Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (10)

8.
Тинтаглия

Този сън беше като картина, която се движеше. Светлината беше смътна все едно светлосива или синя боя се е разляла навсякъде. Красиви ленти в ярки цветове се движеха на лекия вятър, който лъхваше и заглъхваше, лъхваше и заглъхваше, тъй че лентите се вдигаха и падаха. Бяха искрящи знамена от златно и сребърно, алено, синьо и зелено. Ярки шарки като диаманти или очи и въртящи се спирали минаваха по дължината на всеки вимпел.

В съня си се приближих, понесох се без усилие към тях. Нямаше никакъв звук и никакво усещане за вятър по лицето ми. После гледната ми точка се измести. Видях змийски глави, тъпоноси, с очи големи като дини. Приближавах и приближавах, въпреки че не го исках, и най-сетне видях смътната лъскавина на мрежа, която държеше всичките тези същества като риба, хваната в мрежа. Нишките на мрежата бяха почти прозрачни и знаех, че по някакъв начин всички тези същества са нахлули в мрежата едновременно, за да бъдат хванати и удавени там.

Този сън имаше сигурността на нещо, което се е случило, и то неведнъж. Щеше да се случва отново и отново. Не можех да го спра, защото вече беше станало. Но също така знаех, че ще се случи отново.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

Рано на другата сутрин на вратата се почука. Станах. Шутът дори не трепна. Бос, закрачих към вратата. Спрях да отметна косата от лицето си и отворих.

Беше крал Рейн. Беше смъкнал качулката на наметалото си и по пода около него капеше вода. Дъжд лъщеше по челото му и се бе задържал на капки в рехавата му брада. Усмихна ми се широко, с нелепо бели зъби на покритото му с тънки люспи лице.

— Фицрицарин! Добри новини. Исках да ги споделя веднага. Птица дойде току-що от другата страна на реката. Тарман е пристигнал.

— Оттатък реката? — Главоболието от брендито хлопаше в главата ми.

— При Селото. Много по-лесно е да пристане там, отколкото тук, и много по-добре е за капитан Лефтрин да разтовари там. Тарман кара пълен товар: работници, дванайсет кози, чували със зърно. Трийсет и шест кокошки. Надяваме се, че козите ще се оправят по-добре от овцете. Овцете бяха пълен провал. Мисля, че само три преживяха зимата. Този път ще пазим пилците оградени. — После се извини: — Съжалявам, че ви събудих толкова рано, но помислих, че ще искате да го знаете. На кораба ще му трябва чистене преди да е годен за пътници. Ден, може би два, три най-много. Но скоро ще можете да тръгнете.

— Добри новини, наистина — казах. Надвих главоболието, за да изстискам малко вежливост. — Въпреки че гостоприемството ви беше чудесно, очакваме с нетърпение да продължим пътуването си.

Той кимна и пръсна капки и по мен.

— Има други, които трябва да уведомя. Простете, но трябва да побързам.

И си тръгна, като ръсеше капки по коридора. Опитах се да си представя как Предан донася такова съобщение на гост. Погледнах след Рейн и ме жегна завист от това колко спонтанно си общуваха като че ли Драконовите търговци. Може би пък и аз го бях правил навремето. Може би това, че бях незаконен син, ми беше дало много повече свобода, отколкото да живея с правилата, които обвързват принцовете.

Затворих вратата. Шутът се размърда на леглото и попита немощно:

— Кой беше?

— Крал Рейн с новини. Тарман е пристанал оттатък реката. Ще тръгне до ден-два.

Той смъкна крака от леглото, надигна се и се наведе напред, стисна главата си с ръце и се оплака:

— Ти ме напи.

Писнало ми беше да лъжа.

— Има неща, които трябва да знам. Така или иначе, Шуте, трябва да ми ги кажеш.

— Много съм ти сърдит — тихо каза той. — Но трябваше да го очаквам от теб. — Думите му бяха приглушени. — Благодаря ти.

Смъкна се от леглото все едно мозъкът му можеше да се изсипе от черепа му и заговори с гласа на Амбър:

— Тимара е помолила да й отделя време за визита. Мисля, че е изключително любопитна за Среброто на ръцете ми и как ми влияе. Мисля днес да я навестя. Би ли повикал Спарк да ми помогне да се облека?

— Разбира се.

Забелязах, че не ме помоли да я придружа. Сигурно си го заслужавах.

 

 

Същия следобед, когато дъждът понамаля, излязох с Лант. Исках да видя кулата с картата. За първи път я бях видял преди много години, когато случайно бях минал през камък на Умението и бях попаднал в Келсингра. Картите, които Сенч и Кетрикен ми бяха дали, не бяха оцелели от нападението на мечока. Надявах се да освежа онова, което помнех, с оглед на онази карта на Праотците. Но не бяхме стигнали далече, когато чух дивото тръбене на дракони, а после виковете на възбудени хора.

— Какво става? — попита Лант. — Трябва ли да се върнем?

— Не. Тези викове са приветствени. Връща се дракон, който дълго е отсъствал. — Вятърът бе довял име до ушите ми. — Тинтаглия се връща — казах. — И бих искал да я видя отново.

— Тинтаглия — повтори той със страхопочитание. Очите му бяха ококорени. — Ридъл говореше за нея. Кралицата, която дошла да помогне да се освободи Айсфир, а после станала негова женска. И принудила Айсфир да положи глава на камъните на огнището в майчината къща на кралица Елиания, да изпълни предизвикателството, което Елиания поставила на Предан.

— Знаеш за всичко това?

— Фиц. Знаят го всички деца в Шестте херцогства. Хеп Веселото сърце пее тази песен за драконите, последният стих гласи: „По-синя от сапфир, блести като злато.“ Трябва да я видя!

— Мисля, че ще я видим — викнах му, защото неистов хор от тръбящи дракони заглушаваше гласовете ни. Бяха се издигнали от града — в поздрав или може би в предизвикателство. Беше изумителна гледка, смесица от красота и ужасия. Прелитаха като лястовици преди буря, но бяха по-големи от къщи. Блестяха и искряха на фона на облачното небе, в цветове по-скоро като скъпоценни камъни, отколкото на същества от плът.

После над върховете на дърветата в далечината видях Тинтаглия. За миг не можах да преценя колко близо е до нас; след това, когато долетя по-близо, разбрах грешката си. Наистина беше огромна — всички дракони, които бяхме видели в Келсингра, бяха буболечки в сравнение с нея — беше много по-голяма от последния път, когато я бях видял.

Кралицата дракон усети възбудата, която бе предизвикала в града. Понесе се по-нашироко, в по-голям кръг. Докато кръжеше и кръжеше, усетих, че не мога да откъсна очи от нея. Сърцето ми забумка от възхита и открих, че се усмихвам широко. Погледнах Лант и видях, че е стиснал ръце на гърдите си и също се усмихва щастливо.

— Драконово обаяние — изграчих, без да мога да спра да се усмихвам. — Внимавай, Лант, че иначе скоро ще запееш!

— О, по-ярка от сапфири и блести като злато! — И музика имаше в гласа му, и копнеж. — Никоя песен на менестрел не би могла да й отдаде дължимото. В злато и после в сребро блести, по-синя и от драгоценни камъни! О, Фиц, да можеше никога да не ми се налага да откъсна поглед от нея!

Не казах нищо. Приказките за драконовото обаяние се знаеха вече из целите Шест херцогства. Някои никога не ставаха негова жертва, но други биваха омагьосани само от едно зърване на дракон в далечината. Лант вече нямаше да се вслуша в никакво предупреждение, но подозирах, че магията ще прекъсне веднага щом Тинтаглия се скрие от поглед. Ако вече не бях вдигнал стените си на Умение, сигурно и аз щях да се чувствам омаян като него.

Бързо стана ясно, че Тинтаглия ще кацне на площада пред Залата за поздравления. Лант забърза натам и аз закрачих с него. Все пак беше кацнала преди да стигнем и Праотци и по-малки дракони бяха започнали да се сбират. Лант понечи да се втурне напред, но го хванах за ръката и го задържах.

— Кралица Малта и крал Рейн — предупредих го. — И синът им. Те първи трябва да я поздравят.

И така стана. Дори драконите на Келсингра се задържаха на почтително разстояние — нещо, което не бях очаквал. Тинтаглия сгъна бавно крилете си, тръсна ги два пъти сякаш за да се увери, че всяка люспа си е на мястото, преди постепенно да ги затвори сред хор от възхитени въздишки.

Рейн и Малта се появиха с Фрон по петите. Личеше, че Малта се е вчесала припряно. Рейн явно бе навлякъл набързо чиста туника и бе пригладил косата си. Фрон се хилеше в благоговейна почуда, но изражението на Малта беше по-сдържано, почти сърдито, докато слизаше по стъпалата да застане пред Тинтаглия. Кралица срещу кралица, помислих си, въпреки неимоверната разлика в големината им.

Рейн крачеше на половин стъпка зад Малта, която спря пред дракона.

Тинтаглия огледа кралицата, вратът и очите й бавно се завъртяха все едно я преценяваше. Изражението на Малта не се промени и тя каза хладно:

— Значи се върна в Келсингра, Тинтаглия. Отсъствието ти бе дълго този път.

— Нима? За вас може би. — Гласът на дракона бе мелодичен. — Трябва да помните, че драконите не отброяват времето на малки капчици от дни, които изглеждат толкова важни за човеците. Но да, върнах се. Идвам да пия. И да бъда добре натимарена. — Драконът пренебрегна Рейн и приведе главата си към Фрон, който я гледаше с обожание. Очите й се завъртяха обичливо и тя лъхна към него — дрехите му се развяха от горещия й дъх. А после тя вирна глава и се огледа възмутено. — Този е мой! Кой ми го е пипал? Кой глупав дракон е дръзнал да промени каквото е мое?

— Кой е дръзнал да спаси живота му, искаш да кажеш? Кой е дръзнал да поправи тялото му, за да не му се налага да избира между дишане и хранене? Това ли питаш? — почти викна Малта.

Тинтаглия се извърна рязко към нея. Цветове се разляха по гърлото и страните й и люспите на шията й изведнъж се надигнаха на гребени. Помислих си, че кралица Малта ще отстъпи. Вместо това тя пристъпи напред и този път Рейн застана до нея. Бях изумен като видях същите цветове по гребена и плътта над челото на Малта — тя стоеше с ръце на кръста и вирнала брадичка. Шарките по люспите на лицето й повтаряха тези на Тинтаглия в миниатюра.

Огромните очи на дракона се присвиха.

— Кой? — попита Тинтаглия отново.

Ледени тръпки пробягаха по гръбнака ми и затаих дъх. Никой не проговори. Вятър застена и усили студа, разроши коси и зачерви носове.

— Мислех, че можеше да се зарадваш като видиш, че още съм жив. Защото без промените, наложени в мен, едва ли щях да бъда.

Каза го Фрон. Пристъпи напред и застана между родителите си и дракона. Малта посегна да го дръпне назад за по-безопасно, но Рейн сложи ръка на китката й и я спря. Каза й нещо и видях болката, пробягала по лицето й.

Тинтаглия мълчеше. Щеше ли да признае, че не й е все едно дали е жив или мъртъв? Но тя беше дракон.

— Кой? — настоя тя и цветовете на гърлото й лумнаха по-ярко. Никой не отговори и тя опря края на муцуната си в гърдите на Фрон и го бутна. Момчето залитна, но не падна.

Не можех да не се намеся.

— Стой настрана — казах на Лант и направих три крачки към дракона. Стените ми бяха вдигнати плътно. Извисих глас: — Тинтаглия. Ето ме.

По-бързо от нападащо влечуго, главата й се извъртя и погледът й се впи в мен. Можех почти да усетя напора на погледа й.

— И кой си ти, който дръзва да използва името ми?

— Познаваш ме. — Сдържах гласа си, но го извисих, за да се чуе по-надалече. Фрон беше отстъпил към родителите си, но не се беше скрил зад тях.

Вятърът от дъха на Тинтаглия беше метален и силен.

— Малцина са човеците, които познавам, мушице. Не те познавам.

— Познаваш ме. От много години. Поиска да научиш къде е черният дракон. Преследваше ме в сънищата ми. Поиска Айсфир да бъде освободен от затвора му. Аз съм, който направи това, което ти не можа. Аз разбих ледника и го освободих и от леда, и от мъчението на Бледата жена. Тъй че ме познаваш, Тинтаглия. Както познаваш и дъщеря ми, Копривка. И както ме познаваш, така и ми дължиш!

Всички наоколо ахнаха при думите ми. С крайчеца на окото си зърнах лейди Амбър, появила се на стъпалата, със Спарк и Нас от двете й страни. Помолих се дано да не се намеси, дано да опази младите, та драконът да не научи за тях.

Тинтаглия се взря в мен, очите й — вихър от злато и сребро, и усетих натиска на ума й срещу моя. За миг разхлабих стените си за нея. Показах й Копривка в сънната й дреха от пеперудени криле. После затръшнах портите на ума си, за да я задържа навън, с отчаяната надежда стените ми да издържат.

— Тя. — Превърна думата в проклятие. — Не е мушица тя. Щръклица е, хапеща, бръмчаща, смучеща кръв…

Никога не бях виждал такова голямо същество да се задавя с думи. Изпитах внезапен прилив на гордост от Копривка. Беше използвала Умението си и сънните си манипулации, за да отвърне на удара на дракона, да обърне собствените оръжия на това същество срещу самото него. Без официално да бе изучавала магията на Пророците, Копривка не само беше подчинила Тинтаглия на своята цел, но беше убедила тази кралица със силна воля да накара Айсфир да уважи обещанието на принц Предан да положи черната си драконова глава на тухлите на домашното огнище на Елиания. Влизането на Айсфир в майчината къща на нарческата бе причинило някои щети на трегера на вратата, но обещанието бе изпълнено и Предан бе спечелил любимата си.

И един дракон помнеше дъщеря ми! За миг сърцето ми се изпълни с ликуване. Толкова близо до безсмъртие, колкото един човек можеше да стигне!

Тинтаглия пристъпи към мен. Цветовете бушуваха по нея като пламъци.

— Ти се намеси с моите Праотци. Това ме обижда. И нищо не ти дължа. Драконите нямаме дългове.

Изрекох думите, без да ги обмисля.

— Драконите имат дългове. Просто не ги плащат.

Тинтаглия отпусна задницата си на камъните и вдигна високо глава. Очите й се завъртяха бързо, цветовете затрептяха и по-скоро усетих, отколкото видях и хора, и дракони да се отдръпват от нея.

— Фиц — прошепна Лант умолително.

— Стой назад! — изсъсках му.

Щях да умра. Да умра или да бъда ужасно осакатен. Виждал бях какво прави киселинната слюнка на дракон на хора и камък. Стегнах се. Ако побегнех, ако се скриех зад другите, те щяха да умрат с мен.

Порив на вятър ме удари, а след това, леко като птица, един много по-малък яркочервен дракон се извиси между мен и смъртта. Миг по-късно усетих внезапна тежест на рамото си и:

— Фиц! — поздрави ме Пъстра. — Здрасти, глупчо!

Аленият дракон сгъна крилете си, сякаш беше важна задача, която трябваше да се изпълни по много специален начин. Мислех, че Тинтаглия ще пръсне съществото с киселина в отмъщение за прекъснатата й ярост. Но тя като че ли изгледа червения дракон с объркване.

— Хиби — каза враната. — Хиби, Хиби. — Завъртя се и ме клъвна злобно по ухото. — Хиби!

— Хиби — повторих, за да я успокоя. — Драконът на генерал Рапскал.

Потвърждението ми я укроти.

— Хиби. Добър ловец. Много месо. — Враната изграчи щастливо.

Лант сграбчи ръката ми и ми изсъска:

— Бягай, глупако! Докато е разсеяна от червения дракон, махни се от очите й. Решила е да те убие.

Но аз само издърпах ръката си. Много по-малкият дракон стоеше срещу огромния син. Главата на Хиби се полюшваше на змийския й врат и по нея проблясваха всички въобразими оттенъци червено. Предизвикателството в стойката й бе непогрешимо. Долових напрежението в онова, което си казваха, макар и да не можех да извлека никакъв смисъл на човешки думи от ниското ръмжене на червения дракон. Беше като натиск във въздуха, поток на мисли, които можех да усетя, но не и да осъзная.

Гребенът на Тинтаглия и настръхналите й люспи се отпуснаха, както кучешка козина се приглажда, щом агресивността на кучето спадне. Дъгата на шията й се смекчи, а след това тя вдигна очи и усетих пронизващия й поглед. Тинтаглия проговори и думите й бяха ясни за всички, въпросът й — обвинение.

— Какво знаеш за белите хора и техните Слуги?

Поех си дъх и заговорих ясно, за да чуят всички:

— Знам, че Слугите отвлякоха детето ми. Знам, че го унищожиха. Знам, че ще ги издиря и ще убия колкото може повече от тях, преди да ме унищожат. — Сърцето ми се беше забързало. Стиснах зъби и добавих: — Какво повече трябва да знам?

Хиби и Тинтаглия бяха съвсем неподвижни. Отново долових потока на връзка помежду им. Зачудих се дали другите дракони или Праотците са в течение на това, което си казват.

Генерал Рапскал си проби път през множеството. Беше облечен много простичко, само по гамаши и кожена туника, и ръцете му бяха мръсни, сякаш внезапно се е откъснал от някоя работа.

— Хиби! — викна той, като я видя, и за миг застина на място. Огледа събраните Праотци и дракони, видя ме и забърза към мен, като извади ножа си от канията. Посегнах за моя и се изненадах, когато Лант ме избута настрани и назад и пристъпи между Рапскал и мен. Без да поглежда настръхналия Лант, Рапскал ми извика: — Хиби ме призова да те защитя! Идвам ти на помощ!

Лант го зяпна. За миг се стъписах, а след това се ядосах, понеже и Нас скочи напред.

— Зад мен! — креснах му, а той отвърна:

— Гърбът ви, сър, да, ще ви пазя гърба!

Не това имах предвид, но думите ми поне го отдалечиха от ножа на Рапскал.

— Не разбирам! — изръмжах на Рапскал, а той поклати глава също толкова объркано.

— И аз! Ровех за спомени, когато Хиби ме призова спешно да те защитя тук. И после изчезна от съзнанието ми все едно беше убита! Това ме ужаси, но ето ме тук, да изпълня волята й. Ще те защитя или ще умра.

— Стига сте цвърчали!

Тинтаглия не ни изрева, но силата на мисълта, съпровождаща думите й, почти ме зашемети. Хиби беше между огромния син дракон и мен, но не беше кой знае каква защита. Тинтаглия се извисяваше над нея и можеше лесно да изплюе киселина към мен. Вместо това обаче кривна глава и ме загледа. Усетих пълната мощ на присъствието й, щом огромните й въртящи се очи се впиха в мен. Стените ми не можеха да удържат напълно вълната на драконовото обаяние, която ме заля.

— Ще позволя промените, които си направил. Няма да те убия.

Насладих се на тази мъничка добра новина, а защитниците ми припряно прибраха оръжията си. Тя кривна огромната си глава, наведе се и вдиша дълбоко, за да ме подуши по-добре.

— Не познавам дракона, който те е белязал. По-късно може би ще отговаряш пред мен за упоритостта си. Засега няма нужда да се боиш от мен.

Бях замаян от благодарност и страхопочитание. Нужна беше всяка трошица воля, която можех да събера, за да проговоря.

— Постарах се само да помогна на онези, които се нуждаеха от помощта ми. Онези, които бяха занемарени от своите дракони, или променени, но не насочени в промените си.

Тя разтвори широко челюстите си и за един спиращ сърцето миг видях зъби по-дълги от мечове и лъскавото жълто и червено на отровните торбички в гърлото й. Заговори отново:

— Не бъди нахален, малки човеко. Бъди доволен, че не те убих.

И тогава Хиби се надигна на задните си крака, може би за да изглежда поне малко по-висока. Отново почувствах силата на безмълвната им връзка.

Тинтаглия й се изсмя презрително — повдигане на устни и оголване на зъби. А на мен каза:

— Ти и онези като теб може да се месят с такива, които не са взети от дракони. Това ти отстъпвам, защото те не са нищо за мен. Променяй ги колкото искаш. Но остави на мен каквото е мое. Правя ти това благодеяние, защото ти и твоите бяха на служба при мен в миналото. Но не смей и да си помисляш, че ти изплащам дълг.

Почти бях забравил Пъстра на рамото ми. Не мислех, че врана може да шепне, но чух ниския й дрезгав глас:

— Бъди разумен.

— Разбира се, че няма! — съгласих се припряно. Време беше да спра, но осъзнах, че се каня да кажа нещо още по-лошо. И го казах: — Бих искал да помоля за второ благодеяние от теб.

Тя отново ми показа зъбите си и отровните си торбички.

— Няма да се мре днес — каза Пъстра и литна от рамото ми. Защитниците ми се присвиха около мен, но не побягнаха. Сметнах го за кураж.

— Животът ти не е ли достатъчно благодеяние, нищожество? — попита драконът. — Какво повече би могъл изобщо да молиш от мен?

— Моля за знание! Слугите на Белите искаха да сложат край не само на Айсфир, но и на всички дракони завинаги, когато искаха смъртта му. Искам да знам дали те са действали срещу дракони преди и ако да, искам да знам защо. Но повече от всичко искам да знам всичко, което драконите знаят и което може да ми помогне да сложа край на Слугите!

Възцари се тишина. После Хиби каза с плах детински глас:

— Тя не помни. Никой от нас не помни. Освен… мен. Понякога.

— О, Хиби! Ти проговори! — прошепна с гордост Рапскал.

После от Тинтаглия изригна безсловесен рев и се ужасих, като видях как Хиби се присви уплашено. Рапскал извади отново ножа си, пристъпи пред дракона си и го вдигна срещу Тинтаглия. Никога не бях виждал нещо по-глупаво и по-дръзко.

— Рапскал, не! — извика един Праотец, но Рапскал все едно не го чу.

И да забеляза Тинтаглия този акт на безумно непокорство, не му обърна внимание. Гледаше мен. Тръбенето й беше грохот, който ме разтърси. Гняв и безсилие съпътстваха думите й.

— Това е знание, което би трябвало да имам, но го нямам. Отивам да го потърся. Но не като благодеяние към теб, човеко, а за да изтръгна от Айсфир онова, което отдавна трябваше да е споделил с нас, вместо да ни се подиграва за история, която не можем да знаем, защото никой дракон не помни какво се е случило, докато е бил в яйцето или е плувал като влечуго. — Обърна ни гръб, без да я интересува, че и хора, и Праотци трябваше да се разпръснат, за да избегнат плясъка на дългата й опашка. — Отивам да пия. Трябва ми Сребро. Щом се напия, ще трябва да ме почистите. Всички да сте готови за това.

— Ще бъдем! — извика Фрон след нея, щом тя закрачи величествено и се отдалечи. Обърна се към родителите си, бузите му бяха порозовели, доколкото люспите по тях можеха да го позволят. — Тя е великолепна! — викна той и рев от смях и съгласие отвърна на думите му.

Не споделих ликуването на тълпата. Целият треперех — вече осъзнавах колко близо съм бил до смъртта си допреди миг. И за какво? Не знаех повече за Слугите, отколкото преди. Можех само да се надявам, че ще спечеля съгласието на Тинтаглия да се приемат лечители с Умението, които Копривка и Предан можеше да изпратят. Можех само да се надявам, че Предан ще спечели след време съюз с хора, които биха могли да повлияят на поведението на един дракон.

Но пък знаех, че Айсфир е жив. Малката ми надежда беше, че Тинтаглия ще сподели с мен каквото открие. Подозирах дълга вражда между драконите и Слугите. Можеше ли Праотците да не са осъзнавали съществуването на такъв враг? Едва ли, но все пак не бяхме открили никакво доказателство за това.

Или бяхме? Спомних си за завладяването на Аслевял от Бледата жена. Илистор, така я беше нарекъл Шутът. Обвитият в лед град на Праотците се бе оказал несъкрушима крепост за нея, чудесно място, откъдето да надзирава войната на Външните острови срещу Шестте херцогства. И където да изтезава пленения в леда дракон и да се опитва да унищожи него и неговата раса. Беше направила всичко по силите си, за да унизи града. Изкуство беше осквернено или унищожено, библиотеки с блокове на Умение срутени в безпорядък… Не говореше ли това за дълбоко вкоренена омраза? Беше ли се стремила да унищожи всички следи от един народ и култура?

Не очаквах подкрепата на драконите срещу Слугите. Айсфир беше разполагал с дълги години, за да отмъсти на Слугите, ако беше имал желание за това. Подозирах, че е изразходвал целия си гняв, когато срути ледената зала на Аслевял и сложи край на силите на Бледата жена. Беше оставил на мен да се погрижа за смъртта й и тази на каменния дракон, който тя и Кебал Тестото бяха сътворили. Може би черният дрейк не беше толкова свирепо същество, колкото изглеждаше Тинтаглия.

— Не е необичайно за женските да са много по-свирепи от мъжкарите.

— Наистина ли? — попита Нас и осъзнах, че съм го казал на глас.

— Наистина — отвърна Лант вместо мен и се зачудих дали не си спомня за опита на мащехата му за покушение над живота му. Пред нас Рапскал се суетеше около Хиби все едно беше любимото му паленце, а Малта, Рейн и Фрон се бяха увлекли в оживен спор, който почти приличаше на караница. Зави ми се свят.

— Искам да се върна в покоите ни — казах тихо и не намерих сила да се възпротивя на Лант, когато ме хвана за ръка. Слабостта, която бях изпитал, докато изцерявах с Умението, отново ме бе обзела, без никаква причина, доколкото можех да преценя.

Амбър и Спарк ни придружиха нагоре по стъпалата и Амбър спря другите на вратата.

— По-късно ще поговоря с вас — каза им и ги пропъди.

Лант ме настани на един стол до масата и тихо излезе. Вече бях отпуснал глава на скръстените си ръце, когато Шутът ми заговори.

— Зле ли ти е?

Поклатих глава, без да я вдигам.

— Слаб съм. Като изтощен от боравене с Умението. Не знам защо. — Засмях се неволно. — Може би е от снощното бренди.

Той отпусна ръце на раменете ми и ги заразтрива.

— Тинтаглия излъчи мощна аура на обаяние. Бях смаян от него и ужасѐн от яростта, която излъчи към теб. Толкова странно: да усещам, но да не мога да виждам. Знаех, че щеше да те убие, и бях безпомощен. Все пак те чух. Стоеше твърдо пред това.

— Вдигнал бях стените си. Мислех, че ще умра. Спечелихме малко късче знание обаче. Айсфир е жив.

Ръцете му на раменете ми бяха приятни, но твърде остро ми напомняха за Моли. Измъкнах се от тях и той мълчаливо взе стол и се настани на него до мен.

— Можеше да умреш. — Поклати глава. — Не знам какво щях да направя. Ти едва ли не я предизвика да те убие. Искаш ли да умреш?

— Да — признах. — Но все още не — добавих. — Не и преди да умрат много други хора. Трябват ми оръжия, Шуте. Най-добрите оръжия на един убиец са информация и още информация. — Въздъхнах. — Не знам дали Айсфир знае нещо полезно. Нито знам дали би го споделил с Тинтаглия или как бихме получили информацията, ако го сподели. Шуте, никога не съм се чувствал толкова неподготвен за задача.

— И аз. Но никога не съм се чувствал толкова решен да помогна.

Поизправих се и подпрях лакът на масата. Докоснах облечената му в ръкавица ръка.

— Все още ли ми се сърдиш?

— Не. — После: — Да. Накара ме да мисля за неща, които не искам да си спомням.

— Нужно ми е да си спомниш онези неща.

Той извърна лицето си от мен, но не издърпа ръката си. Изчаках.

— Питай ме — заповяда ми рязко той.

Тъй. Време да измъча приятеля си. Какво трябваше да узная първо?

— Има ли някой в Клерес, който би могъл да ни помогне? Хора, с които би заговорничил? Има ли начин да им съобщим, че идваме?

Мълчание. Щеше ли да се запъне? Знаех, че хитрината с брендито няма да подейства отново.

— Не — отвърна той накрая. — Няма как да се прати съобщение. Прилкоп може все още да е жив. Разделиха ни, когато започнаха изтезанията си. Допускам, че е претърпял същото като мен. Ако е жив, най-вероятно все още е затворник. Мисля, че са го сметнали за твърде ценен, за да го убият, но може и да греша.

— Знам, че се съмняваш в онези, които са ти помогнали да избягаш. Но двамата с Прилкоп пратихте куриери. Те бяха ли ви верни? Някои от онези хора дали е останал в Клерес?

Той поклати глава. Лицето му все още беше извърнато настрани.

— Можахме да го направим в първите няколко години в Клерес. След като Четиримата започнаха да ни тревожат, но преди да разберат, че не им вярваме. Пратихме първия да те предупреди, че Четиримата може да се опитат да ти навредят. Докато правехме това, Четиримата продължаваха да се опитват да ни спечелят за техния начин на мислене. Може би наистина смятаха, че техните колатори и манипулори ще ни накарат да повярваме, че сме сгрешили. — Усмихна се горчиво. — Но ние тръгнахме в другата посока. Мисля, че разказите ни им се сториха възбуждащи, защото знаеха малко за живота извън стените. Когато им разказахме повече за живота извън изолирания им свят, някои започнаха да поставят под въпрос онова, на което ги бяха учили Слугите. Не мисля, че отначало Четиримата съзнаваха колко голямо влияние бяхме започнали да налагаме.

— Колатори? Манипулори?

Той изсумтя отвратено.

— Измислени титли. Колаторите класифицират сънищата и намират връзки и нишки. Манипулорите се опитват да намерят хора или предстоящи събития, чрез които ще е лесно да се направи такава промяна на бъдещето, която е изгодна за Четиримата и техните Слуги. Тъкмо те се трудеха упорито да убедят Прилкоп и мен, че грешим. За всичко, но особено в твърдението, че един от моите Катализатори е изпълнил сънните пророчества за Неочаквания син. Те бяха тези, които ни казаха за сънищата за нов Бял пророк, роден „в дивото“, както казваха. Сънищата за онова дете се съпоставяха със сънищата за Неочаквания син по начин, който не можеше да бъде отречен дори от мен. Говореха за сън за дете, което носело сърцето на вълк.

— Ти ме попита: ако не ти си Неочакваният син, тогава как мога да съм сигурен, че всичко, което направихме, всичко, което променихме, е било правилната посока за света? Точно това беше въпросът, с който ме измъчваха. И видях как той пропука увереността на Прилкоп. През следващите дни го обсъждахме насаме. Винаги настоявах, че си ти. А той питаше, и с основание: „А тези нови сънища?“. И нямах отговор на това. — Преглътна. — Никакъв отговор.

— И една нощ, с много вино и дружелюбност, нашите приятелчета ни нашепнаха, че онова родено в дивото дете трябва да бъде намерено и контролирано, преди да е променило към лошо посоката на света. Четиримата бяха решени да намерят това дете. Не всичките Четирима вярваха, че новият пророк е Неочакваният син, но една вярваше. Симфи. Всеки път, когато вечеряхме с Четиримата, тя ме предизвикваше. И предизвикателствата й бяха толкова силни, че разклатиха дори моята вяра. Ден след ден Четиримата нареждаха библиотеката на сънищата да бъде преровена, за да може да се намери детето. И да бъде „контролирано“. Започнах да се боя, че ще намерят същите податки, които намерих и проследих аз преди всички онези години, за да те намеря. Тъй че пратих другите вестоносци, онези, които те помолиха да намериш Неочаквания син. Защото бяха убедени, че съществува „диво роден“ Бял пророк. И в това бяха прави. Знаеха, че Пчеличка съществува, много преди мен. И Дуалия ги убеди, че детето, чието съществуване усещат, е Неочакваният син.

Думите му ме смразиха. Бяха „усетили“, че Пчеличка съществува? Разчепках думите му в ума си, трябваше да разбера напълно всичко, което ми казваше.

— Какво значи „диво роден“?

Той повдигна рамене. Изчаках.

— Клерес, който помнеше Прилкоп… — започна той, задави се и спря.

— Искаш ли чай? — предложих му.

— Не. — Стисна ръката ми внезапно, здраво. После попита: — Остана ли бренди?

— Ще видя.

Намерих запушената с тапа бутилка наполовина скрита под една възглавница. Беше останало. Не много, но достатъчно. Намерих чашата му, напълних я и я сложих на масата. Той я вдигна и пи. Хванах ръката му в ръкавицата.

— Та какво Прилкоп и Клерес?

— Клерес всъщност бил библиотека. Цялата история на Белите, всичките сънища, които били записвани някога, грижливо организирани и анализирани. Място за историци и лингвисти. По негово време всички Бели пророци били „диво родени“. Хората забелязвали, че детето им е… особено. И го завеждали в Клерес. Или детето пораствало и само разбирало, че трябва да отиде там. По онова време Белият пророк имал достъп до всички стари сънища и истории на другите Бели пророци. Приютявали ги и ги образовали, хранели ги и ги обличали, и ги подготвяли. И когато Белият пророк почувствал, че е готов да започне работата си в света, го осигурявали: пари, кон, дрехи, оръжия, пера и хартия, и го отпращали по пътя му, като Прилкоп. А Слугите, които оставали в Клерес, записвали всичко, което научавали за Пророка, и те и следовниците им търпеливо чакали следващия. — Пи отново. — Нямало „Четирима“. Само Слуги. Хора, чакащи да служат.

Дълго мълчание. Попитах:

— Но Клерес не е бил същият по твое време.

Той заклати глава. Бавно отначало, после — необуздано.

— Не. Изобщо не беше така! След като родителите ми ме оставиха в Клерес, бях изумен, щом открих, че изобщо не съм единственият там! Приеха ме, мило и любезно в началото, и ме отведоха до редица малки къщички в хубава градина с лозници и фонтан. А в къщичката, където ме настаниха, срещнах три други деца, всички почти толкова бледи като мен.

— Но всички те бяха роднини. И бяха родени там, в Клерес. Развъдени и родени там. Защото Слугите вече не служеха на Белия пророк, а на себе си. Бяха събрали деца, защото можеха да проследят родословието на всеки Бял пророк. Братовчед, племенник, внуче, за което се носи мълва, че е потомък на Бял пророк. Събират ги, настаняват ги заедно и ги развъждат като зайци. Съчетават ги един с друг. Рано или късно рядката черта изплува на повърхността. Виждал си Бърич да го прави. Каквото става с коне и кучета, става и с хора. Вместо да чакат да се появи диво роден Бял, си правеха свои. И събираха сънищата им. И Слугите, които някога вярвали, че Белите пророци са родени, за да поставят света на по-добра пътека, бяха забравили своя дълг и бяха започнали да се грижат само за своето богатство и удобство. Тяхната „Вярна пътека“ е заговор, целящ да им носи богатство и власт! Техните домашно развъждани Бели правеха каквото им се кажеше. Дребни неща. Постави друг на трона на съседно кралство. Складирай вълна и не предупреждавай никого за предстоящия мор, който ще убие всички овце. А накрая може би са решили да отърват света от дракони и Праотци. — Изпи останалото бренди в чашата си и я остави на масата.

Най-сетне извърна лицето си към мен. Сълзи бяха подронили грижливо положената пудра и багра на Амбър. Черното, което очертаваше очите й, беше потекло на тъмни бразди по бузите му.

— Достатъчно, Фиц — каза решително.

— Шуте, трябва да знам…

— Стига за днес. — Ръката му зашари и намери бутилката. Като за слепец се справи прилично с наливането на останалото бренди в чашата си. — Знам, че трябва да ти кажа за тези неща. И ще го направя. Но не сега. — Поклати глава. — Така оплетох всичко… Белият пророк. И ето ме, сляп, безпомощен, въвличам те отново в това. Нашето последно усилие да променим света.

— Не правя това за света — правя го за себе си — прошепнах.

Станах тихо и му оставих масата и брендито.

 

 

В двата дни преди Тарман да напусне селото и да пристане до нас, не видях повече Тинтаглия. Лант беше чул, че пила от Среброто, убила животно и го изяла, спала и след това била почистена от Праотците в димящите драконови бани. После пила отново от Среброто и си заминала. Дали бе отишла на лов или да намери Айсфир, никой не знаеше. Зарязах надеждата, че ще науча нещо от нея.

Шутът спази обещанието си. На масата в стаята ми построи карта на острова, града и замъка на Клерес. Струпах чинии, прибори и салфетки от яденетата ни и шарещите пръсти на Шута местеха стени от лъжици и редяха кули от чинии. От това странно представяне скицирах плана на Клерес. Над външните укрепления господстваха четири здрави кули, всяка увенчана с огромен купол с форма на череп. Нощем в очите на черепите горяха светлини. Опитни стрелци обикаляха по назъбените стени на външната крепост.

Вътре, между високите бели стени на крепостта, втора стена пазеше изящни градини, къщите, приютяващи Белите, и укрепление от бял камък и кост. Укреплението имаше четири кули, всяка по-висока и по-тясна от наблюдателните кули на външните стени. Издърпахме нощна маса в главната стая и на нея създадохме карта на главния етаж на замъка на Слугите.

— Замъкът има четири нива над земята и две под нея — осведоми ме Шутът, докато оформяше стените от покривки и редеше кулите от чаени чаши. — Това е, без да се броят величествените кули, където обитават Четиримата. Тези кули са по-високи от наблюдателните на външните стени. Покривът на зданието е плосък. На него са жилищата на стария харем, от времената, когато Клерес е бил дворец, както и замък. В тези жилища се затварят най-важните затворници. Кулите предлагат чудесна гледка към острова, пристанището и хълмовете оттатък града. Много старо здание е, Фиц. Не мисля, че някой знае как кулите са били построени толкова тънки и въпреки това се разширяват на върха в такива огромни помещения.

— Оформени са като гъби? — попитах, докато се опитвах да си го представя и нарисувам.

— Като изключително изящни гъби, да. — Почти се усмихна.

— Колко дебели са пънчетата на тези гъби? — попитах.

Той помисли.

— В основата са широки колкото голямата зала на замък Бъкип. Но нагоре се стесняват наполовина.

Кимнах, напълно доволен от образа.

— И там всеки от Четиримата спи нощем? В покоите на кулата си?

— Общо взето. Фелоуди, както е добре известно, има апетити за плът, които задоволява на няколко места. Капра почти винаги спи в кулата си. Симфи и Култри също, поне повечето нощи. Фиц, доста години минаха, откакто бях в течение на живота и навиците им.

Замък Клерес се издигаше на остров от бяла скала. От външните стени на замъка до стръмните краища на острова имаше само плоска камениста земя, която всеки нашественик трябваше да прекоси, за да стигне до стените. Над водата и тесния път се поддържаше охрана. Пътят се отваряше два пъти дневно, при отливите, за да могат да идват и заминават слуги, а също и поклонниците, дошли да разберат бъдещето си.

— След като поклонниците минат по пътя и влязат, виждат замъка с лозницата на времето в барелеф на фронталната му стена. Всички най-великолепни стаи са на наземния етаж: залите за аудиенции, балната зала, залата за пирове, всички облицовани в бяло дърво. Няколко от учебните стаи са там, но повечето са на втория етаж. Там младите Бели се обучават и събират сънищата им. На този етаж има луксозни помещения, в които богатите клиенти могат да се отпуснат и да пият вино, докато колатори им четат избрани свитъци, а лингстри им ги тълкуват. Срещу тлъста сума.

— И всички лингстри и колатори са Бели?

— Повечето имат жилка Бяло наследство. Родени са на Клерес и ги отглеждат да бъдат слуги на Четиримата. Също така „служат“ на Белите, които могат да сънуват, също като кърлеж, впил се в куче. Изсмукват сънища и идеи и ги изразяват като възможно бъдеще за богати глупци, които идват да се съветват с тях.

— Ясно. Значи са шарлатани.

— Не — отвърна той тихо. — Това е най-лошото, Фиц. Богатите купуват знание за бъдещето, за да станат още по-богати. Лингстрите събират сънища за предстояща суша и съветват човек да складира зърно и да го продаде на гладуващите си съседи. Чума и мор могат да направят хората богати, ако те знаят, че идват. Четиримата вече не мислят да поставят света на по-добър път, искат само да извличат изгода от бедствия и бури.

Пое си дъх.

— На третия етаж е ценното съкровище на Слугите. Има шест зали с колекции ръкописи. Някои от ръкописите са безпаметно стари, а нови сънища се записват и добавят ежедневно. Само най-богатите могат да си позволят да отидат там. Понякога богат жрец на Са може да бъде допуснат да проучва независимо, но само ако може да заплати с богатство и влияние.

— Най-горе, на четвъртия етаж, са жилищата на Слугите, радващи се на най-високото благоволение на Четиримата. Някои стражи живеят там, най-доверените, които защитават входа към всяка от личните кули на Четиримата. Най-плодовитите Бели сънуващи също са настанени на това ниво, където Четиримата могат лесно да слизат от величествените си кули и да беседват с тях. Не винаги интелектуално беседване, когато става дума за Фелоуди. — Замълча. Не попитах дали е бил някога жертва на такъв вид внимание.

Той стана рязко и тръгна през стаята, говореше през рамо.

— Още едно крило стълби нагоре и излизаш на покрива и при жилищата на стария харем, които сега са килии, където се държат непокорни Бели. — Отклони се от темата. — Може би Прилкоп го държат там сега. Или каквото е останало от него. — Изведнъж вдиша дълбоко. След това заговори Амбър: — Душно е тук. Моля те, повикай ми Спарк. Искам да изляза да подишам чист въздух.

Изпълних молбата й.

 

 

Разговорите ми с Шута бяха кратки и накъсани. Слушах много повече, отколкото говорех, а ако изведнъж се превърнеше в Амбър, го оставях да излезе. В негово отсъствие скицирах и записвах ценни късчета информация. Ценях това, което споделяше с мен, но ми трябваше повече. Нямаше отскорошна информация за техните пороци и слабости, никакви имена на любовници или врагове, никаква представа за ежедневни навици. Това щях да науча с шпиониране, след като стигнех в Клерес. Нямаше закъде да бързам. Припряността нямаше да върне Пчеличка. Готвех се за хладно и грижливо пресметнато отмъщение. Когато ударех, щях да го направя както трябва. Щеше да е сладко, мислех си, да умрат, като знаят за какво престъпление страдат. Но и да не узнаеха, пак щяха да са мъртви.

Неизбежно, плановете ми бяха опростени, стратегията ми — рехава. Подреждах запасите си и обмислях възможности. Пет от избухващите гърнета на Сенч бяха оцелели от мечото нападение. Едно беше пропукано и пропускаше зърниста черна прах. Размекнах восък от свещ и го поправих. Имах ножове и старата ми прашка, брадва, твърде голяма, за да се носи в един мирен град; тези оръжия едва ли щяха да са полезни. Имах отровни прахове за смесване с храна и някои за напрашване на повърхност, мазила, които можеше да се капнат на брави или на ръба на кана, течности и хапчета без вкус, всяка форма на отрова, която познавах. Мечото нападение ме беше лишило от онези, които бях носил в голямо количество; нямах никаква надежда да отровя водоизточника на замъка или голям казан с храна. Нямах достатъчно отрова, която да приложа, ако успеех да накарам Четиримата да седнат да играят на зарове с мен. Съмнявах се, че ще имам такава възможност. Но ако успеех да спечеля достъп до личните им покои, можех да приключа с тях.

На нощната маса, в чашките, които представляваха кулите, поставих четири черни камъчета. Държах петото в ръката си и размислях, когато Нас и Спарк влязоха с лейди Амбър и Лант.

— Игра ли е? — попита Нас, зяпнал слисано отрупаните маси и принадлежностите ми за убиване, подредени спретнато на пода.

— Ако убийството е игра — каза тихо Спарк. Дойде и застана до лакътя ми. — Какво представляват черните камъчета?

— Гърнетата на Сенч.

— Какво правят те? — попита Нас.

— Гърмят — отвърнах. — Като пълна с мъзга цепеница в огъня.

— Само че много по-мощно — каза Шутът.

— Много по-мощно — добави Спарк тихо. — Пробвала съм някои със Сенч. Когато беше здрав. Пробихме голяма дупка в стръмнината над плажа. Камъни се разхвърчаха навсякъде. — И докосна бузата си, сякаш си спомняше как някое парче я е ударило.

— Добре — каза Шутът. Седна до масата и пръстите му заиграха по грижливо подредените неща. — Огнено гърне за всяка кула?

— Би могло да стане. Поставянето на гърнетата и здравината на стените на кулата са ключът. Гърнетата трябва да са достатъчно високо, та кулата да рухне, докато Четиримата спят. И трябва да гръмнат едновременно, тъй че ми трябват фитили с различна дължина, за да мога да поставя и запаля гърне, а после да ида до следващото, докато всичките четири пламнат.

— И за да ти остане време да избягаш — подхвърли Лант.

— Това би било много хубаво, да. — Не мислех, че е вероятно гърнетата да се взривят едновременно. — Трябва ми нещо, от което да направя фитили.

Спарк се намръщи.

— Фитилите не са ли все още в гърнетата?

Зяпнах я.

— Какво?!

— Дай ми едно.

С неохота вдигнах поправеното гърне и й го връчих. Тя го погледна намръщено и каза:

— Според мен това не бива изобщо да го използваш.

Свали капачето на гърнето и видях две намотани нишки. Едната беше синя, а другата бяла. Тя ги издърпа. Синята беше два пъти по-дълга от бялата.

— Синята е по-дълга и гори по-бавно. Бялата гори бързо.

— Колко бързо?

Тя сви рамене.

— Запалваш я и бягаш. Помага, ако те гонят. Синята можеш да я запалиш, а после да си довършиш виното, да се сбогуваш с домакина и безопасно да си излезеш.

Лант се надвеси над рамото ми. Чух усмивката в гласа му.

— Много по-лесно ще е, ако се включа и аз и сме двама. Един човек изобщо не може да постави всичките четири и въпреки това да е далеч преди да избухнат.

— Трима — настоя Спарк. Изгледах я. На лицето й се изписа възмущение. — Имам повече опит с тези гърнета от вас!

— Четирима — каза Нас.

Зачудих се дали разбира, че говорим за убийство. Моя вина беше, че изобщо ги включвах. На младини щях да запазя плановете си скрити. Бях обаче по-стар и уморен, а те вече знаеха твърде много. Опасно твърде много — и за тях, и за мен. Зачудих се дали ще са ми останали някакви тайни, когато умра.

— Когато дойде времето, ще видим — казах им. Знаех, че ще възразят, ако им откажа.

— Аз няма да видя — обади се Шутът.

За миг настъпи неловкост, а после Нас се засмя колебливо. Ние също, по-скоро горчиво, отколкото весело. Но все още живи и все още придвижващи се към нашата убийствена цел.