Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (48)

46.
Кариерата

Шестте херцогства имат много предания за хора, изчезващи в стълбове на Умението. И много за хора, които внезапно излизат от някой. В много от тях хората бягат от несправедливо наказание и камъните им дават убежище от нападателите им. В онези, в които се появяват чуждоземни или странни хора, те изпълняват желания, например подобрено здраве.

Всички тези приказки, вярвам, са вкоренени в неумишлено използване на стълб на Умението от някой, който не е обучен.

История на Камъните на Умението в Шестте херцогства и отвъд тях

Сенч Звездопад

Нещо е сбъркано с луната.

Примигах. Да. Имаше луна. Луна в тъмното означаваше, че вече не бяхме в стълба на Умението. Нито между Стълбове на Умението, където и да беше това „между“. Бяхме някъде на земята и гледахме луната. Враната беше на гърдите ми. Когато се размърдах, подскочи и отлетя. За миг лунна светлина пробяга по алените й пера, а след това изчезна. Прохладният нощен въздух галеше нежно кожата ми. Под гърба ми беше корав камък. Отместих очи от луната и видях стълба-Умение, който ме беше изсипал навън. Отвъд него — гора.

Това не беше Келсингра.

Луната, настоя Нощни очи.

Вдигнах очи към нея. О. Беше почти пълна. Беше пълна, когато бяхме влезли в стълба. Или бяхме излезли от стълба преди да сме напуснали, или бяхме стояли вътре близо месец.

Или по-дълго?

— Къде сме? — попитах на глас, за да не мисля за изгубени дни. Или месеци. Години? Имаше легенди за хора, изчезващи в изправени камъни и появяващи се години по-късно или непроменени, или много, много стари. Зачудих се дали съм се състарил. Определено се чувствах по-стар. По-слаб. Представих си Копривка като старица, Пчеличка като майка. Надигнах се и потръпнах.

Къде сме?

Където трябва да сме. Единственото място, останало за нас.

Отне ми усилие да се изправя. Над мен — звезди и почти пълна луна. Погледнах нагоре към стръмни скалисти стени, а отвъд тях — тъмни очертания на вечнозелени дървета. Подуших вода. Извърнах глава и проследих миризмата. Сандалите ми заскърцаха по пясък и камъчета. Теренът леко се спускаше и стигнах до голямо четвъртито изкуствено езеро със застояла вода. Подуших зеленина. Коленичих, гребнах вода и пих. И пих още.

Отпуснах се на земята. Все още бях гладен, но утоляването на жаждата поне притъпи главоболието, което просто бях започнал да приемам. Огледах наоколо и бавно разпознах мястото. Кариерата. Там, където Праотците някога бяха изсичали камък и бяха оформяли блоковете на камъка-Умение. Не беше далече от мястото, където Искрен бе свършил дните си като човек. Беше изваял своя дракон от блестящ черно-сребрист камък и се беше извисил като дракон, за да защити Шестте херцогства.

Точно където трябва да сме.

Не! Исках да докосна стената на стълба, която трябваше да ни пренесе до Келсингра.

Знам. Но точно тук трябва да сме.

Познавал бях това място някога. Беше се променило много и изобщо не беше. Помъчих се да си спомня къде беше стояла опърпаната палатка на Искрен, къде беше наклал огън, къде бяхме лагерували. Лунната светлина блещукаше по дебелите сребърни жили в скалата. Лъкатушещата ми пътека ме поведе между и отвъд зарязаните блокове паметен камък. Някога котериите на Умение на Праотците бяха дошли тук, за да изберат камък и да изваят съществото, което щеше да се превърне в хранилището на техните спомени и тела. Подозирах, че е било традиция на Праотците, която по някакъв начин бе споделена с няколко котерии на Шестте херцогства. Може би някъде тази история бе съхранена, в стените на Келсингра или в паметните блокове на Аслевял.

Намерих стария бивак на Искрен. Почти нищо не беше останало след всичките тези години. Бях се надявал да намеря повече, защото бяхме оставили всичко, когато избягахме. Какво можеше да се намери? Останките от лъка на Кетрикен, нож, одеяло? Нощта беше студена и една дебела завивка щеше да ми е добре дошла. Странно беше да изляза от лято в топла земя в лято сред Планините.

Не е останало много от лятото, боя се. Вдигни глава и подуши, братко. Надушвам края на лятото и листа, които скоро ще закапят.

Възможно ли е да сме били в камъка толкова дълго?

Нищо ли не помниш от преминаването ни? Вълкът май беше искрено изненадан.

Нищичко.

Нито Искрен? Нито Умен? Нито неволния допир със Сенч?

Стъписах се. Заопипвах слепешком назад. Спомних си побойниците, които ни нападнаха в стария град, и си спомних как неволно опрях ръка на погрешната стена на камъка-Умение. Натиснах навътре в паметта си.

Ето те, момчето ми!

Остави го на мира. Това не е негово място, нито неговото време за това. Той има задача.

Покажи тази игла и винаги ще си добре дошъл при мен.

Бях лежал на гръб, загледан в луна, която скоро щеше да стане пълна. Въобразил ли си бях онези докосвания на умове до моя? Въобразявах ли си ги сега? Умората ме заля.

Нещо много е сбъркано с нас. Нещо като болест, но не е.

Пътуването през стълб. Така се почувствах, когато напуснах Аслевял и се бях изгубил в камъните.

Не. Това е нещо друго, настоя вълкът.

Пренебрегнах го. Колко време? Най-малко месец бяхме скитали между стълбовете. Пчеличка и другите вероятно вече бяха стигнали до Бинград.

Беше като удар на студена вълна. Всички те щяха да мислят, че съм мъртъв! Трябваше да ги уведомя, че съм жив. След това можех да изчакам няколко дни, докато се възстановя от пътуването си през стълбовете. След това щях да тръгна по стария път на Умението до изоставения пазар и неговия стълб. Оттам можех да се върна в херцогство Бък. Колко време щеше да мине, докато се прибера у дома? Преди следващата пълна луна! Време беше да уведомя Предан, че съм жив, и той щеше да каже на Пчеличка веднага щом тя пристигне.

Помъчих се да се съсредоточа. Но внезапно осъзнах колко съм измършавял. Ребрата ми се брояха. И бях премръзнал до кости. Първо си запали огън. С какво? По стария начин. Щях да въртя суха клечка в дълбей, ако се наложеше, но изведнъж усетих нуждата от огън. Светлина и топлина, за да се съсредоточа, а след това щях да пресегна с Умението.

Искрен каза да не правиш това. Помниш ли? Спести си тази сила за задачата си. Ще ти трябва.

Не. Нищо не помня от преминаването ни. Каква задача? Нищо не помня.

Ще си го спомниш, ако наистина искаш да си спомниш.

Да ми казва такова странно и дразнещо нещо. Хапливите му думи се люшнаха между нас, щом тръгнах да търся дърва. Луната хвърляше призрачна светлина по запустялата кариера. Дъжд и вятър бяха струпали сухи клони и листа, но малко растеше по каменната кост на земята. Гладът беше впил нокти в корема ми.

Гора обрамчваше кариерата. Движех се по ръба й и събирах сухи дърва. Цвърчаха насекоми, а над главата ми прелитаха прилепи, подгонили храна.

Бодливо прасе!

Усетих го в същия миг, в който възбудата на Нощни очи изригна в мен. Неволно се усмихнах. Никога не бях успявал да сдържам увлечението му по бодливи твари и неведнъж бях измъквал бодли от носа и лапите му. Пуснах събраните за огъня дърва и избрах един по-дебел клон.

Бодливите прасета разчитат на бодлите си за защита. Бавно подвижни са, едни от няколкото видове дивеч, които можеш да убиеш с прът. Това държеше гърба и опашката си към мен, докато се опитвах да го заобиколя, за да мога да го ударя по главата. Докато го убия, бях останал без дъх. Страхът ми от работата, която предстоеше преди да мога да го изям, почти надделя над глада ми. Почти.

Направих два прехода, за да занеса дървата и убитото бодливо прасе до едно място в кариерата, близо до стария ни бивак. Дървата около кариерата бяха сухи като прах. Нямах желание да ги подпаля с небрежна искра. Но скоро ми се дощя да имах каквато и да било искра. Ножът ми, плячкосан от нападателя, беше единственото ми голямо сечиво. Наострих пръчка за разпалването и издълбах дупка в един дебел сух клон. След това се заех с безкрайната задача да въртя пръчката между дланите си в усилие да натрупам достатъчно топлина, та дървото да затлее. Непрекъснато ми се налагаше да спирам, за да си отдъхвам. Раменете и лактите ме заболяха адски.

Опитай пак! — нареди тихо Нощни очи и осъзнах, че съм задрямал. Взех пръчката в посребрената си ръка и започнах да я въртя. Изведнъж задачата ми се стори безнадеждна. Забих побеснял пръчката в дупката и изревах:

— Просто искам огън! Толкова много ли искам? Огън!

Избухнаха пламъци. Не искра, не струйка дим. Пламъци скочиха нагоре от двете парчета дърво и аз се дръпнах бързо назад. Сърцето ми заблъска в гърлото.

Не знаех, че можем да правим това!

И аз.

Не го оставяй да угасне!

Нямаше, разбира се. Струпах съчки върху пламъците и загледах как се разпалиха. Блясъкът избута сенките назад и среброто в черния камък заблещука. А посребрената ми длан засия, щом я погледнах, разкъсван между удивление и страх. Прагматизмът се наложи. Събрах още дърва, а след това се заех с плячката си.

Дрането на бодливо прасе е една от най-щекотливите дейности на света. Най-добрият начин е да се окачи разпънато, но нямах връв, а и в кариерата нямаше подходящи дървета. В крайна сметка работата и главоболието си струваха. Беше тлъсто като есенна дива свиня и докато го печах на огъня, цвърчеше и вдигаше тънък мазен пушек. Ядох, докато се заситих, а след това спах увит в наметалото на убитата жена. Събудих се под просторно синьо небе. Разпалих огъня и ядох пак. Вече чувствах, че мога да посрещна деня.

Спомних си, че недалече от кариерата бе имало поток. Поток, пълен с риба. Славея. На бреговете на онзи поток й бях казал, че не я обичам, в усилие да бъда искрен. Тогава бяхме слели телата си в нещо, което беше не повече от животинска утеха, но с него бе започнала странна и трудна връзка, която щеше да продължи, с прекъсване, над дванайсет години. Славея с тънките й пъстри чорапи и с нейния горд богат съпруг, заслушан, докато тя пееше за нашето приключение. Е, този куплет беше пропуснала, помислих си и дори се усмихнах.

Върнах се при огъня. Пъстра кълвеше вътрешностите на бодливото прасе. Погледна нагоре — късче черво бе увиснало от посребрения й клюн — и попита с надежда:

— Къщи?

— Днес спя и после ловя риба — казах й. — Малко за ядене и малко за сушене. Не възнамерявам да пътувам отново гладен. Три дни почивка и ядене, после продължаваме пътуването си.

Ще е по-умно да си изберем парчето камък и да започнем веднага.

Присвих се смълчан до огъня. Знаех за какво намеква вълкът.

Отивам си у дома. Не в камък.

Фиц. Отдавна знаехме, че ще се стигне до това. Колко често сме сънували как се връщаме тук и извайваме нашия дракон? Ето ни и е време, и може би имаме достатъчно време и сила да го направим. Не бих искал да останем затънали в камък, както беше Момиче на дракон.

Оформих мисълта непреклонно и я изрекох на глас.

— Не мисля, че сме стигнали този момент. Не съм стар. Просто съм уморен. Малко почивка и…

— Къщи? — попита Пъстра настойчиво. — Пчеличка! Пчеличка! Нас! Шутът! Лант! Спарк!

— Лант е мъртъв — казах й, по-рязко, отколкото исках.

Вълкът проговори още по-рязко.

Настоявай да бъдеш упорит и ще бъдеш мъртъв. И аз с теб.

Умът ми замръзна.

— Отиваме къщи! — заяви Пъстра.

— Скоро — казах й.

— Сега — изграка тя. Откъсна последно късче черво от бодливото прасе и то се уви около сребърния й клюн. Тя го издърпа ловко с единия си крак, намести го и го глътна. Оправи перата си, синьо-черни и алени. — До скоро! — добави и литна. Загледах се след нея.

— Полетът е дълъг! — извиках й. Имаше ли изобщо представа къде сме?

Тя направи кръг над старата кариера, ниско над каменните блокове и купчините отломки. В долния край имаше събрана дъждовна вода. Пъстра се плъзна над нея и се обърнах, за да проследя полета й, но тя излетя право към стълба-Умение. Уплаших се, че ще намеря пърхаща паднала птица. Но тя изчезна в камъка гладко.

— Не знаех, че може да прави това — казах. — Дано излезе непокътната.

Не е първото й пътуване през камъните. И има Умение на клюна.

Вярно.

Не можех да й помогна, но сърцето ми се сви от това, че може никога да не я видя отново. Напомних си, че си имам собствен план за пътуването си. Направих няколко курса за дърва за огъня. Изпекох кокалите на бодливото прасе, докато се пропукаха и можех да смуча костния мозък. След това беше време за риба. От много време не бях ловил риба. Отидох до поточето и намерих едно място, където нямаше да хвърлям сянка над водата. Останах доволен, че помня толкова добре какво трябва да се прави, и още по-доволен от двете уловени хубави тлъсти пъстърви. Нанизах върбова пръчка през хрилете им и ги оставих във водата, докато бъда възнаграден с още две. Две за ядене тази вечер и две да опуша или изсуша за пътуването ми. Почувствах се много удовлетворен.

Сигурен ли си, че „изобщо не помниш“ какво те посъветва Искрен?

Препънах се в камъка и отново се озовах навън. Нямам никакъв спомен за преминаването ни.

Ти беше дълбоко в Умението. Искрен те намери. Сега той е голяма риба там, плува в онези дълбоки течения. Каза ти да изваеш дракона си и да не го бавиш. Крал Умен беше там, по-малък и по-слаб. Сенч беше с него. Пожелаха ти успех в това усилие.

Най-сетне проговорих.

— Изобщо не помня това. Наистина съжалявам.

Аз помня вместо теб. Той те предупреди да не го отлагаш. Той за малко не се провали. Ако не беше довел Копривка и ако тя не беше това, което беше, щеше да има един полудовършен дракон и един мъртъв крал. И вероятно нашествениците от Външните острови щяха да владеят замък Бъкип сега.

Не рискуваме за такива високи залози, какъвто бе той.

Само живота ти. И моя.

Ще помисля над това тази нощ.

Фиц. Не искам да престана да съществувам. Превърни ни в дракон. Дай ми този ценен живот. Дай ми да дишам отново нощния въздух, да ловувам, да усещам нощния студ и зноя на слънцето. Имаше такава жажда в думите му. Почувствах се егоистично. Нощни очи преживяваше света чрез мен, но сетивата ми бяха само бледа сянка на онова, което той бе някога.

— Нощни очи. Какво си ти?

Той помълча.

Аз съм вълк. Нужно ли е да ти се напомня това?

— Беше вълк. Какво си сега? Призрак, който живее в мен? Смесица от моите спомени и мисленето ми какво би могъл да кажеш или направиш?

Едва ли. Защото помня Искрен, а ти не. И живях с Пчеличка, отделно от теб, и тя ме чу.

Съжалявам, че нямах повече време да й говоря за теб. Да й разкажа историите, които й обещах да научи.

Постарах се в това. Тя знае много за времето ни заедно. Много за моя живот.

Радвам се за това.

И аз. Така че не си ме представяш.

Ти живееш в мен.

Да. И ако умреш, умирам с теб.

— Искам да си ида у дома. Искам да видя Пчеличка. Трябва да съм с нея и да стана по-добър баща, отколкото бях. Трябва ми шанс да съм по-добър с нея.

Точно това каза на Искрен. Ще повторя какво каза той. Друг някой ще бъде това за теб. И трябва да се довериш, че ще го направят добре. Както ти с неговия син. Синът, който той така и не срещна.

Каква е тази спешност да извая камък?

Братко, нещо те яде. Отвътре. Усещам го. Престани да се криеш от самия себе си.

Твърде дълго бях в камъка. Това е. Опипах ребрата си с посребрените си ръце. Усетих изпъкналите си кокали. Мислиш ли, че имам червеи?

Знаеш, че имаш. Ядат те по-бързо, отколкото тялото ти може да се самоизцери.

Огънят беше догорял. Разбърках въглените и го разпалих. Изпекох две от рибите на жарта и ги изядох. Погледнах другите две. Все още бях гладен. Можех да хвана още утре за пътуването си. Разбърках отново жарта и сложих рибите на нея.

Кога ще решиш?

Скоро.

Почти чух въздишката му, същата въздишка, която издаваше, когато му се искаше да тръгне на лов нощем, а аз си оставах вътре да пиша унило на хартия, която щях да изгоря на сутринта. Боднах рибата. Беше почти готова. Яденето на сурова риба щеше да ми докара още червеи. Усмихнах се горчиво. Щяха ли тези червеи да изядат другите, за които вълкът настояваше, че вече имам? С две пръчки обърнах рибата върху жарта. Търпение.

Заваля. Усетих две топли капки на китката си. Не. Кръв. Носът ми кървеше. Посегнах и го стиснах, за да спре.

А ако не спре?

Винаги спира.

И тялото ти винаги се изцерява само.

След малко отпуснах ръката си. Нямаше повече кръв.

Виждаш ли?

Никаква реакция.

— Вълк. Още ли си с мен?

Намусено признание.

Хрумна ми една мисъл.

— Ако потрябва. Ако нещо ме сполети, би ли могъл да отидеш при Пчеличка? И да си с нея до края на живота й?

Бих бил сянка на сянка.

— Би ли могъл да го направиш?

Може би. Ако стените й са смъкнати и всичко е наред. Но не бих.

— Защо не?

Фиц. Не съм нещо, което можеш да отдадеш. Ние сме преплетени.

Извадих рибата от огъня. С клонка изтупах пепелта. Ако не бях толкова гладен, щях да обеля кожичката. Сега едва изчаках да изстине, преди да почна да ям лакомо. Почувствах се по-добре.

Погледнах към небето. Дори и лете нощите тук бяха мразовити. Реших, че трябва да събера още дърва. Пътеката от кариерата минаваше покрай изоставени блокове дялан камък и Нощни очи проговори пак. Харесва ми това парче.

Не е много голямо.

Само двама сме.

За да го успокоя, тръгнах към скалния къс. Видях защо са го изоставили. Беше част от по-голям къс, който се беше откършил по дебела сребърна жила. Блестеше черен и щедро прошарен с нишки Сребро. Беше много по-малък от онзи, който бе използвал Искрен — някъде колкото магарешка каручка. Прокарах длан по горната му стена. Усещането бе много странно. Открих, че грубият камък-Умение е празен. Празен и чакащ да бъде запълнен. Усещането бе неопределимо. Исках да го докосвам. Слънцето го беше затоплило приятно. Ако бях котка, щях да се свия на кълбо върху него.

Много си упорит.

А ти не си ли?

Бях като кутре. Исках да те мразя. Помниш колко див бях, когато за първи път ме видя в клетката, нали? Дори докато ме отнасяше се опитвах да те ухапя през решетките.

Но наистина беше още кутре. И се бяха отнасяли лошо с теб. Нямаше причина да ми вярваш или да слушаш какво ти казвам.

Вярно.

Беше мръсен и вмирисан, само кожа и кости. Прояден от паразити и изпълнен с гняв. Но точно този гняв ни беше привлякъл един към друг. Общата ни ярост към пътеките, които ни бяха вкарали в капан, бяха свързали умовете ни, а в онези първи няколко мига не бях осъзнал, че са се слели. Че сме поставили началото на една дълбока връзка на Осезание, все едно дали сме го искали, или не.

— О, кутре — казах на глас.

Така ме нарече тогава.

Осъзнах какво бяхме направили. Слетият спомен се беше излял от нас в камъка. Можех да го усетя под дланта си и знаех точно къде ще го намеря, щом я преместя. Имаше едно петно на козината на врата на Нощни очи, където черните косми леко се бяха закъдрили над гъстата му сиво-черна козина. Имах сетивен спомен какво беше усещането, щом отпуснех дланта си там. Често поставях ръката си на гърба му, докато вървяхме един до друг или седяхме на ръба на някоя стръмнина, загледани над морето. Беше естественото място, където да падне ръката ми. Допирът, който бе подновявал връзката ни като повтаряна клетва.

Хубаво беше да го усетя отново.

Беше нужна воля, за да вдигна ръката си. И ето го там, на камъка. Не беше косми и козина, и топъл дъх на животно под нея. Но беше точно с големината и формата на ръката ми, и там, където бе лежала дланта ми, можех да видя всеки отделен косъм.

Вдишах дълбоко. Все още не. Не. Отдалечих се.

Нощни очи вътре в мен се беше смълчал.

Трябваше да мина през стария ни бивак. Кетрикен беше толкова млада тогава. Аз и Шутът вече на възраст, но все пак не толкова стари. Старата Кетъл с нейните мъдри старчески очи в гнездата им от бръчки, и нейните дълбоко пазени тайни. И Славея. Славея, която можеше да ме раздразни като бръмнала мушица. Огледах се. Дърветата бяха по-високи. Под краката ми, на камъка — само прогизнали и изгнили парчета плат и въже. Сритах го и обърнах един пласт, който бе запазил цвета си. Синьото беше от наметалото на Кетрикен. Наведох се и го опипах. Моята кралица, помислих си и се усмихнах. Бутнах с пръст изгнилия плат. Под него нащърбената и ръждясала стара брадва беше едва разпознаваема. Изправих се и продължих.

По-нататък беше мястото, където Искрен бе изваял своя дракон. Каменни късчета все още бяха осеяли празното пространство, където драконът му беше стоял присвит. Беше използвал длето, с камък за чук в юмрука, а след това бе натопил ръцете си в сурово Сребро и го беше изваял и оформил с тях. Моят крал. Наистина ли ми беше казал, че е време и аз да извая своя дракон? Казал ли ми беше, че е време да предам Пчеличка на грижите на някой друг? Че е време да предам човешкото си тяло за тяло от камък и Умение?

Не. Утре, щом се съмнеше, щях да стана и да ловя риба. Щях да хвана много риби и да ги изям всичките. После щях да хвана още и да ги опуша, а на следващата сутрин щях да поема към изоставения пазарен павилион. Зачудих се дали зимата е убила стария мечок, или ще ме притесни пак.

Ще умрем преди да стигнеш там. Фиц, знам тези неща. Защо не искаш да ме послушаш?

Не мога.

И това беше истината. Не можех да изоставя надеждата, че бих могъл да се върна при Пчеличка. Червеите не бяха чак толкова ужасно страдание. Бърич беше знаел няколко лека за тях. Лечителите в Бъкип отглеждаха всичките билки в Дамската градина. Стигнех ли у дома, щях да отдъхна и да стана силен отново. Щяхме да сме заедно с Пчеличка. Щяхме да напуснем кралския двор с всичките му правила. Щяхме да пътуваме на коне. Щяхме да ходим от замък на замък все едно сме странстващи менестрели и тя щеше да научи историята и географията на Шестте херцогства. Шутът щеше да дойде с нас, и Нас също. Щяхме да живеем просто и да се движим леко, и щяхме да сме щастливи.

Няма да гледам как умираш.

Нямам намерение да умирам.

Някой има ли?

Събрах дърва. Имаше много нападали клони. Нямаше как да срежа по-големите. Усмихнах се и си спомних как Искрен беше върнал резеца на меча си, преди да ми го даде. Върнах се при ръждясалата брадвичка. Взех я, припомних си я и след това избутах ръждата. Хлъзнах острието между палеца и показалеца си, представяйки си наточен ръб. Направата на дръжка отне повече време. Но с брадвата насякох добър запас по-дебели клони и ги отнесох при огъня. Замириса ми на рибата, която бях пекъл, и съжалих, че няма още. Добавих дърва в огъня и седнах до него.

Събудих се внезапно посред нощ. Лежах на студен камък и огънят беше почти угаснал. Разпалих го наново. Радвах се, че имам достатъчно дърва да изкарам нощта, защото нямах никакво желание да се лутам в тъмното за още. Зачаках вълкът да ме укори заради глупостта и мързела ми.

Не го направи.

Отне ми известно време, докато осъзная, че си е отишъл. Просто си беше отишъл.

Бях сам.