Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (52)

50.
Планините

Мисля, че Пътят-Умение през Планините ще остане дълго след като хората, Праотците и драконите изчезнат. Камъкът помни. Точно това са научили Праотците, толкова отдавна, и това е урокът, който са оставили на нас. Хората умират и спомените кои са били и какво са направили угасват. Но камъкът помни задачата си.

От писанията на Фицрицарин Пророк

— Това е лоша идея — каза отново Копривка.

— Това е чудесна идея — отвърна Кетрикен. — И Фиц ми я даде. Не се бой, че ще съм твърде снизходителна с нея. Знаеш, че няма.

По-малко от ден бе изтекъл. Всички палатки бяха прибрани. Предан вече бе отстъпил пред желанията на майка си да вземе със себе си Благоденствие, Лант и котерията си, за да е до кралица Елиания.

Почтен и Хеп останаха. Както и Нас, Спарк и аз. Хората от котерията на Копривка стояха скупчени и я чакаха. Всички горяха от нетърпение да се върнат в Бъкип, да споделят своите версии за това, което бяха видели. Вече бях усетила буен поток на Умение от тях към други котерии.

Предан погледна сина си, мен, майка си.

— Не се боя, че ще бъдеш прекалено снизходителна с когото и да било от двамата. Все пак те познавам, откакто се помня. Но ще ти кажа откровено. Дори с нашите коне това няма да е лесно пътуване за теб.

Кетрикен беше яхнала сивата кобила.

— Скъпи, пътуването към дома винаги е по-лесно от всяко друго. За мен поне. Е, трябва вече да тръгваме. Все още е светло и бих искала да използвам дневната светлина добре.

Сестра ми отвори уста да заговори, но Кетрикен смуши кобилата.

— Сбогом, Копривке! Предай обичта ни на Ридъл и Надежда.

Спарк, която не се чувстваше особено удобно на дорестия си кон, изостана зад нея. Почтен доближи коня си до нейния и го чух как каза:

— Ще свикнеш.

Хеп подкара от другата й страна и я предупреди:

— Не го слушай. Най-вероятно ще си ужасно натъртена довечера. Ако не те изядат мечките преди това.

— Лъжлив менестрел — изсумтя Почтен и всички се засмяха, Спарк — нервно. Пъстра си беше запазила място на рамото на Хеп и се закикоти с другите. Менестрелът беше доволен, че го е избрала. Знаех, че чака удобна възможност да свие една от лъскавите му обици.

Нас стоеше наблизо, хванал юздите на двата ни коня.

Копривка ме сръга и й го позволих. После реших да не оставам по-назад и на свой ред я сръгах.

— Ще се опитам по-упорито — обещах й.

— Знам. Хайде тръгвай, да не изостанете.

Нас пристъпи към мен, но сестра ми ме метна на коня.

— И умната! — напомни ми строго.

— Ще се постарая.

— Пази я — каза на Нас и се отдръпна. Не плачеше. Не мисля, че на някого от нас му бяха останали сълзи. Тръгна към котерията си. — Тръгваме — каза им.

И така се разделихме.

С Нас яздехме един до друг. Яздех най-дребния кон, кафяв, с черна грива и опашка, и със звезда на челото. Вече бяхме разбрали, че обича да хапе. Нас каза, че можел да го научи да се държи по-добре. Неговият кон беше с цвета на речна кал. Иглата с лисичето блестеше на гърдите му.

За такива неща мислех: хапещи коне и игли с лисичета. За крадливи врани. За това колко скоро можем да известим да докарат нашите си коне в Планините. За това какво изпитваха Спарк и Лант един към друг и какво може да направят по въпроса. Хеп изпробваше стихове и рими.

— Нищо не се римува с вълк! — възкликна ядосано.

— Все трябва да има нещо — настоя Почтен и започна да предлага глупави думи.

Когато излязохме от кариерата, с изумление открих, че сме на гладък път, съвсем малко засегнат от настъпващата гора наоколо. Пътят-Умение. Сниших леко стените си и чух шепота на многото пътници, минавали много години оттук. Беше притеснително. Затворих отново стените си.

— Чухте ли нещо? — попита внезапно Нас.

Това ме стресна. Той нямаше магия. В това вече бяхме сигурни.

— Враната не е притеснена — отбеляза Хеп и последва едно „Оу!“ — щом тя направи първия си опит с обицата.

Нас беше сериозен.

— Стой плътно до мен — предупреди ме той и подкара коня си по-бързо. Оглеждаше се нащрек, докато яздехме през пъстрата сянка на гората. Когато се доближихме до Кетрикен, каза с тревога: — Нещо ни дебне. Покрай пътя, тича през дърветата.

Кетрикен се усмихна.