и каза:

— Може би иска да го обиколи, преди да се опита да кацне.

— Може би — съгласих се.

Стояхме и чакахме.