Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (12)

10.
Книгата на Пчеличка

Приготвянето на жилата трябва да се прави със спокойна ръка. Не може да се носят ръкавици, така че трябва да си изключително внимателен, защото най-малкото одраскване на пръстите ще се инфектира мигновено и паразитите бързо ще се разпространят. Лечение няма.

Открил съм, че използването на яйцата на ровещи червеи, съчетано с яйцата на онези, които полепват във вътрешностите на човек и стават дълги червеи, е най-ефикасно в причиняването на бавна и болезнена смърт. Яйцата на едните или другите ще измъчват жертвата, но няма да доведат до смърт. Двойните атаки на тези същества причиняват смъртта, най-подобаваща за страхливци и изменници, дръзнали да предадат Клерес.

Различни мои изобретения, Култри от Четиримата

След няколко дни на борда на Тарман посвикнах с лекия натиск на съзнанието на кораба срещу моето. Все още се чувствах неловко, че един жив кораб ще е наясно с всяко послание, което можех да изпратя с Умението, но след много вътрешен спор бях решил да рискувам с контакта с дома.

Лейди Амбър седна на койката срещу мен. Чаша чай димеше на рафтчето до койката. В малкото пространство коленете ни почти се докосваха. Тя въздъхна, развърза шала от мократа си коса и го тръсна. След това Шутът посегна и разроши безредно косата си, за да може да изсъхне по-бързо. Не беше вече пухът на глухарче от детството му или златна като косата на лорд Златен някога. За моя изненада — бяло, смесено със светлорусо, като коса на старец. Бяла коса, израснала от белезите на черепа му. Избърса пръстите си в полите на Амбър и ми се усмихна уморено.

— Готов ли си? — попитах го.

— Готов и добре снабден — увери ме той.

— Как ще разбереш дали се нуждая от помощта ти? Какво ще направиш, ако бъда отнесен?

— Ще ти заговоря и ако не реагираш, ще те разтърся. Ако пак не реагираш, ще плисна чая в лицето ти.

— Не се сетих, че затова помоли Спарк за чай.

— Не беше за това. — Отпи от чая. — Не изцяло поне.

— А ако това не ме върне?

Ръката му зашари по койката и вдигна малка кесийка.

— Елфова кора. Благодарение на Лант. Стрита е на ситна прах, за да се смеси с чая ми и да се излее в гърлото ти, или просто да се натика в устата ти. — Кривна глава. — Ако елфовата кора не успее, ще свържа пръстите си към китката ти. Но те уверявам, това ще е последното ми средство.

— А ако го направиш и вместо да ме издърпаш обратно, аз те издърпам надолу?

— А ако Тарман удари скала и всички се удавим в киселинните води на Дивата дъждовна река?

Зяпнах го мълчаливо.

— Фиц, почвай и го направи. Или недей. Но престани да го отлагаш. Далече сме от Келсингра. Опитай Умението.

Съсредоточих се и оставих зрението ми да изгуби фокуса си, успокоих дишането си и бавно сниших стените си. Усетих напора на течението Умение, студено и мощно като реката под кораба. И също толкова опасно. Не беше насрещният прилив като в Келсингра, но знаех, че е скрито подмолно. Поколебах се на ръба и след това нагазих, затърсих слепешком за Копривка. Не я намерих. Пресегнах се за Шишко и чух далечна ридаеща музика. Можеше да е той, но музиката заглъхна все едно вятър я издуха настрани. Предан? Нямаше го. Опитах отново за Копривка. Имах чувството, че пръстите ми забърсаха лицето на дъщеря ми и се плъзнаха настрани. Сенч? Не. Нямах никакво желание да се разпадна в течението Умение със стария си учител. Когато за последен път бях видял стареца, миговете му на съзнателност бяха малки островчета сред море от празнота. Магията му Умение, някога толкова хилава, сега понякога бушуваше и той я използваше безхаберно. Последния път, когато се бяхме свързали в Умението, едва не ме беше повлякъл със себе си. Трябваше да се старая да не посягам към Сенч…

Сенч ме сграбчи. Беше все едно те докопва отзад някой буен приятел в игрите. Бях запокитен в неистов порив на Умение. О, момчето ми, ето те! Толкова ми липсваше! Мислите му ме обгърнаха в стягаща мрежа от обич. Усетих, че се превръщам в човека, който Сенч си представяше, че съм. Като глина, притисната в калъп за тухла, частите от мен, които никога не бе познавал, се отрязваха.

Спри! Пусни ме! Имам вест за Предан и Копривка, новина от Келсингра и Драконовите търговци!

Изкиска се топло, но се смразих от мекия натиск на мислите му. Остави това. Остави всичко това и ела с нас тук. Няма самота тук, никакво разделяне. Никакви болни кокали, никакво похабено тяло. Не е каквото ни казваха, Фиц! Всички онези предупреждения и злокобни предзнаменования… Пфу! Светът ще продължи без нас също толкова добре, колкото с нас. Просто остави.

Вярно ли беше? Думите му бяха пропити с увереност. Отпуснах се в хватката му, докато течението Умение бушуваше покрай нас. Не се разпадаме.

Държа те здраво. Пазя те като част от мен. То е като да се учиш да плуваш. Не можеш да разбереш как, ако не си целият във водата. Престани да се държиш за брега, момче. Разкъсваш се само когато се опитваш да се държиш за брега.

Сенч винаги ме беше съветвал, беше ме образовал, беше ми заповядвал. Изглеждаше спокоен и удовлетворен. Щастлив дори. Бях ли виждал изобщо някога Сенч удовлетворен и щастлив? Придвижих се към него и той ме прегърна още по-топло. Или Умението ме сграбчи? Къде спираше Сенч и къде започваше Умението? Дали вече се беше удавил в Умението? Притегляше ли ме да се удавя с него?

Сенч! Сенч Звездопад! Върни се при нас! Предан, помогни ми. Той се бори с мен.

Копривка го сграбчи и се опита да го отлепи от мен. Задържах се за него яростно, мъчех се да я накарам да ме усети, но тя се бе съсредоточила в това да ни отдели. Копривке! — изревах мисълта си, мъчейки се да я откроя от напора и бързея на мисли около нас. Мисли? Не. Не мисли. Съществуване. Съществувания.

Изтласках настрани всякакво чудене. Вместо да се вкопча в Сенч, го избутах към нея. Хванах го! — каза тя на Предан и едва го усетих. А после, с внезапно удивление: Тате? Тук ли си? Жив ли си?

Да. Всички сме добре. Ще ви пратим птица от Бинград. После — вече бях отделен от Сенч — устремът на Умението започна да ме разкъсва. Опитах да се издърпам назад, но Умението се вкопчи в мен като псе. Докато се борех, ме засмукваше, теглеше ме все по-надълбоко. Съществувания. Течението представляваше поток от съществувания, и всички ме дърпаха. Събрах силата си и се хвърлих срещу течението, докато вдигах решително стените си. Отворих очите си за благословено миниатюрната каюта. Бях задъхан и разтреперан.

— Какво? — настоя Шутът.

— Едва не се изгубих. Сенч беше там. Опита се да ме издърпа навътре със себе си.

— Какво?!

— Каза ми, че всичко, което съм научил за Умението, е погрешно. Че трябва да се отдам на Умението. „Просто се остави“, така каза. И за малко да го направя. За малко да се оставя.

Ръката му в ръкавица се стегна на рамото ми и ме разтърси.

— Фиц. Не мислех, че изобщо си започнал да опитваш. Казах ти да престанеш да се измъчваш за това и ти замълча. Помислих, че се сърдиш. — Кривна глава. — Само няколко мига минаха, откакто говорихме.

— Само мигове?

Отпуснах глава на коленете си. Призля ми от страх, но и бях замаян от копнеж. Беше се оказало толкова лесно. Можех да смъкна стените си и да изчезна. Просто… да изчезна. Щях да се смеся с онези други забързани същности и да бъда отмит с тях. Безнадеждното ми начинание щеше да бъде зарязано, наред със загубата, която изпитвах всеки път, щом си помислех за Пчеличка. Щеше да си е отишъл дълбокият срам. Щеше да си е отишло унижението от това, че всички знаят колко лошо се бях провалил като баща. Можех да спра да чувствам и мисля.

— Не отивай — каза тихо Шутът.

— Какво? — Надигнах се бавно.

Ръката му бавно се стегна на рамото ми.

— Не отивай там, където не мога да те последвам. Не ме оставяй. Все пак ще трябва да продължа. Все пак ще трябва да се върна в Клерес и да се опитам да ги убия всички. Дори и да се проваля. Дори и да попадна отново под властта им. — Пусна ме и скръсти ръце, сякаш за да се удържи. Не бях осъзнал връзката, която бях усетил от допира му, докато той не го прекъсна. — Някой ден трябва да се разделим. Неизбежно е. Един от нас ще трябва да продължи без другия. И двамата трябва да знаем това. Но, Фиц, моля те. Още не. Не и докато не свърши това трудно нещо.

— Няма да те оставя. — Зачудих се дали лъжа. Опитал се бях да го оставя. Тази безумна мисия щеше да е по-лесна, ако действах сам. Вероятно пак невъзможна, но провалът ми нямаше да е толкова ужасен. Нямаше да е толкова срамен за мен.

Той помълча малко, загледан в далечината. А после настоя:

— Обещай ми. — Гласът му бе твърд и отчаян.

— Какво?

— Обещай ми, че няма да се предадеш на съблазънта на Сенч. Че няма да те намеря някъде да седиш като празен чувал и умът ти да си е отишъл. Обещай ми, че няма да се опиташ да ме изоставиш като безполезен багаж. Че няма да ме оставиш, за да съм „в безопасност“. Настрана от пътя ти.

Потърсих за подходящите думи, но ми отне твърде дълго време да ги намеря. Той не скри болката и горчивината си:

— Не можеш, нали? Добре. Поне знам своята позиция. Е, стари мой приятелю, ето нещо, което аз мога да ти обещая. Каквото и да направиш, Фиц — все едно дали стоиш или падаш, бягаш или умираш — аз трябва да се върна в Клерес и да срутя всичко. Както вече ти казах. С теб или без теб.

Направих последно усилие.

— Шуте. Знаеш, че съм най-добрият човек за тази задача. Знам, че работя най-добре сам. Трябва да ми позволиш да направя това по моя начин.

Беше застинал. После попита:

— Ако аз ти кажех това и ако беше истина, щеше ли да ми позволиш да отида сам там? Щеше ли да седиш нехайно и да чакаш да ти спася Пчеличка?

Лесна лъжа.

— Щях — отвърнах сърдечно.

Той замълча. Знаеше ли, че лъжа? Вероятно. Но трябваше да осъзнаем какво е реално. Той не можеше да направи това. Треперещият му страх бе породил сериозно съмнение в мен. Ако се предадеше на него в Клерес… Просто можех да не го взема с мен. Знаех, че заплахата му е реална. Щеше да стигне там, с мен или без мен. Но ако можех да стигна там преди него и да изпълня задачата си, деянието щеше да е извършено и нямаше да има цел за него.

Но щеше ли изобщо да ми прости?

Докато мълчах, той прибра кесийката с елфова кора в пътната си торба. Отпи от чашата си и заяви:

— Чаят ми е изстинал.

Стана, с чашата и чинийката в ръка. Приглади косата си, намести полите си — и Шутът си отиде. Амбър заопипва с пръсти по стената, докато намери вратата, и след това ме остави да седя сам на тясната койка.

 

 

Двамата с Шута имахме една сериозна разправия по време на това пътуване. Отидох в каютата на Амбър една вечер по уговореното ни време, докато Спарк излизаше. Лицето й беше пребледняло и изопнато и тя ме изгледа трагично на прага. Зачудих се дали Амбър не я е укорила за нещо. Боях се да не заваря Шута в мрачно и раздразнително настроение. Бавно влязох и затворих вратата.

В стъклени чаши горяха жълти свещи. Шутът седеше на долната койка. Сивата му вълнена нощница беше доста похабена, може би заета от дрешника на Сенч. Сенките под очите му и примирено отпуснатата му уста го състаряваха. Седнах на койката срещу него и зачаках. После видях до него припряно натъпканата ми пътна торба.

— Какво прави това тук? — попитах. За миг си помислих, че торбата се е озовала тук по някаква случайност.

Той отпусна властно ръка на нея и заговори хрипливо:

— Обещал съм да поема цялата вина за това. Въпреки това се боя, че може би се лиших от приятелството на Спарк, като го направих. Тя ми я донесе.

Студ изпълни корема ми и потече в жилите ми. Направих съзнателен и труден избор. Никакъв гняв. Ярост забушува срещу упоритата ми преграда. Знаех, но все пак попитах:

— И защо би я помолил да направи това?

— Защото Настойчивост й споменал, че имаш книги, които са на Пчеличка. Понякога те бил виждал да четеш каквото е написала. Две книги, едната с ярка рисунка на корицата, а другата скромна. Разпознал почерка й на страницата, когато се качвал покрай теб на койката си.

Замълча. Потръпнах от страх колко много може да се ядосам. Овладях дишането си, както Сенч ме беше учил, безшумното дишане на убиец на ръба на убийство. Уталожих чувствата си. Жаждата за насилие, която изпитах, беше твърде голяма.

Шутът заговори тихо:

— Мисля, че тя е писала дневник на сънища. Ако е моя, ако носи кръвта на Бял, тогава ще сънува. Подтикът да споделя тези сънища, да ги изговаря или да ги записва, би бил непреодолим. Вероятно го е направила. Фиц, ти си ядосан. Мога да го усетя като вълни на буря. Но трябва да знам какво е написала. Трябва да ми прочетеш тези книги. Целите.

— Не. — Една дума. За една дума можех да задържа гласа си равен и спокоен.

Раменете му се повдигаха и смъкваха със силата на дъха, който поемаше. Бореше ли се да се овладее като мен? Гласът му беше стегнат като въже на палач.

— Можеше да скрия това от теб. Можеше да накарам Спарк да открадне книгите и да ми ги прочете тук скришом. Не го направих.

Отпуснах юмруците и гърлото си.

— Това, че не си съгрешил по този начин спрямо мен, не го прави по-малко оскърбително.

Той отдръпна ръката си в ръкавицата от торбата ми. Отпусна двете си ръце, с дланите нагоре, на коленете си. Трябваше да се наведа към него, за да чуя шепота му.

— Ако мислиш, че това са произволни писания на едно малко дете, гневът ти е оправдан. Но не може да вярваш в това. Това са писанията на Бял пророк. — Гласът му затихна още повече. — Това са писанията на твоята дъщеря, Фиц, твоята малка Пчеличка. И моята.

Ако ме беше ударил в корема с кривак, ударът едва ли щеше да е по-болезнен.

— Пчеличка е моята малка дъщеря. — Излезе като вълче ръмжене. — Не искам да я споделям! — Искреността може да е като цирей, който се пръсва в най-неудачния момент. Знаел ли бях източника на гнева си, преди да го изрека гласно?

— Знам, че не искаш. Но трябва. — Отпусна леко ръка на торбата ми. — Това е всичко, което тя е оставила за нас. Освен онзи единствен великолепен миг, в който я държах и гледах как обещанието й изригна около мен като гейзер от светлина в тъмна нощ, това е всичко от нея, което някога ще знам. Моля те, Фиц. Моля те. Дай ми поне това от нея.

Замълчах. Не можех. Твърде много имаше в тези книги. В дневника й имаше твърде малко упоменавания за мен от дните, когато тя странеше от мен. Твърде много за едно малко момиченце, водещо само своите грозни детски битки с другите деца във Върбов лес. Твърде много записи, които ме караха да се чувствам страхливо и засрамено от това колко сляп баща съм бил. Описанието й на сблъсъка с Лант и как бях й бях обещал, че ще съм винаги на нейна страна, показваше как се бях провалил в това отношение. Как можех да прочета тези страници на Шута? Как можех да понеса своя срам?

А той бе знаел, че не мога да споделя тези писания, още преди да ме беше помолил. Познаваше ме достатъчно добре; знаеше, че има някои неща, които не мога да отстъпя. Защо изобщо бе дръзнал да помоли? С двете си ръце вдигна торбата и я сгуши до гърдите си. Сълзи бликнаха в златните му очи и запълзяха по белезите на лицето му надолу по бузите. Подаде ми торбата. Почувствах се като разстроено дете, чиито родители отстъпват пред изблика му. Взех торбата и веднага я отворих. Нямаше много в нея, освен книгите и свещите на Моли. Бях скътал повечето си дрехи, огнената тухла на Праотците и други вещи в шкафовете на каютата. На дъното една от ризите ми беше увита около тръбите с драконово Сребро. Бях преценил, че торбата ми е най-личното място, където да съхранявам такива неща. Бяха увити както ги бях оставил. Шутът беше казал истината. Не беше ровил вътре. Лъхна ме аромат. Вдишах благоуханията на Моли от свещите. С тях дойде спокойствието. Яснотата. Извадих книгите, за да наместя свещите в по-безопасно положение.

Думите му бяха колебливи.

— Съжалявам, ако съм те наранил. Моля те, не обвинявай Спарк. Или Настойчивост. Беше случайно подхвърляне от негова страна, а момичето действа под натиск.

Спокойствието на Моли. Упоритото чувство на Моли за откровеност. Защо беше толкова трудно? Имаше ли нещо в тези книги, което той не знаеше вече за мен? Какво можех да загубя? Не беше ли всичко вече изгубено за мен?

И не споделяше ли той тази загуба?

Сняг беше навлажнил единия ъгъл на дневника за сънища на Пчеличка. Беше изсъхнал, но кожената корица леко се беше издула, рисунката се беше нагънала. Опитах се да я загладя с палеца си. Тя се възпротиви. Отворих я бавно. Покашлях се.

— На първата страница… — Гласът ми изскърца стегнат. Шутът ме погледна сляпо, сълзите се стичаха по страните му. Покашлях се отново. — На първата страница има рисунка на пчела. Тя е точно с големината на пчела и с точните цветове на пчела. Над пчелата, изписани много грижливо в лека дъга, са думите: „Това е моят дневник на сънища, на моите важни сънища“.

Той затаи дъх. Седеше съвсем неподвижно. Станах. Прекосяването на малката каюта отнемаше не повече от три крачки. Нещо — не гордост, не егоизъм, нещо, за което нямах име — направи тези три крачки най-стръмното изкачване, което бях предприемал някога. Седнах до него с книгата, отворена в скута ми. Той не дишаше. Пресегнах се и вдигнах голата му ръка за вълнения ръкав. Поднесох я над страницата и леко очертах дъгата на буквите с отпуснатите му пръсти.

— Това са думите. — Вдигнах я отново и прокарах показалеца му по пчелата. — А тук е пчелата, която тя е нарисувала.

Той се усмихна. Вдигна китката си и избърса сълзите от лицето си.

— Мога да усетя мастилото.

Прочетохме заедно книгата на нашата дъщеря. Все още ме бодеше мисълта да я наричам така, но се принудих. Не я прочетохме бързо. Това беше негово решение, не мое. И за моя изненада той не ме помоли да му прочета дневника й. Искаше да чуе сънищата й. Превърна се в наш ритуал, преди да се разделим всяка вечер. Няколко сънища от книгата й, прочетени на глас. Четях не повече от три или четири от сънищата й всеки път. Често препрочитах един по десетина пъти. Гледах как устните на Шута се движеха беззвучно, докато ги запаметяваше. Усмихваше се, когато прочетох един любим сън, за бягащи вълци. Един сън за свещи го накара внезапно да изправи рамене и да се вцепени, а след това да изпадне в дълго и умислено мълчание. Сънят й за това, че е орех, го озадачи също колкото и мен. Плака вечерта, когато му прочетох съня й за Пеперудения човек.

— О, Фиц, тя я имаше. Имаше дарбата. А те я унищожиха.

— Както ще ги унищожим ние — обещах му.

— Фиц. — Гласът му ме спря до вратата. — Сигурен ли си, че е унищожена? Ти се беше задържал в стълбовете Умение, когато пътува от Аслевял, но накрая излезе в Бъкип.

— Откажи се от тази надежда. Аз бях обучен ползвател на Умението. Излязох. Пчеличка тръгна необучена, без никакъв опитен водач, част от верига от необучени хора. Така знаем от Шън. Няма никаква следа от тях, когато котерията на Копривка тръгна след нея. Никаква следа от тях, когато проследихме същия път месеци по-късно. Няма я, Шуте. Разсипана е до нищо. — Искаше ми се да не ме беше принудил да изрека тези думи на глас. — Единственото, което ни е останало, е отмъщението.

 

 

Не спях добре на Тарман. В някои отношения беше все едно да спя на гърба на огромно животно и винаги да го усещам със сетивото си Осезание. Често бях спал с гърба на вълка до корема ми, но Нощни очи беше утешение, защото споделяше дивия си усет за обкръжаващото ни с моите по-притъпени човешки сетива. Винаги бях спал по-добре, когато той беше близо до мен. Не беше така с Тарман. Той беше същество отделено от мен. Беше все едно да се опитвам да спя, докато някой се взира в мен. Не усещах злонамереност, но непрекъснатото внимание ме изнервяше.

Тъй че понякога оставах буден и неспокоен посред нощ или в тъмносивото време, което идва преди разсъмване. Разсъмването бе нещо странно по Дивата дъждовна река. През деня пътувахме по ивица дневна светлина в средата на реката и надвисналите дървета от двете страни затулваха и изгрева, и залеза. Но тялото ми знаеше кога е разсъмване и често се събуждах в минутите преди него и излизах горе на затихналата влажна палуба, за да постоя в не-мълчанието на бавно движещата се гора, която ни обкръжаваше. Намирах малко покой в онези часове, когато бях толкова близо до това да си сам, колкото може да си на кораб. Винаги имаше моряк на пост, докато бяхме на котва, но общо взето зачитаха мълчанието ми.

Една такава предутрин стоях загледан натам, откъдето бяхме дошли. Държах чаша димящ чай в двете си ръце, с добре дошлата му топлина. Духах го леко и гледах тръпнещите облачета пара. Тъкмо се канех да отпия, когато усетих леки стъпки на палубата зад мен.

— Добрутро — казах тихо на Спарк, щом застана до мен. Не бях извърнал глава да я погледна, но и да беше изненадана, че съм я усетил, не го показа. Застана до мен и отпусна ръце на перилото.

— Не мога да кажа, че съжалявам — каза ми. — Бих излъгала.

Отпих от чая.

— Благодаря ти, че не ме лъжеш — отвърнах искрено. Сенч беше наблягал, че умението да се лъже е съществено за всеки убиец, и беше искал да се упражнявам във фалшива искреност. Споменът ме накара да се зачудя дали тя всъщност не лъже и наистина съжалява. Прогоних тази странна идея.

— Сърдите ли ми се? — попита тя.

— Ни най-малко — излъгах. — Очаквам да бъдеш вярна на господарката си. Не бих ти се доверил, ако не беше.

— Но не мислите, че би трябвало да съм по-вярна на вас, отколкото на лейди Амбър? Познавам ви от по-дълго. Сенч ме обучи. И ми каза да ви слушам.

— Когато се наложи да те изостави, ти си избра нов наставник. Бъди вярна на лейди Амбър. — Подадох й късче истина. — Утешава ме, че тя си има толкова способен човек като теб, за да се грижи за нея непрекъснато.

Кимаше и гледаше ръцете си. Хубави ръце. Способните ръце на шпионин или убиец. Подхвърлих въпрос.

— Как разбра за книгите?

— От Настойчивост. Не че той мислеше, че издава тайна. Беше когато казахте, че всички би трябвало да се учим. Двамата с Нас си говорихме по-късно и той каза, че не обича да седи и да зяпа някакъв си лист, докато се учи да чете. Но каза, че имате книга, която е написала Пчеличка. Беше му показвала буквите и той беше разпознал, че книгата е нейна, от начина, по който са изписани буквите. Спомена ми го, тъй като се надяваше, че ако се научи да чете, би могъл един ден да прочете какво е написала приятелката му.

Кимнах. Никога не бях казвал на момчето, че книгите са нещо лично. Беше спасил една от тях, когато мечокът бе опустошил бивака ни. Не можех да го обвиня, че е казал на Спарк. Но все пак можех да я обвиня, че беше бъркала в торбата ми и след това я беше занесла на Амбър. Беше ли пипала свещите на Моли? Знаеше ли за тръбите със Сребро в чорапите ми? Нищо не казах, но мисля, че тя все пак усети укора.

— Тя ми каза къде да погледна и ме помоли да й донеса торбата. Какво трябваше да направя?

— Каквото си направила — отвърнах кратко.

Зачудих се защо ме беше потърсила и бе започнала този разговор. Не я бях укорил, нито се бях държал по-различно с нея, откакто беше дала книгите ми на Шута. Мълчанието се проточи. Охладих жара на гнева, който изпитвах, и изведнъж той стана на студени мокри въглени, прогизнали от обезсърчението ми от цялото ни начинание. Все едно. Рано или късно Шутът щеше да е намерил начин да се добере до книгите. А след като вече го бе направил, чувствах, че е редно да знае какво има в дневника на сънищата на Пчеличка. Никаква логика нямаше да се чувствам ядосан или уязвен от това, че Спарк го беше улеснила. Но все пак…

Тя се покашля и каза:

— Сенч ме научи за тайните. Колко са могъщи. И как след като повече от един човек научи тайната, тя може да се превърне в опасност вместо в източник на сила. — Помълча, после добави: — Знам как да уважавам тайни, които не са мои. Искам да знаете това. Знам как да пазя тайни, които няма нужда да се разкриват.

Изгледах я рязко. Шутът имаше тайни. Знаех някои от тях. Предлагаше ли ми тя някои от тайните на Шута като компенсация за кражбата на книгите на Пчеличка? Обиждаше ме, че смята, че би могла да ме подкупи с тайни на приятеля ми. Вероятно вече ги знаех, но дори и да бяха от онези, които не знаех, нямах никакво желание да ги придобивам чрез нейната измяна. Намръщих й се и извърнах поглед.

Тя помълча дълго. След това заговори с грижливо премерен тон, с примирение в гласа.

— Искам да знаете, че изпитвам лоялност и към вас. Не толкова голяма, каквато изпитвам към лейди Амбър, но знам, че вие ме защитихте по най-добрия възможен начин, когато лорд Сенч започна да гасне. Знам, че ме поставихте с лейди Амбър толкова заради мен, колкото и заради нея. Имам дълг към вас.

Кимнах бавно, но на глас казах:

— Най-добрият начин, по който можеш да ми се отплатиш, е да служиш добре на лейди Амбър.

Тя постоя мълчаливо до мен, сякаш очакваше да кажа още нещо. След като не казах нищо, добави с лека въздишка:

— Мълчанието пази тайна. Разбирам.

Продължих да гледам над водата. Този път тя се отдалечи като призрак, толкова тихо, че само Осезанието ми каза, че отново съм сам.

 

 

В един ясен кротък следобед се натъкнахме на селище на обитателите на Дъждовните равнини. Бреговете на реката не бяха станали по-гостоприемни. Дърветата стигаха до самата вода или може би беше по-правилно да се каже, че придошлата река беше завзела краищата на гората. Дърветата, надвиснали над водата, бяха позеленели, с напъпили лъскави свежи листа. Пъстропери птици крещяха и се боричкаха за места за гнездене и точно това привлече очите ми нагоре. Зяпнах най-голямото гнездо, което бях виждал, и тогава видях дете, което излезе от него и тръгна отривисто по клона към дънера. Стоях зяпнал и смълчан от страх, че ако извикам, може да го стресна и да падне. Но Ейдер забеляза накъде гледам и вдигна ръка за поздрав. Един мъж се показа от това, което вече разбрах, че е малка колиба, увиснала на дърво, и й махна с ръка, преди да последва детето.

— Ловджийски заслон ли е това? — попитах го, а той ме изгледа все едно думите ми са пълна глупост.

Белин — тъкмо минаваше по палубата — каза:

— Не, дом е. Хората от Дъждовните равнини трябва да строят по дърветата. Няма суха земя. Правят малки и леки постройки. Понякога по пет-шест стаички по едно дърво. По-безопасно е от цяла голяма къща.

Подмина ме, заета с някаква моряшка задача, и ме остави зяпнал към селото, накичено по дърветата.

Останах на палубата до ранна вечер и учех очите си да намират малките гроздове висящи стаи. Щом небето помръкна, в някои от тях заблестяха светлини, огрели отвътре рехавите стени така, че постройките сияеха като фенери на дърветата. Вечерта пристанахме до няколко малки лодки, а от дърветата слязоха хора, за да ни разпитат за клюки и да предложат дребни неща за размяна. Кафе и захар бяха най-търсените неща и тях разменяха на малки количества срещу прясно набрани дървесни листа, от които ставаше освежителен чай, и нанизи с малки яркоцветни черупки от охлювчета. Белин подари наниз от раковини на Спарк и тя толкова се зарадва, че жената чак се усмихна.

— Близо сме до Трехог — каза Лефтрин на масата в камбуза същата вечер. — Вероятно подминаваме Касарик утре сутринта и сме в Трехог следобед.

— Няма ли да спрете в Касарик? — попита с любопитство Настойчивост. — Мислех, че там са се излюпили драконите.

— Там беше. — Лефтрин се намръщи. — И е дом на предатели, хора, които са изменили на порядките на търговците и не са претърпели никакви последствия от това. Хора, които приютяваха онези, които избиваха дракони за тяхната кръв, кости и люспи. Дадохме им шанс да изкупят греха си и да въздадат справедливост на предателите. Не се възползваха. Нито един кораб на Драконовите търговци няма никога да спре там, за да търгува. Не и докато на Кандрал и слугите му не бъде въздадено правосъдие.

Спарк пребледня. Зачудих се колко ли добре е скрила малката стъкленица с драконова кръв, която беше свила от Сенч, и дали Шутът не я е използвал всичката. Никога не бях чувал Лефтрин да говори толкова разпалено. Но Амбър каза спокойно и почти весело:

— Толкова ще се радвам да видя отново Алтея и Брашън. Или може би трябваше да кажа „да срещна“. Де да можех да ги видя отново, тях и Момч-О.

Капитан Лефтрин я изгледа стъписано.

— Забравил бях, че ги познавате. Но все едно, нямаше да можете да видите Момч-О. Преди няколко години отиде да служи на Вивачия и така и не се върна. Вивачия имаше право да настои за него, но знам, че беше болезнено за Алтея и Брашън да го пуснат. Но той вече е мъж и има правото сам да избере живота си. Може да носи име на Трел, но от майчината си страна е Вестрит и Вивачия има право на него. И той на нея, въпреки че Пиратските острови може да не са съгласни с това. — Продължи тихо: — Парагон не беше доволен, като разбра, че отива. Настоя да има размяна. Искаше да му се даде съименникът му, Парагон Лъдлък^[1]. Той по право е Лъдлък, но чувам, че на Пиратските острови го наричат Кенитсон. — Лефтрин се почеса по косматата буза. — Е, Кенитсон е синът на кралицата на Пиратските острови, а тя не пожела да пусне младежа. Парагон каза, че бил измамен. Нарече го както го виждаше, размяна на заложници — макар бързо да изтъкна, че има по-законна претенция и за двамата. Но кралица Ета просто отказа. Дори чухме слух, че Кенитсон ухажвал и вероятно щял да се ожени за богата дама от Островите на подправките. Е, кралица Ета ще е най-добре да го ожени скоро, ако това й е намерението. Подминал е вече възрастта за това! А ако наистина се ожени, едва ли изобщо ще плава на палубата на Парагон. Парагон става унил и тъжен, когато се заговори за това, тъй че може би колкото може по-малко въпроси за Момч-О, толкова по-добре.

— Не разбирам — казах тихо, макар че Амбър явно разбираше.

Лефтрин се поколеба.

— Хм, добре.

И заговори бавно, сякаш разкриваше нещо поверително:

— Алтея и Брашън сега капитанстват Парагон, но от поколения той е бил на фамилията Лъдлък. Беше откраднат и известно време пиратът Игрот го използва за мръсни цели. Пробит и разнебитен, беше успял някак да се върне до брега на Бинград. Там го бяха извлекли, за да гние на брега години наред. Брашън Трел и фамилията Вестрит присвоиха Парагон, докато беше една похабена изхвърлена на сухо коруба. Ремонтираха го и го пуснаха отново на вода. Но в сърцето си той все още е кораб на Лъдлък и за известно време пиратът Кенит Лъдлък си го върна. И умря на палубата на Парагон. Корабът би пожелал сина на Кенит. И Момч-О.

— А Алтея? — попита Амбър. — Тя има ли какво да каже за това дали синът на Кенит ще живее на борда на Парагон?

Лефтрин я погледна. Усетих, че тук има премълчана история, но той каза само:

— Друга тема, която би било по-добре да не се повдига на палубата на Парагон. Вече не го наричат „лудия кораб“, макар че не бих рискувал да изпитвам нервите му. Или на Алтея. Имат неизбежни разногласия за някои неща.

Амбър кимна благодарно.

— Благодаря ви за предупрежденията. Един небрежен език може да доведе до големи беди.

Трудно беше да заспя тази нощ. Друг кораб и следващият етап от пътуването ни надвисна пред нас. Щях да навляза по-надълбоко в територия, която ми бе непозната, и да взема с мен почти деца. Заговорих в тъмното на каютата:

— Върти ми се в ума, Настойчивост, да попитам капитан Лефтрин дали не би могъл да те вземе като юнга. Изглеждаш доста подходящ за този занаят. Какво мислиш?

Мълчание последва думите ми. После гласът му дойде от тъмното, с жилка тревога:

— Имате предвид след това? Когато отново поемем към дома?

— Не. Имам предвид утре.

— Но аз се заклех да ви служа, сър — промълви той по-тихо.

— Бих могъл да те освободя от тази клетва. Да ти помогна да стъпиш на по-светъл и по-чист път от този, който трябва да следвам аз.

Чух как си пое дълбоко дъх.

— Бихте могли да ме освободите от службата, сър. Всъщност, ако решите да ме освободите, не бих могъл да претендирам повече, че съм ваш. Но само Пчеличка би могла да ме освободи от обещанието, което дадох — да отмъстя за нея. Върнете ме, сър, ако искате, но аз все пак трябва да продължа по този път до края.

Чух как Лант се обърна в койката си. Мислил бях, че е заспал, а и гласът му беше толкова хриплив, че можеше и да е бил.

— Изобщо не повдигай този въпрос пред мен — предупреди ме той. — Както каза момчето. Дадох обещание на баща ми и не може да искаш да го наруша. Вървим с теб, Фиц, до края. Колкото и да е горчив.

Замълчах, но умът ми заработи веднага. Какво щеше да представлява „краят“ за Лант? Можех ли да го убедя, че е изпълнил дълга си и че може доблестно да се върне в Бъкип без мен? Не смятах за безопасно да кача Спарк и Нас на кораб за дома без защитник. Можех да заявя, че съм имал спешно повикване с Умение от Предан за Лант, да се върне при Сенч. Докато разбере, че е лъжа, щеше да си е у дома. Да. Придърпах колене, за да се наместя по-добре в малката койка, и затворих очи. Тази част поне беше уредена. Една малка, но убедителна лъжа в Бинград и можех поне него да кача на кораб за дома. Сега трябваше само да измисля как да отскубна Настойчивост от себе си. И Спарк.

 

 

Следващият ден мина както беше предсказал Лефтрин. Екипажът започна да се сбогува с нас на закуската.

— О, толкова ще ми липсвате на борда — възкликна Алайз на Амбър.

Белин беше оставила до чинията на Спарк обици от раковини. Грубата морячка беше заобичала момичето. Нас се сбогуваше поред с членовете на екипажа.

Прекарахме последните часове на покрива на корабния салон, защото денят беше почти кротък и ни най-малко студен, стига човек да си е закопчал палтото. Облаците се бяха разкъсали и над реката имаше ивица синьо небе. Минахме покрай брега, на който се люпеха дракони, както ни обърна внимание Скели, а после покрай дървесния град Касарик. Не спряхме, а Лефтрин не отвърна на поздравите, които ни викаха отгоре. В отсечката на реката между Касарик и Трехог малките висящи жилища бяха нагъсто, като ябълки на добре гледано дърво, и не знаех как можеше да различи къде свършва едно селище и започва следващото. Но в един момент капитанът започна да отвръща на дружеските махания на хората от домовете им по дърветата. Започнахме да виждаме плаващи кейове, привързани за дървесните стволове, и малки съдове, вързани за тях. Имаше хора, излезли на риболов, насядали по надвисналите над водата дебели клони и хвърлили въдиците си в реката. Тарман възви широко покрай тях, за да избегне полюшващите се корди. Бях възхитен от висящите платформи и пълните с хора дебели клони, които служеха за пътеки. Спарк седеше до Амбър и мен, сочеше нагоре към дърветата и възклицаваше при вида на децата, тичащи безразсъдно по клони, които според нея бяха твърде тънки дори да мине предпазливо човек по тях.

— Пристаните на Трехог са точно зад следващия завой! — извика ни Скели, когато мина покрай мостика.

Големия Ейдер подвеждаше Тарман по-близо към гъсто израсналите дървета. Водата тук течеше по-кротка и по-плитка и скоро екипажът извади веслата. Хрумна ми, че има нещо странно, сякаш действаше не само екипажът с веслата. Самият кораб изглеждаше някак твърде отзивчив. Когато го споменах, Спарк каза:

— Но Тарман е жив кораб. Това означава, че помага на екипажа да го заведат там, където трябва да стигне.

— Как? — Бях заинтригуван.

Тя се ухили.

— Огледайте килватера му следващия път, когато спираме за нощувка. — Забеляза озадачения ми поглед и добави: — И мислете за жабешки крака, ритащи.

Минахме завоя и първата гледка на Трехог разкара „краката“ на Тарман от ума ми. Беше най-старият от градовете на Дъждовните равнини. Огромните дървета, надвиснали над широката сива река, бяха накичени с мостове, пешеходни пътеки и домове с всякаква големина. Блатистата, податлива на наводнения земя под клоните на древната гора не позволяваше постоянни жилища. Град Трехог бе построен почти изцяло сред клоните на дърветата от двете страни на реката.

Жилища, големи колкото имения, бяха построени в по-ниските и по-дебели клони. Напомняха ми донякъде за къщите на Планинското кралство, където дърветата бяха неразделна част от постройките. Но тези не бяха така интегрирани в средата на джунглата. Лесно можех да повярвам, че някоя буря е издухала голям дом от Фароу и го е оставила тук. Бяха построени от скъпо дърво, със стъклени прозорци, и изглеждаха невероятно величествени. Докато се възхищавах на една, която сякаш бе изградена изцяло около дънера на огромно дърво, Скели каза:

— Това е домът на Купрус. Фамилията на Рейн.

Зяпнах нагоре към надвисналото здание. О! Богатство и значимост персонифицирани. Фамилията му е била от управляващата класа много преди той да стане „крал“ в Келсингра. Старо богатство, личащо от древните крепежни греди. Отбелязах си го в ума. Толкова полезна информация, която възнамерявах да предам до Бъкип. Щом стигнех Бинград, щях да пратя няколко пощенски птици до Предан. Това, което исках да споделя, нямаше да се побере в една капсула.

— О, вижте! Виждали ли сте някога такова нещо? Великолепен е!

Викът на Настойчивост отклони погледа ми от дървото и надолу към дългия кей пред нас. До него бе пристанал жив кораб. С изпънати платна, той се поклащаше кротко на пристана. Сребристото дърво на корпуса му издаваше, че не е обикновен кораб. За разлика от Тарман, този кораб имаше напълно изваяна фигура на носа. Тъмна глава беше наведена над мускулеста гръд все едно дремеше над скръстените си ръце. Странна поза за носова фигура. А след това ме побиха тръпки, защото фигурата бавно вдигна глава.

— Той ни гледа! — възкликна Спарк. — О, лейди Амбър, да можехте само да видите! Той наистина е жив! Фигурата се обърна и ни гледа!

Ченето ми увисна. Спарк и Настойчивост въртяха очи от кораба към мен. Бях онемял, но Лант изрече думите на глас:

— Мила Еда! Фиц, това е твоето лице. Чак до счупения ти нос!

Амбър се покашля и в стъписаната тишина каза:

— Фиц. Мога да обясня всичко.