Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (27)

25.
Подкупи

Наши осведомители са указали, че в залива Керл на полуостров Реден се трупа голям товар чудесен нефрит и тюркоаз, груб, както и обработен. Друг кораб там товари великолепни греди от твърдо дърво.

През последните шест месеца трима лурики са сънували голяма буря. Двама са сънували разбити кораби на скалите, докато облаците се разтварят и разкриват четвърт луна.

Макар да оставаме несигурни за точния месец на бурята, тримата лурики чувстват, че това събитие е близо в пътеките на бъдещето.

Мнението на настоящия колатор е, че ако се постави кораб в заливчето Скален близо до скалите Харке, след бурята е възможно да има чудесна плячка. Може би ще е добра идея също така да имаме на един такъв съд моряци, които биха могли да се справят с онези, които биха оспорили собствеността на такъв ценен товар. Дори да се наложи нашият съд да остане в готовност за шест месеца, приходът все пак би бил съществен.

Доклад до Четиримата от колатор Дженс от Седми ранг

Как можеше да съм спала толкова тежко? Събудих се от бутането на някаква жена. Беше пъхнала обутия си в сандал крак под решетъчната врата и ме мушкаше с него.

— Дръпни се. Ще ти пъхна кашата.

Гласът й беше тих и равнодушен. Слънчева светлина мяташе дантелени шарки по пода. Раковини. Цветя.

Надигнах се и в първия момент всичко ми бе непонятно. След това си спомних. Пребитото тяло на Дуалия и аз в килията. А през нощта — приятел? Изправих се и притиснах лицето си до решетките, помъчих се да погледна в съседната килия. Не можах да видя нищо освен още малко от коридора.

Жената, която ме беше събудила, беше с кафява коса и очи. Носеше просто облекло в светлосиньо, без ръкави и стегнато с пояс на кръста. Свършваше при коленете й, а на краката си носеше прости кожени сандали. Наведе се, сложи подноса на пода, взе от него купа каша и я пъхна под решетъчната врата. Проста жълтеникава каша в бяла купа. Никакъв крем, мед или плодове. Никакъв Върбов лес, никакво дрънчене на кухненски съдове и чакане татко ми да дойде. Само проста каша с дървена лъжица, забита в нея. Мъчех се да бъда благодарна, докато я ядях. Нямаше вкус на нищо. Когато жената се върна да вземе купата, я попитах:

— Може ли да получа вода да се измия?

Тя изглеждаше озадачена от въпроса ми.

— Не са ми казали да ти давам.

— Може ли да помолите за разрешение да ми дадете?

Веждите й се вдигнаха почти до косата.

— Разбира се, че не!

Плътният мрачен глас от предната нощ проговори:

— Тя не може да прави нищо, освен каквото й е казано да прави.

— Това не е вярно! — възкликна жената, а след това лепна ръце на устата си. Наведе се, сложи припряно купата ми на подноса и се отдалечи толкова бързо, че приборите задрънчаха шумно на него.

— Ти я уплаши — казах.

— Тя сама се плаши. Всички са така.

Отвлече ме звукът на отварящата се врата. Притиснах силно бузата си в решетките и видях как Четиримата влязоха един по един. Днес не бяха облечени толкова пищно, но всеки носеше своя цвят. Следваха ги четирима войници. Симфи беше с широка червена дреха. Нямаше ръкави и падаше от раменете до стъпалата й на дипли, прекъснати само от един яркочервен колан, който стягаше кръста й. Фелоуди беше с дълга жълта туника и панталони, които едва стигаха до коленете му. Малко от козметиката на Култри се беше отлюспила и посипала по зеленото му елече все едно току-що го беше валял сняг. Облеклото на Капра ме изненада. Носеше нещо като синя риза с широки надиплени ръкави. Ако изобщо имаше панталони, то те бяха по-къси от дължината на ризата. Голите й крака бяха здрави, но бледи като рибешки корем. Носеше сандали от кафява кожа, които пляскаха на ходилата й, докато вървеше. Никога не бях виждала някого облечен така и я зяпнах, когато застана пред килията ми.

— Отключи! — нареди Симфи и връчи изящен ланец на стража. Той го взе, пристъпи напред, пъхна странно оформен ключ в лоста, който затваряше вратата ми, и го превъртя. Един след друг и другите трима стражи получиха ключ и го превъртяха в ключалката. Когато и четирите ключа бяха превъртени и стояха в лоста, Капра пристъпи напред и го плъзна настрани.

— Ще дойдеш с мен — каза ми, щом излязох от килията. Заговори на другите трима, докато стражите вадеха ключовете и им ги връщаха. — Ще я върна тук в началото на третата стража. Ще се срещнем тук тогава с вашите пазители на ключове. — Погледна ме отгоре. — Ще ми се подчиняваш ли и ще стоиш до мен, или трябва да те окова?

Пазителят на ключ, който я придружаваше, вдигна метален нашийник и верига пред очите ми, за да ги видя добре. Извърнах очи от тях към Капра и излъгах:

— Ще ти се подчинявам.

— Добре. Да тръгваме.

Другите се отдръпнаха от пътя ни и тръгнах по петите на Капра, стражът й вървеше зад мен. Копнеех да надникна в килията след моята, но не успях. Само за миг успях да зърна черния мъж, седнал на нара си и навел глава.

Зад нас чух как Симфи каза на Култри и Фелоуди:

— Изобщо не одобрявам това. Вярно, момичето може да не е нищо. Може дори да няма кръвта на Белите. Чувала съм, че хората от планините в далечния север понякога са бледокожи като истински Бели. Но ако Дуалия казва истината и тя по някакъв начин е Неочакваният син от сънищата? Защо трябва Капра да има първата възможност да говори с нея?

— Защото всички се съгласихте на това! — викна рязко Капра през рамо. А на мен каза: — Не се мотай.

Нямах чувството, че бягаме, но определено напуснахме компанията им колкото може по-бързо. Малко от килиите, покрай които минахме, бяха заети. Затворниците седяха кротко на леглата си и не правеха нищо. Сякаш чула неизречения ми въпрос, Капра каза:

— Не са зли. Просто са своенравни. Слагаме ги тук, за да ги поправим. Ще станат полезни и тогава ще им се разреши да се върнат при близките си. Или… няма.

Не каза какво ще ги сполети, ако не станат полезни.

Като за белокоса стара жена се движеше много бързо. Слязохме по същите стъпала, които бях изкачила предния ден. Продължихме надолу до наземния етаж. Когато излязохме в главния коридор, тя бързо ме поведе в друга посока. Минахме покрай стаи, чиито врати бяха отворени, и зърнах прозорци с изглед към прелестна градина. След това влязохме в помещение със статуетки и пейки с възглавнички. Отвъд него имаше градина с голям шадраван в средата. Бързо я прекосихме и почти се замаях от силното ухание на разцъфтелите дървета. Имаше сенчест портик покрай една дълга стена с ред врати в нея. Тя отвори една. Надуших остра миризма в облака пара, който блъвна навън.

— Иди се измий. Косата, краката, цялата. Ще намериш дрехи на една пейка там. След като се избършеш, ги облечи и излез. Не се бави, но бъди усърдна. Вониш.

Каза го с безразличен тон. Мисълта за топла вода ме накара бързо да се подчиня. Влязох и с радост затворих вратата. Светлината влизаше в помещението от високи прозорци. Надеждата ми, че ще има друг изход, бързо се стопи. Вътре имаше пейка с обещаните чисти дрехи, сандали под нея и кърпа за подсушаване. Имаше гърне, пълно с нещо меко като пудинг. Топнах пръстите си в него и ги разтрих. Сапун, прецених, ароматизиран с някаква остра билка. Ниската вана от огладен лъскав камък бе пълна с вдигаща пара вода. Нищо друго нямаше в стаята.

Съблякох се припряно, с много озъртания през рамо към вратата. Навих мръсните си дрехи около скъпоценната ми свещ и грижливо ги сложих на пейката, преди да вляза във ваната. Оказа се много по-дълбока, отколкото бях очаквала. Водата бе почти нетърпимо гореща и стигна до брадичката ми, когато седнах. В първия миг можех само да седя така, без нищо да правя. Отпуснах се назад и се оставих да потъна напълно под водата. Когато излязох, видях светлокафявите вадички мръсна вода, стичащи се от косата ми. Не бях изненадана, но все пак се смутих. Гребнах си шепа от сапуна и станах, за да се натъркам. След малко колебание го разтърках и в косата си, а после се изплакнах във вече сивкавата вода.

Не се бях събличала гола от времето си с търговец Акриел и избледняващите кафяви и зелени петна от различни отоци все още се виждаха по бедрата и прасците ми. Пръстите на краката ми бяха напукани и колкото и да ги търках, част от мръсното си остана в тях. Кожата на дланите ми бе загрубяла от различните неща, които бях вършила за Дуалия, ръце на слугиня, не на момиче от Бък с благородна кръв. За миг изпитах срам, че преди не бях знаела, че напуканите ръце на момичетата в кухнята са свидетелство за работа, която никога не се беше очаквала от мен. Толкова често бях проклинала събитията, които ме бяха откъснали от уютния ми живот, а сега ме беше жегнало това осъзнаване. Как ли щеше да е било, ако се бях родила робиня или слугиня, да знам, че насилието, което понасям, ще е ежедневният ми живот?

Облякох новите дрехи и се почувствах странно гола в тях. Бяха хлабави и панталоните едва стигаха до коленете ми, но ръкавите на блузата падаха много под китките ми. Тъканта и на двете облекла беше лека и бледорозова. Нямаше как да нося свещта в новата си риза. Сандалите бяха загадка, но накрая ги овързах на краката си. Под дрехите намерих гребен. Водата беше направила косата ми на къдрици, но се постарах да ги среша. Сгънах кърпите за подсушаване и огледах как да пусна мръсната сивкава вода да се оттече, но не намерих начин. Срам ме беше, че някой ще види колко мръсна съм била. Стегнах се, пъхнах под мишница похабените си дрехи със свещта в тях и излязох от банята.

Дневната светлина бе станала по-силна и утрото бе по-топло от много обеди в Бък. Капра ме огледа от глава до пети, като погледът й се задържа на отеклите ми крака.

— Остави тези дрипи. Просто ги пусни. Някой слуга ще ги изхвърли.

Замръзнах. После, мълчаливо, бръкнах във вързопа и извадих половинките на счупената ми свещ. Пуснах дрехите. Капра ме погледна намръщено.

— Какво е това?

— Свещ. Майка ми я направи. — Не й я показах.

— Остави я.

— Не.

Вдигнах очи и срещнах погледа й. Очите й бяха особени. Днес изглеждаха не светлосини или сиви, а някак като зацапано бяло. Трудно беше да се взреш в тях, но не откъснах погледа си.

Тя кривна глава и ме изгледа.

— Колко свещи имаш?

Не исках да й кажа, но и не виждах защо не.

— Една. Счупи се на две.

— Една свещ — каза тя тихо. — Това е интересно. Но само една. Не като свещите в съня.

Каза го сякаш се надяваше да предизвика реакция.

Лицето ми не се промени. Но внезапно денят около мен заблещука. Вдигнах очи към Капра и сякаш лъчове светлина се изстреляха от нея в хиляди посоки. Толкова много пътеки, водещи от нея. От този момент, да, но и повече от това. Тя беше като просяка, който също така беше Шутът. Възлюбения на моя баща. Нямах думи за онова, което усещах от Капра. Като кръстопът, помислих, където човек би могъл да се отклони в различна посока. Извърнах поглед от нея, зачудена колко ли време е изтекло, докато бях запленена в онзи миг. Повече, стори ми се, когато тя проговори.

— Добре. Носи ги с теб. Неудобството си е за теб.

Но от тона й имах чувството, че не толкова ми отстъпва, колкото добавя свещта към списъка на прегрешенията ми. Изражението на стража й намекваше, че съм глупаво своенравна. Беше един от мъжете с камшиците, които бяха били Дуалия. Стиснах зъби, за да не затрепери челюстта ми при този спомен.

— Последвай ме — каза Капра. — Ще останеш тук с нас, така че ще ти покажа терена. По-късно ще решим какво ще си тук. Може би ученичка? Може би учен? Може би просто слуга. — Усмихна ми се, тънко изпъване на устните. — Може би за разплод. Или робиня за продан. Има толкова много начини, по които може да ти хареса да бъдеш полезна.

Едва ли щеше да ми хареса който и да било от тях, но си замълчах. Тръгнах след нея, стражът тръгна след мен. Каишките на сандалите се впиваха в краката ми, но стиснах зъби и продължих. Влязохме вътре и бях благодарна, че слънцето вече не ме заслепява. Не бях съзнавала как примижавах от блясъка на бялата светлина по белия камък.

Капра не бързаше, но и не спираше. На основния етаж ми показаха стая, в която пет бледолики деца се учеха да пишат, подпомагани от писари в зелени халати. До всяко дете седеше писар и му показваше как да води перото. Бледните деца изглеждаха много малки, не повече от тригодишни. Но ако бяха като мен, може би бяха по-големи, отколкото изглеждаха.

Минахме по дълъг леко извит коридор и се изкачихме по величествено мраморно стълбище до втория етаж.

— Тук посрещаме онези, които идват да споделят мъдростта ми.

Каза го, докато отваряше вратата към помещение, цялото облицовано с разкошно дърво и застлано с дебели килими. В центъра имаше маса, обкръжена от резбовани столове, а на нея кана с някаква напитка и няколко малки чашки.

В следващата стая шестима млади Бели седяха на маса. Зад тях чакаха слуги.

— Нощес са сънували — обясни Капра. — Ще запишат това, което са сънували. След това слугите писари ще направят преписи и всеки препис ще бъде сортиран в категория и място с други подобни. Може би са сънували свещи. Или жълъд, който подскача в поток. Или съня, в който човек хваща пчела и е обкръжен от сто жилещи пчели. — Гласът й заглъхна. — Или за Неочаквания син. — Обърна се и ме погледна. Усмивката изпъна устните й. — Или Унищожителя. През последната година появата на сънища за Унищожителя много се е увеличила. Това ни казва, че нещо се е случило, нещо, което не сме очаквали. Някои събития са направили по-вероятно това да съществува Унищожител и че ще дойде при нас. — Устните й отново се изпънаха. — Ти сънувала ли си някога за Унищожителя?

Не посмях да запазя пълно мълчание.

— Често съм имала кошмари как нашият дом беше унищожен от Дуалия и нейните лурики. Това ли имате предвид?

— Не. — Отговорът беше поредната отметка против мен. Тя ме изведе от стаята, закрачихме по дълъг коридор и изкачихме стълбище до следващия етаж. Тук дървото, с което бяха облицовани стените, беше от по-тъмно дърво. Дебели дървени греди крепяха таван, изрисуван с екстравагантни цветя. — Това е сърцето ни — каза ми Капра официално, щом ме заведе до една врата и я отвори.

Огромната зала беше пълна със стари свитъци и книги. Рафтове покриваха всяка стена и стигаха чак до тавана. Не можех да видя другия край на залата, защото спретнати редове високи рафтове, всички пълни със свитъци и големи книги, очертаваха периметър около открития център на помещението. В това открито пространство имаше поне десетина дълги маси. Писари, които като че ли имаха малко или никакви черти на Белите, седяха с пера и мастилници, сравняваха свитъци и листове и пишеха усърдно.

— Тук сънищата се проучват. Знаем колко сънища споменават свещи. Знаем от колко време е имало сънища за влечуги, боравещи с мечове. Сънища за Неочаквани синове, Унищожители и бели коне, раковини и чаени чаши, кукли и вълци, и сини елени. — Усмихна ми се широко. — Някои от тези свитъци са били написани отдавна. Тук има огромно количество информация и свитъци, които връщат десетки и стотици години назад, защото едно наистина преломно събитие би могло да породи сънища десетки години преди да се случи. Знаехме за Кръвната напаст преди да вземе първата си жертва. А преди това? За планината, която изригнала в пламъци, и земетръсите, които изравнили градовете на Праотците, и огромните вълни, унищожили тяхната задушаваща хватка над света. О, да, знаели сме. Ако са били поне малко по-предвидливи, може би Праотците също са щели да ги знаят. Но са предпочели драконите пред човечеството. Тяхна загуба. — Толкова много отмъстително задоволство имаше в гласа и в думите й. Каза ми тези неща все едно трябваше лично да ме наранят. След това се наведе и прошепна на ухото ми: — Но не всички сънища са тук. Моите са в кулата ми. Зная ги само аз. Нощес сънувах, че изтръгнах едно малко бяло цвете от корените му. Но корените бяха пламъци и мечове. — Усмихна се. — Щях да съм по-благоразумна, ако бях отрязала онова малко цвете на стръка. — Кривна глава. — Не си ли съгласна?

Изправи се рязко.

— Ела — каза ми и излезе енергично от залата.

Закуцуках след нея, вече намразила сандалите и връзките, които ги стягаха на краката ми. Следващата зала беше досущ като онази, която бяхме напуснали. Свитъците, работещите писари, по-низши слуги, които идваха и заминаваха с наръчи хартия или големи книги. В третата зала вече не можех да търпя. Смъкнах се на пода и развързах каишките от краката си. Изправих се, вече понесла и сандалите, и счупената си свещ.

— Както желаеш — каза Капра пренебрежително. — Може би с времето ще привикнеш да носиш обувки и ще се научиш и на други цивилизовани порядки. — Сви рамене. — Или ще те продадат в някое домакинство, където не хабят обувки за робите.

Усещах как оценката й за мен спада. Борех се със себе си. Дали да й призная, че сънувам, и да настоя за място сред учениците й? Да се престоря на глупава и съвсем бегло възпитана в цивилизовани порядки и да се надявам да бъда слугиня с възможност да избягам? Да избягам къде и до какво? Бях на цял океан разстояние от дома си. Нямаше ли да е по-благоразумно да си намеря хубаво място тук?

Друг план забълбука в ума ми, онзи, който бях пазила скрит, докато бяхме на кораба. Потиснах го и го скрих. Можеше да не виждам Винделиар, но нямах представа къде е и дали няма други като него. „Мисли как да бъдеш полезна. Мисли как да си намериш място тук. Усмихвай се. Преструвай се, че искаш да си тук завинаги, част от мрежата, която те плетат.“

Сякаш усетила как решимостта ми отслабва, тя ме поведе по дълъг коридор и надолу по широко виещо се стълбище. Излязохме през врата в затворен вътрешен двор. Беше огромен и за разлика от голия остров извън стената, тук големи дървета предлагаха сянка, плискаха фонтани и малко поточе се виеше по облицовани с камък канали. Покрай стените на тази прекрасна градина имаше малки къщички. До всяка врата цъфтяха цветя, а едно дърво бе родило малки оранжеви плодове сред лъскави листа по изрядно подрязаните му клони. Привързани на решетки, в глинестата пръст покрай стената растяха лози, родили тъмночервен плод, но сплетените им клони спираха много преди върха на стената. Дори Ридъл да беше застанал на раменете на баща ми, нямаше да може да види навън над нея. Пред очите ми един страж бавно мина по върха на стената. Кожата му бе тъмнокафява, а дългата му коса беше златна. Носеше лък. Поглеждаше долу в градината, но изобщо не се усмихваше.

Пееха птици — малки розови птиченца в клетки, висящи от декоративни пилони, и други, накацали в клоните на дърветата. Последвах Капра от чакълената пътека на прохладната зелена трева, където имаше маси и пейки под сенчеста арка. Две жени с широки бели ризи дойдоха от друга врата, с подноси с нарязани плодове и пресни хлебчета в ръце. Надуших миризмата на топлия хляб и стомахът ми изскимтя от желание. Жените сложиха подносите на масата и след това звъннаха с малко сребърно звънче, увиснало от един клон. Вратите на къщичките се отвориха и оттам излязоха Бели.

— Ох, толкова съм гладна! — възкликна една, а приятелката й се засмя и хвана ръката й. Докато идваха при другите си приятели на масата, погледът ми обходи гладките лица и бели или златисти коси. Всички бяха облечени еднакво, с къси широки халати или облекло като моето. И изведнъж осъзнах, че не мога изобщо да различа момчетата от момичетата.

— Ако докажеш, че си ценна за нас, ако започнеш да сънуваш и може да бъдеш научена да записваш сънищата, ще останеш тук. Ще имаш собствена малка къщичка и слугиня, която да ти я поддържа спретната. Ще се храниш тук или в дъждовни дни в Залата на кристалите. Красиво е. Висят от тавана и искрят и блещукат, и правят дъги по пода. Задачите ти ще са да мислиш и да сънуваш. Може би, някой ден, ще имаш дете, ако пожелаеш, и ще си намериш самец между приятелите си. Виждаш ли колко щастливи са?

Те ядяха, говореха си и се смееха. Никой не се мръщеше и не изглеждаше умислен. Бяха петнайсетина и не можех да определя възрастта им повече, отколкото да предположа пола им. Помъчих се да не гледам храната. Жените със слугинските облекла се върнаха със стъклени кани с нещо светлокафяво. Наляха го в чакащите чаши и обслужваните възкликнаха в радостно очакване. Зяпнах ги с неприкрита завист.

— Би могла да си тук. О, не утре. Но веднага щом се научиш да пишеш. Ако си сънуваща, искам да кажа. Но, както ти каза, не си. Все пак предполагам, че си гладна. Ела.

Стана и тръгна, а аз закуцуках и заподскачах след нея по чакълената пътека. Минахме през порта в стената, през двор за пране с мокри дрехи, накачени на въжета под горещото слънце. След това минахме през друга порта и влязохме в хубава билкова градина с пейки и беседки. Продължихме лъкатушно назад към главната сграда. Минахме под портик и през още една врата. Наложих си да внимавам, да запомням всеки завой и врата. Коридорът изглеждаше тъмен и въздухът душен след откритата градина. Капра вече вървеше отривисто, обувките й потропваха по гладкия каменен под. Следвах я. Главата ми бе започнала да пулсира. Дългите дни на кораба, малкото храна и резките промени през последните няколко дни изведнъж се оказаха повече, отколкото можех да понеса. Исках просто да седна и да си поплача. Ако го направех, стражът, който ни придружаваше, сигурно щеше да ме пребие с камшика до смърт.

Капра зави и отвори една врата. Застана до нея и ме подкани да вляза.

Направих три крачки, спрях и зяпнах. Стените бяха джунгла. Птици зовяха и пееха, и прелитаха през гъстата зеленина. Видях някакъв хищник със златиста кожа, като силует, промъкващ се между дърветата. Погледнах нагоре. Клони се сплитаха и над главата ми. Дълга тежка змия пълзеше по един, клоните се огъваха под тежестта й. Подът представляваше килим от тучни треви, ярки цветя и билки. На едно цвете бе кацнала пеперуда. Литна и погледът ми я проследи, докато прелетя до друго.

Нищо от това не беше реално. Чувах и виждах, но не помирисвах нищо, а когато тръгнах, усетих под краката си гладък камък, а не мек торф.

— Магия ли е това? — прошепнах.

— Може да се каже — отвърна Капра пренебрежително. — Някога сме били търговски партньори с Праотците. Един от най-великите им творци дошъл тук, за да облицова стените, подовете и дори тавана с този специален камък. Ден по ден е сътворил тази зала. Отнело му е почти година.

Гледах, без да мога да прикрия удивлението си.

— Значи това е магия на Праотците.

— Никога ли не си виждала нещо такова?

Пеперуденото наметало!

— Не. Никога. Отнема ми дъха.

Тя ме наблюдаваше напрегнато, докато зяпах ококорена. Наведох се и се опитах да докосна цвете. Студен камък и ощипване на магия на пръста ми. Отдръпнах го.

— Е. — Тонът й беше пренебрежителен. — Впечатляващо е, когато го видиш за първи път, предполагам. Те са били интересен народ. Но хубави хитринки като тази не са причина да понасяме тяхното самодоволство и драконите им. Ела. Сега ще ядем.

Имаше маса с бяла покривка и два стола. На масата имаше две блюда и прибори, и чаши. До стената стояха двама мъже с подноси. Бяха тъмнокоси и чернооки и за миг имах чувството, че съм се върнала у дома.

— Моля, настанете се на масата, госпожице — каза Капра. — Днес сте моя гостенка. Да хапнем заедно.

Пристъпих предпазливо към масата. Стражът затвори вратата и застана до нея. Капра седна изящно. Оставих сандалите си под стола, след което седнах внимателно и сложих свещта ми до мен. Сложих китките си на ръба на масата и зачаках.

— Добре. Не сме напълно лишени от обноски, виждам. — Махна небрежно с ръка към чакащите слуги и те пристъпиха към масата. Поставиха храна пред мен и напълниха чашата ми. Изчаках, като наблюдавах Капра. Внезапно усетих, че представлявам не само Върбов лес, но и всичките Шест херцогства. Нямаше да се държа като невъзпитана глупачка.

Капра взе мокра кърпа от едно покрито блюдо вдясно от нея и грижливо избърса ръцете си, като отдели специално внимание на пръстите. Направих същото с моето сложено от дясната ми страна блюдо и върнах кърпата в него като нея. Тя вдигна прибор, който ме озадачи, и набоде къс белезникаво месо. Направих същото и задъвках късчето, което отхапах, колкото може по-бавно, като нея, въпреки че беше студено и имаше вкус на риба.

— Разкажи ми за себе си — подкани ме тя след третата хапка. — Не си слугинско дете. Коя си ти?

Тъкмо бях преглътнала парченце от нещо жълто и лепкаво. Беше се оказало сладко и само сладко, без никакъв аромат. Отпих вода, за да прочистя устата си, и очите ми разсеяно обходиха необикновената стая. Реших да заложа на истината. Или на част от нея.

— Аз съм Пчеличка Беджърлок, от Върбов лес. Майка ми беше лейди Моли Свещарката, омъжена за Том Беджърлок. Ние сме оземлени благородници. Майка ми умря наскоро. Живеех с баща ми и слугите ни. Водех приятен, мирен живот.

Тя отхапа от нещо и ми кимна да продължа.

— Един ден, когато татко ми го нямаше и се приготвяхме за празненство, Дуалия дойде с нейните лурики и отряд халкидски наемници. Изби слугите ми, подпали конюшните ми и ме отвлече. Тя ме доведе тук. — Отхапах отново от неприятната риба, сдъвках я бавно и преглътнах, преди да добавя: — Ако пратите вест на татко ми, той сигурно ще ме откупи.

Тя остави прибора и ме изгледа съсредоточено.

— Дали? — Кривна глава. — Мислиш ли, че татко ти би дошъл лично да те вземе?

Не беше време да споделям съмнението си.

— Той ми е баща. Ще го направи.

— Тогава твоят баща не е Фицрицарин?

Отвърнах, без да лъжа:

— Винаги съм чувала да го наричат Том Беджърлок.

— И Възлюбен също не е твоят баща?

Погледнах я озадачено.

— Аз обичам татко си.

— И името му е Възлюбен.

Поклатих глава.

— Не познавам никого с такова име. Възлюбен? В моята страна понякога дават такива имена на принцовете и принцесите. Вярност, или Благонамерен. Но не и такова като моето. — Нито на сестра ми, хрумна ми внезапно. Копривка и Пчеличка. Никога няма да са принцеси. Това ме подразни за миг, но: Не се разсейвай от самосъжаление. Ти си в опасност, в самите челюсти на капан. Наблюдавай врага си!

Това, че чух Вълка Баща толкова ясно, ми вдъхна повече кураж. Изправих рамене.

Тя кимна замислено.

— За жалост едва ли ще поискаме откуп от баща ти. Да пратим вестоносец толкова далече по такава несигурна работа би било по-скъпо от всеки откуп, който бихме могли да изтръгнем от него. Късно снощи, след доста сериозен разговор, Дуалия призна, че е знаела, че си женско, от месеци. Но вместо да признае грешката си, предпочела да те доведе тук, независимо от загубата на лурики и коне! Също така призна, че макар някога да вярвала, че ще намери Неочаквания син във Върбов лес, вече вярва, че ти не си той. Споделя мнение, към което аз се придържам отдавна — че Неочакваният син беше Катализаторът на Възлюбения. Мъж на име Фицрицарин. От Винделиар обаче изтръгнахме друга версия. Той все още вярва, че ти си Неочакваният син. И твърди, че си способна на магия и пълна с коварство.

Зърнах отново хищника на стената. Беше дива котка. Скочи, не улучи и една голяма птица излетя от клоните. Заговорих предпазливо.

— Винделиар е пълен със странни идеи. Когато помогна да ме пленят, ме нарече свой „брат“. И дори след като разбраха, че съм момиче, продължи да ме нарича „брат“. — Поднесох й най-убедителното си объркано изражение. — Той е много странен.

— Тъй. Значи греши за магията ти?

Забих поглед в блюдото си, после отново я погледнах. Все още бях гладна, но храната беше толкова чужда за мен, че беше трудно да я ям.

Вълкът Баща ми прошепна: Изяж я. Напълни корема си с каквото и да е. Тук не можеш да зависиш от някого, че ще те храни. Натъпчи се, докато можеш.

Изядох още две хапки, като се помъчих да не издам отвращението си, докато ги преглътна. Надявах се, че изглеждам замислена. След това отвърнах:

— Ако имах някаква магическа сила, щях ли да съм тук? Пленничка, далече от дома си?

— Може би щеше. Ако беше истински Бял пророк и чувстваше, че имаш да изпълниш задача тук, може би щеше да позволиш съдбата да те отнесе към нас. Ако си имала сънища, които ти казват, че трябва да дойдеш тук…

Поклатих глава.

— Искам да съм у дома. Ако ми е останал дом. Не съм никакъв Неочакван син. Не съм дори момче! — Сълзи бликнаха внезапно в очите ми и задавиха гърлото ми. — Приготвяхме се за чудесно празненство. Нашият Зимен празник, когато празнуваме най-дългата нощ и след това връщането на светлината. Щеше да има пиршество и музика, и танци. Дуалия дойде и превърна всичко в кръв и писъци. Те убиха Ревъл. Обичах Ревъл. Дори не знаех колко го обичах, докато не дойде с меча, забит в него, да ни предупреди. Последната му мисъл беше да ме предупреди да избягам! И убиха бащата и дядото на Настойчивост. И изгориха хубавите ни коне и старата ни конюшня! Убиха Фицбдителен, новия ми учител, който дойде да ме учи да чета. Не го харесвах, но не исках да умре! Ако бях пророк, ако сънувах сънища за бъдещето, нямаше ли да съм знаела? Нямаше ли да съм избягала или да съм предупредила всички? Аз съм просто дъщеря на татко ми, а Дуалия съсипа живота ни и уби хора без никаква причина! Вие заповядахте да я набият с камшици, но не беше заради всичките ужасни неща, които тя направи! Онези неща, които вие четиримата сте я пратили да направи! Тя накара Винделиар да подмами ужасния херцог Елик да убие всичките ми хора. И дори не се интересуваше за своите! Тя даде Одеса, за да я изнасилят той и мъжете му! После изостави Репин в камъка и продаде Алария в робство, и остави халкидеца да бъде осъден за убийство. Каза ли ви тя какво направи? Знаете ли изобщо колко ужасна е тя? — Поех си дъх разтреперано. О, казала бях твърде много. Повърнала й бях истината, без никаква мисъл или план.

Тя ме гледаше съсредоточено и бледото й лице стана още по-безкръвно.

— Зимен празник. Най-дългата нощ. — После, сякаш думите ми най-сетне бяха стигнали до ушите й, промълви: — Алария в робство? Беше продадена жива? — Сякаш това беше най-ужасното прегрешение на Дуалия.

Може ли роб да не бъде продаден жив?

Изяж храната! Преди тя да е премислила и да ти я вземе.

Опитах се. Забих шиша в бучка от нещо тъмночервено и го лапнах. Беше толкова горчиво, че очите ми се насълзиха. Едва го преглътнах и пих. Още един непознат вкус. Набодох още нещо. То падна от шиша.

А Капра се обърна към стража.

— Писар, хартия, мастило, и нагласете маса тук. Веднага. — Стражът изтича от стаята. Тя се обърна отново към мен, гласът й беше напрегнат. — Кога се случи това? В кой град беше продадена Алария? Какво значи това за Репин и камъка?

Внезапно осъзнах, че съм издала неща, които можеше да се изтъргуват. Имах малко храна в устата си. Сдъвках я много дълго. Когато най-сетне преглътнах, отвърнах:

— Не помня името на града. Не мисля, че дори го знаех. Дуалия ще го знае, или Винделиар. — Бързо напълних отново устата си с храна. Беше отново рибешкото и щях да се задавя, но дъвченето беше единственият начин да спечеля време, за да мисля.

Тя заговори кротко.

— Идва писарка. Ще седнеш с нея и ще й кажеш всичко, което можеш да си спомниш, от първия път, когато си видяла свитата на Дуалия, до деня, в който пристигна тук.

Отмих кашата в устата си с вода, след което попитах невинно:

— А после вие ще ме пратите у дома?

Тя се вцепени.

— Може би. Много ще зависи от разказа ти. Може би си много важна за нас и дори ти не го знаеш.

— Наистина искам да си ида у дома.

— Знам. Виж. Този кекс е от любимите ми. Хайде, опитай го. Сладък е и ароматен. — Беше на едно блюдо в средата на масата. Не отряза парче, а бутна целия кекс към мен. Беше голям колкото главата ми и със сигурност можеше да стигне за няколко души. — Опитай — подкани ме тя.

Избрах прибор напосоки, взех парче от кекса и го лапнах. Беше вкусен, но започвах да осъзнавам, че всичко на масата има цена. Въпреки това лапнах още една хапка. Какво ми беше останало за търгуване? Вероятно Капра не знаеше за други лурики на Дуалия, пленени или бягащи в Бък. Знаеше ли за еликсира от змийска слюнка? Какво щеше да помисли за лудориите на Дуалия с капитана? Зачудих се дали знае нещо за магията на Винделиар или и това е тайна за нея? Ако се спазарях с нея, щеше ли да спази думата си?

— Обещавате ли да ме върнете у дома, ако разкажа на писарката всичко? — Постарах се да прозвучи детински и не толкова предпазливо, колкото го усещах.

— Ще разкажеш на писарката всичко, а след това ние ще решим. Очаквам да отнеме повече от един ден, защото след като приключиш, ще имаме още въпроси. Сега, докато ти си бъбриш с писарката, ще ти намеря една хубава малка къщичка и слугиня, която да се грижи за теб. Кой ти е любимият цвят? Искам да съм сигурна, че харесваш новия си малък дом.

Издадох обезсърчението си.

— Няма значение. Искам просто да си ида у дома.

— Добре. Син, значи. Радвам се, че яденето ти се услади.

Не беше, и не бях свършила с него. С усилие оставих прибора си, вместо да посегна за още кекс. Бяха влезли слуги и бързо нагласиха маса, два стола, мастилница, стойка за перодръжки и хартия. Капра стана, аз също.

— А ето го и нашия писар — каза Капра. — Пелия, нали?

Писарят само дето не падна на колене. Или беше писарка?

— Нопет, ако благоволите, Най-висша. — Гласът му грачеше влажно като на жаба.

— Нопет, разбира се. Това дете има да ти разкаже дълга история. Постарай се да я запишеш точно както я изговаря. Не задавай въпроси засега и не пропускай нито дума от това, което ти казва. Това е от изключителна важност. Повтори заповедта ми.

Писарят го направи, естествено, с опулени очи. Уплашен ли беше? Не. Колкото повече го гледах, толкова повече ми напомняше за Одеса. Беше имала същия някак недовършен вид, сякаш някой бе започнал да прави човек, а след това беше сбъркал тук-там. Очите на Нопет бяха опулени и се зачудих дали клепачите му изобщо могат да се затворят докрай. Зъбите му бяха като зъбки на бебе в устата на възрастен. Подреди работното си място и ми махна с ръка да се настаня. Когато вдигна перото, се постарах да не зяпна късите му мършави пръсти. Той взе един лист от купчината до лакътя си, сложи го пред себе си, огледа перото, подряза го малко, топна го и го задържа над страницата.

— Моля, започни — каза ми с жабешкия си глас.

Това беше последното, което исках да направя. Капра ме наблюдаваше. Седнах на стола срещу писаря.

— Какво да правя? — попитах го.

Той вдигна опулените си очи към мен.

— Говори. Аз ще пиша. Моля, започни.

Нямаше да му кажа за деня в градчето, когато за първи път бях зърнала Винделиар. Нямаше да кажа нищо за мъртвото куче и просяка, и за баща ми, влизащ в камъка. Нищо за това как баща ми ме бе изоставил, за да се погрижи за един непознат.

Но Възлюбеният не беше непознат за него. Потиснах тази мисъл и казах:

— Бях на уроците си в учебната стая във Върбов лес.

Писарят ме погледна намръщено. Погледна и Капра, после почна да пише. Но Капра беше видяла паузата. Дойде и застана над нас.

— Пчеличке, трябва да започнеш с подробности. Къде е Върбов лес? И разкажи за урока и учителя. Кой беше с теб? Какъв беше денят? Всяка подробност. Всеки момент.

Кимнах бавно.

— Ще се опитам.

— Опитай се много старателно — предупреди ме Капра и добави: — Аз ще ви оставя за малко. Искам да поговоря с Дуалия и Винделиар. Но бъди сигурна, че ако открия, че ме лъжеш, ще има сериозни последствия. Работи с писаря, докато се върна.

Така че разказвах. Предпазливо. Понякога искрено. Нещата, което мислех, че трябва да ги засрамят, разказвах в подробности. Как Ревъл беше стиснал раната си и как кръвта се беше процеждала между пръстите му. Казах за разкъсаните рокли на жените. Знаех какво означава това. Излъгах за някои неща. Казах, че Настойчивост е умрял. Още докато го казвах, ми се искаше да си прехапя езика, за да не е истина. Писарят не ми задаваше въпроси, така че усуквах в разказа си, понякога се връщах към по-ранно събитие. Понякога плачех — например като си спомнях как Нас беше прекрачил труповете в конюшнята. Казах, че съм скрила децата в един склад, вместо да разкажа за тайните проходи. Толкова разтеглих разказа си, че слънчевата светлина от високите прозорци беше станала от бяла на жълта, а все още разказвах как бяха нападнали, за да опустошат дома ми. Моята история, знаех, беше единственото нещо, което имах и което те искаха. Трябваше да намеря начин как да използвам това в своя изгода.

В един момент бях прегракнала от плачене и говорене. Писарят махна на стража, който беше останал с нас, и го помоли да ми донесе вода. И влажна кърпа за лицето и носа ми. Помислих, че е мило от негова страна.

Но ако получиш шанс да го убиеш и да избягаш, не се колебай.

Затаих дъх за миг. Не трябваше ли да се опитам да ги накарам да ме върнат у дома, вместо да започна да убивам хора и да се опитам да избягам?

Може да чакаш много дълго, докато ти дадат свободата. Взимането й може да е по-бързо.

Водата и влажната кърпа пристигнаха. Възползвах се и от двете. А след това продължих разказа си. Трябваше да разкажа за магията на Винделиар. Иначе разказът ми оставаше безсмислен. При споменаването на Винделиар горната устна на Нопет за миг се изви и показа малките му зъби. После той продължи да пише, записваше всяка дума, която изговарях. Слънчевата светлина продължаваше да влиза, но имах чувството, че е станала по-слаба, и се зачудих колко ли часове са минали.

Капра се върна със Симфи. Миг по-късно в стаята влязоха Фелоуди и Култри. Бялата маска на Култри изглеждаше почти истинска, сякаш беше освежил пудрата си съвсем наскоро. Симфи се намръщи и рече:

— Слагаш писар да записва разказа й, без да ни попиташ. Естествено, че трябваше да бъдем уведомени и допуснати да слушаме.

Капра се обърна бавно към нея и се усмихна.

— Както вие ме уведомихте, преди да позволите на Дуалия да уреди бягството на Възлюбен? Доколкото помня, не ме включихте в обмислянето на това.

— Извинила съм ти се за онзи пропуск. Многократно. — Симфи накъсваше всяка дума, сякаш искаше да ги изплюе към Капра.

— Ах, да. Учтивост, която би трябвало да уподобя. Скъпа Симфи, извинявам се, че не ти казах, че това момиче е благонадежден източник на информация за прегрешенията на Дуалия. Да изберем едно, произволно. Да видим… Аха. Помниш ли Алария? Алария, обучена от мен в тълкуването на сънища? Алария, доколкото помня, беше твоя фаворитка, Фелоуди. Знаеш ли, че лингстра Дуалия я е продала в робство? В града Халкида, столицата на страната, също наречена Халкида. Продадена е, за да плати превоза на кораб. Защото така ми каза малката Пчеличка. И аз веднага отидох и изтръгнах потвърждение за това от Винделиар. И очаквам с нетърпение да потвърдя още от разказа й с всеки следващ сеанс.

Махна на писаря да се отдръпне, взе първата страница от написаното и очите й бързо пробягаха по нея. Обърна се към мен.

— А къде беше баща ти, Пчеличке, в деня, в който Дуалия дойде до вашия дом?

Никакво време за мислене, никакво време да преценя какво е знаела Дуалия и какво й е казала.

— Той отиде до големия град.

— Беше ли това след като уби мъжа с кучето? И намушка Възлюбен в корема?

Човекът-мъгла беше в Крайречни дъбове в онзи ден. Застанал между дюкяните, в една уличка, където никой не искаше да влезе. Човекът-мъгла, когото опознах като Винделиар. Не можех да проговоря.

Наблюдавах ги. Всички ме гледаха. След това очите им се изместиха към писаря и спретнатата му купчинка страници на масата между нас. След това мъжете отново погледнаха Капра, но Симфи се взря в мен. Устните й изглеждаха по-червени или може би лицето й беше по-пребледняло. След малко тя осъзна, че също я гледам втренчено. Усмихна ми се гадно и наведох очи; съжалих, че я бях зяпнала.

— И какво още каза на писаря ни, Пчеличке? — попита тя.

Погледнах Капра, зачудена дали трябва да отговоря.

— Аз те попитах! — сряза ме Симфи.

Зашарих с очи от един към друг, но не намерих помощ никъде. Лицето на Капра беше ледена самоувереност. Поех си дъх.

— Казах за нощта, когато Дуалия и херцог Елик дойдоха в дома ми и съсипаха живота ми. Как убиха хора, запалиха конюшнята и ме отвлякоха.

— Нима? — подхвърли Фелоуди, сякаш се съмняваше във всяка моя дума.

Гласът на Симфи беше кисел:

— Искам да видя тези страници тази нощ.

— Не — отказа й твърдо Капра. — Аз ще ги прочета първа. Аз я доведох тук и уредих записването. Мое право е да ги прочета първа.

Симфи се обърна към писаря.

— Тогава ми направи препис. Не, направи три копия, за да може всеки от нас да получи едно, което да прочете тази нощ.

Този път бе ред на писаря да заобръща погледа си от един към друг, опулените му очи се опулиха още повече. Треперещата му ръка посочи купчината страници.

— Но…

— Не бъди глупава. Знаеш много добре, че не би могъл да направи преписи толкова бързо. Ще ги имаш утре. Задържам страниците за тази нощ — заяви Капра решително и им се усмихна. — И ще се погрижа за това скъпо дете тази нощ също така.

— Не. — Казаха го едновременно. Фелоуди клатеше глава. Култри изглеждаше леко притеснен, а Симфи каза:

— Тя се връща в килията, под Ключа на Четиримата. Съгласихме се на това. Никой няма да има достъп до нея без съгласието на всички. Този неин разпит вече нарушава споразумението.

— Дете, писарят зададе ли ти въпроси?

Беше. „Не казвай това.“

— Казахте му да не го прави.

— Ето. Чухте го от нея. Няма никакъв разпит. Просто й дадох възможност да разкаже историята си. — Обърна се към мен, лицето й добронамерено, очите й студени. — Детенце, боя се, че трябва да те върна в килията тази нощ, вместо в хубавата къщичка, която ти обещах. Наистина съжалявам. Но както виждаш, тези тримата гласуваха против мен и трябва да им отстъпим. — Извърна отново усмивката си към тях и видях как горната устна на Симфи се повдигна в котешко съскане. Мислеше ли, че току-що Капра ме бе спечелила на своя страна? Може би ако не бях изтърпяла онези месеци с Дуалия и не се бях научила да не се доверявам, щеше да е така.

Станах, взех счупената си свещ и след това се наведох да си взема и сандалите.

— Какво е това? — попита рязко Култри.

Капра не каза нищо.

— Сандали — отвърнах кротко. — Убиват ми, затова ги свалих.

— Не. Другото.

— Свещ, майка ми я направи. — Неволно вдигнах двете счупени половини и ги сгуших до гърдите си.

— Свещ — добави Капра доволно. — Детето пристига със свещ.

Настъпи тишина. Зачудих се какво означава това мълчание, защото бе заредено с нещо. Почитание? Страх?

Фелоуди проговори замислено:

— Една свещ на две парчета. Не три, не четири?

— Мислиш за сънищата за Унищожителя? — Култри беше стъписан.

— Млъкни! — сряза го Симфи.

— Малко е късно за мълчание — каза Капра. — Може би беше твърде късно още пролетта, когато сънищата за Унищожителя започнаха да се сипят като късен сняг. Точно след като лингстра Дуалия разбуни гнездото на осите, като предизвика един изчерпан Катализатор. Когато отклони бъдещето, като отново го свърза с неговия пророк. И отвлече детето му. — Огледа ги поред. — Защо имаше той силата да направи такива промени? Защото вие му върнахте Възлюбения. Вие го докарахте до вратата на Фицрицарин. Вие свързахте отново Пророка с един могъщ Катализатор. Вие възстановихте силата на Неочаквания син. Може би създавайки Унищожителя, той несъмнено ще го прати към нас.

— За какво говориш? — повиши глас Фелоуди.

— Защо говориш за тези неща пред това дете? — избухна Симфи.

— Мислиш ли, че казвам неща, които тя вече не знае?

Знаех и не знаех за какво говори. Задържах очите си наведени. Нека нищо да не прочетат в тях.

— Вие тримата предизвикахте това. — Капра изрече всяка дума в обвинението си хладно. — С вашата глупост и алчност, и жажда за отмъщение! Сякаш отмъщението изобщо е носило някога нещо друго освен горчиви плодове. А сега смятам, че ще е най-добре да я върнем в килията й, защото това според вас ще ни опази. Колкото до мен, мисля да остана будна цяла нощ с армия от писари, да чета каквото е написала и да проучвам сънищата, и да се опитам да намеря пътека, която не води до унищожението на всички ни! — Усмихна се като доволна котка. — И да прегледам собствените си сънища. В личните ми записки.

— Това е крайно неуместно! — настоя Симфи.

— Не. Това, което вие направихте, беше изключително опасно, и както обикновено, аз съм тази, която трябва да скочи и да ни защити. — Капра бръкна в пазвата си и извади ключ. Смъкна го със сребърната верижка, която го държеше, и едва не го хвърли на стража си. — Затвори детето и след това ми върни ключа. Нямам време за губене да заключвам предвестника на бурята. Трябва да се подготвя за самата буря. Онази, която аз отдавна предвидих, че идва.

Стражът изглеждаше стъписан. Хвана ключа и го зяпна все едно му беше хвърлила скорпион.

— Това нарушава всички традиции! — кресна Симфи. — Никой от Четиримата не е предавал ключ, за да го използва друг!

— Традицията се наруши, когато вие ме излъгахте и помогнахте на Дуалия да пусне Възлюбения на свобода. Предупреждавах ви всички, от толкова много години, колко опасен е той. Е, мъртъв или жив, той ни заплашва отново!

Обърна се, взе изписаните от писаря страници и закрачи гневно към вратата все едно тя беше бурята, за която ги бе предупреждавала. Задържах очите си наведени и ги наблюдавах иззад миглите си. Култри се пресегна. Имаше джоб някъде в широките си панталони, защото извади ключ на дебела месингова верига и го откачи. Връчи го на дваж по-стъписания страж.

— Отивам да помагам на Капра, защото се боя, че е права. Изобщо не трябваше да ви слушам вас двамата. Това може би е краят ни.

Не излезе бурно, а тръгна като засрамено псе, с наведена глава и изгърбени рамене. Фелоуди и Симфи се спогледаха. А след това Симфи се сопна на стража:

— Добре, погрижи се за нея! Въобразяваш ли си, че трябва да ти поверя моя ключ? Да я заключим горе, а след това предполагам, че трябва да отида с Капра и Култри, за да съм сигурна, че получавам цялата истина. Момиче! Тръгвай.

И аз тръгнах, с огромната длан на стража на рамото ми — той ме забута напред. Беше висок и дългокрак и неведнъж залитах, докато вървяхме по разни коридори и нагоре по друго стълбище. Този път влязохме в коридора с килиите от противоположния край. Успях да зърна мъжа с черните ръце и плътния глас. Седеше на леглото си, сгънал ръце под коленете си. Килията му беше по-добра от моята. Имаше масичка, малка черга и истинско легло, с одеяла. Когато минах, той вдигна глава и се усмихна. Очите му бяха черни, лъскаво черно като останалото от него. Погледна ме така, сякаш беше очаквал да мина, но не каза нито дума.

Заключиха ме и ме оставиха сама. Седнах на леглото и се зачудих какво ли ще ме сполети.