Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (49)

47.
Вълче сърце

Ревъл, ако обичаш, моля те прескочи до Крайречни дъбове днес. Марли книговезката ме извести, че поръчката ми е готова. Поверявам ти да прецениш качеството й и да я приемеш или да я помолиш да я преправи. Погрижи се страниците да са добре подвързани за корицата и хартията да е с добро качество, и релефът на корицата да е добре щампован. Моля достави я само на мен, ако прецениш, че си струва парите, които ще похарчим. Тя е подарък за господарката Пчеличка и желая да я изненадам с нея лично.

От документацията на Ревъл във Върбов лес

Продължавах да се виждам с Шишко всяка нощ, въпреки че това ме правеше много глупава и затъпяла през деня. Не ме интересуваше, че ме гълчат, че не знам халкидските глаголи, и че трябваше да разшивам всички шевове на бродерията си, за да направя маргаритките зелени. Всяка вечер си лягах и заспивах малко преди музиката му нежно да ме събуди. Тогава забързвах по коридора в нощния си халат за най-хубавите часове в живота ми.

Исках да му дам нещо. Каквото и да е. Цветните кърпи, които бях купила за Ревъл, все още бяха в гардероба ми. Отне ми доста време да реша, че мога да ги дам на Шишко. Но дори те не бяха достатъчни да изразят онова, което изпитвах към добрия старец. Имах мастило и четки за моя дневник на сънищата. Много внимателно откъснах страница от него и нарисувах Пушльо. Оцветих го, със зелените му очи и черни зеници, сивата му козина и малките бели нокътчета.

Шишко се зарадва на подаръците ми. Обеща, че ще ги запази в тайна. Върнах се в стаята си и се пъхнах в леглото уморена и щастлива.

Събуди ме гласът на Спарк — седеше на края на леглото ми.

— Пчеличке. Събуди се!

— Какво? Ти ли си!? Къде беше? Липсваше ми!

— Шшт. — Тя кимна към стаичката, където похъркваше Грижливка. — Тук съм, в замък Бъкип. Заета съм с много неща. Когато се върнахме, ме повика лейди Копривка. Лорд Ридъл ме упълномощи. Бдях над теб. Пазех те.

— Защото избягах на Прис ли? — Стана ми неприятно. Каква глупост бях направила! Сестра ми вече не ми вярваше. Бях излъгала доверието й.

Спарк поклати глава.

— От първия ден, в който се върнахме. Преди години сестра ти Копривка също е била чужда в замък Бъкип, когато е била още момиче. Страхуваше се, че ще се намерят хора, които да искат да се възползват от теб. Ридъл се съгласи. Тъй че те наблюдавам и на всеки няколко дни им донасям.

— Как така не те виждам тогава? О! — Очите ми зашариха по стените да видят шпионка, за която бях сигурна, че е някъде там.

Тя се усмихна.

— По-добре мога да те наблюдавам, когато съм невидима. Научена съм как да се движа из Бъкип невидима. Някой ден, може би, ще ти покажа.

— Защо си тук сега?

— Да те уведомя, че Шишко не може да пази тайна. Ще покаже кърпите. Носеше две от тях, когато си лягаше. И рано или късно ще покаже портрета на Пушльо на някого. Твърде доволен е, за да не се похвали. Работата несъмнено е твоя. Никой не рисува като теб, още по-малко с такива подробности.

— Копривка ще забрани ли да сме приятели с Шишко?

Тя сви рамене. В косата й, скъсена от траурното подрязване, имаше нишки паяжина. Пресегнах се и ги махнах.

— Копривка ще реши. Но ще разберат. Защото трябва да им докладвам утре.

— Ще им кажеш ли, че си ме предупредила?

Тя въздъхна.

— Ти ще им кажеш ли?

— Не. Абсолютно.

— Аз съм ужасен шпионин — призна си тя и после се измъкна тихо през вратата.

Усмихнах се.

Не спах изобщо. На заранта помолих Грижливка да ми донесат закуска в стаята, за да мога да отложа ужасната работа с обличането и суетенето с косата. Тя се притесни, че съм болна, и отстъпи. Ядох, а след това се предадох да ме тимарят и кичат с дрехи, да решат късата ми коса и да я стягат с игли както намерят за най-добре, преди да сляза за поредната си служба като дама при кралица Елиания. Коремът й вече беше щръкнал напред като нос на кораб и всички приказки бяха за бебето, което щеше да дойде, и всичкото ни шиене беше за бебето. После бяха уроците ми, по езици и по история.

Отидох за обяд изпълнена със страх за това, което предстоеше. Седнах на подиума с другите знатни особи и ядох с тях. Към края на обяда Ридъл ме покани на езда с Копривка и него следобеда. Очите му гледаха добродушно. Приех с официална учтивост и бях подкарана обратно до стаята си от лейди Симър. Грижливка беше приготвила подходящо облекло. Дрехите ми за езда бяха в зелено и жълто, цветовете на Върбов лес. Това ме накара да помисля как всъщност се вмествам в йерархията на Пророците.

Заслизах, примирена с тълпата, която щеше да ни придружава. Но дори дойката и бебето не бяха там, а Ридъл освободи конярите, дори Нас, който се бе задържал наблизо с плаха надежда. Ридъл ме метна безцеремонно на коня ми, а Копривка се качи на нейния без ничия помощ. Тръгнахме ходом, после, щом излязохме през портите на Бъкип, преминахме в лек галоп. Не говорехме. Пришпорихме конете по черен път, който водеше до затулена долчинка до един поток. Тук слязохме и оставихме конете да се напият. И Копривка каза:

— Знам, че посещаваш лорд Шишко всяка нощ. Трябва да знаеш, че не е редно да тичаш из замъка по нощница.

Наведох глава и се постарах да изглеждам смутена.

— Е? — настоя тя.

— Той ми е приятел. Учи ме как да правя музика-Умение. Играем с котарака му. Има хубави неща за ядене. Това е всичко.

— И си се научила да вдигаш такива стени, че едва мога да те намеря през деня.

Задържах погледа си сведен.

— Това е за да задържам музиката вътре. Той казва, че не трябва да я правя много силна, защото тогава чираците не могат да спят добре.

— Ще смъкнеш ли стените, за да чуя музиката, която си научила?

Беше проверка. Доверявах ли й се достатъчно, за да сниша стените си, за да може тя да види дали й казвам истината? Ако откажех… Не. Не можеше да се откаже на това. Смъкнах ги. Усетих как умът й докосна моя. Започнах музиката с котешкото мъркане.

Вълкът Баща нахлу в съзнанието ми с такава сила, че седнах на тревата. Трябва да стигнем до кралицата!

Кралица Елиания знае за теб? Почувствах се замаяна, сякаш бях останала без дъх. Чух как Копривка възкликна, а Ридъл клекна до мен. Но знаех, че вълкът е по-важен.

Как си тук, когато татко ми е мъртъв? — попитах го.

— Какво каза? — попита с тревога Ридъл.

Не е мъртъв. Все още не. И трябва да стигна до кралицата, онази, която ловуваше с мен. Кралица Кетрикен. Искам да се сбогувам с нея.

Да се сбогуваш?

Да. Усетих, че крие нещо от мен. Вълкът Баща много приличаше на другия ми баща.

Добре. Ще се постарая.

Вдигнах очи към Ридъл и Копривка. Не можеше да се обясни просто. Нямаше дори да опитвам.

— Не съм болна. Нощни очи дойде. Трябва да видя кралица Кетрикен веднага. Баща ми не е мъртъв. Нощни очи иска да се сбогува с нея. — Следващите думи излязоха задавено. — Мисля, че те умират някъде…

Ридъл се наведе към мен и сложи ръце на раменете ми.

— Обясни по-ясно. От началото.

Усещах нарастващата паника на вълка. Опитах се.

— Понякога, когато татко ми не можеше да е с мен, идваше Вълкът Баща. В ума ми. Нощни очи. Знам, че знаете кой е той! Свързан е бил с татко с Осезанието, а след като е умрял, е продължил да живее в татко ми.

Погледнах от едното угрижено лице към другото. Разбира се, че трябваше да знаят това. Гледаха ме все едно ме мислеха за полудяла.

— Когато ме отвлякоха, Вълкът Баща тръгна с мен. Опитваше се да ми помага, да ме предупреждава или да ми дава идеи какво да правя. Но понякога, ако стените ми бяха твърде плътни, не можеше да ми говори. Когато видях татко, Нощни очи се върна при него. И точно сега, когато смъкнах стените си за Копривка, дойде пак. И казва, че трябва да види лейди Кетрикен. Защото татко умира. — Поклатих глава и попитах Нощни очи на глас: — Как може татко ми да умира, когато Възлюбен каза, че е мъртъв? Защо да ме лъже? Защо би оставил баща ми сам и умиращ?

Той не умря. Пчеличке. Но сам няма да издържи много дълго. Вярва, че може да си почине и да е достатъчно добре, за да си дойде у дома. Знам, че не може. Време е да изваем нашия дракон.

— Пчеличке!

Какво?

— Пчеличке. Отговори ми. Имаш ли Осезанието? — попита Копривка настойчиво.

— Не. Не мисля. — Поколебах се. Стори ми се толкова безцелен въпрос, докато се мъчех да разбера какво ми беше казал Нощни очи. — Не знам. Котки могат да ми говорят, но те говорят на всички, или поне на всички, които биха ги слушали. Но това не е Осезанието. Не мисля, че е Осезанието. Той е моят Вълк Баща. Моля ви. Нека да ида при Кетрикен. Важно е!

Копривка сложи ръце на раменете ми. Заговори бавно:

— Пчеличке. Баща ни е мъртъв. Трудно е да се приеме и дори аз искам да се престоря, че не е истина. Но той е мъртъв. Шутът ни каза всичко. Заклещен е под една паднала греда и е загубил много кръв от посичане с меч. Дал е на Шута сетната си сила. За да може да те спаси. Нашият баща не би могъл да е оцелял, още по-малко да се е измъкнал.

— Не бих заложил на това — каза мрачно Ридъл. — Не и докато не видя тялото му. Хайде. Трябва да се върнем в Бъкип.

— При лечителите ли? — попита Копривка със съмнение.

— При лейди Кетрикен — заяви Ридъл. — Копривке, знам, че си длъжна да се усъмниш в това. Но трябва да действаме все едно, че е истина! Отиваме при Кетрикен, за да я попитаме какво мисли. И след това ще вземем решението си.

— При Кетрикен — съгласи се тя с неохота.

 

 

Старата кралица не беше добре още преди да научи вестта за смъртта на баща ми. На път към покоите й Копривка ми каза, че според някои от лечителите тази вест можела да се окаже преломен момент за нея.

— Боя се от това — каза Копривка на Ридъл. — Дали не носим още отчаяние в живота й, след като вече е немощна?

— Не смятам, че „немощна“ е най-подходящата дума за нея. Смятам, че е примирена.

Срещнала се бях с Кетрикен само веднъж, в онзи неловък момент след завръщането ни. Беше наистина болна и изпълнена с тъга. Покоите й бяха със спуснати завеси и задушни. Този ден ни пуснаха в стая, където прозорецът беше широко отворен и слънчевата светлина се изливаше вътре. Беше скромна стая, оскъдно обзаведена. Имаше столове, където да седнем, ниска масичка и почти нищо друго. Ваза, висока почти колкото мен, с подредени тръстики и папур. Това беше всичко. Покритият с плочки под беше изтъркан и гол.

Лейди Кетрикен влезе безцеремонно, след като един слуга ни беше въвел в стаята и бе съобщил за нас. Сивата й коса беше сплетена и навита над главата. Носеше дълъг прав светлосин памучен халат, стегнат с коланче на кръста, и меки чехли. Не носеше никакви накити, нито имаше боя на лицето. Можеше да мине за обикновена старица на някой пазар. Изгледа ни със спокойни сини очи. Най-близкото до оплакване беше да каже:

— Наистина внезапна визита.

Усетих, че й се усмихвам, зарадвана. Едва не се сгърчих. Не. Нощни очи в мен беше зарадван. Поех си дълбоко дъх и потърсих познатия й мирис.

— Все още вървиш като горски ловец, лека стъпка и остро око — казах й.

— Пчеличке! — смъмри ме Копривка.

Но лейди Кетрикен само ми се усмихна озадачено.

— Моля, седнете — покани ни и пролича само лека скованост, когато се наведе към един от столовете. — Радвам се, че ви виждам всички. Дали да звънна да ни донесат нещо за хапване?

— Може ли да има кексчета с джинджифил? — попитах неволно. Засрамих се, присвих глава между раменете си и я погледнах смутено.

Тя повдигна вежди и попита загрижено:

— Става ли нещо тук, за което не знам?

Копривка погледна безнадеждно към Ридъл. Той замълча. Опита се тя.

— Пчеличка вярва, че татко й е жив. Вярва, че той е изпратил…

— Не. — Трябваше да я прекъсна. — Не, той не изпрати Нощни очи. Той сам дойде, при мен. И ме помоли да дойда да видим кралица Кетрикен.

Бившата кралица беше светлокожа. Не мислех, че може да пребледнее още повече, но го направи.

— Вече не съм кралица — напомни ни тя.

— Вие винаги сте кралица за него, но нещо повече, винаги сте ловкинята с лъка, хранил всички в мрачните времена. Радвал се е да бъде до вас и да тича пред вас, и да гони дивеча към вас, и да ви предлага колкото утеха може, когато сте били тъжна.

Устните й леко потрепериха. След това тя каза тихо.

— Татко ти ти е разказвал за времето, което преживяхме в Планините.

Притиснах ръце до гърдите си и изправих глава. Не трябваше да изглеждам луда или изпаднала в истерия.

— Милейди, моят баща Фиц ми е разказвал много малко за онези времена. Вълкът Баща ми казва тези неща. Има да сподели нещо с вас, преди да се върне при татко ми. За да умре, мисля.

— Възможно ли е да е така? Как се е задържал духът на вълка? Как може да дойде при теб? И къде е Фиц? Все още в далечния Клерес и жив? — Скръб имаше в очите й и устата й се отпусна. Превърна се в много състарена жена.

Изчаках отговорът да се надигне в мен и продължих все едно говореше някой друг:

— Не. Той е в кариерата, в Планините. Познавате мястото добре. Там, където Искрен извая своя дракон. Човекът без мирис повярва, че е мъртъв. Той сгреши. Фиц е там, но много отслабнал и прояден от червеи. Скоро ще умре и аз ще умра с него. Пожелах да ви видя за последен път. Да ви кажа колко ми бяхте скъпа. — Спрях да говоря. С изненада открих, че стоя пред Кетрикен и държа ръцете й в моите. Мисълта, която той ми сподели сега, беше само за мен. Майка ти беше добра спътничка за Фиц. Даде му онова, от което се нуждаеше. Но това е жената, която аз бих избрал за нас. Смущаваща мисъл и не нещо, което да споделя на глас. — Той е много искрен в това. — Вълкът ми предложи един спомен и го изрекох на глас: — Той помни това. Понякога, по време на лов, ръцете ви изстиваха и се схващаха. Тогава смъквахте ръкавиците си и стопляхте ръцете си в козината на гърлото му.

Лейди Кетрикен много плавно се изправи. Погледна Копривка. Беше среброкоса кралица отново.

— Ще ни трябва палатка и топли дрехи, защото Планините са мразовити вечер и през лятото. Ще ме пренесеш там. И Шута. Лорд Златен. Който и да е той сега. Повикай и него. Днес.

— Вземете храна! — казах. А после вълкът ни каза последното, което исках да знам. — Заразен е с паразити, които го изяждат. Гасне ден след ден, а не знам от колко дълго не съм с него. — Беше странно да чуя как казвам: — Попитайте Пчеличка. Тя знае за такава смърт. Виждала е една.

Заглъхна някъде отзад в ума ми, сякаш се беше изчерпал. Не можех да разбера това. Никога не го бях усещала толкова напрегнат. Но ме остави изправена пред тримата възрастни, които ме гледаха напрегнато и в очакване.

Присвих се, с ръце на устата, и изведнъж разбрах. Смъртта на предателя. Винделиар бе обещал това за мен. Беше ли я понесъл баща ми заради мен?

Ръцете на Кетрикен на раменете ми бяха като нокти на хищна птица.

— Изправи се — каза тя строго и ме надигна. — Ще ми кажеш какво означава това.

Да им разкажа за пратеничката и нейната смърт бе ужасяващо. Зачудих се колко знае Възлюбен за това. Кралицата звънна за храна и напитки. Слугиня донесе чай и кекс с джинджифил. Изядох едно парче през сълзи и се изумих от това колко сладък бе ароматът и вкусът, докато изповядвах една история за кървясали очи, пеперудено наметало и среднощна клада. Мислела бях, че баща ми може да го е разказал на Ридъл или Копривка. Явно не беше. Копривка посърна и скри лицето си с ръце.

— О, татко. Как си могъл?

Преглътнах хапката кекс.

— Смъртта е неотменима. Така каза пратеничката. Това е смъртта, която пазят за предатели. Бавна, болезнена и неизбежна. — Взех още едно парче от кекса. Те ме гледаха мълчаливо. — Той ги обича! — казах през сълзи. Погледнах сладкиша в ръцете си. — Татко ми умира ужасно. Не можем да спрем това. Но джинджифилът все пак винаги е толкова вкусен.

— Да — съгласи се Кетрикен. И ми подаде още едно парче.

Отхапах голям залък и за този един миг не съществуваше нищо друго освен джинджифила и сладостта.

— Как би могъл да не го направи? — каза Ридъл и напомни на Копривка за предишен пратеник, който изчезнал, може би убит, по време на един Зимен празник години преди инцидента с пеперуденото наметало. Това накара Копривка да присвие вежди, докато свързваше двете описания. Кетрикен каза само:

— Точно това би направил той. Не каквото би избрал, а каквото е почувствал, че трябва да направи в момента. Все пак, Пчеличке, съжалявам, че е станало така заради теб. Но ние губим време. Ридъл. Иди и поръчай всичко, което ни трябва. Ще тръгнем преди свечеряване.

Копривка вдигна ръка.

— Милейди, умолявам за благоразумие. — Пое си дъх и хвърли поглед към мен, сякаш изпитваше неохота да говори в мое присъствие. — Обичам сестра си, но мисля, че трябва да подходим към това разумно. Тя е претърпяла твърде много. Бях по-голяма от нея, когато Бърич умря, и все още ме спохождат ярки сънища за него, как идва у дома при нас. Не мисля, че лъже… — Погледна ме в очите. — Но се боя, че може да греши. Преди да предприемем експедиция, нека да изпратя котерия, за да видят каква е ситуацията. Ако го намерят, могат да го приберат! Не забравяйте, че ще ги чака няколко дни път. Трябва да вземат коне до същия наклонен камък-Умение, който ни показа лейди Шайн. Разпоредила съм да бъде изправен и почистен: тъй като е бил използван преди, го смятаме за благонадежден. Ще имат нужда от спокойствие и здрави коне за пътуването. Щом излязат на пазарния кръг, мисля, че все още има път до кариерата?

— Има — каза лейди Кетрикен. — Поне все още времето е хубаво. През зимата ни отне дни. Трябваше да си ловим храна, но този път ще носим провизии. По-добре ще се справим без снега, а и помня пътя.

— Милейди. Кога за последен път сте излизали на езда?

Раменете й се смъкнаха и тя погледна сбръчканите си ръце. После каза тихо:

— Но това е Фиц.

— И една котерия ще стигне до него много по-бързо, отколкото цяла експедиция. Ще се погрижа да вземат поне двама опитни лечители. Ако наистина е там, ще го доведат при нас.

Лейди Кетрикен направи последно усилие:

— Имам карта, която сама направих, на пътуването ни. С нея ще стигнем по-бързо.

Ридъл и Копривка замълчаха. Не знаех какво се очаква от мен. После се досетих. Смятаха да ме оставят.

— Няма да остана тук. Ще яздя моя кон и Нас ще дойде с мен.

— Ще донеса картата — каза лейди Кетрикен, сякаш това беше отговор. Стана бавно, погледът в сините й очи беше студен и твърд. Тръгна внимателно, с изправени рамене, и излезе от стаята.

— Трябва да събера нещата си и да намеря Нас — казах аз.

Но Копривка поклати бавно глава. Изглеждаше много уморена.

— Пчеличке, трябва да бъдеш разумна. Както и лейди Кетрикен. След малко, когато се поуспокои, ще говоря отново с нея. Няма причина да излагаме нея или теб на риск в пътуване през стълбове на Умението. Аз самата ще отида. Ще оставя Надежда с Ридъл и ще взема подбрана котерия. Ако татко е там, ако това не е ужасна илюзия, която те е споходила, тогава ще го върнем тук в замък Бъкип, където може да бъде лекуван и изцелен. Кралица Елиания е довела двама нови лечители, един от нейните Външни острови и един, който е обучаван при жреците на Са в Джамайлия. И двамата носят нови идеи, нови билки и според нашите лечители, нови успехи.

— Но няма да те изложа на риск в стълбовете на Умението. Ти вече преживя опасности, твърде много за краткия ти живот — отсече тя. — Време е да си в безопасност и да стоиш тук, и да бъдеш дете, докато все още можеш. Разбираш ли ясно какво ти казвам? Не те взимам през стълбовете-Умение с мен.

Погледнах я в очите.

— Разбирам — казах тихо.

— Повтори го.

Поех си дъх безсилно.

— Няма да ме вземеш със себе си при тате в кариерата през стълбовете-Умение. Въпреки че той вероятно умира.

Тя присви устни. Ридъл ме гледаше и мълчеше.

— Точно така. — Тя въздъхна. — Хайде, тръгвай. Заеми се с редовните си задължения и моля те, не говори на никого за това. Аз лично ще уведомя крал Предан. А, и колкото до онова, което обсъдихме по-рано. Разбира се, че можеш да посещаваш Шишко, но в подходящо време на деня и с един от придружителите му, за да наложи сдържаността, която липсва на Шишко. Ще го уредя днес. Трябва да си внимателна с него. Склонен е към превъзбуда и е труден понякога. А обсъждането за твоето обучение в Умението ще трябва да изчака докато се върна. Може би ще се наложи да притъпим способността ти, докато се научиш да боравиш по-внимателно с него.

Не ми се беше сторил „труден“. Не го казах. Отвърнах с мълчалив реверанс на сестра си. Щом се обърнах, тя заговори отново.

— Пчеличке, знам, че ме смяташ за строга и може би студена. Но ние сме сестри, а аз едва не те загубих. Не можеш да си представиш колко безпомощна се чувствах, и всичко това — докато бях бременна. Как се чудех дали бебето ми изобщо ще те познава. Как се измъчваше Ридъл за това, че не е останал с теб. Върнахме те. Загубихме баща ни. Няма да загубя теб.

Кимнах и кротко напуснах стаята. После затичах колкото може по-бързо по коридорите. Първо — да намеря Възлюбен. Той можеше да мине през стълб на Умението. И ми дължеше няколко отговора. Как бе станало така, че ми беше казал за татко ми, че е мъртъв, а сега бях научила, че не е мъртъв, а умиращ? Гневът ми към него пламна още по-горещ, но знаех, че ще ми трябва. После щях да намеря Нас. Копривка не беше казала, че не мога да отида, а само, че няма да ме вземе.

Благодарна бях, че все още бях облечена за езда. Панталоните бяха много по-добри за път, отколкото нелепите ми поли. Умът ми заработи трескаво. Можеше ли Възлюбен да се престори, че отиваме на разходка, и да вземе храна? Нас можеше да вземе коне от конюшнята. Щеше да ни трябва допълнителен, за да върнем татко.

Отиваш да се сбогуваш, не за да го доведеш у дома. Храна, постеля и нещо за подслон трябва да му занесеш. Ще помогне да поддържа живота си достатъчно дълго, за да довърши задачата си.

Няма да приема смъртта му. Повече не.

Един паж мина забързан покрай мен, после се обърна и попита:

— Добре ли сте, лейди Пчеличка?

Осъзнах, че по лицето ми се стичат сълзи. Избърсах ги припряно.

— Прах в очите ми от ездата. Благодаря за загрижеността. Виждал ли си лорд Шанс тази сутрин?

— Видях го да изкачва стъпалата към Градината на кралицата, онази на покрива на…

— Благодаря. Знам къде е.

Тръгнах бързо. Но след две стъпки той ме догони и ме хвана за ръката. Обърнах се ядосана, че се държи така с мен. Но пажът изведнъж се оказа Спарк.

— Какво има? Какво е станало?

— Трябва да видя лорд Шанс. Веднага.

Тя присви устни.

— Смени изражението си — изсъска ми. — Всеки, който те види, ще разбере, че проявяваш непокорство. Усмихвай се все едно отиваме на нещо приятно и бързай, но не тичай. Аз ще съм зад теб.

Съвзех се от стъписването си. Избърсах лицето си с ръкав и лепнах усмивка на устните си. Направих както ме посъветва. Коридорите никога не ми бяха изглеждали толкова дълги.

Вратата към покрива на кулата беше тежка, направена за да издържи и на ветровете, и на тежките снегове зиме. Спарк вече беше извадила инструментите си. Подадох й бързо ключа си и тя ме погледна изненадано. Заедно бутнахме вратата и излязохме навън, в хубавия ден.

Високи рехави облаци бяха прошарили синьото небе. Тук горе вятърът беше по-хладен.

Не видях веднага лорд Шанс. Големите делви, пълни с разцъфтели храсти, и статуите изглеждаха твърде кротко и спокойно място за кипналите ми мисли. Тръгнах по плочестата пътечка и в края видях Възлюбен, застанал с гръб към мен. Гледаше към морето.

— Лорд Шанс! — поздравих го.

Той се обърна към мен и колеблива усмивка пробяга на лицето му.

— Е. Не помня изобщо да си търсила компанията ми преди, Пчеличке. Трижди добре дошла! — Гласът му бе пълен с топлина и надежда. После видя Спарк зад мен и изражението му стана тревожно. — Какво се е случило?

Мислила си бях, че ще съм спокойна. Не можех.

— Как можа да ми кажеш, че татко ми е мъртъв, как можа да го оставиш? Как можа да го оставиш? Как можа да не се върнеш за него?

— Пчеличке! — упрекна ме Спарк, но аз не й обърнах внимание.

Думите ми стопиха усмивката на Възлюбен. Изглеждаше болен и пребит. Понечи да си поеме дъх, не успя, опита отново.

— Пчеличке, Фиц е мъртъв. Ти сама каза, че си усетила, че си е отишъл. — Стисна ръката си в ръкавицата в голата. — Усетих как връзката се скъса. Той умря. Усетих го. — Лицето му бе покрусено. — Той ме остави — каза тъжно и гневът ми кипна.

— Не е мъртъв! — Натъртвах на всяка дума. — Нощни очи каза, че е в кариерата, умира, прояден е от паразити, точно както умря бледата пратеничка. Ужасен начин да свършиш. Знам го. Наричат го „смъртта на предателя“. Нанесена от стрела. И ти си го оставил на нея.

Спарк ахна.

— Те стреляха по нас. Преди взрива. И той забърса една стреличка от якето си…

Надежда и ужас се бореха на лицето на Възлюбен.

— Не може да е жив — заяви той. Но, о, колко жадуваше да повярва, че баща ми е жив.

— Казах на Копривка и Ридъл. Отидохме да видим лейди Кетрикен. Копривка замисля да прати котерия, за да видят дали е истина. Казва, че ще го върне. Но Нощни очи казва, че той умира, въпреки че татко ми не го вярва. Вълкът казва, че той трябва да остане там, в кариерата, и да извае дракон. Казва, че не бива да го връщат тук.

— Да извае дракон? — Спарк изглеждаше съвсем объркана.

Чух зад нас стъпки, обърнах се и видях Лант и Нас.

— Баща ти е жив! — викна Нас.

И в същото време Лант възкликна:

— Слава на Еда, че те намерихме!

Но най-стъписващото беше, когато Пъстра се спусна отгоре, кацна на рамото на Нас и викна:

— Фиц! Фиц! Кариера! Кариера!

— Тръгваме преди стъмване — каза Възлюбен. Погледна над парапета и заяви твърдо: — Кетрикен идва с нас.

— И как ще пътуваме? — попита Спарк, беше пребледняла.

— Както двамата с теб преди. От камъка в тъмниците до Аслевял. От Аслевял до пазарния кръг. Оттам пеш до кариерата. Помня как пострада миналия път. Не е нужно да идваш.

— Нямаме драконова кръв, която да ти помогне за пътуването.

— Имам Среброто на пръстите си. Мога да го направя. А който се бои от пътуването, не е нужно да идва.

— Разбира се, че ще дойда с вас — отвърна тя съкрушена.

Намесих се.

— Ако той може да отвори камъка, знам как да дам силата-Умение. И мога да извлека от Нас, ако потрябва. — Нас кимна. Лант не каза нищо, но на лицето му се четеше болезнена решимост.

Спарк скръсти ръце на гърдите си.

— Кетрикен е стара и ставите много я болят. Изобщо няма да може да издържи.

— О, не я познаваш — каза Възлюбен. — Ще издържи. Няма да я оставя.

Спарк вдигна безпомощно ръце.

— Това е лудост! В края на пребиваването ми в Бъкип. Всички рискуваме живота си и здравия си разум. — Обърна се ядосано към Нас и Лант: — Защо още стоите тук? Вземете всичко необходимо. Лорд Шанс, вие трябва да го предложите на Кетрикен. Аз не. — Обърна се към мен. — Ти. Върви си по графика все едно нищо не се случва. Чак до събличането за лягане вечерта. Изчакай докато дойдем да те вземем.