Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (9)

7.
Просяк

Сън толкова кратък, но толкова ярко оцветен, че не мога да го забравя. Важен ли е? Баща ми говори с един с две глави. Толкова дълбоко са увлечени в разговор, че колкото и силно да ги прекъсвам, няма да говорят с мен. В съня казвам: „Намери я. Намери я. Не е много късно!“. В съня съм вълк, направен от мъгла. Вия и вия, но те не се обръщат към мен.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

Никога не съм била толкова сама. Толкова гладна. Дори Вълкът Баща беше объркан за това какво трябва да направя. Хайде да намерим гора. Там мога да те науча да си вълк, както ме научи баща ти.

Развалините представляваха огромно срутване на почернял и разтопен камък. Четвъртитите ръбове на няколко блока бяха хлътнали и смъкнати като лед, разтопен от слънцето. Трябваше да изкатервам и да прехвърлям рухнали стени и се боях да не пропадна в цепнатините между нападалите камъни. Намерих едно място, където два огромни блока се бяха подпрели един на друг, и пропълзях в сенчестата кухина под тях. Свита в сянката им, се помъчих да събера мислите и силата си. Трябваше да остана скрита от Дуалия и другите. Нямах храна и вода. Имах дрехите на гърба си и свещ в якето си. Плесенясалият ми шал се беше загубил, когато ме биха последния път, както и вълнената ми шапка. Как можех да се добера до Бъкип или дори до границата на Шестте херцогства? Превъртях в ума си онова, което знаех за географията на Халкида. Можех ли да стигна пеш до вкъщи? Халкида беше опасна земя. Земя, в която от земята се надигаше зной. Имаше пустиня, доколкото си спомнях… и ниска планинска верига. Поклатих глава. Беше безполезно. Умът ми не можеше да работи, докато коремът ми молеше за храна и устата ми крещеше, че е пресъхнала.

Целия следобед останах скрита. Слушах напрегнато, но не чувах нищо от Дуалия и другите. Може би беше успяла да излезе от каменното срутване и може би Винделиар отново бе подчинил волята на халкидеца на нейните цели. Какво щяха да направят? Може би да отидат в града или в дома на Керф. Щяха ли да ме търсят? Толкова много въпроси и никакви отговори.

Щом нощта наближи, се запромъквах през опустошената от дракони част на града. Прекрасни някога къщи зееха без покриви, с празни дупки на местата на прозорците и вратите. Улиците общо взето бяха разчистени от отломки. Събирачи на отпадъци и боклукчии бяха работили сред развалините. Стените бяха порутени, бурени и трънливи храсти растяха в пукнатините. Зад някаква градинска стена намерих басейнче с отдавна спрял фонтан. Пих и наплисках лицето си. Ожулените ми китки щипеха. Избутах настрани избуялите храсти, докато си търсех подслон за нощта. Миризмата на смачкана мента се надигна към мен, докато газех през разни билки. Ядох малко, просто за да си напълня корема с нещо. Опипващите ми пръсти познаха чадърчетата на листа пореч. Накъсах две-три шепи и ги натиках в устата си. Зад завеса провиснали лози от клюмнала асма намерих запустяло жилище.

Промъкнах се през нисък прозорец и вдигнах очи към небето над срутения покрив. Нощта щеше да е ясна и студена. Намерих ъгъл, сравнително чист от отломки и отчасти заслонен от падналия покрив, пропълзях в тъмното и се свих там като улично куче. Затворих очи. Сънят идваше и си отиваше с промеждутъчни сънища. Закусвах препечена филийка и чай във Върбов лес. Татко ме носеше на конче. Будех се разплакана. Свивах се на кълбо в тъмното и се мъчех да си представя план, който да ме заведе до вкъщи. Подът беше корав. Рамото още ме болеше. Коремът ме болеше, не просто от глад, а от ритниците, които бях получила. Опипах ухото си; кръвта беше спекла косата около него. Сигурно изглеждах плашещо, ужасно като просяка, на когото се бях опитала да помогна в Крайречни дъбове. Значи утре щях да съм просякинче. Каквото и да е, за да получа храна. Спях на пресекулки; нощта не беше чак толкова студена, освен ако не спиш навън без никаква завивка, само с опърпаните си дрехи.

Когато слънцето изгря, видях небе, пълно с понесени от вятъра бели облаци. Бях изтръпнала, гладна, жадна и сама. Свободна. Странна миризма витаеше във въздуха, смесена с градските миризми на готварски огньове, открити канали и конска тор. Отлив, прошепна ми Вълкът Баща. Миризмата на морето, когато водата се отдръпва.

Изкатерих се на останалото от каменната стена на къщата, за да се огледам.

Намирах се на нисък хълм сред огромно корито на долина. Зърнах река оттатък града долу. Зад мен къщи, сгради и пътища покриваха земята като коричка на рана. Дим се издигаше от безброй комини. По-близо до града пипала кафеникава вода обкръжаваха многото кораби на котва. Пристанище. Знаех думата, но най-сетне видях това, което означаваше. Беше залив, все едно че два пръста се бяха протегнали от сушата, за да хванат водата. Зад залива имаше още вода, чак до ръба на небето. Толкова често бях слушала за тъмносиньото море, че беше трудно да схвана, че многобагрената вода в оттенъци в синьо, сребристо, сиво и черно е онова, за което пеят менестрелите. Менестрелите също така пееха за съблазънта на морето, но не почувствах нищо такова. Изглеждаше необятно и празно, и опасно. Извърнах очи от него. В далечината отвъд града имаше ниски гърбици жълтеникави хълмове.

— Нямат никаква гора — прошепнах.

Аа. Това обяснява много за халкидците, отвърна Вълкът Баща. През моите очи огледа земята, раздрана от здания и каменни улици. Това е различно и опасно място. Няма да ти бъда от много полза тук. Върви внимателно, кутре. Върви много внимателно.

Халкида се пробуждаше. Имаше пострадали ивици от града под мен, но драконите бяха съсредоточили яростта си върху района около рухналия дворец. Двореца на херцога, беше казал Керф. В ума ми се разбуди спомен. Чула бях за това унищожение в разговор между майка и татко. Драконите на Келсингра бяха дошли до Халкида и бяха нападнали града. Старият херцог бил унищожен и херцогиня станала дъщеря му. Никой не можеше да си спомни време, когато жена е управлявала Халкида. Баща ми беше казал: „Съмнявам се, че ще има мир с Халкида, но поне ще са толкова заети с граждански войни, че няма да ни притесняват много.“

Но не видях гражданска война. Пъстро облечени хора се движеха по мирни улици. Коли, теглени от магарета или странно големи кози, започваха да пълнят улиците и хора с широки ризи и черни панталони се движеха между тях. Видях риба, сипеща се сребриста от лодка, вързана за брега, и видях да теглят на буксир кораб към дълбоката вода, където платната му се разгънаха като внезапни криле на птица, преди безшумно да се отдалечи. Видях два пазара, един близо до кейовете и друг покрай широк булевард. Вторият имаше пъстри навеси над сергиите, докато онзи до кейовете изглеждаше по-сив и по-беден. Миризмите на прясно опечен хляб и пушено месо ме достигнаха и колкото и далечни да бяха, устата ми се напълни със слюнка.

Прецених плана си да съм нямо просякинче и да прося пари и храна. Но опърпаната ми туника, гамашите и кожените ми ботуши щяха да издадат, че съм чужденка в тази земя на пъстри и пищни облекла.

Нямах избор. Можех да остана скрита в развалините и да умра от глад, или да рискувам на улиците.

Почистих се. Щях да съм просякиня, но не и отвратителна. Надявах се със светлата си коса и сините си очи да приличам на халкидка и можех да се престоря, че съм няма. Опипах лицето си, изохках, докато проучвах отоците и едва зарасналите порязвания. Може би жалостта щеше да помогне на каузата ми. Но не можех да разчитам само на жалост.

Смъкнах си ботушите. Пролетният ден вече бе твърде топъл за тях. Изтупах ги и ги пригладих колкото може по-добре. Смъкнах дрипите на чорапите си и зяпнах белите си сгърчени крака. Не можех да си спомня кога за последен път бях ходила боса. Налагаше се да свикна с това. Сгуших ботушите до гърдите си и тръгнах към пазара.

Там, където хора продават неща, има хора, които купуват неща. Краката ми бяха натъртени от камъни и мръсни, когато стигнах до пазара, но гладът ми засенчваше тези болки. Болеше да крача покрай сергии, на които продаваха ранни плодове, топъл хляб и печени меса. Пренебрегвах странните погледи, които ми хвърляха хората, и се мъчех да изглеждам спокойна и отпусната, а не чужденец в този град.

Намерих сергиите, на които се продаваха платове и дрехи, а после и колите, където продаваха стари дрехи и дрипи. Предложих ботушите си нямо на няколко щанда, преди някой да прояви интерес към тях. Жената, която ги взе от ръцете ми, почна да ги обръща и да ги оглежда. Мръщеше им се, мръщеше се на мен, огледа ги пак и пак, а след това ми подаде шест медни монети. Нямаше как да се пазаря. Добро или лошо, друго предложение нямаше да имам, тъй че взех монетите, кимнах й и си тръгнах. Помъчих се да се слея с минаващите хора, но усещах как очите й ме проследяват.

Мълчаливо подадох две монети на една сергия за хляб. Продавачът ме попита нещо и аз посочих затворената си уста. Младият мъж погледна монетите, после мен, присви устни и се обърна към една покрита кошница. Предложи ми твърд самун, сигурно отпреди няколко дни. Взех го с треперещи от нетърпение ръце и закимах благодарно. По лицето му пробяга странно изражение. Той ме сграбчи за китката и единственото, което можах да направя, беше да не изпищя. Но той взе от прясната стока на дъската пред него най-малката от сладките кифли и ми я даде. Мисля, че благодарността, изписана на лицето ми, го смути, защото ме отпъди като улично котенце. Пъхнах храната в пазвата си при счупената свещ и побягнах да си намеря безопасно място да си я изям.

В края на пазара видях градски кладенец. Никога не бях виждала такъв. Топла вода бълбукаше в оградения с камък извор и се оттичаше в каменно корито. Видях жени, които пълнеха ведра, и след това видях как едно дете се наведе и пи от шепите си. Направих като него: коленичих до водата, гребнах и пих. Водата миришеше странно и имаше остър вкус, но явно не беше отровна, и само това ме интересуваше. Напих се хубаво, после си наплисках лицето и си изтърках ръцете. Явно беше невъзпитано, защото един мъж изсумтя възмутено и ми се намръщи. Скочих на крака и бързо се отдалечих.

След пазара имаше търговска улица. Не бяха сергии, а големи дюкяни от камък и дърво. Вратите им бяха отворени заради топлия ден. Докато минавах, надушвах месо, а после чух стърженето на ренде. До и зад дърводелския дюкян имаше купчини дъски. Погледнах в двете посоки и след това се шмугнах в сянката им. Дъските ме скриха от улицата. Седнах на земята и опрях гръб на сладко миришещия дървен материал. Извадих хляба и се насилих първо да изям твърдия самун. Беше корав, но невероятно вкусен. Треперех, докато го ядях. Когато свърши, поседях задъхана и усещах как последните трохи се спускат от гърлото ми до стомаха. Можеше да изям още десет такива самуна.

Помирисах сладката кифличка. Казах си, че ще е разумно да си я запазя за утре. После си казах, че ако я нося, може да я изтърва, да счупя късчета от нея и да ги загубя. Лесно се убедих. Изядох я. Имаше тънка нишка мед, полята отгоре й, която се беше изпекла в хляба, и имаше късчета плод и подправки вътре. Изядох я на мъчително малки хапчици, наслаждавах се на всяко пощипване сладост на езика ми. Много скоро кифличката свърши. Гладът ми беше заситен, но споменът за него ме измъчваше.

Друг спомен се промъкна в ума ми. Друг просяк, целият в белези, безпомощен и премръзнал. Сигурно по-гладен, отколкото бях аз сега. Бях се опитала да бъда добра към него. А татко ми го беше промушил, няколко пъти. А после ме изостави, за да го отнесе до Бъкип за изцеряване. Опитах се да съчетая тези късчета с късчетата, които бях подслушала, но се свързваха само по невъзможни начини. Отказах се и се зачудих защо никой не ме гледа — мъничка, гладна и самичка — и не ми предлага ябълка.

При мисълта за ябълката, която бях дала на просяка, устата ми се напълни със слюнка. О, кестените в онзи ден, горещи за белене и толкова сладки… Стомахът ми се стегна на възел и се превих.

Бяха ми останали четири монетки. Ако хлебарят беше добър утре, както беше днес, можех да ям два дни. После или щях да умра от глад, или да открадна нещо.

Как щях да се върна у дома?

Слънцето ставаше по-топло и денят по-светъл. Погледнах се. Босите ми крака бяха мръсни, ноктите ми бяха израсли много дълги. Подплатените ми панталони бяха мръсни. Някогашното ми дълго зелено яке от Върбов лес беше зацапано с петна и опърпано по полите. Блузата ми беше още по-мръсна. Бях много убедително просяче.

Трябваше да сляза до кейовете и да видя дали има кораби за Бък — всъщност до където и да било в Шестте херцогства. Чудех се как мога да попитам и какво мога да направя, за да си спечеля превоза на някой. Слънцето беше ярко, а облеклото ми — твърде топло за такъв хубав ден. Преместих се по-навътре в сянката и се свих с гръб към купчината дъски. Не мислех да заспя, но заспах.

Събудих се късно следобеда. Сянката се беше отдалечила от мен, но бях спала, докато движещата се светлина на слънцето по затворените ми очи не ме събуди. Малкото ми съхранена храброст си бе отишла. Не можех да се насиля да сляза до кейовете или дори да разгледам други части на града. Върнах се в развалините, където се бях подслонила предната нощ.

В този пълен със странности град намирах утеха в малкото, което познавах. На дневна светлина водата в стария фонтан в градината на рухналата къща бе зеленикава и в дълбините й пробягваха малки черни водни твари. Но беше вода, а бях жадна. Пих, а после се съблякох, за да се измия добре. Изпрах дрехите си и се изненадах колко трудно се оказа това. За пореден път осъзнах колко лесен живот съм имала във Върбов лес. Помислих за слугите, които ми бяха осигурявали всичко необходимо. Винаги се бях държала учтиво с тях, но бях ли им благодарила истински някога за всичко, което правеха? Сетих се за Грижливка и как ми беше заела дантелените си маншети. Беше ли жива още? Дали мислеше за мен понякога? Искаше ми се да заплача, но се сдържах.

Твърдо обмислих плановете си, докато топвах, търках и изстисквах дрехите си. Дуалия беше мислила, че съм момче. Беше по-безопасно да се представям за момче. Щеше ли някой кораб, отиващ за Шестте херцогства, да има нужда от момче? Слушал бях разкази за момчета на кораби, разкази за чудни приключения. Някои ставаха пирати в песни на менестрели или намираха съкровища, или ставаха капитани. Утре с две от монетите щях да си купя още хляб и да го изям. Много ми харесваше тази част от плана ми. После трябваше да сляза до крайбрежната улица и да видя дали някои кораби отиват за Шестте херцогства и дали ще ме превозят срещу работа. Изтласках настрани мисълта, че съм дребна и изглеждам малка, а и че не бях много силна и не знаех халкидски. Все някак щях да се справя.

Трябваше.

Метнах дрехите си на една почти рухнала стена да се сушат и се проснах гола на стоплените от слънцето камъни в изоставения двор. Свещта на майка ми беше охлузена и счупена на едно място, държеше я само фитилът. Но все пак миришеше като нея. Като дом и безопасност, и нежни ръце. Заспах в пъстрата сянка на едно дърво. Когато се събудих, дрехите ми бяха общо взето сухи и слънцето залязваше. Бях отново гладна и се боях от мразовитата нощ. Бях спала наистина много, но все още бях уморена и се зачудих дали пътуването ми през стълбовете не е отнело от мен повече, отколкото знаех. Изпълзях по-навътре под наведеното дърво, където листата от няколко есени правеха постеля върху камъка. Отказах да мисля за паяци и други хапещи гадинки. Свих се и заспах отново.

Някъде посред нощ изгубих куража си. Събуди ме собственият ми плач и вече будна, не можех да спра хлиповете. Захапах ръката си да приглуша звуците, но не спрях да плача. Плачех за изгубения си дом, за конете, убити в пожара, за Ревъл, мъртъв в локвата кръв на пода пред мен. Всичко, което ми се беше случило, всичко, което бях видяла и не бях имала време да реагирам, изведнъж нахлу в ума ми. Баща ми ме беше изоставил заради слепия просяк, а Настойчивост сигурно беше мъртъв. Бях зарязала Шън, но се надявах на най-доброто за нея. Беше ли оцеляла и беше ли стигнала до Върбов лес, за да им каже какво ни е сполетяло? Щеше ли изобщо да дойде някой? Спомних си Фицбдителен, кръвта му, червена на белия сняг.

Изведнъж връщането у дома ми се стори невъзможно. Връщам се у дома за какво? Кой щеше да е там? Щяха ли всички да ме мразят, защото бледите хора бяха дошли за мен? И ако си отидех у дома, нямаше ли Дуалия или другите като нея да знаят къде съм избягала? Щяха ли отново да дойдат за мен, да палят и да убиват? Свих се под заслонилото ме дърво, полюшвах се и плачех: знаех, че няма никой, който да може да ме защити.

Аз ще те защитя. Думите на Вълка Баща бяха по-тихи от шепот.

Беше в ума ми, само една представа. Как можеше да ме защити? Кой беше той всъщност? Нещо, което си представях от откъсите от писанията на татко ми?

Аз съм истински и съм с теб. Довери ми се. Мога да ти помогна да се защитиш сама.

Изведнъж изпитах гняв.

— Ти не ме защити, когато ме взеха. Не ме защити, когато Дуалия ме би и ме повлече през стълба. Ти си само сън. Нещо, което си представих, защото бях наивна и уплашена. Но не можеш да ми помогнеш вече. Никой не може да ми помогне вече.

Никой освен самата ти.

— Млъкни!

Извиках го, а после закрих устата си в ужас. Трябваше да се крия, а не да викам на въображаеми същества в нощта. Промъкнах се по-навътре под дървото, докато не стигнах до срутената стена и не можех да продължа повече. Направих се съвсем малка, стиснах очи, затворих мислите си и заспах.

Събудих се на другия ден, лицето ми бе цялото в засъхнали сълзи. Главата ми пулсираше от болка и ми се гадеше от глад. Мина много време, преди да се осмеля да изпълзя изпод дървото. Не се чувствах достатъчно добре, за да ходя до пазарите, тъй че обиколих разрушения район на града. Гущери и змии се грееха на срутените камъни. Помислих да изям някой гущер, но с приближаването ми те се шмугваха под камъните. Два пъти видях други хора, които, изглежда, живееха в срутените къщи. Подуших огньовете им и видях опърпани дрехи, окачени да се сушат. Внимавах да не ме забележат.

Гладът най-после ме притегли до пазара. Не можах да намеря сергията, откъдето си бях купила хляба. Залитах и куцуках между сергиите, търсех я, но най-сетне кипналият глад ме принуди да се приближа до друга. Жена с кисело лице правеше мекици с някаква вкусна плънка на тиган над метално котле. Мекиците цвърчаха, а тя ловко ги обръщаше с дълга вилица.

Предложих й една монета, но тя поклати глава. Отдръпнах се зад една сергия, за да мога да извадя още една монета от омачканата си риза. За две монети тя сложи една мекица на едно широко зелено листо, сгъна го около нея, забоде го с клечка и ми го подаде. Кимнах благодарно, но тя не ми обърна внимание — вече гледаше над главата ми за следващия възможен купувач.

Не знаех дали листото е за ядене, или служи за салфетка. Гризнах предпазливо от края; не беше неприятно. Реших, че продавачката не би увила храна в нещо отровно. Намерих си място зад една празна сергия и седнах да ям. Мекицата не беше голяма и исках да я изям бавно. Плънката беше хрупкава и имаше вкус малко както миришат мокри овце. Беше ми все едно. Но след втората хапка усетих, че някакво момче ме гледа от пролуката между две сергии. Извърнах поглед от него, отхапах отново и когато отново погледнах, до него беше спряло по-малко момче с мръсна раирана ризка. Косите, стъпалата и голите им крака бяха мръсни, дрехите им опърпани. Имаха очите на малки гладни хищници. Усетих замайване, докато ги гледах. Напомни ми за когато просякът в Крайречни дъбове бе държал ръката ми. Видях вихрещи се събития, възможности. Не можех да ги подредя, не можех да различа добро от лошо. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че трябва да ги избегна.

Когато между нас мина магарешка каручка, се скрих зад ъгъла на сергията и натиках в устата си останалото от мекицата, за да освободя ръцете си. Станах и се помъчих да се влея в минаващата тълпа.

Облеклото ми ме правеше да изпъквам, тъй че привличах любопитни погледи. Държах очите си наведени и се стараех да не привличам ничие внимание. Няколко пъти се озърнах назад, не видях момчетата, но все пак бях сигурна, че ме следят. Ако ми откраднеха двете останали монети, нямаше да имам нищо. Надвих паниката, породена от тази мисъл. Не мисли като плячка. Предупреждение от Вълка Баща или просто моя собствена мисъл? Забавих крачка, намерих място, където да се свия до една кола със смет, и загледах минувачите.

Имаше и други като мен на пазара, а онези две просячета явно бяха по-опитни в този занаят. Трима палавници, две момичета и едно момче, се задържаха до сергията на продавач на плодове въпреки усилията му да ги пропъди. Изведнъж тримата скочиха, всеки грабна плячка и се пръснаха, докато продавачът викаше и прати сина си да ги подгони.

Видях също и нещо като градска стража. Оранжевите им халати бяха къси, до коленете и носеха платнени панталони, леки кожени туники и ниски ботуши. Носеха и къси криваци и мечове в ножници; крачеха на групи по четирима. Търговци им предлагаха шишове с месо и самуни хляб, и късове риба на питка, докато минаваха. Зачудих се дали благодарност или страх ги тласка към такава щедрост и се измъкнах от погледите им колкото се може по-бързо.

После тръгнах към кейовете. Там беше шумно и оживено. Мъже бутаха колички, конски впрягове теглеха натоварени фургони, като някои отиваха към корабите, а други идваха откъм тях. Миризмите бяха изумително силни: преобладаваха катран и гниещи водорасли. Гледах и се чудех как да разбера накъде отива един кораб. Нямах никакво желание да ме откара по-далече от Шестте херцогства. Гледах ококорена как някаква машинария, която не можех да назова, вдигна мрежа, която побираше няколко големи дървени сандъка, и ги люшна от кея на палубата на един кораб. Видях как един млад мъж получи три силни удара с пръчка по голия си гръб, докато подвеждаше един такъв люшкащ се товар към една палуба. Не можах да разбера какво е сбъркал и защо го удариха и се присвих, щом си представих такива удари по мен.

Не видях нито един малък като мен да работи на кейовете, макар да предположих, че няколко от момчетата, които видях, са на моята възраст. Работеха полуголи и притичваха боси по нацепените дъски на кейовете явно по спешни задачи. Едно момче имаше гноен оток на гърба. Един носач ми подвикна да се махна от пътя му, а друг не си направи труда — просто ме бутна настрани с рамо. Носеше на раменете си две тежки намотки въже.

Уплашена, побягнах през пазара и после нагоре по склона към развалините.

Един млад мъж с хубав халат, украсен с жълти ромбове, ми подвикна с усмивка. Подкани ме да се приближа и когато спрях на безопасно разстояние, зачудена какво иска от мен, се наведе към лицето ми. Кривна глава и тихо каза нещо, убеждаващи думи, които не разбрах. Изглеждаше добър. Косата му беше по-жълта от моята и подрязана така, че стигаше до челюстта му. Обиците му бяха от зелен нефрит. Мъж от добро семейство и богат, предположих.

— Не разбирам — отвърнах колебливо на Общата реч.

Сините му очи се присвиха от изненада, а след това усмивката му се разшири и той каза с тежък акцент:

— Хубав нов халат. Ела. Дава ти храна.

Пристъпи към мен и помирисах напарфюмираната му коса. Протегна ръката си с дланта нагоре и зачака да я хвана.

Бягай! Бягай веднага!

Настойчивостта на Вълка Баща не допускаше никакво колебание. Погледнах усмихнатия мъж, поклатих глава и побягнах. Чух как той извика след мен и се зачудих защо бягам, но бягах, и още как. Той отново извика след мен, но не погледнах назад. Не отивай право към бърлогата си. Скрий се и погледни назад, предупреди ме Вълкът Баща и така направих, но не видях никого. Вечерта, когато се свих под приютилото ме дърво, се зачудих защо бях избягала.

Очи на хищник, каза ми Вълкът Баща.

Какво трябва да направя утре? — попитах го.

Не знам, бе тъжният му отговор.

Сънувах за вкъщи онази нощ, сънувах топъл хляб и горещ чай в кухнята. В съня ми бях твърде малка да стигна до масата и не можех да изправя катурналата се пейка. Извиках на Грижливка да ми помогне, но когато се обърнах да я погледна, тя лежеше на пода цялата в кръв. Избягах от кухнята с писъци, но навсякъде имаше мъртви хора на пода. Отварях врати, за да се опитам да се скрия, но зад всяка врата имаше две просячета, а зад тях стоеше Дуалия и се смееше. Събудих се разхлипана посред нощ. За мой ужас чух гласове, един викаше питащо. Приглуших хлиповете си и се помъчих да дишам беззвучно. Видях смътната светлина на фенер на улицата покрай градината. Двама души си говореха на халкидски. Останах скрита и будна до сутринта.

Заранта беше наполовина отминала, когато събрах кураж да се върна до пазара. Намерих сергията, от която си бях купила хляб, но младият мъж бе заменен от жена и когато й показах двете си монети, тя ми махна презрително да си вървя. Протегнах ги отново двете, мислех, че е видяла само едната, но тя ми изсъска укорително и плесна с ръце да ме заплаши. Отдръпнах се решена да си намеря храна другаде, но в този момент бях съборена от едно от двете момчета, които бях видяла предния ден. Внезапно другото момче дръпна монетите ми и двамата побягнаха и се скриха в тълпата. Надигнах се в прахта, останала без дъх. После, за мой срам, ме разтърсиха хлипове: останах да седя на земята, скрих очите си с ръце и заплаках.

Никой не ме погледна. Пазарният поток се лееше около мен все едно бях камък в бързей. Известно време, щом хлиповете ми спряха, поседях сама и отчаяна. Бях ужасно гладна. Рамото ме болеше, безжалостното слънце грееше над болната ми глава и никакви планове не ми бяха останали. Как можех да си въобразявам, че ще стигна до дома, след като не можех да измисля дори как да преживея деня?

Мъж, който водеше магарешка количка, ме чукна с камшика си. Беше предупреждение, не удар, и бързо се дръпнах от пътя му. Забърсах прах и сълзи с ръкава си и огледах пазара. Гладът, който ме нападна, като че ли се беше трупал седмици, а не само един ден. Докато бях имала надежда, че всеки ден ще ям нещо, колкото и малко да е, бях успяла да го овладявам. Но сега той заповядваше. Изправих рамене, избърсах пак очите си и се отдалечих бавно от сергията за хляб.

Вървях бавно, оглеждах всяка сергия и всеки продавач. Нравственото ми колебание продължи само докато преглътна слюнката, предизвикана от миризмите на храна. Предния ден бях видяла как го направиха. Аз обаче нямах никой, който да отклони вниманието от мен, а ако някой решеше да ме подгони, щях да съм единственото зайче, което да хване. Гладът като че ли ускори мисловния ми процес. Трябваше да избера сергия, цел и път за бягство. След това трябваше да изчакам с надеждата, че нещо ще разсее продавача. Бях малка и бях бърза. Можех да го направя. Трябваше да го направя. Глад, какъвто изпитвах, не можеше да се понесе.

Закрачих през пазара, решена на кражбата си. Нищо малко. Не исках да поема такъв риск заради едно плодче. Трябваше ми месо или самун хляб, или някоя пушена риба. Мъчех се да гледам, без да личи, че гледам, но едно момченце вдигна заканително пръчка към мен, когато задържах погледа си на късовете червена осолена риба на майка му.

Най-после намерих каквото търсех: хлебарска сергия, по-голяма и по-внушителна от всичко, което бях видяла. Самуни щедро кафяво и златистожълто бяха струпани в кошове на земята пред сергията. На дъската пред продавача имаше по-скъпи стоки: сукан хляб с подправки и мед, бухнали кейкове, пълнени с ядки. Реших да грабна един от златножълтите хлябове. На съседната сергия продаваха шалове, които се издуваха на бриза откъм морето. Няколко жени се бяха струпали там, пазаряха се съсредоточено и напрегнато. От другата страна на оживената пазарна улица някакъв ковач продаваше ножове. Съдружникът му точеше всевъзможни остриета на колело, въртяно от запотено чираче. Желязото стържеше пронизително и понякога мяташе искри. Престорих се на много запленена от въртенето на камъка и оставих устата си леко да провисне все едно не съм съвсем с ума си. Сигурна бях, че с такова изражение и с опърпаните ми дрехи хората ще ми обръщат по-малко внимание. Но през цялото време чаках за нещо, което можеше да накара продавача на хляб да погледна настрана от стоката си и да ми даде шанс да грабна един хляб.

Сякаш в отговор на мислите ми чух тръбене на рогове. Всички погледнаха в посока на звуците, после отново се върнаха към работата си. Следващото тръбене беше по-близо. Хората отново спряха и се обърнаха натам. Появиха се четири бели коня с изящна сбруя в черно и оранжево. Стражите, които яздеха конете, бяха пищно облечени, шлемовете им бяха накичени с пера като оглавниците на конете. Яздеха към нас и групите купувачи се сбутаха назад до сергиите, за да им направят път. Когато ездачите отново вдигнаха роговете, видях шанса си. Всички гледаха тях, тъй че скочих, грабнах един кръгъл златист самун и хукнах натам, откъдето бяха дошли конниците.

Толкова решена бях на кражбата си, че не бях видяла, че зад конниците пазарната улица е останала празна и че хората от двете страни на улицата са паднали на колене. Затичах по празната улица, а хлебарят викаше след мен. Когато се опитах да се шмугна в коленичилата тълпа, ме сграбчиха и завикаха. Други стражи идваха спешени, крачеха в редица от шестима, с още два реда зад тях, а зад тях се появи жена на черен кон със сбруя от злато.

Коленичилият народ беше натъпкан плътно и здраво като стена. Опитах се да се избутам през хората. Един мъж ме сграбчи и ме смъкна на земята. Изръмжа ми заповед, която не разбрах. Помъчих се да се надигна и той ме перна рязко по тила. Звезди заиграха пред очите ми и се отпуснах безпомощно. Миг след това осъзнах, че всички около мен са замръзнали и затихнали. Да не мърдам ли ми беше заповядал? Лежах както ме беше бутнал. Бях стиснала самуна, който бях откраднала, до гърдите и брадичката си. Миризмата му беше замайваща. Не помислих. Отворих уста и го захапах. Лежах по корем на прашната улица и дъвчех хляба като мишка, докато първите редици стражи и после жената на черния кон, и после още четири реда стражи минаха покрай нас. Никой не мръдна, докато не дойде втори ред конници. На интервали спираха и звънваха месингови звънци. Чак след като и те подминаха, хората започнаха да се изправят.

Чаках и дъвчех настървено хляба, а в мига, в който звънците звъннаха, скочих и се опитах да побягна. Но мъжът, който ме бе дръпнал на земята, докопа задницата на дрехата ми и ме сграбчи за косата. Разтърси ме и извика нещо. Хлебарят дойде тичешком, дръпна хляба от ръката ми и изрева, като видя, че е оцапан и нагризан. Свих се уплашено, мислех, че ще ме удари, но той започна да вика, една и съща дума, отново и отново. Хвърли хляба ядосано и колкото и да копнеех да го грабна пак, този, който ме беше хванал, ме държеше здраво.

Градската стража. На тях викаше и двама дойдоха на бегом. Единият се подсмихна и ме погледна почти добродушно, сякаш не можеше да повярва, че са го повикали за такава малка крадла. Но другият изглеждаше съвсем делови — сграбчи ме за гърба на туниката и почти ме повдигна от земята. Започна да ми задава въпроси, а хлебарят започна да вика неговата си версия за случилото се. Заклатих глава и след това посочих устата си, опитвах се да им обясня, че не мога да говоря. Мисля, че вървеше добре, докато добрият страж не се наведе към приятеля си, а после така ме ощипа, че изписках.

После всичко свърши. Бях потресена, а когато стражът, който ме държеше, вдигна ръка да ме зашлеви, избухнах на Общата реч:

— Бях гладна и откраднах. Какво да направя? Много съм гладна!

После, за мой срам, се разплаках, посочих хляба и се протегнах към него. Мъжът, който ме беше задържал, се наведе, вдигна го и го тикна в ръцете ми. Хлебарят понечи да го избие от мен, но стражът, който все още ме държеше, ме дръпна настрана. После, за мое пълно унижение, ме вдигна все едно бях съвсем малко дете и закрачи през пазара.

Стиснах хляба в двете си ръце. Не можех да сдържам сълзите и хлиповете си, но това не ме спря да ям, за да го изгълтам колкото може по-бързо. Нямах представа какво ще ме сполети, но за едно бях сигурна: щях да си напълня корема с хляба, който ме беше вкарал в толкова голяма беля.

Все още стисках последната коричка, когато стражът изкачи трите стъпала до вратата на невзрачна каменна сграда. Бутна я, внесе ме вътре и ме метна на пода. Партньорът му го последва.

Един по-стар мъж с по-луксозна ливрея вдигна очи от писалището си, щом влязохме. Обядът му беше подреден пред него и той изглеждаше доста раздразнен, че го прекъсваме. Заговориха за мен над главата ми, докато оглеждах стаята. До една гола стена имаше пейка. На нея седеше жена. Краката й бяха вързани с верига. На другия край на пейката седеше присвит мъж с лице в ръцете си. Погледна към мен. Устата му беше цялата в кръв, а едното му око бе подуто и затворено. Отпусна отново лице в ръцете си.

Стражът, който ме бе донесъл, ме сграбчи за рамото и ме разтърси. Поклатих глава. Мъжът зад писалището заговори. Поклатих отново глава. После, на Общата реч, той попита:

— Кой си ти? Загубил ли си се?

При този простичък въпрос се разплаках отново. Мъжът изглеждаше малко притеснен. Махна на двамата стражи и те напуснаха. Докато излизаха, единият ме погледна през рамо, почти все едно бе загрижен за мен. Но мъжът на писалището заговори отново:

— Как се казваш? Родителите ти могат да платят за това, което си взел, и да си те приберат у дома.

Беше ли изобщо възможно? Поех си дъх.

— Аз съм Пчеличка Пророчица. От Шестте херцогства. Бях открадната оттам и трябва да си ида у дома. — Вдишах и обещах необуздано: — Татко ми ще плати пари, за да ме върнете.

— Не се съмнявам, че ще го направи. — Мъжът опря лакът на писалището точно до малка питка сирене. Зяпнах я гладно. Той се покашля. — Как стана така, че тичаш из улиците на Халкида, Пчеличкапророчица?

Направи от името ми една дума. Не го поправих. Все едно. Ако ме изслушаше и пратеше вест на баща ми, знаех, че той ще плати да ме върнат. Или Копривка. Разбира се, че щеше. Тъй че му разказах историята си, като се постарах да пропусна невероятните части. Казах му за халкидците, нападнали дома ми, и как бях отвлечена. Не обясних как бях дошла в Халкида, а само че се бях измъкнала от Керф и спътниците му, защото се бяха държали жестоко с мен. А сега бях тук и исках само да си ида у дома, и ако той пратеше вест на татко ми, сигурна бях, че някой ще донесе пари, за да ме върнат у дома.

Мъжът изглеждаше малко озадачен от кашата на разказа ми, но накрая кимна строго.

— Добре. Вече разбирам, може би дори по-добре от теб. — Дрънна звънец в ъгъла на бюрото си. Отвори се врата и влезе сънен на вид страж. Беше много млад и изглеждаше отегчен. — Избягала робиня. Собственост на някой си Керф. Отведи я в крайната килия. Ако никой не я потърси до три дни, заведи я на тържището. Цената за самун пчелен хляб е дължима на хлебаря Серчин. Отбележи, че този Керф трябва или да плати за него, или цената ще дойде от каквото изкара на търга.

— Не съм робиня! — възразих аз. — Керф не ме притежава! Той беше с онези, които ме отвлякоха!

Мъжът на бюрото ме погледна отегчено.

— Военна плячка. Награда от битка. Ти си това, както и да реши да те нарича той. Може да те задържи като робиня или да те върне за откуп. Това си е работа на този Керф, ако дойде да те потърси. — Отпусна се на стола си с въздишка и отпи дълбоко от чашата си.

Сълзите ми закапаха отново, колкото и безполезни да бяха. Отегченият страж ме изгледа отвисоко.

— Тръгвай с мен — каза на Общата реч, а когато се обърнах и хукнах към вратата, пристъпи напред, препъна ме и се изсмя. Вдигна ме за яката все едно съм торба и ме изнесе през същата врата, откъдето бе влязъл, без да го интересува, че ме удари в рамката. Изрита вратата зад нас, хвърли ме на пода и рече: — Можеш да вървиш след мен или мога да те ритам по целия коридор, все ми е едно.

На мен не ми беше все едно. Станах, кимнах вдървено и тръгнах след него. Завихме на ъгъла и заслизахме по някакви каменни стъпала. Тук долу беше по-хладно и по-влажно. Единствената светлина идваше от малки прозорчета по стената. Последвах го покрай няколко врати. Той отвори последната и нареди:

— Влизай. — Поколебах се и той ме бутна и затръшна вратата зад мен.

Чух как резето изщрака.

Стаята беше малка, но не ужасна. Светлината идваше от много малко прозорче. Беше толкова малко, че и да можех да стигна до него, нямаше да мога да се измъкна. В единия ъгъл имаше сламеник. В отсрещния ъгъл имаше дупка в пода. Петната и миризмата ми подсказаха за какво е. До сламеника имаше кана. Пълна. Подуших я, за да се уверя, че е вода. Топнах пеша на ризата си в нея и избърсах глупавите сълзи от лицето си. После седнах на сламеника.

Седях дълго. После легнах. Може да съм поспала малко. Чух, че резето се дърпа, и се изправих. Един мъж отвори предпазливо, огледа стаята и накрая — мен. Като че ли се изненада колко съм малка.

— Храна — каза и ми подаде глинена купа.

Бях толкова изненадана, че просто стоях, стиснала купата, когато той излезе и затвори вратата. Щом си отиде, погледнах в купата. Беше някаква каша с няколко късчета оранжев зеленчук отгоре. Отнесох я на сламеника и я изядох внимателно с пръсти. Някой беше сложил в купата достатъчно храна за голям човек. Беше най-многото храна, която бях яла от много време. Постарах се да я изям много бавно и да мисля какво да направя после. Щом храната свърши, пийнах малко вода и след това си избърсах пръстите в ризата си. Светлината, идваща през прозорчето, ставаше все по-смътна. Зачудих се дали ще се случи още нещо, но не се случи. Когато се мръкна, легнах на сламеника и затворих очи. Помислих за баща ми. Представих си какво щеше да е направил на стражите. Или на Дуалия. Представих си как я души и стиснах юмруци, и се задъхах при мисълта колко хубаво щеше да е. Щеше да ги научи той. Щеше да ги убие всичките. Заради мен. Но татко ми го нямаше. Нямаше как да знае къде съм. Никой не идваше да ме спаси. Поплаках, а после заспах, стиснала свещта на мама.

Когато се събудих, на пода на стаичката имаше малък квадрат светлина. Използвах дупката в пода и пих още малко вода. Зачаках. Нищо не се случи. След като изтече много време, завиках и затупах по вратата. Нищо. Когато вече не можех да викам и да тупам, седнах на сламеника. Пресегнах за Вълка Баща и не можах да го намеря. Беше много лош момент. Реших, че той винаги е бил нещо, което само съм си представяла. А сега бях твърде голяма и светът беше твърде истински, за да си въобразявам разни неща. Когато ми трябваш, те няма. Точно като всеки друг.

Когато ме блокираш, не мога да те накарам да ме чуеш.

Да те блокирам?

Когато затваряш мислите си. Е, ето ни тук, отново в клетка. Поне тези, които се хванаха, са добри. Засега.

Засега?

Ще те продадат.

Знам. Какво да направя?

Засега? Яж. Спи. Нека тялото ти се изцери. Когато те изведат за продан, старай се да ме усещаш силно. Все още можем да избягаме.

Думите му ми дадоха малко надежда, но пък преди това не бях имала никаква. Поплаках, докато не заспах.

Когато се събудих на следващата сутрин, се чувствах по-добре, отколкото от много дни. Огледах отоците по краката и ръцете си. Бяха жълти и светлозелени, черни и тъмносини. Коремът ме болеше по-малко и можех да си движа ръката в пълен кръг. Сресах с пръсти порасналата си коса и след това издъвках ноктите си по-къси. Друг страж ми донесе храна и напълни каната с вода. Отнесе вчерашната купа. Не ми проговори. Този път в кашата имаше сготвени няколко жилави нишки зелено и отгоре имаше бучка жълт зеленчук. Изядох я всичката и после погледах как квадратът светлина се движи по пода и нагоре по стената, докато не изчезна. Отново нощ. Плаках и спах пак. Сънувах, че баща ми е ядосан, защото не съм си прибрала мастилата. Събудих се в мрака. Знаех, че такова нещо никога не се е случвало, но ми се искаше да беше. Заспах отново и сънувах важен Сън за плуващ дракон, който плени баща ми. Събудих се от квадрата светлина и ми се искаше да можех да запиша съня, но нямаше нищо, на което да мога да пиша, и никакво мастило или перо. Прекарах деня в измисляне как да вържа сгънатата свещ в пеша на долната ми блуза, за да не се загуби.

И този ден мина. Нова купа храна. Щяха ли да ме продават скоро? Как отброяваха трите дни? Започваха ли от деня, в който ме бяха хванали, или от следващия? Зачудих се кой ще ме купи и каква работа ще трябва да върша. Щях ли да мога да ги убедя да пратят вест до баща ми? Може би щяха да ме продадат като домашна робиня и да мога да убедя купувачите да ме върнат за откуп? Чувала бях за роби, но нямах представа как се отнасят с тях. Щяха ли да ме бият? Да ме държат в кучешка колиба? Все още се чудех над тези неща, когато резето на вратата ми изскърца. Един страж я отвори и се отдръпна назад.

— Този ли е? — попита някой и Керф пъхна глава през вратата. Зяпна ме глупаво.

— Да — каза той. — Най-после!

Почти се зарадвах, като го видях. После чух гласа на Дуалия.

— Тази е малката нещастница! Каква беля беше!

— Тя? — Стражът се изненада. — Мислехме, че е момче.

— Момче е! — възкликна Винделиар. — Той е брат ми!

Погледна ме от коридора и ми се усмихна. Бузите му не бяха толкова пълни като преди и рехавата му коса беше сива, но приятелската светлина все още бе в очите му. Мразех го. Изобщо нямаше да ме намерят, ако той не беше овладял Керф за Дуалия. Беше ме предал.

— Брат ти? — засмя се стражът. — Е, наистина си приличате.

Но никой не се засмя.

Призля ми.

— Не познавам тези хора — казах. — Те ви лъжат.

Стражът сви рамене.

— Все ми е едно, стига някой да се оправи с теб. — Обърна се към Керф. — Хванали са я да краде самун пчелен хляб. Ще трябва да го платите.

Керф кимна вяло. Знаех, че Винделиар го контролира, но не много добре. Керф изглеждаше много глупаво, сякаш трябваше да помисли много внимателно, преди да може да заговори. Елик винаги бе изглеждал много сигурен в себе си. Дали Винделиар губеше магията си, или с Керф ставаше нещо лошо? Може би двете минавания през камъка му го бяха направили това.

— Ще платя — каза той накрая.

— Първо платете, после можете да я вземете. Дължите и за четирите дни на престоя й тук.

Затвориха вратата и се махнаха. Изпитах злорадство, че ще ги измамят за повече дни, а после се разтревожих, че съм била тук четири дни и съм загубила представа за времето. Чаках ги да се върнат, уплашена, че отново ще съм с тях, но и почти облекчена, че някой друг ще отговаря за мен. Като че ли изтече много време, но най-сетне чух резето да се вдига.

— Хайде идвай — сопнато каза Дуалия. — Много по-голяма беля си, отколкото струваш.

Очите й се заканваха, че ще ме набие по-късно, но Винделиар ми се усмихваше глупаво. Искаше ми се да знам защо ме харесва пък той. Беше най-лошият ми враг, но също така единственият ми съюзник. Керф като че ли ме беше харесвал, но ако Винделиар държеше юздите му, нямах надежда за помощ от него. Може би трябваше да се опитам да изградя приятелство с Винделиар. Може би, ако бях по-разумна, щях да съм го направила от самото начало.

Дуалия носеше дълго тънко въже. Преди да мога да възразя, го върза на клуп около врата ми.

— Не! — извиках, но тя дръпна силно. Когато посегнах за нея, Керф взе лявата ми ръка, а тя сграбчи дясната и я изви зад гърба ми. Усетих примка от въжената намотка около китката си. Дуалия беше много бърза, явно го беше правила и преди. Ръката ми беше неудобно високо и не можех да я отпусна, без да стегна клупа около шията си. Дуалия дръпна въжето за проба и трябваше да извия главата си назад, за да не се задуша.

— Така — каза тя с огромно задоволство. — Никакви номера повече. Хайде, тръгваме.

След хладния сумрак на килията яркият ден беше болезнен за очите и скоро ми стана прекалено топло. Керф и Дуалия вървяха пред мен и ме водеха на въжето като на каишка. Трябваше да бързам, за да не изостана. Винделиар ситнеше до мен. Хрумна ми колко е странен, с тумбесто тяло и къси крака. Спомних си как Дуалия го беше наричала „безполов“. Зачудих се дали го е кастрирала, както правеха във Върбов лес с яретата, когато искаха да ги гледат за месо. Или се беше родил така?

— Къде е Алария? — попитах тихо.

Той ме погледна нещастно.

— Продадоха я на един търговец на роби. За пари за храна и превоза ни на лодка.

Керф се намръщи и изсумтя:

— Тя беше моя. Исках да я заведа при майка ми. Щеше да е добра слугиня. Защо го направихте?

— Винделиар! — сопна се Дуалия.

Този път отворих сетивата си и усетих какво направи той на Керф. Опитах се да го разбера. Знаех как да вдигам стените си, за да задържа мислите на татко ми навън. Налагало ми се беше да го правя, когато бях малка, просто за да имам мир в ума си. Но сега Винделиар като че ли избута стена в ума на Керф, стена, която задържаше мислите на Керф навън и го караше да прави каквото му нарежда Винделиар. Бутнах стената на Винделиар. Не беше кой знае колко здрава, но не знаех как да я пробия. Все пак чух шепот на онова, което каза на Керф. Не се тревожи. Върви с Дуалия. Прави каквото иска тя. Не се чуди за нищо. Всичко ще е наред.

Не докосвай ума му. Не разбивай стената му. Предупреждението дойде от Вълка Баща. Слушай, но не позволявай той да те усети.

Защо?

Ако проправиш път в мислите му, това е път и той да дойде в твоите. Много внимавай да не докосваш ума му.

— Къде отиваме? — попитах на глас.

— Млъкни! — каза Дуалия, а в същото време Винделиар каза:

— При лодката.

Замълчах, но не заради заповедта на Дуалия. Само за миг бях усетила, че на Винделиар му е трудно едновременно да говори, да върви след Дуалия и да контролира Керф. Беше гладен. Гърбът го болеше и му се пикаеше, но не смееше да помоли Дуалия да спрат. Усетих, че фокусът му над Керф става по-стегнат и по-силен. Така. Разсейване можеше да отслаби контрола му. Нещо малко, но полезно да го знам. Гласът на Вълка Баща беше само шепот в ума ми. Остри нокти и зъби. Учиш се, кутре. Ще живеем.

Истински ли си?

Той не отговори, но Винделиар извъртя глава към мен и ме изгледа странно. Вдигни стени. Дръж го извън ума си. Вече трябваше винаги да съм нащрек. Стегнах защитата си. Знаех, че като изключвам Винделиар, изключвам и Вълка Баща.