Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (47)

45.
Принцеса на Пророците

Сив мъж пее във вятъра. Сив е като бурни облаци, сив като дъжд по стъкло на прозорец. Усмихва се, докато вятърът духа покрай него. Косата и наметалото му се реят във вятъра и се разпръсват. Той се разпръсва след тях, докато не остава само песента му.

Събудих се от съня с усмивка. Това е обещание, и то добро. Ще се сбъдне.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

Вече бях кралска особа. Не ми хареса много. Разбрах защо татко ми се беше опитал да ми го спести.

Пътуването през стълба беше безметежно. Ужасната процесия до него и безкрайните сбогувания и драконовото тръбене високо над нас — всичко това беше една проточила се агония. О, колко сковано се усмихвах и прикляквах в реверанси, и благодарях на всички и всекиго. Бях помолила за Нас и разрешиха да е с мен. Държах се здраво за ръката му от едната страна и за Кланси от другата, и преминахме като наниз мъниста.

Само за да открием, че от другата страна се е събрала група посрещачи и че ще има друга процесия, и пир вечерта, последван от музика и танци. Държах се здраво за ръката на Нас, когато го обявиха. Чак когато той каза: „Замаях се“, разбрах какво правя. И го пуснах. Ридъл стоеше от другата ми страна. Внезапно пристъпи между нас и сложи една ръка на рамото ми и една на рамото на Нас. И двамата се почувствахме по-добре от допира му.

Толкова много неща се случиха в този ден. Запознах се с племенничката си, официално, пред всички, с реверанс на подиум. Цялата беше облечена в дантела с перли по нея и имаше мъничко червендалесто лице. И пищеше. Копривка изглеждаше много уморена. След това трябваше да пием чай с някакви ястия в стая пълна със знатни дами с екстравагантни рокли и твърде много парфюми.

Когато казах, че съм изморена, ме заведоха в една стая и казаха, че е моя. Красивият гардероб, който Ридъл бе направил за мен, беше там, със старите ми неща вътре. Но когато Грижливка влезе и ми направи реверанс, изпищях, а след това заплаках и можах само да я попитам дали не е пострадала, наистина ли е тя, защото бях убедена, че нападателите не може да са я оставили жива. Тя също започна да хлипа, докато жената, която ме беше завела там, не ни заплаши, че ще доведе лечител да ни изцери „истерията“. Изтървах си нервите и й казах да се маха. Грижливка заключи вратата след нея и си поплакахме сами.

Грижливка каза, че се е оправила напълно, но знаех, че не е. Беше пристигнала едва един ден преди мен. Щеше да е слугинята ми тук, както ми каза, тъй като сестра ми не искала животът ми в замък Бъкип да е твърде голяма промяна. Но после ми каза, че замък Бъкип е огромен и пълен с хора и че почти я било страх да напуска покоите нощем, а и какво правела тя, просто селско момиче, в такова място?

Казах й, че се чудя същото за себе си. Тя ме прегърна толкова силно, че си помислих, че ребрата ми ще изпукат.

Помогна ми да смъкна дрехите си, а след това имахме тягостно време, докато ме облече в надиплени шумящи поли, за които ме увери, че били последният писък на модата в Джамайлия. Нямах въшки, но тя каза, че било чист късмет, защото косата ми беше заплетена и сплъстена въпреки упоритите усилия на Спарк. Много от нея остана на гребена й. Последва събиране в стая и влизане в голяма зала, пълна с хора, и опит да ям вечеря на сцена. Шън беше настанена на три стола от мен. Вече беше лейди Шайн, в облекло още по-пищно от онова, което беше носила във Върбов лес. Зачудих се дали все още го разхвърля на пода на стаята си, когато се съблича. Погледнахме се веднъж и извърнахме погледи.

Спях в голямо легло в новата ми стая и сънувах, че отворих гардероба си и Ревъл надникна от огледалото и ми благодари за шалчетата, които му бях дала. Грижливка влезе в стаята. Спа в леглото до мен. Държахме се за ръце цялата нощ.

На другия ден ли имахме траурна церемония за татко ми? Изгорих кичур от косата си, защото Копривка каза, че не мога да заделя повече от това. Това ли беше първият ден, в който се представих на краля и кралицата? Дните бяха заплетени и объркани като занемарена кошница с прежда. Всеки ден имаше някой, с когото трябваше да се запозная, и ядене, което да споделя, и хора, които да ми казват официално колко са тъжни, че татко ми е мъртъв. Имаше частна среща с лейди Кетрикен, която бе на легло от деня, когато бе чула за смъртта на баща ми, и оттогава не беше излизала от стаята си. Беше бледа и стара. Посрещна ме с много тъжна усмивка и каза:

— Ах какви златни къдрици. Чудя се дали Искрен можеше да ми даде едно малко момиченце като теб? Ако бяхме имали повече време.

Стана ми много неловко.

Заведоха ме да се видя с лейди Шайн.

— Толкова съжалявам за загубата ти — казах й пред слугите, придружаващи нея и лейди Симър, която идваше с мен навсякъде.

— И аз за твоята — отвърна тя.

И какво друго имаше да си кажем? Не мисля, че дори искахме да се гледаме една друга. Никоя от двете не искаше да говори за онова, което ни се беше случило, и след малко се извиних, като казах, че съм все още много изморена. И с това задължение се приключи. На масата само си кимвахме мимоходом.

Една сутрин помолих да видя Нас и ми казаха, че нямал време същия ден, но ме увериха, че са го удостоили и са му дали два черни коня, от най-добрата порода на Бъкип, и му предложили добра служба в конюшните. Когато попитах дали са му поверили Прис, лейди Симър не знаеше, но каза, че щяла да се погрижи да поверят Прис на грижите му, ако това е важно за мен. Беше.

Копривка и Ридъл ме поканиха на скромна семейна вечеря, но бебето и гледачката на бебето и две от дамите на Копривка, и лейди Симър, и един от хората на Ридъл не можеше да се изключат, тъй че седях много изправена и си говорихме колко хубав е паят с боровинки. По-късно, когато остана само гледачката, Копривка ми каза, че скоро ще стана една от придворните дами на кралицата, но че не бива да се страхувам, защото кралица Елиания всъщност е много добра и Копривка е решила да се погрижи да науча всичко, на което тя, за съжаление, не била научена. За тази цел съм щяла да имам специален наставник.

— Лант ли? — попитах и не бях сигурна дали се надявах, или боях от това.

— Лорд Фицбдителен има други задължения. Но писар Усърден е обучил много благороднически деца и ще те въведе в дворцовите обноски и протокола, както и в смятането и писането.

Кимнах, погледнах Ридъл и видях в очите му жалост и угриженост.

От следващия ден имаше часове, в които трябваше да съм с наставника си, и още часове, в които трябваше да придружавам кралицата. Трябваше да науча имената на всички херцози и херцогини, и на децата им, и цветовете на домовете им, и да познавам хералдиката им. Всяка вечеря трябваше да е долу в трапезарията и да седя отляво на Ридъл и Копривка.

Ежедневно прекарвах част от сутринта в компанията на кралицата. Бях предупредена да седя с изправен гръб, да се занимавам с везмо или плетене като нея и да слушам бърборенето на дамите. Слагаха ме до лейди Шайн. Двете се стараехме да сме много заети, за да не си говорим. Но на третия ден кралица Елиания се разпореди да продължим работата си, докато тя си отдъхне. В мига, в който вратата зад нея се затвори, се почувствах като коричка хляб, хвърлена на ято пилци.

— Такива хубави златни къдрици, лейди Пчеличка. Ще си пуснете ли вече косата да порасте дълга?

— Истина ли е, че са ви държали като робиня в Халкида? — Въпросът бе изречен с възмутен шепот.

— Не бях виждала бода, който използвахте за теменужките. Ще ме научите ли на него?

— Лорд Фицбдителен казва, че сте най-храброто момиче, което е срещал. Такъв очарователен мъж! Мислите ли, че двамата с него бихте могли да ни направите компания с лейди Клемент^[1] на игра на хазарт някоя вечер?

— Толкова малко знаем за приключенията ви — усмихна се жадно лейди Фекунд^[2]. — Потръпвам, като си представя едно малко момиче като вас и горката лейди Шайн в лапите на такива чудовища!

Лейди Виолет хвърли кос поглед към Шън и добави:

— Лейди Шайн не ни е разказала почти нищо за деня, когато е бил нападнат Върбов лес. Сигурно е било ужасно! Халкидците, казват, нямали никакво уважение към жените, когато нападат и плячкосват. А са я държали много дни. И нощи.

Погледнах Шън. Брадичката й потрепери, а след това тя стисна зъби и каза сковано:

— Беше трудно време и не желая да говоря за това.

Разбрах, че тази стая никак не й харесва и че лейди Виолет иска да я посрами, ако може. Лейди Виолет беше хубава, но не толкова красива като Шън, със зелените й очи и къдрава коса, а и фигурата й не я биваше. Започвах да научавам някои неща за кралския двор.

Лейди Виолет реши да клъвне и мен.

— Но разбира се, малката Пчеличка би могла да ни разкаже някои истории! Как изобщо успяхте да откупите живота си, в ръцете на такива безскрупулни мъже? — Каза го все едно намекваше за гадна тайна, която може да изтръгне от мен.

Приковах я с поглед.

— Аз съм лейди Пчеличка — напомних й и няколко от другите жени се изкикотиха. Една ме погледна съчувствено, но очите й бързо се върнаха на шиенето. Постарах се да постигна онзи отекващ глас, който използваше Хеп, и добавих: — Оживях, защото Шайн ме защити. Макар и болна, тя се грижеше за мен. Измръзнала до смърт, тя споделяше завивките си с мен. Грижеше се да имам храна. При голям риск за себе си ми помогна да се опитам да избягам. — Гласът се получи. Замълчах. — Тя уби заради мен. И избяга, за да издири баща ми и да го прати да ме спаси. Тя има сърце на лъвица. — Помислих за ококорените й зелени очи и насочих усмивката си към лейди Виолет. — Ако я порежете, аз кървя. А ако аз кървя, принцеса Копривка ще научи за това.

— Виж ти! — възкликна високомерно лейди Виолет. — Котенцето имало нокти.

Кикотът наоколо беше като кудкудякане на кокошки, привлечени от хвърлено зърно.

— Пчелата има жило — поправих я. Погледите ни се срещнаха. Тя се изсмя подигравателно, но аз й отвърнах с усмивка. Нямаше никакви стени. — Вместо моята история, много по-забавно ще е за всички ни да чуем за вашето снощно рандеву. С джентълмена, който носи зелен жакет и твърде много масло по косата си.

Ръката на Шън литна към устата й, за да задържи не скандализирано ахване, а подигравателен смях.

— Не е вярно! — Лейди Виолет стана, полите й изшумоляха като птичи криле, и се понесе през стаята. На прага спря, изгледа ме гневно и каза: — Ето какво става, когато хора от простолюдието се допускат в кръг на благородни дами!

Изниза се през вратата.

Не можех да позволя това да ме нарани. Или Шън. Изкикотих се.

— Бяга като стресната кокошка, нали? — казах на Шайн.

Вълна от нервен смях се разля от хвърления ми камък. Лейди Виолет беше популярна, но не харесвана, разбрах го веднага. Сигурна бях, че отново ще кръстосаме шпаги.

Шън поизправи рамене. Остави внимателно плетивото си в кошницата в краката си, стана много по-изящно от лейди Виолет преди малко и ми протегна ръка.

— Ела, братовчедке. Да се поразходим в Дамската градина.

Оставих плетивото си.

— Казаха ми, че виолетките там са доста уханни.

Този път смехът беше по-смел.

Никоя от другите не тръгна след нас. Все пак Шън погледна назад и ми каза:

— Побързай.

Отидохме не до Дамската градина с билките и цветята, а горе до една градина на върха на кула, с цветни храсти в саксии, статуи и скамейки. Шън отвори вратата с ключ. Разхождахме се около час, без да си говорим много. Когато си тръгна, тя ми даде ключа.

— Ключът е на баща ми. Това е добро място да се усамоти човек.

— А ти? — попитах я и тя ми се усмихна.

— Докато баща ми беше жив, имах защитник в двора. Сега нямам никого.

— А брат ти?

— Неудобно му е с мен — каза тя сковано. И добави тъжно: — И на мен с него.

— Бих се изправила по-скоро срещу мъже с ножове, вместо срещу онези кучки с иглите.

Тя се засмя, а когато се обърна отново към мен, вятърът бе зачервил страните й и видях нещо от старата Шън в извивката на устата й.

— Но мога да се защитавам и сама. И то добре. — Вдигна ръката си с присвити пръсти и добави: — Време е лъвицата да покаже ноктите си.

И ме остави там, в градината на покрива на кулата, с вятъра, понесъл мириса на жасмин, и с облаците, затичали като кораби по синьо море.

 

 

Животът ми започна да придобива шаблон, трескав и наситен. Не виждах изобщо Спарк и Нас. Възлюбен беше влязъл в поредната си роля. Сега го знаеха като лорд Шанс. Викаше ме веднъж на ден, в уречен час, и си говорехме. Винаги питаше дали съм добре и аз винаги отговарях, че съм. Имаше някаква сложна версия за това кой е той и как е тръгнал с баща ми и Лант да ме спасят. Носеше ми малки подаръци: изваян от дърво жълъд с тайник под капачето и кукла, цялата облечена в черно и бяло, и по-добра флейта от онази, която бяхме направили на реката. Веднъж на тръгване ми каза:

— Ще стане по-добре, Пчеличке. Друг някой ще има провал или триумф и хората няма да те наблюдават толкова изкъсо. Бебето на Копривка ще стане по-малко придирчиво и тя няма да е толкова уморена. Когато се роди детето на кралица Елиания, ще можеш блажено да се оттеглиш на заден план в политиката на Бъкип. Ще можеш отново да станеш Пчеличка.

Не беше окуражаващо да го чуя. Но с всяка сутрин започваше нов ден и с всяка нощ оставях още един ден зад себе си.

Най-сериозният ден беше онзи, когато Кланси ме придружи до стаята на Копривка в една кула, където обикновено се събираше личната котерия на кралицата. Бяха една от шестте котерии, които живееха в или близо до Бъкип. Една за всеки принц, една за краля, котерията на Копривка… твърде много, мислех си. Почувствах се малко обидена, когато Кланси докладва на собствената ми сестра за нивото на дарбата ми в Умението и как й се е наложило да ми я притъпи с елфовата кора в Келсингра. Научих, че някои от сънищата ми, не Белите ми сънища, а обикновените ми, бяха изтичали нощем от ума ми и бяха безпокоили членовете на котерията. С извинение, че е толкова дръзка, Кланси посъветва да бъда притъпявана ежедневно с елфова кора, докато или стана способна да контролирам необузданото си Умение, или то бъде потушено в мен. Копривка й каза, че ще има съображенията й предвид и ще ги обмисли.

Когато заговорих на Копривка като на сестра и я попитах дали и аз нямам дума за това, тя отвърна:

— Понякога възрастен трябва да реши какво е най-добре за един млад човек, Пчеличке. В това нещо ще трябва да ми се довериш.

Но това бе трудно.

Все пак не бяха само неприятни неща. Хеп Веселото сърце дойде в стаята ми много късно една нощ, придружен от Лант и лорд Шанс. Грижливка беше скандализирана, докато не й напомних, че Хеп е доведеният ми брат. Той ми изсвири някакви глупави песни и скоро дори Грижливка се кикотеше. После лорд Шанс ми каза, че когато се почувствам в състояние, би трябвало да разкажа на Хеп всички подробности за онова, което ме е сполетяло, защото било част от историята на Бъкип и трябвало да се съхрани. Спомних си думите на сестра ми и му казах, че ще имам съображенията му предвид и ще ги обмисля.

Хеп се ухили и рече:

— Така си и мислех!

След което поде нова песен.

 

 

Дните минаваха, с официални вечери и представяния, а след това забавления с други млади благородници на моята възраст. Лейди Симър организираше светския ми график. Братята ми дойдоха на гости, някои със съпругите и децата си, по малко наведнъж. Открих, че вече почти не ги познавам. Обичах ги, но беше отдалечена любов, същата, която и те изпитваха към мен. Гледах ги с Копривка и детето й, слушах шегите и съветите им, и техните „а помниш ли?“, все неща, връщащи към семейство, от което никога не бях била част. Бяха мили. Бяха от онзи вид подаръци, които човек носи на момиче роднина. Ридъл седеше до мен при тези гостувания. Говореше ми, колкото да имам с кого да си говоря, и ме учеше как да се усмихвам на непознати, които ме обичаха и нямаха никаква представа за изпитанията ми — особено след като нямах никакво желание да ги споделям с тях. В такива моменти се радвах, че Нас ме бе посъветвал да залича белезите си. Когато изобщо говорехме, им разказвах как съм видяла кораби да се превръщат в дракони и за движещи се носови фигури, и за чудесата на Келсингра. Сигурна бях, че омаловажават половината от това като детинска фантазия, и това ме устройваше.

Започнах да разбирам защо татко ми пишеше нощем. И защо след това изгаряше написаното.

Дойде един ден, когато сутринта ми не беше запълнена, защото бременната кралица беше освободила дамите си. Помолих да ми разрешат да изляза на езда и след като ми позволиха, настоях, че ще яздя само Прис. След като се облякох, се ужасих, когато ме уведомиха, че с мен ще излязат четирима други благородници, две от които от моя пол. Още по-неприятно ми стана като научих, че всеки ще е придружен от коняр на кон, а някои от родителите им също ще дойдат с нас. Фицбдителен и лорд Шанс щяха да яздят до мен. Олекна ми на сърцето, като видях, че Нас е там, но той само държеше главата на Прис, докато „моят“ коняр ме наставляваше как да се кача на седлото. Беше повече, отколкото можех да понеса.

— Знам как се яха кон — настоях, но дори за самата мен прозвуча сприхаво и капризно.

По-късно направих нещо по-лошо. Поддържахме спокоен ход, който позволяваше на възрастните да си говорят, а младите да ми казват блудкави тъпи неща. Нас яздеше зад нас. Погледнах назад, видях го и само за миг погледите ни се срещнаха. Наведох се напред и прошепнах на Прис:

— Напред!

Приложих ли Умението върху нея? Не мисля. Но тя препусна с охота, изригнахме пред групата и аз я пришпорих. Тя полетя. За първи път, откакто ме бяха пленили, се почувствах самата себе си, свободна и овладяна, макар да бях на гърба на препускащ кон. Зад нас се чуха викове, но ми беше все едно. Свърнахме от пътеката навътре в дърветата и нагоре по стръмен склон. После надолу в малка клисура, през разкалян поток и отново нагоре по друг стръмен бряг. Отначало чувах конски копита зад мен, а после престанах. Продължих напред, лепната за гърба на Прис, и толкова се радвахме една на друга. Излязохме от гората и се озовахме на тревист хълм. Под нас се разгърнаха ливади като зелен килим, пръснатите по тях овце бяха като разпилени мъниста. Прис спря и двете задишахме в едно.

Чух друг кон зад себе си и се обърнах. Беше точно това, на което се бях надявала. Нас дойде в галоп след нас на черен кон, точно толкова хубав, колкото бяха обещали, че ще му дадат. Спря до мен и потупа коня по шията.

— Как се казва? — попитах го.

— Мейбел — отвърна той. Ухили ми се, а после усмивката му повехна. — Пчеличке, трябва да се връщаме. Всички са уплашени за теб.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Само още малко. Всички те са толкова… — Той изчака. Нямаше дума, която да изрази как ме гледаха, и то отгоре, и че винаги, винаги имаше някой, който да стои над мен. — Никога не ме оставят сама.

Той се намръщи.

— Искаш ли да те оставя сама?

— Не. Мога да съм сама с теб тук. Ти никога не ме гледаш все едно съм нещо странно в супата ти.

Той се засмя, аз също.

— Как върви животът ти? Добре ли се отнасят с теб?

Усмивката му повехна.

— Конярче съм, едно от многото. Старшият на конюшните често ми казва да не си виря носа. Вчера ме сгълча и ми каза, че не трябва да имам любимци между конете. Бях се задържал прекалено дълго при яслата на Прис. — Вдигна ръка и се потърка по тила. — Перна ме с дръжката на една четка, когато казах, че на кобилата на Лант й трябва още овес. „Лорд Фицбдителен за теб, момче! И не ми казвай какво да правя!“ — Засмя се на разказа си. На мен изобщо не ми се стори смешно.

— А ти?

Въздъхнах.

— Всевъзможни уроци. Много преобличане, последвано от седене неподвижно и благоприлично в дрехи, от които те сърби. Лейди Симър винаги е до мен, поправя ме, държи ме „полезно заета“. Винаги вътре.

— Виждаш ли често Спарк? Лант и… — Поколеба се. — Лорд Шанс?

— Спарк — изобщо не. Лант и Възлюбен са почти като баща ми, когато ме остави сама.

Нас се ококори и съжалих, че го казах. Но беше истина. При всичките приказки на Възлюбен почти не го виждах, освен когато ровеше в книгата ми за сънища или ми задаваше въпроси.

— Всички те ми липсват — каза Нас тихо.

— Не идват ли да те видят?

— Спарк? Изобщо не. Лорд Фицбдителен и лорд Шанс? Оседлавам им конете и Лант — лорд Фицбдителен — винаги ми пъха монета. Поглеждаме се и знам, че ми желаят добро. Но винаги има хора, които ме гледат, и външности, които трябва да се поддържат. — Потупа джоба си и той издрънча. — Чудя се дали изобщо ще ми се даде време да ида и наистина да похарча няколко от тези монети.

Чухме конски тропот и Нас леко отдръпна коня си настрана, когато първо Лант, а след това Възлюбен излязоха от дърветата. И двамата изглеждаха притеснени. Възлюбен спря до мен и заговори много бързо:

— Муха е ужилила кобилата ти и тя е избягала с теб. Нас е дошъл и е хванал оглавника й. Нас, слез от коня и дръж юздите на Прис. Бързо! — И добави строго към мен: — Пчеличке, никога повече не трябва да излагаш Нас на такава опасност от порицание. Трябва да изглеждаш потресена, когато дойдат другите.

Нас направи каквото му казаха. Може би гневът, който ме изгаряше, щеше да помогне да изглеждам „потресена“. Всеки път, когато изобщо започнех да харесвам Възлюбен, той намираше нещо, с което да разпали тези пламъци. Искаше ми се да го заплюя само като чух, че пренебрегват Нас така. Поех си дъх, за да му го кажа.

Но ето, че дойдоха двама коняри и нечий баща, всички заразпитваха дали съм паднала, а единият коняр намръщено посъветва да ми дадат по-кротък кон, „докато младата дама добие по-добри ездачески умения“.

Върнахме се до равната пътека и две от майките настояха, че трябва да се прибираме, защото били много притеснени и не искали да видят нов инцидент с „непослушен кон“. Всички младежи ме гледаха ококорени. Нас отново изостана в края на процесията.

По-късно Копривка ме повика за „няколко думи“. Бяха повече от няколко и бебето й ревеше, а тя крачеше и леко го подрусваше, докато ми напомняше, че вече трябва да се държа с достойнство. Не я попитах дали е решила за Умението ми. Не беше добър момент да й напомням, че съм своенравна в много отношения. След това Ридъл ме придружи до стаята ми. Когато ме остави при вратата, каза:

— Ако е някаква утеха, на татко ти също не му харесваше този аспект от живота му. Но се справи, така че и ти трябва да го направиш.

Вечерта си легнах рано, с мисълта, че боят на Дуалия го бях понасяла по-лесно от лекцията и разочарованото лице на Копривка. Както вече правех, стегнах добре стените си, преди да се опитам да заспя, колкото за да задържа кошмарите в себе си, толкова и за да не пусна други да проникнат отвън. Прозорецът ми беше тъмен и замъкът тих, когато се събудих от някаква далечна музика. Известно време лежах неподвижна и слушах, зачудена кой свири в такъв час и за кого. Не можех да различа инструмента, но музиката съвършено подхождаше на настроението ми. Внушаваше самотност и в същото време не беше съвсем тъжна, все едно, че да си сам не е чак толкова лошо.

Станах от леглото и си облякох нощен халат. Вратата към кътчето на Грижливка беше затворена: тя спеше дълбоко. Излязох в коридора и се поколебах. Но никой изобщо не ми беше забранявал да се движа сама нощем из Бъкип. Затворих тихо вратата. Вслушах се, но не можах да определя откъде идва музиката. Затворих очи, за да се съсредоточа по-добре, и тръгнах, далече от стаята ми и от големите покои на Копривка и Ридъл в края на коридора. Подминавах врата след врата. От време на време спирах, за да се вслушам. След това продължавах.

Музиката се усили. Стигнах до една врата и долепих ухо до нея. Не чух нищо. Но когато се отдръпнах, музиката беше силна. Заспорих със себе си. Любопитството ми надделя. Почуках на вратата.

Отговор не последва.

Почуках отново, по-силно, и изчаках. Никакъв отговор.

Хванах дръжката на вратата. Не беше заключено. Отворих и видях уютна стая, по-малка от моята. В камината гореше огън — дори и през лятото старите камъни на Бъкип пазеха студ. Пред огъня, на стол с възглавнички, изпънал късите си крака на столче, кръглолик мъж излъчваше с Умение музиката, която сънуваше.

Бях запленена от това и сърцето ми се окрили все едно пристъпих в някоя стара оживяла приказка. В скута му спеше сива котка, май котарак. Вдигна глава. Уютно ни е.

— Винаги ли излъчва музика, когато спи? — проговорих тихо.

Котката само ме погледна. После мъжът отвори очи и също ме погледна. Не изглеждаше изненадан или стреснат. Очите му бяха помътнели, като на старо куче. Имаше старческо лице, малки очи с тежки клепачи и малки уши плътно до черепа. Облиза устни и върхът на езика му остана навън. После каза:

— Сънувах песен за малкото момиче на Фиц. Ако изобщо я срещна.

— Това съм аз — отвърнах и се приближих плахо.

Той посочи възглавницата на пода до стола.

— Можеш да седнеш, ако искаш. Възглавницата е на Пушльо, но сега той седи на мен. Няма да има нищо против.

Ще имам.

Седнах на камината и го погледнах.

— Ти Шишко ли си?

— Така ме наричат. Да.

— Татко ми пишеше за теб. В дневниците си.

Широка усмивка цъфна на лицето му. Беше глуповатичък, осъзнах.

— Липсва ми — каза той. — Носеше ми бонбони. И сладкишчета, поръсени с розова захар.

— Много мило.

— Вкусни са. И хубави. Обичах да си ги подреждам в редичка и да си ги гледам.

— Аз обичах да подреждам свещите на мама. И да ги мириша. Но не и да ги паля.

— Имам четири месингови копчета. И две дървени, и едно от раковина. Искаш ли да ги видиш?

Исках. Исках прости неща, като показване на копчета. Котката измърка, скочи от скута му и се настани на възглавницата. За Шишко беше болезнено да стане, да отвори едно чекмедже и да извади кутията си с копчета, и разбрах, че е стар. Ходенето не беше лесно за него, но копчетата му бяха важни. Донесе кутията си на стола. Одеялото му беше паднало на пода. Вдигнах го и го нагласих отново върху краката му. Докато ми показваше всяко копче, ми разказваше как го е намерил. След това го попитах:

— Можеш ли да ме научиш да излъчвам музика с Умението?

Той ме погледна.

— Моята музика ли? — каза много тихо. Беше несигурен. Предпазлив.

Замълчах. Бях ли развалила всичко, като го попитах за това?

Той ми протегна ръка. Поколебах се, а след това отпуснах ръка в нея и пръстите му се затвориха около моите. Допирът му жужеше от сила.

— Трябва да е много тихо — каза ми. — Не бива да пускам музиката си силно. — Направи нещо на стените ми и изведнъж се озовахме зад неговите по някакъв много особен начин. — Сега — промълви той. — Ето как се прави музиката. — Усмихна се. — Ще започнем с котешкото мъркане.

В онази нощ си спечелих приятел и учител.

Върнах се в спалнята си много преди разсъмване. Беше ме учил на музика, съставена от котешко мъркане, скърцането на люлеещ се стол и тихото пращене на огън. Беше ме загърнал в „Не я виждай!“ преди да се промъкна обратно до стаята си. На другия ден бях сънена. Беше ми все едно. Той ме очакваше, когато се върнах същата нощ. Помогна ми да изградя „палатката“, както я нарече, която беше по-здрава от всяка стена Умение, която бях постигала някога. Беше запазил едно хлебче с джинджифил от през деня, защото вече му носеха всички ястия в стаята. Поделихме си го, както споделихме и нашата музика от котешко мъркане, като добавихме към нея още неща. После галихме котарака. Беше по-забавно от всичко, което бях имала с някого през целия си живот.

По-добре дори от деня, в който татко ме беше завел на пазара в Крайречни дъбове, защото нямаше заклани кучета и промушени просяци. Просто си играехме.

За човек, който никога не си е имал с кого да си играе, беше изумително.