Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (45)

43.
Бинград

До Майсторката на Умението Копривка от Чирак Карил:

Както настояхте, признавам вината си на този лист и също така предлагам своето обяснение. Не е извинение, но е причина, поради която не се подчиних на Калфа Шерс, който ме ръководеше в нашето посещение в Аслевял. Бях наясно със задачата ни. Трябваше да съберем кубове Умение, да запишем къде са били намерени и да ги донесем в замък Бъкип за прочитане, класифициране и складиране. Шерс беше съвсем ясен, когато ми каза, че трябва да стоя с другите и да не пипам нищо, което не е свързано със задачата ни.

Все пак бях чул разкази за картната зала на Аслевял. Желанието ми да я видя надделя над чувството ми за дълг да се подчиня. Когато останахме без надзор, напуснах котерията си, потърсих картната зала и открих, че тя е точно толкова удивителна, колкото твърдяха описанията. Задържах се по-дълго, отколкото възнамерявах, и вместо да се върна там, където бяхме събирали кубовете, отидох направо до стълба, който ни беше пренесъл там.

Това е най-важната част от разказа ми, въпреки че изобщо не извинява неподчинението ми. Другите все още не бяха дошли до стълба. Бях уморен, защото торбата ми със събрани кубове беше тежка. Седнах с гръб към стената. Не знам дали задрямах, или просто бях завладян от спомените в залата. Започнах да виждам Праотци, които идваха и си отиваха през стълба. Някои бяха пищно облечени, а някои преминаваха толкова просто, че все едно крачеха през градина. Но след време ме порази това, че Праотците или излизаха, или влизаха през определена стена на стълба. Нямаше стена, където Праотците да влизаха и да излизаха.

Смятам, че трябва внимателно да проучим руните на всяка стена на стълба, защото вярвам, че някои от проблемите, свързани с изгубено време или голяма слабост, биха могли да се дължат на това, че използваме стълбовете на Умението, за да пътуваме назад, противно на начина, по който са замислени. Когато дойде време да се върна при Свидетелските камъни, изпитах силен трепет. Приписвам еднодневното ни забавяне на това, че влязохме през стена на стълба, откъдето видях, че сенки на Праотци само излизаха.

Извинявам се за поведението си, че напуснах котерията си. Беше недомислено и безразсъдно. Предавам се на съд и наказание каквото намерите за подходящо.

С най-искрени почитания, Чирак Карил

Продължавахме да плаваме. Бавно се събуждах за живот.

Дуалия беше оставила дамгата си върху мен. Ако времето беше студено и мокро, лявата ми буза болеше и понякога от лявото ми око потичаха жълти сълзи. Лявото ми ухо представляваше безформена бучка. Не можех да спя, ако го опирах на възглавницата. Отоците и ожуленото от веригата на врата ми бяха оставили рани, които зарастваха бавно.

Но това беше моето тяло. Останалото от мен просто не искаше да прави нищо. Исках да си остана в хамака в сумрака. Исках Възлюбен и Амбър и Шутът да престанат да ме тормозят. Всеки път, когато пишех в книгата си за сънища или в дневника си, му напомнях за това. Въпреки напомнянията идваше при мен по няколко пъти на ден. Ако бях в хамака си, Амбър сядаше наблизо и се залисваше с плетене. Понякога оставяше изкусни ваяния на животни и предполагах, че те са работа на Шута, защото баща ми беше писал за такива неща. Копнеех да ги имам, но винаги ги оставях там, където ги беше поставила Амбър. Общо взето отбягвах да я поглеждам, но всеки път, когато погледите ни се срещнеха, странните й очи бяха пълни с угризение и умоляващи. Винаги беше изключително търпелив с мен.

В душата ми тлееше пламъче на неприязън към него и го захранвах при всяка възможност. Често си мислех как той е тук, а баща ми го няма. Представях си какво щяхме да правим с татко ми на това пътуване към дома. Щяхме да си говорим с кораба и да гледаме морските птици. Той щеше да ми разказва за историята и географията на Шестте херцогства и да ми обяснява за Бинград и Дъждовните равнини. Щеше да е стабилен и искрен с мен. Но го нямаше и всеки път, когато погледнех променливия мъж, който се опитваше да го замести, изпитвах все по-голяма неприязън към него.

Нас беше по-прям с мен. Настояваше да ходя на масата за ядене и докато се хранех, ми показваше възли. Момч-О беше станал и креташе наоколо. Веднъж седна при нас и бях толкова смутена от благодарността му, че не можех да го погледна. Майка му винаги ми се усмихваше. Капитан Уинтроу ми даде верижка със скъпоценен камък, който блещукаше в тъмното, и халба, която магически затопляше онова, което бе в нея.

— Трябва да опознаеш този кораб, докато имаш възможност! — упрекна ме един следобед Нас. — Кога изобщо ще плаваш отново на жив кораб? Никога. Всички ще се превърнат в дракони. Бъди тук, докато можеш! — Знаех, че е прав, но опитването да направя каквото и да било ме изморяваше ужасно. Един ден Нас настоя да ми покаже как да се катеря по такелажа. — Моля те, Пчеличке. Само пет стъпала нагоре, просто да усетиш как са въжетата под стъпалата ти. Трябва просто да ме следваш. Поставяш стъпалото си където аз поставям моето и ръцете където аз поставям моите.

Нямаше да ми позволи да откажа. Не ме попита дали ще ме е страх и — както винаги с Нас — аз не можех да прекърша гордостта си достатъчно, за да му кажа, че ме е страх. Тъй че се закатерихме. И се катерихме. Много повече от пет стъпала. Имаше една малка кошница на върха на мачтата, с ниски стени от конопени ленти. Нас ми помогна да вляза и се зарадвах, като погледнах надолу и се почувствах безопасно.

— Това е вранското гнездо — каза той. Лицето му за миг стана тъжно. — Само че вече си нямам врана.

— Знам, че ти липсва.

— Да. Пъстра. Така и не се върна, след като тръгна подир червения дракон. Може би живее с драконите. Беше много очарована от Хиби. — Замълча. — Дано да е жива. Другите врани често я кълвяха, защото имаше няколко бели пера. Дали ще е по-лошо с лъскавите й червени пера?

— Съжалявам, че я няма. Харесваше ми да познавам врана.

Неочаквано той каза:

— Пчеличке, ти изцери изгарянията на Момч-О. Защо не оправиш себе си?

Извърнах лице. Заболя ме, че е важно за него, че забелязва белезите на лицето и китките ми. Знаех, че той не притежава магия, но все пак като че ли ме чу.

— Не е до вида ти, Пчеличке. Имам предвид болката. Виждам, че накуцваш. Виждам, че слагаш ръката си на бузата, когато те заболи. Защо просто не ги оправиш?

— Не ми изглежда редно — отвърнах му след малко.

Не можех да кажа, че не искам да ми се наложи да го направя сама. Татко ми трябваше да е с мен, да погали лицето ми с ръцете си и да ми каже колко лошо съм пострадала. Защо трябваше да се изцерявам сама? Защото тук беше Амбър наместо баща ми. Но не можех да кажа всичко това, тъй че намерих други думи.

— Баща ми носеше белезите си. Ридъл има белези. Майка ми носеше белезите от всички деца, които бе родила. Баща ми дори каза, че те бележат победите ми. Да ги махна просто така… — Докоснах смачканата си буза. Усетих как костта е хлътнала навътре. — Това не би заличило онова, което ми направиха, Нас.

Той ме погледна. После развърза връзките на ризата си и оголи гърдите си.

— Виждаш ли къде ме удари стрелата вместо теб?

Кожата му беше съвсем гладка.

— Не.

— Това е защото баща ти изтри белега. Той ме изцери. И Лант също. А да беше видяла как изглеждаше Шутът преди баща ти да се потруди над него! Фиц дори пое раните на Шута и ги постави на себе си, за да може Шутът да се изцери по-бързо.

Мълчах, зачудена как е направил това. Уважението ми към Шута не стана по-голямо от това, че беше дал на баща ми да носи белезите му. Нас докосна бузата ми. Осъзнах, че съм мълчала дълго.

— Виждам, че това те боли. Трябва да го оправиш. Не можеш да направиш така, че да не се е случило, но няма нужда да изнасяш на показ онова, което са ти направили. Не им давай тази власт над теб.

— Ще си помисля — казах му. — А сега искам да сляза долу. Не ми харесва как се люшкаме тук горе.

— Ще свикнеш. А след време може би дори ще ти харесва да се качваш тук.

— Ще си помисля — обещах му отново.

И така стана. Два дни по-късно, когато вятърът беше замрял и платната увиснаха, се качихме отново горе. Не бях сигурна, че ми харесва, но успях да се убедя, че не ме е страх. За няколко дни се успокоих и бавно превърнах вранското гнездо в познато място. Често пъти беше заето от една морячка, Ант. Тя не говореше много, но обичаше такелажа. Хареса ми.

Малко по малко, нощем в хамака, се възстановявах. Правех го бавно, защото не исках някой да забележи. Не исках да казват, че изглеждам по-добре, или да ме хвалят, че го правя. Не можех да обясня защо, дори на самата себе си. Но ухото ми, смачканото ухо, което баща ми бе докоснал и го нарече победа? Оставих го както си беше.

Заобичах кораба. Мисля, че беше защото можех да усетя какво изпитва Вивачия към мен. Ако сложех ръка на сребристото дърво на парапета й, можех да я усетя. Беше като майка ми, когато вдигнеше очи от плетивото си и ми се усмихнеше, щом вляза в стаята — малък поздрав и благопожелание за мен. Не бях достатъчно храбра да говоря много на Вивачия, но тя беше изпълнена с доброта към мен. Това беше единственият разговор, който ми беше нужен.

Чувах другите й разговори с капитана. Беше ми отнело известно време, но бях разбрала, че капитан Уинтроу е племенник на Алтея Вестрит и че Вивачия е корабът на фамилията Вестрит, и че Алтея е отраснала на борда й. Живите кораби, изглежда, бяха много важни за фамилиите, които ги притежаваха. Това, че Парагон се бе превърнал в два дракона и бе отлетял, означаваше, че Алтея, Брашън и Момч-О нямат вече кораб. И Вивачия искаше да направи същото. Тогава нямаше да има живи кораби за никого от тях. Нас беше прав. Преди да порасна всички живи кораби щяха да са изчезнали.

Това ме натъжаваше, но нямаше някакъв по-непосредствен конфликт. Седнала бях на една въжена намотка на носовата палуба и бях задрямала. Събудих се от гласовете на група моряци; бяха застанали в почтителна редица, с шапките в ръцете им. Не бях чула за какво молеха кораба, но отговорът й го изясни. Вивачия отказа да се отбие в Пиратските острови. Капитанът я умоляваше, Момч-О я молеше настойчиво, но тя беше непреклонна. Черната й къдрава коса имаше грапавината на дърво, но по някакъв начин все пак се раздвижи, когато поклати глава.

— Кенитсон изобщо няма да е по-малко мъртъв, все едно кога или как ще получат новината. Всички знаем колко ужасно ще е за кралица Ета и Соркор, и всъщност за целите Пиратски острови. Мислите ли, че не обичах Кенитсон? Не беше кръв от моята кръв, но го обичах. Познавах баща му и може би го разбирах много повече, отколкото ми харесваше. Уважавам отчасти това, което направи той. Въпреки това не желая да бъда заклещена в Делоград, докато Ета беснее, проклина и плаче. А знаете, че ще има хиляда въпроса, последвани от хиляда обвинения и упреци. Ще ме забави за седмици, ако не и за месеци.

— Тогава какво ти е намерението? — попита Навигатора.

— Възнамерявам да подмина Пиратските острови. Знам, че се нуждаете от провизии. Не съм Лудия кораб, да не ме интересува изобщо животът на екипажа ми. Мога да направя компромис. Можем да спрем за кратко в Бинград. После ще отида нагоре по Дъждовната река до Трехог. За Сребро. Да стана драконът, който винаги е трябвало да бъда.

— Ами аз? — попита обезкуражено капитан Уинтроу. — Какво ще си помисли Ета за мен? Смяташ ли, че изобщо ще мога да се върна в Делоград, ако не донеса на кралица Ета вестта за смъртта на сина й? — Поклати глава. — Това ще е краят на кариерата ми. Може би дори на живота ми.

Алтея, Брашън и Момч-О идваха да се включат в разговора. Бояха ли се от бунт на кораба?

Вивачия помълча малко. После каза, твърдо и в същото време със съжаление:

— Знам само, че твърде дълго съм била кораб. Уинтроу, аз съм пленничка. Трябва да се освободя. Ще се освободя. Както и ти би трябвало да се освободиш. Години минаха. Ета никога няма да те обича така, както обичаше Кенит. Тя е жена, чиято любов бе спечелена със студенина и пренебрежение. Мислеше, че един мъж, който не я бие, я обича. А Кенит? Той никога не си призна, че държи на нея като на нещо повече от подръчна курва. Беше по-обичлив към теб, отколкото към нея. Уинтроу, иди си у дома. Отведи ме у дома. Време е и двамата да бъдем свободни.

Толкова дълго мълчание последва думите на кораба, че чак се зачудих дали всички не са си отишли. Погледнах изпод мигли и видях, че Алтея е отпуснала ръце на раменете на племенника си. Моряците бяха смутени и избягваха да го погледнат.

— Тя е права — прошепна Момч-О. — Права е.

Уинтроу се отдръпна от Алтея и се отдалечи и от семейството, и от фигурата. Сметнах, че ще е по-добре да продължа да се преструвам на заспала и никога да не споменавам на никого какво съм подслушала.

Повечето от екипажа на Вивачия бяха от Пиратските острови. Отказът на кораба да пристане там ги беше изпълнил с негодувание. Усещах къкрещото напрежение и бях озадачена. Знаеха, че не е решение на Уинтроу, а на кораба, тъй че какво очакваха от него? Но когато наближихме Пиратските острови, капитан Уинтроу предложи компромиса си. Даде корабните лодки на онези, които желаеха да напуснат палубата на Вивачия и да идат в Делоград. Задържа само една лодка, макар да знаеше, че няма да ни побере всички, ако ни сполети някое бедствие.

Но след като им се даде възможност, само дванайсетима избраха да напуснат. Някои отдавна бяха плавали с Вивачия и решиха да останат с нея, за да видят как ще се превърне в дракон.

— Това ще е приказка за разправяне години наред и гледка, която няма да пропусна — заяви един.

И при тези думи двама, които бяха искали да напуснат, решиха да останат. Уинтроу се сбогува с другите и ги увери, че корабният ковчежник ще се погрижи да им се плати. А Момч-О каза на най-стария:

— Доверявам ти това, да го дадеш на кралица Ета. Чуйте всички, които напускате кораба: това не бива да се загуби.

Но това, което им даде, беше само една невзрачна огърлица със сивкав талисман. Не разбрах защо моряците бяха толкова стъписани и сериозни. Обещаха му, че ще го дадат на кралицата веднага. След това спуснахме лодките и гледахме след тях, докато се отдалечаваха.

Вечерта капитан Уинтроу се напи много, Алтея и Брашън също. Момч-О стоя на нощната вахта и командваше кораба. Клеф му правеше компания, както и Нас. Седяха на предната палуба близо до носовата фигура и пееха някакви неприлични песни. На другия ден всички се захванаха за работа с подпухнали лица и треперещи ръце. Амбър и Спарк помогнаха да се запълнят дупките от напусналите моряци, а корабът като че ли плаваше почти сам в порива си да стигне до Дъждовната река.

Имах още един пристъп на морска болест, от който отслабнах и ме тресеше. Когато Амбър се опита да ме успокои, че всичко ще се оправи, й казах, че знам и че искам да ме остави на мира. Това като че ли й се стори странно, но отстъпи на желанията ми. Нас бе този, който ми носеше вода и супа, а когато треската ми мина, помоли капитана за разрешение да си взема баня в каютата му. Дадоха ми корито, кърпа и ведро с гореща вода. Копняла бях за корито пълно с вдигаща пара вода, но Нас обясни, че предвид отказа на Вивачия да спрем на Пиратските острови трябва да пестим прясната вода. С това, което ми дадоха, можах да се отърва от повечето си белеща се кожа. Излязох с цвят, който бе с една нотка по-близо до кожата на Нас, и се чувствах много по-добре.

 

 

Странното беше, че самата скука на безметежното ни пътуване ми стана трудна за понасяне. След месеци ежедневни кроежи как да оцелея изведнъж се оказа, че имам да правя много малко. Никой не очакваше работа от мен. Непрекъснато ми казваха да си почивам. В тези бездейни часове бях оставена да си припомням всички подробности от това, което ме бе сполетяло. Опитвах се да осмисля всичко, което се беше случило. Татко ми беше мъртъв. Хората, които ме бяха отвлекли, бяха мъртви, или поне повечето от тях. Отивах „у дома“ в замък Бъкип, при сестра, която не познавах добре, и племенничка, която беше бебе.

Мислех за нещата, които ми бяха направили, и за нещата, които бях направила, за да оцелея. На някои едва можех да повярвам. Захапването на лицето на Дуалия. Как гледах когато Акриел умря. Как станах Унищожителя и убих Дуалия, и подпалих Симфи, и изгорих всичките библиотеки. Онова наистина ли бях аз, Пчеличка Пророчица?

Имах сънища, както пълните с предсказания, така и обикновени. Понякога е трудно да ги различиш. Обикалях по стените на Върбов лес, виках татко си, но само един вълк дойде при мен. Търговец Акриел пълзеше след мен, крещеше, че всичко било по моя вина. Опитвах се да избягам от нея, но краката ми бяха омекнали. Син сръндак скочи в сребърно езеро и от него излезе черен вълк. Дванайсет дракона се извисиха в бляскав полет. Дуалия стоеше над леглото ми и се смееше при мисълта, че съм могла да я убия. Сънувах жена, която ореше огромно поле, златни треви израстваха, за да бъдат пожънати и прибрани в скърцащи фургони. Сънувах как майка ми каза: „Той може да не изглежда, че те обича, но те обича.“ Сънувах как гледам величествен бал в огромна празнична зала през една пукнатина в стената.

Някои записвах на хартията, която Възлюбен ми беше дал, а други запазвах за себе си. Една вечер той дойде при мен на носовата палуба и каза:

— Предлагам да седнем заедно, да ми прочетеш сънищата си и да ги обсъдим.

Не исках да ги споделям. Записването им ги правеше важни. Четенето им на глас щеше да ги направи още по-важни. Замълчах си.

Той седна до мен. Дългите му ръце, едната в ръкавица, другата гола, бяха отпуснати в скута му.

— Пчеличке, моля те, позволи ми да те опозная. За мен няма нищо по-важно от това. Искам да те познавам и да те уча на нещата, които трябва да разбереш за себе си. Да те уча за сънищата ти и какво биха могли да означават те, и какво животът би могъл да изисква от теб. Някой ден ще трябва да намериш Катализатор и да започнеш да правиш промени…

Забелязах, че не каза, че иска аз да го опозная. Амбър-Шута-Възлюбен, какъвто беше. Покрих рисунката си на търговец Акриел. Усмихнах му се.

— Намерих Катализатор. И направих промените си. Приключила съм с това. — Помислих за онова, което татко ми щеше да иска да направя. Поех си дълбоко дъх и се постарах да не нараня чувствата му. — Не искам да бъда Бял пророк като теб.

— Може би наистина бих искал да можехме да променим това. Но се боя, че за теб е неизбежно. Да го оставим настрана. Би ли ми казала за твоя Катализатор? — И ме попита тихо: — Нас ли е?

Помъчих се да скрия изумлението си от тази идея. Нас ми беше приятел!

— Вече ти казах! Моят катализатор беше Дуалия. Тя направи възможно да стана това, което трябваше да съм, за да се превърна в Унищожителя. Тя промени живота ми. Тя ме отведе от Върбов лес в Клерес. Там направих промените, които всички се бояха, че ще направя. А след това я убих. Аз съм Унищожителя и аз унищожих Слугите.

Той помълча дълго. Пръстите му, в ръкавица и голи, се сплетоха.

— Сигурна ли си, че Дуалия беше твоят Катализатор?

— Прилкоп каза, че беше тя — поправих се. — Прилкоп каза, че мисли така.

— Хм. За Прилкоп се знае, че е грешал. — Въздъхна. — Пчеличке, мислех, че всичко това ще е много по-лесно и за двама ни. Но пък се надявах, че татко ти ще е с нас. Да ни помогне да станем приятели. Да ти помогне да ми се довериш.

— Но той е мъртъв.

— Знам. — Внезапно изправи рамене и огледа лицето ми. Тези очи… Извърнах поглед.

— Пчеличке. Обвиняваш ли ме за неговата смърт?

— Не. Обвинявам него.

Не знаех, че ще кажа това. Но след като го изрекох, ме обзе чувство на правота. Негова вина беше, че беше умрял, и беше честно да съм му толкова сърдита.

Възлюбен взе ръката ми в своята в ръкавицата. Вече не ме гледаше. Беше зареял поглед над морето.

— Аз също. И мисля, че съм му ядосан колкото и ти.

Издърпах ръката си. Сякаш той беше невинен!

 

 

Плавахме покрай крайбрежието, което наричаха Прокълнатите брегове. Ден след ден се приближавахме към Бинград — до нощта, когато можахме да видим светлините му в далечината. Възлюбен ни изложи плановете си. Щяхме да слезем в Бинград, да пратим пощенска птица до замък Бъкип, че ни трябват средства за превоз до дома, и да изчакаме да получим вест от тях. Алтея ни беше поканила да отседнем в семейния й дом, докато пристигнат средствата и превозът ни се уреди, и „Амбър“ беше приела с благодарност. Докато пристигнат средствата от Бъкип, бяхме бедняци, зависими от благосклонността на Алтея.

Влязохме в Търговския залив и след това в пристанището на Бинград. Денят бе слънчев. Вивачия тръгна право към кейовете, запазени за живите кораби. Пристигането ни предизвика вълнение и скоро другите живи кораби започнаха да й викат. Беше странно да чуеш кораби да си подвикват един на друг, да питат за новини. Явно двата дракона, които бяха някога Парагон, се бяха отбили в Бинград, за да призоват другите кораби да ги последват до Келсингра. И сега те искаха да научат вярно ли е това. Наистина ли двата дракона са някогашният жив кораб Парагон? Един кораб, Кендри, беше най-гласовитият, ревеше, че е крайно време корабите да бъдат свободни дракони. Носовата му фигура представляваше чаровен гологръд младеж. Беше привързан за отделен кей от другите живи кораби и мачтите му бяха голи. Повечето кораби бяха просто любопитни, но гневът на Кендри беше плашещ.

Не само корабите вдигаха врява. Още щом ни привързаха, шумна тълпа хора със странни халати се спуснаха към нас по кея. Докато слизах зад Възлюбен със Спарк и Нас, те настояваха за разрешение да се качат на борда.

— Кои са тези? — попитах, докато ги подминавахме. Мъжете и жените бяха с халати с всевъзможни цветове и до един бяха намръщени.

— Членове на Търговския съвет на Бинград — каза тихо Възлюбен, сега беше Амбър. — Всяка от първоначалните фамилии, които са се заселили тук, има глас в Съвета на Бинград, за да взимат решения, които обвързват всички. Възможността живите кораби да станат дракони ги тревожи. Живите кораби и тяхната способност не само да се движат по Дъждовната река, но и да са бързи в открито море, от много време е давала на Търговците изключително предимство. Изчезването им ще повлияе не само на фамилиите, имали късмета да ги притежават от поколения и да основат богатството си на тях, но и на всички, разчитали на тях, за да докарат първи в Бинград най-добрите стоки от Дъждовните равнини.

— Момч-О каза, че съветът хич няма да се зарадва на това — резюмира Нас. — Вероятно ще имат голямо съвещание тази вечер, за да решат какво да се прави.

Бинград се оказа колкото красиво, толкова и оживено място. Хората вървяха по улиците енергично и целеустремено. Някаква жена гръмко поздрави един мъж и настоя да й каже къде е товарът й с фина телешка кожа. Двама мъже се надигнаха на една маса и се наведоха да си стиснат ръце над чайник с две чаши. Вестоноска притича покрай нас, кесията й с писма се люшкаше пред подскачащите й гърди. Клерес беше град на бледи пастелни тонове и кротки хора. Бинград кипеше от цветове и оживена търговия. Носеха се миризми на подправки и сочни меса. Амбър крачеше широко усмихната през всичко това и градът като че ли й беше съвсем познат. Не беше сигурна за точния път, но скоро намери място, откъдето можехме да пратим пощенска птица до замък Бъкип. Спарк извади кесийката си и отброи внимателно няколко монети, за да плати.

Щом напуснахме, кимна към кесийката и каза:

— Не ни останаха много, Амбър.

— Късмет, че все имаме нещо. Колкото и да са, трябва да стигнат — отвърна тя. Беше облечена в полумъжко, полуженско облекло. Всички бяхме заели по нещо за обличане, защото се бяхме качили на Вивачия само с дрехите, с които бяхме скочили от Парагон. В сравнение с изящно облечените Търговци и разноцветното множество по улиците приличахме на просяци.

Докато се връщахме към кораба, Спарк изведнъж изпищя и отскочи настрани от нас. Вдигнах очи и видях някакъв мъж, който тичаше към нея. Сграбчи я за кръста и я прегърна, а после я завъртя. Тъкмо посягах за ножа на колана си, когато Нас извика:

— Лант? Как е възможно? Лант!

Той беше. Беше изгорял от слънцето и по-дрипав от нас, но наистина беше Лант. Възкръсването му бе достатъчен повод да решим, че ще похарчим малкото монети, които още имахме, за скромен обяд. Седнахме на една маса под платнен навес. Лант добави своите монети към нашите.

— Вкопчил се бях в една дъска, когато „Морска роза“ мина покрай мен, бягаше от пристанището. Екипажът й ми хвърли въже и ме издърпаха на борда. Помолих ги да ме върнат, но нито помощникът, нито екипажът не искаха и да чуят! Бях се озовал при тях посред бунт, защото бяха оставили обезумелия си капитан в Клерес.

Историята, която ни разказа, беше чудесна. Работил на кораба като обикновен моряк, а после го напуснал и взел превоз на друг, пътуващ за Островите на подправките. Там си намерил работа на трети, който плавал към Бинград. Беше пристигнал ден преди Вивачия и бързо бе дошъл да ни намери.

Стараех се да се радвам за Спарк и Лант, но щастливото им събиране само ме караше да се разплача. Възлюбен се усмихваше като Амбър, но в един случаен миг видях меланхолия в очите му. Донесоха ни напитки, изстискани от плодове и подправени с тръпчива подправка. Когато дойде ред да плащаме, собственичката на чайната отказа парите ни. Докосна дървените си обици и каза:

— Те ми донесоха повече късмет, отколкото можех да си представя. Радвам се да те видя отново в Бинград, Амбър, и очаквам с нетърпение табелката на дюкянчето ти да се люшка отново на улица Дъждовни равнини.

Докато се връщахме към кораба, ни срещна Алтея — още преди да сме стигнали до пристанището. Ухили се, като видя Лант с нас.

— О, значи ги намери! Хайде. Ще ви заведа във фамилния ми дом. — Поканата й беше повече заповед. Поведе ни нагоре по калдъръмени улички към един район, където изящни домове гледаха ведро над градински стени, обрасли с пищно разцъфнали лози. Когато оставихме градските тълпи зад нас, заговори припряно. — Отиваме при майка ми. Настроението на Търговския съвет е сприхаво. Нападнаха ни заради гласа на Вестрит, настояват да забраним на други търговци да разрешават да се дава Сребро на живите кораби. Майка ми държи този глас. Бяха много ядосани на Брашън и мен, обвиняваха ни, че не сме изпълнили задълженията си като Търговци, когато сме „позволили“ Парагон да се превърне в дракони.

— Сякаш можехте да го спрете! — намеси се Нас.

— По-лошо. Сякаш е трябвало да го спрем. Парагон беше прав. След като разбрахме, че е възможно, с Брашън знаехме, че това е правилният избор за него. Колкото и тежко да беше за нас.

— Значи ще настоявате, че на корабите трябва да се позволи да търсят Среброто и да станат дракони?

— Не — отвърна малко сърдито Алтея. Като за дребничка жена вървеше бързо, бързината й компенсираше късата й крачка. — С Брашън изобщо няма да присъстваме на заседанието на Съвета. Нито Уинтроу. Насам.

Свърна встрани от сенчестата улица на един коларски път. Малко по-надолу се натъкнахме на здрава стена от дялан камък. Никаква врата не преграждаше пътя ни и влязохме в градина, каквато не бях виждала никога. Тучни треви се простираха от двете страни все едно овце ги бяха опасли на равна височина, но без да оставят тор. Имаше високи дървета, а под тях цветни лехи. На едната страна видях малка постройка, стените й бяха от стъкло. Вътре в стъклото се притискаха растения, като надничащи навън деца. Вървяхме и вървяхме, а Алтея промърмори:

— Трябваше да пратя бегач за карета. Твърде бях ядосана, за да се сетя.

— Дворът е изключително красив тази година — подхвърли Амбър и си спечели кисела усмивка от Алтея.

— Добри слуги се купуват с пари. Но да, изключително красиво е. Не като съсипания от буря пущинак, който видя първия път, когато гостува. — Поклати глава. — Чудя се дали ще можем да го поддържаме така след като Парагон си отиде. Е. — Последното излезе на въздишка, щом се запъти към широките входни стъпала. Без да спира, отвори вратата, влезе и извика:

— Майко! Пристигнахме! И имаме важна новина!

Двама слуги с еднакви ливреи забързаха към нас, но Алтея им махна да се отдръпнат.

— Добре сме, Ренолдс, радвам се да те видя. Ангар, къде е майка ми?

— Алтея? Ти ли си? — чу се откъм коридора, а след това се отвори врата. Появи се белокоса жена с тояжка в ръка. Ръката, стиснала тояжката, беше кокалеста, а лицето на жената беше набръчкано, но тя пристъпваше отривисто. Посрещна ни с усмивка. — И кого си довела у дома този път? Амбър?! Ти ли си това, след всичките тези години?!

— Да — отвърна Амбър и очите и усмивката на старицата се разшириха.

— Влизайте, влизайте! Тъкмо казах да направят чай. Ренолдс! Ще намериш ли достатъчно храна за цяла орда? Знаеш как яде Алтея, когато се върне у дома!

Ренолдс отвърна с широка усмивка:

— Разбира се, мадам. Тутакси.

Алтея ни представи, но щом започна да обяснява, майка й я прекъсна:

— Знам повече, отколкото си мислиш, че знам, и много по-малко, отколкото би ми се искало. Получих депешите ви от Делоград и бях искрено уплашена за теб и Брашън, и за Момч-О. Но Каригвестрит ме увери, че сте оцелели и че Вивачия ви кара към дома. Много ли тежко е пострадал Момч-О?

— Каригвестрит? — Алтея се стъписа.

— Синият. Зелената беше по-сдържана за името си. Тя определено е по-старата и мисля, че тъкмо тя е отговорната за… неуравновесения нрав на Парагон, когато беше кораб. Как е Момч-О?

— Драконите са дошли тук и са говорили с теб?!

— Искаш ли да видиш как съсипаха градините с ирис около езерцето? Там избягаха двата бика, за които помолиха, и там пируваха. Тъй че знаех, че сте живи, и се надявах, че идвате право към къщи, но малко знам повече от това и още по-малко разбирам!

— Е, това ми спестява малко време, но има още много за разказване и още повече непосредствени грижи. Група от Търговския съвет ни срещна още щом пристанахме. Бяха много ядосани, че Парагон се е превърнал в дракони. Обвиняваха ни едва ли не в измяна. А сега и Вивачия иска да…

— Работата на Търговците си е за Търговците — укори я майка й твърдо. Обърна се към нас с усмивка. — Заповядайте. Не знам дори имената ви все още, но моля, настанете се удобно тук, докато двете с Алтея си поговорим насаме. Насам, ако обичате.

„Насам“ се оказа просторна стая с тапицирани столове до прозорци, които гледаха към съсипаната ирисова градина. Подът бе облицован с бели плочки, около масата, с повърхност също от бели плочки, имаше шест стола. Докато Амбър ни вкарваше, чух майката да казва:

— О, чудесно, Ренолдс. Сервирай и ела след това при нас.

— Обидихме ли я? — попита тихо Лант, но Амбър поклати глава.

— О, не. Просто търговците са много дискретни за работата си. Сигурна съм, че скоро ще дойде при нас. Олеле, чай! И лимон!

Ренолдс влезе с голям сребърен поднос с димящ порцеланов чайник и чаши. Щом го постави на масата, ми замириса на чай и на някакъв нарязан жълт плод на чинийка на подноса. Последваха го други двама слуги, понесли подноси със сладки, студени резенчета меса и хлебчета.

— Истинска храна — казах и Нас се засмя.

— Като храната във Върбов лес.

Чувствах се неловко, но Амбър явно не. Настани се и освободи с кимване Ренолдс, след като той ни наля чай. Моята чаша имаше рисунка на роза и деликатна дръжчица. Чаят беше тъмен и силен. Изстисках като Амбър сока от жълтия плод в чая си. Чаят винаги ме успокояваше и прочистваше ума ми. Лант сложи сладкишчета в една чинийка и я постави пред мен. Погледнах ги и гърлото ми се стегна, като си спомних Зимния празник, който така и не се състоя. Нас захапа една сладка, която бе наръсена с канела. Аз също си взех една и я счупих. Беше розова отвътре. Вкусих я и се оказа ягода. Като онези, които отглеждаше майка ми. Преглътнах сълзите си и я изядох. Чаят миришеше като кухнята във Върбов лес сутрин. Гърлото ми се стегна.

Амбър говореше:

— … средства от съкровището на Игрот. Вярвам, че Алтея е вложила голяма част от дяла си във възстановяването на дома от детството й, защото беше занемарен поради липса на средства още преди наемниците да завземат и опустошат половината град. Знам, че се страхува за доходите им, след като живият кораб си отиде. Но съм сигурна, че Парагон не беше единственото вложение на Роника. Убедена съм, че Алтея, Брашън и Роника могат да си осигурят доход с всеки кораб, дори и да не им говори.

— Искаш ли още? Ти почти не яде — попита ме тихо Лант. Загрижеността в погледа му ме изненада. После съобразих, че липсата на татко ми е много остра за него.

— Не знам — отвърнах и той кимна. Нас още ядеше. Амбър и Спарк бяха станали от масата и бяха взели чашите си до прозорците с изглед към разрухата в градините. На вратата се почука и влезе Ренолдс.

Беше му сякаш малко неловко.

— Търговец Вестрит забеляза, че детето е босо. Сред слугите има деца, на които обувки и поли са им вече малки, и тя помисли, че може да ви предложи някои. — Говореше на Лант и Амбър, сякаш бях твърде малка, за да го разбера.

Заговорих от свое име:

— Бих била много благодарна, наистина, за всичко, което бих могла да обуя.

Бях най-дрипавата от всички, защото докато на другите им бяха дали дрехи от екипажа на Вивачия, на кораба нямаше нищо, което да ми става.

Ренолдс беше донесъл няколко чифта меки кожени пантофки, каквито носят обикновено домашните слуги, и един чифт с по-твърда подметка. За щастие точно той ми стана най-добре. Навлякох полата над опърпаните памучни панталони, които ми беше дала Капра. Полата се стягаше с пояс и изглеждаше прекалено чиста, за да се носи със зацапаната ми блуза. От толкова време не бях носила поли, че се чувствах странно. Благодарих на Ренолдс, че се е сетил, но Нас поклати глава и докато Ренолдс излизаше, възкликна:

— Принцеса на Шестте херцогства да носи отстъпени от слуги дрехи!

— Принцеса? — попита Роника, която тъкмо влизаше. Усмихна се, като го каза, сякаш беше някаква моя прищявка.

— Не е съвсем правилната й титла — каза Амбър. — Но е знатна дама.

— Която много ви благодари за обувките — вметнах, за да не помисли майката на Алтея, че съм неблагодарна. Поднесох й реверанс в новата си пола и казах: — Изключително съм ви благодарна, че се сетихте.

— Тя е дъщерята на Фицрицарин Пророка. Пчеличка. Момичето, което отидохме да спасим — обясни Алтея.

Майка й се извърна рязко към нея.

— Тя е дъщерята на принца Пророк, който изцери Фрон? — Изглеждаше стъписана. — Не знаех! Скърбих, когато Алтея ми каза, че е загинал. Той е татко ти? О, толкова съжалявам. Фамилията ни му дължи дълг, който никога не можем да изплатим.

— И се удвои, когато тя изцери Момч-О от изгарянията му, когато хората на Клерес подпалиха Парагон. Майко, мислехме, че щеше да загуби ръката си и да остане загрозен с белези завинаги. Но новата му кожа е розова и здрава.

— Момч-О е пострадал толкова тежко? Явно има още много неща, които не си ми казала!

— Има, и има твърде малко време да стоим тук и да ти разказвам. Майко, трябва да се върнем на кораба. Може ли да използваме каретата ти?

— Разбира се. Само да си сменя обувките. Ренолдс! Ренолдс, каретата, колкото може по-бързо. Алтея, ела с мен да се преоблека. Имам много въпроси към теб.

И двете бързо излязоха.

Скоро след това Роника, с огромна шапка, ни придружи до каретата. Нас и Лант не бяха оставили нито троха, нито капка чай на масата. Почти бях забравила как да се оправям с поли и ми беше трудно да се кача в каретата. Нас имаше само миг, за да зяпне двата черни коня, които щяха да ни върнат на пристанището, преди да щракнат вратата зад нас.

Докато трополяхме по калдъръмените улици, Роника Вестрит се наведе и хвана ръцете ми.

— Да бяхме имали време, скъпа, щеше да има пир в твоя чест и щях да се погрижа да си облечена както се полага, не заради сана ти, а заради добротата ти. Имам само двама внуци и твоето семейство спаси и двамата. Съжалявам, че гостуването ще е толкова кратко, и скърбя за загубата ти. Натъжена съм, че трябва да тръгнете на път отново още тази вечер.

— Какво значи това? — намеси се Амбър.

— Пратих птица до пристанището — отвърна Алтея. — Уинтроу и Брашън трябва да се погрижат да попълнят запасите ни с вода и с толкова провизии, колкото позволи времето. Щом Търговският съвет се събере, ще излезем от пристанището и ще поемем за Трехог. Пратихме птица до Келсингра, за да поискаме за Вивачия онова, което би трябвало да е нейно по право: достатъчно Сребро, за да се превърне в дракон.

— Но…

— Майка ми е получила писма по птица от Малта и Рейн. Бъкип вече е пратил ползватели на магия до Келсингра. Някои били завладени от гласовете на града и не могли да останат дълго. Но други успели да „запазят стените си“, както го наричат, и помогнали на много хора там. Когато се прехвърлили през реката до Селото, направили дори повече, далече от камъните на града.

— Включително сестрата на Рейн — добави Роника Вестрит с усмивка. — И пратихме наша птица, за да уведомим Келсингра, че ще ви върнем при тях нагоре по реката. Вашите ползватели на магия от Бък имат някакъв начин да пътуват между Шестте херцогства и Келсингра с помощта на магически статуи, както го разбирам. И може би ще са в състояние да ви прехвърлят у дома по този начин.

— Биха могли — каза тихо Амбър. Усещах, че е изненадана от новините. — И много бързо при това. — Хвана ръката ми. — Може да е малко плашещо, но ще съкрати много дни от пътуването ни до дома.

— Пътувала съм през камък — напомних й, докато издърпвах ръката си от нейната.

Замълчах, щом помислих как бях заклещена с другите в развалините на Халкида. За Репин, как пропадна в камъка. Каретата продължи да трополи по пътя.