Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (51)

49.
Лъжи и истини

Реших да запиша събитията от живота на баща ми така, както ги влагаше в своя вълк-дракон. Мога да кажа, че когато съм наблизо и пиша, той избира много внимателно какво ще сподели. Приемам, че има много спомени, които са твърде лични, за да ги сподели с дъщеря си.

Днес говори най-вече за моментите си, които е имал с онзи, когото нарича Шута. Името е нелепо, но може би ако моето име беше Възлюбен, щях да сметна Шута за по-добро. Какво са мислили родителите му? Наистина ли са си въобразявали, че всеки, с когото се срещне, ще иска да го нарича Възлюбен?

Забелязала съм нещо. Когато говори за майка ми, баща ми е абсолютно убеден, че тя го обичаше. Помня майка си добре. Можеше да е сприхава и придирчива, критична и настойчива. Но беше такава с убеждението, че двамата споделят любов, която може да понесе такива неща. Дори сръдните й към него обикновено се основаваха на обидата й от това, че той изобщо може да се съмнява в нея. Това проличава, когато той говори за нея.

Но когато говори за своето дълго и дълбоко приятелство с Шута, винаги има елемент на колебание. На съмнение. Подигравателна песен, изблик на гняв и баща ми изпитва смущението на човек, който е отблъснат и не може да реши колко дълбоко стига укорът. Виждам Катализатор, който е използван от своя Пророк, и то използван безскрупулно. Може ли някой да направи това на човек, когото обича? Това, мисля, е въпросът, над който баща ми размишлява сега. Баща ми е давал и въпреки това често е чувствал, че това, което дава, не се смята за достатъчно, че Шутът винаги иска повече от него и че това, което иска, надвишава онова, което баща ми може да даде. А когато Шутът си заминал и привидно дори не погледнал назад, това било удар с кама, от който баща ми така и не се бе изцерил напълно.

Това променило мисленето му за връзката помежду им. Когато Шутът се върна толкова внезапно в живота на баща ми, баща ми така и не се довери докрай на това приятелство. Чудеше се дали Шутът няма за пореден път да го използва за онова, което му е нужно, и след това отново да го изостави.

И явно го бе направил.

Дневник на Пчеличка Пророчица

— Трябва да се махнат — прошепнах на Копривка. — Той е наш баща. Не мисля, че би искал дори ние да го видим така.

Не исках да видя баща си така, провиснал върху каменния вълк като пране, метнато да съхне на ограда. Изглеждаше ужасно, кръпка човек от гладко сребро и проядена от червеи плът. Миришеше по-лошо, отколкото изглеждаше. Чистият халат, с който го бяхме наметнали предния ден, сега беше прогизнал от разлят чай и нечистотии. Ивици спечена засъхнала кръв се точеха от ушите по шията му. Кървава слюнка се беше събрала в единия ъгъл на устата му. Но сребърната половина на лицето му беше гладка и лъскава, без бръчки, и напомняше за мъжа, който бе той допреди толкова скоро.

Предната нощ бях гледала как Копривка намръщена измива частта от лицето му, която беше останала плът. Той се опита да възрази, но тя настоя, а той бе твърде слаб, за да се бори. Беше внимателна, намокряше плата и изстискваше настрани зацапаното, без да докосва пряко кожата му. Малки гърчещи се твари излизаха от раните му. После Копривка хвърли парцалите в огъня.

— Тях не ги е грижа за него. Искат просто да са тук, ако вълкът оживее.

— Знам. И те го знаят. И тате го знае. — Тя поклати глава. — Все едно.

— За мен не би било все едно. Бих предпочела да умра самичка. Не така.

— Той е от рода на Пророците. Кралска особа. Нищо не е лично. Научи го вече, Пчеличке. Кетрикен е права. Слуги на всички, и те ще вземат от нас каквото им е нужно. Или каквото искат.

— Трябва да се прибереш при бебето.

— Ако това решение беше само мое, щях да го направя. Двамата с Ридъл ми липсват ужасно. Но не може да ме видят, че напускам баща си и сестра си сега, при тези обстоятелства. Разбираш ли? — Погледна ме с очите на майка ми. — Няма да ти причиня това, Пчеличке. Ще се опитам да те защитя от това. Но за да те защитя, трябва да те помоля да си колкото се може по-незабележима. Ако не се подчиняваш, ако си непокорна или необуздана, очите на всички ще бъдат насочени към теб. Старай се да изглеждаш кротка и безинтересна и може би ще имаш малко живот, който да си е изцяло твой. — Усмихна ми се уморено. — Въпреки че сестра ти винаги ще знае, че си всичко друго, но не и кротка и безинтересна.

— О. — Не казах, че съжалявам, че не ми го е казал някой преди толкова да я затрудня. Но хванах ръката й.

— Хубави стени — каза тя. — Шишко те е научил добре.

Кимнах.

 

 

Денят изсветля. Платнището на входа на навеса на баща ми беше разтворено, за да пропуска вътре дневната топлина и да излиза миризмата на смърт. Седях до неговия вълк, стиснала в ръце книгата със спомените му. Два дни бяха минали, откакто бе говорил достатъчно ясно, за да го разбирам. Но аз все така седях до него и добавях рисунки към спомените, които бе изреждал на глас.

Копривка ми бе обяснила малкото, което знаеше за процеса. Някога, изглежда, престарели хора от котериите на Шестте херцогства идвали тук, за да изваят дракони и да влязат в тях. Били научили обичая от Праотците. Това предлагало на човек ограничено безсмъртие.

— Жизнеността на камъка, изглежда, не трае дълго. Искрен се сражаваше като дракон, докато Алените кораби не бяха надвити. Тате успя да пробуди спящите дракони и да ги спечели за каузата на Искрен, но как го е направил така и не е разкрито. Някои от котериите, които основах, казват, че когато остареят може би ще го опитат. Тате веднъж ми каза, че старата детска песничка „Шестима мъдреци дойдоха в град Джаампе“ всъщност е за котерия, отишла в Планините да извае своя дракон.

— Всички ли умират по този грозен и болезнен начин?

— Не мисля. Но всички записи как е ставало са се изгубили, когато Славен продал библиотеката на Умението. Надявам се да намерим сведения в паметните кубове от Аслевял. Но засега нямаме.

Не намерих утеха в нищо от това, което ми каза. Прояденото от червеи тяло на баща ми бе изложено на показ като на затворен в клетка престъпник в халкидски град. Щом трябваше да умре, искаше ми се да беше в удобно легло, в добре поддържана стая. Или да е като майка ми — просто да падне, докато прави нещо, което обича да прави. Исках да мога да хвана ръката му и да му предложа утеха. Въздъхнах.

— Не си длъжна да гледаш това. Мога да помоля някой от ползвателите на Умение да те върне в Бъкип.

— Вече ми обясни защо не мога.

— Вярно.

 

 

Дойде нощта, а той все още не беше умрял. Имах чувството, че може да умра преди него. Ужасно напрежение имаше във въздуха. Искахме да умре вече и се мразехме, че го искахме.

Същинското му семейство, както мислех за нас, седеше до огъня, всички с гръб към кариерата.

— Можем ли да му помогнем? — попита внезапно Нас. — Би ли могъл всеки от нас да вложи нещо във вълка му? — Каза първата лъжа, която бях чувала от него. — Не ме е страх да опитам.

И стана.

— Нас! — предупреди го Копривка, но той плесна ръка на гърба на вълка.

— Не знам как да го направя. Но ще ти дам как майка ми ме забравя и ме отпраща от вратата си. Нямам нужда от този спомен. Не ми трябва да чувствам това.

Човешката ръка на татко ми леко потрепери. Нас стоеше и чакаше. После вдигна ръката си и призна:

— Не мисля, че стана нещо.

— Не се отчайвай — каза му Копривка. — Смятам, че трябва да имаш малко от Умението, за да можеш да го направиш. Но мисля, че е добра идея. А той не е в състояние да ни попречи да го направим. — Стана, изящно както винаги. Опря ръка на муцуната на вълка. — Вълк от сънищата, вземи нещо мило от спомените ми за теб. — Не каза какво е, но от начина, по който стоеше, разбрах, че му даде нещо.

Когато седна, се изправи Лант.

— Искам да опитам — каза тихо. — Бих искал да вземе със себе си първата ни среща. Бях ужасно уплашен. — Сложи ръка на рамото на вълка. Стоя много дълго. После опря пръст до подутата длан на татко ми. — Взе го, Фиц — каза; и той може би го беше направил.

Спарк се опита, но не успя.

Кетрикен се усмихна.

— Вече му дадох това, което пожела да вложи в нашия вълк.

Думите й озадачиха всички ни.

— Не — каза Хеп. — Запазвам всеки спомен и чувство, които имам за него. Нужни са ми. Как иначе мислите, че менестрелите правят песните си? Той знае това. Не би поискал да ги предам.

Предан стана и махна на двамата си синове да се отдръпнат.

— Момчета, вие трябва да съхраните добре малкото, което знаете за него. Но аз имам нещо. Имаше една нощ, в която се бихме и аз го мразех. Винаги съм съжалявал за това. Може би ще е от полза сега.

Когато приключи, избърса сълзите от страните си и седна.

Погледнах намръщено Шута. Защото той беше Шутът сега, всичко от лорд Шанс и лейди Амбър, и лорд Златен — остъргано от скръбта. Вече не беше Възлюбен на никого. Беше един тъжен дребничък човек, сломен палячо. Но не стана и не каза, че ще даде нещо на татко ми.

Седях съвсем неподвижно. Трябваше ми стратегия, защото знаех, че ще ме издърпат преди да съм успяла. Клюмнах глава все едно ме беше страх да опитам, а след малко хората се размърдаха и Спарк предложи да донесе чай за всички.

— И малко хладка вода — помоли Кетрикен. — Бих искала да опитам поне да овлажня устата му. Изглежда толкова зле…

Не сега. Не биваше да го направя, докато другите гледаха. Бяха свикнали да ме виждат как спя до вълка на баща ми. Някои от тях, поне, щяха да заспят. „Не умирай все още“, помислих пламенно към татко ми. Не посмях да изпратя мисълта с Умението и задържах стените си плътни, та Копривка да не чуе какво възнамерявам да направя.

Нощта никога не бе настъпвала толкова бавно. Пихме чай и Кетрикен избърса напуканите устни на баща ми с мокра кърпа. Очите му бяха затворени и навярно щяха да останат така. Костеливият му гръб се повдигаше и спадаше с бавния му дъх. Спарк убеди Кетрикен да легне да поспи. После двамата с Лант отидоха на горната тераса на кариерата, за да пазят. Предан и Копривка се бяха оттеглили настрана и разговаряха напрегнато. Принцовете седяха гръб до гръб, облегнати един на друг и задрямали. Хеп седеше по-настрана, пръстите му шареха по струните на инструмента му. Знаех, че свири спомените си, и се зачудих дали звуците могат да се просмучат във вълка.

Свих се на кълбо и се престорих, че заспивам. След много дълго време отворих очи. Всичко бе тихо. Придърпах се към вълка все едно се въртях в съня си. Ръката ми се хлъзна по грапавия камък към крака му. Щом вдигнах ръка и разтворих пръстите си, за да се вкопча във вълчия крак, Шутът проговори:

— Пчеличке, не го прави. Знаеш, че не мога да го позволя.

Не скочи да ме спре, но се наведе да сложи още дърва в огъня. Издърпах малко ръката си назад.

— Някой трябва да го направи — казах му. — Той се държи още, изпитва болката, за да има нещо, което да вложи в камъка. Защото няма достатъчно да го запълни.

— Той не би искал да излееш себе си в този вълк!

Взрях се в очите му. Знаех ужасната истина. Баща ми нямаше да иска да отида с него в камъка. Щеше да иска своя Шут. Почти изрекох думите на глас. Почти. Вместо това попитах:

— Защо не отидеш ти тогава?

Исках да чуя как казва, че иска да живее, че все още има да направи важни неща. Че го е страх. Вместо това той каза много спокойно:

— И двамата знаем защо, Пчеличке. Ти го написа и той ми го каза. Това е негово решение и най-сетне негово собствено решение. Сънищата ти говореха за това. Ти записа всичко, за да го прочета. Черно-бял плъх, който бяга от него. Последното му писмо до мен казваше, че би искал никога да не се бях връщал, би искал да може да стига до собствените си решения без мен. Че знае, че съм го използвал, толкова много пъти. — Пое си рязко дъх и закри лицето си с ръце. Ужасен хлип го разтърси. — Ако изобщо е искал отмъщение за всичко, което направих, вече ми отмъсти. Това е най-лошото нещо, което би могъл да ми направи. Вече знам какво е да са те изоставили. Както го изоставих аз.

Какво бях направила?

Стари думи ми дойдоха наум. Чула ги бях от баща ми, прочела ги бях, чувала ги бях от други.

— Никога не прави нещо, докато не прецениш какво не можеш да направиш след като си го направил.

Той бавно вдигна лице.

— Не съвършен цитат, но близо. — Изглеждаше съвсем отпаднал. — Не прави това, което не можеш да отмениш, преди да си преценил какво не можеш да направиш след като си го направил. Думите, които сънувах толкова отдавна. Думите, с които дойдох от толкова далече, за да ги кажа на крал Умен, за да не позволи на принц Славен да убие копелето на Рицарин. Знаех, че ако мога да му ги кажа, мога да опазя Фиц жив. Първия път. — Поклати глава. — Първия път от многото, в които се намесвах, за да го избутам през малка дупчица в съдбата му. Да го опазя жив, за да бъде лост, който бих могъл да използвам, за да променя разгръщането на бъдещето.

И светът се преподреди около мен. Изрекох всяка дума внимателно.

— Ти си страшно глупав.

Изумление изплува през болката му.

Можех ли все още да отменя онова, което бях направила? За да може той да направи каквото трябва?

— Аз излъгах! — прошепнах му злостно. — Знаех, че четеш дневника ми. Знаех, че четеш сънищата ми. Там писах онова, което мислех, че ще те нарани най-много! Лъжех, за да те нараня. Затова, че позволяваш той да умре, докато ти живееш. Затова, че те обичаше повече, отколкото обичаше мен! — Поех си дъх. — Той те обичаше повече, отколкото някога е обичал когото и да било от нас!

— Какво? — Устата му увисна и той ме зяпна удивен.

Сякаш не беше знаел, че е най-обичаният. Че е Възлюбен.

— Глупак! Задаваш глупави въпроси. Иди с него. Сега. Теб иска той, не мен. Иди!

Кога се бе извисил гласът ми до вик? Не знаех, не ме интересуваше. Нека да е спектакъл, нека целият лагер да се събуди и да ме зяпнат. Защото точно това ставаше. Предан се беше изправил, с меч в ръка, и се озърташе за врагове. Хеп беше зяпнал с отворена уста. Копривка беше скрила лицето си с ръце, ужасена от истината, която бях изкрещяла.

А татко ми вдигна ръка. Лицето му беше толкова обезобразено, че беше все едно да гледаш самата смърт. Освен гладката му посребрена страна. Малко по малко човешката му ръка се вдигна. Той я обърна и показа кървава длан. Напуканите му устни се раздвижиха.

Възлюбен.

Не можа да изрече думата, но я познах.

Шутът също.

И стана. Одеялото, с което бе загърнал раменете си, се смъкна на земята. Издърпа ръкавицата от ръката си и я пусна. Тръгна колебливо, като кукла на конци, дърпани от непохватен кукловод. Стигна до баща ми. И нежно отпусна ръката си в ръката му. След това се наведе и бавно легна върху вълка, лицето му — извърнато към лицето на татко ми. Прегърна с ръка костеливия гръб на баща ми. Притегли го към себе си и допря сребърните си пръсти до вълка.

За миг всичко спря. После видях как пръстите на Възлюбен разрошиха меката козина на вълчия гръб. Огрените от светлината на огъня тела на баща ми и Възлюбен се смекчиха и се сляха. Усетих нещо, което не бих могла да опиша. Като свисък на въздуха, когато се отваря врата, после се затваря отново, но беше в течението на Умение и видях как Копривка също трепна. За по-кратко от миг видях светлина, заструила от тях. Сплит, възел на пътя на съдбата. После свърши. Нещо най-сетне бе пълно, както е трябвало да е.

Цветовете им угаснаха и очите на вълка заблестяха. Беше бавно и беше внезапно — това, че ги нямаше и че бе останал само вълкът. Ръмженето заглъхна. Ушите на вълка щръкнаха. Широката му глава бавно се обърна. Той вдигна муцуна и подуши нощния въздух. О, какви очи имаше! Тъмнина, изпълнена с блясъка на живот. За един кратък миг отразиха светлината и засияха зелени.

Всички бяхме замръзнали сякаш огромен хищник ни гледаше в упор. После, като мокро от дъжда псе, вълкът се отърси и малки късчета камък се разлетяха във всички посоки все едно се беше търкалял в тях.

Погледът му бавно ни обходи и се спря на всеки от нас. Задържа се на мен последна. Очите му бяха и строги, и весели. Бяха изумителни лъжи, кутре. А последната — най-вдъхновена от всички. Имаш таланта на татко си за това. Отръска се пак. Отивам на лов!

Ноктите му оставиха дълбоки драскотини върху камъка, щом скочи, не само над огъня, а над всички нас. За един миг бе само движение в мрака. После изчезна.

— Той успя! — извика Предан. — Той успя!

Сграбчи Копривка в прегръдката си и я завъртя вихрено.

Хеп се изправи и с гласа си на менестрел зареди на полуразбудения лагер:

— И тъй, Вълкът на Запада се вдигна от камъка! И тъй ще се вдигне той наново, щом нявга народът на Шестте херцогства го призове в нужда.

— Седем херцогства — поправи го Кетрикен.