Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (16)

14.
Сделката на Парагон

По въпроса за дивородения Бял, известен като Възлюбен:

Не сме успели да потвърдим селото, в което е роден. Всички записи за идването му в Клерес са били или неправилно съхранявани, или са унищожени. По мое мнение Възлюбен е успял да проникне в архивните ни помещения, намерил е записите, отнасящи се за него и семейството му, и ги е скрил или унищожил.

Послушен и възприемчив първоначално, когато сме го приели, той е станал неуправляем, любопитен, коварен и подозрителен. Остава убеден, че той е истинският Бял пророк, и не иска да се съобрази с доктрината ни, че от няколко кандидати Слугите избират кой е най-подходящ за тази задача. Нито доброта, нито сурова дисциплина са разклатили това негово убеждение.

Въпреки че би бил ценна добавка към Белите родословни линии, когато стане на възраст за разплождане, темпераментът му и откритият му нрав биха могли да се окажат опасно отклонение за другите, за да позволим да продължава да има свободен достъп до тях.

Представям на тримата си колеги своето мнение. Беше грешка, че момчето беше глезено. Планът да го приспим с усещането за сигурност и да събираме сънищата му само го окуражи да бъде непокорен и потаен. Да продължим да позволяваме да обикаля свободно, да посещава селото и да се смесва с другите ни подопечни може да доведе до бедствие.

Съветите ми са следните. Както предложи нашият Бял пророк, дамгосваме го с татуировки. Ограничаваме го. Продължаваме да подправяме храната му със сънотворни и се грижим да е добре снабден с четка, мастило и свитъци.

Задържаме го в продължение на двадесет години. Казваме му, че го държим в изолация, за да не може сънищата му да бъдат зацапани с приказките на други. Казваме му, че макар и да не е истинският Бял пророк, служи на света и на Пътя, като продължава да сънува. Позволяваме му свободно време, но не и да общува с други Бели.

Ако към края на този период не е станал управляем, го отравяме. Това са моите предложения. Пренебрегнете ли ги, няма да поема вината за това, което прави той.

Симфи

Дай на човек ужасна задача. След това го постави в положение, в което трябва да изчака, преди да се опита да изпълни тази задача. Освен това направи задачата трудна. Ограничи го там, където няма възможност да направи много и възможността да остава сам е рядка. Времето за такъв човек ще спре. Знам, че това е самата истина.

Опитвах се да запълвам дните си на борда на Парагон с полезни занимания. С Амбър се усамотявахме в каютата й да четем и обсъждаме описанията на сънища на Пчеличка. Тези занимания бяха болезнени за мен, все повече ме глождеше алчността, с която Шутът поглъщаше дневника й.

— Прочети това отново! — нареждаше ми той, или още по-лошо: — Този сън не се ли връзва с онзи, който ми прочете преди четири дни? Или беше пет? Върни се назад, Фиц, моля те. Трябва да чуя двата прочетени заедно.

Наслаждаваше се на сънищата, които според него бяха доказателство, че Пчеличка е негово дете, но мен ме измъчваха незапомнените моменти за малкото ми момиче. Беше изписвала грижливо тези думи сама и ги беше илюстрирала с мастила и четки, взети от моето писалище. Беше се трудила усърдно над всички тези страници, всяка илюстрация беше толкова точна, всяка буква толкова прецизно изписана, а аз не бях знаел нищо за нейната обсебеност. Беше ли вършила тази работа късно през нощта, докато спях, или може би докато бях пренебрегвал и нея, и Моли, за да записвам навъсен собствените си мисли в личния си кабинет? Не знаех и никога нямаше да го науча. Всеки разказан сън, всяко странно малко стихотворение или подробна илюстрация беше укор към бащата, който съм бил. Можех да отмъстя за смъртта й. Можех да убия в нейна памет и може би да умра в усилието да го направя и да сложа край на своя срам. Но не можех да отменя това как бях изоставил детето си. Всеки път, когато Шутът възкликнеше колко умно е съчетала Пчеличка думите в стих, беше като малък горящ въглен на срам, поставен на сърцето ми.

Времето се задържа хубаво. Корабът ни действаше гладко. Когато обикалях по палубата, имах чувството, че екипажът се движи в сложните стъпки на танц под музика, която само те можеха да чуват. Течението ни носеше бързо и почти нямаше нужда от платна. Гъстите зелени стени на високата до небето гора се извисяваха над мачтите. Понякога реката ставаше дълбока и бърза, а дърветата ставаха толкова близки, че ухаеше на цветя и чувахме шумните крясъци и викове на птици и разни пъргави същества. Една сутрин се събудих късно и открих, че в реката се е влял приток и тя се е проснала широка и гладка около нас. От лявата страна на кораба гората се беше отдръпнала в зелена мъгла на хоризонта.

— Какво е онова ей там? — попитах Клеф, когато той спря до мен.

Той присви очи.

— Не знам. Водата е твърде плитка за Парагон и за всеки по-голям кораб. Разчита се само на този единствен канал в средата и имаме адски късмет, че Парагон го познава добре. Към брега реката става по-плитка и след това отстъпва на вонящи сиви кални низини, които биха засмукали човек до бедрата. И се простират поне на един ден път пеш, може би два, преди дърветата да започнат отново. — Поклати глава и добави замислено: — Дъждовните равнини не са за хора. Добре е да не забравяме, че не целият свят е създаден за нас… Ей! Ей! Въже не се навива така! — викна на някого и забърза по палубата, а аз останах загледан над водата.

Реката ни носеше все по-близо към морето и с помощта на своето Осезание и Умение започнах да осъзнавам, че корабът не е пасивен компонент в пътуването ни. Денем усещах съзнанието му.

— Сам ли се насочва? — попитах в един момент Амбър.

— До известна степен. Всяка негова част, която докосва вода, е направена от чародейно дърво. Или по-точно, драконов пашкул. Жителите на Дъждовните равнини са построили корабите така, защото водата на тази река бързо прояжда всичко друго. Или поне беше така. Както разбирам, джамайлийците са измислили начин да обработват дърво, който позволява обикновен кораб да се движи по тази река, без да бъде прояден. Непроницаеми кораби ги наричат. Така поне са ми казвали. Един жив кораб има известен контрол над кормилото си. Но не напълно. Парагон също така може да контролира всяка дъска от корпуса си. Може да стяга или да разхлабва. Може да предупреди екипажа, ако има теч. Чародейното дърво, изглежда, притежава свойството да се „излекува“, така да се каже, ако жив кораб остърже дъното или се сблъска с друг съд.

Поклатих глава в почуда.

— Удивително творение наистина.

Леката усмивка на Амбър угасна.

— Не сътворено от хората, или дори от корабостроители. Всеки жив кораб е трябвало да се превърне в дракон. Някои помнят това по-ясно от други. Всеки кораб е истински жив, Фиц. Озадачен в някои случаи, ядосан или объркан в други. Но жив. — Това сякаш я наведе на някаква мисъл, защото тя извърна очи от мен, облегна се на перилото и се загледа над сивата вода.

Дните ни на кораба бързо навлязоха в шаблон. Закусвахме с Брашън или Алтея, но рядко с двамата. Единият или другият като че ли винаги беше на палубата, надзираваше бдително, а Спарк и Настойчивост бяха непрекъснато заети. Работата по такелажа сякаш едновременно ги привличаше и плашеше, и всеки ден се надпреварваха. Трудно беше за Лант да ги хване натясно и да им наложи да упражняват писането и да учат. Спарк вече можеше да чете и да пише, но малко разбираше от география и история на Шестте херцогства. За щастие, на нея като че ли й бяха приятни часовете, които Лант отделяше за учението им, иначе Нас нямаше да изтърпи да го държат с перото и хартията, докато Спарк обикаля из кораба. Много често уроците се провеждаха на палубата, докато двамата с Амбър кротко крояхме въображаеми убийства.

Обедът беше по-малко формален и често нямах много апетит за него, след като прекарвах предобеда в безделие. Безпокоеше ме, че уменията, които с толкова усилия си бях възвърнал в Бъкип, вече започват да ръждясват отново, но не виждах начин да се упражнявам с брадва или меч, без това да повдигне въпроси или да предизвика тревога. Следобед с Амбър често се затваряхме с книгите на Пчеличка. Вечеряхме с Брашън и Алтея. Дотогава корабът обикновено беше закотвен или привързан за дърветата, според състоянието на реката.

След вечеря често оставах сам, защото Амбър прекарваше почти всяка вечер с Парагон. Намяташе си шал и се отправяше към предната палуба, където се настаняваше скръстила крака на самия нос и разговаряше с него. Понякога, за мое притеснение, Парагон я държеше в ръцете си. Тя сядаше на дланите му, с палците му под ръцете й, за да може да е с лице срещу него, и си приказваха дълго в тъмното. По негова молба тя зае от Клеф малък комплект гайди и му свиреше — тиха като въздишка музика, която сякаш бе за самота и загуба. Веднъж-дваж понечих да се приближа, за да видя дали бих могъл да постоя с тях, защото признавам, че ме глождеше любопитство за какво ли може да си говорят толкова. Но без обида ми се даде ясно да разбера, че не бива да се включвам в разговора им.

Камбузът и зоната под палубата бяха територия на екипажа. На Парагон аз не бях само един непознат чужденец и принц. Бях също така идиотът, който бе ядосал фигурата и бях позволил публично да ме заплаши. Игрите на зарове в трюма и грубият моряшки хумор не можеха да се споделят с такива като мен. Тъй че най-често прекарвах вечерите сам в тясната каюта, която Спарк делеше с Шута. Стараех се да държа ума си ангажиран, обикновено с прелистване на книгите на Пчеличка. Понякога Алтея и Брашън ме канеха на чаша вино и небрежен разговор, но имах острото усещане, че аз и спътниците ми сме за тях по-скоро товар, отколкото гости. Тъй че една вечер, когато учтиво отклоних поканата, тревогата ми нарасна, когато Брашън заяви грубо:

— Не, трябва да поговорим. Важно е.

Последвах го до каютата им. Алтея вече бе там, на масата имаше прашна бутилка вино и три чаши. За кратко и тримата се преструвахме, че това не е нищо повече от възможност да споделим добро вино и да поотпуснем в края на деня. Закотвеният кораб се полюшваше леко. Прозорците бяха отворени и нощните звуци от горския балдахин наблизо достигаха до нас.

— Ще напуснем реката утре следобед и ще поемем към Бинград — каза Брашън.

— Постигнахме добро време, мисля — казах любезно. Нямах представа колко време отнема обикновено такова пътуване.

— Да. Изненадващо добро. Парагон обича реката и понякога се разтакава в тази отсечка от пътуването. Не и този път.

— А това не е ли добре? — попитах озадачено.

— Това е промяна в поведението му. А почти всяка промяна е повод за притеснение. — Каза го бавно и замислено.

Алтея довърши виното си и остави чашата си на масата.

— Знам, че Амбър ти е казала малко за историята на Парагон — как той, по същество, е два дракона в тялото на един кораб, — но има и още нещо, което трябва да знаеш. Водил е трагичен живот. Живите кораби попиват спомените и преживяванията на своите фамилии и на екипажите, които живеят на борда им. Рано в осъзнаването му, може би поради двойствената му природа, той се е обърнал и едно момче от фамилията му е умряло, заплетено във въжета на палубата му. Това го е уплашило. Няколко дни след това се превърнал в костенурка и удавил всички на борда. Толкова висока е цената на един жив кораб, че всеки път той е бил намиран и изправян, ремонтиран и отново пускан на вода. Но стана известен като кораб на лошия късмет, наричан подигравателно „Парий“. Последния път, когато беше пратен на плаване, изчезна за години. Върна се в Бинград сам, преобърнат. Когато го изправиха, откриха, че лицето му е било съзнателно повредено, очите му отсечени, и носеше на гърдите си дамга, която мнозина разпознаха. Звездата на Игрот.

— Игрот пиратът. — Разказът допълваше онова, което ми беше казала Амбър. Наведох се по-близо, защото Алтея заговори тихо, сякаш я беше страх да не я подслушат.

— Същият. — Брашън изрече думата с такава мрачна категоричност, че повече не можех да се съмнявам в сериозността на разговора.

— Парагон беше насилен по начин трудно разбираем за човек без потекло от Бинград. — Гласът на Алтея стана напрегнат.

Брашън я прекъсна:

— Мисля, че чужденец не може да разбере повече за Парагон. Ще добавя, че Амбър извая отново лицето му и му върна зрението. Станаха близки през онези дни. Тя очевидно му липсваше и той изпитва голяма… привързаност към нея.

Кимнах, все още озадачен от мрачния им тон.

— Твърде много време прекарват заедно — каза внезапно Алтея. — Не знам какво обсъждат, но Парагон става по-неспокоен с всеки ден. Двамата с Брашън го усещаме. След толкова много години на борда му ние сме…

— Настроени — предложи Брашън подходящата дума. Помислих да им кажа точно колко много го разбирам, но се въздържах. Смятаха ме за достатъчно странен и без да разкривам наследствената си магия, която ми позволяваше да докосвам с ума си умовете на други хора.

А може би и на живи кораби? Със сигурност така го бях почувствал с Тарман. Държах Умението си здраво под контрол след инцидента с Парагон, от страх, че ако смъкна стените си, за да прочета мислите му, той не само ще го усети, но и ще се ядоса. Вече го бях раздразнил предостатъчно. Тъй че подхвърлих само:

— Мога да си представя такава връзка.

Алтея прие това с кимване и наля още вино на всички.

— Това е двустранна връзка. Ние усещаме кораба и корабът ни усеща. А откакто Амбър дойде на борда, чувствата на Парагон станаха по-силни.

— А в такива моменти Парагон става по-своенравен — каза Брашън. — Забелязваме го в маневрирането му. И екипажът също. Днес имаше един коварен участък на реката, известен с това, че има местещи се плитчини. Обикновено забавяме, когато го преминаваме. Днес Парагон ни се опълчи и взехме отсечката два пъти по-бързо от обикновено. Защо бърза?

— Не знам.

— Накъде сте се запътили?

Изведнъж се почувствах твърде уморен да говоря за това. Изобщо не исках да повтарям разказа си.

— Кралица Малта нали ви прати пощенска птица.

— Да, с молба да ви помогнем, тъй като сте помогнали на много от децата им. Премахнали сте онова, което са им направили хората на Дъждовните равнини.

— Каквото са им направили драконите — поправих го. Чувствах се неудобно от този разговор. Явно бяха изнервени до степен да се ядосат заради поведението на кораба и бяха готови да обвинят Амбър за това. И настояваха да направя нещо по въпроса. Предложих най-логичното. — Може би всички трябва да отидем при фигурата на носа и да попитаме какво тревожи кораба ви.

— Моля говорете по-тихо — предупреди ме Алтея.

Брашън клатеше глава.

— Повярвай ни, че познаваме Парагон. Колкото и да е стар, той все пак не приема логиката като възрастен. По-скоро е като юноша. Понякога е рационален, а понякога импулсивен. Ако се опитаме да се намесим между него и Амбър, мисля, че резултатът ще е… — Внезапно млъкна и очите му се разшириха.

Алтея скочи на крака.

— Какво беше това?

Аз също го усетих — сякаш зной прониза тялото ми. Настръхнах. За миг ми беше трудно да вдишам, а щом се окопитих, стиснал ръба на масата, осъзнах, че не ми се вие свят. Не. Виното в чашата ми потръпваше, малки кръгчета играеха вътре.

— Земетресение — казах възможно по-спокойно.

Земетресенията не бяха нещо необичайно за Шестте херцогства. Чувал бях приказки за толкова мощни земетресения, че пропуквали кулите на замък Бъкип. Първите стаи на Шута в Бъкип бяха в една такава пострадала кула. През живота си не бях чувал да се е случвало такова нещо, но разказите на менестрели за срутващи се кули и вълни, които опустошават цели пристанища, бяха ужасяващи. А ние тук, закотвени близо до гора с гигантски дървета, вкоренени в кал…

— Не е земетресение — каза Брашън. — Корабът е. Хайде.

Едва ли говореше на мен, но ги последвах навън.

Не бяхме единствените на палубата. Някои от моряците гледаха нагоре към дърветата или над борда озадачено. Клеф тичаше напред. Тръгнах по-бавно. Нямаше да рискувам отново да се озова в ръцете на Парагон. Усетих внезапно пращене под краката си и погледнах надолу. В колебливата светлина на корабните фенери палубата изведнъж ми се стори чакълеста, вместо гладката и плътна структура на чародейното дърво. Не, не чакълеста. Люспеста.

Забързах след Алтея. Брашън и Клеф бяха спрели на безопасно разстояние от носовата фигура. Амбър стоеше сама на носа, изправила гръб и с вдигната глава. Упорита стойка. Фигурата се изви и й подхвърли нещо. Тя не го видя и то тупна на палубата с дрънченето на счупено стъкло.

— Още! — настоя той.

— Само това имам сега. Но ми помогни и обещавам, че ще се опитам да ти донеса още.

— Трябва ми още! Това не е достатъчно!

В първия миг бях помислил, че смътните светлини лъжат очите ми. Но лицето на Парагон вече не приличаше на моето. Беше покрит с люспи като старец от Дъждовната пустош. Когато се взрях в него, очите му се изместиха. Все още бяха сини, но сред синьото се вихреше сребро. Драконови очи. Той посегна към Амбър с пръсти, увенчани с черни нокти.

— Шуте! Отдръпни се! — извиках, а Парагон вдигна очи и впи погледа си в мен.

— Не смей да я наричаш така! — изръмжа ми той озъбен. — Тя е по-мъдра от всички ви!

— Амбър, какво си направила? — извика Алтея с тих и сломен глас. Брашън стоеше смълчан, зяпнал в безмълвен ужас преобразената фигура.

— Върна ми истинската същност, поне отчасти! — отговори им Парагон. Лицето му се променяше пред очите ми, цветът се разливаше на вълни по общите ни черти. В тъмното той засия бронзов, щом ноктестите му длани се затвориха около Амбър и я надигнаха от палубата. Сгуши я чувствено до гърдите си и добави: — Тя ме познава такъв, какъвто съм, и не се поколеба да ми даде онова, от което винаги съм се нуждаел!

— Моля те, корабе, успокой се. Върни я на палубата. Обясни ни какво става. — Брашън говореше все едно се опитваше да вразуми своенравно десетгодишно момче. Изглеждаше спокоен и разсъдлив. Искаше ми се и аз да се чувствам така.

— Аз не съм КОРАБ! — Внезапният вик на фигурата стресна птиците по дърветата и те се разлетяха шумно из помръкналата гора. — Никога не съм бил кораб! Ние сме дракони! Пленени! Заробени! Но вярната ми приятелка ми показа, че мога да бъда свободен.

— Вярна приятелка — изпъшка Алтея, сякаш се съмняваше и в двете думи.

Брашън се приближи до жена си. Всеки мускул по тялото му беше стегнат; приличаше на вързана на каишка хрътка, чакаща да я освободят. Хвърли поглед през рамо към трупащите се моряци.

— Аз се заемам с това. Разпръснете се по задачите си.

Всички се отдръпнаха бавно. Клеф не помръдна. Стоеше на място с мрачно лице. Спогледахме се с Лант и той сложи ръка на рамото на Спарк, придърпа я към себе си и сръга Настойчивост да тръгне с тях. Останах на мястото си. Парагон държеше Амбър под брадичката си и до гърдите си, а тя гледаше сляпо над водата.

— Трябваше да го направя — промълви тя. Зачудих се на мен ли говори, или на бившите си приятели.

— Тя ме постави на пътя към връщането в същинската ми форма! — заяви Парагон на ранните звезди в тъмносиньото небе. — Тя ми даде Сребро.

Огледах палубата и видях късчета от счупена стъкленица. Сърцето ми изстина. Беше ли намерила Среброто в пътната ми торба и го бе взела, без да ме попита? Без да ме предупреди за плана си? Какъв беше планът й?

Гласът на Алтея бе висок и писклив:

— Същинската ти форма?

— Виждате ли какво ми направи дори и малко Сребро? С достатъчно, вярвам, че мога да се отърся от тези дъски, в които сте ме стегнали, и да сменя платната с криле! Ще се превърнем в драконите, каквито трябваше да бъдем!

Алтея гледаше стъписано. Изрече думите все едно се опитваше да проумее смисъла на думи на чужд език.

— Ще се превърнете в дракони? Ще престанеш да си Парагон? Как? — А после, още по-невярващо: — Ще ни напуснеш?

Той пренебрегна болката в гласа й. Избра обидата, каквато нямаше в думите й.

— А какво да направя? Как може да искате да остана така? Винаги подчинен на каприза на други? Да ходя само там, където вие ме поведете, да нося товари напред-назад между човешки пристанища? Безполов? Пленен във форма, която не е моята?

Гласът му беше на ръба на гнева. Очаквах острите му думи да наранят Алтея, но тя като че ли бе неуязвима за тях.

Пристъпи безстрашно към фигурата и вдигна глава в смътната светлина.

— Парагон. Не се преструвай, че не можеш да разбереш какво изпитвам. Какво чувствам към теб.

Той присви драконовите си очи и впитият му в Алтея поглед заприлича на сини пламъци, кипнали в пропуканата стена на пещ. Бавно ръцете му, все още странно човешки въпреки люспите по тях, се разгънаха. Той спусна Амбър на палубата и безмълвно ни обърна гръб.

Амбър леко се олюля и се изправи. Опитах се да разгадая стойката й, да видя нещо от стария си приятел Шута в нея в този момент. Но видях само Амбър и отново бях замаян от почуда коя е тази жена.

И на какво е способна.

Парагон беше обърнал гръб на всички ни, загледан над тъмната вода. Напрежението на фигурата пулсираше през корпуса от чародейно дърво и костите на кораба. Все по-силно осъзнавах, че той казва истината. Не беше кораб. Беше дракон, преобразен и пленен от хора. И колкото и да обичаше тези, които служеха в екипажа му, на някакво ниво трябваше да изпитва негодувание. Може би дори омраза.

И бяхме напълно във властта му.

Докато тази мисъл смразяваше костите ми, Алтея тръгна към Амбър. Напомни ми на дебнеща котка, готова да се нахвърли на друга. Малките стъпки, точният баланс, немигащият поглед. Заговори с тих, спокоен глас:

— Какво направи на кораба ми?

Амбър извърна незрящите си очи към гласа на Алтея.

— Направих това, каквото трябва да се направи за всеки жив кораб. Каквато би трябвало да направите за Вивачия, ако се появи възможност.

При споменаването на Вивачия тялото на Алтея се напрегна и тя сви юмруци.

Виждал бях жени да се бият. Виждал бях дами в изящно облекло да се удрят и пляскат, с плач и врясъци. И бях виждал рибарки да си вадят ножове една на друга, да се опитват да се изкормят една друга толкова хладнокръвно, колкото кормеха и чистеха риба. Алтея не беше изнежена дама в дантели, а след като я бях гледал как командва екипажа и се катери по такелажа, изпитвах силен респект от силата на ръцете й. А Шутът никога не беше бил борец. Сляп, а и при това, което бе изтърпял, не вярвах, че наскоро изцеленото му тяло ще издържи на каквато и да е физическа борба.

Скочих напред и застанах между тях.

Не беше добро решение. Ядът на Алтея към старата й приятелка не беше нищо в сравнения с гнева, който намесилият се непознат събуди в нея. Твърдият ръб на дланта й се натресе в гърдите ми.

— Махни се — настоя тя.

Ако не бях готов за такъв удар, щеше да ми е изкарала въздуха.

— Спри — посъветвах я.

— Това не засяга теб. Освен ако не го искаш!

Но преди дори да съм помислил как да реагирам, Брашън се провря между нас и избута Алтея настрани. Застана пред мен, очите ни се срещнаха в тъмното.

— Ти си на палубата ми — изръмжа тихо. — Правиш каквото тя или аз кажа да правиш.

Поклатих бавно глава.

— Не и този път.

Зад мен Амбър мълчеше.

— Искаш да го докараме до юмруци ли? — попита Брашън. Наведе се и усетих дъха му на лицето си. Бях по-висок от него, но той беше по-едър. И вероятно в по-добро състояние. Исках ли да го докараме до юмруци?

Да. Изведнъж усетих, че ми е писнало от всички тях. Дори от Амбър. Усетих как горната ми устна се повдигна, за да оголи зъбите ми. Време за бой, време за убиване.

— Да — заканих му се.

— Спрете, всички! Парагон го чувства това! Фиц, това е драконът! — извика Шутът зад мен. — Това е драконът! — Плесна ме по тила толкова силно, че главата ми отскочи напред. Челото ми се блъсна в лицето на Брашън и чух как Алтея извика нещо. Беше хванала мъжа си за ризата и го дърпаше от мен. Вкопчих се в него, не исках да пусна плячката си. Зад мен Шутът заби рамо в гърба ми. Алтея се спъна и падна по гръб, като повлече Брашън със себе си. Едва не рухнах отгоре им, но се превъртях настрани. Шутът падна върху мен и заговори в ухото ми: — Корабът е, Фиц. Това е неговият гняв. Престани да претендираш за нещо, което не е твое.

Издърпах се от него и се отскубнах от хватката му. Успях някак да се изправя, готов да натроша ребрата на Брашън с ритник. Дишах запъхтяно и чух как звукът се повтори от тежкото сумтене на някакво голямо същество. Много голямо.

Смътните кръгове от фенерите не бяха предназначени да осветяват фигурата на носа. Въпреки това успях да видя, че тя бързо губи човешкия си облик. Онова, което беше моята челюст, уста и нос, се удължаваше в муцуна на влечуго. Зяпнах нагоре към блесналите сини очи. За миг погледите ни се сплетоха. Видях там същата ярост, която кипеше и в мен. Усетих облечената в ръкавица длан на Шута на рамото си.

— Вдигни стените! — замоли ме той.

Но яростта бе отминала като летен шквал, оставяйки ме опразнен от всякакво чувство. Стиснах китката на Шута и вдигнах Амбър на крака. Тя тръсна полите си и ги приглади.

— Към кърмата — заповяда ни Брашън. Носът му кървеше от удара на челото ми. Изпитах задоволство, колкото и дребнаво да беше. Все пак се подчиних. На смътната светлина лицето му изглеждаше отпуснато и състарено. Докато се тътрехме към каютата им, минахме покрай Клеф. — Предай на всички — каза му Брашън. — Всички да стоят по-далече от фигурата, докато не наредя друго. После се връщаш тук и го наблюдаваш. Извикай ме, ако сметнеш, че се налага да изляза.

Клеф кимна и бързо се отдалечи.

Стигнахме до капитанската каюта. Лант и младоците се бяха струпали до вратата. Лант ме погледна питащо.

— Нищо ни няма — казах му. — Заведи Нас и Спарк в каютата на лейди Амбър. Ще ви обясня по-късно.

Махнах му да тръгват. Погледът му издаде, че не иска да бъде разкаран с децата, но ги поведе.

Брашън чакаше до отворената врата. Влязох след Амбър и затворих вратата.

— Какво все пак направи? — попита Алтея. Гледаше Амбър вбесено.

— Чакай — заповедно каза Брашън. Взе от бюфета чаши и бутилка. Не беше вино или отлежало бренди, а евтин ром. Безцеремонно отпи, доля си и тупна чашата на масата, докато се смъкваше в стола си. — Сядайте. Всички.

Беше капитанска команда. Амбър й се подчини, а след миг седнах и аз.

— Защо го направи? Това е същинският въпрос.

Взря се в Амбър и в очите му видях гняв, отчаяние и дълбока болка, която може да причини само измяната на приятел.

Нямах какво да кажа. Това, което беше направила, ме беше объркало напълно. В разгара на пътуването ни, в едно начинание, за което щях да се закълна, че бе единствената цел в живота на Шута, Амбър беше избрала да издаде, че притежаваме забранено вещество, като го използва, за да… направи нещо на кораба. Насред пътя ни беше изменила на гостоприемството и приятелството и беше застрашила всички ни. Беше безсмислено. Чувствах се оскърбен колкото Алтея, че съм въвлечен в такава ситуация. И безпомощен да поправя каквото и да е.

— Трябваше да го направя — каза Амбър. — Редно беше да го направя за кораба. За Парагон. — Пое си дъх. — Дадох му Сребро. Така го наричат хората в Келсингра. Там има един кладенец, драконите пият от него. То е течна магия, веществото, което руши стените между хора и дракони. Може да изцели ранен дракон, да удължи живота на Праотци и да насити предмети с магия. За родените с малко магия, като Фиц, може да усили някои способности… И вярвам, както и Парагон, че ако му се даде достатъчно от нея, може да довърши преобразяването, което е трябвало да направи. Може да стане драконът, чийто пашкул е бил откраднат, за да се направи „чародейното дърво“, от което е построен този кораб.

Информацията направо се изсипваше от нея — много нехарактерно за Шута споделяне. Видях как Брашън и Алтея се мъчат да схванат какво говори. Думите й сякаш се бяха изчерпали. Брашън се мръщеше. Алтея се беше пресегнала над масата, за да хване ръката му. После, с неохота, Амбър заговори отново:

— Но имах и друга причина. Тъй че би могло да се нарече егоистично. Трябваше да сключа сделка с Парагон — сделка, която знаех, че няма да намерите за приемлива. Трябва да стигна до Клерес колкото може по-бързо, а Парагон може да ме откара там. И заради шанса за още Сребро ще ме откара. — Наведе очи към масата и вдигна чашата си. — Това беше единственият ми избор — добави и отпи здрава глътка ром.

— Ние отиваме до Бинград. После до Джамайлия. Не до Клерес. Имаме да доставим товар, да изпълним договори.

Алтея обясни всичко това много внимателно, но страхът в очите й се усилваше, щом започна да осъзнава величината на промяната, завладяваща живота й.

— Не. Отиваме право в Клерес — тихо каза Амбър. — Знам, че това ще промени живота ви. Ако имаше друг начин, щях да избера него. Може би. Каквото и да причини това на когото и да било от нас, Парагон заслужава Среброто. Всички живи кораби го заслужават! Но ако не бях толкова отчаяна… Това е единственият начин да стигна до Клерес колкото се може по-бързо и точно това трябва да направя.

— Аз дори не знам това пристанище — каза Брашън. Повдигна вежда към Алтея, а тя поклати глава.

— Парагон го знае. Бил е там. Когато беше кораб на Игрот, са стигали далече, докато са гонили плячката си. Далече отвъд Островите на подправките. Отвъд няколко други групи острови. Исабон. Кинекту. Стерлин. И отвъд тях. Клерес е познат на Парагон. Той ще ни откара там.

— Имаме договори… — почна Алтея.

Брашън не се и опита да прикрие гнева си.

— „Имахме“ договори. Но предполагам, че е безполезно да се опитваме да накараме един чужденец да разбере, че вярната дума на един Търговец е единственото, което той притежава. А сега тези думи ще бъдат нарушени, моите и на Алтея. Никой никога повече няма да ни се довери. Никой няма да търгува с нас отново. — Пое си дъх и се намръщи още повече. — А след като Парагон те откара до Клерес, след като направиш каквото там спешно трябва да направиш и му дадеш това „Сребро“? Тогава какво? Наистина ли вярваш, че Парагон може… да престане да е кораб? Да се преобрази в дракон?

Амбър си пое дъх.

— Да. И то в два дракона, освободени от неестествената връзка един към друг и преобразени в същинския си облик. Да. С достатъчно Сребро, надявам се, че може. Те могат. — Погледна от едното невярващо лице към другото. — Вие го обичате. Обичали сте го от години, още откакто е бил изоставена коруба, издърпана на брега. Алтея, ти си играла в него като момиче. Брашън, ти си намерил подслон вътре в него, когато никой друг не е искал да ти предложи покрив. Познавате го, знаете колко жестоко са се отнесли към него. Това, което каза той, е вярно. Не е възможно да желаете да си остане какъвто е.

— Наистина го обичам — промълви Алтея. — Когато рискува всичко, за да го купи, семейството ми го защити да не бъде разглобен и ни даде възможност да спасим Вивачия и моя племенник. През всичките години оттогава двамата с Брашън сме го защитавали. Мислиш ли, че други капитани щяха да пожелаят такъв кораб? — Въздъхна. — Но ти ни разори. Разбираш ли това? Несъмнено мислиш, че съм егоистична, защото мисля за нашето бъдеще, но без нашия жив кораб двамата с Брашън нямаме нищо. Никакъв дом, никакво имение, никаква търговия. Нищо. Бяхме зависими от Парагон, грижехме се за него, когато никой друг нямаше да му се довери, пазехме го да не бъде изкорубен и разпродаден като куриоз. Изглежда, мислиш, че животът му е бил нещастен, но това беше най-доброто, което можехме да му дадем. Ние сме част от него и той е част от нас. Какво става с нас, ако той се превърне в дракон? Или два дракона? Какво наследство ни е останало за нашия син?

Замълча и видях как се опитва да се овладее поне донякъде.

— А ако Среброто не успее и той вече не може изобщо да е това, което е сега? Това може би ще е още по-лошо. Не помниш ли колко окаян беше, когато го възкресихме първия път, сляп и насилен, изпълнен с омраза? Не може да не го помниш: беше там. Мислиш ли, че всичките години оттогава са били лесни? Но ние го построихме отново, дадохме му сърце и мир, и радост. Носеше ни през бури, ревеше от смях на нашия страх! Кротко море, той държи детето ни в ръцете си и го потапя във водата, за да го накара да се кикоти. Всичко това вече го няма. Никога повече няма да изпита радостта от това, че е кораб. Цялата слава, която изградихме отново за него, всичките ни години заедно… Всичко съсипано. Всичко изгубено.

Алтея бавно се смъкна на масата и скри лице в ръцете си. Буквално пред очите ми се смали и видях сивите нишки в тъмната й коса и вените и сухожилията по силните й ръце. Брашън се пресегна над масата и отпусна мазолестата си ръка върху нейната. Мълчанието около масата се проточи. Изпитах срам от нещастието, което им бяхме донесли. Не можех да разгадая чувствата зад скованото изражение на Амбър. За пореден път ме споходи мисълта, че въпреки дългата ми връзка с Шута изобщо не съм в състояние да предвидя какво може или не може да направи тя.

Брашън заговори предпазливо, докато галеше разчорлената коса на жена си.

— Алтея. Продължаваме, скъпа. Със или без палубата на Парагон под краката ни, двамата с теб продължаваме. — Преглътна. — Може би Момч-О остава на борда на Вивачия. Тя е толкова негов семеен кораб, колкото и Парагон, а Са знае, че синът на Кенит не е показал голям интерес към живот по море…

Чух колебливост в гласа му и видях бавното осъзнаване, прокраднало се по лицето му. Ако Парагон можеше отново да стане дракон, то и Вивачия можеше. Както можеше всеки друг — или всички живи кораби. Не просто тях двамата беше унищожила Амбър. Когато беше дала Сребро на Парагон, тя беше срутила династиите на Търговците на Бинград, на собствениците на живи кораби. Самият Бинград, този голям търговски център, винаги беше зависил от живите кораби за превоз на съкровищата от Дъждовните равнини. Сега живите кораби щяха да се изгубят в историята, а с тях — и богатствата на старите фамилии, които ги притежаваха.

Алтея вдигна глава и се взря в Амбър.

— Защо? — попита покрусено. — Защо не ни попита първо, защо не ни каза какво се каниш да направиш? Защо не ни даде малко време да обмислим как бихме могли да се справим с такава огромна промяна? Мислиш ли, че щяхме да откажем на Парагон онова, което той толкова искрено желае? Не помисли ли, че идеята можеше да му се предложи по-бавно и по-безопасно?

Говореше за кораба си все едно, че беше детето й. Увредено дете, но любимо дете все пак. Дете, което тя сега щеше да загуби поради лудостта му. Болезнено беше да си свидетел на такава ужасна загуба, но Амбър седеше безучастна.

— Трябваше да го направя — каза най-сетне тя. — И не просто заради Парагон. — Погледна към мен. — Започна с Парагон. Съжалявам, Фиц. Исках да ти кажа какво съм намислила. Точно затова поисках Среброто. Не възнамерявах просто да му го дам. Но когато говорих снощи с Парагон, той ме попита дали се радвам, че отново съм на борда, въпреки че не бих могла повече да съм моряк. Казах му, че смятам, че е трябвало да стана моряк. А той каза, че изобщо не е трябвало да е кораб, че е трябвало да бъде дракон и… Изведнъж късчета от онова, което казваше, се съчетаха с нещо от дневника на сънищата на Пчеличка и разбрах какво означава сънят й. Тя е предсказала оцеляването си. Сигурна съм, че е жива. И вероятно все още е в ръцете на похитителите си. Те ще я отведат в Клерес. Не можем да знаем по кой път, но знаем къде води този път. Също така знаем, че тя не може да остане в ръцете им нито за миг повече, отколкото можем да предотвратим. Не можем да пътуваме на прекъсвания, не можем да спираме, за да намерим други кораби и да уговаряме превоз, да ходим от едно пристанище до следващото и да се надяваме, че ще стигнем там навреме. Трябва да стигнем до Клерес колкото може по-бързо. А един жив кораб, който знае пътя, е най-добрият ни шанс да я спасим.

Надеждата, разбивана толкова често, се превръща във враг. Чух думите й и те не накараха сърцето ми да подскочи от радост. Вместо това ме обзе гняв. Как смееше? Как смееше да каже такова нещо пред чужди, как смееше да ме изкушава с неоснователни фантазии? След това, като мокреща вълна, която не може да бъде избегната, надеждата ме заля. Сграбчи ме и ме повлече над подводни скали към дълбините си. Забравих всички други събития от деня и попитах:

— Пчеличка жива? Как? Защо вярваш в такова нещо?

Тя се извърна към мен. Ръката й затърси по масата и намери моята. Стисна я, усетих хладния допир на пръстите й около моите. Не можах да разчета нищо в светлите й празни очи. Гласът й беше предпазлив.

— В книгата й на сънищата е, Фиц. О, не е изречено точно, но има сънища, които е обозначила като най-вероятно да се сбъднат. Неща, които е вярвала, че е по-вероятно да се случат от други неща. Говори за предстоящи събития в образи вместо с думи. Цял живот прекарах в учене как да чета сънища. А нейните сънища си съвпадат съвършено като парчета счупена керамика, наместени отново.

— Книга на сънищата? — възкликна Алтея. — Топките и циците на Са! Какво е книга на сънища и защо те подтикна да ни унищожиш?

Амбър извърна лице към тях.

— Ще отнеме известно време да обясня…

— Време, което трябваше да отделиш преди дни, мен ако питаш. Тъй че започвай веднага. — Гневът на Алтея беше на ръба да избухне.

— Добре. — Амбър прие упрека, без да се защити. Стисна ръката ми. Жалост имаше в гласа й, когато каза: — Фиц, знам, че ще възнегодуваш, че моля за това, но моля те донеси книгата на сънищата на Пчеличка, за да обясня на Алтея и Брашън какво е тя и защо всеки от сънищата й е толкова важен.

Познавал бях горещия изблик на гнева, ослепителното червено на яростта. Сега имах чувството, че лед се събра в корема ми и оттам плъзна по цялото ми тяло. Студ, който едва не спря сърцето ми, ме завладя. Зяпнах я, смразен от коравосърдечието й. Тя се взря в мен. Какво виждаше все пак? Сянка? Очертание?

— Фиц. Моля. — Брашън не ме погледна, забил беше поглед в ръцете си. — Ако можеш да ни помогнеш да разберем за какво става дума…

Гласът му заглъхна. Надигнах се мълчаливо, избутах назад стола си и излязох от каютата. Не отидох в стаята на Амбър, където беше пътната ми торба. Тръгнах през гъмжащия от насекоми мрак към предната палуба.

Парагон стоеше умислен. Изгърбените му рамене бяха човешки, но вратът му вече беше по-дълъг и змийската му глава беше клюмнала на гърдите. Притесни ме така, както малко неща в живота ме бяха притеснявали. Покашлях се. Той раздвижи змийската си глава и ме погледна. Очите му все още бяха сини.

— Какво искаш? — попита ме.

— Не знам — признах. Не се чувствах безстрашен, но въпреки това се приближих и се облегнах на парапета. Амбър беше събудила надежда в мен, а с надеждата беше събудила съмнение. Докато бях сигурен, че съм изгубил Пчеличка, бях искал отмъщение. Повече от отмъщение — искал бях собствената си смърт. Ако можех да стигна до Клерес, да убия колкото може повече врагове и да загина, щеше да е добре. Имал бях предостатъчно време да обмисля грижливо това отмъщение. Но сега исках Пчеличка да е жива, за да мога да я избавя. Ако не беше жива, исках и аз да съм мъртъв, за да свършат най-сетне провалите ми. Исках ли все още отмъщение? Не тази нощ, реших. Твърде уморен бях от всичко това. Ако можех да нахлуя бързо, да намеря Пчеличка и да избягаме далече, и да живеем мирно и спокойно с детето ми някъде, това щеше да е достатъчно. — Мислиш ли, че дъщеря ми е жива? — попитах кораба.

Сините му очи се завихриха, като очи, грейнали през въртящо се синьо стъкло.

— Не знам. Но това е без значение за сделката, която сключихме с Амбър. Ще ви отведа до Клерес колкото може по-бързо. Знам пътя. Бях там, когато бях поробен от Игрот. Ако дъщеря ти е жива, ще я спасиш, а дори и да не е, ще унищожиш онова отвратително гнездо. После ще се върнем тук и ще отплаваме нагоре по реката, и Амбър ще вземе Сребро за мен. Достатъчно Сребро, за да стана драконите, които трябваше да съм.

Исках да го попитам какво ще направи, ако междувременно загина. Сигурен бях, че ще се върне до Келсингра и ще поиска Сребро. Тъй че защо не го направи още сега?

Защото твоето отмъщение е и драконово отмъщение. Замълча. Изчаках. Ако стана дракони, не мога да ви отнеса там. Само като кораб мога да ви превозя толкова далече. Тъй че отиваме всички, заедно, за да си свършите работата. И тогава ще сме свободни, за да станем това, което винаги е трябвало да бъдем.

Бавно осъзнах, че не гущерските устни на Парагон оформят думите. Чух го и разбрах смисъла им. Отвръщаше колкото на моите думи, толкова и на мислите ми. Беше като Умението и беше като Осезанието, но не беше нито едно от двете. Бавно вдигнах ръцете си от перилото.

Вече те познавам. Не можеш да ме отбегнеш, ако пожелая да ти говоря. Но точно сега ще кажа само едно. Не се противопоставяй на волята й, нито на моята. Към Клерес тръгваме, да сложим край на онези, които я измъчваха и похитиха детето й. А после се връщаме в Келсингра, за да мога да стана дракони. Сега върви. Вземи онова, за което те изпрати тя. Успокой Брашън и Алтея колкото можеш.

Последното го каза все едно ме молеше да се погрижа котките му да са нахранени, докато го няма. Как можеше да е толкова безразличен към тях?

Би ли предпочел да мразя тези, на които съм служил като роб?

Затръшнах стените си. Можеше ли наистина да прониква в ума ми когато пожелае? Що за възмездие си представяше, че ще нанеса? Ако намерехме Пчеличка жива и поисках да я взема и да избягаме веднага, щеше ли да ни се противопостави? Изтласках настрана тези въпроси. Може би засега трябваше само да знам, че ще ни откара до Клерес.

Отидох до малката каюта на Амбър. Беше тъмно, но не се върнах за фенер. Торбата ми беше пъхната в един ъгъл под койката. Намерих я с опипване и я издърпах от вързопите с дрехи на Амбър и Спарк, които някак се бяха издули и бяха запълнили цялото свободно пространство. Зарових за дневника за сънищата и пръстите ми забърсаха тъканта, загръщаща Среброто, дадено ми от Рапскал. Малко предателство беше, че бе ровила в багажа ми и го беше намерила, но бяха започнал да свиквам с малките й предателства. И все пак, докато избутвах ядосано тъканта, за да извадя книгата, напипах тежките стъклени тръби, които ми беше дал генералът. Бавно извадих вързопа, отворих го и вдигнах тръбите. Ранна звездна светлина бе започнала да прониква през малкото прозорче и веществото в стъклениците й се отзова с неземен блясък. Среброто вътре кръжеше в бавния си танц. И двете бяха пълни до ръба, запушени и запечатани както бяха, когато Рапскал ги бе сложил в ръцете ми. Течна магия. Умението в чиста форма, независимо от човешка или драконова кръв. Наклоних отново тръбите и погледах бавното му пълзене в стъклото. Зачудих се колко ли е дала Амбър на Парагон. Достатъчно ли бе това, за да довърши преобразяването му? Ако станеше непокорен или опасен, можеше ли това да е подкупът, който да му предложа? Скъпоценно вещество. Опасно.

Стегнах вързопа и го натиках дълбоко в торбата. Бях преценил Амбър погрешно. По някакъв начин тя се беше сдобила със Сребро и го беше скрила от мен. Точно както аз бях скрил от нея какво имам. Мисълта, че може би съм също толкова лъжлив към нея, колкото тя към мен, само ме ядоса още повече. Искаше ми се тя да се махне и да…

И да се върне Шутът? Тази странна мисъл замая главата ми. Не можеше да се избегне признанието, че отношенията ни с Амбър бяха неимоверно различни от онова, което изпитвах към Шута. Искаше ми се да разтърся глава като куче, излязло от вода, но знаех, че ще е безполезно. Пъхнах книгата на Пчеличка под мишница и натиках обратно торбата на мястото й.

— Забави се — подхвърли Брашън, когато се върнах в каютата. Клеф също беше дошъл. Не беше седнал на масата, а се беше свил на едно ниско столче в ъгъла, с чаша ром в ръце. Погледът, който ми хвърли, не беше дружелюбен. И аз не се чувствах особено дружелюбно. Несъмнено ме беше видял да говоря с Парагон и бе дошъл да каже на Брашън.

— Спрях да поговоря с Парагон — признах.

Челюстта на Брашън се стегна, а Алтея се надигна, сякаш се канеше да скочи върху мен. Вдигнах предупредително ръка.

— Той потвърди за сделката си с Амбър. И намекна, че той и други дракони биха могли да имат свои причини да ни желаят успех в начинанието. — Обърнах се към Амбър. — Бих искал да знам какви са те. И бих искал да знам как се сдоби със Сребро, след като Рейн и Малта изрично ти го отказаха.

Алтея ахна стъписано. Брашън замръзна.

— Не го откраднах — отвърна тя тихо. Изчаках. Тя си пое дъх. — Дадено ми беше, насаме, от лице, което знаеше, че може да има големи неприятности, ако други хора научат за това. Предпочитам да не казвам кой точно беше. — Сви устни упорито.

— Сякаш ни интересува — измърмори Алтея саркастично. — Покажи ни „доказателството“ си, че детето ви е живо. Че не сте унищожили живота ни за нищо.

Явно беше, че всякакво съчувствие, което бе изпитвала към нас, се е изпарило. Не можех да я обвиня, но все пак изпитах гняв като чух да говори така за Пчеличка.

Сложих внимателно книгата на масата, седнах, с ръцете ми от двете й страни. Никой нямаше да я докосне освен мен. Наложих си спокоен тон и се обърнах към Амбър.

— Какво точно искаш да прочета от тази книга?

Мисля, че тя разбра колко близо съм до безразсъдния гняв. Зависех от милостта й и от милостта на тези чужди хора и техния неблагонадежден кораб, а те настояваха да им „докажа“, че детето ми е достатъчно специално, за да заслужава да бъде спасено от хора, които изпитват удоволствие да изтезават. Ако имаше някакъв „бряг“ на реката, щях да настоя веднага да ме свалят на него и да се махна от всички тях.

— Моля прочети съня, където двуглавата личност ти дава стъкленица с мастило, което да изпиеш. И ти отърсваш парчетата дърво и се превръщаш в два дракона. Мисля, че точно той ще е най-ясният за всички ни тук.

Замръзнах за миг. Неведнъж бях обвинявал Шута за „тълкуване“ на сънните предсказания след като събитията са се случили, като ги прекроява така, че да съвпаднат с онова, което действително е станало. Но този сън поне наистина изглеждаше абсолютно ясен. Запрелиствах дневника на сънищата на Пчеличка, докато го намеря. За миг погледнах илюстрацията, която бе направила. Облечена в ръкавица ръка държеше високо малка стъкленица. На заден план аз посягах към нея с нетърпеливи ръце. Имаше син блясък в очите, които ми беше придала. Беше обагрила „мастилото“ в стъкленицата с жълто и сиво. Не беше сребро, но разбрах, че е замислено да е. Бавно прочетох думите на глас и показах илюстрацията на Алтея и Брашън. Тя я погледна намръщено, а Брашън се отпусна назад, скръсти ръце на гърдите си и попита:

— Откъде да знаем, че не сте го написали това снощи?

Беше глупав въпрос и той го знаеше. Но му отговорих.

— Единият от нас е сляп и следователно не е в състояние да пише или рисува. А ако подозирате мен, нямам четки и качествени мастила, за да направя това, нито таланта да рисувам. — Нежно разлистих страниците на книгата на Пчеличка. — А има много страници със сънища и илюстрации, които следват тази.

Той го виждаше. Просто не искаше да признае, че Пчеличка е предсказала как лейди Амбър ще даде на един жив кораб с моето лице Сребро, за да може корабът да се превърне не само в един, а в два дракона.

— Но… — започна той, но Алтея го прекъсна кротко:

— Спри, Брашън. И двамата знаем, че около Амбър винаги е имало странно ухание на магия. А това е нещо повече, опасявам се.

— Да — потвърди Амбър. Лицето й беше мрачно, гласът — сериозен.

Не исках да задам въпроса си пред чужди хора, но желанието да разбера ме прояждаше като забрала рана.

— Защо мислиш, че Пчеличка е жива?

Раменете й се повдигнаха и смъкнаха с дълбоко поетия дъх и въздишката.

— Това ще е по-малко ясно, боя се.

— Чакам.

— Първо, онзи неин сън, че е орех. И втори, в който тя нарича себе си жълъд. Спомняш ли си го? Тя е малка и стегната, и хвърлена в течение. Мисля, че предсказва преминаването си през стълб на Умението.

— Преминаване през какво? — попита Брашън.

— Говоря на Фиц сега. Ако искате да научите, ще ви обясня по-късно.

Той се смири, но не особено охотно. Отпусна се на стола, скръстил ръце на гърдите си и с намръщено лице.

— След това имаме съня със свещите. Фиц, знам, че носиш няколко от свещите на Моли. Миризмите са ясни за един слепец. Мога дори да кажа кога си ги извадил и си ги държал. Колко имаш?

— Само три. В началото бяха четири. Една загубих, когато ни нападна мечката. След като със Спарк избягахте през стълба, събрахме каквото можахме от провизиите ни. Но много беше разпръснато или загубено, или съсипано. Успях да намеря само три…

— Помниш ли съня й за свещите? Намери го в книгата, моля.

Намерих го. И го прочетох на глас. По лицето му бавно плъзна усмивка. Вълкът и шутът. Беше толкова ясно, че дори аз разбирах, че става дума за Шута и мен.

— Три свещи, Фиц. „Те не знаят, че детето им все още е живо.“ Сънят й показва място, където шансовете й са раздвоени. Когато ти загубваш свещ, това по някакъв начин създава промяна за нея. Промяна, която означава, че тя е оживяла вместо да умре.

Замръзнах. Беше твърде нелепо, за да го повярвам. Вълна от нещо… не надежда, не вяра, но нещо, което не можех да назова — ме прониза. Чувствах се все едно сърцето ми е започнало да бие отново, сякаш въздух бе изпълнил дробовете ми след дълго задушаване. Толкова отчаяно исках да повярвам, че Пчеличка все още би могла да е жива.

Вярата изригна през всяка стена на разумност или предпазливост, каквато притежавах.

— Три свещи — промълвих. Искаше ми се да заплача и да се разсмея, и да завикам.

Три свещи означаваха, че дъщеря ми все още е жива.