Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (8)

6.
Разкрития

За първи път сънувах Унищожителя, когато все още бях на остров Аслевял. Катализаторът на Възлюбения се беше върнал за втори път. Вярвам, че присъствието му отключи и сънуването ми, и видението за Унищожителя. В онзи сън Унищожителя беше юмрук, стискащ пламък. Ръката се отвори и пламъците лумнаха високо, но вместо да отдават светлина, носеха тъмнина. И всичко, което бях познавал някога, беше унищожено.

Толкова много време бе минало, откакто не бях сънувал Сън, че си казах, че си въобразявам, че е важен. Не бях ли постигнал вече всички свои цели? Защо ще ме спохожда толкова мрачен сън сред триумф? Все пак, подтикнат бях да кажа на Белия пророк и неговия Катализатор, че е дошло времето да се разделят. Един от тях поне прие истинността на думите ми, но видях, че и на двамата им липсва волята да направят каквото трябва. Реших да ги разделя.

Писанията на Прилкоп Черния

Възстановяването ми беше по-бавно отколкото от всяко физическо нараняване, което бях претърпявал от десетилетия. Явно старото ми изцеряване с Умението не поправяше онова, което самото Умение бе изцедило от мен. Да съсредоточа мислите си беше предизвикателство и бързо се уморявах. А следобедът ми с генерал Рапскал ме беше натоварил тежко. Дори и в тази тъй наречена „кротка“ сграда течението на Умение пееше и напираше около мен. Но това не значеше, че няма работа за вършене. Информация, която трябваше да се събира, независимо от преградите. Колкото и да бях изтощен.

Онази нощ пратих Настойчивост до кухните да ми донесе бренди. Върна се с голяма бутилка от Сандседж.

— Карот е от Дъждовните равнини и дебелите люспи на лицето и ръцете му много му пречат — каза ми, след като сложи на масата бутилката и две чаши. — Каза, че заслужавате само най-доброто, и ме помоли да ви напомня за него.

Въздъхнах. Упоритите ми откази да опитвам повече изцерявания не бяха спрели молбите на поразените от драконови промени. Нас сви разбиращо рамене, остави ме и отиде да спи.

Седях на леглото, с бутилката до мен и чаша в ръка. Амбър влезе след късна вечеря с Малта. Поздравих я, след като пресуших последните капки бренди от чашата си.

— Приятна ли беше вечерята? — попитах уморено.

— Прилично. Нищо особено. Айсфир го няма от месеци. Малта не е сигурна кога е отлетял. Всички знаят, че Хиби не говори на никого освен на Рапскал, и Малта е чула, че Рапскал те е посетил, и е загрижена за теб.

— Надявам се да си й казала, че съм добре. Макар че наистина не биваше да излизам в Келсингра. Течението на Умение навън е все едно да паднеш в бързей, пълен с остри скали. Не знам дали е защото съм се обучавал да го усещам и използвам, или защото има толкова много Сребро тук. Може би по някакъв начин съм станал уязвим за него, когато направих онези изцерявания и го оставих да тече през мен без задръжка. — Вдигнах бутилката. — Искаш ли капка?

— Капка какво? — Тя подуши във въздуха. — Това бренди от Сандседж ли е?

— Да. Аз си държа чашата, но има и за теб.

— Ще пийна тогава. Би било срамно да те карам да пиеш сам.

Изритах ботушите си и ги оставих да тупнат на пода. Гърлото на бутилката звънна на ръба на чашата ми, когато капнах в нея още малко. После легнах по гръб в леглото и зяпнах смрачения таван. Блестяха звезди на фона на тъмносиньо небе. Не бяха единственото осветление в стаята. Стените се бяха превърнали в горски пейзаж. Бели цветя блестяха по надвисналите клони на дърветата. Заговорих на звездите.

— Толкова много Умение тече през този град, а не смея изобщо да го използвам.

Не видях как Амбър махна полите си и избърса боята от лицето си. Когато усетих някой да сяда на ръба на леглото, беше Шутът — по гамаши и простичка риза. Беше взел чашата си от масата.

— И все още не смееш да рискуваш да помогнеш на докоснатите от дракон? Дори с най-малкото оплакване? Люспи, растящи над очите например?

Въздъхнах. Почуках леко с гърлото на бутилката по ръба на чашата му, за да го предупредя, след което напълних и нея.

— Знам за кого говориш. Два пъти дойде да говори с мен, веднъж да моли, веднъж с пари. Шуте, не смея. Обсаден съм от Умението. Ако отворя вратите си за него, ще падна. — Преместих се на леглото. Той отпи две големи глътки, за да смали нивото на брендито и да не го разлее, и се настани до мен. Нагласих бутилката на леглото между нас.

— И не можеш изобщо да се пресегнеш към Копривка или Предан? — Облегна се на възглавниците до мен и задържа чашата с две ръце на гърдите си.

— Не смея — повторих. — Помисли за това ето така. Ако има вода, която пляска в лодката ми, не пробивам дупка на дъното й, за да я изкарам. Защото океанът ще нахлуе. — Той не отвърна. Изместих се на леглото и добавих: — Жалко, че не можеш да видиш колко красива е тази стая. Тук вътре е нощ, със звезди, блеснали на тавана, а стените са се превърнали в сенчеста гора. — Поколебах се. Трябваше да навляза в темата полекичка. — Кара ме да скърбя за Аслевял. Войниците на Бледата жена унищожиха толкова много красота там. Жалко, че не можах да го видя каквото беше.

Шутът мълча дълго. После каза:

— Прилкоп често говореше за красотата, изгубена, когато тя завзела Аслевял и го направила свой.

— Значи е бил там преди нея?

— О, много преди нея. Той е много стар. Беше много стар. — Гласът му помръкна.

— Колко стар?

Той се засмя тихо.

— Древен, Фиц. Имало го е преди Айсфир да се самопогребе. Бил стъписан, че драконът искал да го направи, но не посмял да му се противопостави. Айсфир бил завладян от идеята, че трябва да се зарови в леда и да умре там. Ледникът бил погълнал повечето от Аслевял, когато Прилкоп отишъл там. Неколцина Праотци все още идвали и си отивали, но не за дълго.

— Как би могъл някой да живее толкова дълго?

— Той беше истински Бял, Фиц. От много по-старо и чисто родословие, което вече не е съществувало, когато съм се родил аз. Белите са дълголетни и ужасно трудни за убиване. Трябва доста да се потрудиш, за да убиеш Бял или да го извадиш трайно от строя. Както Бледата жена направи с мен. — Отпи пак. — Това, което ми направиха в Клерес… щеше да убие теб, Фиц. Или всеки друг човек. Но те знаеха това и винаги внимаваха да не прекалят. Колкото и да се надявах, че ще го направят. — Отпи отново.

Стигнал бях до темата, която исках да проуча, но нямаше да стане, както се бях надявал. Вече можех да доловя напрежението в него. Огледах наоколо и попитах:

— Къде е бутилката?

— Тука е. — Опипа до себе си по леглото и ми я подаде. Капнах малко в чашата си. Той подаде своята и небрежно му я долях.

Той се намръщи, тръсна бренди от пръстите си, а после пак отпи толкова, че чашата да не може да се разлее. Известно време и двамата мълчахме. Отброявах вдишванията му и чух как станаха по-бавни и по-дълбоки.

До мен в тъмното той вдигна облечената си в ръкавица ръка. Остави чашата да се крепи сама на гърдите му. Внимателно издърпа пръстите на ръкавицата, докато посребрената му ръка се оголи. Той я вдигна и я завъртя, първо на едната страна, после на другата.

— Можеш ли да я видиш? — полюбопитствах.

— Не както ти. Но мога да я възприема.

— Боли ли? Тимара каза, че трябвало да те убие, а Спарк ми каза, че Тимара е една от малкото Праотци, на които е позволено да боравят със Сребро, и знае за него повече от всички. Не че е усвоила изкуството на старите Праотци.

— Нима? Не съм чул за това.

— Старае се да се учи от спомените, складирани в града. Но е опасно да се вслушва в тях прекалено. Лант чува шепота на града. Спарк го чува да пее. Предупредих ги да отбягват съзнателен контакт с места, където са складирани спомени. — Въздъхнах. — Но съм сигурен, че поне са опитали малко от това, което е там.

— О, да. Спарк ми каза, че някои от слугинчетата не правят нищо друго през свободното си време, освен да измъкват еротични спомени, които някоя от Праотците е складирала в статуята си. Малта и Рейн не одобряват, и с основание. Преди години чух слух за рода Купрус — че бащата на Рейн прекарвал твърде много време в един погребан град на Праотци сред такива камъни и умрял от това. Или по-скоро толкова се потопил в спомените, че тялото му умряло от липса на грижа. Наричат го удавяне в спомени. — Отпи от чашата си.

— А ние го наричаме удавяне в Умението. Август Пророка. — Изрекох на глас името на един отдавна изгубен братовчед.

— И Искрен, по много по-драматичен начин. Не се удави в нечии чужди спомени, но потъна в дракон и отнесе със себе си всички негови спомени.

Помълчах, замислен над думите му. Вдигнах чашата към устните си и се спрях.

— Една странстваща вещица веднъж ми каза, че цялата магия е свързана — като кръг — и някои хора могат да имат тази дъга от нея или онази. Никой не получава цялото. Аз получих Умението и Осезанието, но не мога да гадая на кристал. Сенч може, или можеше. Мисля. Никога не ми го е признавал. Джина можеше да прави талисмани за хора, но презираше Осезанието ми като мръсна магия… — Видях как посребрената му ръка се завъртя. — Шуте. Защо посребри ръката си? И защо помоли за още Сребро?

Той въздъхна. Тръсна ръкавицата с другата си ръка и напъха посребрената в нея. Вдигна чашата с две ръце.

— За да имам магията, Фиц. Да мога да използвам стълбовете по-лесно. Да мога отново да оформям дърво, като някога. Да докосвам някого или нещо и да го познавам, до костите, като някога. — Пое си дълбоко дъх и го издиша на въздишка. — Когато ме изтезаваха… Когато одраха ръката ми… — Замълча. Отпи бавно от брендито и каза пресилено небрежно: — Когато нямах никакво Умение на пръстите си, то ми липсваше. Исках да си го върна.

— Тимара каза, че ще те убие.

— Беше бавна смърт за Искрен и Кетъл. Те го знаеха. Побързаха да сътворят дракона и да влязат в него преди Среброто да ги убие.

— Но ти живя години със Сребро на пръстите си.

— А ти носи белезите от пръстите ми на китката си с години. Не умря от това. Нито Малта от допира ми до шията й.

— Защо?

Той се намръщи.

— Не знам. Може би защото не съм напълно човек. Може би заради Бялото наследство. Може би защото ти бе обучен да владееш Умението. Може би защото за теб, като Малта, беше най-лекото докосване на Сребро до кожата ти. А тя… може би драконовите промени от Тинтаглия са я направили неуязвима. — Усмихна се. — Тъй че може би защото има нещо драконово в теб. Кръвта на Праотци, отпреди много време. Подозирам, че е влязла в родословните линии на Пророците, когато първият холдър е слязъл до бреговете на бъдещия Бък. Може би стените на Бъкип не са толкова тежко наситени с Умение като стените на Келсингра, но и двамата знаем, че има малко от него в стълбовете Умение и в най-старите камъни на замъка. Може би си неуязвим за него защото си отраснал с него, или може би си роден така. — Поклати глава. — Не знаем. Но мисля, че това… — вдигна високо ръката си в ръкавицата и потърка пръсти — ще е много полезно за мен, когато стигнем в Клерес.

— А стъклениците със Сребро, за които помоли?

— Честно, исках ги за един приятел. Да подобря участта му. И може би да спечеля услуга от него.

Капнах малко бренди в чашата си и напълних неговата. Отпихме.

— Познавам ли този приятел?

Той се засмя. Беше звук, станал толкова рядък, че се усмихнах, като го чух, макар и да не знаех причината.

— Не, не го познаваш все още. Но ще го опознаеш. — Погледна ме със светлите си златисти очи и имах чувството, че може да ме види. — И може да се окаже, че имате много общо помежду си. — Засмя се отново. Не попитах. Достатъчно разумен бях, за да не си въобразявам, че ще отговори на пряк въпрос. Изненада ме, когато попита: — Никога ли не си го обмислял? Да добавиш малко Умение на пръстите си?

— Не. — Помислих за Искрен, за ръцете му, покрити до лактите със Сребро, как не можеше дори да докосне любимата си. Помислих за миговете, когато нещо, папрат или лист, забършеше старите отпечатъци от пръсти на Шута на китката ми и смущаващото усещане, което ме спохождаше за миг. — Не. Смятам, че имам достатъчно проблеми с Умението, без да ставам още по-уязвим от него.

— Все пак носеше отпечатъците от пръстите ми години. И много ми се ядоса, когато ги махнах.

— Вярно. Защото ми липсваше онази връзка с теб. — Отпих от брендито. — Но как ги махна от кожата ми? Как върна Умението на пръстите си?

— Просто го направих. Можеш ли да ми кажеш как се пресягаш към Копривка?

— Не по начин, който би разбрал. Не и ако нямаш Умението.

— Точно така.

Замълчахме. Затегнах стените си и усетих как мърморенето на града стана тихо жужене, а след това заглъхна до блажена тишина. За миг ме изпълни покой. После се надигна угризение и изпълни пространството, заето доскоро от шепотите на града. Покой? Какво право имах на покой, когато толкова лошо бях провалил Пчеличка?

— Искаш ли да ти ги върна?

— Какво?

— Отпечатъците на пръстите ми на китката ти. Искаш ли да ти ги върна?

Помислих за миг. Исках ли?

— Изобщо не исках да ги махнеш, когато го направи. А сега? Боя се, че ако сложиш ръката си на китката ми, може и двамата да бъдем отнесени. Шуте, казах ти, че се почувствах обсаден от магията. Последният ми сблъсък със силата на Умението ме накара да бъда много нащрек. Мисля за Сенч и как той рухна през последните няколко месеца. Ами ако внезапно стане така и с мен? Да не помня разни неща, да не мога да мисля логично? Не мога да позволя това да се случи. Трябва да запазя фокуса си. — Отпих пак. — Ние… аз… имам да изпълня една задача.

Не отвърна. Гледах в тавана, но с крайчеца на окото си го наблюдавах как пресуши чашата си. Предложих му бутилката и той си наля още. Моментът беше съвсем добър.

— Е, кажи ми за Клерес. За острова, за града, за школата. Как ще влезем?

— Колкото до моето влизане, не е проблем. Ако се появя в облик, който им е познат, ще се радват да ме приберат и да довършат каквото започнаха.

Понечи да се засмее, но внезапно замълча.

Зачудих се дали се е уплашил. Постарах се да го разсея.

— Миришеш като нея.

— Какво?

— Миришеш като Амбър. Малко е изнервящо.

— Като Амбър ли? — Вдигна китката си и я подуши. — Едва е останала следа от розова есенция. Как можеш да надушиш това?

— Предполагам, че все още има малко от вълка в мен. Надушвам го, защото обикновено нямаш своя собствена миризма. О, ако си мръсен, помирисвам мръсното на кожата и дрехите ти. Но не теб, самия теб. Нощни очи понякога те наричаше Човека без мирис. Смяташе, че е много странно.

— Забравил бях за това. Нощни очи.

— За Нощни очи. За приятелите, отдавна отишлите си приятели. — Вдигнах чашата си и я пресуших, той — също. Бързо му я допълних и чукнах с бутилката по ръба на моята.

Помълчахме, докато си спомняхме за моя вълк, но беше друг вид мълчание. После Шутът се покашля и заговори все едно беше Федрен и преподаваше историята на Бък.

— Далече на юг и отвъд морето на изток е земята, от която дойдох. Роден съм в скромно земеделско семейство. Земята ни беше добра, поточето рядко пресъхваше. Имахме гъски и овце. Майка ми предеше вълната, после я боядисваха и я тъчаха. Толкова отдавна са онези дни, като стара приказка. Роден бях от майка ми късно в живота й и отраствах бавно, също като Пчеличка. Но те ме пазеха и останах с тях много години. Бяха стари, когато ме заведоха при Слугите в Клерес. Може би смятаха, че са твърде стари, за да могат да се грижат повече за мен. Казаха ми, че трябва да стана онова, за което съм предназначен, и че се боят, че са ме задържали твърде дълго далече от призванието ми. Защото в онази част на света всички знаят за Белите пророци, макар че не всички вярват в легендите.

— Роден съм на континента, на Мерсения, но пътувахме от остров на остров, докато стигнем до Клерес — продължи той. — Той е много красив град на залив на голям остров, наречен Келс на старата реч. Или Клерес. Някои го наричат Белия остров. По крайбрежието и на няколко от островите има пясъчни ивици, осеяни с огромни кости, толкова стари, че някои са станали на камък. Лично съм ги виждал. Някои от тези каменни кости са вградени в крепостта на Клерес. Защото е крепост, от времена преди Слугите. Някога била на дълъг тесен полуостров. Онзи, който построил замъка в Клерес, прекъснал полуострова, като оставил само една тясна пътека, водеща до него — пътека, която изчезва ежедневно при прилив и се появява отново при отлив. Двата края на тесния път са здраво укрепени и охранявани. Слугите регулират кой идва и кой си отива.

— Значи имат врагове?

Той се засмя.

— Не, доколкото изобщо съм чувал. Контролират потока на търговията. Поклонници, търговци и просяци. Клерес привлича всякакъв народ.

— Значи би трябвало да подходим от морето, с лодка, нощем.

Той поклати глава и отпи още бренди.

— Не. Кулите горе са с охрана през цялото време, с чудесни стрелци. Към морето има високи каменни струпвания, а нощем лампите на тях са запалени. Горят ярко. Не може да се подходи откъм морето.

— Продължавай — казах с въздишка.

— Както ти казах, там идва всякакъв народ. Търговци от далечни пристанища, хора нетърпеливи да узнаят бъдещето си, хора, които желаят да станат Слуги на Белите, наемници да влязат в стражата. Ще се скрием сред тях. В ежедневния приток на хора, идващи в Клерес, ще бъдеш незабелязан. Можеш да се слееш с търсачите на късмет, които с всеки отлив минават по пътеката до замъка.

— Бих предпочел да вляза крадешком. За предпочитане по тъмно.

— Може и да има начин — каза той. — Има един древен тунел под тесния път. Не знам къде се влиза в него, нито къде излиза. Казах ти, че някои от младите Бели ме изнесоха тайно. — Поклати глава и удари здравословна глътка бренди. — Мислех ги за приятели — каза с горчивина. — Оттогава много пъти съм се чудил дали не служеха на Четиримата. Мисля, че ме освободиха както човек пуска от кафеза пощенски гълъб, знаейки, че ще отлети до дома си. Боя се, че ще ме очакват. Че ще са провидели връщането ми и ще са готови за мен. Това, което се опитваме да направим, Фиц, ще разстрои всяко бъдеще, което те са замисляли изобщо. Сто на сто е имало много сънища за това.

Погледнах го. Усмихваше се странно.

— Когато ме върна първия път от смъртта, ми каза, че живея в бъдеще, което никога не съм провидял. Никога не бях сънувал за нещо отвъд смъртта ми. Моята смърт, знаех, беше сигурна. А когато отпътувах с Прилкоп обратно до Клерес, нямах сънища. Бях сигурен, че времето ми като Бял пророк е свършило. Не бяхме ли постигнали всичко, което изобщо си бях представял?

— Да! — възкликнах и вдигнах чашата си. — За нас!

Пихме.

— Докато годините минаваха, сънищата ми се върнаха, но с прекъсвания. След това Аш ми даде еликсира от драконова кръв и сънищата ми се върнаха на порой. Мощни сънища. Видения, които предупреждаваха за силни отклонения в онова, което би могло да бъде. Фиц. Два пъти бях сънувал за Унищожител, който идва в Клерес. Това беше ти, Фиц. Но щом аз бях сънувал такова нещо, тогава и други би трябвало да са го сънували. Слугите може би ни очакват. Може дори преднамерено да са задействали да се върна при тях и да им доведа Катализатора.

— Тогава трябва да се погрижим да не те видят. — Престорих се на оптимист, какъвто не се чувствах. Да кажеш на убиец, че е очакван, е най-лошата новина, която може да се поднесе. Насочих се към нещо, за което отдавна се бях чудил. — Шуте. Когато променяхме света, за да го поставим „в по-добър коловоз“, както казваше ти… откъде знаеше какво трябва и какво не трябва да правим?

— Не знаех точно всъщност. — Въздъхна тежко. — Виждах те във всяко възможно бъдеще, което исках. Но не често. Отначало оцеляването ти беше малко вероятно. Тъй че първата ми задача беше да те намеря и да те опазя жив колкото може по-дълго. Да създам по-голяма вероятност да съществуваш в по-възможни видове бъдеще. Разбираш ли какво имам предвид? — Не разбирах, но изсумтях в съгласие. — Тъй. За да опазя един незаконен син жив, намирам властен човек. Спечелвам го на своя страна. Вкарвам в главата на крал Умен мисълта, че ще си полезен в бъдещето. Че не бива да позволи на Славен да те унищожи, иначе няма да може да разполага с теб като с инструмент, който е възможно да използва по-късно.

Спомних си думите на Славен първия път, когато ме видя.

— Не прави каквото не можеш да направиш, докато не си преценил добре какво не можеш да направиш, след като си го направил.

— Почти точно така — рече той, хлъцна и се изкиска. — О, крал Умен. Така и не провидях, че щях толкова да държа на него, Фиц, нито че той щеше да ме заобича. Или теб! — Прозя се и добави: — Но те обикна.

— Е, какво можем да направим, за да стане по-малко вероятно да ни очакват?

— Бихме могли да не отидем.

— Да, така е.

— Бихме могли да се забавим двайсетина години.

— Вероятно ще съм умрял. Или ще съм много стар.

— Вярно.

— Не искам да въвличам другите в това. Лант и младите. Изобщо нямах намерение ти да тръгнеш с мен, да не говорим за тях. Надявам се, че в Бинград ще можем да ги качим на кораб за Бъкип.

Той поклати неодобрително глава. После попита:

— Мислиш ли, че ще успееш някак да изоставиш и мен?

— Бих искал да мога, но се боя, че ще трябва да си с мен, да ми помогнеш да се оправя. Тъй че бъди полезен, Шуте. Кажи ми за този тунел. Добре ли се охранява?

— Не мисля, Фиц. Толкова малко неща мога да ти кажа. Бях ослепен и сломен. Не знам дори имената на онези, които ме изнесоха оттам. Когато осъзнах, че ме местят, помислих, че ме носят до щерната за смет на нивото на най-долните тъмници. Гадно място е, вони на мръсотия и смърт. Всичката смет на замъка изтича в щерна, вкопана в пода. Ако си ядосал Четиримата, там ще хвърлят разчлененото ти тяло. Два пъти дневно резервоарът се наводнява от прилива. Една шахта се спуска косо надолу и под крепостната стена, в залива. И когато се отдръпне, водата отнася мръсотията, изпражненията, малките удушени бебенца, които са се оказали недостойни да живеят…

Гласът му се накъса.

— Помислих, че за това са дошли. Да ме нарежат на парчета и да ме изхвърлят с останалия боклук. Но ми казаха да замълча, когато извиках, и ми казаха, че са дошли да ме спасят, увиха ме в одеяло и ме изнесоха. Когато бях в съзнание, чувах капещата вода и надушвах морето. Заслизахме по някакви стъпала. Носиха ме дълго. Надушвах фенера им. После някакви стъпала нагоре и на склона на хълм. Замириса ми на овце и мокра трева. От друсането ме болеше ужасно. Всичко това продължи сякаш безкрайно и след това на някакъв кей ме предадоха на някакви моряци на кораб.

Скътах в ума си малкото, което ми беше подал. Тунел под пътя, тунел, който излиза на пасище. Не беше от голяма полза.

— Кои бяха те? Дали биха поискали да ни помогнат?

— Не знам. Не си спомням ясно.

— Трябва — казах му. Усетих как трепна и се побоях, че прекалявам. Заговорих по-кротко. — Шуте, ти си всичко, което имаме. И има толкова много, което трябва да знам за тези „Четирима“. Трябва да знам техните слабости, удоволствията им, приятелите им. Трябва да знам техните навици, пороците им, ежедневието им и страстите им.

Зачаках. Той мълчеше. Опитах с друг въпрос.

— Ако можем да изберем само един, когото да убием, кой най-много желаеш да е мъртъв? — Мълчеше. След малко го попитах тихо: — Буден ли си?

— Буден. Да. — Прозвуча по-трезвен, отколкото беше. — Фиц. Така ли беше със Сенч? Съветвахте ли се един с друг и обмисляхте ли всяка смърт?

Не отговорих. Твърде лично беше, за да го кажа дори на Шута. Никога не бях говорил за това с Моли. Единствената, която ме беше видяла въвлечен в занаята ми, беше Пчеличка. Покашлях се.

— Да спрем за тази нощ, Шуте. Утре ще помоля за хартия от пазителите и можем да започнем да рисуваме крепостта. Толкова, колкото можеш да си спомниш. Сега трябва да поспим.

— Няма да мога.

Каза го ужасно окаяно. Но пък аз изравях всичко, което бе погребал. Подадох му бутилката. Той пи направо от нея. Взех я и направих същото. И аз едва ли щях да заспя. Не бях имал намерение да се напием. Уж трябваше да е хитрина. Схема, за да изиграя приятеля си. Отпих още и си поех дъх.

— Имаш ли някакви съюзници там?

— Може би. Прилкоп беше жив последния път, когато го видях. Мисля, че е мъртъв, но ако все още е жив, вероятно е затворник. — Мълчание. — Ще се помъча да подредя всичко в ума си и да ти го кажа. Но е трудно, Фиц. Има неща, които не мога да понеса да си спомня. Връщат се само в кошмари…

Замълча. Измъкването на сведения от него беше толкова жестоко, колкото да вадя парчета кост от рана.

— Когато напуснахме Аслевял, за да се върнем в Клерес — каза той изведнъж. — Беше идея на Прилкоп. Все още се съвземах от всичко, което се беше случило. Не се чувствах годен да начертая собствения си курс. Той винаги беше искал да се върне в Клерес. Копнееше за това, от толкова много години. Спомените му за онова място бяха толкова различни от моите. Беше дошъл от време преди Слугите да се покварят. От време, когато те наистина са служили на Белия пророк. Когато му казах за времето, което бях преживял там, беше изумен. И по-решен от всякога, че трябва да се върнем, за да поправим нещата. — Внезапно се размърда, потърка се с ръце и изгърби рамене напред. На смътната светлина от звездите на тавана изглеждаше много стар и малък. — Позволих му да ме убеди. Той беше… Надявам се, че е… с много голямо сърце, Фиц. Не можеше, дори след като бе видял всичко, което направи Илистор, да повярва, че Слугите вече служат само на алчността и омразата.

— Илистор?

— Ти я познаваше като Бледата жена.

— Не знаех, че има друго име.

Устата му се кривна в усмивка.

— Мислиш ли, че когато е била бебе, са я наричали Бледата жена?

— Е… не. Всъщност никога не съм мислил за това. Ти я наричаше така!

— Да. Стара традиция е, или може би суеверие. Никога не наричаш нещо с истинското му име, за да не привлечеш вниманието му към себе си. Може би датира от времето, когато драконите и хората са съществували заедно на света. Тинтаглия не харесваше, че човешки същества знаят истинското й име.

— Илистор — повторих тихо.

— Няма я. Въпреки това избягвам името й.

— Наистина я няма. — Помислих си за нея както я бях видял последния път, ръцете й свършващи в черни пръчки кокал, косата й провиснала около лицето, цялата преструвка за красота — изчезнала. Не исках да мисля за това. Бях благодарен, когато той заговори отново.

— Когато се върнахме в Клерес с Прилкоп, Слугите бяха… смаяни. Казах ти колко слаб бях. Ако бях себе си, щях да съм много по-предпазлив. Но Прилкоп предвиждаше само мир и утеха, и чудесно завръщане у дома. Минахме заедно по пътеката и всички, които видяха лъскавата му черна кожа, разбраха какво е: пророк, който е постигнал труда на живота си. Влязохме и той отказа да чакаме. Влязохме направо в залата за аудиенции на Четиримата.

Наблюдавах лицето му на смътната светлина. Усмивка понечи да се оформи на устните му и угасна.

— Бяха онемели. Уплашени може би. Той ясно заяви, че техният лъжепророк се е провалил и че сме освободили Айсфир. Беше безстрашен. — Обърна се към мен. — Една жена изпищя и избяга от стаята. Не мога да съм сигурен, но мисля, че беше Дуалия. Така тя чу, че ръцете на Бледата жена бяха изядени и как беше умряла в студа. Илистор винаги ме беше презирала и този ден аз си осигурих и омразата на Дуалия.

— Но почти веднага Четиримата ни устроиха истинско празненство за добре дошли. Вкусна храна, забавления, опиати и куртизанки — всичко, което си въобразяваха, че бихме могли да пожелаем. Възхваляваха ни като завърнали се герои вместо като двамата, които бяхме унищожили бъдещето, търсено от тях. — Ново мълчание. След това си пое дъх. — Бяха умни. Помолиха за пълно описание на всичко, което бях постигнал, както можеше всъщност да се очаква. Дадоха ми писари на мое разположение, предложиха ми най-фината хартия, красиви мастила и четки, тъй че да мога да запиша всичко, което бях преживял навън в по-големия свят. Прилкоп беше почетен като най-стария от Белите.

Спря и помислих, че е задрямал. Изобщо не бях изпил толкова бренди като него. Хитрината ми бе подействала прекалено добре. Взех чашата от отпуснатата му ръка и я сложих на пода.

— Дадоха ни пищни покои — продължи той. — Лечители се погрижиха за мен. Възвърнах си силата. Бяха толкова хрисими, толкова извинителни за това, че се бяха усъмнили в мен. Толкова искаха да се учат. Задаваха ми толкова много въпроси… Един ден осъзнах, че въпреки техните въпроси и ласкателства съм успял да сведа ролята ти до минимум. Да разкажа историята си все едно, че ти беше няколко души вместо един. Конярче, незаконен принц, убиец. Да те опазя скрит от тях, освен като един безименен Катализатор, който ми е послужил. Позволих си да си призная, че не им се доверявам. Че изобщо не съм забравил, нито простил това колко лошо се отнасяха с мен и ме сдържаха.

— И Прилкоп също имаше опасения — продължи той. — Беше наблюдавал Бледата жена години наред, когато тя си беше присвоила Аслевял. Видял беше как тя ухажва Катализатора си Кебап Тестото с подаръци — сребърно колие, обици от злато с рубини, подаръци, които означаваха, че разполага с огромно богатство. Богатството на Клерес бе станало достъпно за нея, за да може да намести света на тъй наречената Вярна пътека. Тя не беше лъжепророчица, а техният емисар, изпратен да изпълни тяхната воля. Трябваше да унищожи Айсфир и да сложи край на последната надежда драконите да се възродят на света. Защо, попита ме той, ще посрещат радушно двамата, които са разбили плановете им?… Тъй че заговорничехме. Съгласихме се, че не бива да им даваме никакви податки, които водят до теб. Прилкоп казваше, че търсят това, което той наричаше възли — места и хора, които ни бяха помогнали да изместим света към по-добро бъдеще. Разсъждаваше, че биха могли да използват същите места и хора, за да тласнат света отново във Вярната пътека, която желаеха. Прилкоп чувстваше, че ти си много мощен възел, който трябва да бъде защитен. В онзи момент Четиримата все още се отнасяха с нас като с почетни гости. Имахме най-доброто от всичко и свобода да ходим свободно из крепостта и града. Точно тогава пуснахме тайно първите ни двама пратеници. Те трябваше да те издирят и да те предупредят.

Напрегнах замаяния си ум.

— Не. Пратениците казаха, че искаш да намеря Неочаквания син.

— Това беше по-късно — отвърна той тихо. — Много по-късно.

— Винаги казваше, че аз съм Неочакваният син.

— Така мислех тогава. И Прилкоп също. Помниш колко искрено ни посъветва да се разделим, за да не би неволно да продължим да причиняваме непредсказуема промяна на света, дори промени, които не бихме могли нито да предскажем, нито да контролираме. — Засмя се нервно. — И точно така направихме.

— Шуте, изобщо не ме интересува ничий възглед за по-добро бъдеще за този свят. Слугите унищожиха детето ми. — Говорех в тъмното. — Интересува ме само те да нямат никакво бъдеще. — Размърдах се на леглото. — Кога престана да вярваш, че аз съм Неочакваният син? И ако онези пророчества не са се отнасяли за мен, какво да кажем за всичко, което направихме заедно? Ако сме били насочвани от сънищата ти и все пак аз не съм този, който сънищата ти са предсказвали…

— Борил съм се с това. — Въздъхна толкова тежко, че усетих дъха му на лицето си. — Пророческите сънища са загадки, Фиц. Главоблъсканици, които трябва да се решат. Достатъчно често си ме обвинявал, че ги тълкувам след факта, усуквам ги така, че да съвпаднат с това, което наистина се е случило. Но пророчествата за Неочаквания син? Те са много. Никога не съм ти казвал за всички. В някои ти носеше еленови рога. В други виеше като вълк. Сънищата казваха, че ще дойдеш от север, от светла майка и тъмен баща. Всички тези пророчества съвпадат. Цитирах всички тези пророчества, за да докажа, че незаконният принц, на когото бях помогнал, е Неочакваният син.

— Ти си ми помогнал? Мислех, че аз бях твоят Катализатор.

— Беше. Не ме прекъсвай. Достатъчно трудно е и без прекъсвания. — Замълча отново, за да вдигне бутилката. Когато я отпусна, я хванах преди да е паднала. — Знам, че ти си Неочакваният син. Знаех го тогава и го знам сега. Но те настояха, че не си. Нараниха ме толкова лошо, че не можех да повярвам на това, което знаех. Изкривиха мислите ми, Фиц, също както усукаха костите ми. Казаха, че някои от техните отгледани в Клерес Бели все още имат сънища за Неочаквания син. Сънуваха го като фигура на мрачно възмездие. Твърдяха, че ако съм бил изпълнил онези пророчества, сънищата нямало да продължават. Но те продължаваха.

— Може би все пак имат предвид мен.

Запуших бутилката и я сложих внимателно на пода. Сложих и чашата си до нея. Обърнах се към него.

Казах го като шега. Рязкото му вдишване ми подсказа, че не вижда в това нищо смешно.

— Но… — възрази той и замълча. Наведе внезапно глава напред, едва не я удари в гърдите ми. Зашепна, сякаш се боеше да изрече думите високо:

— Тогава значи, че са знаели. Че са знаели със сигурност. О, Фиц! Те наистина дойдоха, за да те намерят. Взеха Пчеличка, но бяха намерили Неочаквания син, както твърдяха, че са предрекли сънищата…

Гласът му секна.

Отпуснах ръка на рамото му. Целият трепереше. Заговорих кротко.

— Е, значи ме намериха. И ще ги накараме много да съжаляват, че са ме намерили. Нали каза, че си ме сънувал като Унищожител? Това е моето прорицание: ще унищожа онези, които унищожиха детето ми.

— Къде е бутилката?

Гласът му беше отпаднал и реших да проявя милост към него.

— Изпихме я. Поговорихме достатъчно. Върви да спиш.

— Не мога. Страх ме е да сънувам.

Бях пиян. Думите сами излязоха от устата ми.

— Тогава сънувай за мен, как убивам Четиримата. — Засмях се глупаво. — С какво удоволствие бих убил Дуалия! — Въздъхнах. — Сега разбирам защо ми се ядоса, че оставих Бледата жена. Знаех, че щеше да умре. Но разбирам защо искаше да я убия.

— Ти ме носеше. Бях мъртъв.

— Да.

Замълчахме, докато мислехме за това. Не се бях напивал толкова от много време. Вече не можех да мисля ясно.

— Фиц. Когато родителите ми ме оставиха в Клерес, бях още дете. Точно когато имах нужда някой да се грижи за мен, нямах никого. — Гласът му, винаги сдържан и предпазлив, трепереше. — Пътуването ми до Бъкип, когато избягах първия път от Клерес, за да те открия. Беше ужасно. Нещата, които трябваше да правя, нещата, които ми се правеха… Всичко, за да мога да стигна до Бъкип. И да те намеря. — Изхлипа. — А после крал Умен… Дойдох в Бъкип с надеждата само да го манипулирам, за да получа каквото ми трябва. Теб, жив. Станал бях онова, което Слугите ме бяха научили да бъда, безскрупулен и егоистичен. Настроен само да влияе на хората и събитията. Дойдох в двора му, опърпан и примрял от глад, и му дадох писмо с повечето мастило на него отмито, писмото гласеше, че съм пратен като дар за него.

Подсмръкна и прокара ръка по очите си. Моите се напълниха със сълзи за него.

— Премятах се, подскачах и ходех на ръце. Очаквах да ми се надсмее. Подготвен бях да ме използва както пожелае. Славен беше до трона му, ужасѐн, че същество като мен е допуснато в тронната зала. Но Умен? Той каза на един гвардеец: „Заведи това дете в кухните, погрижи се да го нахранят. Някоя шивачка да му намери дрехи, които да му стават. И обувки. Да му намерят обувки, хубави.“

— И всичко, което заповяда, бе направено. За мен. Това ме накара да съм нащрек! О, не му се доверих. Капра ме беше научила да се боя от първоначална доброта. Продължавах да очаквам удара, искането. Когато ми каза, че мога да спя при камината в спалнята му, бях сигурен, че ще… Но той имаше предвид само това. Докато кралица Желана я нямаше, щях да съм неговият спътник за вечерта, да го забавлявам с фокуси, приказки и песни, а после да спя пред камината му и да ставам сутрин с него. Фиц, той нямаше причина да е толкова добър с мен. Никаква. — Вече плачеше открито, стените му бяха напълно разбити. — Той ме защити, Фиц. Отне му месеци, докато спечели доверието ми. Но след време всеки път, когато кралица Желана пътуваше и спях в стаята му, се чувствах в безопасност. Беше безопасно да спя. — Потърка отново очите си. — Липсва ми това. Липсва ми толкова много…

Направих, мисля, това, което всеки би направил за приятел, особено пиян, както бяхме и двамата. Спомних си и Бърич, и как силата му ме беше засланяла, когато бях малък. Прегърнах Шута и го придърпах към себе си. За миг усетих онази непоносима връзка. Вдигнах ръката си и се изместих така, че лицето му да се отпусне на ризата ми.

— Усетих го — отрони той уморено.

— И аз.

— Трябва да си по-предпазлив.

— Трябва. — Укрепих стените си срещу него. Макар да не го исках. — Заспивай — казах му. И му дадох обещание, което едва ли можех да спазя. — Аз ще те защитя.

Той подсмръкна пак, забърса очите си с ръка и въздъхна дълбоко. Затърси с ръката си в ръкавицата и стисна моята, китка на китка, воинския поздрав. След малко усетих как тялото му се отпусна върху моето. Хватката му на китката ми отслабна. Задържах своята стегната.

Да го защитя. Можех ли изобщо да защитя някого вече? Какво право имах всъщност да дам такова празно обещание? Не бях защитил Пчеличка, нали? Поех си дълбоко дъх и помислих за нея. Не по онзи плитък, капризен начин, по който си спомняш сладък миг, отдавна отминал. Помислих за малката й ръка, стиснала пръстите ми. Спомних си колко дебело намазваше масло на хляба и как държеше чашката си чай с две ръце. Оставих болката да ме облее, солена и прясна, на вълни. Спомних си тежестта й на рамото ми и как се вкопчваше в главата ми, за да се закрепи. Пчеличка. Толкова мъничка. Моя за толкова кратко. И вече я няма. Просто изчезнала в потока Умение и изгубена завинаги. Пчеличка.

Шутът простена болезнено. За миг ръката му се стегна на китката ми, после се отпусна.

И за известно време, докато се взирах в изкуственото нощно небе, бдях пиянски над него.