Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (44)

42.
Фурнич

А сред останките от изгорялото (нямаше много; твоето протеже се оказа много усърдно!) намерих един опърлен къс. Преписал съм го тук.

„Веднага щом се окажат негодни да се борят, тръгни смело напред и им пусни кръв. Същественото е да се направи бързо, докато повечето от отровата е в коремите им и не е засегнала месо, кост, мозък и език. Прибери кръвта, после органите и накрая месото. Етикирай всеки съд, защото всяко нещо трябва да се провери отделно, за да се види дали отровата е била твърде силна и смъртоносна. Приложи малко на поне двама роби. Ако един умре, хвърли съдържанието. За жалост не можем да контролираме колко ще изяде всеки дракон от стръвта и следователно не можем да контролираме колко отрова ще погълне всеки.

Очите трябва да се консервират в оцет; те са най-нетрайни. Нарежи месото на тънки резени, осоли го и го изсуши.

От цялото същество само стомахът би могъл като цяло да се захвърли. Всяко друго късче трябва да бъде прибрано и съхранено, защото след като веднъж премахнем драконите, тези са последните, които…“

И тук е краят на опърления къс. Стари приятелю, ти беше прав. Нашите Слуги съзнателно са избивали това, което е останало от драконите и влечугите след бедствието на север. Други откъслеци от документи само с дати и с броя на бурета и бъчви ми подсказаха, че избиването се е извършвало на различни места.

Оттук и възмездието на драконите. Оттук също така и дълголетието на Четиримата.

След убийството на Капра поех грижата за малцината останали Бели. Напуснахме Клерес и се заселихме в малка ферма навътре в сушата. Опитвам се да уча младите да отглеждат и събират храна. Много от тях са престанали да сънуват.

Боя се, че на това писмо ще му трябват много месеци, докато стигне до теб. Когато за последен път се видях с Фицрицарин Пророка, си разменихме няколко тежки думи. Моля, предай му моите почитания. Не се съмнявам, че той ще се върне при теб, също както и ти се върна при него.

Писмо от Прилкоп до Възлюбен

Шутът ми беше разказал как се е върнал в Клерес първия път. Трябваше само да направя същото пътуване на обратно. Трябваше да стигна до другата страна на Клерес, до едно от дълбоководните пристанища, Сайсал или Круптон. Там щях да намеря кораб, който да ме превози до Фурнич. И там, на хълмовете около пристанището Фурнич, щях да намеря развалините от Праотците и един силно наклонен стълб на Умението.

Изглеждаше толкова просто, ако човек го изреди бързо. С повечето неща е така.

За нощта се подслоних в тунела. Беше защитима позиция, както Лант бе казал на Пчеличка. На разсъмване се изкачих на това, което ми се стори най-високия хълм, и огледах за път. Тръгнах през едно пасище, където две крави ме изгледаха подозрително, после надолу по склона, минах покрай скорошните развалини на селска къща и излязох на пътя. Нямаше хора, но знаех, че това ще се промени, след като новината за падането на Клерес се разпространи. Насам щяха да тръгнат плячкаджиите и онзи тип хора, които щяха да побързат да се възползват от пострадалото население. Слуховете за дракони нямаше да ги задържат за дълго. Надявах се Прилкоп да успее бързо да овладее лидерската позиция, която му бях оставил вакантна. Оцелелите Бели и колкото Слуги ги следваха можеха, под неговото наставничество, да се върнат към старите порядки. Така или иначе бях приключил с тях.

Кракът ми все още се изцеряваше и болеше. Бях непрекъснато гладен. Комарите се хранеха с мен и нещо като кърлеж се беше впило във врата ми. Не можех да напипам малкото му телце, но сърбеше адски. Обувките ми липсваха ужасно.

Следобед над мен прелетя малка сянка. На следващото преминаване Пъстра кацна на рамото ми и ми нареди:

— Заведи ме къщи.

— Изтърва ли кораба? — попитах я. Нямаше да призная, че се зарадвах на компанията й.

— Да — призна тя след малко.

— Врана. Пъстра. Как разбра, че съм жив? Как разбра къде да ме намериш?

— Сребърен мъж, но глупав — отбеляза враната. Вдигна се от рамото ми, но после извика: — Плодно дърво! Плодно дърво!

Полетя пред мен. Вълкът вътре в мен беше развеселен, но и малко подразнен. В мое отсъствие се свързваш с врана? Е, поне не е дивеч. И е умна.

Не сме свързани!

Не? Е, не сте свързани както бяхме аз и ти, вярно. Но има много нива на връзка с Осезание. Тя те усеща, въпреки че няма да ти позволи да заемеш сетивата й.

Изведнъж много неща ми станаха ясни. Почувствах се обиден. Защо ме държи на разстояние? — зачудих се.

Знае, че никога няма да й отстъпиш същия вид връзка, която споделяхме. И затова се пази.

След като не отговорих, той добави: Харесвам я. Ако все още тичах до теб, щях да й се радвам.

Подуших узрелите плодове преди да видя дървото. Малка овощна градина. Тесен път водеше до друга срутена къща. Драконите бяха проявили усърдие. Необрани кайсии бяха нападали и ферментираха на покритата с мравки пръст. Замайващата миризма и бръмченето на пчели и оси изпълваха въздуха. Зрели плодове все още висяха на дървото и бързо напълних шепите си, а след това и корема си. Сокът в тях облекчи жаждата ми, както и глада ми.

След като не можех да ям повече, събрах още и си направих торба от остатъците от ризата ми. Върнах се на пътя и продължих; надявах се, че ще чуя скърцането на фургон или конски копита навреме, за да се скрия. Стомахът ми се гърчеше от многото плодове, но беше по-малко болезнено от глада. От време на време Пъстра правеше ленив кръг над главата ми. Много предпазливо протегнах Осезанието си към нея. Да. Ако се съсредоточах, можех да я усетя. Но също така усетих и възмутено избутване на отказ. Оставих я на мира.

Шутът така и не ми беше казал колко дни му е отнело пътуването. Помнех, че беше говорил за пътуване с кола, поне за част от пътя. Разполагах само с краката си. Спях на открито нощем и вървях денем. Храната ми беше това, което можех да намеря, а много от растенията тук бяха чужди за мен. Малкото растителност, която разпознавах като едлива, не засищаше. Дните бяха твърде горещи, а нощите пълни с жилещи насекоми.

Първата вечер се опитах да намеря удобно място за спане, където гадините да не ме изядат. Не беше възможно. Седях, подпрял гръб на едно дърво, плясках комарите и се пресягах за Предан. Можех да го уведомя, че съм жив и пътувам към дома. Исках Пчеличка и Шутът да го научат колкото се може по-скоро. Сигурно Предан можеше да уреди средства за мен. Камъкът на Умението можеше да ме пренесе до Келсингра и се надявах да бъда посрещнат гостоприемно там. Но пари в джоба винаги са от полза. Бедата беше свела запасите ми до надупчените от Сребро дрехи на гърба ми, ножа на колана ми и няколкото инструмента на дворцов убиец, останали в джобовете ми. Съсредоточих се, пренебрегнах хапещите комари и ръбестите камъни и се пресегнах за Предан. Но се провалих, както не се бях провалял с Умението от много години.

Плеснах малките кръвосмукачи от тила си, дръпнах ризата над главата си и се помъчих да мисля. Опитах отново. И отново. Беше като да се опитваш да извадиш мушица от къкреща супа и все да не успяваш. Спрях и изтласках разочарованието си. Спокойно. Какво ми ставаше? Не бях имал такова затруднение от години… не и откакто се бях опитал да се свържа с Умението с Искрен. Когато се опитвах да го достигна, докато беше в Планините. Искрен, който също бе натопил ръцете си в Сребро.

Може би затруднението тогава не беше било само мое? Може би тук действаше нещо повече от навика ми с елфовата кора.

Опрях Посребрените си пръсти в палеца си и се съсредоточих върху странната сила, която протече през мен. Болка. Не, наслаждение. Не, беше твърде мощно, за да се определи. Съсредоточих се върху Бъкип, върху Предан, и за миг се озовах в течението-Умение.

Гмурнах се на дълбочина, за която изобщо не бях знаел, че съществува. Наситеният и устремен поток на съзнание ме удари и ме оттласна. „Забрави да се храни…“ „Толкова е мил…“ „Момчето ми…!“ „Не стигат пари…“ Беше като да си в Голямата зала на Бъкип, ако всички музиканти свирят и всички хора говорят едновременно, и то високо. Не можех да отделя гласовете един от друг. След това едно огромно присъствие, мощно и сдържано, се вряза през шумното стълпотворение като заповед на пълководец, изревана над безредието на битката, или голяма риба, заплувала през гъст пасаж лещанки. Всичко се разделя и после се слива зад нея.

Веднъж, преди много време, се бях натъкнал на едно от тези огромни същества в течението-Умение. Почти се бях изгубил в него. В този слой имаше много от тях и докато минаваха усещах как други същности се прикрепват към тях и се съчетават, та онова съзнание да нарасне. Исках… исках да… издърпах се надалече от него и се върнах към себе си, прехапал долната си устна толкова силно, че вкусих кръв.

Опитах се да отгатна какво ли може да става с мен. Среброто беше увеличило силата на Умението ми, отнасяйки ме до ниво, което не можех да овладея. Вдигнах стените си и се замислих за това. Реших да съм предпазлив. Ако се наложеше, можех да изчакам, докато стигна в Келсингра, и тогава да се свържа с Предан чрез пощенска птица. Нямаше смисъл да поемам рискове.

 

 

На всеки кръстопът избирах по-утъпканото трасе. Налагаше се да заобикалям отдалече, за да избягвам селата. Открих, че ме радва това, че драконите не бяха унищожили напълно обитателите на острова. Все пак нямах желание да се срещам с когото и да било в Посребреното ми състояние. Понякога враната ми помагаше да намеря път, а друг път я нямаше и се налагаше да се лутам из горите и по пътечките и да се надявам на късмета си. Крадях безсрамно от самотни ферми, нападах зеленчукови градини, кокошарници и сушилни. Взех един чаршаф от простор за пране. Бяха ми останали няколко дребни монети и ги вързах в един ръкав на риза на простора. Дори убийците имат малко достойнство. Кокошките можеха да снесат още яйца и зеленчуците да узреят отново, но взимането на чаршаф си беше истинска кражба. Навързах го в импровизирано наметало и се сдобих с малко заслон от изгарящото слънце и хапещите насекоми. И продължих.

Времето продължи да е чудесно, но пътуването ми беше окаяно. Чудех се и се тревожех за Пчеличка и Шута, и за другите си приятели. Скърбях за Лант. Съжалявах суетно, че не бях видял как Парагон се превръща в дракони. Чудех се колко ли време ще им отнеме да се върнат у дома. Притеснявах се какво ли ще се случи, когато съобщят за кончината на принца на кралица Ета. Тя ни беше наредила да опазим момчето, а ние не го бяхме направили. Щеше ли да има скръб, или щеше да има гняв, или и двете?

Гладът беше даденост. Жаждата идваше и си отиваше в зависимост от потоците.

И бях схванат. Умората ми беше постоянна.

Тялото ми продължаваше да се изцерява и изтощаваше силата ми. Хранителният ми режим беше непостоянен. Нямах обувки. Вървях и спях на открито, както не бях правил от години. Но въпреки това нивото ми на съненост беше крайно. Една сутрин се събудих без никаква воля да се задвижа. Исках да си ида у дома, но повече исках да си остана да лежа неподвижно. Лежах на голата земя в сянката на едно дърво с надвиснали листа. По ръката ми запъплиха мравки. Надигнах се, изтупах ги и след това се почесах по тила. Ухапаното от кърлеж бавно заздравяваше. Обелих коричката и почувствах малко облекчение.

— Къщи! — изграчи ми Пъстра от един клон над главата ми. — Къщи, къщи, ВКЪЩИ!

— Да — съгласих се и придърпах краката си, за да стана. Бяха се схванали и коремът ме болеше.

Братко, имаш червеи.

Имал бях и преди. Какво ли няма човек, който се препитава с каквото му падне? Знаех няколко лека, но никой от тях не ми беше подръка в момента.

Накара ме да глътна меден петак, когато бях кутре.

Парче мед убива червеите, но не кутрето. Това го научих от Бърич.

Сърцето на Глутницата знаеше много неща.

Нямам меден петак. Трябва да изчака, докато се върнем у дома. Където ще имам достъп до билки, които познавам.

Тогава по-добре ставай и тръгвай към дома.

Нощни очи беше прав. Трябваше да стигна до дома. Представих си как прегръщам Пчеличка. С посребрените ми ръце и блещукащото лице… А, не.

Избутах настрани тази мисъл. Вече ставах опитен в това. Когато се върнех у дома, всичко щеше да се оправи. Щях да видя Копривка и новото си внуче. Щеше да се намери начин да се оправя със Среброто. Сенч щеше да знае нещо, някакъв начин… Не, Сенч беше мъртъв, както и синът му. Що за посрещане щеше да ми предложи Шън заради тази новина? Беше ли права жената от Праотците? Убиваше ли ме Среброто? Щеше да се пропие чак в костите ми, така беше казала.

Ставай. Лежиш, макар слънцето вече да се движи. Освен ако не си решил да преспиш деня и да пътуваш нощем?

Луната щеше да е пълна тази нощ. Щях да мога да виждам. Да. Ще вървя през нощта. Самозалъгвах се.

Щом се стъмни, станах с усилие. Враната беше кацнала над мен. Погледнах нагоре в помръкналите клони и за моя изненада можах да я видя. Видях очертанието на тялото й от топлината му. Шутът беше говорил за това, когато беше изпил драконовата кръв.

— Ще вървя. Искаш ли да те нося?

Враните не летят на тъмно.

Тя изграчи пренебрежително. Можеше да ме намери когато й скимне. Беше ми го показала.

През последните няколко дни пътят беше станал доста оживен, но нощем имаше по-малко коли и коне, а чаршафът ме покриваше почти целия. Постигах добро време. Камъните, нагрявани през целия ден, излъчваха друг вид топлина от малките бозайници покрай пътя. Още едно изкачване по поредния склон. Пътят цепеше през ниви и пасища. Къде ли щях да се скрия този ден? Оставих тази грижа за разсъмване.

Изкачих хълма и погледнах надолу към оживено пристанище. На закотвените в залива кораби горяха фенери; тук-там из плъзналия във всички посоки град блестяха улични лампи. Беше голям поне колкото Бъкип, но се простираше равен като палачинка в тиган. Как щях да си намеря пътя през това, да стигна до кейовете и да убедя някой капитан да ме превози до Фурнич? И всичко това — без пукнат петак в джоба? Да открадна лодка? И да тръгна накъде? Нямах карти. Трябваше ми кораб и екипаж, който да се подчини на волята ми.

Защо нищо никога не е просто? Защо бях толкова уморен?

Ограбих един кокошарник — взех една кокошка и три яйца. Подкрепих се със зърно от навеса за добитък и изгледах стръвно дворното куче, което дойде и ми заръмжа. Казах му, че си има работа с вълк, и усетих как Среброто се сля с Осезанието ми и го отпрати със скимтене в колибката му. Усещането бе странно.

Избягах с плячката си. Човешките зъби не се справят добре със сурово месо, но упорствах и оглозгах кокошката до кокалчетата. След това изгълтах яйцата сурови, сдъвках и зърното и полях всичко това с вода от близкото поточе.

Зачаках нощта. Преди луната да изгрее, пълна и бяла, се промъкнах до оживеното пристанище. Шишко беше използвал Умението, за да се скрива, но пък той беше много по-силен в това от мен. Нагласих чаршафа така, че да скрие повечето от лицето ми, и се придържах към сенките, докато отпращах „Не ме виждай, не ме виждай“ на всеки, покрай когото минех по тихите улици. Малко хора имаше по улиците през нощта. Само двама изобщо ми хвърлиха поглед. Силата на влиянието, което вече можех да упражнявам със смесената магия, беше едновременно притеснителна и успокояваща. Колко смеех да й се доверя? Можех ли да вървя по оживените улици посред бял ден и да оставам незабелязан? Да опитам и да не успея можеше да се окаже убийствено.

Знаех крайната си цел. Запътих се към кейовете.

Едно пристанище никога не спи. Кораби се товарят или разтоварват нощем, за да хванат утринния отлив. Избрах един кей, по който докери също като мравки бутаха колички. Задържах се по сенчестите места и оглеждах какво карат. Отново бях гладен, схванат и уморен. Не можех да си позволя това да ме отклони.

Намерих един кораб, който разтоварваше кожи. Шутът беше говорил, че Фурнич е градче, чийто основен занаят е обработването на кожа. Спрях пред един моряк.

— Трябва ми превоз до Фурнич. — Обгърнах го с дружелюбието си. — Наистина искаш да ми угодиш — прошепнах.

Той ме изгледа намръщено, щом надникнах изпод чаршафа си. След това изведнъж се усмихна все едно му бях пръв приятел.

— Току-що дойдохме оттам — каза и поклати глава. — Не е приятно място. Ако наистина искаш да отидеш там, съжалявам те.

— И все пак трябва да отида. От корабите в пристанището заминава ли някой натам?

— „Танцьор“. Вторият, ей там. Капитанът е Расри, става за повечето неща, но мами ужасно на комар.

— Ще го имам предвид. Хубава вечер.

Докато се разделяхме, той ми се усмихна широко все едно му бях любовник.

Призля ми заради това, което му бях направил, и забързах по кея към „Танцьор“. Беше спретнат малък съд с дълбок корпус и с кърмова каюта, който можеше да плава с много малък екипаж. На палубата стоеше млада жена. Наострих волята си и се пресегнах към нея с вълна на дружелюбие и доверчивост, щом я попитах за капитан Расри. Очите й се разшириха и тя ми се усмихна.

— Аз съм капитан Расри. Каква работа имате с мен?

Видя Посребреното ми лице и се дръпна рязко.

Усмихнах й се и подхвърлих, че това е просто малко по-особен белег. Тя вежливо извърна поглед от него.

— Трябва ми превоз до Фурнич.

— Не взимаме пътници.

— Но за мен бихте могли да направите изключение.

Тя се взря в мен и усетих вътрешната й борба. Натиснах по-силно.

— Бих могла — призна тя, докато поклащаше глава за „не“.

— Мога да съм полезен. Работил съм на кораб.

— Да, може да сте от помощ — съгласи се тя, макар да се мръщеше.

— Колко дена е до Фурнич?

— Не повече от дванайсет, ако времето се задържи добро. Трябва да се отбием в две пристанища по пътя.

Исках да й кажа, че ще тръгнем право за Фурнич, но не можах да си го наложа. Вече съжалявах за това, което й правех.

— Кога тръгваме?

— С първия отлив. Скоро.

Едва се бях качил на борда и Пъстра се спусна отгоре и кацна на рамото ми. Изумлението на лицето на капитана бързо се смени с радост.

— Благодаря, благодаря — каза й Пъстра и го повтори, когато екипажът се приближи към нас. Представих се като Том Беджърлок и докато екипажът бе очарован и разсеян от Пъстра, загърнах всички с благожелателност като с одеяло.

На разсъмване вече бях на път.

 

 

Беше най-мъчителното пътуване в живота ми. Корабът не случайно беше наречен „Танцьор“. Люшкаше се и се клатеше, подскачаше и се накланяше. Хванах морска болест, каквато никога не бях имал в живота си.

Но колкото и окаян да се чувствах, се стараех да съм толкова полезен, за колкото се бях представил. Открих, че мога да махам патина от месинг, като го гладя с пръсти, и всяка метална част на „Танцьор“ заблестя. Оглаждах въжета така, че да минават лесно през скрипци и такелаж. Прокарвах дланите си над похабено платно, за да го стегна. Ядях не повече от обичайната порция, въпреки постоянния си глад.

Пътуването изглеждаше безкрайно. Налагането на волята ми над екипажа отнемаше сила и съсредоточеност и запасите ми и от двете се смаляваха. Боях се от всяко спиране в пристанище, защото означаваше дни вързан на място, докато товареха и разтоварваха стока. Всеки път, когато пристанехме, се измъквах през нощта, за да си спечеля с Умението обилно ядене в някоя гостилница. Заситен, се връщах на „Танцьор“ и спях като пън. Когато се събудех, се чувствах по-силен за ден. Но след това умората се връщаше.

През дългите нощи на гадене от морската болест си мислех за Искрен и как той беше използвал Умението си, за да защити Шестте херцогства. Дори от разстояние беше успял да намери корабите на Външните острови и да повлияе на капитаните и навигаторите им. Колко от тях беше пратил в зъбите на бурята или върху скалите? Как ли се беше чувствал — да използва силата на магията си, за да убие толкова много хора? Беше ли го притеснявало? Затова ли се беше хванал за сламката на една стара легенда и бе отишъл в Планините, за да търси съюзници Праотци?

В нощта, когато стигнахме във Фурнич, предадох на капитана и екипажа, че са направили голяма добрина, нещо, с което да се гордеят. Оставих ги озадачени, но доста доволни от себе си. Пъстра се настани на рамото ми.

— Къщи — напомни ми и тази дума ми вдъхна повече сила.

Фурнич се оказа ужасен град с лоши миризми и кисели хора. Превръщането на добитък в месо и кожа е мръсна работа, но не беше нужно да е чак толкова противна, колкото я правеше Фурнич. Градчето беше мръсно и въздухът имаше вкус на безнадеждност. Клечеше с ниски, лошо поддържани сгради около залива. На хълма над него се виждаха срутените развалини от някогашния град на Праотците. Явно беше, че е унищожен преднамерено. Надявах се стълбът на Умението да не е пострадал повече от последния път, когато Прилкоп и Шутът го бяха използвали. Шутът го беше описал като почти паднал. Но ако имаше малко място да се пъхна под него, щях да се възползвам от възможността и да се надявам, че ще ме пренесе до Келсингра.

Има опасност в използването на камъните.

Вълк, има опасност в забавянето на пътуването ми и се боя, че тя е по-голяма.

Усетих съмнението му и се постарах да не ставам жертва на него. Докато крачех през града, бях гладен, но не видях нито една кръчма, в която да искам да ям. Изглеждаха съмнителни и измамни места. Щях да отида направо до града на Праотците, да намеря камъка на Умението и да напусна това отвратително място. Аурата на грозота беше като воня във въздуха. В Келсингра щяха да ме познават. Щеше да има храна и доброта за мен там. Това място никога не беше познавало доброта.

Спрях да дишам и се подпрях на стената на една конюшня. Отчаянието ми бе като вятър, забушувал в мен. Силата му бе някак странно позната, като бръмченето в ушите ми.

Тук те ни предадоха. Години наред ни мамеха и се преструваха, че са наши приятели, а след това, когато изпаднахме в нужда и избягахме тук, ни избиха. Довършиха ни както довършиха драконите и дори влечугите в морето.

За миг ги видях. Праотците бягаха по улиците, търсеха спасение, каквото не съществуваше. Избягали бяха от рухналите си градове и бяха дошли тук, в едно затънтено селище, където въздухът не беше отровен и наситен с пепел. Но докато излизаха от порталните камъни, наети войници чакаха да ги убият. Защото Слугите бяха знаели, че градовете им ще се разтърсят и срутят, знаели бяха, че и дракони, и Праотци ще избягат тук. За да свършат с драконите, трябваше да свършат и с Праотците.

И го бяха направили.

Спомените за онова кърваво предателство се бяха просмукали в паметния камък на града им. Когато по-късните поколения бяха събрали камъка от града на Праотците, за да построят Фурнич, бяха събрали също така ужаса и измяната. Нищо чудно, че хората на Фурнич гледаха с омраза черните каменни руини. Колкото повече се приближавах към рухналите крайградски вили на склона, толкова по-дълбоки и по-тъмни течаха спомените. Умение и Сребро се гърчеха в мен и залитах през поток от призраци. Мъже и жени викаха и крещяха, деца лежаха мъртви или плувнали в кръв по улиците. Вдигнах стените си, за да потисна ужаса.

Не знаех името на този град на Праотците. Между счупените камъни на уличната настилка се опитваше да израсте трева, но беше използван твърде много паметен камък. Улиците помнеха, че някога са били улици, и не позволяваха на тревата да избуи. Навсякъде виждах следи от чукове и длета, съборени статуи, съзнателно натрошени на парчета, унищожени фонтани, съборени стени на сгради.

Къде можеше да са били изправените камъни? В центъра на града, както бяха в Келсингра? На върха на кула? На пазарния площад?

Заскитах се по празните улици през порой от крещящи призраци. Пъстра се вдигаше от рамото ми, правеше кръг и се връщаше при мен. Някога градът беше бил красив, с богати имения и зелени градини. Сега беше като умрял сръндак, гъмжащ от личинки, цялото му величие и изящност зацапани със спомените за смърт, омраза и измяна. Само Осезанието ме уверяваше, че призраците не са реални.

Осезанието ме накара да усетя, че има и реални хора, недалече от мен, и че ме преследват. В усилията си да държа стените си вдигнати и ума си недосегаем бях пренебрегнал прикриването си с Умение. Може би бяха просто любопитни младежи, тръгнали след някакъв странен чужденец, загърнат с чаршаф. Бяха ли видели зацапаното ми със Сребро лице? Пъстра изграчи отгоре. Видях я как направи кръг и след това внезапно се спусна и кацна на рамото ми.

— Внимателно — прошепна ми. — Внимателно, Фиц.

Приближаваха се.

Застанах неподвижно и задишах спокойно. Разгърнах Осезанието си в усилие да доловя колко са и къде са. Какво си въобразяваха, че имам, за да ми го вземат? Бяха ли просто от онзи тип грубияни, на които им е забавно да набият някой непознат? Не ми беше останала сила да бягам, още по-малко да се бия. Оставете ме на мира! — запокитих молбата в нощта, но просмуканите с Умение камъни я разтвориха и приглушиха. Трябваше да ги видя, да погледна лицата им, за да се прицеля в умовете им. Държаха се на разстояние. Несъмнено познаваха развалините добре. Може би бяха дръзвали да навлизат в това зловоние на страх и омраза още като деца. Прикриваха се. Зървах за миг в усилващия се здрач някоя фигура, пробягваща от едно прикритие към друго. Колко бяха?

Четирима. Не, петима. Стояха близо един до друг. Ноздрите ми се разшириха и подуших, почти безполезен опит с жалкия ми човешки нос.

Близо са. Избери си място.

Това беше последното ми предимство. Извадих ножа си и застанах с гръб към някаква порутена стена. Махнах чаршафа-наметало. Може би външността ми щеше да ги накара да премислят, но в усилващия се мрак щяха ли изобщо да видят колко съм странен? Със свито сърце си зададох въпроса що за хора доброволно биха се потопили в тази атмосфера на омраза и кръв. Не от добрите. Чух тих смях и някой изшътка на друг. Беше женски смях. Тъй. Това беше по-скоро забавление, отколкото обир. Вероятно не бях първата им жертва.

Един камък удари стената до мен. Трепнах, а враната литна от рамото ми. Не я упрекнах. Един удар щеше да я убие. Друг камък удари близо до главата ми. Стоях неподвижно и се вслушвах. Следващият камък удари бедрото ми и този път смехът им не бе приглушен. Оставаха скрити, невидими. Чух тихото изсъскване на прашка и този камък ме удари в гърдите. Вдигнах ръка да скрия лицето си, но друг камък ме перна в устата с рязък пукот. Вкусих кръв и ушите ми бръмнаха.

Страхливци! — изръмжа Нощни очи вътре в мен. Убий ги всички!

Когато Нощни очи беше жив, връзката ни в Осезанието бе толкова близка, че често се чувствах толкова вълк, колкото и човек. Тялото му беше умряло, но нещо от него продължаваше да живее в мен през всичките тези години. Част от мен и не част от мен.

А от най-ранните ми усилия да овладея магията на Умението моята зверска магия — тази на Осезанието — се беше оплела с нея. Гален се беше мъчил да го избие от мен, а други, които се бяха опитвали да ме учат в Осезанието или в Умението, ме бяха упреквали за това, че като че ли не можех да отделям едното от другото. Когато Нощни очи, разгневен от болката ми, удари с Осезанието, Умението ми от Среброто се понесе с него.

Зърнал бях жената — придвижваше се от една срутена стена към трънливите шубраци наблизо. Съсредоточих вниманието си върху нея.

— Умри — прошепнах и тя падна първа. Свлече се внезапно и отпуснато като зашеметена, но Осезанието ми каза, че е свършила. Сърцето й спряло, дъхът — секнал.

Глупаво или от вярност, може би и двете, двама от нейните спътници затичаха към нея. В края на краищата защо да не излязат от прикритието си? Един уплашен хванат натясно мъж не беше заплаха. Вдигнах треперещата си Сребърна ръка към единия.

— Умри — казах му и докато приятелят му стоеше сащисан, внуших и на него: — Умри.

Рухна и той.

Толкова лесно. Твърде лесно.

— Той го направи! — извика един мършав младеж с тъмна чорлава коса. Очите му не се откъсваха от мен, докато се промъкваше към телата. — Не знам как, но ги накара да паднат! Саа, Бар, ставайте! Ранени ли сте?

— Мъртви са — казах му.

Надявах се да побегне. Надявах се дори да се бие.

Жена, плаха като сърна, се надигна и излезе от високата трева. Беше хубава, с буйна тъмна коса, закъдрена по раменете.

— Саа? — каза тя и в колебливия й глас нямаше смях.

— Той ги уби! — извика спътникът й кресливо. Връхлетя върху мен, а тя изкрещя и затича с него.

Махнах с посребрената си ръка.

Рухнаха толкова сигурно, все едно брадвата ми бе отсякла главите им. Паднаха и Осезанието веднага ми каза, че са мъртви. Никога не бях използвал магията си по такъв начин; никога преди не беше толкова силна. Приличаше на първите ми опити да науча Умението, когато способността ми бе ужасно нестабилна. В страха и гнева си бях хвърлил смърт по хора, които дори не бях видял ясно.

Не знаех, че можем да правим това. Вътре в мен Нощни очи като че ли бе уплашен от случилото се.

И аз. Бях ли изпитал срам, когато подчиних на волята си умовете на екипажа на „Танцьор“? Сега се чувствах изтръпнал — същото спокойствие, каквото бях виждал у човек с отсечен крак. Изплюх кръвта от устата си и опипах зъбите си. Два се бяха разклатили. Враговете ми бяха мъртви, аз бях жив. Изтласках угризенията от ума си.

Пребърках телата. Един от младежите имаше сандали, които щяха да ми станат. Хубавата жена имаше наметало. Взех парите им. Мях вино, нож. Едната жена имаше малка хартиена кесийка, пълна с лепкави ментови бонбони. Изядох ги и ги полях с евтиното вино. Извърнах поглед, когато Пъстра закълва единия труп. Колко по-различно бе това от моето плячкосване? Бяха мъртви и тя взимаше каквото бе полезно за нея.

Нощта напредваше и луната изгря. Споменът за кървавата касапница по рухналите сега улици се усили. Пъстра се присви на рамото ми. Бяха ли избилите Праотците предтечите на тези, които днес живееха в жалкото градче долу? Беше ли този задържал се ужас и омраза ужасно наказание, стоварило се върху децата, които не знаеха какво бяха сторили дедите им? Мрачната атмосфера на това място покваряваше ли по-младите поколения на онези убийци?

Намерих стълбовете на Умението, като проследих призрачното кръвопролитие. Газех през призрачни трупове и крясъци на привидения, докато стигнах до едно място, където призрачните Праотци се трупаха като овце, обкръжени от вълци. Бяха излезли от стълба на Умението, видели бяха касапницата и се бяха опитали да избягат обратно към съмнителната безопасност. Сред въртопа на онова обезумяло бягство намерих стълба.

Беше както го бе описал Шутът. Беше се наклонил ниско и пълната луна блещукаше по надрасканите му страни. И миришеше на урина и изпражнения. След всичките години все още ли имаше толкова силна омраза, че да се изрази по този детински начин?

Хората пикаят когато са уплашени.

Висока трева обкръжаваше килнатия паметник. От него излизаха призрачни Праотци, прегърнали деца до гърдите си или понесли различни вещи. Клекнах и се запровирах през жилавата трева. Съжалявах, че не разполагам с картата, която ми беше дал Сенч — на всички известни стълбове и докъде водят. Все едно. Отишлото си беше отишло и дано на мечока да му е било сладко. Шутът беше казал, че излезли от долната страна на стълба. Трябваше просто да мина по обратния път. Надникнах през зеленината в черното пространство под наведения камък. Пъстра се вкопчи в наметалото и яката на ризата ми и ми одраска врата.

Готов ли си?

Никога не съм готов за това. Просто го направи.

— Къщи. Вкъщи веднага.

Добре.

Избутах настрани бурените и изохках, щом тръните раздраха дланта ми. Трябваше да пропълзя, за да се наместя под стълба. Нужен беше само миг глупост, която умората носи със себе си. Опрях дланта си — Посребрената си длан — на стената на стълба, готов да изпълзя под него. А той ме сграбчи и зърнах една разядена руна, която не познавах.

Пъстра изграчи ужасено.

Камъкът ни притегли.