Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (30)

28.
Опасен пристан

Мястото на този сън не е тук. Не е важен сън, освен за мен. Записвам го само защото искам да го запазя завинаги, за себе си.

В съня работя в градината с билки с майка ми. Небето е синьо и слънцето е изгряло, но е рано през деня, тъй че е приятно топло, не горещо. Клечим в лавандуловите й лехи. Тя има силни ръце. Когато стисне плевел и дръпне, той излиза с дълъг бял корен. Опитвам се да й помагам в плевенето, но откъсвам само горните листа. Тя ме спира и ми дава малка лопатка.

— По-лошо от безполезно е да правиш нещата половинчато, Пчеличке. Защото тогава си мислиш, че работата е свършена, но някой трябва да дойде след теб по-късно и да я свърши отново. Дори ако трябва да работиш по-бавно и да свършиш по-малко, по-добре е цялата задача да се изпълни първия път.

После ми показа как да забивам лопатката в пръстта и да изкарвам плевела, който не съм достатъчно силна да изскубна.

Събудих се с гласа й в ушите ми. Беше толкова истинско, но странното е, че макар да беше точно каквото майка ми би ми казала, нямам никакъв спомен за такъв ден. Тук съм нарисувала ръцете на мама, силни и кафяви, докато вади плевела от пръстта с корена.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

Глупавият избор, който често правя, е, че не спя добре и дълго в нощта преди важна задача. Един ярък сън за заек, който врещи в капан, ме разбуди скапан от умора. Усещането за кораба се беше променило. Нещо бе станало. Бях ли го проспал?

Отдавна бях усвоил изкуството да се измъквам от хамак и дори в тъмното успях да се справя прилично. Чувах хъркането на Лант и детското дишане на Нас. Главата ми все още бе натежала от сън и нямах представа колко време е минало. Фенерът в трюма не толкова хвърляше светлина, колкото унищожаваше пълния мрак. Затърсих в тъмното ботушите си, нахлузих ги и намерих с опипване стълбата към палубата. Прозях се, за да се досъбудя пълно. Чувствах се потиснат и унил.

Небето изсветляваше. Потърках очи, тялото ми все още негодуваше, че е събудено. Тръгнах към кърмата, като отбягнах Алтея и Брашън: стояха един до друг и гледаха не към града, а към морето. Намерих си моето тихо място на перилото и зареях поглед към Клерес. Светлината в небето се усилваше. Градът бе дори още по-красив на разсъмване, място на култивирана зеленина и спретнати жилища в розово, светлозелено и небесносиньо. Гледах как градът започва да се събужда. Подуших едва доловимото ухание на прясно опечен хляб и се загледах в няколкото рибарски корабчета, напускащи пристанището. Видях мъж с магарешка количка да слиза от полегатите хълмове към пробуждащия се град. В пристанището имаше само един голям кораб, фигурата на носа му беше изваян от дърво букет. Толкова мирно. И мило. Тялото ми копнееше за още сън. Примигах. Май бях задрямал, както си стоях.

Нашата носова фигура беше застинала все едно наистина беше направена от дърво. Младежкото ми лице се взираше към пристанищния град и ниските хълмове. Всичко толкова мирно и мило. Но вероятно още днес щях да окървавя ръцете си. Ако се сбъднеше волята ми, хора щяха да умрат. Щях да направя каквото трябва, за да върна детето си. Пуснах тънка нишка Умение. Пчеличке? Тате съм. Идвам да те намеря и да те прибера у дома.

Не усетих отговор от нея, но останах както бях, с отворен ум и в очакване. Но не Пчеличка стигна до мен. Тънко като нишка, усетих докосването на Предан. Още по-смътно — на Копривка. А след това, като буксирно въже след пилотното, Шишко ги укрепи. Все още притежаваше силата. Стар, болнав и сърдит, че го будят толкова рано, той все пак се пресегна от далечината и съчета умовете им с моя.

Здравей, дядо!

За миг поздравът на Предан нямаше никакъв смисъл. После го осъзнах. Детето се роди?

Умението на Копривка бе силно, но изтощението й се долавяше. Момиче. Кралица Елиания се радва много. Помоли ме за привилегията да й даде име. С Ридъл се съгласихме. Надежда. Името й е Надежда.

Надежда. Изрекох името и усетих как израсна стойността му в мен. Нямаше нужда да отпращам с Умението думите към дъщеря ми. Всичко, което изпитвах към нея и новородената ми внучка, се изля на порой през връзката ни. Усетих как целият настръхнах. Надежда, повторих и го почувствах.

Има и още новини! Това беше Предан, нетърпелив като дете да сподели нещо. Моята кралица го е пазила в тайна, докато не почувства, че е безопасно да го каже. Тя носи дете, Фиц. Напук на всички шансове ще бъда отново баща. И вече му е избрала име. Момче или момиче, детето ни ще бъде Обещание.

Сълзи опариха очите ми. Радостта му ме заля като вълна през цялото огромно разстояние и извиси сърцето ми още повече.

Да. Бебета. Бебета навсякъде. И всички ние трябва да се събудим толкова, толкова рано, за да говорим за тях. Мнението на Шишко несъмнено беше, че всичко това е могло и да изчака за по-късно през деня. Съжалих го заради старите му болни кокали.

Събудете готвачите! Разпоредете радостен пир! Розови сладкиши, питки с джинджифил и онези ароматни месеници за празненство! — предложих му.

Да! Усетих как духът му се повдигна. И тестените топчици, пържени в мас, с черешки вътре! И кафяв ейл!

Не мога да съм там, Шишко, стари приятелю, тъй че може би ти ще уредиш менюто, за да отпразнувате внучето ми! И ще изядеш моя пай вместо мен, нали?

Да, ще го изям. И по-плахо: Мога ли да я подържа?

Затаих дъх. С ушите на Копривка чух отговора на Ридъл.

Разбира се, че можеш! С две ръце, Шишко, също като кутре. Не, дръж я близо до тялото си. За да се чувства безопасно в силните ти ръце.

Топла е, като кутре! И мирише като новородено кутре! В безопасност си с мен, бебче. Тя ме гледа. Вижте как ме гледа!

Гласът на Елиания, по-смътен за сетивата ми:

Тя ще отрасне с вяра в теб.

Бих искал да мога да съм с вас. Сърцето ми пропусна един удар при тази мисъл.

Не се безпокой, Фиц. Аз ще съм нейният дядо, докато се върнеш.

Предложението на Шишко беше толкова искрено, че можех само да го оставя да усети благодарността ми. Хрумна ми, че може би странният ми стар приятел ще е по-добър дядо от мен.

Къде си сега? — попита Предан.

На котва край пристанището на Клерес. Днес тръгвам за Пчеличка.

Чувства, твърде много, за да ги изброя и назова, закипяха на каша от страх и надежда. Бъди предпазлив, промълви Копривка от много, много далече.

Бъди безскрупулен. Убий ги всички и срути града над главите им. Върни Пчеличка при нас! Беше Предан. Погледна малката дъщеря на Копривка, после — леката издутина на корема на Елиания. Бащиният му гняв се пробуди. Унищожи Слугите. Накарай ги да съжалят, че изобщо са чули за Пророка!

В мига, в който ме назова, нещо огромно се пробуди и се надигна от дълбините на Умението. Не можех да сравня усещането с нищо, което бях изпитвал. Копривка, Предан и Шишко — всички те се присвиха от страх. СТЕНИ! — предупредих ги, но те вече бяха изчезнали. Щом Шишко изгуби фокуса си, се бяха стопили като утринна мъгла, оставяйки ме сам сред надигащо се тресавище от чужда магия — магия отблъскваща и грешна, покварена и мръсна, като дете, съскащо като змия. Гъста и лигава, тя се надигаше около мен. Но в мига, в който нехайно бях посегнал навън, бях отворил врата към себе си. И онова съзнание нахлу през нея и ме докосна.

Беше кално изливане на мисли. Задържах се неподвижен и малък, напрегнат и твърд като орех. Научен бях да използвам Умението с цел и дисциплина, да насочвам мислите си както някой би замахнал със сабя, за да прониже противник. Това беше безформен натиск. Имаше огромна сила зад него, но без цел.

Пророка. Онова име. Затърси ме слепешком. Затаих дъх. Усещам те. Близо си, нали? И има нещо с теб. Какво е то? Не е човек. Потокът на гъста магия докосна Парагон. Корабът се пробуди рязко и тръпка премина по палубата му.

Не ме докосвай! — заповяда му корабът и усетих тревогата му, преди Парагон да вдигне своя стена, същата защита, с която пазеше мислите си от мен.

Съзнанието го затърси безуспешно, след което се върна на мен. Силата му ме обгърна, заподмята ме и ме разтърси като бясна вълна. Не можех да вдигна стена срещу него, защото вече бе в ума ми. Силата му ме ужаси, но като че ли нямаше представа как да я използва. Опипваше слепешком, без да може да ме докопа. Затаих се в себе си и изведнъж бях пуснат, когато нещо друго привлече вниманието му. Чух гласа, който го разсея.

Винделиар, събуди се, имам въпроси за теб. — След това уплашен шепот: — Какво си направил? Симфи! Симфи, о, не, тя е мъртва! Какво си направил, клетнико? Дуалия също? Убил си и господарката си?

Нищо! Не ги убих аз! Никой не ме слуша. Идвате тук непрекъснато, за да ме нараните, карате ме да казвам неща, на които няма да повярвате! Тук си, за да ме нараниш отново, нали, Култри? Обичаш да ме нараняваш! Страх се стовари върху мен като удар на чук и ме парализира, но бе последван от набъбващ гняв, гневна омраза, а под това — болезнена вълна, болката на едно младо изоставено същество. И той я изригна. Дуалия е мъртва! Симфи е мъртва! Нараняваше ме и нараняваше, а ти казах, че Пчеличка е лоша и има магия, и е готова да направи ужасни неща, но ти само казваше, че лъжа, и ме нараняваше още! Сега те са мъртви, а ти дойде да ме нараниш отново! Е, сега аз ще те нараня!

Не го насочи към мен. Иначе щях да закрещя като Култри. Все пак паднах безпомощен на палубата на Парагон, щом ко̀сата вълна от непоносима болка ме порази. Познавах ги. Нажежените клещи, веригите, които ме държаха увиснал във въздуха, тънките остриета, които режеха плътта ми. Усетих как той осъзна силата си.

Без писъци! — смири жертвата си. Не мислеше бързо, но с мощта, която притежаваше, това беше без значение. Мисълта му се точеше бавно, като уморен вол, тътрещ се по стръмен склон. Усетих детинското му ликуване, когато осъзна мощта си. Култри. Сега ме обичаш. Обичаш ме повече от всичко. Толкова си тъжен, че ме болеше. Освободи ме от веригата! Ще ми намериш лечител и ще ми донесеш храна. Хубава храна, каквато получават Белите в къщичките! Ще ме изведеш оттук, в някое хубаво място с меко легло. И ще кажеш на Капра и Фелоуди, че всичко, което им казах, е вярно. Пчеличка има магия и Пчеличка направи това. Пчеличка уби Симфи и Дуалия.

Усетих подобен на Умение прилив на пълна увереност, който бе насочил към някой друг. Не се съмнявах в истината, която казваше. Просмука ме с такава сигурност, че се уплаших да не остави незаличими следи в ума ми. За един ужасяващ миг знаех, че Пчеличка е опасна, споделях пълната му убеденост, че тя трябва да умре.

Накарай ги да ми повярват! Опитах се да ви предупредя, но никой не ме послуша. Кажи им, че наблизо има Пророк! Говори за избиване на всички ни, за унищожаване на целия Клерес. И има дракони в пристанището! Почти ги видях. Кажи им това! Но първо ми донеси храна.

Измъкването ми от това съзнание беше като усилие да изгазя от тресавище. Засмукваше ме като кал, която смъква ботушите на човек и го задържа здраво. Борех се със сила, която не отстъпваше на тази на Шишко в най-добрата му форма. Умът му ме стягаше в отвратителна прегръдка и изведнъж той се взираше навън през очите ми, надушваше, докосваше и вкусваше всичко като мен. Не можех да вдигна стените си и колкото повече се отдръпвах в себе си, толкова повече от моите сетива завладяваше той. Беше на ръба да наложи контрол над тялото и волята ми.

Хвърлих се срещу него. Не беше очаквал атака. Никакви стени ли нямаше? Нямаше. Беше разширил моста между нас; щурмувах през него. Завладях зрението му и другите му сетива. Взрях се в същество, чието лице бе скрито зад маска бяла боя и пудра, цялото облечено в зелено, цвета на блатна слуз. Лежах на студен под, с ледената захапка на метална халка около врата ми. Ръцете ми бяха окървавени от пресни малки рани. Целият бях смразен и схванат, с подути очи и с отоци по цялото тяло. Нищожни рани, но осъзнавах всяка от тях като злодеяние, причинено от собствения ми брат. Всичко това беше по вина на моя брат и сега мразех брат си.

Откъснах с презрение съзнанието си от неговото. Той се вкопчи в мен, отказваше да ме освободи. Оставих го да се наслади на презрението ми към слабостта му. Нито една от раните му нямаше да обездвижи един воин. Шутът беше понесъл много по-лошо. Чувството му на наранено нравствено превъзходство го отслабваше. Беше мекушав и изпълнен със самосъжаление като мехур, пълен с гной.

Страдах! — изрече той някъде думата на глас. Пренебрежението ми към раните бе оскърбително за него. Толкова лесно беше да го разсея.

Винделиар? — каза някой умолително. — Говори ми. Какво стана?

Китките му бяха ожулени от оковите. Избрах тази болка и се съсредоточих върху нея. По целите му ръце имаше малки порязвания. Докарах щипането им до съзнанието му. Намерих прояден зъб и тласнах болката му към мозъка му. Започна да издава безпомощни звуци. Усетих как замаха с ръце и докато обръщаше все повече внимание на малките си болки, започна да ги трупа за себе си. Изведнъж затръшнах челюстите му на езика, толкова силно, че да пусне кръв. Той изпищя, колкото от болката, толкова и заради властта ми над него. Исках да направя още. Исках да го убия. Позволих му да разбере това и в миг на паника той сам ме изхвърли от себе си. Гмурнах се в собственото си тяло и вдигнах рязко стените си. Плътни стени, тялото свито в защитно кълбо. Дишах задъхано все едно бях завършил учебен двубой с брадва с Бърич.

— Принц Фицрицарин? Фиц? Фиц!

Отворих очи и видях надвесения над мен Брашън. Страх и облекчение се бореха на лицето му.

— Добре ли си? — И по-тихо: — Какво ти направи Парагон?

Лежах свит на кълбо на палубата. Усилващият се ден около нас бе топъл, но дрехите ми бяха полепнали по мен от студена пот. Брашън ми протегна ръка, вкопчих се в нея и се надигнах.

— Не корабът — отвърнах задъхано. — Нещо много по-тъмно. И по-силно.

— Ела в каютата ми. Едно питие няма да ти дойде зле, а имам и новина.

Поклатих глава.

— Трябва да събера приятелите си. Трябва да идем на брега колкото се може по-скоро. Днес трябва да намеря детето си. Те ще я убият!

Той ме стисна здраво за рамото.

— Овладей се. Имал си ужасен сън. Трябва да се отървеш от него и да посрещнеш деня.

Понечих да се отърся от неуместното му съчувствие, но следващите му думи ме смразиха.

— Имам лоша новина и е съвсем реална. Амбър я няма.

— Какво?! Да не е паднала през борда?

Той се намръщи.

— Не. Хвърлихме котва късно снощи. С Алтея отидохме да поспим. През нощта някои от екипажа взели лодката и отишли на брега, нетърпеливи да видят града, за който са чували толкова приказки. Кенитсон между тях, и Момч-О също. — Преглътна яда си. — Знаеше ли за този план?

Беше почти обвинение.

— Не! И мислиш, че Амбър е отишла с тях?

— Да! Тя, която трябваше да е по-разумна, както и Момч-О. Аз съм… изумен, Фицрицарин. Говорят сякаш тя ги е подтикнала. Отишла облечена като обикновен моряк, обещала да им покаже най-скандалната таверна, която можело да си представят, храната несравнима, с мъже и жени, обучени да задоволят всеки апетит. — Поклати глава. — Може ли да се очаква такова нещо от нея? Да подтикне към бунт в навечерието на това спасяване, за което твърди, че е толкова важно?

Чух вика на Алтея и Ант профуча покрай мен, с Нас недалече зад него. Отдръпнах се от пътя им и прекъснах обърканото обяснение на Брашън с:

— Как е изчезнала?

— Разбрали се да се върнат преди разсъмване. Когато напускали, не могли да я намерят. Търсили я. Върнаха се преди малко, без нея. Дойдох да ти кажа и те намерих тук.

Осъзнах, че корабът се движи. Отново. Колко ли замаян съм бил, докато бях лежал проснат на палубата? Колко дълго съм бил в неведение? Разтърках очи и тръснах глава. Нищо не помогна да разсея мъглата от ума си. И изведнъж разпознах усещането.

— Чаят. Сложил го е в чая снощи.

— Какво?

— Все едно. Колко бързо мога да сляза на брега?

— Веднага щом закотвим, ще пуснем лодка. — Той поклати глава. — По-ядосан съм на сина си от всякога. Твърди, че намерението му било да е сигурен, че всички ще се върнат. Но трябваше да дойде при мен! А Амбър? Чувствам се предаден и в същото време изпълнен със страх за нея. Сляпа и сама. Защо го е направила?

Моят страх беше по-ужасен, че са я разпознали и са я пленили.

— Не знам. Трябва да сляза на брега колкото се може по-скоро.

— Ще се радвам да ти помогна — каза той и в гласа му долових горещото желание да приключи с мен и всичките неприятности, които им бях донесъл. Не можех да го виня. Отдалечи се и аз останах сам. Вдишах няколко пъти дълбоко. Това беше прекалено. Шутът ме беше упоил. Бликащата ми радост от новината на Копривка и страхът ми от ужасяващото присъствие се стопиха.

Тя замисли това. Тя направи така, че да стане.

Парагон не го изрече на глас. Посланието му бе като шепот в ума ми.

Защо?

Не знам. Но сега разбирам приказките й от снощи. Внимавай! — предупреди ме той и внезапно изчезна от ума ми. Не усетих нищо от онази същност, която бе докоснала и двама ни, но все пак стегнах стените си. Винделиар, вече знаех името му, и допира му. И той щеше да умре.

Бях видял Нас. Лант също бе част от екипажа, който придвижваше кораба в пристанището. Когато почуках на вратата на стаята на Амбър, отговор нямаше. Отворих. Спарк лежеше просната на нара си. Разтърсих я и вдигнах главата й.

— Чувствам се ужасно — простена тя.

— Бяхме упоени. От Амбър. Вероятно с прах от моя комплект. — Говорех, докато обличах приготвените ми дрехи.

Тя смъкна крака от ръба на нара и седна.

— Защо?

— Защото смята, че има по-добър шанс да спаси Пчеличка от мен. Какво взе?

Спарк се огледа с размътени очи.

— Не бабешкото й облекло. Панталоните, които направих за Нас. Ще са й къси. Шапка. — Посочи гърненцата козметика. — Прикрила е бледнината си. — Вдиша дълбоко и изправи рамене. — Трудно е да се разбере. Някои от вашите отрови, мисля. Една от моите. Пеперуденото наметало тук ли е?

Нямаше го.

Тя започна да рови из малките пакети до облеклото на „хубавата девица, която скоро ще се жени“.

— Взела ли е нещо от това?

— Не, доколкото виждам. — Протегна ми ръката си. В шепата й имаше кесийка и малко пакетче хартия. — Циндин или семе от карис? Избирате пръв.

Взех семето от карис. Знаех добре как ми действа.

— Откъде взе това?

— Семето карис от Сенч. Циндина от принц Кенитсон.

Разрових паметта си.

— Дава сила. Може да причини възбуда у някои. И може да причини аборт.

Тя ме изгледа.

— Искаше да го сподели с мен. Аз го прибрах.

— Мил човек. — Чувствах се странно разочарован от него.

— Да. Каза ми какво би могло да направи. И двамата бяхме уморени от нощната вахта. Не беше за възбуда, само за сила.

— Хм. — Отворих кесийката със семе от карис, прецених колко ми трябва, сипах го в шепата си и го метнах в устата си. Стрих зрънцата между зъбите си и лютият вкус изригна. Почти мигновено главата ми се прочисти. Видях как Спарк долепи пръчицата циндин до бузата си. — Опасен навик — предупредих я.

— Ако стане навик. Няма да стане. — Усмихна ми се горчиво. — Вероятно и двамата ще сме мъртви преди да може да стане. Ще задържите ли семето карис?

— Ако може.

Тя кимна и заоглежда отново това, което бе останало в стаята. Започнах да намествам огнените гърненца в колана, който ми беше направила. Тя ме наблюдаваше с орлов поглед.

— Запомнете кой фитил какъв е. Синият е бавен. Сенч много ги е усъвършенствал, откакто последно използва едно. Много по-благонадеждни и мощни са. Той се гордее… — Вдигна внезапно ръка към устата си. — Той се гордееше с тях — поправи се и видях в очите й сълзи.

— Ще ги използвам добре — обещах й.

След малко тя каза:

— Гривната с огнекамъка я няма!

— Не съм изненадан. Огнетухлата?

— Тука е. Както и елегантната пътна торба, която ви уших вчера. Тухлата ще се намести добре на дъното.

— Благодаря. — Изведнъж се почувствах приятно и свойски от това, че събирам снаряжението си на убиец със свой колега. Пъхнах огнетухлата в торбата. Задържа се хубаво изправена. Извадих едно от взривните гърненца от колана, увих го в шал и го наместих върху огнетухлата. Мазна отрова, допълнителен нож. Спарк ме наблюдаваше.

— Никога не носи всичките си припаси на едно място — подхвърли и аз кимнах на старата мъдрост на Сенч. И добавих:

— Дядо съм. Копривка се свърза с мен с Умението тази сутрин.

— Момче или момиче? — попита тя, без да вдига очи.

— Момиче.

— И Сенч щеше да е дядо. Не, прадядо, нали?

— Нещо такова. — Семето карис вкарваше утринта в по-рязък фокус. Щях да съм избълвал всичките си новини на Шута. Прецених внимателно онова, което знаех, преди да заговоря на Спарк. Колко щеше да разбере? Колко щеше да повярва? — Копривка ми изпрати новината с Умението. А след това усетих още нещо. Още някого. Винделиар.

Думите ми я ужасиха.

— Онзи, който е накарал всички да забравят във Върбов лес? Той се е свързал с вас с Умението?

— Не. Да. Беше като Умението, но… по-тромаво. Като вол или като товарен кон. — Очите й се разширяваха. Казах й най-лошото от всичко, щом най-сетне улегна в ума й. — Мисля, че той ме усети. И Парагон. Мисля, че знае, че идваме.

Изражението й беше толкова отчаяно, колкото се чувствах аз. Заговорих тихо.

— Подай ми стъклениците със сребро.

Едва ли щях да направя нещо толкова драстично. Едва ли щях изобщо да ги използвам.

Тя размести разхвърляните дрехи, за да ги намери.

— Всичките планове, които съставихме… всичко това е било уловка? Всичката работа, която свърших?

— Вероятно да.

Чух как тя ахна.

— Има само една! Тя е взела стъкленица Сребро!