Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (19)

17.
Змийска храчка

Мой кралю и кралице, и почитаема лейди Кетрикен,

Стигнах крайната цел и имах няколко срещи с крал Рейн и кралица Малта на Драконовите търговци. Търговец Купрус, майката на крал Рейн, също присъстваше като представител на Търговците от Дъждовните равнини. Беше неочаквано присъствие, с което ми се наложи да се оправя.

Двамата лечители с Умение, които ме придружаваха, можаха да свършат дребни неща с изцеряването на хора тук. Предупредих ги да не се залавят с по-големи работи, защото и двамата казаха, че Умението тече силно тук и може да отнесе умовете им. Има го също така и съображението, че големи дела биха заслужили големи услуги в отплата, но се боя, че не предвиждам това да се случи.

Кралят и кралицата твърдят, че имат малко влияние сред драконите и не могат да им заповядат да спрат набезите си над нашите стада. Всъщност владетелите, изглежда, имат малка власт и над хората си, след като всички големи решения се взимат с консенсус. Не съм сигурна как да се справя с такава ситуация. Търговец Купрус не може да говори от името на някой друг извън собствената й фамилия: казва, че всякакви договори, които бихме поискали да сключим, в смисъл изцеряване срещу стоки, трябва да се гласуват от Съвета на Търговците.

Помня, че ни посъветвахте да сме колкото се може по-щедри по време на тази първа среща. Но ако дадем прекалено щедро това, което тези хора толкова много желаят, ще загубим много възможности за преговаряне.

Ползващите Умението, които изпратихте с мен, предлагат, че може би ще е по-добре да се учреди лечебен център в Шестте херцогства и да се съветват хората в Дъждовните равнини да търсят услугите ни там, където течението на Умение е по-управляемо за тях. Тук влиянието на Умението напира толкова силно, че трябва да изпратя това съобщение по птица.

Ще вземем кораб обратно за дома след три дни.

На вашите услуги,

Лейди Розмарин

Не посмяхме да се задържим дълго в Сюълсби. Дуалия не можеше да е сигурна колко хора могат да ни разпознаят от онази кървава нощ. Непрекъснато питаше Винделиар колко ще си спомня Керф и колко ще издаде.

— Няма да забрави — хленчеше Винделиар. — Нямах време да му кажа да забрави. Ти ни накара да побегнем. Ще е объркан, но няма да забрави какво направи. Ще каже. Ако го измъчват достатъчно. — Клатеше тъжно тъпата си глава. — Винаги говорят, когато ги измъчват. Ти ми го показа това.

— А ти скимтеше и се напика като сритано псе — отвърна му отмъстително тя.

Тъй че вместо Винделиар да ни вкара с магията си в някой хан, онази нощ спахме под един мост, за да сме скрити от дебнещи очи. Веднага щом слънцето огря небето, Дуалия ни накара да нагазим в мразовитата вода и да се помъчим да изплакнем донякъде кръвта от дрехите си. Не бяхме сами за дълго. От града дойдоха мъже и жени, понесли кошове с чаршафи и дрехи. Всеки перач си имаше своя зона по каменистия бряг. Вдигнаха си сушилките за пране и ни загледаха сърдито.

Дуалия ни поведе обратно към града. Мисля, че беше свикнала само с градове и оживени улици. Аз щях да потърся гората за известно време, за да ни позабравят хората. Вместо това тя изсъска на Винделиар:

— Направи ни незабележими. Възстанови ми лицето. Да не остане никаква забележима рана. Хайде.

Знам, че той опита. Усетих плясъка на магията му срещу сетивата ми. Не мисля, че го направи много добре. Но в пристанищен град бедняците не са нещо необичайно, тъй че не изглеждахме толкова странно, че да привличаме много погледи. Задържахме се по-надалече от хубавия хан и оживената улица, където беше умряла търговец Акриел. Дуалия ни отведе в един западнал район на пристанището, където табелите на хановете бяха сиви и нацепени, а канавките покрай улиците течаха зеленикави и вмирисани.

Двете с Дуалия се свивахме в някоя задна уличка, далече от погледите на минувачи, или сядахме и протягахме ръка за просия, но напразно. Винделиар се движеше бавно по улицата и търсеше лесна плячка. Някои хора бяха по-лесни за повлияване от други. Той взимаше по малко от всеки, няколко монети тук, няколко монети там. Даваха му ги доброволно или така поне щяха да го помнят, дори да не можеха да си спомнят защо. До вечерта беше събрал достатъчно, за да имаме топло ядене и да спим в един от евтините ханове.

Изобщо не можеше да се сравни с хана, в който ме беше завела търговец Акриел. Мястото за спане беше просто един таван над гостилницата. Намерихме празно пространство и налягахме с дрехите си. Не можех да не сравня тази нощ с бъдещето, което почти си бях спечелила. Когато се уверих, че другите са заспали, си позволих да поплача. Опитвах се да мисля за Върбов лес, за моя дом и за баща ми, но тези неща изглеждаха далечни и по-невероятни и от сънищата ми.

Защото онази нощ сънищата ме споходиха, запердашиха ме като градушка. След всеки се стрясках и се събуждах, обзета от нуждата да ги разкажа на някого, да ги запиша, да ги изпея. Беше непреодолим импулс, силен като когато трябва да повърнеш, но го потиснах. Дуалия щеше да им се зарадва, а нямаше да й дам това. Тъй че съня ми за бавния волски впряг, който стъпка едно дете в кална улица, съня ми за една мъдра кралица, която пося сребърна и пожъна златна пшеница, съня ми за един мъж, който яздеше огромен червен кон по лед към нова земя — всичките тях ги потиснах и преглътнах. Ако говореха за едно или друго възможно бъдеще, Дуалия нямаше да научи за тях. Призляваше ми и се чувствах окаяна, че трябва да затая тези сънища в себе си, но задоволството и от най-малкия начин, по който можех да попреча на Дуалия, надделяваше.

На другия ден бях толкова разтреперана, че едва можех да ходя. Винделиар като че ли беше притеснен за мен, но изражението на Дуалия беше пресметливо.

— Трябва да напуснем този град и да продължим — каза му тя. — Погледни в умовете им. Виж дали някой отива за Клерес. Или е бил там.

Винделиар беше убедил някакъв хлебар да му даде едно самунче. Дуалия го беше разделила, половината за нея и половината за Винделиар. Той я беше погледнал лакомо, а след това с неохота ми беше дал половината от половината си. Не беше по-голяма от юмрука ми, но не можех да направя нищо друго, освен да я излапам.

Чух как Винделиар каза тихо на Дуалия:

— Тя е болна.

Дуалия ме погледна и се усмихна.

— Да. И това ме радва. Означава, че поне отчасти съм права.

Думите й ми прозвучаха безсмислено. Докато денят отминаваше, ми ставаше все по-зле. Свивах се толкова по-далече от нея, колкото ми позволяваше веригата, и се опитвах да заспя. Винделиар взимаше парсата си от минаващите хора. Дуалия клечеше като жаба и наблюдаваше минувачите. Реших да проверя идеята й, че никой няма да ми помогне. Завиках за помощ. Неколцина извърнаха глави, но тя дръпна веригата.

— Нова е в робството — обясни им Дуалия небрежно и припряното ми бърборене, че лъже, че не съм робиня, а отвлечена, остана нечуто. Бях просто поредната чуждестранна робиня.

Един мъж спря и заговори на Дуалия на Общата реч, попита дали съм за продан. Очите му не бяха добри. Дуалия отговори, че би могъл да плати за няколко часа с мен, но че не може да ме купи. Той ме изгледа преценяващо. Заля ме ужас и започнах да повръщам, изкарах жлъчка от устата си и тя потече на тънка вадичка по дрехите ми. Мъжът поклати глава — явно не искаше да прихване болестта ми — и бързо се отдалечи.

Това, което бях прихванала, ме държа и на другия ден. Макар вече да настъпваше лято, треперех от студ. Ярката слънчева светлина не можеше да ме стопли; треската ме разкъсваше.

Треперех върху нацепения дъсчен под на тавана на хана. Винделиар се превъртя и сложи ръката си върху мен. Миришеше противно. Не беше мръсотията или потта му — собствената му миризма бе това, което ме отблъскваше. Вълчият усет ми казваше да се пазя от него. Опитах се да махна ръката му, но бях много слаба.

— Братко, нека да те стопля — прошепна той. — Не беше твоя вина.

— Моя вина? — чух се, че измърморих. Разбира се, че не беше. Нищо от това не беше по моя вина.

— Аз го направих. Аз създадох разлома, който ти позволи да избягаш. Дуалия ми каза. Когато не направих онова, което знаех, че тя ще иска да направя, това отвори друга пътека за теб. И ти я последва, като ни отклони все повече и повече от Пътя. Тъй че сега трябва да изтърпим трудности и болка, докато се върнем през тръните отново на Пътя. Поемем ли отново към Клерес, трудностите ни ще се облекчат.

Опитах се да избутам ръката му от себе си, но той ме придърпа още. Вонята му ме задавяше с всеки дъх, който поемех.

— Трябва да научиш този урок, братко. Приемеш ли Пътя, всичко в живота е по-лесно. Дуалия ни води. Знам, че изглежда жестока. Но тя е само сърдита и груба, защото ти ни отведе толкова далече от Верния път. Помогни ни да се върнем на него и всичко ще е много по-лесно за всички ни.

Думите му не звучаха като негови, нито като на Дуалия. Може би повтаряше като папагал някакъв отдавнашен урок. Събрах всяка трошица воля, която имах, и казах с усилие:

— Моят верен път води към дома!

Той ме потупа по рамото.

— Ето. Прав си, верният ти път ще те отведе до истинския ти дом. След като вече признаваш това, нещата ще станат по-лесни.

Мразех го. Свих се на пода, болна и гневна, и безсилна.

 

 

Дуалия ни премести в друга част на крайбрежния квартал и започна да спира минувачи, за да ги пита дали са чували за кораби, плаващи за Клерес. Повечето свиваха рамене, а останалите я пренебрегваха. Свивах се окаяно, докато Винделиар стоеше настрана от нас, крачеше напред-назад по улиците и „просеше“. Избираше си кого да спре и знаех, че хората нямат голям избор, щом натисне с мислите си срещу техните. Виждах неохотата им, когато бъркаха в кесиите или джобовете си, и виждах объркването им, докато се отдалечаваха от него. Районът не гъмжеше от богати хора. Подозирах, че Винделиар проявява милост и че измъква с магията си от жертвите си възможно по-малко пари — Дуалия винаги го хокаше, че не е събрал повече.

Един ден не беше събрал достатъчно, за да можем да спим под покрив. Мислила бях, че не бих могла да се чувствам по-зле, но когато вечерният студ се усили, затреперих и зъбите ми затракаха.

Обикновено Дуалия не обръщаше внимание на злочестината ми, но мисля, че онази вечер се притесни да не би да умра. Не направи нищо, за да ме утеши, а насочи гнева си към Винделиар.

— Какво ти става? — попита го, щом улиците се опразниха и нямаше никой, който да я подслуша как го гълчи. — Беше силен някога. Сега си безполезен. Някога държеше под контрол гмеж от наемници, криеше ги от поглед. Сега едва можеш да измъкнеш някой и друг петак от кесията на селяк.

За първи път от много дни чух нотка дух в гласа му.

— Гладен съм и съм уморен, и съм далече от дома, и нещастен от всичко, което видях. Опитвам се много. Имам нужда да…

— Не! — прекъсна го тя гневно. — Ти нямаш нужда! Ти искаш. И знам какво искаш. Мислиш ли, че не знам какво наслаждение извличаш от това? Нали виждам как ти се завъртат очите и как ти потичат лигите. Не. Само едно ни е останало и трябва да го спестим за най-ужасна нужда. След това няма да има повече за теб, Винделиар. Никога повече, защото е станало рядкост, откакто деветопръстото момче роб освободи змията!

Колко странно прокънтяха в мен тези думи, като спомен за нещо, което никога не бях преживявала. Деветопръсто момче роб! Можех почти да го видя, тъмнокос и крехък, силен само с волята си. Волята да направи каквото е правилно.

— Змията беше в каменен басейн.

Изпъшках думите на себе си. Не беше сън за змия в купа, не.

— Какво каза? — попита рязко Дуалия.

— Зле ми е — отвърнах с думите, които бях повтаряла толкова често през последните няколко дни.

Затворих очи и извърнах лице. Но със затворени очи не можех да контролирам образите, които изпълваха ума ми. Момчето роб дойде до каменната щерна; забори се с железните решетки, които го обкръжаваха. Накрая отвори път за обезобразеното влечуго, което изпълзя от щерната и във вода. Да, във вода, прилив. Как можех да си спомням нещо, което никога не бях виждала? И все пак вълните пляскаха нагоре и в щерната, пълнеха я, но не я прочистваха. И робът, и змията се разтвориха в белота. Повече не видях.

Отворих очи към изгряващата зора. Бяхме спали на улицата, но не се чувствах премръзнала. Схванала се бях, както си схванат след като си спал на корава земя или след като те е измъчвала дълга болест. Надигнах се бавно, или поне се опитах. Дуалия се беше превъртяла върху веригата. Хванах я с две ръце и я издърпах изпод нея. Тя отвори очи и ме изгледа сърдито. Изръмжах й.

Тя изсумтя през нос, сякаш за да ми каже, че не се бои от мен. Реших следващия път, когато заспи, да й дам повод отново да се бои. Погледът ми пробяга с обич по гранясалата рана, която й бях оставила със зъбите си. После наведох очи, за да не се досети за плана ми.

Тя се надигна и срита Винделиар.

— Ставай! — каза му. — Време е да се местим. Преди някой да се зачуди защо е дал половината си монети на един просяк вчера.

Клекнах и се изпишках в канавката, и се зачудих кога бях загубила всичката си свенливост и всичките си цивилизовани навици. Майка ми не би ме познала с разчорлената ми коса, зацапаната с кал кожа и мръсните нокти. В очите ми бликнаха сълзи. Избърсах ги и несъмнено размазах пръст по лицето си. После погледнах дланите си и обелената кожа, полепнала по пръстите ми. Изтърсих ги, вдигнах очи и видях доволната усмивка на Дуалия.

— Пътят я познава, въпреки че тя не познава пътя — каза тя на Винделиар, който гледаше стъписан. После дръпна силно веригата ми и се принудих да тръгна залитайки след нея. Ръцете ме сърбяха, а когато ги почесах, кожата ми се отдели на тънки пластове, които се навиваха като паяжина при допира ми. Не беше белене от изгоряло от слънцето. Пластът, който се отдели, беше тънък и ефирен, а под него кожата ми не беше розова, а по-бледа. Тебеширена.

В пристанищния квартал се промъквахме покрай ръчни колички, магарешки каручки и хора, понесли бали на раменете си. Дуалия ни поведе към редица пазарски сергии. При миризмата на храна стомахът ми подскочи в гърлото и ме задави. Не бях изпитвала глад от няколко дни, но сега ме удари безмилостно. Почувствах се замаяна и се разтреперих.

Дуалия забави стъпките си и се обнадеждих, че е огладняла като мен и че има някакви пари за храна. Но тя ме дръпна и застанахме сред трупаща се тълпа около някакъв висок широкоплещест мъж, изправен в една кола. Носеше висока шапка с многоцветни ивици. Наметалото му имаше яка, която стърчеше чак до ушите му, и тя също беше на ивици. Никога не бях виждала такова облекло. Зад мъжа в колата имаше дървен долап с много редици матки чекмедженца, всяко с различен цвят и всяко — резбовано с някакъв знак. Над главата му от рамка от пръчки висяха лентички и звънчета. Вятърът откъм водата беше почти непрестанен, тъй че звънчетата подрънкваха и лентичките пърхаха. Дори големият сив кон, който чакаше търпеливо, впрегнат в колата, имаше лентички и звънчета в гривата. Никога не бях виждала такова зрелище!

Временно забравих за глада. Що за удивителни неща можеше да продава такъв търговец? Като че ли това беше въпросът, над който размишляваха всички. Мъжът говореше на непознат за мен език, а след това внезапно превключи на Общата реч:

— Късмет за вас, да поведе стъпките ви по щастлива пътека! Донесен ви от място много далечно! Ще трепне ли ръката ви за сребърник за такова знание? Глупци! Къде другаде на този пазар можете да се разделите с един сребърник и да получите мъдрост и късмет? Дали да се ожениш? Ще натежи ли жена ти с дете? Какво да посееш или да засадиш тази година? Насам, насам, няма защо да се чудите! Плесни сребърник на челото си, а после ми го дай с въпроса си. Монетата ще ми каже коя кутия да отворя! Насам, насам, кой ще опита? Кой ще е първият?

Дуалия издаде гърлен звук, като ръмжене. Погледнах през рамо Винделиар. Очите му бяха ококорени. Забеляза погледа ми и заговори шепнешком:

— Имитира малките пророци на Клерес, дето ги пращат Четиримата. Забранено е да се прави това, което прави! Той е шарлатанин!

Двама души се обърнаха и го изгледаха. Винделиар наведе очи и замълча. Мъжът на колата продължаваше да дърдори и на двата езика и изведнъж някаква жена размаха монета към него. Когато той й кимна, тя притисна силно монетата до челото си и след това му я подаде. Той се усмихна, взе монетата и я допря до челото си. Попита нещо жената и тя отговори. След това обяви на Общата реч:

— Иска да научи дали майка й и сестра й ще я посрещнат с радост, ако направи дълго пътуване, за да ги посети.

Притисна монетата отново до челото си, а след това я протегна напред. Ръката му се поколеба, после описа кръг. Наистина изглеждаше все едно монетата води ръката му към една от вратичките. Той я отвори и извади от нея орех. Това ме сепна. Орехът беше позлатен. Той го удари в челото си все едно чупеше яйце, после го подаде на жената. Тя го взе колебливо и го отвори — орехът се беше разцепил на две равни половинки. Зарадвана, тя извади от него навита хартийка. Беше бяла, но поръбена в жълто, синьо, червено и зелено по краищата. Жената се вторачи в нея, после я подаде на мъжа и го попита нещо.

— Прочети го! Прочети го! — повтори тълпата молбата й.

Той взе навитата хартийка — имаше изящни ръце — и много показно я разви и заоглежда изписаните на нея редове. Мълчанието му, докато очите му се движеха по нея, подтикна тълпата да се доближи.

— А, добра вест за теб, добра вест, и още как! Ти помоли за съвет за пътуване, и ето ти го! „Върви със слънчевата светлина и се радвай на пътя. Добре подредена маса и чисто легло те чакат. Пристигането ти изпълва една къща с радост“. Ето! Стягай си багажа и хващай пътя! А сега, кой е следващият? Кой ще чуе какво бъдеще го чака? Не си ли струва една монета да го знаеш?

Един младеж размаха монета, търговецът я взе и отново изигра представление, достойно за всеки кукловод, преди да му поднесе късмета от следващия златен орех. Младежът получи добра вест за брачното предложение, което искаше да направи, и се отдръпна от колата ухилен. Още хора вече размахваха още монети, някои — нетърпеливо. Дуалия наблюдаваше с присвити очи, като котка миша дупка, докато търговецът взимаше монетите и предричаше бъдеще. Не всяко беше добро. Един мъж, който попита за реколтата, бе предупреден, че трябва да си спести парите и да не прави покупката, която обмисля. Изглеждаше поразен, а след това каза на тълпата:

— Днес дойдох на пазара да търся кон за оране! Но сега ще изчакам.

Семейна двойка, която искаше дете, мъж, който мислеше да си продаде земята, жена, която искаше да разбере дали баща й ще се възстанови от нараняване… десетки хора искаха да узнаят какво ще им донесе утрешният ден. От време на време търговецът взимаше монета, завърташе я и се намръщваше.

— Не ме води — казваше. — Ще ми трябва по-голямо парче сребро от теб, за да намеря отговор на въпроса ти.

И за мое изумление хората му даваха по-голяма монета. Сякаш стъпили веднъж на пътеката, не можеха да се отклонят. Някои четяха навитите послания на глас, други се изгърбваха над парченцето си хартия и си го четяха наум. Търговецът прорицател ги прочиташе на глас за онези, които не можеха да четат. Отваряше вратичка след вратичка. Публиката му не намаляваше. Дори онези, които си бяха купили късмет, се задържаха, за да разберат какво ще чуят другите.

Дуалия прошепна на Винделиар:

— Овладей го.

— Кого? — попита Винделиар високо.

Забелязах колко й се иска да го перне през устата, но се въздържа. Явно не желаеше да привлича внимание.

— Онзи, който казва лъжливи пророчества. — Каза го със стиснати зъби.

— О.

Винделиар го изгледа. Усетих пипалата на магията му, понесли се и плъзнали слепешком към него. Знаех, че не може да го направи. Мъжът беше с твърде силно самосъзнание, за да бъде пленен от такива хилави нишки. Можех да усетя очертанието, което търговецът на съдби оставяше в света, и за моя изненада успях да доловя, че около него искри някакъв вид магия. Не посягаше с магията си като Винделиар. Магията му го загръщаше също като ярките цветове и също като цветовете му подканяше хората да го гледат и да се приближават към него. Пресегнах се към магията му и леко я бутнах. За миг той като че ли се сепна. Отдръпнах се. Единственото, което можеше да прави, беше да привлича хора; вероятно дори не знаеше как я използва.

Погледнах отново към Винделиар и открих, че ме гледа странно. Извърнах очи и се почесах по врата под яката. Не бях възнамерявала да докосвам магията му; бях го направила, без да мисля. А Винделиар по някакъв начин го беше усетил и сега подозренията му се бяха събудили.

Търговецът на съдби размахваше монета и тя поведе ръката му към вратичка с птица на нея. Престорих се, че съм погълната от любопитство към представлението.

— Не мога да го направя — каза Винделиар на Дуалия. Лицето му посърна още преди да го е погледнала гневно. — Няма път към него.

— Направи път.

— Не мога.

Тя кипна за миг смълчана, после го хвана за ръкава на ризата и го дръпна към себе си, толкова близо, че помислих, че се кани да го ухапе. Прошепна със злоба:

— Знам какво искаш. Знам за какво копнееш. Но чуй ме, жалко недоразвито същество, нито човек, нито Бял! Само една доза ми е останала от отварата. ЕДНА! Ако я използваме сега, няма да я имаме по-късно, когато може би ще е съдбоносно да имаш сила. Тъй че намери път до него. И го направи веднага, или ще те убия. Толкова е просто. Ако не можеш да си свършиш работата, си безполезен. И ще те оставя да изгниеш. — Избута го от себе си.

Гледах лицето на Винделиар, докато всяка дума го поразяваше и потъваше в него като стрела. Вярваше й с абсолютна сигурност. Както и аз. Ако я провалеше днес, щеше да го убие. Не се и зачудих как или кога, защото знаех, че ще го направи.

И тогава щях да остана сама с нея. Тази мисъл ме порази като удар на брадва.

Раменете на Винделиар се вдигаха и смъкваха, вдигаха и смъкваха, докато паническият му дъх се учестяваше. Без да мисля, се пресегнах и хванах ръката му.

— Опитай — помолих го. Ококорените му очи пробягаха към моите. — Опитай, братко — повторих по-тихо.

Нямаше, не можех да понеса да погледна към Дуалия. Подсмихваше ли се, като ни виждаше уплашени, ликуваше ли от това, че ни е споила в съюз? Не исках да знам.

Месестата длан на Винделиар се затвори на ръката ми. Беше топла и влажна все едно си бях пъхнала ръката в устата на нещо и ми се дощя да я издърпам. Но сега не беше моментът да будя съмнение в него. Той вдиша разтреперано и усетих, че се успокои. Но и нещо повече от това, усетих как събра магията си и изведнъж разбрах, че каквото и да вярва Дуалия, това е магия на Пророк. За миг изпитах възмущение, че някой му е отнел такава способност. След това усетих как я избълва към търговеца.

Колко често бях усещала как баща ми или сестра ми използваха магията си? Бяха я прилагали все едно е най-острият нож, който човек може да си представи, насочен към човека, до когото се стремяха да стигнат. Винделиар изду устни и след това ги присви, напрягайки се да стигне до търговеца все едно, че плискаше вода към него. Зачудих се как изобщо е успявал да властва над херцог Елик и хората му с такава размекната магия. Може би тогава е бил по-силен в нея, достатъчно силен, за да не му се налага да изостря умението си. Може би беше като разликата между това да смачкаш мравка с тухла или да я натиснеш с пръст.

Магията се движеше вяло към търговеца. Пресегнах се и я плиснах в него. Но той беше толкова изпълнен със себе си, толкова сияещ в ентусиазма си от това, което продаваше, че изобщо не го усети. Превъртях се настрана от него. Усетих го, докато ръката на Винделиар поглъщаше моята. Усетих също така как отслабна самоувереността му. Магията му стана по-мека и по-разсеяна и отчаянието му се усили.

— Можеш да го направиш — прошепнах му и пожелах да се почувства уверен, да опита отново.

Веднъж, когато паднах от едно дърво и затичах към мама с разкървавен лакът, не съзнавах, че много повече кръв тече от носа ми. Магията, която се задвижи от мен и през Винделиар, беше същото. Нямах никакво усещане, че нещо жизнено ме напуска, докато не усетих внезапно ефекта. Винделиар беше събрал колкото магия можеше и я търкаляше към търговеца като лошо катурнат камък. След това моята магия, магия толкова подобна на тази на баща ми и сестра ми, че знаех, че е моя, поведе неговата. И изведнъж престана да бъде лошо катурнат камък, а добре хвърлен.

Видях как удари търговеца, видях как посред усмихнатото му бърборене очите му се разшириха и той внезапно изгуби дар слово. Усетих какво му заповяда Винделиар. Ще искаш да правиш каквото Дуалия пожелае да правиш. Когато предаде „Дуалия“, беше нейният образ, както и усещане коя е тя. Важна, мъдра жена, на която трябва да се подчиняваш. Жена, от която трябва да се боиш. Погледът на търговеца се зарея над тълпата и намери Дуалия. Той я изгледа със страхопочитание. Тя му кимна, а на Винделиар каза тихо:

— Знаех, че можеш да го направиш. Стига ужасно да го поискаш.

Винделиар пусна ръката ми и плесна ръце на устата си, изумен от това, което бе постигнал. Колкото до търговеца, той продължи играта си с продаването на златни орехчета и чудесни съдби на купувачите, докато всички вратички на долапа му не се отвориха. Тогава заяви на тълпата, че няма повече съдби за продан този ден, и хората се разпръснаха, като бърбореха възбудено; някои продължаваха да четат хартиените си лентички с бъдещето, изписано на тях.

Стояхме на местата си, докато публиката се разпръскваше. Търговецът се озърна към Дуалия, не веднъж, а многократно, докато затваряше вратичките на чудодейния си долап. После бавно слезе от колата. Конят му извърна глава и изпръхтя питащо, но търговецът тръгна към нас, изражението му беше озадачено. Дуалия не се усмихваше. Винделиар се отдръпна зад нея, а аз го последвах, доколкото позволяваше веригата ми.

— Направил си нещо грешно — каза Дуалия. Търговецът се спря и я изгледа. Устата му се изкриви все едно му беше призляло. — Изнесъл си нелегално орехи с късмети от Клерес. Знаеш, че е забранено. Тези, които си купуват късмет там, знаят, че трябва да го пазят в домовете си, на почетно място. Знаят, че не трябва да се отстъпва на друг или да се продава. Но ти по някакъв начин си се сдобил с десетки от тях. Играта ти с почукването на орехите, за да се отворят, не ме заблуди. Били са отворени и прозренията в тях са били дадени на онези, които са платили добре за тях. Как ги придоби? Открадна ли ги?

— Не! Не, аз съм честен търговец! — Изглеждаше ужасѐн от допускането за кражба. — Купувам и продавам. Имам приятел моряк, който ми носи необичайна стока. Не идва често в това пристанище, но когато дойде, ми носи необичайна стока. Носи ми ореховите черупки и листчетата с късмети, които да сложа в тях. Известен съм с редките си стоки, като късметите, раздавани от бледите хора. Продавам ги тук от години. И да е имало престъпление, не е мое! Аз само ги изкупувам и ги продавам на хора, жадни да ги купят. Хора, които знаят, че един сребърник е добра цена за такива редки неща!

Дуалия се обърна към Винделиар. Очите му се разшириха и усетих как тласна магията към търговеца. Тя плесна в него като мокър парцал, но той кимна леко на Дуалия. Тя се усмихна и белегът от ухапването ми плъзна ужасно на лицето й.

— Знаеш, че си сгрешил — обвини търговеца тя. — Трябва да ми дадеш среброто, защото идвам от Бледите хора, Белите и Четиримата. Дай ми парите, които си спечелил от измамата си, и ще ги помоля да ти простят. И ми кажи името на приятеля ти и на кораба, който го е докарал тук, за да помоля да простят и на него.

Зяпнах я. Мъжът вдигна в шепата си кесийката със сребърниците, които беше спечелил. Бях преброила вратичките в долапа му. Бяха четирийсет и осем. Четирийсет и осем сребърника, а сред тях бяха и няколкото по-големи монети, които беше прилъгал няколко купувачи да му дадат. Беше внушителна сума, стига един сребърник тук да струваше колкото един в Бък. Той се взря в Дуалия, а след това кривна глава и разтърси кесийката пред нея.

— Странен просяк си ти. Обвиняваш ме в кражба, а след това се опитваш да ме ограбиш. Дори не знам защо изобщо говорих с теб. Но утре се женя, а според старата поговорка трябва да платиш дълг, който не дължиш, преди сватбения си ден и никога няма да имаш дълг, който да не можеш да платиш. Тъй че ето сребро за теб, дълг, който не дължа.

Докато говореше, бръкна в кесията и извади само един сребърник. Задържа го между пръстите си, а после внезапно го метна във въздуха. Дуалия се хвърли и го хвана, но монетата се изплъзна от ръката й и падна в пръстта. Винделиар се наведе да я вдигне, но тя я настъпи с обувката си.

Търговецът на късмети ни беше обърнал гръб и крачеше към колата си. Без да погледне назад, добави:

— Трябва да се засрамиш. Нахрани с нещо това дете. И ако изобщо имаш сърце, махни веригата от гърлото й и й намери дом.

Дуалия изрита Винделиар, силно. Той падна и изпъшка.

— Името на кораба! — поиска тя от двамата и усетих болезнения тласък на отчаяната магия на Винделиар.

Мъжът се качваше на капрата на колата си. Не погледна назад.

— „Морска роза“.

Вдигна юздите и ги разтърси. Конят тръгна спокойно напред. Зачудих се дали мъжът изобщо е осъзнал, че ни е говорил.

Дуалия се наведе да вдигне монетата. Изправи се, а когато Винделиар понечи да се надигне, го изрита и го смъкна отново на земята.

— Не мисля, че това плаща за всичко — предупреди го тя. Дръпна злобно веригата и въпреки волята си извиках. А след това, за мой срам, сълзи потекоха от очите ми. Подсмърчах и хлипах след нея, а Винделиар се изправи тромаво и ни последва като пребито псе.

Дуалия все пак спря да купи храна. Евтин сух хляб за Винделиар и мен, хрупкава питка, пълна с месо и зеленчуци, за нея. Наблюдаваше с орлов поглед продавача, докато й преброи монетите за ресто, и ги пъхна в една гънка на дрехата си. Яде, докато вървеше, както и ние. Копнеех за вода, с която да преглътна сухия хляб, но тя не се спря до обществения кладенец, покрай който минахме, а ни поведе към крайбрежната улица.

Пристанището представляваше голям кръг със спокойна вода, с протягащите се навътре в нея пръсти на кейовете. Най-големите кораби бяха закотвени навътре в кроткия залив, а малки лодки щъкаха напред-назад по водата като многокраки водни насекоми, понесли хора и продоволствие. По-близо до нас по-малки съдове бяха привързани за кейове и стълбове и образуваха стена от корпуси и гора от мачти между нас и откритата вода. Ние, тримата просяци, навлязохме в блъсканицата от коли и докери, и заможни търговци, които се канеха един друг на чай или вино, за да обсъдят последните си покупки и продажби.

Куцахме и щъкахме между тях, къде невидими и незабележими, къде хокани и ругани, че сме спрели движението или сме застанали там, където някой е поискал да мине. Дуалия викна:

— „Морска роза“? Къде е пристанала? „Морска роза“? Търся „Морска роза“!

Никой не й отвърна. Най-многото, което получаваше, бе поклащане на глава, като й казваха, че не знаят за такъв кораб. Накрая Винделиар я дръпна за ръкава и посочи мълчаливо между два кораба. Гледката ни към залива беше стеснена, но се виждаше прекрасен съд без фигура, а с пищен букет цветя на носа, с голяма червена роза в центъра. Беше тумбест и дълъг, най-големият кораб в пристанището.

— Може да е онзи — каза той плахо.

Дуалия спря и зяпна кораба, който се полюшваше високо във водата. Екипажът се движеше енергично по палубите му, залисан в моряшки шетни, които не разбирах. Пред очите ни до кораба спря лодка с шестима мъже на греблата. Спуснаха в нея голям сандък, а след това някакъв мъж слезе на нея.

Някой ме блъсна силно и каза нещо злобно на непонятен за мен език. Присвих се по-близо до Винделиар, а той на свой ред се сви зад Дуалия. Тя нито се движеше, нито като че ли забелязваше, че сме запречили движението.

— Трябва да видим къде отиват — каза Дуалия.

Щом лодката се отдели от кораба, тя изведнъж затича и се наложи да подтичвам след нея. Трудно беше да се види накъде отива лодката, защото гледката ни често се затулваше от кораби или големи купчини сандъци и бали. Продължавахме и продължавахме напред, босите ми стъпала роптаеха и от неравните улични камъни, и от нацепените дъски на кейовете. Счупих си нокътя на палеца и ми потече кръв. Дуалия се втурна пред един впряг и ме повлече след себе си, тъй че усетих горещия дъх на конете, когато вдигнаха глави и изцвилиха, и чух ядосания вик на коларя, докато ни наричаше с грозни имена.

Най-сетне спряхме на един добре изграден кей. Небето беше просторно и синьо, огласяно от крещенето на чайки. Вятърът духаше покрай мен и разбъркваше дрехите и косата ми. Пресегнах се и я докоснах, изумена колко е пораснала. Колко ли време беше минало, откакто двамата с татко си обръснахме главите от скръб при смъртта на мама? Изглеждаше едва няколко дни — и изглеждаше години.

Двамата с Винделиар стояхме един до друг, а Дуалия крачеше нервно и подръпваше веригата ми. Веднага щом лодката се приближи, започна да вика:

— От „Морска роза“ ли сте? Вие ли сте капитанът?

Хубаво облеченият мъж, който не гребеше, а се возеше важно до дървения сандък, вдигна очи и ни погледна отвратено. Устните му се присвиха, сякаш вече можеше да ни помирише. Капитанът се изправи в лодката си, без да обръща внимание на клатенето й, докато хората му се катереха на кея и стягаха въжетата. Над водата се люшна кран. След като проследи зорко прехвърлянето на дървения сандък на кея, мъжът се качи по стълбата, без да обръща внимание на неистовите викове на Дуалия, все едно че беше грачеща чайка. Все едно че изобщо не ни забелязваше, оправи черните си панталони и тъмнозеленото си палто. На предницата му имаше два реда сребърни копчета, маншетите бяха обшити със сребро. Под палтото носеше риза в по-светло зелено, яката й искреше от скъпоценни камъчета. Изящен тип беше, красив като сойка. Извади от джоба си малко гърненце, бръкна в него с пръст, а след това намаза устните си. През цялото време гледаше над главите ни към оживения бряг все едно не съществуваме.

Моряците му не бяха толкова сдържани. Веселите им изумени викове не можеха да се сбъркат на никой език. Една жена застана зад Дуалия и започна да подражава на подигравка стойката и физиономията й: кривеше лице и се държеше като малоумна. Един по-стар моряк я бутна с лакът укорително, а после бръкна в джоба си и предложи на Винделиар шепа медници. Винделиар погледна Дуалия и понеже тя просто продължаваше да пита кресливо, прие монетите. С това екипажът приключи с нас. Отдалечиха се с широката походка на опитни моряци, като се смееха, освен един, който остана тъжен и сам в лодката долу, явно назначен да остане да пази.

Дуалия закрещя проклятия след тях, а след това се завъртя побесняла към Винделиар и го перна толкова силно, че няколко монети изскочиха от ръцете му, заподскачаха по талпите и западаха през пукнатините във водата. Забравила за веригата, успях да хвана две и ги стиснах здраво в шепата си. Все някак щях да намеря начин да ги превърна в храна. Все някак.

Винделиар се присви, докато Дуалия го удряше с юмруци и го риташе. Сви се на кълбо, скрил главата си с ръце, и скимтеше от болка при всеки удар.

Сграбчих веригата в двете си ръце, изтръгнах я от ръцете на Дуалия и замахнах два пъти към нея. Тя се отдръпна, но не падна във водата, както се бях надявала. Обърнах се и побягнах, веригата задрънча след мен по талпите на кея.

Очаквах да се случи, но все пак ме заболя, когато някой настъпи здраво влачещата се верига и тя се дръпна и ме спря. Разхлипана, с ръце на гърлото, се обърнах, готова да нападна Дуалия. Но не тя, а Винделиар беше настъпил веригата. Бузите му бяха червени от ударите на Дуалия. Въпреки това беше изпълнил волята й. Дуалия пъхтеше на стъпка зад него. Той вдигна очи към нея, унизително верен, и протегна веригата ми към нея.

— Не! — изпищях, но тя се наведе, сграбчи веригата и я задърпа дивашки, тъй че главата ми се залюшка. В очите ми засвяткаха искри и паднах на кея. Тя ме изрита два пъти, запъхтяна от гняв.

— Ставай! — заповяда ми.

Щеше да ме убие. Не бързо, а с продължително насилие. Знаех го със сигурността на сън. Щях да умра от ръцете й и с мен щеше да умре бъдещето, което трябваше да настъпи. Аз бях бъдещето, което се опитваха да унищожат, като пленят и задържат Неочаквания син. Почувствах се замаяна от осъзнаването на това. Беше ли се таило в ума ми през цялото време, най-сетне разтърсено и освободено от насилието на Дуалия? Призля ми от прозрението. Не беше сън, който е блеснал пред очите ми все едно съм се взряла в слънцето. Беше бъдеще. Трябваше да намеря път към това бъдеще. Щях да го намеря — или щях да умра, докато опитвам.

— Ставай! — повтори тя. Надигнах се на четири крака, след това се изправих и се олюлях. Дуалия изръмжа, бръкна под ризата си и извади нещо. Винделиар потръпна, впил жадно поглед в ръката й. Дуалия му се усмихна широко, жестоко и властно. Бавно разтвори пръстите си и видях, че държи стъкленица с някаква мътна течност. Тръсна бавно глава към него.

— Ти си слаб. Ужасно слаб. Но когато една счупена лопата е единственото сечиво, което има човек, за да изкопае дупка, я оправя и я използва. Тъй че — за последен път — ще те запълня със силата ти. Ще ти дам последна възможност. Но ако отново ме провалиш, ще приключа с теб. Не, няма да ти го дам в ръцете. Седни и отвори уста.

Никога не бях виждала някой да се подчинява с такава готовност. Винделиар седна на дъските на кея, отметна глава, затвори очи и отвори уста по-широко, отколкото изобщо си бях представяла, че е възможно. И остана да седи така, абсолютно неподвижен и в очакване, докато тя с усилие издърпа запушалката на стъкленицата и бавно, много бавно, наклони стъкленицата над устата му. Тежка течност, жълтеникава и в същото време прошарена със сребро, закапа бавно от стъкленицата. Изпитах отвращение от гледката, а миризмата, която стигна до мен, беше като от повърнато. Задавих се, докато тя капеше бавно в устата му и той я поглъщаше. Миг по-късно, като плясък на вода в езеро, когато в него е хвърлен камък, вълната на свежата му сила ме докосна. Бях ли мислила, че баща ми е като врящ котел с пара от магия, бълваща от него? Това, което усетих от Винделиар, не беше пара, а изгарящ взрив от сила. С тяло и ум, присвих се колкото може по-мъничка срещу нея, напрегната и твърда като орех срещу бурно течение.

Клепачите на Винделиар запърхаха бясно и цялото му тяло затрепери в екстаз. Вадичката тежка течност продължи да тече, гъста, мътна и отвратителна. И докато той я гълташе и гълташе, напорът на магията му срещу мен ставаше все по-силен. Свих се още повече, станах още по-мъничка, телом и духом. Дуалия прецени колко му е дала, изправи стъкленицата, когато бе останала може би четвърт от течността, и я запуши.

Стиснах очи и се помъчих да не чувствам нищо, да не чувам нищо, да не усещам никакъв мирис и вкус, защото всяко сетиво, което оставех незащитено, можеше да вкара изригващата му сила в ума ми. За известно време не бях нищо. Без чувства и без сетива. Едва съществувах.

Не можех да определя колко дълго продължи това. Но по някое време усетих, че погледът му отслабна или се съсредоточи другаде, тъй че посмях да отворя сетивата си. Помирисах намазана с катран дървена палуба и водорасли и чух далечните крясъци на морски птици. И гласа на Дуалия, също така креслив.

— Когато капитанът се върне, ще ни види като богати и почтени особи. Ние сме хора, които той иска да впечатли. Ще копнее да ме удовлетвори, ще жадува за моята благосклонност. И екипажът му ще ни види по този начин. Ще вземе тези медни петаци все едно са жълтици. Ще гори от нетърпение да отплава за Клерес колкото може по-скоро и ще ни осигури всяко удобство, което може да предложи. Можеш ли да направиш това?

Погледът ми се размъти, но видях блажената усмивка на Винделиар.

— Мога — отвърна той сънено. — Точно сега мога да направя всичко.

И се уплаших, че наистина може.

Страхът ми стигна до него и той се обърна към мен. Усмивката му беше непоносимо ярка, все едно гледах към слънцето.

— Брат-ко — провлече той доволен от себе си, все едно говореше на детенце, което се крие зад стол. — Вече те виждам!

Отдръпнах се, все по-малка и по-малка, в черупка все по-плътна и по-здрава, но той ме проследи без усилие.

— Не мисли, че можеш да се криеш вече от мен! — каза ми мило.

И наистина не можех. Пласт след пласт той ме опознаваше, обелваше тайни от мен като люспи, стигаше все по-близо и по-близо до суровата ми сърцевина. Вече знаеше как бяхме избягали двете с Шън, знаеше за моя ден с татко ми в града, знаеше за окървавеното куче и знаеше за караницата ми с моя учител.

Бащата Вълк от много време не ми беше говорил, но изведнъж осъзнах какво би ми казал. Хванали са те натясно? Бий се.

Изоставих щитовете си и изръмжах:

— Не! Ти си този, който не може да се скрие от мен!

Физически се изправих, но не това бе начинът, по който му се противопоставих. Как да го опиша? Беше се доближил твърде близо до мен, беше нахлул и сега, внезапно, аз го загърнах. Не знам откъде знаех това, което направих, нито как го направих. Дали помнех, че съм го правила някога? Дали помнех, че баща ми го е правил, или сестра ми? Загърнах съзнанието си около него и го затворих. Той беше твърде изненадан, за да се съпротивлява. Не мисля, че дори си беше представял, че някой би могъл да му направи това. Стиснах го силно и изведнъж стана все едно чупя сварено яйце в шепата си. Черупката му се счупи — не беше здрава. Едва ли някога му се беше налагало да пази ума си срещу друг.

И го познах. Познанието не дойде в някаква последователност; просто беше мое. Знаех, че се е родил със странно оформена глава, и това бе достатъчно, за да го отделят от другите. Почти не беше Бял в техните очи, просто едно недъгаво и безполезно бебе, предадено на Дуалия, едно от няколкото ревливи бебета, родени в онзи сезон с много дефекти.

А с научаването каква съдба го е сполетяла научих и за Дуалия. Защото тя го беше отгледала от бебе.

Някога се беше радвала на почит, личната слугиня на високо почитана Бяла. Господарката й била изпратена по широкия свят, за да извърши велики дела. Но когато жената се провалила и загинала, щастието на Дуалия умряло с нея. Изпаднала в немилост, възложили й унизителни задачи и Дуалия станала слугиня на акушерките и лечителите на Клерес. Основната дейност в Клерес беше развъждането на Бели, за да бъдат събирани техните пророчески сънища, и Дуалия се беше надявала да й бъде поверен обещаващ Бял от най-чистите родословни линии. Но вече не я смятали за благонадеждна. Дали й две близначета с вродени недъзи, за да ги премахне, но вместо това тя ги откърмила на свиня майка и ги запазила живи, с надеждата, че несъвършените им тела може да крият могъщи умове.

Ежедневно им бе напомняла, че дължат живота си на нея. Лишена била от достъп до съвършените деца, дадени на други за отглеждане, и й останали за гледане само отхвърлените. Гледала ги, и още как. Винделиар помнеше странни диети, сънотворни билки, времена, когато не му бяха позволявали да спи, времена, когато му бяха давали предизвикващи сън отвари в продължение на седмици, за да го принудят да сънува. Но докато той и сестра му Одеса отраствали, не показали никакви необикновени способности.

Всичко това и много по-тъжни неща научих мигновено. Винделиар не бе могъл да сънува за нея, освен онзи единствен жалък сън, който бе споделил с мен. Одеса сънуваше, но образите, които виждаше, бяха толкова безформени, че се оказваха безполезни. Въпреки това Дуалия била безмилостна в усилията си да принуди протежетата си да й произвеждат сънища. Винделиар знаеше, че тя е започнала да служи като помощник на Фелоуди на неговите дисекции и инквизиции, защото трябвало да чисти след тях. Но не знаеше защо Симфи й дала рядък еликсир, направен от течностите на тяло на морско влечуго, еликсир, който давал ярки и пророчески сънища на всеки, който го вземел, последвани от мъчителна смърт. Това Винделиар беше подслушал.

Първия път, когато го приложила на Винделиар, го вързала с верига на една маса. Еликсирът изгорил езика и устата му толкова лошо, че до ден-днешен не можеше да усети вкуса на храна. Но болката била последвана от силен екстаз и разширяване на мисълта му, така че да може да сподели ума си с други. Когато затворниците наоколо изпопадали с гърчене и крясъци, Дуалия разбрала, че усещат неговата болка. А след това с предпазливи опити открила, че той може да накара други хора да повярват на мислите, които изтласква към тях. Тези с Бялото наследство рядко били уязвими на манипулациите му. С годините, докато развивал способността си под тайното й наставничество, той повярвал, че Дуалия е неуязвима за него, и никога не беше дръзвал да го опита срещу нея. Никога не му било позволявано да говори за еликсира. Пред другите Дуалия настоявала, че той е необикновен, със способността да открива пътечки, които другите не виждали — но другите му се подчинявали.

Толкова много научих в това разбиване на стените ни! Нахлуването ми в ума му го зашемети. Претеглих силата си спрямо неговата, докато той се мъчеше да открие какво го е сполетяло. След това се задействах, приложих наследствената магия на Пророците почти по инстинкт.

— Не можеш да ме подчиниш — казах му, като изтласках мисълта към него с цялата сила, която имах. — Не можеш да разбиеш стените ми.

И затръшнах портите към себе си.

Когато отново се осъзнах като себе си, Дуалия ме побутваше, не нежно, с крак.

— Ставай — казваше ми с лъжливо добродушен глас. — Ставай. Време е да се качваме на борда.

Светът пред очите ми се разми. Видях пищната й рокля, водопада дантела от дълбокото й деколте, екстравагантните цветя в шапката й. Беше млада, не по-голяма от Шън, и дългите й черни къдрици блестяха от ароматно масло. Очите й бяха рядък оттенък на тъмносиньо, обрамчени от дълги мигли. Кожата й беше безукорна. Спретнатият й слуга стоеше до нея.

След това примигах и тя беше Дуалия с нахапаното лице и опърпаните дрехи. Винделиар си беше Винделиар. Зачудих се как ме виждат събраните моряци. Прилошаваше ми от глад. Овладях го с дълбоко вдишване. Моряците не гледаха към мен, тъй че значи бях малка слугиня или робиня, и непривлекателна. Дуалия се усмихваше превзето. Капитанът на „Морска роза“ се беше върнал и й говореше с прехласнат тон. Нареди да приготвят люлка, за да не й се налага да се суети с полите си, и лично я насочи, докато кранът я спускаше към лодката. Тя ни погледна и каза:

— По-бързо! Качваме се на кораба и потегляме за Клерес.

Вдигнах ръка към гърлото си. Винделиар дръпна веригата ми.

— По-бързо! — заповяда ми хладно. Не се усмихна.

Веригата се изпъна и ме задърпа към ръба на кея и към бъдеще, което не можех да избегна.