Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (6)

4.
Халкида

Поради проучванията ни на много стари ръкописи, включително преводи, които сме направили, съм убеден, че легендарните Праотци от нашите митове са били съвсем реален народ, обитавал голяма територия много поколения наред, преди градовете и културата му да изчезнат много преди да е основан Бъкип. Допълнителна информация, придобита от библиотека от онова, което наричаме кубове на Умението, ни убеди, че сме прави.

Защо Праотците, народ с мъдрост и могъща магия, са се провалили и са изчезнали от нашия свят? Можем ли да свържем този провал с изчезването на драконите, друго събитие, за което нямаме никакво обяснение? А сега, след като и драконите и може би Праотците са се завърнали, как това влияе на бъдещето на човечеството?

А легендите ни за древен съюз между Пророка и Праотците, същия този съюз, който крал Искрен се опита да съживи, когато поведе експедицията си към Дъждовните равнини? Срещнал ли се е той с живи Праотци, или се е натъкнал на събраните спомени за онова, което те са били? Въпроси, на които бихме могли да намерим отговори, ако продължим да ровим в кубовете памет за информация.

Изчезващите Праотци, Сенч Звездопад

Майка ми правеше това често. Когато искаше да ме премести.

Смътен спомен. Бърлога, майка, която ме носи за врата. Не моя мисъл, но мисъл, при това първата, която ме споходи. Някой стискаше коса, кожа и яка на риза. Яката бе това, което ме задавяше. Дърпаха ме нагоре, извличаха ме от тресавище. После някой каза:

— Няма място. Пусни я! Няма място.

Чернилката беше непроницаема. Усетих полъх. Примигах, за да видя дали очите ми наистина са отворени. Бяха. Никакви звезди. Никаква далечна светлина от огън. И нещо гъсто, което се опитваше да ме издърпа обратно надолу.

Изведнъж се зарадвах за задушаващата хватка на яката ми. Вкопчих се с една ръка в нечия риза и пропълзях нагоре и върху Керф. Беше се проснал на една страна под мен. Вдигнах глава и тя се удари в нещо. Имаше и по-лошо — някой държеше другата ми ръка и се издърпваше по нея, за да изпълзи нагоре до мен. Керф се извъртя по гръб и аз се свлякох от него и останах да лежа заклещена между тялото му и някаква каменна стена. Беше тясно и аз инстинктивно забутах Керф, за да си отворя повече място. Но не можах да помръдна туловището му. Чух как Алария изпъшка, а след това застена, докато пълзеше нагоре, за да заеме одевешното ми място върху Керф.

Стенанията преляха в задъхани думи:

— Пусни! Пусни ме! — Блъскаше Керф с ръце и крака.

— Риташ ме — оплака се Винделиар.

— Пусни! — извика Алария.

— Не те държа! И спри да риташ! — заповяда Дуалия. — Винделиар, смъкни се от мен!

— Не мога! Затиснат съм! Няма място! — Дишаше задъхано от ужас.

Къде бяхме? Какво беше станало с нас?

Дуалия опита да наложи властен тон и не успя. Беше останала без дъх.

— Тишина, всички!

— Лошо ми е — чух задавения стон на Винделиар. — Беше ужасно. Всички ме дърпаха. Искам вкъщи. Не мога да правя това. Мразя го. Искам вкъщи. — Хленчеше като малко дете.

— Пусни ме! — изпищя Алария пронизително.

— Помогнете ми! Потъвам! Моля ви, направете място! Не мога да се изкатеря през вас! — Беше Репин: чух я и я подуших. Ръката й вонеше — Раната й сигурно се беше отворила. — Ръката ми… не мога да се измъкна. Издърпайте ме! Не ме оставяйте тук! Не ме оставяйте с тях!

Къде бяхме?

Успокой се. Разбери какво е станало, преди да опиташ да съставиш план. Усетих как увереността на Бащата Вълк ме изпълни. Дъхът в гърдите ми се задавяше. Но гласът му бе толкова спокоен в ума ми! Слушай. Докосвай. Души. Какво можеш да откриеш?

Трудно беше да съм спокойна с всичкото това пъшкане около мен. Алария се замоли:

— Пусни ме! Няма място! Не ме дърпай!

Репин издаде дълъг стон, който изведнъж заглъхна в звук като на мляскане на тиня, когато в нея потъва тежък камък. Алария изпъшка.

— Беше издърпана в камъка — каза Дуалия. И чак сега си спомних, че тя ни беше повлякла в стълба-Умение.

— Трябваше да го направя! Трябваше да я избутам! Няма място! Ти каза да я оставим. Не съм виновна! — В гласа на Алария имаше повече оправдание, отколкото съжаление.

— Млъкни… — Гласът на Дуалия все пресекваше. — Аз говоря. Винделиар, махни се от мен!

— Не мога. Затиснат съм. Керф ме избута върху теб, когато изпълзя. Не мога да помръдна. — Беше на ръба да се разциври. — Много ми е лошо. Не мога да виждам! Сляп ли съм? Лингстра Дуалия, сляп ли съм?

— Не. Тъмно е, глупако. Не смей да повръщаш отгоре ми. Направи ми място. — Чух борба на мърдащи тела.

— Няма място, не мога да мръдна — изскимтя Винделиар. — И аз съм затиснат.

— Като не можеш да мръднеш, не мърдай. Халкидецо? — Дуалия дишаше задъхано. Винделиар не беше дребен и тя беше заклещена под него. — Керф?

А Керф се изкиска. Ужасен звук — мъж да се киска в тъмното.

— Спри, Керф! Дуалия, той ме опипва! — Алария беше и разгневена, и ужасена.

Керф се изкиска пак и усетих как издърпа ръката си изпод мен, с което ми направи мъничко място, и предположих, че посяга към Алария.

— Ммм — изсумтя той и усетих как намества чатала си срещу нея.

— Спри — замоли го тя, но отговорът му беше ръмжене, последвано пак от тихо кискане. Мускулите на горната част на ръката му бяха притиснати в мен и усетих как се напрегнаха, щом привлече Алария по-плътно към себе си. Задиша по-дълбоко и замърда ритмично, което почти ме изтика в стената. Алария започна да плаче.

— Не му обръщай внимание — нареди хладно Дуалия.

— Опитва се да ме изнасили! — проплака Алария. — Той…

— Няма достатъчно място, тъй че не му обръщай внимание. Не може да си смъкне гащите, да не говорим за твоите. Представи си, че е просто кученце, което те души. — Имаше ли жестоко задоволство в гласа на Дуалия? Злорадстваше ли от унижението на Алария? — Заклещени сме тук, а ти скимтиш, че един мъж те опипва. Едва ли е реална опасност.

Алария отвърна с уплашено пищене, съчетано с блъскането на Керф в нея.

— Момичето, Пчеличка. Тя премина ли? Жива ли е? — попита Дуалия.

Запазих мълчание. Бях издърпала натъртената си ръка и макар раненото ми рамо да възрази, опипвах да разбера колко е тесен затворът ни. Камък под мен. Вляво от мен тялото на Керф. Вдясно от мен каменна стена, докъдето можах да опипам. Когато посегнах нагоре, пръстите ми забърсаха още камък. Беше дялан камък, гладък като излъскан под. Опипах със стъпалата си. Още камък. Дори да бях сама в това пространство, нямаше да мога да седна. Къде бяхме?

Ритъмът на халкидеца забърза и с него — пъшкането му с отворена уста.

— Алария, опипай наоколо. Момичето премина ли?

— Трябва… да… Ох! Аз се издърпах… като… се държах за нея… — Гласът на Алария ставаше по-немощен и по-писклив. Халкидецът продължаваше да се бута нагоре в нея. — Отвратително е! — проплака тя. — Диша в лицето ми! Мирише! Престани! — изпищя тя, но халкидецът само започна да пъшка още по-силно.

— Можеш ли да я напипаш? Жива ли е? — настоя Дуалия.

Лежах неподвижно. Въпреки страстното блъскане на Керф усетих опипващата й ръка. Затаих дъх. Тя докосна лицето ми, после гърдите ми.

— Тук е. Не мърда, но тялото й е топло. Винделиар! Накарай го да спре!

— Не мога. Лошо ми е. Много ми е лошо.

— Винделиар, не забравяй, че аз и само аз ти заповядвам — изпъшка Дуалия. — Алария, млъкни!

— Толкова много от тях бяха там вътре — простена Винделиар. — Всички ме дърпаха. Толкова ми е лошо…

— И да ти е лошо, мълчи! — сопна се Дуалия.

Алария дишаше задъхано, в ужас. Не проговори повече, но чух тихия й плач и гърления стон на халкидеца, когато най-сетне стигна до някакво удовлетворение. Тя се опита да се измъкне от него, но усетих как мускулите на ръката му се стегнаха и разбрах, че я задържа до себе си. Толкова по-добре за мен. Не исках да се претърколи от него върху мен.

— Опипай наоколо, колкото можеш — заповяда Дуалия. — Може ли някой да напипа отвор в тази гробница?

— Гробница — повтори Винделиар и изплака отчаяно.

— Тишина! — изхъхри му тя. — Опипай над главата си. Има ли някакъв отвор?

Чух как се раздвижиха в тъмното, чух плъзгането на пръсти по камък, стърженето на ботуши в още камък. Постарах се да не помръдвам.

— Намерихте ли нещо? — попита Дуалия в тъмното.

— Не — отвърна Алария потиснато. — Само камък, навсякъде, където пипна. Едва мога да вдигна главата си. Има ли малко място до теб?

Мускулите на халкидеца се бяха отпуснали и от дълбокото му дишане заключих, че е заспал. Лудостта може би е милост в някои ситуации.

— Бих ли оставила Винделиар да лежи върху мен, ако имаше място? — попита Дуалия.

Тишина. След това Алария предложи:

— Може би трябва да ни върнеш там, където бяхме.

— За жалост халкидецът ме избута настрани и натика Винделиар върху мен. И сега той лежи върху порталния камък. Не мога да стигна до него оттук.

— Натъпкани сме като маринована риба в буре — тъжно каза Винделиар. И добави по-тихо: — Май всички ще умрем тук.

— Какво? — почти изпищя Алария. — Да умрем тук? Да умрем от глад в тъмното?

— Ами, не можем да излезем — отвърна мрачно Винделиар.

— Млъкнете! — заповяда им Дуалия, но твърде късно. Алария избухна. Започна да плаче и след малко чух и приглушените хлипове на Винделиар.

Да умрем тук? Кой щеше да умре пръв? В гърдите ми започна да се надига писък.

Това не е полезна мисъл — укори ме Бащата Вълк. Дишай. Кротко.

Усетих надигащата се в мен паника, но строгостта му я потисна.

Мисли как да се измъкнеш. Мислиш ли, че би могла сама да влезеш в камъка? Можеш ли да бръкнеш под халкидеца и да отвориш портала, за да ви върнеш в гората?

Не съм сигурна.

Опитай.

Страх ме е. Ами ако се заклещя в камъка? Ами ако изляза сама някъде?

А ако останеш тук и умреш от глад? След като, разбира се, другите полудеят и се нападнат едни други? Хайде, опитай.

Когато се бях изплъзнала от Керф, бях паднала на гръб. Извърнах се настрани. Трябваше да се превъртя на раненото си рамо, за да го направя. И точно тази ръка трябваше да се опитам да вклиня под общата тежест на Керф и Алария. Опитах се да го направя бавно, като плъзгах ръката си под кръста му, където той не се притискаше толкова плътно в камъка. Изскимтях от болка и подсмърчането на Алария секна.

— Да! — извика тя и посегна към мен. — Тя мърда. Пчеличка е жива и будна.

— И хапя! — напомних й и тя дръпна ръката си.

След като вече знаеха, че съм будна, нямаше смисъл да действам скришом. Натиках ръката си под Керф докъдето можех да стигна. Той леко помръдна, затисна я под себе си, после се оригна и отново захърка. Рамото ми гореше, докато провирах ръката си все по-напред. Бях ужасена. Ами ако докоснех руната и тя изведнъж ме засмучеше? Можеше ли да ме издърпа покрай Керф? Щяха ли той и Алария да пропаднат вътре с мен, все едно съм отворила капак под нас? Ужасът натисна мехура ми. Блокирах го. Блокирах всичко освен усилието да плъзгам ръката си по камъка. Напипах малка вдлъбнатина и предпазливо я опипах с връхчетата на пръстите си. Беше руната.

Усещаш ли нещо? Можеш ли да направиш нещо?

Опитах. Не исках, но пъхнах пръстите си в руната и опипах вдлъбнатите й линии. Нищо. Нищо не става. Вълк Баща.

Значи трябва да помислим за нещо друго. Думите му бяха спокойни, но под тях усетих къкрещия му страх.

Издърпването на ръката ми изпод Керф беше по-болезнено от провирането й под него. Щом я издърпах, внезапно ме обзе паника. Всичко ме притискаше — топлото тяло на Керф, неподдаващият камък под мен, камъкът покрай тялото ми. Отчаяно имах нужда да се надигна, да се протегна, да вдишам хладен въздух. Не се бори, настоя Бащата Вълк. Боренето само прави клопката по-тясна. Лежи неподвижно и мисли. Мисли.

Опитах, но всичко ме притискаше. Алария пак плачеше. Керф хъркаше. Ребрата му се движеха по мен с всеки дъх, който поемаше. Туниката ми се беше усукала около мен и стягаше едната ми ръка. Беше ми горещо. Бях жадна. Неволно простенах. Друг звук се надигаше в мен, писък, който искаше да излезе.

Не. Нищо такова. Затвори си очите, кутре. Бъди с мен. Ние сме в гора. Помниш ли хладните нощни миризми на гората? Лежи съвсем неподвижно. Бъди с мен.

Вълкът Баща ме притегли в спомените си. Бях в гора. Идваше утро и бяхме сгушени в бърлога. Време за сън, настоя той. Спи.

Сигурно съм заспала. Когато се събудих, се вкопчих здраво в спокойствието, което той ми беше дал. Нищо друго нямах, в което да се вкопча. В непрогледната тъмнина отмервах изтичането на времето по поведението на моите съзатворници. Керф се събуди, когато Алария изпадна в истерия. Прегърна я и й запя тихо, навярно някоя халкидска приспивна песен. След малко тя притихна. По-късно Дуалия изврещя в безсилен гняв, когато Винделиар се напика върху нея.

— Стисках се колкото можах — проплака той. От миризмата на пикня ми се дощя и аз да се напишкам.

Дуалия му изшепна нещо, тихо и убийствено като змийски съсък, и той започна да хлипа.

После хлипането му секна и реших да поспя пак. Алария мълчеше. Керф започна да пее, не приспивна песничка този път, а нещо като маршова песен. Изведнъж спря на средата на куплета.

— Момиченце. Пчеличке. Жива ли си?

— Да — отвърнах му, защото се зарадвах, че спря да пее.

— Много съм объркан. Когато влязохме в камъка, бях сигурен, че сме мъртви. Но щом не сме мъртви, тук не е хубаво да се умре. Мисля, че мога да стигна до шията ти. Искаш ли да те удуша? Няма да е бързо, но е по-бърза смърт от гладуването.

Колко разумно!

— Не, благодаря. Още не.

— Не бива да чакаш твърде дълго. Ще се изтощиш. Тук скоро ще е неприятно. Пикня. Лайна. Хората полудяват.

— Не. — Чух нещо. — Шшт!

— Знам, че думите ми са неприятни, но просто искам да те предупредя. Може би съм достатъчно силен да ти прекърша врата. Така ще е по-бързо.

— Не. Още не.

Още не? Какво казвах? После, някъде отдалече, чух звук.

— Слушайте. Чувате ли?

При думите ми Алария се размърда и попита:

— Какво да чуем?

— Какво чуваш? — сопна ми се Дуалия.

— Млъкнете! — ревнах им със сърдития глас на баща ми и те се подчиниха.

Всички слушахме. Звуците бяха смътни. Копита, хлопащи бавно по каменна настилка. Женски глас, извисен в напев.

— Молитва ли е? — зачуди се Алария.

— Ранна продавачка е. Пее: „Хляб, пресен хляб, опечен тази сутрин. Хляб, топъл от пещта“ — каза Керф замечтано.

— Помогнете ни! — Отчаяният вопъл на Алария беше толкова пронизителен, че ушите ми писнаха. — Помощ, о, помогнете ни! Заклещени сме!

Когато най-сетне спря да пищи, се помъчих да чуя отново песента на хлебарката или хлопащите копита, но не чух нищо.

— Отиде си — тъжно каза Винделиар.

— В град сме — заяви Керф. — Само градове имат хлебари призори, продават стоката си на улицата. — Замълча за малко, после продължи: — Мислех, че сме мъртви. Мислех, че затова пожелахте да дойдем в падналия дворец на мъртвия херцог, за да сме мъртви тук. Хлебарите пеят ли, когато са мъртви? Не мисля. Каква нужда имат мъртвите от хляб? — Мълчание последва въпроса му. Колко камък имаше върху гробницата ни? — Тъй че не сме мъртви — разсъди той бавно, — но скоро ще сме, ако не успеем да се измъкнем. Но може би щом градът се разбуди, ще чуем други хора. И може би и те ще ни чуят, ако викаме за помощ.

— Тъй че млъкнете засега! — предупреди ни Дуалия. — Мълчете и слушайте. Ще ви кажа кога да викаме за помощ и всички ще викаме заедно.

Зачакахме в задушаваща тишина. От време на време чувахме приглушени звуци. Звънна камбана на храм. Измуча вол. Веднъж ни се стори, че жена извика на дете. В този момент Дуалия ни заповяда да викаме за помощ в един глас. Но ми се струваше, че звуците никога не бяха много близо, и се зачудих дали не сме на някакъв хълм над град, вместо в самия град. След малко Винделиар се напика пак и мисля, че и Алария също. Миризмата ставаше все по-лоша — пикня и пот, и страх. Опитах се да си представя, че съм в леглото си във Върбов лес. В стаята беше тъмно. Скоро татко ми щеше да дойде да ме нагледа. Винаги мислеше, че съм заспала, когато погледнеше в стаята ми късно през нощта, преди да си легне. Взирах се в тъмното и си представях стъпките му в коридора. От толкова дългото взиране в тъмното започнах да виждам точици светлина. След това примигнах и осъзнах, че една от точиците вече е тясна резка.

Взрях се в нея. Не смеех да се надявам. Бавно вдигнах крака си, колкото се може по-нагоре. Стъпалото ми затули част от светлината. Когато го смъкнах, светлината отново се появи, по-силна.

— Виждам светлина — прошепнах.

— Къде?

— Близо до стъпалата ми — отвърнах, но светлината вече бе започнала да прониква. Можех да видя колко неравни са камъните, които ни затваряха. Обработен камък, да, но нападал около нас, вместо да е иззидан.

— Не мога да я видя — каза Дуалия все едно лъжех.

— И аз — потвърди Керф. — Жена ми ми пречи.

— Не съм ти жена! — отвърна му с гняв Алария.

— Спа върху мен. Напика се върху мен. Моя си.

Вдигнатото ми стъпало едва можеше да стигне до процепа светлина. Изпънах пръсти и натиснах. Чух как се изсипа чакъл извън затвора ни и цепнатината леко се разшири. Превъртях се настрани колкото можах и натиснах към Керф, за да се довлека по-близо до светлината. Можех да опра цялото си стъпало в камъка под светлината и го направих. Още каменни парчета паднаха и светлината стана по-силна. Изритах свирепо. Лъчът светлина се разшири колкото стъпалото ми. Затупах с крака все едно подскачах върху мравуняк с хапещи мравки. Повече нищо не падна. Пак изритах камъка, но без полза. Спрях, понеже нямах повече сила, и осъзнах, че другите ми викат окуражително. Беше ми все едно. Не позволих спокойствието на Бащата Вълк да ме достигне. Зяпнах нагоре към смътно осветения таван и захлипах.

Халкидецът се размърда, избута ме настрани, вдигна ръце покрай главата си и ги опря в камъка. Изпъшка и внезапно се измести силно към мен. Бедрото му затисна ребрата ми, вклини ме до стената така, че едва можех да дишам. Алария заскимтя, понеже той я притисна в тавана. После вдигна нагоре коляното си, натисна ме още по-силно и след това, със силно пъшкане, изрита внезапно и силно.

Пясък запада и прах се изсипа в очите ми и по носа, полепна по устните ми. Керф ме притискаше и не можех да вдигна ръката си към лицето, за да го избърша. Прахта полепна по сълзите по бузите ми. После, докато прахта улягаше и почти не можех да си поема дъх, Керф го изрита пак. Нова вертикална резка светлина се добави към първата.

— Каменен блок е. Опитай отново, мъничка. Този път бутай, не ритай. Аз ще ти помогна. Сложи стъпалото си ниско долу.

— Ами ако падне върху нас?

— По-бърза смърт — каза Керф.

Извъртях се и се избутах с лакти по-близо до резката светлина. Сгънах колене, наместих стъпалата си ниско в основата на камъка. Халкидецът пъхна големия си ботуш между стъпалата ми и малко над тях.

— Бутай — каза ми и аз забутах. Камъкът изстърга упорито, но се раздвижи. Почивка, после бутнахме отново. Цепнатината вече беше широка колкото ръката ми. Ново бутване и камъкът се запъна в нещо. Бутнахме още три пъти преди да помръдне, а след това се хлъзна наляво. Ново бутване и вече беше по-лесно. Изместих тялото си, за да намеря повече опора.

Когато отворът стана достатъчно широк, за да изпълзя навън, следобедната слънчева светлина вече гаснеше. Проврях се с краката напред и се измъкнах от пролуката, широка едва колкото да мина, ожулих кожата на бедрото си и си съдрах туниката. Надигнах се, избърсах прах и пясък от лицето си. Чувах виковете на другите, настояваха да изместя още камъни, да им кажа къде сме. Пренебрегнах ги. Не ме интересуваше къде сме. Можех да дишам и никой лош не ме докосваше. Вдишах дълбоко хладния въздух и отрих с ръкав прашното си лице, превъртях се на здравото си рамо. Бях се измъкнала.

— Какво виждаш? — Дуалия беше гневна и отчаяна. — Къде сме?

Огледах се. Развалини, предположих. Вече можех да видя какво представлява гробницата ни — и изобщо не бе това, за което бях мислила. Бяха нападали големи каменни блокове, първо една колона на пода, а след това големи плочи се бяха срутили отчасти по падналата колона, а после други парчета камъни бяха нападали около тях. Само късметът бе предотвратил да натрошат напълно стълба на Умението. Погледнах към вечерното небе, над разкъртените останки от стени и надолу, към врязаните руни. Тук имаше друг стълб на Умение. Отдръпнах се предпазливо от него.

Другите викаха и заповедите им си противоречаха: да доведа помощ, да кажа какво виждам. Не се отзовах. Чух как камбаната на храма звънна отново в далечината. Направих три крачки настрани, клекнах и се облекчих. Щом се изправих, чух скърцането на камък и видях как краката на халкидеца се показаха от разширения вече отвор. Загащих се припряно и видях как той сви стъпалата си и избута камъка настрани. Отвътре викаха: „Внимавай!“, „Ще го събориш отгоре ни!“.

— Трябва да бягам — прошепнах си.

Още не, прошепна в ума ми Бащата Вълк. Остани с опасността, която познаваш. Халкидецът общо взето беше добър с теб. Ако сме в Халкида, не знаеш езика им, нито порядките им. Може би късметът ще ни облагодетелства и камъните ще нападат върху другите. Скрий се и наблюдавай.

Отдръпнах се между срутените камъни и се присвих така, че да мога да виждам, но да не ме виждат. Керф се извъртя на гръб, риташе, дращеше и пъшкаше, докато се измъкваше навън. Излизаше целият покрит със сива прах и пясък, приличаше на оживяла статуя. Щом бедрата му се освободиха, се извъртя на хълбок, заизвива се като змия, за да измъкне първо едното си рамо, после другото, и се надигна. Примига на късната следобедна светлина. Светлите му очи бяха смайващи на сивото му от прахоляк лице. Облиза прахта от устните си — червеният му език бе друга странност — и се огледа, после стъпи на един каменен блок, за да огледа от по-високо. Присвих се по-ниско.

— Безопасно ли е? — извика Алария, която вече беше измъкнала стъпалата си от отвора. Беше по-дребна и по-гъвкава от халкидеца, но също толкова прашна и мръсна. Изпълзя навън, без да дочака отговор, и седна. Запъшка и почна да бърше прахта от лицето си. — Къде сме?

Керф се ухили.

— В Халкида. Почти съм си у дома. Познавам това място, макар че много се е променило. Тук някога оплакахме дядо ми. Тронът на херцога беше в края на голямата зала. Ей там, мисля. Това е останало от двореца на стария херцог, след като драконите го срутиха около ушите му. — Подсмръкна няколко пъти, избърса лицето си с ръка и кимна. — Да. Херцогинята го обяви за зло място и се закле никога да не бъде вдигнат отново. — Намръщи се, сякаш връщането на спомена бе трудно или болезнено. Заговори бавно, почти сънено. — Херцог Елик се закле да е първото здание, което ще вдигне отново, и че ще управлява от него.

Алария се надигна с усилие и прошепна сякаш на себе си:

— Халкида?

Той се обърна към нея и се ухили.

— Нашият дом! Майка ми ще се радва да се запознае с теб. От години копнее да доведа у дома жена, която да сподели задачите по домакинството с нея и сестрите ми и да роди децата ми.

— Не съм ти жена!

— Още не си. Но ако се докажеш като добра работничка и родиш силни деца, може би ще се оженя за теб. Много военни трофеи стават съпруги. След време.

— Не съм военен трофей! — заяви тя.

Керф поклати глава и завъртя очи, изумен от невежеството й. Алария изглеждаше сякаш й се щеше да запищи, да го задращи или да побегне. Не направи нито едно от тези неща — вниманието й се насочи към следващите крака, които се показаха от каменната гробница.

Краката на Винделиар. Ритаха, докато той се мъчеше да се измъкне.

— Заклещен съм! — извика в паника.

— Махни се от пътя ми! — Гласът на Дуалия бе приглушен. — Казах ти да ме пуснеш да мина първа!

— Нямаше място! — Вече беше изплашен. — Трябваше да мина пръв, да се махна от теб. Каза „махни се от мен“ и това беше единственият начин да се махна от теб.

Тя го наруга, но мръсната ругатня остана приглушена от камъка. Винделиар като че ли не напредваше много. Възползвах се от шума, за да се оттегля по-далече, зад една паднала колона. Оттам можех да надничам, за да видя какво става, но без да ме виждат.

Винделиар се беше заклещил. Тупаше безпомощно с пети по камъка като ядосано дете. Заклещен. Добре, помислих си свирепо. Нека да е тапата, която да запуши Дуалия завинаги. Въпреки милите чувства, които Винделиар изпитваше към мен, знаех, че тъкмо той е истинската опасност. Ако избягах, Дуалия не можеше да ме хване. Но ако Винделиар настроеше халкидеца срещу мен, бях обречена.

— Братко! Братко мой! Моля те, отмести камъка и ме освободи!

Не издадох нито звук, клечах присвита и наблюдавах.

Керф стана и викна на Винделиар:

— Пази се от прахта!

Наведе се и опря рамо в камъка. Чух как камъните изстъргаха и видях малки парчета камъни и пясък да пропадат в пукнатината. Дуалия изпищя, но падналите камъни щяха най-много да я натъртят. Керф сграбчи дебелите глезени на Винделиар и го задърпа. Винделиар нададе вой, но Керф пъшкаше и го дърпаше. След секунди Винделиар излезе целият, посивял от прах и с кървяща драскотина на лицето.

— Свободен съм! — заяви той все едно не виждахме.

— Махни се от пътя ми! — викна Дуалия.

Не изчаках да я видя как излиза. Запровирах се през лабиринта нападали камъни, тиха като мишка. Ко̀сата слънчева светлина на пролетната вечер хвърляше резки сенки. Стигнах до място, където паднала стена се подпираше на срутена колона като каменна палатка, и се вмъкнах в нея.

Стой скрита. За тях е по-лесно да видят движение и да чуят стъпките ти, отколкото да претърсят тези развалини.

Бях сама и гладна и жадна, в град далече от дома, и не знаех тукашния език.

Но бях свободна. Бях им избягала.