Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (5)

3.
В Планините

Този сън беше много кратък. Мъж с тебеширенобяло лице, облечен в зелен халат, обшит със злато, вървеше по пясъчен бряг. Гротескно същество, присвито на обрасла с трева издатина над брега, го наблюдаваше, но мъжът не му обръщаше внимание. Носеше тънки верижки, като накити, но много по-здрави. Носеше ги увити на ръката си. Стигна до едно място, където пясъкът трепереше и се издуваше. Загледа го усмихнат.

От земята започнаха да излизат змии. Големи змии, дълги колкото ръката ми. Бяха мокри и кожите им бяха в ярки оттенъци синьо и червено, и зелено и жълто. Мъжът постави една увита верижка около главата на една синя змия и верижката се превърна в клуп. Той надигна змията от земята и тя се замята, но не можа да се измъкне. Отвори широко устата си и се видяха бели зъби, много остри. Бледоликият мъж хвана още една змия, жълта. После се опита да хване червена, но тя се изтръгна от него и запълзя много бързо към морето. „Ще те имам!“, извика мъжът, подгони змията и настъпи опашката й, заклещи я досами водата. Държеше верижките на двете уловени змии в едната си ръка, а с другата изтърси нова за червената змия.

Помислих, че тя ще се обърне, ще се стрелне да го ухапе и той ще стегне верижката около шията й. Но това, което го нападна, беше дракон, защото беше настъпил драконова опашка. „Не — каза му тя гръмовно. — Но аз ще те имам.“

Картината, която нарисувах за този сън, не е много добра, защото червеното мастило на татко не трепка и не лъщи като цвета на змията.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

Спах премръзнала и се събудих, понеже Дуалия ме подритваше в корема.

— Какво си правила? — попита ядосано, след което изръмжа през рамо: — Алария! Трябваше да я пазиш! Виж! Гризала е връзките си!

Алария притича, загърната в коженото си палто, светлата й коса бе разчорлена.

— Стоях почти цяла нощ! Помолих Репин да я пази…

Дуалия се обърна рязко. Помъчих се да се надигна. Вързаните ми ръце бяха студени и изтръпнали. Цялото ми тяло беше вдървено, всевъзможните отоци и порязвания боляха. Паднах и се опитах да изпълзя настрани от нея, но не стигнах далече. Чух пляскане и тихо скимтене.

— Никакви извинения — изръмжа Дуалия.

Чух я как се отдалечи.

Опитах се да се изправя, но Алария беше по-бърза. Опря коляно на гърба ми и ме натисна към земята. Извих се към нея, за да я ухапя. Тя ме хвана за тила и натисна лицето ми в каменната плоча.

— Само мръдни и ще ти размажа муцуната — закани се тя. Не помръднах.

— Не наранявай брат ми! — проплака Винделиар.

— Не наранявай брат ми — подигра му се Дуалия. — Млъкни! — Последното го каза с ръмжене и чух как Винделиар изскимтя.

Алария дръпна пеша на туниката ми и наряза ивици от нея с ножа си. Ругаеше гърлено, докато работеше. Усещах гнева й. Не беше подходящ момент да я предизвиквам. Претърколи ме грубо и видях отпечатъка на дланта на Дуалия на лицето й, яркочервен на бледата й кожа.

— Кучка — изсумтя тя и не разбрах дали е за мен, или за Дуалия. Сграбчи вкочанените ми ръце и ги дръпна грубо към себе си. Издърпах китките си колкото се може по-настрани, за да не ме пореже.

— Този път ще ти ги вържа зад гърба — закани се тя през стиснати зъби.

Чух пращене на стъпки през листа и клонки и Репин се озова до Алария.

— Съжалявам — каза тя тихо. — Толкова ме боли ръката…

— Няма за какво — изсумтя сърдито Алария.

— Толкова е нечестна — каза Репин. — Толкова е жестока с нас. Трябваше да сме й съветнички, а се държи с нас като със слугини! И не ни казва нищо. Нито дума какво смята да правим сега, след като ни домъкна в това ужасно място. Не това мислеше Симфи за нас.

Тонът на Алария омекна.

— Има път ей там. Мисля, че трябва да тръгнем по него. Няма никакъв смисъл да стоим тук.

— Може би води до някое село — подхвърли Репин обнадеждено и добави, по-тихо: — Трябва ми лечител. Цялата ми ръка пулсира.

— Всички. Идете да съберете дърва! — подвикна Дуалия от мястото си до гаснещия огън. Винделиар я погледна тъжно. Видях как Репин и Алария размениха непокорни погледи.

— Казах, всички! — кресна Дуалия.

Винделиар се изправи и се огледа колебливо. Дуалия също стана, държеше някакъв нагъван много пъти лист. Гледаше го ядосано, стискаше го толкова здраво, че разбрах, че тъкмо той е източникът на гнева й.

— Онзи лъжец — изръмжа тя. — Трябваше да се сетя. Не биваше да повярвам на нито дума от онова, което изтръгнахме от Прилкоп. — Перна рязко Винделиар с листа. — Върви. Донеси дърва. Ще сме тук поне още една нощ! Алария! Репин! Вземете и Пчеличка. Пазете я. Трябват ни дърва. Много! Ти, халкидецо! Върви ни улови нещо за храна.

Керф дори не извърна глава. Седеше на един нисък каменен зид и гледаше над площада в нищото. Нищо, докато не разхлабих стените си и не видях акробати, облечени в черно и бяло — играеха за тълпа високи хора със странно оцветени коси. Звуци от оживен пазарен ден изпълниха ушите ми. Стиснах очи, заздравих стените си и ги отворих отново към отдавна запустелия площад. Защото беше точно това. Някога това открито пространство в гората беше било оживен пазарен площад, кръстопът, където се бяха срещали търговци, за да разменят стока, и Праотци се бяха събирали за забавления и пазаруване.

— Хайде — сопна ми се Алария.

Надигнах се бавно. Ако вървях присвита, коремът нямаше да ме боли толкова лошо. Свела очи към земята, тръгнах след тях по древната каменна настилка. Видях мечи изпражнения сред рехавите сухи листа, а след това ръкавица. Забавих крачка. Още една ръкавица, дамска, този път от меко жълто шевро. И до нея някакво мокро парче платно. Под него се показваше нещо червено и плетено.

Бавно и предпазливо се наведох и издърпах червен вълнен шал. Беше влажен и вмирисан също като шапката, която бях намерила, но също така добре дошъл.

— Какво е това? — попита строго Дуалия и трепнах. Не бях чула, че идва зад мен.

— Някаква дрипа — отвърнах, думите излязоха размазани от подпухналата ми уста.

— Много боклук има тук — отбеляза Репин.

— Което показва, че хора използват този път — добави Алария. Погледна към Дуалия и добави: — Ако тръгнем по него, скоро може да стигнем до някое село. И лечител за Репин.

— Има и мечо изпражнение — обадих се. — И е по-прясно от боклука.

Последното беше вярно. Изпражнението беше върху част от платното и неразмито от дъжда.

— Оу! — Алария дърпаше края на платното. Пусна го и отскочи.

— Какво е това? — възкликна Дуалия и я избута настрани. Клекна, издърпа платното настрани от мокрите камъни и видяхме нещо бяло и цилиндрично. Кокал? — Хм… — изсумтя тя доволно, после развинти капаче от единия край и измъкна навит къс пергамент.

— Какво е това? — попита Алария.

— Вървете за дърва! — отсече Дуалия и понесе съкровището си към огнището.

— Хайде, Пчеличке! — заповяда Алария. Увих припряно шала около раменете си и ги последвах.

Събирахме нападали от бурите клони и ги носехме в бивака. Дуалия стоеше присвита до огъня, намръщена над свитъка, който беше намерила.

— Ще умра тук — заяви Репин. Беше се свряла под палтото си и под моето, свила в скута си ухапаната си ръка.

— Не драматизирай — сопна й се Дуалия и отново почна да проучва хартиите си, присвила очи. Дневната светлина гаснеше. Бяха минали два дни, откакто бях ухапала Репин, и все още бяхме тук. Дуалия бе забранила на Алария да оглежда повече старите пътища и беше зашлевила Репин, защото тя бе попитала какво ще правим. Откакто бе намерила костения цилиндър и бе открила пергамента в него, само седеше до огъня и го сравняваше със смачканата си хартия. Мръщеше се и примижаваше, докато погледът й се местеше от едното на другото.

Загледах Репин над огъня. Слънцето залязваше и студът допълзя отново. Малкото топлина, която бяха уловили камъните на стария площад, скоро щеше да се стопи. На Репин сигурно щеше да й е по-студено заради треската й. Стисках устни. Беше права. Щеше да умре. Не бързо, но щеше да умре. Бащата Вълк ми го беше казал и когато му позволих да води сетивата ми, можах да подуша инфекцията в потта й. Следващия път, за по-бързо убийство, трябва да намериш и да захапеш място, където кръвта блика навън силно. Но за първо убийство се справи добре. Макар да е месо, което не можеш да ядеш.

Не знаех, че хапането ми може да я убие.

Без съжаления, сгълча ме Бащата Вълк. Няма връщане да направиш нещо или да не направиш нещо. Има само днес. Днес трябва да си решена да живееш. Всеки път, когато ти е даден избор, трябва да правиш онова, което ще те опази жива. Съжаленията са безполезни. Ако не я беше накарала да се страхува от теб, щеше да ти нанесе много повече рани. И другите щяха да й помогнат. Те са глутница и следват водача си. Ти накара тази кучка да се бои от теб и другите знаят това. От каквото се бои тя, ще се боят и те.

Тъй че държах лицето си безизразно и не показвах никакво разкаяние… макар да подозирах, че забраната срещу ядене на хора не е направена от някой гладен колкото мен. За двата дни, минали, откакто бяхме дошли тук, бях яла два пъти — стига рядката супа от някаква птица, която Алария беше убила с хвърлен камък, и две шепи недосготвена яхния да можеха да се броят за ядене. Другите се хранеха по-добре от мен. Поначало се бях направила на горда и отказвах да ям малкото, което ми предлагаха, но Бащата Вълк каза, че това е глупаво. Яж, за да живееш, така ми каза. Бъди горда, че оставаш жива. Тъй че се опитах. Ядях каквото ми дават, говорех малко и слушах много.

През деня развързаха ръцете ми и спънаха глезените ми, за да мога да помагам в безкрайната работа със събиране на дърва. Новите ми връзки пак бяха от ивици, откъснати от туниката ми. Не смеех да ги дъвча, за да не откъснат още от дрехите ми. Наблюдаваха ме изкъсо. Ако изобщо се отклонях от Алария, Дуалия ме удряше с пръчка. Всяка нощ връзваше китките ми за глезените и ги стягаше за китката си. Ако помръднех насън, ме риташе. Силно.

И при всеки ритник Бащата Вълк изръмжаваше: Убий я. Колкото. Може. По. Скоро.

— Само двете с теб останахме — прошепна Репин на Алария, след като Дуалия заспа.

— Аз съм тук — напомни им Винделиар.

— От истинските лурики — уточни Репин пренебрежително. — Ти не си проучвател на ръкописи на сънища. Престани да ни шпионираш! — Сниши глас, за да го изключи от разговора. — Спомни си когато самата Симфи каза, че сме избрани като най-добрите да помогнем на Дуалия да различи Пътеката. Но още от началото тя пренебрегна съвета ни. И двете знаехме, че това момиче няма никаква стойност. — Въздъхна. — Боя се, че много сме се отклонили от пътя.

Алария отвърна колебливо:

— Но Пчеличка все пак имаше треската, и промяната на кожата. Това трябва да означава нещо.

— Само че има някакво Бяло наследство. Не че може да сънува. Със сигурност не е онзи Неочакван син, който Дуалия твърдеше, че ще намерим. — Репин сниши гласа си до шепот. — Знаеш, че не е! Дори Дуалия вече не вярва на това. Алария, трябва да се защитим една друга. Никой друг няма да го направи. Когато Симфи и Дуалия предложиха тази мисия, Капра и Култри настояха, че вече сме изтърпели Неочаквания син; че точно той освободи Айсфир, сиреч Ледоплам, и сложи край на Илистор. Тъй ни каза Възлюбения, когато се върна в Клерес. Каза, че един от неговите Катализатори, благородникът убиец, е Неочакваният син. Всички знаем това! Трима от Четиримата твърдят, че сънищата, свързани с него, са се сбъднали и че онези пророчества трябва вече да се пренебрегнат. Само Симфи смяташе обратното. И Дуалия.

Затаих дъх. Говореха за баща ми! Знаех от ровенето в писанията му, че Шутът е казал, че той е Неочакваният син. Но изобщо не бях проумяла, че в някаква далечна земя той се е оказал сбъдването на пророчество. Наострих уши.

Репин сниши глас.

— Симфи й повярва само защото Дуалия я засипа със смътни позовавания, според които победата на Неочаквания син трябвало да е абсолютна. А не беше, защото Възлюбения се върна при нас и беше пленен отново. И не забравяй, че Дуалия служи на Илистор години наред и беше увлечена по нея. Дуалия винаги дърдореше, че когато Илистор се върне, ще я издигне на власт. — Каза следващите си думи съвсем тихо: — Мисля, че Дуалия просто иска отмъщение. Помниш как беше за Възлюбения. Държи го отговорен за смъртта на Илистор. И знаеш ли от чий дом откраднахме? На Фицрицарин.

Алария се надигна в завивките си.

— Не!

— Да. Фицрицарин Пророка. — Репин се пресегна и я дръпна отново долу. — Помисли. Спомни си името, което извика Възлюбения, когато кракът му се трошеше! Името на истинския му Катализатор. Беше го таил това, като твърдеше, че е имал много: наемен убиец, момче роб с девет пръста, капитан на кораб, разглезено момиче, благороден незаконен син. Невярно. Единственият му истински Катализатор е Фицрицарин Пророка. А когато последвах Дуалия в онази къща, в една стая, пълна с ръкописи, тя спря, взря се и се усмихна. И там, на полицата над камината, видях изваяние. Едно от лицата на него беше на Възлюбения! Както изглеждаше преди да бъде разпитван. — Сви се под завивките им. — Тя искаше да го вземе. Но точно тогава хората на Елик влязоха и започнаха да събарят рафтове и да разхвърлят всичко. Взеха един меч оттам. Тъй че напуснахме. Но точно това е Пчеличка. Дъщерята на Катализатора.

— Казаха, че къщата е на Беджърлок, Том Беджърлок. Пчеличка каза, че това е името на баща й.

— Е? Изненадана си, че хапещата малка кучка лъже?

— Но тя е и Бяла!

Напрегнах се да чуя отговора на Репин.

— Да. Но как може такова нещо!? — Тонът й беше скандализиран, сякаш самото ми съществуване беше срамно.

— Винделиар слуша — предупреди я Алария. Размърда се, придърпа палтото по-плътно около тях. — Не ме интересуват такива неща. Искам просто да се върна у дома. В Клерес. Искам да спя в легло и да ме чака закуска, щом се събудя. Ще ми се изобщо да не бях избирана за това.

— Ръката ме боли ужасно. Искам да я убия тая изтърсачка!

— Не говорете така! — предупреди ги Винделиар.

— Ти изобщо не трябва да говориш. Ти си виновен за всичко това! — изсъска му Репин.

— Крадлив шпионин — сгълча го Алария и всички се смълчаха.

Не за първи път шепнеха нощем. Почти нищо не разбирах от това, което си казваха. Репин се оплакваше от ухапаното и обсъждаха политиката на Клерес с имена на хора, които не познавах, и тънкости, които не можех да разбера. Обещаваха да докладват за всичко, което са изтърпели, щом се върнат у дома, и казваха, че Дуалия ще бъде наказана. Два пъти говориха за сънища за Унищожителя, който според Алария щял да донесе писъци и мръсни пушеци и смърт. В един сън жълъд, донесен в една къща, изведнъж израстваше в дърво от пламъци и мечове. Спомних си собствения си сън за куклата с жълъда и се зачудих дали имат връзка. Но също така бях сънувала за орех, подскачащ в един поток. Реших, че сънищата ми са много объркващи. Почти толкова лоши, колкото на Репин, защото тя беше сънувала само мрак и един глас, който казал: „Иде Унищожителя, който вие сте направили!“

Измъквах каквито факти можех от шепненето им. Някои важни хора не се бяха съгласили да се позволи на Дуалия да тръгне на мисията си. След като тя настояла, те отстъпили, но само защото Възлюбения бил избягал. Според писанията на баща ми Възлюбения беше също така Шутът. И лорд Златен. „Четиримата“ бяха предупредили Дуалия за това, което ще я сполети, ако не донесе резултат. Тя обещала да им доведе Неочаквания син. И аз бях всичко, с което разполагаше.

Винделиар беше изключен от обсъжданията им, но толкова жадуваше за вниманието им, че нямаше никаква гордост. Една нощ, докато си шепнеха под кожите, се намеси възбудено:

— Аз също имах сън.

— Не си! — заяви Репин.

— Имах. — Беше упорит като дете. — Сънувах, че някой донесе малък пакет в една стая и никой не го искаше. Но после някой го отвори. И пламъци и дим и силни шумове излязоха, и стаята се разпадна около всички.

— Не си сънувал това — избухна Репин с презрение. — Ти си лъжец! Чул си ме да говоря за този сън и просто повтаряш каквото чул.

— Не съм те чул да говориш за такъв сън! — Беше възмутен.

Алария изръмжа тихо.

— По-добре да не претендираш за този сън пред Дуалия, защото аз вече й го казах. Ще разбере що за лъжец си и ще те набие с пръчка.

— Сънувах го — проплака той. — Понякога Бели сънуват едно и също. Знаеш го.

— Ти не си Бял. Ти дойде прекършен, ти и сестра ти. Трябваше да те удавят.

При тези думи затаих дъх и зачаках Винделиар да избухне от гняв. Но той замълча. Духаше студен вятър и единственото, което наистина споделяхме, беше нещастието. И сънища.

Още когато бях малка, бях имала ярки сънища и инстинктивно знаех, че са важни и трябва да се споделят. У дома ги бях записвала в дневника си. Откакто Слугите ме бяха отвлекли, сънищата ми бяха станали по-мрачни и по-злокобни. Нито бях говорила за тях, нито ги бях записвала. Неизречените сънища бяха заседнали в мен, като кост в гърлото ми. С всеки нов сън подтикът да ги изрека на глас или да ги запиша ставаше по-силен. Сънните образи бяха объркващи. Държах факла и стоях на кръстопът под гнездо на оси. Покрито с белези момиче държеше бебе и Копривка й се усмихваше, въпреки че и Копривка, и момичето плачеха. Един мъж загори овесената каша, която готвеше, и вълци виеха от болка. Жълъд беше посаден в пясък и от него израсна дърво от пламъци. Земята се тресеше и черен дъжд валеше и валеше и валеше, караше дракони да се задавят и да падат на земята с раздрани криле. Бяха глупави сънища и нямаха никакъв смисъл, но спешната нужда, която изпитвах да ги споделя, беше като подтика да повърнеш. Опрях пръст на студения камък и се престорих, че пиша и рисувам. Натискът се облекчи. Вдигнах глава и погледнах към далечните звезди. Никакви облаци. Щеше да е много студено тази нощ. Помъчих се да се увия с шала по-топло, но без успех.

 

 

Трети ден отмина, и четвърти. Дуалия крачеше и мърмореше, и проучваше документите си. Отоците ми започнаха да спадат, но все още ме болеше навсякъде. Подутото над окото ми беше спаднало, но един от задните ми зъби все още го усещах разклатен. Разцепената плът на скулата ми общо взето вече се беше затворила. Никой от тях не се интересуваше.

— Върнете ме през камъка — настоя Репин четвъртата вечер. — Може би ще могат да ме спасят, ако се върна в Шестте херцогства. Поне ще умра в легло вместо на гола земя.

— Провалените умират на гола земя — каза безчувствено Дуалия.

Репин изпъшка покрусено и легна. Сви краката си към корема и притисна инфектираната си ръка до гърдите си. В този момент отвращението ми към Дуалия не отстъпваше на омразата ми.

Алария заговори тихо в сгъстяващия се сумрак.

— Не можем да останем тук. Къде ще отидем? Защо не можем да тръгнем по ей онзи стар път? Все трябва да води някъде. Може би до някое градче, с топъл подслон и храна.

Дуалия седеше до огъня, изпънала ръце да ги стопли. Изведнъж ги скръсти на гърдите си и изгледа намръщено Алария.

— Въпроси ли задаваш?

Алария наведе очи.

— Просто се чудех. — Вдигна плахо глава. — Ние, луриките, не трябваше ли да те съветваме? Не бяхме ли пратени да ти помогнем да намериш вярната Пътека и да вземеш правилните решения? — Гласът й се извиси. — Култри и Капра не искаха да тръгнеш. Разрешиха само защото Възлюбения беше избягал! Трябваше да го заловим и да го убием! А после, може би, да пленим Неочаквания син, ако Възлюбения те беше отвел до него. И онова избиване! Сега сме изгубени в тази гора, с безполезното момиче, което отвлече. Тя сънува ли? Не! Каква полза от нея? Чудя се защо ни доведе всички тук — за да умрем ли!? Чудя се дали слухът, че Възлюбения не е „избягал“, а освободен от теб и Симфи, не е верен?

Дуалия скочи и застана над Алария.

— Аз съм лингстра! А ти си лурик, млада и глупава. Ако искаш да се чудиш за нещо, чуди се защо огънят гасне. Иди донеси още дърва.

Алария се поколеба, сякаш се канеше да спори. След това се надигна сковано и тръгна с неохота в сгъстяващия се сумрак към дърветата. През последните няколко дни бяхме събрали всичките сухи клони наблизо. Трябваше да навлезе по-дълбоко в гората, за да намери още. Зачудих се дали ще се върне. На два пъти Бащата Вълк бе доловил във въздуха смътна, но мръсна миризма. Мечок, беше ме предупредил. Бях се уплашила.

Той не иска да се приближи до толкова много хора близо до огън. Но ако премисли, остави другите да пищят и да бягат. Ти не можеш да бягаш бързо и далече. Тъй че лежи неподвижно и не издавай нито звук. Може би ще подгони другите.

А ако не го направи?

Лежи неподвижно и не издавай и звук.

Не се бях успокоила и се надявах Алария да се върне и да донесе още дърва.

— Ти — каза внезапно Дуалия. — Иди с нея.

— Ти вече ми върза краката за нощта — напомних й. — И ръцете ми. — Постарах се да го кажа сърдито. Ако ми срежеше връзките, за да нося дърва, бях почти сигурна, че ще се измъкна в сумрака.

— Не ти. Няма да те пусна да избягаш в тъмното и да умреш в гората. Репин. Донеси дърва.

Репин я погледна невярващо.

— Едва мога да си движа ръката. Не мога да нося дърва.

Дуалия я изгледа. Мислех, че ще й заповяда да стане. Но тя само присви устни.

— Негодна — каза й хладно и после добави: — Винделиар, иди донеси дърва.

Винделиар се надигна бавно. Задържа очите си наведени, но долових негодуванието му в изгърбените му рамене, докато се отдалечаваше в същата посока, накъдето бе тръгнала Алария.

Дуалия отново се зае с онова, което правеше всяка вечер: да оглежда малкия свитък и опърпаната хартия. През деня беше прекарала часове в обикаляне на стълбовете около площада, очите й се местеха от пергамента, който бе намерила, към руните по камъните и обратно. Някои от знаците бях виждала в документите на баща ми в кабинета му. Щеше ли Дуалия да опита ново преминаване през стълбовете на Умението? Също така беше правила къси преходи по пътя в двете посоки и се беше връщала, като клатеше глава явно раздразнена. Не можех да реша кое ме плаши повече — че ще ни повлече в стълб-Умение или ще ни остави да умрем от глад тук.

В другия край на площада Керф танцуваше, като тупаше силно с крака. Ако си позволях, можех да чуя музиката и да видя всички Праотци, танцуващи около него.

Алария се върна с няколко замръзнали клона, отчупени зелени от дърветата. Можеха да горят, но щяха да дават малко топлина. Винделиар дойде след нея, понесъл гнил дънер, повече мъх, отколкото дърво. Щом се доближиха до огъня, Керф дойде и затанцува жига около тях.

— Махай се! — викна му Алария, а той се ухили, завъртя се и се върна да се влее в празненството на призрачните Праотци.

Не ми харесваше лагеруването на открития площад, но Дуалия смяташе, че земята под дърветата е „мръсна“. Но мръсната пръст бе много по-добра от гладкия черен камък на площада, който ми бърбореше и шепнеше непрекъснато. Докато бях будна, можех да държа стените си плътно, макар да бях уморена от усилието, което отнемаше. Нощем, когато изтощението ме надвиеше, бях уязвима за гласовете, побрани в камъка. Пазарът оживяваше с миризмите на димящо месо над ярки огньове, с жонгльори, подхвърлящи искрящи скъпоценни камъни, и една бледолика певица, която сякаш ме виждаше. „Силна бъди, силна бъди, където ти е мястото иди!“, пееше ми тя. Но думите й по-скоро ме плашеха, отколкото ме успокояваха. В очите й виждах вярата й, че ще направя нещо ужасно и чудесно. Нещо, което само аз бих могла да направя?

Халкидецът изведнъж тупна на земята до мен. Подскочих. Стените ми бяха толкова стегнати, че не го бях усетила да идва. Опасност! — предупреди ме Бащата Вълк. Керф сгъна крака и ми се усмихна весело.

— Чудесна нощ за празненството! Опита ли от пушеното козешко? Чудесно! — Посочи над площада към смрачаващата се гора. — От продавача с лилавото чергило.

Лудостта го правеше наистина приятен тип. При споменаването на храна стомахът ми изкъркори.

— Чудесно — казах тихо и извърнах очи; мислех, че като се съглася с него, това ще е може би най-бързият начин да прекратя разговора.

Той кимна и се наведе към огъня, изпъна мръсните си ръце към пламъците. Дори и луд, имаше повече разум от Репин. Беше превързал пръста, който бях ухапала, с ивица плат, откъсната от ризата му. Отвори кожената кесия на колана си и зарови в нея.

— Дръж — каза и мушна с нещо дълго и тънко към мен. Вдигнах вързаните си ръце да се предпазя и той пъхна нещото в пръстите ми. Миришеше на месо. Пушено.

Пристъпът на глад и слюнката, напълнила устата ми, ме стъписаха. Ръцете ми затрепериха, когато вдигнах тънката ивица месо към устата си. Месото беше сухо и толкова твърдо, че не можех да отхапя и късче. Задъвках и засмуках, и усетих, че съм се задъхала, докато се опитвах да откъсна парче, което да мога да глътна.

— Знам какво направи.

Стиснах по-здраво пушеното месо, уплашена, че ще ми го вземе. Дуалия беше вдигнала поглед от хартиите си и ни гледаше намръщено. Знаех, че няма да опита да ми вземе месото — от страх от зъбите ми.

Той ме потупа по рамото.

— Опита се да ме спасиш. Ако те бях пуснал, когато ме ухапа, щях да остана там с красивата Шън. Сега го разбирам. Искаше да остана, да я защитя и да я спечеля.

Продължих да дъвча месото. Да взема колкото се може повече от него, преди някой да ми го е отнел. Кимнах на Керф със закъснение. Нека вярва каквото си иска, ако това означаваше, че ще ми дава храна.

Той въздъхна и се загледа в нощта.

— Мисля, че сме във владението на смъртта. Много е различно от това, което очаквах. Усещам студ и болка, но чувам музика и виждам красота. Не знам дали съм наказан или възнаграден. Не знам защо все още съм с тези хора, вместо да бъда съден от предците си. — Погледна унило към Дуалия. — Тези хора са по-мрачни от смъртта. Може би затова сме заседнали тук, в гърлото на смъртта.

Кимнах отново. Бях успяла да откъсна парче от месото и вече го дъвчех на късчета. Никога не бях очаквала толкова нетърпеливо да преглътна нещо.

Той изви глава и заопипва колана си. Когато отново се обърна към мен, в ръката му имаше голям лъскав нож. Понечих да се дръпна, но той хвана вързаните ми стъпала и ги придърпа към себе си. Ножът беше остър. Хлъзна се през усукания плат и изведнъж глезените ми се освободиха. Изритах и се издърпах от ръката му. Той вдигна ножа.

— Сега дай китките.

Да му се доверя или не? Ножът можеше да отреже пръст толкова лесно, колкото и да среже връзките ми. Натиках парчето месо в устата си и го стиснах със зъби. Протегнах китките си към него.

— Много е стегнато! Боли ли?

Не отговаряй.

Погледнах го мълчаливо в очите.

— Китките ти са подути.

Пъхна внимателно острието между ръцете ми. Беше студено.

— Спри! Какво правиш? — Дуалия най-сетне избухна.

Халкидецът изобщо не я погледна. Хвана едната ми ръка за повече здравина и започна да реже връзките.

Дуалия ме изненада. Канеше се да хвърли един дебел клон в огъня. Вместо това направи две стъпки и фрасна халкидеца в тила. Той падна, без да изпусне ножа. Издърпах ръцете си от последните връзки и скочих. Изтичах само две стъпки на изтръпналите си крака, преди Дуалия да ме докопа отзад за яката и да ме дръпне. Първите й два удара с клона бяха по дясното ми рамо и ребрата.

Извих се, колкото й задушаваща да беше хватката й, и я изритах с всичка сила — улучих пищяла и после коляното й. Тя изпищя от болка, но не ме пусна. Удари ме отстрани по главата с клона. Размазаното ми ухо звънна, но болката не беше толкова важна, колкото това, че ми причерня. Задърпах се, но Дуалия ме удари и от другата страна. Смътно разбрах, че вика на другите да ме хванат. Никой обаче не скочи да й помогне. Винделиар стенеше: „Недей, недей, недей“, гласът му ставаше по-висок с всяка дума. Ядоса ме, че само стене, без да направи нищо. Изтласках болката си към него.

Тя отново ме удари по главата, краката ми се огънаха и изведнъж увиснах в ръцете й. Тя не беше достатъчно силна, за да издържи тежестта ми. Рухна отгоре ми и рамото ми избухна от болка.

Заля ме опиянение. Беше както когато Копривка и татко ми сливаха умовете си, или когато умът на татко ми кипеше от мисли, а той беше забравил да ги задържи.

Не я ранявай! Не я ранявай!

Дуалия пусна яката ми, изпъшка и се претърколи встрани. Не се опитах да помръдна; само дишах, за да върна въздуха в тялото си. Бях изгубила пушеното месо. Устата ми беше пълна с кръв. Извърнах глава и отворих уста, за да изтече.

Не умирай. Моля те не умирай и ме остави на мира.

Беше мисъл на Винделиар, прошепната с мъка. О. Да. Когато бях изтласкала болката си към него, бях отворила път за мислите му. Опасно. С всяка троха воля, която ми беше останала, го блокирах от ума си. Сълзи запариха в очите ми. Сълзи на ярост. Прасецът на Дуалия беше до зъбите ми. Зачудих се дали ще мога да отхапя месо от него.

Недей, кутре. Тя все още държи клона. Изпълзи настрана. Полекичка. Тази не я нападаш, докато не си сигурна, че можеш да я убиеш.

Опитах се да изпълзя настрани. Но ръката ми не ми се подчини. Влачеше се безпомощно. Примигах от болката и черни петънца заиграха пред очите ми. Дуалия се надигна на четири крака, след това се изправи с пъшкане и се отдалечи, без да ме погледне. Щом стигна от другата страна на огъня, седна отново на торбата и се зае отново с нагънатия си лист и малкия свитък, който беше извадила от кокала. Бавно ги завъртя и огледа, после внезапно се наведе над тях.

Халкидецът се надигна бавно. Посегна към тила си, после погледна ръката си и затърка мокрите си пръсти. Погледна и мен и вдигна вежди към безсилно тупащата ми ръка.

— Счупена е — изшепнах. Отчаяно ми се искаше някой да ме съжали, че съм ранена толкова лошо.

— По-тъмно от смъртта — каза той тихо. Сложи ръка на рамото ми и натисна. Изскимтях и се дръпнах. — Не е счупена. Но не знам вашата дума за това. — Сви юмрук и го плесна в лявата си длан. — Избито. — Посегна отново към мен и се свих уплашено, но той само кимна към рамото ми. — Избито.

— Не мога да си мърдам ръката. — Заля ме паника. Не можех да вдишам.

— Легни. Не мърдай. Отпусни се. Може да се намести. — Керф кимна към Дуалия. — Тя е оса. — Зяпнах го, а той се усмихна вяло. — Халкидска поговорка. Ако пчелата ужили, умира. Плаща цената, че те е наранила. Осата обаче може да жили и да жили, и да жили. Нищо не плаща за болката, която нанася. — Сви рамене. — Тъй че жилят. Нищо друго не знаят.

Дуалия внезапно скочи и извика:

— Знам къде сме! — Погледна малкия свитък в ръцете си. — Руните съвпадат. Нелогично е, но трябва да е така! — Взря се в далечината; след това очите й се присвиха и тя се намръщи, щом осъзна нещо. — Той ни излъга! Излъга МЕН! — изрева. Бях си мислила, че е ужасна, когато е ядосана, но разгневена беше още по-ужасна. — Той ме излъга! Пазарен площад, така твърдеше Прилкоп, на оживен път. Смяташе се за толкова умен. Измами ме да ни доведа тук. Измами ме! — Последното го изкрещя. — Прилкоп! — Слюнка се разхвърча от устата й. — Винаги толкова любезен. Толкова спокойно самоуверен. И Възлюбения, толкова мълчалив, а след това ломоти, ломоти, ломоти. Ломоти лъжи! Е, аз го накарах да пищи. Изтръгнах истината и от двамата, нали?

— Явно не — обади се Алария, изпъшка всъщност, загледана в пространството между краката си и огъня. Едва ли някой я чу освен мен.

Но Репин помръдна глава, все едно я беше чула, и се опита да се надигне.

— Мислеше, че си успяла. Мислеше, че си изтръгнала истината от него. Но той беше по-силен от теб, нали? По-умен. Прилкоп те измами да ни доведеш тук, в пустошта. Примрели от глад. Умираме! — Гласът й секна.

Дуалия се взря в Репин с празни очи. После смачка жълтата карта в ръцете си, стана и я натика в пътната торба, на която беше седяла. Малкия свитък, който бе намерила, го нави и го пъхна обратно в тръбата-кокал. Размаха я към Репин.

— Не всички, Репин. Не всички ще умрем тук. — Усмивката й се разшири от гордост. — Дешифрирах го. Прилкоп ме излъга, но вярната Пътека няма да ми се изплъзне!

Бръкна в торбата и измъкна малка кесийка, развърза връзките, които я стягаха, и извади тънка дамска ръкавица.

Вълкът Баща в мен изръмжа. Зяпнах ръцете на Дуалия. Призля ми, без да знам защо. Бавно и грижливо Дуалия си сложи ръкавицата, намести всеки пръст. Беше я използвала, когато ни бе издърпала през камъка на Умение. Изправи се.

— Вземете торбите и пленничката. Последвайте ме.

Пленничката. Новото ми звание ме обля като мръсна вода. Дуалия не погледна назад, за да види дали се подчиняват. Понесла само превъзходството си, закрачи към един от стълбовете и огледа знаците по него.

— Къде води? — попита плахо Алария.

— Това не е твоя грижа.

Халкидецът я бе последвал, единствено той. Изместих се по-далече от огъня. Ръцете ми бяха свободни, краката развързани. Изтръпването намаляваше и стъпалата само ме щипеха, за разлика от тътнещата болка в рамото. Можех ли да стана и да побягна? Ако успеех да се довлека до тъмното, сигурно щях да мога да изпълзя надалече.

Репин се беше изправила и се опитваше да вдигне палтото ми от земята.

— Не знам дали мога да нося торба — изпъшка. Никой не й отвърна.

Халкидецът пристъпи до навъсената Дуалия и огледа стълба. Пресегна се и пръстите му пробягаха по всечените руни.

— Знам тази — каза със странна усмивка. — Бях коленичил над нея и нямаше какво друго да зяпам. Бях на шест. Бяхме на нощно бдение до тялото на дядо ми в Залата на Рухналите врати в крепостта на херцога на Халкида. Беше чест тялото на дядо ми да бъде изложено на такова място. На другия ден го изгориха на клада близо до пристана.

Дуалия го погледна и се усмихна.

— Значи в Халкида, така ли?

Той кимна.

— На половин ден езда от имението на семейството ми. Казват, че крепостта на херцога е построена на мястото на древна битка. Имаше четири стълба като този, всички хлътнали в земята и заравнени с пода на залата. Казват, че е добър късмет, ако можеш да откъртиш късче от някой и да го носиш като талисман. Опитах, но камъкът беше твърд като желязо.

Усмивката й се разшири.

— Както мислех! Все пак сме на вярната Пътека, мои лурики. Сигурна съм, когато такъв добър късмет ни се усмихне. — Потупа костената тръбичка със свитъка в ръката си. — Съдбата сложи карта в ръцете ми. Нарисувана е странно и писмото е чуждо, но я разгадах. Зная къде сме на тази карта и знам, че този стълб може да ни пренесе до Халкида. Керф ще ни заведе до фамилното си имение и ще ни представи като свои приятели. Семейството му ще ни даде провизии за пътуването ни до дома. — Погледът й се извърна към Винделиар. — Нали, Винделиар?

Керф беше смаян. Винделиар изглеждаше уморен и колеблив. Светлината на огъня се местеше по лицето му и му придаде вид първо на благоговеещ слуга, а после — на пребито куче.

— Семейството ми ще направи това? — попита удивено Керф.

— Ти ще ни представиш — увери го Дуалия.

Отдръпнах се още малко от огъня. Едва изтърпях болката в изкълченото ми рамо, когато се раздвижих. Свих безпомощната си ръка със здравата и се зачудих колко ли лоша ще е болката, ако успея да се надигна и се опитам да побягна.

— Не мога да си вдигна палтото — каза Репин сякаш на себе си.

— Не. — Керф поклати глава. — Не мога да ви представя на семейството ми. Не мога да говоря изобщо. Те ще искат да разберат как съм оцелял и съм се върнал, след като толкова много от другарите ми липсват. Ще помислят, че съм избягал от битка и съм оставил бойните си братя да умрат. Ще ме презират.

Все така усмихната, Дуалия сложи ръка на рамото му и погледна косо към Винделиар.

— Сигурна съм, че семейството ти ще ни приеме гостоприемно. Сигурна съм, че само ще се гордеят с теб.

Не откъсвах очи от тях, докато се промъквах в тъмното. Повръщаше ми се от болката в рамото. Видях как лицето на Винделиар се отпусна, щом мислите му тръгнаха в друга посока. Усетих как отчаяно изтласка мислите си към Керф и чух ехото от далечна болка. Видях как мръщенето на халкидеца погасна, щом се взря в Дуалия. Репин се беше отказала да вдига палтото ми от земята. С празна ръка закрета към другите. Щом застана до тях, се усмихна разбиращо и кимна на себе си, когато магията на Винделиар я овладя, но никой не й обърна внимание. Сгънах колене и се избутах още малко към тъмното.

— Семейството ми със сигурност ще ви приеме радушно. Всичко, което имаме, ще бъде на ваше разположение — каза Керф на Дуалия. Усмивката му беше топла и уверена.

— Алария, доведи я!

Дуалия погледна, не към мен, а зад мен. Извърнах глава. Злорадството на лицето на Алария беше смразяващо. През цялото това време, докато бях следяла Дуалия и се бях опитвала да се измъкна от светлината на огъня, тя беше стояла зад мен. Сега или никога. Натиснах силно със здравата си ръка и успях да се изправя, притиснала безполезната си ръка до корема си. Побягнах.

Направих само три крачки, преди Алария да ме улови. Сграбчи ме за косата и ме изрита в крака, сякаш бе чакала този миг целия си живот. Изпищях. Тя разтърси главата ми за косата, както лисица разтърсва заек, и след това ме блъсна настрани. Паднах на раненото си рамо. Блясъци червено и блясъци черно. Не можех да си поема въздух. Нищо не можех да направя. Тя ме сграбчи отзад за ризата и ме вдигна.

— Върви! — викна ми. — Върви или ще те ритна пак!

Трудно беше да се подчиня и невъзможно да й се опълча. Беше по-голяма и по-силна от мен, и не беше бита наскоро като мен. Стисна ме за дрехите и ме повлече. Не бяхме изминали и половината разстояние, докато се мъчех да запазя равновесие на пръсти, когато осъзнах, че болката в рамото ми заглъхва и че мога отново да движа ръката си.

При стълбовете Дуалия подреждаше патенцата си.

— Аз ще тръгна първа — заяви тя, сякаш можеше да го направи някой друг. — Ще хвана ръката на Винделиар, а той ще държи Керф. — Усмихна се топло на кимащия халкидец и разбрах: те бяха двамата най-важни за собственото й оцеляване. Искаше да е сигурна, че мъжът с магията и воинът с дом в Халкида ще пристигнат с нея. — После пакостничката. Керф, дръж я здраво. Не за ръката. Не забравяй, че хапе. Сграбчи я за тила. Така. Алария, ти си последна. Хвани я за ръката под рамото и дръж здраво.

Това допадна на Алария, а аз можех само да се радвам, че не беше болното ми рамо. Керф ме стисна за тила и всякаква доброта, която бе проявил преди към мен, изчезна. Беше отново кукла в ръцете на Винделиар.

— Чакайте! Аз ли съм последна? — попита Репин.

Дуалия я погледна хладно.

— Не си последна. Ти си ненужна. Не пожела да донесеш дърва за огъня. Предпочете да си безполезна. Алария, иди донеси онова палто. Може да струва пари в Халкида. И торбата на Репин.

Очите на Репин бяха огромни на изпитото й лице. Алария ме пусна и затича покорно назад. Халкидецът ме държеше здраво. Алария се движеше бързо — може би искаше да покаже колко полезна може да бъде. След миг се върна с торбата на Репин, метната на рамото й, и с тежкото палто, което някога беше бяло и мое, през лявата ръка. Стисна силно ръката ми под рамото.

— Не можете да ме оставите тук. Дайте си ми торбата! Не ме оставяйте! — Бледото лице на Репин беше мъртвешко на светлината на огъня. Ухапаната й ръка бе притисната до гърдите й. Тя посегна с другата си ръка към Алария, за да се хване за нея. Алария извърна лице, притисна бившето ми палто до гърдите си и се отдръпна от Репин. Хватката й на ръката ми се стегна. Зачудих се дали иска да вкочани сърцето си, за да остави Репин, или от облекчение. Може би просто се радваше, че не тя е изоставената. Сега разбрах как властва Дуалия. Жестокост към една от подчинените й означаваше, че другите могат да дишат по-леко, поне за малко. Нямаше никаква вярност между луриките, само страх от Дуалия и желание за това, с което тя можеше да ги възнагради.

— Моля ви! — изпищя Репин.

Винделиар изпъшка тихо. За миг съсредоточеността му отслабна — и хватката на Керф на врата ми също.

— Тя е безполезна — изръмжа Дуалия. — Тя умира, хленчи и отнема ресурси, които вече са оскъдни. Не оспорвай решенията ми, Винделиар. Виж какво сполетя всички ни последния път, когато не се подчини на заповедите ми. Виж колко много умряха, и всичко това по твоя вина! Много внимавай, защото иначе и ти ще бъдеш изоставен!

Хватката на Керф се стегна, а пръстите на Алария стиснаха ръката ми като клещи.

Внезапно осъзнах опасността.

— Не бива да правим това! Трябва да тръгнем по пътя. Все трябва да води донякъде! Изправените камъни са опасни. Може да не излезем или може да излезем побъркани като Керф!

Виковете ми останаха нечути. Дуалия притисна ръката си в ръкавицата до изваяната повърхност на камъка. Той я притегли навътре както резенче джинджифил потъва в топъл мед. Светлината от изоставения ни лагерен огън показа как Дуалия се хлъзга навътре в камъка. Винделиар я последва, задъхан от ужас, китката му, ръката му, лакътят му изчезнаха в камъка. Той изскимтя, щом стълбът го притегли навътре.

— Плуваме с мъртвите! — извика Керф с усмивка, всъщност безумна гримаса. — Към рухналия палат на мъртъв херцог! — Като че ли навлезе в стълба по-бавно от Винделиар, сякаш камъкът му се съпротивляваше. Задърпах се, но хватката му на тила ми остана здрава дори когато останалото от него изчезна в камъка. Погледнах нагоре, докато ме дърпаха и бутаха към стълба, и дъхът ми секна от ужас от това, което видях. Добавеният знак на камъка не беше изстърган толкова дълбоко като първоначалните руни и целта му не можеше да се сбърка. Някой съзнателно бе изчегъртал през руната дълбока права черта, сякаш за да забрани минаването или да предупреди всеки, който реши да използва портала.

— Тате! — извиках, отчаян зов, който никой не можеше да чуе. — Тате! Помогни ми!

В следващия миг бузата ми докосна студения камък и бях притеглена в катранена чернота.