Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (50)

48.
Време

Има една клетка, направена за пълзящи цвърчащи същества. Вътре има нещо, което някога е било човек. Черно-бял плъх го гледа, а после се кикоти и прави кълбета, докато го оставя.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

— Всичко, което може да яде мечка, може да яде и човек.

Бърич ми каза това преди много време, след като умрях в тъмниците на Славен и преди отново да намеря себе си като човек. Оглеждаше предпазливо покритата с листа меча жертва, на която се бяхме натъкнали по време на една от разходките ми под негова опека. Много припряно беше отрязал няколко парчета от разлагащата се сърна и след това бързо се бяхме махнали от мечия склад.

Престоялото месо е много по-крехко от прясното. Спомнях си с приятно чувство онова месо. Но той беше прав във всички аспекти на казаното. Човек може да яде ларви изпод гнило дърво, или жаба. Крехки корени и младите стръкове на водни треви.

Гребнах още вода в шепите си и потърках лицето си. Когато отпуснах дланите си, бяха порозовели. Опипах ноздрите си и си погледнах пръстите. Не.

Опипах очите си с пръсти. Погледнах ги. Бяха червени. И с кръвта по върховете на пръстите ме споходи ужасна увереност. Тя беше плакала кръв. Беше казала, че червеите, с които са я заразили Слугите, разяждат очите й. Че вече едва може да вижда. Вдигнах очи и огледах наоколо. Все още можех да виждам.

Но за колко дълго?

 

 

Всеки ден имах две задачи, които изпълнявах добросъвестно. Събирах още дърва за огън и ходех до водата, за да пия. Копнеех да отида до поточето за риба, но силите ми отпадаха. Кървенето от носа вече беше ежедневно, а гърбът и бедрата ми бяха покрити с малки сърбящи рани. Единствените места по краката ми, където нямаше язви, бяха там, където ме беше напръскало Среброто.

Твърде късно се бях съгласил с вълка. Искаше ми се той да се върне, за да мога да му го кажа. Но третия ден, откакто ме беше оставил, вече не можех да оспорвам изтощаването на силата си. Вълка ми го нямаше и знаех, че никога повече няма да се върна у дома. Бях направил няколко опита да се свържа с Умението и се бях провалил във всичките. Може би беше заради Среброто по тялото ми или заради общата ми слабост, или заради наличието на толкова много камък-Умение около мен. Причината беше без значение. Бях сам. И трябваше да изпълня още една последна задача. Трябваше да приготвя камък за нас. И да се надявам, че вълкът ще се върне, за да го сподели с мен.

Още щом Нощни очи бе започнал да извайва с моите длани, не ми беше и хрумнало, че ще е нещо друго освен вълк. Трудех се ежедневно над нашия „дракон“, сребърната ми длан галеше камъка, докато му предавах спомените, които споделяхме двамата с Нощни очи. Изненадах се, когато видях, че изникващият от камъка вълк е озъбен и настръхнал. Бяхме ли ние двамата, заедно, наистина толкова свирепи на вид? Но докато вливах спомените за лов и убийства, за диво лудуване в снега и уловени мишки в една стара колиба, или извадени бодли на бодливо прасе и зъбите му, натискащи в гърба ми, докато изтръгваше пръчката на стрела, знаех, че нямам достатъчно, за да запълня тази каменна плът. Знаех, че щом дойде времето да вдишам сетния си дъх, ще се облегна на това студено същество и ще премина в него. И ще остана тук, затворен в камък, също както Момичето на дракон бе стояло толкова много години.

Трябваше да го послушам. Трябваше. Ако Нощни очи бе останал с мен, можеше да има повече от нас, което да вложим във вълка-дракон.

Той имаше само цветовете на камъка и това ме притесняваше. Преди да умра, исках още веднъж да погледна онези мъдри очи. Исках, за сетен път, да видя как погледът му улавя светлината на огъня и блясва зелен и стъписващ. Започнах да спя с гръб, опрян на него, както правехме често някога. Не че камъкът ми даваше някаква топлина, но с надеждата, че сънищата ми може да проникнат в него и да помогнат на вълка да изникне по-бързо.

Има два вида сън, когато си слаб и измръзнал. Единият е този, при който се преструваш, че спиш, докато трепериш, въртиш се и се мъчиш да задържиш поне малко телесна топлина. Бях се загърнал в оцапания си чаршаф, покрил главата си, за да пазя ушите и очите си от комарите. Насекомите обожават умиращите животни. След това бях изпаднал във втория вид сън, дълбокия сън на изтощение, който студ и болка не могат да прекъснат. Този сън, мисля, е предвестник на смъртта.

Събудих се и излязох от него бавно и с неохота, несигурен къде сънят отстъпва на реалността. Гласове. Стъпки. Помъчих се да измъкна главата си от увития плат. Не станах. Но отворих очи и примигнах вяло на стъписващия жълт блясък на полюшващ се фенер, идващ право към мен.

— Насам, мисля — каза някой.

— Трябва да направим бивак и да продължим на разсъмване. Нищо не мога да видя.

— Близо сме. Знам, че сме близо. Пчеличке, можеш ли да го достигнеш с Умението? Той каза веднъж, че усещал Умението ти.

— Този камък… не. Не съм обучена. Знаеш, че не съм обучена.

Светлината бе толкова ярка, че не можех да видя нищо друго. След това откроих сенки и силуети. Хора. Носеха фенер. И торби. Немощно тласнах Осезанието си към тях.

— ФИЦ! — извика някой и осъзнах, че съм чул този търсещ зов преди, в съня си, и че тъкмо той ме е пробудил. И нещо повече: познавах гласа.

— Насам — извиках, но гласът ми излезе едва чуто от пресъхналото ми гърло.

Вълкът връхлетя отгоре ми с почти физическа сила и се вля в гаснещото ми тяло. О, братко, не можех да те намеря, за да се върна при теб. Боях се, че сме твърде закъснели. Боях се, че си влязъл в камъка без мен.

Тук съм.

— Вижте. Жар от огън. Той е тук! Фиц! Фиц!

— Не ме пипайте! — извиках и притиснах сребърната си ръка до гърдите си.

Дойдоха при мен бежешком, фигури, излезли от мъждукащата светлина. Шутът пръв стигна до мен, но когато светлината от огъня го очерта, спря на ръка разстояние и се взря в мен със зяпнала уста. Загледах го и зачаках.

— О, Фиц! — проплака той. — Какво си направил със себе си?

— Не по-лошо от онова, което направи ти, два пъти. — Усмихнах се измъчено и добавих: — Не аз го избрах.

— Много по-лошо е от всичко, което съм правил аз! — заяви той. Огледа ме бавно, очите му се задържаха на посребрената страна на лицето ми. — Как можа да направиш това? Защо?

— Не го направих. Случи се. Съдът със среброто. Огнетухлата в торбата ми. — Вдигнах безпомощно посребрената си ръка.

— Тате! — изпищя Пчеличка. Нас я беше прегърнал, за да я задържи далеч от мен.

Тя зарита и започна да се бори. Нас внезапно й каза:

— Пчеличке, не си толкова глупава!

И я пусна. Тя се приближи бавно, на малки стъпки, оглеждаше ме предпазливо. После сложи малките си длани на ръката ми, докосване на плът до плът, без Сребро помежду ни. Изведнъж успях да вдишам по-дълбоко. Изпълни ме надежда. Можех да живея. Можех да се върна у дома.

След това осъзнах какво прави тя.

— Пчеличка, не! — укорих я и дръпнах ръката си. — Няма да вливаш Умение в мен.

— Имам предостатъчно сила — каза тя умолително.

— Пчеличке. Всички вие. Не бива да ме докосвате. Извайвам своя дракон. Нашия дракон, за Нощни очи и мен. Всичко, което имам, трябва да вложа в него. И не бива да притегля теб и твоята сила в него, Пчеличке.

Шутът отпусна ръце на раменете й, едната в ръкавица. Задърпа я назад, леко, но видях как тя се вцепени от негодувание и за миг зъбите й блеснаха. Лант и Нас се взираха в посребреното ми лице с нещо средно между ужас и жалост.

— Обясненията може да изчакат — каза Шутът. — Сега ще направим чай и супа за Фиц. В големия чувал има одеяла. — Повиши глас: — Спарк! Насам!

И зърнах друг полюшващ се фенер. После всички смъкваха пътните торби от раменете си. А Шутът продължи да говори, за възхитителни неща, за горещ чай с мед и пушено месо, и одеяла, докато вълкът щастливо лудуваше в мен.

Затворих очи. Когато отново ги отворих, бяха дошли други хора и се захващаха за работа из лагера. Седях кротко, докато Пчеличка ми разказваше за пътуването им до дома и ми описваше живота си в замък Бъкип. Шутът кръжеше около нас на разстояние, понякога спираше, за да чуе някоя подробност от разказа й, но най-вече напътстваше Лант и Нас с вдигането на заслон и подреждането на провизиите. Облегнах се на изваяния наполовина вълк и се опитвах да се насладя на това, което знаех, че е всъщност сбогуване.

Но Пъстра със сребърния си клюн дойде и кацна на каменния ми вълк. Кривна глава и не каза нищо, но ми се стори, че ме гледа тъжно. Заточи сребърния си клюн на камъка, веднъж, дваж, и усетих, че нещо влезе във вълка. Споменът за един добър пастир. Мъж, приютил едно пъстро голишарче. После подскочи във въздуха и кацна на купчината дърва.

Дадоха ми дебело вълнено одеяло, Нас накладе огъня ми безразсъдно голям, а Лант донесе вода за едно гърне и котле.

— Изяж това — каза Спарк и постави увита храна пред мен. Изненадах се, че и тя е тук, но миризмата на храната прогони дори поздрава от мислите ми. Разгънах лепкавия плат. Беше бекон, мазничък, сложен в дебел резен черен хляб. Лант отпуши бутилка вино и я постави така, че да ми е подръка. Движеха се около мен все едно бях бясно куче, което може да скочи и да ги захапе, отбягваха допира с мен, докато ми предлагаха всякакви удобства. Натъпках се с хляб и месо и пих тежко червено вино.

Спарк вареше чай в тумбестото котле. Лант разбъркваше гърнето с кипнала вода, пълна с късове сушено телешко, моркови и картофи. Подуших го и връхлетялата ме вълна на глад ме накара да затреперя.

— Фиц. Боли ли те? — Гласът на Шута беше пълен с вина.

— Разбира се — отвърнах. — Изяждат ме, малките кучи синове. Ядат ме и тялото ми се изгражда отново, и ме ядат наново. Мисля, че е още по-лошо след като съм ял.

— Аз ще се погрижа за това — каза някаква жена. — Учила съм много за билки за болка. И донесох това, което според мен би помогнало най-добре. — Погледнах отново и беше Кетрикен. Изпитах момчешки прилив на радост. Моята кралица! О, Нощни очи!

— Кетрикен. Не те видях.

— Никога не си — каза тя и се усмихна тъжно. После помоли Спарк да донесе малкото котле в пътната й торба и синия вързоп с билките й.

— Тате, утре ще се почувстваш по-добре — каза Пчеличка. — Ще отидем първо до пазарния площад, а оттам ще те пренесем вкъщи. Копривка казва, че в Бъкип има нови лечители, от далечни места и с нови идеи.

— Значи Копривка ви прати да ме върнете вкъщи? — Изведнъж осъзнах колко грешно е всичко това. Беше ли илюзия на един издъхващ човек? Погледнах в тъмното. — Не е изпратила котерия?

По лицето на Пчеличка пробяга неудобство.

— Оставих й бележка — каза тя. После, за мое изумление, добави: — Тя не ми разрешаваше да дойда. Искаше да прати котерия за теб, за да те приберат вкъщи.

— Пчеличке, няма да се прибера. Ще свърша тук. — Тя посегна да хване ръката ми, но аз я пъхнах под другата. — Не, Пчеличке. — Тя вдигна ръце пред лицето си. Погледнах над главата й към Шута. Помъчих се да намеря утешителни думи. — Повярвай ми, това е по-добър край от онзи, който ме чака, ако се прибера. И това е краят, който избирам за себе си. Мое решение, за мен.

Шутът се взря в мен, а след това се отдръпна от светлината на огъня. Кетрикен дойде, носеше малко котле и дебела глинена чаша. Наля чай в нея и ми я подаде. Ръцете й леко трепереха.

Отпих и усетих вкуса на „отнеси ме“ и валериан за болка, и тонизиращи билки и джинджифил, всичко подсладено с мед. Подейства бързо: болките намаляха. Все едно влях отново живот в тялото си.

— Утре ще си достатъчно силен и ще те върнем в Бъкип и при лечителите там — каза Кетрикен.

Усмихнах й се, щом седна до мен. Да. Щеше да е дълго сбогуване.

— Кетрикен, била си тук и преди. И двамата знаем как свършва това. Виждаш вълка ми зад гърба ми. Ще го довърша и след като Нощни очи отново е с мен, ще тръгне по-бързо.

Пресегнах се назад и отпуснах ръка на лапата му. Усещах всеки пръст, празнината между тях, и си спомних разположението на ноктите. Погалих лъскавата гладкост на един и почти очаквах да отдръпне раздразнено крака си, както правеше винаги.

Винаги ме дразнеше, когато се опитвах да спя, като ми пипаше космите между пръстите. Гъделичкаше непоносимо. Оставих общия спомен да се просмуче в камъка. За малко бях сам с него. Чух как Кетрикен взе чашата и тихите й стъпки, докато се отдалечаваше.

 

 

— Фиц, можеш ли да спреш за малко? Да спреш ваенето, докато си върнеш малко от силата?

В гласа на Лант се долавяше молба. Отворих очи. Беше изтекло време. Бяха вдигнали навес над вълка и мен. Огънят беше пред него и палатката поемаше топлината. Бях благодарен. Нощите в Планините бяха студени. Седяха в полукръг от другата страна на огъня. Огледах ги. Малката Пчеличка, моето конярче, чиракът убиец, копелето на Сенч и моята кралица. И Шутът. Беше там, седнал в самия край на светлия кръг. Погледите ни се срещнаха и след това той извърна очи. Виждал бях това преди, както и Кетрикен. Опитах се да им помогна да разберат.

— Щом започне, тази задача няма спиране. Вече съм вложил много от себе си във вълка и докато добавям още, ставам по-смътен — също като Искрен. Тази работа ще ме погълне, както погълна него. — Помъчих се да се съсредоточа върху тревожните им лица. — Пчеличке, научи го сега, докато все още мога да владея мислите си. Ще стана далечен за теб. Това почти разби сърцето на Кетрикен — как я пренебрегна Искрен. Но той изобщо не престана да я обича. Беше вложил любовта си към нея в своя дракон, защото не очакваше да я види повече. Тя, любовта му, все още е в камъка. За да трае вечно. Така ще е и с моята любов към теб. И вълчата любов към теб. — Погледнах Лант, Спарк, Нас. — Всичко, което чувствам към всеки от вас, ще отиде в камъка. — Погледът ми подири очите на Шута, но той гледаше покрай мен, в тъмното.

Пчеличка седеше между Спарк и Нас. Косата й беше пораснала, но все още бе къса. Златна и къдрава. Никога не бях виждал такава коса. Моите къдрици и цветът на майка ми. Майка ми. Щях ли да вложа и нея във вълка? Да. Защото ме беше обичала, докато ме беше имала.

— Фиц?

— Да?

— Непрекъснато се унасяш. — Кетрикен ме гледаше угрижено. Пчеличка спеше до огъня. Някой я беше завил с одеяло. — Гладен ли си? Искаш ли още храна?

Погледнах купата и лъжицата в нея. Вкусът на телешка супа бе в устата ми.

— Да.

— А после трябва да поспиш. Всички трябва да поспим.

— Ще взема първата стража — предложи Лант.

— Ще ти правя компания — добави Спарк.

Довърших супата и някой взе купата. Скоро щях да заспя. Но докато вкусът на добра храна беше свеж в ума ми, щях да го вложа във вълка.

Малко преди разсъмване усетих дръпване за ръкава. Тъкмо извайвах възглавничките на лапите му. Странно — да оформяш нещо, което не можеш нито да видиш, нито да докоснеш.

Беше Пчеличка. Седеше до мен с разтворена книга в скута, до нея имаше гърненце с мастило, четка и перо, всичко подредено спретнато.

— Тате. Сънувах време, когато щях да седя до теб и ти щеше да ми разказваш историята на дните си. Искам да го направиш сега, защото едва ли ще имаме още години да ми разкажеш.

— Спомням си, че ми каза за този сън. — Огледах кариерата. — Не така си го представях. Мислех, че ще съм старец, твърде немощен, за да мога да пиша, и че ще седя до огън в камина, в приятна стая, след дълъг и прекрасен живот заедно. Това ли е книгата, която ти дадох, за да пишеш в нея?

— Не. Онази отиде на дъното на залива в Клерес, когато Парагон се превърна в дракони и всички паднахме във водата. Тази е нова. Онзи, когото наричаш Шута, ми я даде, с книга, в която да записвам сънищата си. Нея той чете и се опитва да ми помага да ги разбера. Но тази… Той ми обясни как ти трябва да вложиш всичките си спомени в своя вълк, за да може да стане каменен вълк, също както Искрен е каменен дракон. Но докато ги влагаш, ако ги изричаш на глас, мога да ги запиша. Така ще имам поне това от теб и ще го пазя.

— Какво би искала да ти разкажа? — Трудно беше да остана съсредоточен върху нея. Моят каменен вълк ме чакаше.

— Всичко. Всичко, което можеше да си ми разказал, докато бях малка. Какво е първото нещо, което помниш?

Всичко, което можеше да й разкажа, ако имах повече живот. Това беше нова и болезнена рана. Беше ли спомен да мисля за бъдещето, което никога нямаше да имаме? Обмислих въпроса й.

— Първото нещо, което помня ясно? Знам, че имам по-стари спомени, но ги скрих от себе си, отдавна. — Поех си дълбоко дъх. Отново криене на спомени. Влагане на болките и радостите дълбоко в камък. — Дъждът ме беше измокрил целия. Денят бе мразовит и студен. Ръката, която държеше моята, беше корава и мазолеста. Държеше ме неумолимо, но не и злонамерено. Уличните камъни бяха заледени и тази хватка ме пазеше да не падна, когато се подхлъзнех. Но също така не ми позволяваше да се обърна и да избягам при майка ми.

Тя топна перото и започна да пише бързо. Не можех да разбера дали записва думите ми точно, а щом започнах да вливам тези първи спомени в камъка, това, което записваше, ставаше все по-маловажно.

Разсъмна се. Бях пратил Лант и Нас до потока и те се върнаха с риба. Имаше и хляб и бекон. Усетих как силата ми се връща, щом тялото ми започна да поема нужната храна, за да пресъгражда онова, което паразитите унищожаваха, и да ме влива във ваянието ми. Те ловяха риба и носеха дърва за огъня. Вече не ми се налагаше изобщо да оставям ваянието си. Мило беше от тяхна страна и успях да им го кажа, но колкото повече извайвах своя вълк, толкова повече съсредоточаване ми бе нужно и все по-малко ме интересуваше който и да било от тях.

Знаех какво става с мен. Не за първи път влагах спомени в каменен дракон. Преди десетилетия бях понесъл болката да изгубя Моли и я бях излял в Момичето на дракон. Предаването на онази болка на камъка ме бе притъпило по начин, който ми донесе облекчение, но забравата имаше по-тъмна страна. Виждал бях хора, които притъпяваха болката си със силно питие или омайващи билки, и винаги загубата на болката им ги правеше по-малко свързани. По-малко човеци. Така беше и с мен.

Всеки ден разказвах истории на малката си дъщеря и всеки ден отдавах същите тези спомени на камъка. Понякога тя плачеше за мен, докато й разказвах за дните си в тъмниците на Славен. Когато й казах, че след като тя се роди не бях сигурен как да обичам такова странно бебе, тя плака отново. Може би за майка си, свързала се с толкова глупав мъж, или за себе си, дете на такъв мъж. И болката, която ми донесе тази мисъл, нея също изтласках в камъка. Беше облекчение да усетя, че се махна.

Понякога се смеех, докато й дърдорех за лудориите, които бяхме вършили с Хендс, а понякога запявах песните, които бях научил от странстващите менестрели. С Нощни очи се бяхме слели по-плътно от всякога в едно същество, тъй че беше рядкост да чуя мислите му като нещо различно от собствените ми. Разказвах и неговите спомени, за убийства и битки, и спане край огъня. Тя ме попита кога за първи път съм срещнал Шута, а този разказ доведе до друг и друг, и друг, всички истории как животът ми се беше пресякъл и преплел с неговия. Толкова много от неговия живот беше мое и толкова много от моя бе негово.

Работех, а около мен животът в лагера продължаваше. Лант и Нас ловуваха и ловяха риба, Спарк мъкнеше вода и приготвяше билковите чайове, които прогонваха болките ми. Някои от раните на гърба ми се отвориха. Кетрикен настоя да излее затоплена вода по гърба ми и с шепа мъх да избърше малките личинки, които се гърчеха в раните. Когато възразих, тя попита:

— По-добре ли ще е ако те изядат жив преди вълкът ти да е довършен?

Погледнах я. Носеше ръкавици. След това ги изгори в огъня.

Понякога, когато трябваше да спра работата, за да ям или пия, виждах тъгата на лицата им. Чувствах вина за болката, която им нанасях. И срам. И тези неща ставаха чувства, които можех да вложа във вълка.

Няколко дни след пристигането на Шута и Пчеличка дойдоха други. Дойдоха на коне и носеха още храна. Хляб, сирене и вино, прости неща някога, сега носеха наслада, преди спомените ми за тях да отидат в камъка. Същата вечер разбрах кои са те. Погледнах насълзените стъписани очи на Копривка. Котерията на Умението, които й бяха помогнали, разпънаха палатките си недалече от нашите. Говореха за мен и около мен, и понякога на мен, но беше трудно да се отвлече съзнанието ми от задачата. Копривка говореше сурово на Пчеличка и Спарк, и на Шута и на Лант. Помислих да се намеся, но трябваше да мисля за вълка. Нямах нито време, нито чувство, което да похабя за това.

Същата вечер Копривка ми донесе храна — чудесен хляб, изпечен в жаравата на огъня и споделил уханието си с вечерното небе, кисели ябълки, опечени до мек вкус, и резенче пушена шунка. Наслаждавах се на всяка хапка двойно, защото знаех, че ще вложа всяко сладостно усещане в своя вълк. Копривка непрекъснато ме питаше дали бих позволил лечител с Умението да ме докосне.

— Опасно е — предупредих чакащия мъж. — Не само защото бихте могли да прехвърлите паразитите на себе си, но също така защото бих могъл неволно да пренеса нещо от вас в моя вълк.

Лечителят огледа много внимателно гъмжащите ми от паразити рани и се опита да види какво би могло да става вътре в мен. Беше вещ и откровен.

— Поражението е дълбоко. В отслабеното му състояние всяка билка, която му даваме, за да се опитаме да убием паразитите, би убила и него.

Пчеличка се намеси:

— Не може ли котерията да приложи Умението и да каже на паразитите да умрат?

Лечителят я погледна стъписано. След това се замисли.

— Ако тези същества изобщо имат умове, може би някой много мощен ползвател на Умението би могъл да им внуши сърцата им да спрат да бият. Ако имат сърца… Не. Съжалявам, дете. Толкова много от тях гъмжат в тялото на баща ти, че дори да можехме да им изпратим смърт с Умението, докато убием една четвърт от тях, останалите ще са се наплодили достатъчно, за да заместят убитите. Лорд Шанс каза, че е видял яйца и личинки в раните на баща ти. Те живеят в него като дървесни мравки в паднал дънер. Казвам ти го откровено. Принц Фицрицарин ще умре. В отслабеното му състояние не съм сигурен дали можем дори да го пренесем до замък Бъкип. Най-доброто и най-милостивото би било да му дадем колкото може повече удобство, докато можем, тук. И да му предложим край, който започва с дълбок сън, вместо това, което се боя, че предстои.

Пчеличка скри лице в ръцете си. Видях как Нас я прегърна и видях също притеснението на лицето на Копривка.

— Ще вляза в камъка — казах им. — Не съм сигурен дали това е същото като умирането.

— Съвсем близо е. Ще те няма — каза Копривка с горчивина.

— И не за първи път — отвърнах.

— О, това наистина е вярно — каза тя и смисълът на думите й бе като стрела в гърдите ми.

Понечих да се покашлям и осъзнах, че нямам думи, които да изрека. Спарк наля нещо в една чаша и Лант ми я подаде. Изпих я. Някакъв спирт и смес от билки.

— Какво има в това? — попитах, след като изпих чашата.

— „Отнеси ме“. Валериан. Върбова кора. Още няколко други билки, които донесе лечителят на Копривка.

— Стига да не са билките, които ще ме накарат да се унеса в сън и така да умра. Не желая това, изобщо. Трябва да съм буден и в съзнание, когато вляза във вълка. Както беше Искрен. — Поклатих глава. — Нека никой да не се опитва да ме упои до безчувственост, за да ми спести болка. Дръжте ме буден.

Погледнах по-малката си дъщеря. Нас стоеше зад нея. Никога нямаше да бъде гигант като баща си и дядо си, но щеше да е широкоплещест, с рамене, подходящи за носене на брадва. Време беше да помисля за тези неща, докато все още можех. Камъкът вече ме зовеше. Трудно беше да задържа очите си съсредоточени върху хората около мен. Поех си дъх и изправих рамене. „Довърши тази задача докато можеш.“ Погледнах Копривка.

— Имам няколко указания, свързани с по-малката ми дъщеря, Пчеличка. Възлагам на теб, Копривке, и на теб, Шуте, и на теб, Лант, и на теб, моя прекрасна кралице Кетрикен, да се погрижите те да се изпълнят. — Казал бях нещо погрешно. Видях го на лицето на Кетрикен. Твърде късно. Никога не съм бил добър в речите. А тази не беше предвиждана. — Бих помолил стария си приятел Ридъл също така, но той е по-благоразумен от мен и е останал с дъщеря си, за да бди над нея. — С усилие погледнах Копривка в очите. — Де да бях и аз направил това. Не веднъж, а на два пъти. Усещах, че решението не беше мое, но сега поемам отговорността за него. Дъщери мои, съжалявам. Трябваше да остана с вас. — Това жегване на чувството за вина все още бе остро. Колкото и често да го влагах в каменния вълк, когато помислех за провала си, все още ме режеше. Шутът ме гледаше втренчено. Споделяше това чувство за вина. Не можех да облекча онова, което сигурно изпитваше.

Обуздах мислите си и ги върнах към текущата задача.

— Нас. Излез напред.

Момчето дойде, ококорено, и застана пред мен. Не. Не момче. Бях му отнел това. Бях го превърнал от малко конярче в млад мъж, който можеше и беше убил — заради мен и заради Пчеличка. Можех да му се доверя.

— Искам да останеш до Пчеличка и да й служиш до края на дните си, или докато единият от вас или и двамата не пожелаете да бъдете освободени от тази връзка. Дотогава желая никой да не ви разделя. И желая да бъдеш обучен заедно с нея. Във всяка дисциплина. Език. История. А за нея — да учи меча и други оръжия редом с теб. Нямам нищо свое, което да ти дам в отплата за твоята служба. Всяко ценно нещо, което съм притежавал някога, съм го изгубил отдавна. Освен… чакай. — Заопипвах опърпаната яка на ризата си.

Беше си там, както винаги.

Отне ми време, докато я извадя. Погледнах я в дланта си. Малкото лисиче ме погледна отдолу с искрящите си очи. Погледнах Кетрикен.

— Би ли дала това на момчето? Както някога го даде на мен?

— След всичките тези години все още… — Тя се задави и протегна ръка. Пуснах иглата в шепата й. Тя се обърна към Нас. — Младежо. Как е пълното ти име?

— Милейди, аз съм Настойчивост от Върбов лес. Син на Толерман, внук на Толман. — Инстинктът го накара да коленичи и да наведе глава.

— Приближи се — нареди му тя и той стана и го направи. Сякаш чак сега видях, че пръстите й са станали кокалести и възлести. Но ловко закопчаха малкото сребърно лисиче на жакета му в синьото на Бък. — Служи й добре и нека нищо, освен смъртта ти, не те откъсне от този дълг.

— Ще служа.

Миг мълчание. Наруших го.

— Копривке, скъпа. Моля те, помоли Ридъл да се погрижи за обучението на Нас. Той знае точно какво има нужда да се учи.

— Добре — отвърна тя тихо.

— Нямам нищо, което да ви дам — казах й. — Нищо за теб и нищо за Пчеличка. Има няколко неща на майка ви във Върбов лес, в раклата до леглото ми. Двете ще трябва да си ги разделите. О. И мечът на Искрен. Но съм сигурен, че Предан ще го поиска.

Веднъж бях помислил да си разменим мечовете на баща ми, но след няколко години си ги бяхме върнали. Сега той щеше да има и двата. По един за всеки от синовете му.

Погледнах Лант и Спарк и се помъчих да се усмихна.

— Изведнъж осъзнавам, че съм бедняк. Нямам нищо, което да ви завещая. Не смея дори да си стиснем китките за сетен път.

— Ти написа писмо до баща ми. Нищо друго не бих могъл изобщо да поискам от теб — каза Лант тихо.

Погледнах Копривка.

— Ще се погрижиш ли за Спарк?

— Тя е непокорна — сухо каза дъщеря ми. — Не знам колко мога да разчитам на нея.

— Може ли да плете? — попита внезапно Кетрикен.

Спарк изглеждаше стъписана, но отвърна кротко:

— Везмо и плетене с една кука. Да, милейди.

— Спомням си колко добре беше обслужвана Търпение от Лейси. Мило момиче, аз остарявам. Една млада жена на служба при мен би било добре. В Бъкип, както и в Планините. Би ли искала да ме придружиш до Планинското кралство?

Очите на Спарк пробягаха към Лант. Той сведе поглед и замълча.

— Чувала съм за Лейси на лейди Търпение. Да, милейди. Вярвам, че бих могла да ви служа в подобно качество.

Имаше някаква тъга тук. Трябваше да съм запомнил нещо за това. Но сърбежът и парещите болки вътре в мен, и недовършеният вълк притегляха и тревожеха мислите ми. Толкова трудно беше да се съсредоточа. Но беше останало да се свърши нещо важно.

Беше ми останала само една молба.

— Пчеличке. Във всички неща, и то по-добре от мен, Шутът ще действа като твой баща. Това приемливо ли е?

— Но Ридъл… — започна Копривка, но Пчеличка я прекъсна:

— Ридъл има дъщеря. Както и ти, сестро. Предпочитам да си моя сестра, а Ридъл моят по-голям брат, отколкото да станете мои родители. — Усмихна се и беше почти искрено. — Освен това имам и своя брат Хеп, който също да се грижи за мен. — Погледна ме и продължи искрено: — И си имах баща. Ти беше моят баща и сега ще продължа без баща. Няма нужда да се тревожиш за мен, тате. По свой начин ти се погрижи добре за мен.

— По мой начин — отстъпих. Болка. Горчиво саморазочарование. Още нещо, което да вложа във вълка.

Свършихме ли? — попитах вълка.

Така мисля. Но те може да не са свършили с нас.

И не бяха. Върнах се към вълка, като мърморех разказа си, докато Пчеличка седеше до мен и записваше всичко. Понякога, видях, не бяха думи, а рисуване или мастилена скица. Не задаваше въпроси, а само приемаше нещата, които й разказвах за себе си и за своите дни. Забелязах, че главата й заклюма над книгата. Следващия път, когато я погледнах, беше заспала, свита на кълбо около книгата си. Перото беше паднало от ръката й и не беше запушила мастилото. Но аз влагах във вълка ден на горска поляна с Моли и не можех да спра.

— Фиц — каза Шутът.

Погледнах го. Беше вдигнал мастилницата и я беше запушил. Не го бях видял или чул да се приближава. Остави мастилницата, измъкна книгата изпод ръката на Пчеличка и зави дъщеря ми с одеяло. После седна, взе книгата и я разтвори. Започна да я прелиства.

— Тя знае ли, че правиш това? — попитах го.

— Позволява го, но с неприязън. Това е нещо, което чувствам, че трябва да правя, Фиц, защото тя малко разкрива от себе си на когото и да било. Днес ми каза, че си вложил много от спомените си за мен във вълка и че тя е записала и тях. Стори ми се малко притеснително.

Смъкнах ръцете си от вълка и седнах до него. Беше трудно да го направя. Сгънах ръцете си в скута, Сребро върху Сребро. Толкова костеливи. Погалих разсеяно ръката си, започнах да ги търкам една в друга, да възстановявам уврежданията на плътта и сухожилията под Среброто. Можех да направя това. На цена. Той ме гледаше.

— Не можеш ли да направиш това с цялото си тяло?

— Има си цена. Плът и сила от другаде. А те вече ме нападат отново. Но ръцете ми трябват и затова го правя.

Той обърна една страница, усмихна се и ме погледна.

— Записала е имената на кучетата, които бяха под масата с теб първия път, когато ме видя. Запомнил си всичките им имена?

— Бяха мои приятели. Ти не помниш ли имената на приятелите си?

— Помня ги — отвърна той тихо. Обърна още страници, четеше, понякога усмихнат, понякога замислен. На една се намръщи, а после затвори книгата. — Фиц. Не мисля, че съм най-добрият човек за баща на Пчеличка.

— И аз. Но така се получиха нещата.

Той почти се усмихна.

— Вярно. Тя е моя. И не е. Защото не иска да е. Чу какво каза. Би предпочела да продължи без баща, отколкото да има мен.

— Не е достатъчно голяма, за да знае кое е най-доброто за нея.

— Сигурен ли си в това?

Помълчах, за да помисля.

— Не. Но кого другиго да помоля?

На свой ред той помълча.

— Може би никого. Или Лант?

— Животът на Лант е сложен и вероятно ще стане още по-сложен.

— Хеп?

— Хеп ще е с нея, но като по-голям брат.

— Рицарин или някое друго от момчетата на Моли?

— Ако бяха тук, бих могъл. Но не са и нямат понятие за онова, което претърпя тя. Ти имаш. Молиш ли ме да те освободя от дълга да й бъдеш баща? Защото не мога, знаеш го. Някои задължения не могат да се отменят.

— Знам — промълви той.

Изпитах смътна тревога.

— Има ли нещо друго, което би предпочел да правиш, вместо да останеш с Пчеличка? Нещо, за което чувстваш, че си призван? — Щеше ли да я изостави, както бе изоставил мен?

— Да. Но в това приемам твоите желания по-сериозно, отколкото собствените си. — Примига, за да спре сълзите. — Взимал съм твърде много решения заради двама ни. Сега е време да приема едно от твоите, колкото и трудно да е за мен. Както ти правеше често. — Наведе се внезапно и отпусна ръка на едната лапа на вълка. — Давам ти колко стъписан изглеждаше в мига, в който крал Умен те видя да ядеш огризки с кучетата. — След миг отдръпна ръката си от каменния вълк и поклати невярващо глава. — Забравил бях какво е усещането. Да даваш живот на камък. — Отпусна ръце върху книгата на Пчеличка, погледна я и добави: — Има много повече, което бих могъл да ти дам за твоя вълк. Стига да го пожелаеш.

Спомних си нещо, което Нощни очи ми беше казал веднъж.

— Нямам никакво желание да видя Пчеличка осиновена от Претопен. Това би станало от теб, ако дадеш твърде много от себе си на този камък. Спести спомените и чувствата за себе си, Шуте. Влагането на част от себе си в камък не е добра идея.

— Отдавна не съм имал добра идея — отвърна той. Пъхна книгата под ръката на Пчеличка и си тръгна.

 

 

Една нощ Кетрикен дойде при мен. Въпреки всичките ми предупреждения постави ръка на рамото ми.

— Престани — каза ми. — Дереш гърба си на дрипи.

Сърбежът беше станал непоносим, отвличаше ме и бях взел един клон, за да си чеша гърба. Тя го взе от ръката ми и го хвърли в огъня. Осъзнах, че е много късно. Всички останали спяха в палатките си.

— Кой пази лагера? — попитах я.

— Спарк. А Лант й прави компания.

Каза го без нотка на укор. Не можех да видя никого от двамата. Пчеличка се беше свила в одеялата си наблизо. Беше придърпала едното над лицето си, за да я пази от комарите, и бе издърпала книгата си под завивките. Обърнах се към Кетрикен. Нямаше я.

Времето беше станало странно. Движеше се на тласъци и приплъзвания. А след това Кетрикен отново бе до мен с гърне с нещо в ръце. Клекна и чух как коленете й изпукаха.

— В планините през зимата децата често имаха въшки. Маста ги убива. Донесох това с мисълта, че би могло да помогне да бъдеш спасен. Сега би могло поне да облекчи сърбежа.

— Не ги пипай! — предупредих я, а тя ми показа нещо като малка лъжичка.

Имаше много гнойни пъпки на гърба ми. Тя ме накара да се обърна с гръб към огъня и да си съблека ризата. Ризата ме изненада. Беше нова, хубава риза. Кога ми я бяха облекли?

— Стой неподвижно — каза ми Кетрикен и започна да маже по малко на всяка рана. Беше мас, гъша или меча, с някакви уханни билки, смесени в нея. Мента. Ментата гони много гадини. С всяко докосване сърбежът се облекчаваше. Докато ме мажеше, тя говореше тихо. — Искам да замина с теб. Наистина. Но трябва да се мисли за Пчеличка. А предстои да имаме и друго внуче. Елиания се надява на момиче, но каквото и да е, ще съм доволна. Помисли за това, Фиц! Ако е момиче, ще бъде нарческа и ще помогне да укрепим продължаващия ни мир с Външните острови. А Планинското кралство официално ще приеме Почтен като тяхната Жертва и херцог. Заради това отчасти ще отида там. Да облекча прехода. — Помълча и добави: — Помниш ли когато за пръв път се срещнахме в Планините? Как се опитах да те отровя, защото помислих, че си дошъл да убиеш брат ми?

— Да. — Нещо топло падна на голото ми рамо. Сълза. — Плачеш, защото съжаляваш, че не успя ли? — попитах я и успях да изтръгна приглушен смях от нея.

— О, Фиц, промените, които донесохме на света. Наистина ми се ще да можех да замина с теб.

Изобщо не бях обмислял такава идея.

— На път за тук… задържах се в стълбовете. Не съм сигурен колко дълго. Не си го спомням, но Нощни очи твърдеше, че Искрен ми е говорил там. Каза, че трябвало да се сбогувам с детето си и да разчитам, че другите ще я отгледат добре. Точно както трябваше да направи той.

— О. — Само това каза отначало. После добави: — Обещавам. Ще я приема като своя. Винаги съм искала такова дете!

Предложението й ме изненада.

— Но аз вече помолих Шута да я вземе. Въпреки че ми е трудно да си го представя като нечий баща.

Тя изсумтя насмешливо.

— Вярно е. Очаквам да вземе решенията си в това отношение. Изненадвам се, че не го е направил вече. — След това се наведе и безстрашно ме целуна по бузата. — В случай, че това е последната ми възможност — обясни. — Утре взимам Спарк, за да идем да посетим Искрен като дракон. Опитай се да не си отиваш преди да се върна.

Кимнах. Тя стана и коленете й пак изпукаха. Вслушах се в шумоленето на полите й, докато се отдалечаваше. Наведох се и грижливо вложих целувката във вълка. Знаех, че е всъщност негова.

 

 

— Искам просто да свърша това — казах на Шута. Погалих грубата каменна козина на вълка. Все още нямаше цвят. Космите на опашката му ми изглеждаха буцести. Трябваше да се поработи над очите му и оголените му зъби. Върху жилите на задните му крака. Затворих очи. Трябваше да спра да изброявам какво липсва.

Беше сравнително тихо. Тъмнината бе дошла и нощният хлад на Планините се спускаше. Навесът помагаше, но студът все пак проникваше вътре. Седях на открито пред него, опрял гръб на моя вълк. Имах чувството, че вече винаги трябва да го докосвам. За безопасност.

Шутът седеше на земята до мен и пиеше чай. Остави чашата на земята.

— Всъщност не мислеше, че ще бъдеш оставен да умреш сам, нали?

Махна с тънката си дългопръста ръка към лагера, изникнал в кариерата. Имаше многобройни лагерни огньове и палатки леко се издуваха в нощния ветрец. В края на гората някой пазеше вързаните коне. Колко души? Не можех да предположа. Над трийсет. Още бяха дошли през деня. Всички — за да видят как ще умра.

Предан беше дошъл с неговата котерия на Умението. Въпреки възраженията на майка им Почтен и Благоденствие също бяха дошли. Шън беше поискала да дойде, но все още имаше ужасен страх от стълбове на Умението. Хеп ги беше склонил да го вземат и сега лежеше в една палатка объркан и замаян. Дори беше подхвърлил, че може да се върне на кон у дома през Планинското кралство, вместо да се осмели отново да мине през стълб на Умението. Почтен беше харесал идеята и предложи да го придружи „тъй като бездруго скоро ще тръгвам за Планинското кралство“. Предан се колебаеше. Чакаха Кетрикен да се върне от посещението си при „Искрен като дракон“, за да го обсъдят. Можех да доловя нетърпението на Предан. Жена му скоро щеше да роди и той трябваше да е при нея, а не тук да гледа как умирам. Бях му казал:

— Ще вляза във вълка веднага щом мога. Засега трябва просто да се приберете у дома. Няма нищо, което можете да направите тук. Бъди с жената, която обичаш, докато можеш.

Изглеждаше притеснен, но все още не си беше заминал.

Не исках да мисля за всичко това. Започвах да усещам тялото си като паянтова колиба на ръба на скалист бряг. Все още се хранех, но нямаше никакво наслаждение в това. Венците ми кървяха и носът ми беше непрекъснато покрит със спечена кръв. Светът имаше вкус и мирис на кръв. И ме сърбеше навсякъде, отвътре и отвън, докато се разпукваха нови гнойни пъпки. Имах ужасен сърбеж в гърлото и високо вътре в носа. Бяха влудяващи. Погледнах ръцете си. Едната беше груба и възлеста, но посребрената ми ръка беше гладка и силна. Изпитвах съжаление за здравото жизнено тяло, което бях приемал за даденост. С пръстите си откъртих бучка от опашката на Нощни очи.

— Какво ти каза Предан? — попита Шутът.

— Обичайното. Обеща да се грижи за Копривка и Пчеличка. Каза, че ще му липсвам. Че му се иска да съм можел да видя третото му дете. Шуте. Знам, че това, което казва, е много важно за него. Би трябвало да е и за мен. Знам, че обичах и него и момчетата му. Но… не е останало достатъчно от мен, за да чувствам тези неща. — Поклатих уморено глава. — Всички спомени, които поддържаха тези връзки, вълкът ги взе. Боя се, че го наранявам. Ще ми се просто да се прибере у дома и да вземе и котерията си.

Той кимна замислено и отпи отново от чая.

— Така беше и с Искрен в края на дните му. Трудно беше да се стигне до него. Това нарани ли те?

— Да. Но го разбирах.

— Както и Предан. И Кетрикен. — Извърна поглед настрани. — Както и всички ние.

Вдигна ръката си в ръкавицата и я огледа. Първия път, когато бе посребрил пръстите си, беше неволно. Беше действал като личен слуга на Искрен и неволно бе докоснал посребрените му ръце.

— Фиц — каза внезапно. — Има ли достатъчно от теб, за да запълни този вълк?

Погледнах замислено вълка си. Беше малък блок паметен камък, сравнен с онова, което бе избрал Искрен, но много по-голям от истински вълк. Раменете му бяха наравно с гърдите ми. Но някак си големината на камъка не изглеждаше свързана с това колко ми трябва, за да го запълня.

— Мисля, че да. Няма да знам, докато не вляза в него.

— Кога ще е това?

Почесах се по тила. Ноктите ми се накървавиха. Избърсах ги в бедрото си.

— Когато нямам повече да му дам, предполагам. Или когато съм толкова близо до умиране, че ще трябва да вляза.

— О, Фиц — каза той тъжно, сякаш за първи път обмисляше тази идея.

— Всичко ще е за добро — казах му и се помъчих да го повярвам. — Нощни очи отново ще бъде вълк. Както и аз. А Пчеличка ще има теб да бдиш над нея и…

— Тя не ме харесва.

— Имало е много пъти, когато Копривка или Хеп не са ме харесвали, Шуте.

— Може би щях да се чувствам по-добре, ако изпитваше неприязън към мен. Не мисля, че изпитва много едното или другото. — И добави по-тихо: — Толкова сигурен бях, че ще ме заобича, както аз я обичам. Мислех, че просто ще се случи, щом се сближим. Не стана.

— Да бъдеш родител не е точно в това децата ти да те обичат.

— Аз обичах родителите си. Обичах ги ужасно много.

— Нямам база за сравнение — напомних му тихо.

— Имаше Бърич.

— О, да. Имах Бърич. — Засмях се горчиво. — И след време разбрахме, че се обичаме. Но отне години.

— Години — повтори той тъжно.

— Бъди търпелив — посъветвах го. Докоснах един от ноктите на краката на вълка. Бяха гладки. Това не беше правилно. Трябваше да са нащърбени. Спомних си миризмата на кръв на сръндак в зимно утро и как беше засъхнала на малки розови топчици в леда. Поправих нокътя.

— Фиц?

— Да?

— Пак се беше отнесъл.

— Да — признах.

— Колко от мен вложи в него?

Помислих за това.

— Вложих стаята ти в кулата в Бъкип, времето, когато изкачвах онези разбити стъпала и теб те нямаше и зяпнах изненадан от това, което намерих. Вложих и онези ужасни стихчета за Фиц фаворизира финеса. И почистването на раните ти в деня, в който биячите на Славен сложиха торба на главата ти и те пребиха. И как ме носиш на гръб през снега, когато не ме познаваше. — Усмихнах се. — Знам какво още. Вложих как ме погледна, когато крал Умен ми даде иглата си. Бях под масата и беше имало пир. С кучетата на замъка споделяхме всички остатъци. А после влезе Умен, със Славен. И с теб.

Колеблива усмивка бе изгряла на лицето му.

— Значи ще ме помниш. Когато ще си каменен вълк.

— Ще те помним, Нощни очи и аз.

Той въздъхна.

— Е. Това е.

Трябваше да се изкашлям. Извърнах глава настрани и закашлях. Кръв плисна вълка и само за миг, преди камъкът да я попие, видях цветовете му както трябваше да са. Покашлях се отново, поех си дъх — и отново. Сложих ръката си на вълка и опрях челото си на него, докато кашлях. Щом трябваше да кашлям кръв, нека нито капка да не отиде напразно. Когато най-сетне вдишах хрипливо, носът ми кървеше.

Скоро е вече — прошепна Нощни очи.

— Скоро е — съгласих се.

Известно време беше тихо. След това Шутът каза:

— Фиц, донесъл съм ти нещо. Студен чай. С валериан. И „отнеси ме“.

Отпих.

— Няма достатъчно „отнеси ме“, за да ми повлияе. Трябва ми повече.

— Не смея да го направя по-силен.

— Не ме интересува какво смееш. Добави още!

Той изглеждаше стъписан и за миг се върнах в кожата на някогашния Фиц.

— Шуте, наистина съжалявам. Но те ме разяждат навсякъде, отвътре и отвън. Сърби ме на места, които изобщо не мога да почеша. Чувствам как трополят в дробовете ми, когато си поемам дъх. Гърлото ми е раздрано и мога да вкуся само кръв.

Той не отвърна нищо, но отнесе чашата. Почувствах се засрамен. И това вложих във вълка, колкото да очертае повдигането на устната му. Сепнах се, когато Шутът заговори:

— Внимателно. Сега е горещ. Трябваше да използвам гореща вода, за да се разтвори „отнеси ме“.

— Благодаря. — Взех чашата и я изпих. Горещият чай се смеси с кръвта в устата ми. Глътнах го. Той бързо взе чашата от треперещата ми ръка.

— Шуте. Какво бяхме ние?

Не беше небрежен въпрос. Трябваше да го знам. Трябваше най-сетне да го разбера и да го вложа във вълка.

— Не знам. — Отговорът му бе предпазлив. — Приятели. Но също така Пророк и Катализатор. И в тази връзка аз те използвах, Фиц. Знаеш го и аз го знам. Казвал съм ти колко съжалявах, че го правя. Надявам се, че го вярваш. И че можеш да ми простиш.

Думите му бяха толкова прочувствени, но не за това исках да говорим. Пренебрегнах ги.

— Да, да. Но имаше още нещо. Винаги. Ти беше мъртъв и аз те върнах. За онзи момент, когато се върнахме в собствените си тела, след като се разменихме, ние…

Бяхме едно. Цяло.

Чакаше ме да продължа. Стори ми се нелепо, че не може да чуе вълка.

— Бяхме едно нещо. Нещо цяло. Ти и аз, и Нощни очи. Изпитвах някакъв странен вид мир. Сякаш всички части от мен бяха най-после на едно място. Всички липсващи късчета, които биха ме направили нещо… завършено. — Поклатих глава. — Думите не стигат толкова далече.

Той опря ръката си в ръкавицата на ръкава на моята. Тъканта притъпи допира, но той все пак прокънтя в мен. Не беше онзи зашеметяващ допир, който бе споделил с мен веднъж в кулата на Умението на Искрен. Помнех го добре. Бях останал свит на кълбо, защото бе твърде много, твърде съкрушително да позная толкова пълно друга жива същност. Двамата с Нощни очи бяхме прости същества и връзката ни беше нещо просто. Шутът беше сложен, пълен с тайни и сенки, и заплетени идеи. Дори и сега, изолиран от него, усещах онзи разгърнал се пейзаж на съществото му. Беше безкраен, достигаше до далечен хоризонт. Но по някакъв начин го познавах. Притежавах го. Бях го създал.

Той вдигна ръката си.

— Усети ли го? — попитах го.

Той се усмихна тъжно.

— Фиц, никога не съм имал нужда да те докосвам, за да го усетя. Винаги го е имало. Без граници.

Някаква част от мен знаеше, че това е важно. Че някога би било ужасно важно за мен. Опитах се да намеря думи.

— Ще го вложа във вълка — казах и той тъжно извърна поглед от мен.

 

 

— Тате?

Помъчих се да вдигна глава.

— Все още е жив — каза някой с почуда, а друг му изшътка да замълчи.

— Донесох ти чай. Има обезболяващо в него. Искаш ли?

— Богове, да!

Точно това мислех да кажа. Бях се отпуснал върху вълка си. Бях се боял, че ще умра през нощта, и се бях разтревожил, че ако съм в безсъзнание, няма да мога да се влея в него. Отворих очи и видях света през розова пелена. Кръв в очите ми. Примигах и погледът ми леко се прочисти. Копривка стоеше до мен. Пчеличка беше до нея. Копривка поднесе чаша към устните ми. Наклони я и течността се заизлива в устата ми. Помъчих се да я преглътна. Малко потече надолу. Малко потече по брадичката ми.

Погледнах зад дъщерите ми. Кетрикен плачеше. Предан я беше прегърнал. Синовете му бяха с него. Шутът и Лант, Спарк и Нас. А зад тях — редиците зрители. Котериите на Умението и онези, които бяха дошли с тях. Всички събрани да гледат последния ми спектакъл. Най-сетне щях да направя онова, за което мълвата говореше, че надарените с Осезание могат да направят. Щях да се преобразя във вълк.

Това ми напомни за последните ми дни в тъмницата на Славен. Бяха ме изтезавали там в опит да ме принудят да разкрия Осезаващата си природа, за да могат да оправдаят убийството ми.

Беше ли сега по-различно?

Искаше ми се всички да се махнат.

Освен Шута. Искаше ми се да е с мен. Някак си винаги бях мислил, че ще е с мен. Сега не можех да си спомня защо. Може би бях погребал това в камъка.

Чух музика. Беше странно. Извърнах очи настрани и видях Хеп със странен струнен инструмент. Изсвири няколко ноти, след което тихо запя „Котерията на Кросфир“. Аз го бях научил на нея, преди години. За известно време се унесох в музиката. Спомних си как го учех на песента, а след това той я беше изпял със Славея. Спомних си менестрела, който ме беше научил на нея. Оставих спомените да се просмучат във вълка и усетих как изгубиха цвят и живост в мен. Песента на Хеп стана само песен. Хеп беше просто един певец.

Умирах. А никога не съм бил достатъчен за каквото и да било.

Време е да го помолиш. Или е време да оставиш.

Не е нещо, за което молиш приятел. Не е предложил и няма да го моля. Няма да го откъсна така. Опитвам се да оставя. Не знам как.

Не помниш ли как остави тялото си в тъмницата на Славен?

Онова беше отдавна. Тогава се боях, че ще остана жив и ще се изправя пред онова, което ще ми направят. Сега се боя да умра. Боя се, че просто ще ни няма, като пукнало се мехурче.

Може. Но това е мъчително.

По-добре, отколкото да си отегчен до смърт.

Не мисля така. Защо не го помолиш?

Защото вече го помолих да се грижи за Пчеличка.

Тя няма нужда да се грижат за нея.

Оставям. Сега. Оставям.

Но не можех.