Неочакваният син пристига загърнат в мощ, която никой не може да види, но всички могат да усетят. Тя искри и тече, и обърква око и ум. В съня ми той е едно, после две, после три същества. Разтваря наметалото си и ярост гори вътре в него, пламъци, които ме карат да падна пред техния зной. Затваря наметалото си и го няма.

Неочакваният син се е появявал в различен облик и е бил сънуван сто двайсет и четири пъти. През последните трийсет години е бил сънуван седемдесет пъти. Във всеки случай сънуващият е съобщавал усещане за предзнаменование. Един го описва като треперещ слуга, който очаква наказание. Друг докладва усещане за срам пред правосъдието.

Сънувал съм собствената си форма на съня за Неочаквания син. Вярвам, че е сън за предстоящо правосъдие и наказание, нанесено на онези, които най-малко го очакват. И съм го сънувал над десет пъти. Вярвам, че този сън е едно неизбежно бъдеще. Проучвал съм други сънища за Сина в усилие да открия кога идва той и на кого въздава правосъдие. В нито един от сънищата не мога да намеря тази информация.

Сън 729, от родословната линия Дела от Коратин

Клерес беше най-странното място, което бях виждала. Стоях на палубата, забравила за поръчката си за Дуалия, и гледах зяпнала. Пред мен беше приветлив залив с вода, която бе невъзможно синя. Навсякъде около залива имаше четвъртити здания в розово, бяло и светлозелено, с плоски покриви и многобройни прозорци. На покривите на някои от сградите бяха кацнали малки островърхи палатки. По стените на някои пълзеше зеленина, обрамчила прозорците.

Зад обърнатите към залива сгради леко заоблени хълмове примамваха с отсенки в златно и кафяво. Имаше самотни дървета с дебели дънери и широко разперени клони, макар че на един склон равната редица дървета можеше да е била овощна градина. Далечните хълмове бяха осеяни със стада пасящи животни. Бяло-сивите бяха навярно овце. Другите стадни същества бяха добитък от вид, какъвто никога не бях виждала, с разклонени рога и гърбици на раменете. Малките лодки на кораба ни бяха спуснати и платната прибрани. Гологърди моряци запревиваха гърбове над греблата, щом ни задърпаха към кейовете. Бавно, много бавно, се приближавахме към брега.

Терасираният град следваше извивката суша, която обгръщаше залива. Едната ръка на прегръдката представляваше дълъг и тесен полуостров, но полуостровът беше прекъснат, сякаш се беше откъснал от сушата. Отвъд празнината имаше голям остров с бляскава костено бяла крепост на него. Самият остров също беше бял, почти ослепително. Бреговете му, отрупани с нападали каменни блокове, искряха. Кварц. Веднъж бях намерила камък, който искреше така, и Ревъл ми каза, че в него имало кварц. Цялата суша извън крепостните стени беше гола и пуста. Нито едно дърво, нито следа от зеленина. Изглеждаше все едно е остров, който изведнъж е изникнал от морето с вълшебен замък на върха.

Външните стени на замъка бяха високи и с бойници. На всеки ъгъл се издигаше здрава стражева кула, всичките увенчани с постройки, наподобяващи черепа на някакво огромно и страховито същество. Всеки от черепите с празни очи се взираше в различна посока. Вътре между каменните стени и по-високо от стените се издигаше укрепление. И от всеки негов ъгъл се извисяваха четири тънки кули, върховете им по-високи от кулите на замъка, с издути помещения на върха, подобно на зрял лук, оставен да хване цвят. Никога не бях виждала кули толкова високи и тънки, сияещи бледи на фона на синьото небе.

Взрях се в тях. Крайната цел на пътуването ми. Моето бъдеще.

Отчаянието се опита да се надигне в мен. Затиснах го долу с буци лед. Беше ми все едно. Бях сама. Щеше да ми е достатъчно. Имала бях два съня, откакто баща ми ме беше отхвърлил. Два съня, за които не смеех да мисля, от страх да не ги зърне Винделиар. Бяха ме изплашили. Лошо. Бях се събудила в тъмното посред нощ и бях натикала предницата на ризата си в устата си, за да не може никой да чуе, че хлипам. Но когато се успокоих, разбрах. Не можех да видя ясно пътеката си, но знаех, че трябва да я извървя сама. До Клерес.

Дуалия ме прати да върна поднос с мръсни блюда долу в камбуза. Обикновено не ми възлагаше такива задачи. Мисля, че го правеше като поредната демонстрация пред Винделиар, че не само съм станала благонадеждна, но и бързо се превръщам в нейна фаворитка. Бях усъвършенствала раболепното си угодничество и го бях довела до нива, които той не смееше да доближи. Излъчвах разкаяна вярност към нея на малък несекващ поток. Беше опасно, защото означаваше, че трябва постоянно да съм нащрек срещу Винделиар, за да не проникне в ума ми. Беше станал ужасно силен, след като бе изпил змийската слюнка. Но беше силен както е силен един бик: биваше го за големи движения и разбиване на стени. Аз не бях стена. Бях малко търкалящо се камъче, твърдо като орех, без ръбове, които да може да сграбчи. Бях усещала да опитва, неведнъж. Трябваше да се пазя много мъничка и да излъчвам само мислите, които нямаха никакви истински връзки с мен. Като раболепното ми възхищение към Дуалия.

Поддържала бях преструвката си добре, чак до това да стоя до банята й, като държа кърпа за нея, а след това се навеждам, за да избърша мазолестите й стъпала и загрубелите пръсти. Търках стъпалата й, докато я чуех да стене от удоволствие, а след това нагласявах одеждите й все едно обличах царствена особа, а не една омразна стара жена. Способността ми да я заблуждавам почти ме плашеше, защото включваше мисленето на мисли на прекършена робиня. Понякога се боях, че тези мисли се превръщат в мои истински мисли. Не исках да съм нейна робиня, но живеенето без заплахите и побоищата беше такова облекчение, че това бе най-добрият живот, на който можех да се надявам.

Усетих познато стягане в онова, което мислех, че трябва да е сърцето ми. Чувала бях, че човек може да е с „разбито сърце“ или с „натежало сърце“, но изобщо не бях знаела, че е истинско усещане, което изпитва човек, когато светът го изостави. Загледах се към онова, което знаех, че трябва да е Клерес, и се помъчих да си повярвам, че мога да си устроя живота там. Защото знаех, че никога няма да се върна у дома. Усетила бях допира на татко ми до ума ми. Усетила бях как той ме отхвърли, отблъсна ме толкова силно, че се събудих разтреперана и болна. Посегнала бях към Вълка Баща. Той не го беше разбрал по-добре от мен. Така. Беше свършило. Бях сама. Никой нямаше да дойде и да ме спаси. Никой не се интересуваше какво е станало с мен.

Знаех това вече от дни, но още повече, знаех го всяка дълга нощ, която идваше между тези дни. Денем, когато и Дуалия, и Винделиар бяха будни, нямах време да мисля за това. Твърде заета бях да си пазя мислите от Винделиар, докато раболепнича пред Дуалия и я впечатлявам колко боязлива и сервилна съм станала. През онези часове това, че баща ми ме беше изоставил, бе като някаква постоянна жужаща болка, постоянна като неуморната вода, която ни заобикаляше. Оцеляването ми се носеше на това море от болка.

Нощем потъвах и се давех в него. Самотата ми беше станала абсолютна, когато докоснахме умовете си с баща ми и той ме избута настрани. Опитвала се бях да го изкарам по-малко отхвърляне по всеки възможен начин, но беше все едно да се опитвам да сглобя парчета от чаша, за да направя чайник. Имало ги беше онези други гласове. Един беше на сестра ми, може би, но не бях сигурна. Имало беше хор от други, включително един, който викаше и ревеше. Не знаех как бях стигнала до тях, но знаех, че баща ми ме беше усетил. „Бягай“, беше ми заповядал все едно, че имаше опасност, но той не избяга с мен. Не ме беше вдигнал и да ме опази. Беше останал сред онази буря от гласове. Беше им обърнал внимание, а мен избута настрани. Когато посмях да му извикам отново, пак ме избута грубо. Толкова силно, че не можах да се задържа за него. Изпаднала бях от него, от всякаква надежда за спасение и връщане към живот, в който беше имало някаква доброта. Бях пропаднала отново в себе си, в самотното си мъничко аз, и открих, че Винделиар отново души около границите ми. Не посмях дори да заплача на глас.

Затръшнала бях стените си плътно, плътно, плътно. Вълкът Баща ме беше предупредил. Да държа стените си толкова плътни означаваше, че никой не може да стигне до мен. В онзи момент се надявах, че никой повече няма да докосне мислите ми. Изобщо не исках някой да ме харесва отново, още по-малко да ме обича. И никога, никога вече нямаше да харесвам някого.

Болката в сърцето ми изведнъж стана болка в корема ми. Съчета се с болката от това да държа сънищата си неизказани и ненаписани. Но не смеех да изкажа сънищата, които ме спохождаха сега. Бяха плашещи и мъчителни, изкусителни и ужасни. Зовяха ме да ги направя реални. И с всеки ден от пътуването ни ставаха по-реални за мен, сякаш все повече се доближавах до едно неизбежно бъдеще, което аз щях да създам.

Затворих за миг очи и след това ги отворих към пастелния град пред мен. Накарах се да видя колко е хубав и си представих как съм щастлива там. Щях да тичам по улиците, да поздравявам хора, които познавам, да върша полезни неща за Дуалия. А някой ден щях да избягам.

Не. Не можех да имам тази мисъл, нито този план. Все още не. Беше красиво място, чудесно място, което да нарека свой дом. Колко щастлива щях да съм там! Прокапах мъничко от тази мисъл. Открила бях, че мога да подавам такива неща към Дуалия дори когато не мога да я видя. Умът й имаше форма, която вече познавах. Като на Винделиар. За опит капнах мъничко от въображаемото си щастие на него. За миг го усетих топъл, а след това той отплесна мисълта ми настрани. Не знаеше как да накара своите мисли да стигнат ясно до мен. Понякога стигаха, но смятам, че беше нещо, което просто се случваше, а не нещо, което знаеше как да прави. Не чух преките му мисли, но усетих недоверието му към мен. А зад недоверието — болката му. По някакъв начин наистина беше повярвал, че щях да стана негов брат и да го обичам както никога никой не го беше обичал. Беше видял за нас пътека, която аз така и не бях видяла.

За миг жилещата мисъл, че може би и той се чувства толкова изоставен като мен, ме засрами. След това я потиснах и я изключих от ума си. Не. Той беше помогнал да ме похитят, беше помогнал в унищожаването на дома ми, беше измамил и помогнал да убият единствената личност, която се беше сприятелила с мен по време на ужасното ми пътуване. Нямаше никакво право да мисли, че някой ще го обича, след като беше направил тези неща.

Но този гняв беше силно чувство, а вече бях научила, че силните чувства правят пукнатини в стената ми. Отрекох омразата си. От това стомахът ме заболя още по-силно, но го направих. Извърнах очи към хубавия град с малките правоъгълни къщи като сладкишчета, изложени на лавица. Щях да имам сладък живот там. Изписах весела усмивка на лицето си, внесох подноса в камбуза и го оставих там. Докато се връщах към капитанската каюта, се налагаше да заобикалям забързани моряци. С приближаването ни към крайната цел броят на задачите им се увеличаваше. Един ме изруга. Малки лодки бързаха към нас, докато моряците събираха платната. Навити въжета чакаха в готовност. Лодката при носа щеше да ни издърпа до кея.

Почуках на вратата на каютата, за да не би капитанът да е дошъл на гости в последния момент, и чух любезната покана на Дуалия да вляза.

— Опаковай всичко! — нареди ми тя веднага щом ме видя.

Посочи ми разпилените по пода дрехи, които беше пробвала и захвърлила. Всеки път, когато бяхме спирали в пристанище, капитанът й беше купувал още дрехи. Зачудих се какво ще прави с тях, щом слезем и тя престане да бъде лейди Обретия. Самата тя се зае грижливо да подрежда накитите, които бе придобила, върху изящно изтъкан шал — всичко това също подаръци от капитана. След като ги подреди, стегна шала на малък вързоп. Междувременно аз бях приключила със сгъването на ефирните й дантелени труфила в един пътен сандък.

— Ще ви бъде ли мъчно, че го напускате? — Въпросът беше изникнал в главата ми и изскочи от устата ми мигновено. Когато тя се намръщи, добавих припряно: — Той се държи с вас толкова добре. Трябва да е чудесно да имаш до себе си някой, който те оценява по достойнство.

Тя присви очи към мен. Беше се получило малко прекалено хвалебствено, но бях направила лицето си колкото се може по-безизразно, а след това се обърнах, за да приключа със стягането на ремъците на сандъка. Хвърлих кос поглед към Винделиар. Той много бавно събираше оскъдните си вещи и ги пъхаше в една изтъркана торба. Откакто бях станала любимката на Дуалия, тя беше започнала да иска все по-малко и по-малко от него. Бях си въобразявала, че може би ще е благодарен да има по-малко задачи, но това, че тя го пренебрегваше, само подклаждаше неприязънта му към мен. Имах тревожното чувство, че замисля нещо, но и да бе така, пазеше го добре скрито. Аз също имах план, който бавно се оформяше в ума ми. Не смеех да мисля за него, за да не би да долови нещо в мислите ми. Беше първият план, който трябваше да съм съставила, още през зимата, когато ме бяха пленили.

„Не. Не мисли за това пред тях, когато са будни.“ Припомних си отново за малките пастелни къщи и какъв приятен живот ме очаква в този хубав град.

Дуалия най-сетне реагира.

— Ще ми е мъчно да го напусна. — После си пое дъх и изправи рамене. — Но това не е моят живот. Не завися от положението на един мъж и склонността му да претендира за онова, което би трябвало да е мое. — Като че ли беше почти ядосана от това, че той се беше отнасял добре с нея. Обърна се към Винделиар. — Помниш ли какво трябва да направиш, когато слезем?

— Да — отвърна той нацупено.

Тя го изгледа.

— А сигурен ли си, че можеш да го направиш?

— Да. — Очите му пробягаха към мен и за миг изпитах безпокойство.

— Чудесно.

Тя стана, приглади изящната си рокля и потупа косата си. Бях й я сплела сутринта и навила много грижливо на тила й. Сега тя я приглади все едно, че беше хубавата жена, каквато си я представяше капитанът. Искрящи обици се люшкаха на ушите й и плетеница сребърни кръгчета с искрящи скъпоценни камъни стягаше гърлото й. Но над него беше простовато кръгло лице, завинаги обезобразено от белега, оставен от зъбите ми. От онова, което бях чела в свитъците на баща ми, подозирах, че магията Умение на Пророците може да възстанови лицето й, но не й го казах. Можеше да се окаже оферта за преговаряне, която да ми потрябва по-късно, предложение, което можеше да ме опази жива. Или поне да изостри любопитството й достатъчно, за да поживея малко по-дълго. Опитах се да си спомня колко добра ми се беше сторила първия път, когато я срещнах, колко майчинска и състрадателна. Магията на Винделиар.

Винделиар се осмели да попита:

— Те знаят ли, че се връщаме? Симфи и Фелоуди?

Тя замълча и помислих, че няма да отговори. После каза:

— Пращането на къси съобщения по птица щеше само да ги обърка. Ще се обясня, когато застана пред тях.

Той почти ахна, сякаш това го беше изплашило.

— Ще са изненадани, като видят, че сме сами.

— Сами? — сопна се тя. — Водим с нас плячката, която казах, че ще доведа. Неочаквания син.

Погледът на Винделиар се плъзна към мен. И двамата знаехме, че тя вече не вярва това за мен. Помислих, че Винделиар ще прояви благоразумието да замълчи, но той каза:

— Но ти знаеш, че Пчеличка е момиче.

Тя му размаха юмрук.

— Това няма значение! Престани да говориш за неща, които си твърде глупав да разбереш! Аз ще се оправя с това. Аз ще се оправя с всичко това. Няма да казваш на никого, че е момиче. Няма изобщо да говориш. Разбираш ли ме? Не би трябвало да е прекалено трудно за слабия ти ум. Просто мълчи.

Той отвори уста, после закима глуповато. Дуалия отиде до прозореца и се загледа над безкрайното синьо море. Съжаляваше ли, че се връща у дома?

През следващите няколко минути, през които Дуалия не ме натовари с работа, се постарах да пригладя косата си. Успях да топна ръце в използваната от нея вода за миене и избърсах лицето си с кърпата. Износването не беше направило дрехите ми по-добри, но бяха прилично чисти. Направих си торба от най-опърпаната си риза и сложих в нея няколко допълнителни дрехи. Вързах ръкавите й да направя дръжка и я метнах през рамо. Бях избрала маскировката си. Щях да съм едно честно дете, застанало право пред всички, безвредно и решено да задоволи Дуалия. Никой не биваше да се бои или да подозира онова, което бях наистина.

Шумовете на града бяха станали по-силни. Лодките щяха да ни издърпат до един от кейовете, които се изпъваха като пръсти от оживените улици. С Винделиар изнесохме на палубата сандъка, пълен с фините труфила на Дуалия. Тя беше скатала пакетчето с накитите в красиво извезаната чанта, която носеше. И ето, че застанахме на палубата, настрана от пътя на моряците, и зачакахме корабът да стигне до кея, да го привържат безопасно и след това да поставят подвижното мостче.

Чак тогава капитанът дойде при нас. Хвана ръцете на Дуалия, целуна я целомъдрено по бузата и й каза, че вече бил пратил бегач да й осигури настаняване в някоя чиста и почтена странноприемница. За съжаление не можел да ни придружи, но имал двама докери, които щели да отнесат пътния й сандък и да я придружат. Обеща, че ще отиде с нея до замъка Клерес, за да се посъветват за бъдещето й, защото се надявал да има голяма роля в такова обсъждане.

Лейди Обретия се усмихна превзето и му благодари. Изящно извитите пера на шапката й се люшнаха на морския бриз. Тя му напомни, че има да свърши своя работа в Клерес, но че ще се видят вечерта. А двамата й слуги можели да се справят с носенето на сандъка до квартирата й, тъй че придружители не били нужни. За миг челото му се набръчка от загриженост за любимата му. След това бръчките се загладиха — усетих, че Винделиар манипулира ума му. Разбира се, че тя щеше да е добре. Нямаше да се тревожи за нея. Тя беше толкова способна, колкото й хубава, и той ценеше независимия й дух.

Въпреки това ни придружи по мостчето. Отново хвана ръцете на Дуалия и я погледна в очите, щом тя вдигна глава, за да срещне любящия му поглед.

— Бъди внимателна, прекрасна моя — предупреди я той и се наведе за последна целувка.

Усетих, когато Винделиар го направи. Прекъсна илюзията, когато лицето на капитана се доближи до нейното, и му позволи да я види такава, каквато беше. Той тъкмо щеше да я целуне, но целувката му не стигна до устата й — той се отдръпна ужасѐн от нея. За по-малко от един дъх Винделиар възстанови обаянието й. Но капитанът вече бе отстъпил крачка назад. Примигна, потърка очите си с длани и след това се усмихна глуповато на Дуалия.

— Тази нощ изобщо не спах. А и да стъпя на сушата ме замайва, объркан съм от неподвижността. Лейди Обретия, ще се видим по-късно тази вечер. Ще вечеряме заедно.

— Да — обеща му тя едва чуто. Той извърна глава, потърка челото си и се качи на кораба. Погледна отново към нас от палубата, а тя вдигна облечената си в дантела ръка да му махне. Той се ухили като момче, махна й в отговор и се обърна, за да се заеме със задълженията си. Тя постоя още за миг, загледана след него. Болката направи невзрачното й лице още по-простовато. Винделиар стоеше невинно встрани и се преструваше, че не разбира какво се е случило току-що, но: — Той ме видя — каза Дуалия с тих, обвиняващ глас. — Ти му позволи да ме види.

Винделиар се бе загледал някъде надалече.

— Може би, за миг, контролът ми се поколеба. — Погледна я за секунда и се извърна. Видях злобното му задоволство, но може би беше твърде мимолетно, за да го засече тя. — Много сила отнема да се поддържа такава илюзия — изтъкна той. — Капитанът не е лековерен мъж. Да се накара екипажът му да те вижда като лейди Обретия във всеки момент беше трудно. Да накарам капитана да те вижда в такъв различен облик, във всеки момент, когато беше с теб, изцеди цялата ми магия. Може би сега е времето, когато би трябвало да ми дадеш…

— Не тук! — сопна се тя. Изгледа и двама ни ядосано. — Вдигайте сандъка и тръгвайте след мен.

Винделиар хвана едната дръжка, а аз сграбчих другата и закрачихме след нея. Сандъкът не беше чак толкова тежък. Носенето му беше неудобно само защото Винделиар беше слабак. Непрекъснато сменяше хватката си от една ръка на друга и вървеше изгърбен, сякаш едва можеше да го удържи. Сандъкът се подрусваше, чукаше по уличните камъни и се удряше в бедрото и прасеца ми. На всеки стотина крачки Дуалия трябваше да спира и да ни изчаква да я настигнем. Винделиар се стараеше да поддържа облика й. Мъжете се спираха и й хвърляха възхитени погледи. Две жени ахнаха заради шапката и роклята й. Тя крачеше гордо, а когато се обърнеше да погледне към нас, в очите й имаше доволен блясък, какъвто никога преди не бях виждала.

Вървяхме по улици, пълни с хора чужди за очите ми. Предполагах, че са моряци, търговци и работници, но с всевъзможно облекло. Видях едно момче, чиято коса беше червена като ръжда, ръцете и дланите му бяха опръскани с лунички като птиче яйце. Имаше една жена, по-висока от всеки човек, когото бях зървала, голите й кафяви ръце бяха целите покрити с бели татуировки, от връхчетата на пръстите до широките й рамене. Плешиво малко момиче с розова рокличка ситнеше до също толкова плешивата си майка, чиито устни бяха обкръжени от малки скъпоценни камъчета. Извърнах глава към нея, зачудена как се задържат камъчетата, и сандъкът ме удари по прасеца.

Усещах как Винделиар се бори хем да носи сандъка, хем да поддържа илюзията за лейди Обретия. Третия път, когато трябваше да спре и да ни изчака, Дуалия каза:

— Виждам, че отново ставаш безполезен. Добре. Няма нужда да се мъчиш толкова. Засега искам хората да не ни забелязват. Нищо повече.

— Ще се опитам.

Красотата й отпадна и тя стана съвсем обикновена, дори по-малко от обикновена. Незабележима.

Закрачи през тълпата и хората й отваряха път с неохота, а ние залитахме след нея. Усещах как магията на Винделиар се изчерпва. Погледнах го. Беше се изпотил от усилието да носи своя край на сандъка и да поддържа илюзията. Силата му цвърчеше и подскачаше като гаснещ пламък по влажна цепеница.

— Не мога… — изпъшка той и се отказа от усилията си.

Дуалия го изгледа гневно. Зачудих се дали разбра, че той вече не я загръща. Но докато подтичвахме след нея, хората започнаха да я забелязват. Видях как една жена потръпна, като видя белега на бузата й. Едно момченце извади пръста си от устата и посочи към нея. Майка му му шътна и го поведе бързо напред. На два пъти бледокожи хора се обръщаха към Дуалия сякаш за да я поздравят, но тя дори не спря. Всички я зяпваха и тя трябваше вече да е разбрала, че я виждат каквато е наистина. Един сивобрад моряк ахна изумен, като я видя.

— Прасе с шапчица с пера — каза той на мургавия си спътник и и двамата се изкискаха.

Дуалия спря. Не погледна назад към нас, докато я догонвахме, но заговори през рамо.

— Оставете сандъка. В него няма нищо, което ще нося отново. Просто го оставете.

Пресегна се, дръпна иглите, които крепяха шапката й, хвърли я на земята и закрачи напред.

Бях стъписана. Чула бях сълзи в гласа й. Винделиар пусна своята дръжка на сандъка и той изстърга на земята. Отне ми малко време, докато осъзная, че Дуалия е сериозна. Не погледна към нас. Отдалечаваше се бързо и двамата се задъхахме, докато я настигнем. Бързо си дадох сметка, че нито бях тичала, нито вървяла много през дните ни на борда на кораба. Бързият й ход означаваше, че нямах много време да се оглеждам. Зървах само мимоходом един добре поддържан град с широки и просторни улици. Хората, които подминавахме, бяха чисти и облеклото им беше просто, но спретнато. Полите на жените бяха с широки колани и широките плохи едва стигаха до коленете им. Носеха сандали и блузите им или изобщо нямаха ръкави, или ръкавите бяха широки като камбани и покриваха китките им. Бяха по-високи от жените на Бък и дори тъмнокосите нямаха къдрава коса. Някои от мъжете носеха само елеци върху голите си гърди и панталоните им бяха къси като полите на жените. Предположих, че е логично в този по-топъл климат, но за мен изглеждаха полуголи. Бяха по-светлокожи от хората на Шестте херцогства и тук поне светлата ми коса не привличаше погледи. Не видях нито един просяк.

Щом напуснахме кейовете и складовете и странноприемниците зад тях, минахме покрай розовите и светложълти сгради, които бях видяла от кораба. Под прозорците и до пейките до вратите имаше кошници с цветя. Кепенците бяха отворени широко в този хубав ден и в една розова сграда видях редици въртящи се колела — въртящите ги се трудеха усилно — и чух тропота на станове от една засенчена стая зад тях. Подминахме сграда, от която лъхаше горещина и ухание на печащ се хляб. Навсякъде, където погледнех, виждах чистота и ред. Изобщо не беше така, както си представях, че ще изглежда Клерес. Предвид предишната жестокост на Дуалия си бях представяла цял град, пълен с омразни хора, а не това пастелно благополучие.

С нас имаше много други пешеходци. Също като в пристанищната част на града, бързащите покрай нас хора бяха от разнороден вид. Повечето бяха светлокоси и белокожи, облечени в типичното облекло на Клерес, но някои явно бяха чужденци и пътници отдалече. Смесени с тях се мяркаха мъже и жени с униформите на стражи, със значка с виеща се лоза на нея. Много от тях открито зяпваха обезобразеното лице на Дуалия, а някои като че ли я разпознаваха, но никой не я поздрави. Тези, които като че ли я разпознаваха, изглеждаха стъписани и извръщаха погледи. От своя страна, тя не каза „добър ден“ на никого.

Пътят ни към белия остров ни поведе покрай брега. Водата плискаше по пясъчната ивица. Сиво-бял пясък искреше над кости от гранит. Вървяхме по гладък път покрай къщи със зеленчукови градини и беседки между тях. Видях деца, всички облечени в същите широки бухнали дрехи, играеха си в дворовете или седяха на стъпалата на къщите. Не можех да различа дали са момчета, или момичета. Дуалия крачеше енергично напред. Видях как дръпна последните игли от косата си и пусна плитките си да увиснат покрай лицето й. Свали огърлицата и обиците. Почти помислих, че ще ги захвърли, но тя ги пъхна в торбата си. След като и те се махнаха, всички следи от лейди Обретия изчезнаха. Дори фината й рокля се превърна в странност, вместо в прелест.

За моя изненада започнах да усещам чувствата й. Не къкреше и не кипеше като баща ми някога. Мислите и чувствата на баща ми винаги бяха връхлитали на вълна срещу сетивата ми; заради тях най-напред се бях научила да правя стени в ума си. Дуалия изобщо не беше толкова силна. Мисля, че ги усетих само защото от много време бях вкарвала пипалца на мислите си в ума й. Вълкът Баща ме беше предупредил. Всеки вход е и изход. И сега мисълта й се промъкна през мен. Усетих от нея гневно негодувание затова, че никога не е била красива и никога не е била обичана, само търпяна, защото е била полезна. Усетих как сърцето й се върна назад до време, когато бе познала любовта и също бе обичана. Видях една висока жена, която й се усмихваше. Бледата жена. След това, смачкано сякаш под водопад от ледени висулки, чувството секна. Колкото повече се приближавахме към острова, толкова повече долавях самооправдание, вкоренено в гняв. Щеше да ги принуди да признаят, че не се е провалила. Нямаше да им позволи да й се подиграят или да я укорят.

И щеше да си отмъсти.

Сякаш усетила допира на мислите ми, тя ни изгледа сърдито през рамо.

— Побързайте! — сопна ни се. — Водата се отдръпва. Искам да сме там рано, за да не ни задържат тълпите молители. Винделиар, върви с вдигната глава. Приличаш на вол, отиващ на заколение. А ти, малка кучко? Дръж си езика, докато Четиримата ме изслушват. Звук да не чуя от теб. Или се заклевам, че ще те убия.

Беше първото й мъмрене към мен от няколко дни и ме изненада. Винделиар наистина вдигна глава, но мисля, че беше окуражен повече от това, че тя храчеше отрова по мен, отколкото от заповедта й към него. Явно отново бях изпаднала в немилост, поне до неговото ниво.

Ужасявах се от срещата с Четиримата и копнеех да задам въпроси за тях, но си държах езика зад зъбите. Няколко пъти Винделиар хвърли поглед към мен, сякаш почти се надяваше да го запитам. Не го направих. На няколко пъти тайният ми план се опита да се просмуче в мислите ми. Прогоних го. Щях да бъда щастлива тук в Клерес. Щях да имам добър живот. Щях да бъда полезна тук. Когато усетих, че Винделиар ме гледа, му отвърнах с глуповата усмивка. Искаше ми се да се изсмея на глас от изненаданото му лице, но се сдържах.

Оставихме къщите зад себе си и тръгнахме покрай една много голяма сграда от бял камък. Нищо изящно нямаше в нея — беше изцяло функционална. До нея имаше голяма конюшня, със собствена ковачница, и имаше няколко открити зони, където се упражняваха запотени стражи. Заповедите, които им викаше учителят им, отекваха от стените на сградата и около стражите се вдигаше прах, докато нападаха, сблъскваха се и се отдръпваха.

После навлязохме в район, който ми напомни по-скоро за сергиите на Зимния празник, отколкото за истинско село. Пред грубите каменни къщички имаше разпънати сенници и пред тях стояха хора на опашки. В сянката под тях хора по-бледокожи от мен, с пухкава бяла коса, седяха на пищни столове, почти като тронове. Някои продаваха малки свитъци. Други имаха шкафове като мъжа, който ни беше казал да намерим „Морска роза“. Някои от продавачите носеха екзотични шалове и искрящи обици, и дрехи от дантела. Други бяха с прости дълги ризи в бледожълто или розово, или небесносиньо. Един имаше голямо кристално кълбо на ажурна стойка и той или тя се взираше в него с очи като на пъстърва. Пред кълбото стоеше смълчана жена, стиснала ръката на млад мъж.

Имаше и други продавачи, продаваха талисмани за късмет или за бременност, или за плодородие на овцете, талисмани за добра реколта или да помогнат на бебето да спи нощем. Такива стоки се хвалеха шумно от по-млади търговци, които се движеха из тълпата, понесли подноси, гласовете им бяха пронизителни и несекващи като писъците на чайките над залива.

Имаше и щандове за храна, продаваха и сладки, и пикантни храни. Изкушаващите им аромати ми напомниха, че не сме яли от разсъмване, а оттогава бяхме повървели доста много, но Дуалия не спря. Бих прекарала целия следобед в разглеждане на този пазар, но тя крачеше през него, без да спира и дори да поглежда настрани.

Чух как някой изшепна:

— Сигурен съм, тя е! Това е Дуалия!

Друг някой рече:

— Но къде са останалите тогава? Всичките лурики на онези хубави бели коне?

Дори това не я накара да извърне глава. Забързахме покрай и през гъста човешка тълпа и някои започнаха да ни ругаят, други викаха по нас, че сме невъзпитани, но Дуалия пробиваше през тълпата, докато стигнахме челото на опашката. Къса издигната пътека от камък и пясък свършваше пред висока порта, направена от железни решетки. Точно зад портата пътеката внезапно свършваше във вода. Оттатък водата, на каменистия остров, беше бялата крепост. Пред портата стояха четирима широкоплещести стражи. Двама държаха пики и гледаха напиращите хора студено. Другите двама носеха мечове. Бяха внушителни воини, синеоки, тъмнокоси и мускулести, и дори жените бяха по-високи от баща ми, но Дуалия не спря, нито се поколеба.

— Ще мина.

— Не. Няма. — Мъжът, който заговори, дори не я погледна. — Ще се върнеш в края на опашката и ще изчакаш реда си. Когато приливът се отдръпне и водата спадне, тогава ще пуснем молителите подредено, по двама в колона. Така правим тук.

Дуалия пристъпи към него и заговори през стиснати зъби:

— Знам как правим тук. Аз съм от Кръга. Аз съм лингстра Дуалия и се върнах. Четиримата ще желаят да чуят доклада ми колкото може по-скоро. Не смейте да ме задържате.

Погледна косо Винделиар. Усетих как той се опита. Тънката му магия плесна към стражите.

Един от тях кривна глава и огледа Дуалия внимателно.

— Дуалия. — Изрече името все едно го знаеше. Вдигна лакът и сръга жената до себе си. — Това ли е тя? Дуалия?

Жената с неохота отмести погледа си от опашката неспокойни молители и изгледа Дуалия. Бръчките на челото й станаха по-дълбоки. След това очите й се спуснаха към Винделиар.

— Тя напусна много отдавна. Тръгна с отряд бели коне и конници. Би могло да е тя, но изглежда различно с тази рокля. Но този дребосък? Него го познавам. Съществото на Дуалия. Винделиар. Прави каквото тя му нареди. Тъй че щом той е тук, предполагам, че е тя. Трябва да я пуснем.

— Сега? Докато водата все още залива пътя?

— Не е толкова дълбоко. Мога да преценя. Желая да премина веднага. — Тонът на Дуалия не търпеше възражение. — Отворете портата.

Те се отдръпнаха и заговориха помежду си. Един се намръщи и като че ли посочи роклята й, но другият сви рамене и точно той отключи портата и я отвори. Трябваше да отстъпи назад, за да може да я отвори, а това ни притисна до чакащите молители. И когато проходът се отвори пред нас и Дуалия пристъпи напред с Винделиар и мен след нея, тълпата тръгна с нас, опита се да премине с нас. Стражите с пиките тръгнаха напред, кръстосаха оръжията си и спряха хората, така че преминахме сами.

Издигнатата пътека беше от гладък обработен камък, плосък като маса. Дуалия не спря, щом стигна до водата. Не вдигна полите си, нито смъкна обувките си, за да ги носи. Тръгна напред все едно морето не владееше все още това пространство. Тръгнахме след нея. Водата беше плитка отначало, не топла, но не и изтръпващо студена. Докато крачехме напред, бързо стана по-дълбока, намокри обувките ми и мина от глезените ми нагоре до прасците. Започнах да усещам дърпането на отлива. Винделиар до мен се мръщеше.

— Не ми харесва това — каза горчиво.

Нито Дуалия, нито аз му обърнахме внимание, но скоро започнах да споделям безпокойствието му. Водата ставаше по-дълбока и дърпането на отстъпващите вълни стана по-силно. Бях газила в потоци и бързеи, но това беше морска вода. Имаше миризма и лепкавост, която ме изненада. Отсрещната порта не ми беше изглеждала много далечна, когато тръгнахме, но сега, когато водата стигна до коленете ми и после до бедрата, безопасният далечен бряг като че ли се отдръпна. Дори Дуалия беше забавила, докато шляпаше напред. Впих поглед в гърба й, докато се борех с водата. Тя можеше да се отдръпва, както бяха казали, но вълните все още идваха и се оттегляха, и понякога ме мокреха до кръста. Винделиар беше започнал да скимти и да хленчи и изоставаше. Помъчих се да вървя по-бързо. Водата вече беше по-студена. Дишах задъхано. „Остави го“, помислих си яростно. Мисля, че той усети мисълта ми, защото хленчът му стана по-силен и чух плясък, когато залитна, а след това дрезгавия му вик, щом отново се изправи. Удави се! Изстрелях тази мисъл към него, а след това се затворих зад стените си.

Слънцето биеше по главата ми, пърлеше черепа ми през късата ми коса, водата ме обгръщаше и извличаше топлината от мен. Свих ръцете си и притиснах до гърдите си вързопчето с дрехи. Потиснах болката в схванатите си мускули. Животът на кораба не ме беше подготвил за днешната разходка. Слънчевата светлина отскачаше от водата и ме заслепяваше. Вдигнах глава и се помъчих да видя Дуалия, но искрящата светлина замая погледа ми. Започнах да треперя и ми призля.

Беше ли водата по-плитка? Може би. Окуражих се и продължих напред, борех се с вълните. Следващия път, когато вдигнах глава и погледнах, Дуалия стоеше при отсрещната порта и ругаеше стражите, че не искат да й я отворят. Отвъд портата струпани хора чакаха отварянето й, за да напуснат замъка. Уморените им стойки и престилките от кожа или плат издаваха, че са слуги на Слугите; сигурно се връщаха по домовете си.

Изшляпах нагоре зад Дуалия. Тя ме изненада, като се завъртя, сграбчи ме за яката и едва не ме вдигна от земята, за да ме разтърси пред стражите.

— Това е Неочакваният син! — изръмжа им. — Искате ли точно вие да сте тези, които забавят пристигането му пред Четиримата?

Стражите се спогледаха. Най-високият я изгледа.

— Онзи стар мит?

Винделиар дойде разтреперан до нас. Един от стражите сръга другия.

— Това е Винделиар. Не можеш да го сбъркаш тоя подъл малък скопец. Тъй че наистина е Дуалия. Пускай ги.

Дуалия не пусна яката ми, когато портата се отвори и влязохме. Постарах се да не се съпротивлявам на дърпането й, но това означаваше да вървя на пръсти. Не можах да погледна назад, за да видя дали Винделиар ни последва, но чух тракането на решетъчната порта, когато се затвори зад нас.

Пред нас се изпъна път, покрит със сиво-кафяв пясък. Слънцето палеше искри в него. Беше прав и безличен. От двете му страни се простираше гол скалист пейзаж. Беше толкова гладък и пуст, че разбрах, че са го оформили човешки ръце. Нищо не можеше да прекоси тази ивица земя, без да бъде видяно. Никога не бях виждала зона толкова лишена от живот.

Дуалия неочаквано ме пусна.

— Не се мотай. И не говори — заповяда ми, след което отново забърза напред. Хубавите й доскоро поли бяха мокри и пляскаха в краката й, докато вървеше. Последвах я, като се мъчех да не изоставам. Когато вдигнах очи и се взрях в крайната ни цел, гледката ме замая повече от слънчевата светлина по водата. Белите стени на замъка лъщяха. Вървяхме и вървяхме, и като че ли не се приближавахме. Постепенно започнах да осъзнавам, че много съм подценила колко голяма е крепостта. Или беше замък? Или дворец? От кораба бях видяла осем кули. Толкова отблизо, когато вдигнах очи, видях само две и безформените глави, които ги увенчаваха: наподобяваха черепи. Тътрех се напред, свела глава, понеже слънцето беше безмилостно. Всеки път, когато вдигнех глава, обликът на огромното здание в края на дългия път изглеждаше променен.

Когато се приближихме толкова, че трябваше да извия врат, за да видя върховете на стените, изящните барелефи по фасадите се набиха в очите ми. Бяха единственото, което можеше да се види на гладките бели стени. Не видях никакви прозорци, нито дори амбразури — и никакви врати, разбира се. От тази страна нямаше никакъв достъп до замъка. И все пак пътят водеше право към него. Бяло на бяло, издяланите ваяния бяха многократно по-високи от човешки бой и блестяха още по-ярко от стените, които красяха. Зяпнах за миг, а след това трябваше да извърна глава и да затворя очи. Но когато стиснах очи, ваянията отново бяха там, от вътрешната страна на клепачите ми, като пълзяща бяла лоза.

Познах я.

Колкото и да беше невъзможно, знаех какво представлява. Спомних си я — от живот, който никога не бях живяла, или може би от бъдеще, което тепърва щях да видя. Беше пълзяла през сънищата ми. Бях я нарисувала на челната страница на дневника си — беше обрамчила името ми. Бях й придала листа и фуниевидни цветове. Бях сгрешила. Беше абстрактно изображение. И ме споходи мисъл, каквато никога не бях имала преди: че един художник би могъл да сътвори картина от идея и че аз мога да разбера каква е тя. Разпознах я като реката на всички възможни времена, изтичаща от настоящето и разделяща се на хиляда, не, на милион, не, на безброй много възможни бъдещета и всяко от тях нацепено на друга безкрайност от възможни бъдещета. И сред всички тях — една-единствена блестяща нишка, невероятно тънка, която изобразяваше бъдещето, каквото би могло и би трябвало да бъде. Ако събитията бъдеха насочени правилно. Ако Белият пророк сънуваше и вярваше, и навлезеше, за да постави света на пътя, времето щеше да го последва.

Отворих отново очите си, защото ги бях затворила само за миг. Ето го отново, пред мен, и въпреки всичко, което бях преживяла, всичко, което бях изтърпяла, за да дойда тук, и въпреки цялата ми омраза към хората, които ме бяха довели тук, изведнъж изпитах ликуване от това, че съм на мястото си. Най-после бях тук.

Увереност се надигна в мен, по-ясна от всичко, което бях знаела някога за себе си. Трябваше да бъда тук. В това място и в това време, трябваше да бъда точно тук. Десетина сънища, които бях имала, изведнъж се завихриха и преплетоха с по-отскорошни сънища в мен. Смътният план вече не беше смътен. Усетила бях подобен прилив на увереност в деня, в който бях освободила езика си. Видяла бях пътеките с такава яснота само веднъж преди, в онзи съдбовен ден през зимата, когато просякът ме беше докоснал и бях видяла как всички видове бъдеще започват от краката ми. О, какво велико добро можех да направя, след като вече бях тук. Съдбата ми беше тук и само аз можех да я оформя. Затаих дъх. И докато гледах втренчено нагоре, сърцето ми се извиси и запя, точно както го описват менестрелите. Бях тук и великото дело на моя живот беше пред мен.

Осъзнах, че съм спряла, едва когато Винделиар се изтътри покрай мен. Хвърли ми поглед, пълен със злост, и усетих, че ми е все едно. Усмивка изпъна устата ми. Стените горе!

— Пчеличке, побързай! — заповяда рязко Дуалия през рамо.

— Идвам! — отвърнах и нещо в тона ми я накара да спре и да ме погледне. Наведох очи и глава. Това не беше нещо, което трябваше да споделя с когото и да било. Трябваше да го държа вътре в мен. Знанието беше като блестящо камъче, гребнато от мръсна локва. Виждах блясъка му, но знаех, че колкото повече се грижа за него, толкова по-чисто и блестящо ще става.

И също като скъпоценен камък, ако го разкриех, крадци щяха да ми го отнемат по всякакъв възможен начин.

Чух зад нас звук и се обърнах. Водата се беше отдръпнала и пътят се издигаше над нея. Змия от хора, по шест или осем в редица, вече запълваше пътя, минаващ между водите. Някои почти бяха преминали. Но дори след като стигнаха острова и водите на залива вече не ги ограничаваха, не се разпръснаха, а продължиха по тесния път.

— Побързай! — подкани ме отново Дуалия. Нищо чудно, че държеше на такова бързо ходене. Ако се забавехме, щяха да ни настигнат, може би дори да ни стъпчат.

Напред, където беше имало само гладка стена, се появиха пукнатини, изумително черни на белия фон. Пукнатините се превърнаха в ръбовете на врати, а след това се разтвориха широко. Фаланга стражи с лъскави сребърни брони и светложълти наметала излезе навън и се строи в две редици покрай пътя ни. Помислих, че ще ни спрат, но Дуалия ги поглеждаше гневно и правеше знаци с ръка, докато крачехме мълчаливо покрай тях.

Чак когато минахме под арката на входа и влязохме във вътрешен двор, един мъж пристъпи и застана пред нас. Беше висок и слаб и носеше меч, но дори в бронята си изглеждаше мършав и слаб. Лицето му беше бледо и обезобразено от ивици розова белеща се кожа. Туфи посивяла коса стърчаха изпод шлема му. Той присви очи към нас.

— Лингстра Дуалия. — Името й прозвуча като обвинение. — Вие напуснахте с конна охрана лурики. Къде са те и хубавите им коне? Защо се връщате сама?

— Отдръпни се, Босфоди. Няма време. Трябва веднага да получа аудиенция със Симфи и Фелоуди.

Той огледа обезобразеното й лице, огледа и опърпаните дрехи на Винделиар, след това очите му се спряха на мен. На намръщеното му лице се изписа неодобрителна гримаса. После той отстъпи встрани и ни покани с жест да минем покрай него.

— Както желаете, Дуалия. Ако аз се връщах от съмнително начинание, загрозен от белези и лишен от всичко, което ми е било поверено, едва ли щях толкова да бързам да докладвам провала си на Четиримата.

— Не съм се провалила — отвърна тя кратко.

Щом забързахме покрай него, той промърмори:

— От всички, които трябваше да се върнат живи, точно Винделиар. — Чух как се изплю.

Широкият вътрешен двор бе облицован на шарки от бял и черен камък и беше толкова чист, че сякаш бе току-що изметен. Покрай стените на външната крепост имаше щандове с храни и напитки, наред с пъстроцветни колички с многобройни чекмеджета, които, вече знаех, съдържаха хартийки с предсказания за бъдещето в орехови черупки. Знаменца и гирлянди висяха почти неподвижни в горещината. Открити павилиони засенчваха маси и пейки, очакващи гладни и жадни клиенти. Приличаше на празненство, много по-голямо от Зимния празник в Крайречни дъбове. За миг детинското любопитство ме накара да забравя коя съм сега и закопнях да обикалям между сергиите и да купувам сладкиши и пъстри украшения.

— Побързайте, тъпаци! — сопна се Дуалия.

Тези радости не бяха за Винделиар и мен. Отдръпнах се от детето, което бях някога.

Тя забърза към най-хубавата сграда между крепостните стени. Беше построена като че ли от бяла кост. Вратите и прозорците бяха филигран, изваян в кост или камък. Това здание беше основата за четирите тънки кули, които бях зърнала от кораба. Изглеждаше невъзможно да са толкова високи и да крепят такива кубета. Но ето, че ги имаше.

— Хайде! — сопна ми се Дуалия и за първи път от много дни ме зашлеви. Усетих, че старото разцепено в ъгълчето на устата ми закърви отново. Вдигнах ръка да го притисна и я последвах.

Зад оградения с колони портик се издигаше отворена двукрила врата. Изкачихме широките стъпала към нея. Спирането на светлината, биеща над главата и раменете ми, бе стъписващо. Обувките ми все още бяха мокри и оставях пясъчни дири по безукорния под. Щом очите ми се пригодиха към светлината, видях великолепието, което ме заобикаляше.

Тук входът беше обрамчен с позлата или може би истинско злато. Възхитителни картини в пищни рамки, с фигури многократно по-големи от естествен ръст красяха стените. Над тях висяха огромни гоблени с пискюли. Никога не бях виждала бяло дърво, но всяка стена тук бе облицована с такова. Дори високият таван бе изрисуван с невъобразими пейзажи. Почувствах се много мъничка и не на място сред такова великолепие. Но Дуалия изобщо не бе притеснена от всичко това.

Една жена застана на пътя ни. Беше облечена в халат в пищно жълто, по-жълто от цвета на глухарчета. Ръкавите й висяха над китките и бухнатите й поли метяха пода. Яката се издигаше до брадичката й, а цветната украса на главата й оставяше открит само кръг на лицето й. Червеното на устата й беше стъписващо.

— Дуалия — каза тя и зачака намръщено.

Чух как някъде се отвори и затвори врата. Двама души минаха покрай нас и излязоха навън. Надигна се рев от гласове. Тълпата беше стигнала до външния двор. После затварящата се врата прекъсна звуците.

Дуалия проговори.

— Искам аудиенция със Симфи. И Фелоуди. Веднага.

Жената се усмихна противно.

— Днес не е ден за частни аудиенции. Четиримата са в Съдийската зала, за да изслушват жалби и да определят вина и наказания. Знаеш, че такива срещи се уговарят месеци по-рано. Но — усмихна се тя като ръмжаща котка — може би мога да ти уредя среща там?

При тези думи Винделиар се хвана за страните, а след това закри устата си с длани.

— Не. Искам да се видя със Симфи. Насаме или с Фелоуди. Само с тях. Веднага, Денеис.

Дуалия изгледа Винделиар навъсено. Той пусна ръцете си, а след това изгърби рамене, сякаш очакваше да го ударят.

Жената в жълто присви устни, при което лицето й стана почти гладко, защото щом се взрях в безизразните й сиви очи, видях, че няма вежди.

— Не може да стане днес. Може би вдругиден ще мога да…

— Ако забавиш новината ми с два дни, мисля, че Четиримата ще те одерат жива, и то бавно. Или може би ще ми разрешат да изпълня тази задача лично.

Мислила бях, че лицето на Денеис не би могло да е по-бяло, но сега то побеля като най-добрата хартия на баща ми.

— Ще предам молбата ти на слугите им…

— Постарай се — прекъсна я Дуалия. — Ще изчакаме поканата им в Залата на радостта. Погрижи се да ни донесат храна и освежителни напитки. Пътувахме дълго.

— Не ми заповядвай — каза жената, но Дуалия само изсумтя.

— След мен — заповяда после на мен и Винделиар и ни поведе от кръглата входна зала по един от коридорите, разклоняващи се от нея като спици на колело. Вървяхме по безукорно чист бял камък покрай намръщени неодобрително портрети. Чух как зад нас външните врати се разтвориха, погледнах през рамо и видях Денеис да посреща процесия изящно облечени хора.

Дуалия вървеше по коридора все едно си беше у дома и когато стигнахме до една врата, украсена с месингови фигури на многобройни слънца, я отвори и влязохме. Любопитните ми пръсти погалиха вратата, докато минавах през нея. Като че ли беше направена от големи плоскости от кост или бивни, но що за същество можеше да има толкова големи кости или бивни?

— Затвори вратата! — сопна се Дуалия и аз дръпнах ръката си. Винделиар беше зад мен и я бутна. От колко време не бях стояла в стая, която не се местеше с вълните? Вдишах дълбоко и се огледах. Беше помещение, устроено за чакане и неудобство. Два млечнобели прозореца пропускаха процедена светлина, но не и гледка. Столове от твърдо дърво с прави гърбове бяха наредени покрай стените. В центъра на залата имаше гола маса от бяло дърво. Нямаше покривка на нея, нито съд с цветя, какъвто майка ми щеше да е поставила. Подът беше от корав бял камък, а стените бяха безлични бели панели. Дебели бели греди кръстосваха тавана горе. След като вратата се затвори, отвън не идваше никакъв звук. Дуалия видя, че се оглеждам, и ми нареди:

— Седни!

Бях много жадна, а и ми се пишкаше, но знаех, че няма да имам възможност да удовлетворя нуждите си. Отидох до един стол и седнах. Беше прекалено висок и краката ми увиснаха. Неудобно. Пъхнах вързопчето си дрехи зад мен. Не помогна.

Дуалия не седна. Обикаляше бавно покрай стените. Винделиар се тътреше зад нея, докато тя не се обърна и не го зашлеви.

— Престани!

Той затаи дъх, за да не изхленчи, погледна ме сърдито и седна на стола най-далече от мен. Седна на ръба. Пръстите му опираха пода и петите му се полюшваха. Тя го посочи с пръст.

— Нищо ли не остана? Никаква сила ли не ти е останала?

Долната му устна потрепери.

— Знаеш, че рядко действа срещу силна кръв на Белите. Не можах да склоня Денеис. Освен това използвах много за теб върху капитана и екипажа. Беше много работа и…

— Млъкни. — Тя разкопча горните копчета на блузата си и бръкна в пазвата си. Извади кожената кесийка и очите на Винделиар светнаха, щом измъкна от нея малката стъкленица. — За щастие спестих малко. Трябва да убедиш Четиримата да ме изслушат и да ми повярват.

Лицето му посърна.

— Всичките Четирима? Трудно ще е. Трудно щеше да е дори да имах цяла доза! Култри. Бих могъл да склоня Култри, но…

— Млъкни! — Беше отпушила стъкленицата, но когато я наклони, съсирената каша на дъното не помръдна. Тя натика отново запушалката и разтърси стъкленицата. Полепналото на дъното пак не помръдна. Тя отвори стъкленицата и пъхна пръста си вътре. Беше твърде къс, за да стигне залепналото на дъното. Не можеше да докосне утайката. Тикна я към Винделиар. — Плюй! После го разклати и го изпий.

Видях как слюнката му се плъзна в стъкленицата, а после той я раздруса. Догади ми се и извърнах очи.

— Не става! — проплака той.

— Счупи я! — заповяда му тя.

Той се опита. Чукна стъкленицата в пода. Нищо не стана. Опита отново, по-силно и по-силно, докато внезапно тя не се пръсна. Змийската слюнка беше засъхнала бучка. Винделиар я вдигна и без да обръща внимание на полепналите по нея стъклени парчета, я лапна. Дуалия зачака, вторачена в него.

Той издиша силно през нос. Когато заговори, по устните му имаше капчици кръв.

— Нищо — проплака Винделиар. — Нищичко.

Ударът, който му нанесе Дуалия, отплесна главата му и той падна на пода. Задиша на пресекулки. Тя се отдалечи от него и седна на един стол. Не каза ни дума.

По някое време Винделиар се надигна на колене и изпълзя до един стол недалече от моя. Покатери се на него и седна като купчина мокро пране. Никой не проговори.

Зачакахме. Никой не донесе освежителните, за които бе настояла Дуалия.

Чакахме. И чакахме.

Слънцето на късния следобед очерта кръг мътна светлина върху пода. Вратата се отвори. Беше Денеис, същата жена, която ни беше пуснала да влезем.

— Ще те видят в Съдебната зала. Веднага.

— Съдебната зала? Не това ти казах!

Денеис се обърна и излезе, без да изчака да я последваме. Дуалия ми махна рязко да застана до нея и ме стисна силно за рамото.

— Не казвай нищо — напомни ми и ме бутна пред себе си.

Бързината, която наложи, не ми позволи да погледна назад. Последвахме Денеис обратно до входното помещение и след това по друг коридор. Беше по-широк и по-изящен и изминахме много по-дълго разстояние; мехурът ме болеше при всяка крачка.

В дъното на коридора се издигаше двукрила врата с четири блестящи символа, вградени в крилата. Символите сияеха дори на приглушената светлина. Може би означаваха нещо, но за мен бяха просто фигури в синьо, зелено, жълто и червено. Денеис бутна една месингова дръжка и вратите се разтвориха широко.

Помещението беше ярко осветено, бялата слънчева светлина струеше от четирите отвора в тавана. Примигах при този внезапен блясък. Дуалия ме забута напред покрай зрители, които стояха неподвижни и смълчани. Залитах по лъскавия бял под. Когато ме спря, вдигнах очи към висок подиум с четири трона, изваяни от кост. Един от тях искреше с рубини, друг със смарагди. Не знаех кои скъпоценни камъни са толкова жълти и сини на другите два. Можеше ли да има толкова много скъпоценни камъни на света? За миг този въпрос ме разсея от заемащите престолите.

Двама мъже. Две жени. Едната жена беше млада и красива, с бледа кожа и бяло-златна коса. Устните й бяха боядисани червени, а веждите и клепачите й бяха очертани в черно. Красотата й бе по-скоро стъписваща, отколкото успокояваща. Белите й ръце бяха голи, а торсът й — стегнат в червена коприна, скроена толкова стегнато по нея, че можеше да е гола и само боядисана в червено. Полата й беше черна и стигаше до коленете й. Алени сандали обхващаха стъпалата й, връзките се кръстосваха чак до прасците й. Помислих, че облеклото й сигурно е неудобно.

Жената, която седеше до нея, беше много величествена. Спускащата й се на водопад коса беше бяла и права. Очите й бяха много излиняло синьо, а устните й бяха с розовото на стара роза. Беше облечена в светлосин халат, толкова прост, колкото сложни бяха алените одежди на другата жена. Перлите, които обгръщаха гърлото й, висяха на нишки от ушите й и увиваха китките й, бяха големи и сияеха топло.

Мъжете седяха от двете страни на жените, в двата края на дъгата. Единият беше боядисан като кукла, кожата му бяла и косата му полепнала по черепа и наръсена с бяла пудра. Очите му бяха тъмни — тях не можеше да промени. Елекът и гамашите му бяха тъмнозелени, а наметалото му в зеленото на пролетна папрат. Тъмният му поглед бе унесен и замислен. В другия край на дъгата седеше внушителен мъж. Беше блед, косата му по-скоро бяла, отколкото жълта, всичките му дрехи също в ярко жълто. Ръцете му бяха отпуснати на корема и на всеки пръст имаше пръстен от злато или сребро, дори на палците. Дебели халки жълто злато висяха от ушите му и златна огърлица тръгваше от гърдите му и се разширяваше на плочки над ключиците му.

Зяпнах ги с изумление. Натруфените тронове и ярките цветове изглеждаха почти комично. От двете страни на подиума двама огромни стражи стискаха копия и гледаха равнодушно събраните хора. Осъзнах, че зеленият мъж ме гледа намръщено. В същия миг натискът на ръката на Дуалия на рамото ми ме накара да се присвия. Коленичих, погледнах настрани и видях, че Винделиар също коленичи. Зад него видях бледокожи хора, подредени покрай стената. Бяха облечени в широки ризи и панталони в светли цветове. Светлоруси коси, почти безцветни очи. Като пеперудената пратеничка, която с татко ми бяхме изгорили.

Дуалия остана сведена в дълбок поклон, докато една от жените на подиума не заговори. Долових годините й в гласа й. Прозвуча отвратено.

— Изправи се, лингстра Дуалия. Поклонът ти е по-скоро обида, отколкото почитание. Връщаш се, след като не ни изпрати вест много месеци. Колко уместно, че дойде при нас в Съдебната зала! Къде са онези, които изпратихме с теб? Луриките, конете? Няма ги! Изправи се и обясни.

Косата ми увисна над челото и в очите ми. Заникнах през нея, щом Дуалия заговори.

— Почитаеми, нека ви разкажа историята си от самото начало. Защото извървях дълъг и сложен път. Имаше загуби, тежки загуби, но животът на луриките не беше похабен, а отдаден, за да открием точно онова, което ме изпратихте да намеря. Водя ви Неочаквания син.

Сграбчи ме отзад за яката и ме дръпна рязко нагоре, както човек вдига кутре за врата.

Зяпнах Четиримата в изненада. Израженията им бяха стъписващи. Червената жена изглеждаше заинтригувана, старата жена — ядосана. Боядисаният в бяло мъж беше слисан. Мъжът в жълто се наведе напред и ме огледа, очите му блестяха все едно му поднасяха нещо вкусно. Това ме изплаши.

— О… трябва ли? — Старата жена изрече думите все едно Дуалия беше бръкнала в носа си и бе поднесла резултата пред очите й. Недоверието и пренебрежението й бяха явни. Тя поклати бавно глава, обърна се към боядисания мъж и рече: — Казах ви, че е опасно да й разрешим да вземе онези лурики. Изгубила ги е всичките и ни е домъкнала този дрипльо все едно е някакво съкровище. Жалко извинение за провала й!

— Остави я да говори, Капра — каза красивата жена. Гласът й беше натежал от гняв, но не можех да разбера дали гневът е насочен към Дуалия или към жената, седяща до нея.

Погледът на старата обходи хората в залата. Очите им бяха жадни да видят падението на Дуалия. Капра вдигна мършавата си ръка. Гривните от перли звъннаха, щом изпънатият й пръст обходи залата.

— Всички сте свободни. Да ви няма.

Продължавах да се душа в хватката на Дуалия, докато всички се изнизваха от помещението. Чух как вратите се затръшнаха. Капра се намръщи на някого и каза:

— Вратарю. Включвам и теб. Нямаме нужда от теб тук.

Последва второ, по-тихо изтропване, щом вратата се затвори отново. Извих глава да погледна. Всички бяха излезли. Бяхме сами в залата с Четиримата и огромните стражи.

Погледът на старицата се върна на Дуалия.

— Продължавай.

Дуалия пусна яката ми и с облекчение се смъкнах на пода. Чух я как си пое дъх.

— Преди три години вие ми дадохте спътници, коне и средства, за да мога да се отправя на път да намеря Неочаквания син. Някои твърдяха, че времето на онова предсказание е отминало, че вече сме претърпели неговата намеса с потоците на времето и че най-доброто, което бихме могли да направим, е да работим с нишките, с които разполагаме. Но в светлината на порой сънища за нов Бял, роден в дивите земи, и странни сънища, отнасящи се до Неочаквания син, някои от вас повярваха, че бих могла да го открия и…

Мъжът с напудреното лице я прекъсна.

— Защо започваш с разказване на неща, които знаем? Не бяхме ли там? За идиоти ли ни смяташ, или за оглупели старци?

Капра се намръщи.

— Сигурно вярва, че сме тъпи, ако си мисли, че няма да помня, че най-настойчиво пожелах да намери и да ни върне изменника Възлюбен. Точно затова се съгласих на мисията ти, Дуалия. Да ни върнеш затворника, чието бягство подпомогна!

— Не, не ви мисля за глупави! Не. Просто исках… Позволете ми да ви разкажа цялата история за своето пътуване, защото смятам, че ако я чуете, ще започнете да споделяте убеждението ми. — Усетих как Дуалия се мъчи да подреди мислите си. — Знаете, че проучванията ми ме доведоха до убеждението, че един мъж, служил някога на херцога на Халкида, е преломната точка за събитията, които исках да предизвикам. Ето защо, докато някои от моите лурики забавяха и подпомагаха Възлюбения да ни отведе до целта ни, първата задача на мисията ми беше да отида до Халкида. След като дълго бях проучвала сънните пророчества, бях сигурна в тълкуването си. Трябваше да включа помощта на този мъж, Елик. Само с негова помощ и службата на верните му хора можех да се надявам да проследя Възлюбения до онова, което търсехме. Намерих Елик. Показах му силата на моя послушник Винделиар и…

— Престани да ни губиш времето! — изръмжа Капра. — Кажи ни какво стана с луриките, които ти доверихме. Най-доброто ни творение, най-обещаващите! Къде са те! И прекрасните бели коне от конюшните на Култри. Къде са?

Тишината ли беше дълга, или само така ми се стори от страха, който изпитах?

— Мъртви. Всички мъртви.

Дуалия изрече думите безстрастно. Зяпнах изумена от лъжата й. Алария беше продадена в робство, не мъртва. И как можех да съм сигурна, че всички останали са мъртви? А онази, която бе изоставена с Шън?

— Мъртви? — Жената в червено бе ужасена. Съвършено боядисаната й уста зяпна в ужас.

— Сигурна ли си за смъртта им? — Жълтият се наведе над корема си, дланите му се отпуснаха на кръглите му розови колене.

— Изгори ли телата им? Кажи ми, че не си оставила телата им да попаднат в любопитни ръце! — Зеленият беше изпаднал в ужас.

Капра плесна с ръце и звукът бе смайващо рязък.

— Описание за тях. Описание за всеки един от тях. Как падна всеки от тях и какво стана с всяко тяло? Кажи ни го веднага.

Дуалия заговори по-тихо. Странно спокойствие бе изпълнило гласа й.

— Проникнахме в Шестте херцогства съвсем незабелязано. С помощта на Винделиар и с далновидност успяхме да прекосим страната невидими, докато намерим младия. Аз, като част от мисията ми, също проследявах Възлюбения. Тъкмо той ни отведе до Неочаквания син. Успяхме да вземем… него. Ние… тоест Винделиар, успя да заслепи умовете им за нас. Напуснахме, като знаехме, че те дори няма да помнят, че такова дете изобщо е живяло сред тях. Всичко вървеше добре. Бяхме съвсем близо до качването на кораба и завръщането ни тук. Но имаше… нападение. Бяхме разпръснати. Видях как някои паднаха. Други избягаха. Няколко събрах при себе си. Осмелих се на магия, на която не се доверявах, нито разбирах. Ние…

— Паднаха? Избягаха? Как можеш да си сигурна, че са умрели? Как можеш да си сигурна, че нашите тайни не са издадени, когато са били пленени? Това е безотговорно! — Капра насочи гнева си към другите трима. — Виждате ли какво сте направили? Сега разбирате ли? Пратихте най-отбраните ни лурики, онези с най-добрата Бяла кръв, най-добрия ни потенциал за развъждане и за сънуване! Обикновени войници не стигаха, не, трябваше да изпратите най-добрите ни. И вече ги няма! Мъртви, разпръснати кой знае къде! Взети като роби? Живеещи като просяци, продаващи сънища за храна? И кой знае кой би могъл да ги използва срещу нас? — Насочи гнева си отново към Дуалия. — Проследяваше Възлюбения? Проследяваше? Ослепен, осакатен, и най-доброто, което си могла да направиш, е да го проследяваш? Какво стана с него? Къде е той?

— Ако ми позволите да доразкажа историята си — каза Дуалия. Гласът й беше напрегнат. От сълзи? От страх? От гняв?

Мъжът в зелено с нездравото лице клатеше бавно глава. Погледна Дуалия и каза:

— Капра задава най-важния въпрос последен. Къде е Възлюбения? Ти обеща да го върнеш при нас. Това беше нашето условие да ти разрешим да го освободиш и използваш. Казваш, че е бил част от мисията ти! Аз казвам, че беше сърцевината й. Обеща да го върнеш жив при нас или доказателство, че е мъртъв. Имаш ли поне това?

Дуалия отново заотмерва предпазливо думите си.

— Не, нямам доказателство. Но съм сигурна, че вече е мъртъв. — Внезапно изправи рамене. — Стана почти точно както предвиждах, че би могло да стане, и го направих да стане така. — Гласът й се повиши и коремът ми се изпълни с лед от думите й. — Съмнявахте се в мен! Подигравахте ми се и твърдяхте, че амбициите ми надвишават възможностите ми! Но аз единствена проучих сънищата и аз единствена сглобих късовете. Разбрах, че мога да използвам Възлюбения, за да ме заведе до Неочаквания син. И той го направи! Аз манипулирах събитията така, че това да се случи!

Почувствах се замаяна и се опитах да съчетая думите й с всички късчета информация, които бях успяла да събера досега. Думите й се сблъскаха с онова, което бях прочела, докато прелиствах писанията на баща ми и ровех в тайните му. Възлюбения.

Затворих очи, защото мъжът в жълто облизваше устните си, сякаш едва можеше да сдържи наслаждението си. Очите на красивата жена грееха с жестока радост. Дори устата на боядисания в бяло мъж беше зяпнала от удивление. Затворих очи, за да не се налага да гледам удоволствието им от болката на баща ми.

А зад затворените ми очи лумна моята болка.

Моят просяк на пазара. Мъжът, който ме бе докоснал и ми беше показал всички възможни видове бъдеще, мъжът, когото баща ми беше намушкал, мъжът, на когото той избра да помогне, макар това да означаваше да ме изостави, беше Възлюбения. Той беше Шутът. Белият пророк. Най-старият и най-верният приятел, когото татко ми беше имал изобщо. Всичките ми подозрения се потвърдиха. Толкова бях копняла да греша. Беше ми зле. Зле от знанието как се бях оказала част от онова предателство и как бях подтикнала татко ми да намушка най-стария си приятел.

И бях замаяна и отслабнала от осъзнаването, че всичко това е истина. Те можеха да го направят, Дуалия и тези Бели. Можеха да пресяват сънища и да накарат бъдещето да бъде такова, каквото те искат да бъде. Можеха да наклонят хода на събитията така, че баща ми да убие приятеля си и след това да ме изостави. Защото можеха да дадат на баща ми онова, което бе искал толкова много повече, отколкото искаше мен. Беше ли неговият Шут, Възлюбения, мъртъв? Или бяха заедно? Затова ли ме беше прогонил? За да отвори място в живота си за своя стар приятел? Жлъч се надигна в гърлото ми. Ако имах някаква храна в корема си, щях да я повърна на съвършено белия им под.

— Доказателство. — Гласът на Капра бе тих. После се извиси до вик. — ДОКАЗАТЕЛСТВО! Ти ни обеща доказателство! Обеща, че ще го видиш мъртъв или ще го върнеш. Предупредих те, всички ви предупредих колко опасно същество беше той. И е, доколкото знаем! — Огледа другите един по един. — А вие заговорничихте срещу мен, всички, в този глупав експеримент.

— Успокой се — каза тихо красивата жена.

— О, ти се успокой, Симфи! — сопна се старицата. За миг двете се спогледаха ядно като дърлещи се кухненски слугини. — Тази беда е твое дело! Ти и Фелоуди я сготвихте и я поднесохте на Култри, а той беше достатъчно наивен да ви повярва и да вземе вашата страна. Прецених Възлюбения още когато беше доведен тук. Знаех на какво е способен от самото начало и ви предупредих, всички ви! Държах го до себе си, наблюдавах го, опитвах се да го променя. А когато разбрах, че няма да се промени, ви предупредих. Трябваше да приключим с него още тогава, когато не можеше да премълчи въпросите си.

— Но не, вие искахте родословието му — почти викна тя. — А Фелоуди искаше от него повече от това, захласваше се по него като влюбено селяче! Тъй че се наложихте над мен! Над мен, която наистина прекарваше много време с него и знаеше колко решен е да бъде Белия пророк, да промени света. Не стигаше ли, че се измъкна от нашето настойничество първия път? Че разби всичко, което толкова грижливо бяхме градили и планирали за половин век? Свърши. Нашата Бледа жена, нашата красива Илистор и Кебал Тестото, и проклетите дракони, отново пуснати на воля. Как бе възможно да забравите всичко това? Но го забравихте! Пренебрегнахте всичко, което бе натворил Възлюбения, и всичко, което беше унищожил първия път, когато се измъкна от надзора ни!

Извърнах леко глава и видях Винделиар на колене, навел глава към гърдите си, сякаш можеше да се направи по-малък и по-незабележим. До мен Дуалия приличаше на котка, замервана с камъни. Очите й бяха на цепки и устата й беше присвита все едно имаше рибарска кука в устната си. На подиума тримата понасяха гнева на старата жена с различни степени на досада. Сигурна бях, че са чували тази тирада и преди, но никой не смееше да я прекъсне.

— Беше в ръцете ни! — Гласът й се извиси до врясък. — Възлюбен! Такова име за такъв изменник! Можехме просто да го държим тук. Нали се върна по своя воля. Можехме да го държим изолиран, дори да му осигурим удобства. Можехме да го накараме да повярва, че сме му простили и че сме съгласни с онова, което иска да направи. Дори след като открихте как покваряваше нашите лурики и ги подтикваше да напуснат Клерес, все още отказвахте да разберете колко е опасен. Казах ви да го убием. Но не. Дуалия, ревнива както винаги, настоя, че той имал тайна. И след като никаква болка не можа да изтръгне никаква тайна от него, след като единственото, което спечелихте от него, беше името на любовника му, пак отказахте да ме послушате! Понеже вие тримата се мислехте за много умни. Да му позволим да си мисли, че е избягал, така казахте. Казахте, че е твърде слаб, за да стигне далече, че можете да го дръпнете обратно по всяко време. Казах — не. Забраних го. Но вие се наложихте над мен. Нарекохте ме глупава и стара. Върнахте го в света и скрихте това деяние от мен за месеци. А когато го открих? Още лъжи от всички ви!

Като че ли се опияняваше от собствения си гняв и праведност. Вместо да се укроти, беше все по-надигаща се буря.

— Ти, Дуалия, ти обеща, че ще проследиш Възлюбения и че той ще те отведе до тайната си. Но накрая той ти се измъкна, нали? Или ти му позволи да ти се измъкне? — Посочи с треперещ пръст Дуалия. — Тъй че да оставим настрана, засега, онези лурики, които отведе на заколение. Да оставим настрана безценните бели коне и дори еликсирите, които прахоса за своите експерименти! Къде е Възлюбения?

Дуалия вдигна глава. Заговори със сдържан, но неприкрит гняв.

— Мъртъв. Сигурна съм, че е мъртъв. Точно толкова мъртъв, колкото пожела да бъде. И умря така, както аз пожелах да умре, в ръцете на своя любим! Фицрицарин Пророка заби ножа си в корема на Възлюбения, заби го много пъти, защото дори не го позна след всичко, което бях направила, за да го променя! Никой здрав човек не би могъл да преживее такива рани. А Възлюбения беше отровен и ослепен и сломен още преди да ги получи, бях се погрижила за това. — Дуалия изправи рамене. — Сигурна съм, че е мъртъв. И като позволих на Катализатора му да вземе издъхващото му тяло, отвлякох и двамата от целта ни. От онова, което двамата бяха пазили и мислеха, че добре са го скрили. — Отново дръпна яката ми и ме надигна. — Казвам ви, това е този, когото предсказват всички пророчества. И! — извика, когато Капра отвори избледнелите си устни, за да заговори. — И вярвам, че това дете е не само Неочакваният син, но че носи кръвната линия на Възлюбения! Кръвната линия, която Симфи и Фелоуди и Култри толкова искаха да развият! Нося ви това при вас, аз, Дуалия! — Огледа ги един по един и добави тихо: — Помните ли когато не искахте да ми разрешите да отида с Илистор? Когато я отпратихте без мен, без никой, който да пази гърба й? Точно както успях с това, казвам ви ясно. Ако бях отишла с нея, тя изобщо нямаше да загине!

Държеше ме пред очите им като безпомощна плячка. Пищно облеченият мъж в жълто ме огледа и каза с тих, благоговеещ глас:

— Тя наистина прилича на Възлюбения, в брадичката и формата на ушите. Би могла да е негова рожба.

— ТЯ! — ревна му Капра. — Знаеш ли думата, Фелоуди? Чуваш ли я? Разбираш ли я какво означава? Често съм се чудила дали знаеш разликата между мъжко и женско, или дали те интересува. Това не е Неочакваният син. Най-доброто, което би могла да е, е дъщеря копелдачка на един мръсен предател. Дори да е рожба на Възлюбения, кой знае каква друга кръв е смесена в нея? Тя е мелез. Мелез от покварена кръв, която не ни е донесла нищо освен бедствие. — Поклати глава и дългата й сребърна коса се разлюля. — Дуалия, нямаше те три години. А през тези години сънищата на луриките се трупаха и множаха. Говориш за това как си променила събития, за да намериш това дете, но знам, че си ги променила повече, отколкото можеш да схванеш. Затрупани сме с кошмари за гнева на Неочаквания син. Ужасяващи видения за отмъщението на Дваж живелия Пророк карат младите да пищят от страх. Сънища за Унищожителя! О, да, манипулирала си събития, но дребното ти отмъщение ни е изложило на огромна опасност. „Сляп той вижда пътя, а вълкът иде по петите му!“ Пророчеството за Неочаквания син се е изпълнило, за жалост. Да. И гледахме по-новите сънища, за да намерим изход. Но ти, ти си събудила спящия вълк „и яростта на драконите в него си възбудила“. Повела си ни по пагубна пътека, да, със своята суета и гняв, и с егоистичната си нужда от отмъщение!

Дуалия беше по-силна, отколкото изглеждаше. Вече го знаех от многото пъти, когато се бяхме били. Надигна ме във въздуха и ме понесе напред, макар да ритах и да се борех.

След това ме хвърли към Капра.

Ударих се в ръба на подиума пред облечената в синьо жена, паднах на твърдия под и стиснах натъртените си ребра. Не ми беше останал въздух. Не можех да проговоря, още по-малко да изпищя.

— Глупава старица! — Дуалия не изрева думите, а ги изрече с мрачен, студен глас. Двамата стражи с копия я сграбчиха под мишниците и я повлякоха назад, но тя продължи да говори хладно все едно не я бяха докоснали. — Отказа да прочетеш какво ми каза изследването ми на сънищата. Не искаше да ме чуеш първия път, когато аз те предупредих за съществото, което си прибрала. Казах ти, че ще освободи драконите. Ти каза, че не би могъл. Помолих да ми разрешите да отида с Илистор, че бих могла да я защитя. Всички отказахте. Казахте, че Кебал Тестото щял да е достатъчен. Но не беше и тя умря. Умря ужасно, сама и премръзнала, и сега драконите, от които толкова те е страх, се вихрят свободни над света.

Дуалия не се дърпаше. Стражите държаха ръцете й, но като че ли се чувстваха глупаво. Винделиар се полюшваше напред-назад на колене, вдишваше и издишваше шумно и хрипливо. Лежах там, където бях паднала, мъчех се да си поема въздух и я гледах.

— Възлюбения е мъртъв — продължи тя. — Знам го, усещам го. Убих го по най-лошия начин, който изобщо можеше да си представи, и откраднах оръжието, което той и неговият Катализатор подготвяха, за да го използват против нас. Доведох ви Неочаквания син от пророчествата, а единственото, което правите, е да седите там горе и да отказвате да ми позволите да ви просветля! Очаквах Капра да пренебрегне разкритията ми — тя винаги ме е мразила. А единственото, за което Фелоуди може да помисли, е неговата похотливост, докато Култри се бои, че ако каже истината, всички вие ще се нахвърлите отгоре му и ще го нахокате, че е натрапник, какъвто винаги е бил. Но Симфи? По-добро мнение имах за теб. Мислех, че си по-разумна. Винаги съм вярвала, че един ден ти ще свалиш тези тримата и ще управляваш Клерес както би трябвало да се управлява. Но не. Ти държиш конците на цялото време в ръцете си и въпреки това ще позволиш да се оплетат в нашето време! Донесох ви това, което ви трябва, за да компенсирате глупостта, която допуснахте с Възлюбения, а вие не правите нищо.

— Как смееш да ме нападаш? Как смееш да говориш на когото и да било от нас с такъв тон? Стража! Десет удара — заповяда Капра на един от стражите, които държаха Дуалия, с леден глас.

Единият страж тикна Дуалия в ръцете на другия и той я хвана здраво. Тя не се възпротиви. Първият страж се поклони на Четиримата и бързо излезе.

— Двайсет — каза Култри. — Конете бяха изключителни. И всички вече са изгубени. — Нямаше съжаление, нито съчувствие в гласа му.

— Двайсет?! — възмути се Капра. — Как може да претендираш, че твоята загуба е по-голяма от моята!? Как смееш!

— Десет тогава. Десет! Но конете бяха чудесни. — Култри се примири намусен и замачка една зелена копринена кърпа, която извади от ръкава си. — Незаменими — промърмори и си спечели нов гневен поглед от Капра.

— Толкова мръсно. Толкова… физическо. Десет. Добре. Да приключваме с това — каза Фелоуди и затвори уморено очи все едно, че това бе твърде досадно дори да го обсъжда.

Красивата жена, Симфи, проговори последна.

— Дуалия, ти прекали. Твърде често съм ти позволявала да се изразяваш грубо, но обидите ти надхвърлят всичко въобразимо. Не мога да те защитя. Пет камшика — предложи тя. В тона й имаше съжаление, но не много голямо.

Капра извърна гневния си поглед към нея.

— Пет? ПЕТ? Ти също ме обиждаш! Обиждаш Култри, който загуби цяло поколение от прекрасната порода. Тя не казва, че е убила Възлюбения, а само, че вярва, че е мъртъв! Не ни се подчини, опълчи ни се и…

— Добре, десет тогава — отстъпи Симфи. — Хайде да са десет и да се приключи този ден. Бездруго се проточи много дълго.

Капра клатеше глава.

— Ще приключим с това и ще напуснем тази зала. Но тази вечер искам всички ви в моите покои в кулата ми.

Чух ботушите на стража, отмереното им чаткане по пода, подрънкването на верига — като съпровод към ритъма на стъпките му. Надигнах се бавно, с гръб към подиума, бях замаяна и ми се гадеше. Видях като в мъгла как стражът закачи веригата за една халка на пода.

— Не. Това не е честно — каза Дуалия съвсем спокойно. — Не е редно.

Стражът я повлече напред, без да обръща внимание на думите й, нито на опитите й да впие нокти в ръката му и да се освободи. Тя запъна крака, но подът беше гладък и той я влачеше без усилие. Когато стигна до другия, той я сграбчи за косата и щракна около гърлото й метална гривна. Дуалия се бореше, докато той стягаше нашийника. Двамата стражи се отдръпнаха рязко и ето я, Дуалия, която ме беше изтезавала толкова дълго, окована като куче, нашийникът стегнат за халката на пода.

Веригата беше къса и Дуалия не можеше да стои изправена. За миг изгледа с гняв Четиримата. След това се смъкна на пода, скръсти ръце на гърдите си и прикри колкото можеше лицето си.

Чувах шумния дъх на Винделиар, пискливата нотка при всяко вдишване, но той остана коленичил на мястото си. Това не беше ново и за двамата, осъзнах, когато стражите се отдръпнаха. Единият даде на другия пръчка като тази, която държеше самият той. Не. Не пръчка. Двамата разгънаха къси бичове с кожени дръжки. Тръснаха ги вещо да се разгънат и застанаха от двете страни на Дуалия.

— Глупци! — викна им тя в последен пристъп на гняв, но гласът й затрепери от страх, щом единият страж изплющя с камшика си във въздуха.

След това се започна.

Не бяха десет удара. Бяха четирийсет. Десет, постановени от всеки от Четиримата. Стражите редуваха ударите, камшиците се вдигаха и падаха ритмично. Дуалия не можеше да избяга. Ужасно, между ударите тя почти имаше време да реши къде ще падне следващият. Но стражите бяха опитни или може би просто жестоки. Камшикът като че ли винаги падаше на ново място или ловко пресичаше резката, оставена току-що от предишния.

Отначало тя остана изгърбена на мястото си. Хубавият плат на роклята, която й бе купил капитанът, се накъса и накрая падна. Тя пищеше и се гърчеше. Стражите не се трогваха. Не можеше да им се измъкне. Тялото й подпухваше и капки кръв започнаха да пръскат пода и силните голи мишци на стражите. Преди да свършат, камшиците вече пляскаха по разкъсано месо и шуртяща кръв. Четирийсет никога не ми беше изглеждало голямо число, но това тук…

Запуших ушите си. Стиснах очи. Някак си все още чувах звуците, които издаваше Дуалия. Не бяха писъци, нито проклятия или дори молби. Бяха ужасни звуци. Очите ми напираха да се отворят, колкото и здраво да ги стисках. Ето я, жената, която бе съсипала живота ми, жената, която мразех най-много в целия свят, разкъсвана, бита и раздирана от кожените бичове. Правеха й онова, което толкова бях копняла да й направя, а беше отвратително и ужасяващо, и непоносимо. Бях едно малко, хванато натясно животинче. Дишах задъхано и скимтях, и плачех, но никой не ми обръщаше внимание. Напишках се. Знаех, че щях да я спася, ако можех. Че макар да я мразя достатъчно, за да я убия, не мога да мразя някого достатъчно, за да го изтезавам.

Дуалия успя да защити очите си, но това й струваше рани по ръцете. Върховете на камшиците хитроумно се извиваха, за да срежат по рамото й и после да шибнат през брадичката й. Накрая тя рухна, с крака, свити до корема.

Наказанието се изпълняваше с прецизност и ефикасност и в тези дълги и парализиращи мигове усещах връхлитащите, повличащи, променящи течения на времето. Всеки камшик удряше на предварително определено място. Всеки гърч на треперещата й плът променяше това място. Но го променяше по някакъв логичен и определен начин. Докато стомахът ми кипеше от това, което й правеха, една спокойна част на ума ми придаваше подреден смисъл на всяко жестоко действие и нейната реакция на него. Виждах, че ако се измести на тази страна, стражът ще измести ръката си и камшикът ще удари ето там, а кръвта ще бликне ето така. Всичко беше предопределено. Нищо не беше случайно.

И в това ужасно осъзнаване изведнъж разбрах как всяко действие, което бяхме предприемали, ни беше придвижвало към това място и време, и до това събитие. До тази сутрин беше имало хиляда възможности за избор на друга пътека, която нямаше да ни е довела до този кървав резултат. Дуалия можеше да е избрала да остане лейди Обретия и да отиде в странноприемницата да чака капитана си. Можеше да е изпратила съобщение по птица до Симфи и да е уговорила тайна среща. Можеше да е скочила през борда и да се е удавила. Или да е останала на кораба. Имало беше толкова много начини да се отклони пътеката й да избегне тази беда. Защо не беше видяла или познала, или предположила, че това ще се случи?

Защо аз не бях предвидила, че ще ме въвлече в това със себе си?

Не познавах достатъчно тези хора, за да предскажа какво ще стане с мен.

— Трийсет и осем.

— Трийсет и девет.

Стражите отброяваха, всеки извикваше удара на своя бич. Сега викнаха в хор:

— Четирийсет!

И отпуснаха камшиците. После бавно ги навиха. Пръстите им бяха кървави, силните им мишци и безизразните им лица бяха опръскани с кръв. Дуалия само трепереше. Отдавна беше спряла да вика. Какъв смисъл има да викаш, след като това няма да те спаси? Всичките нощи, в които бях шепнала молби към татко ми да ме намери, не ми бяха донесли нищо. Вълната на безсилие, която изпитах, ме остави студена и празна. И свободна да действам.

Капра се покашля. И да беше развълнувана от целия този ужас, не го издаде в гласа си.

— Отведете я в най-долните нива. Затворете я там. Винделиар, иди в стаята си и от утре се заеми със старите си задължения.

Винделиар заситни към вратата. Погледна през рамо Дуалия и устата му се кривна в гримаса. След това се шмугна през вратата и я затвори.

Нужни бяха и двамата стражи, за да вдигнат Дуалия на крака. Единият смъкна нашийника от врата й, а другият откачи веригата от халката в пода. След това хванаха Дуалия под мишниците и я изправиха. Стоновете й будеха жал. Не помръдвах. В един ужасен момент тя вдигна глава. Очите й горяха от омраза към мен. Тя ме посочи с треперещ пръст и каза нещо.

— Какво каза? — попита Култри намръщено.

Никой не проговори. Може би никой друг не бе чул думите й. Аз бях.

— Сега е твой ред.

Към следващата част или към съдържанието

Робин Хоб Съдбата на Убиеца (25)

Метаданни

Данни

Съдбата на Убиеца

Информация

История

Сваляне / Връзки

23.Клерес

Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (25)

23.
Клерес