Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (43)

41.
Плаването на Вивачия

Скърбя за хубавата хартия и кожените подвързии на книгите, които ми даде татко ми. Няма ги, отидоха на дъното с всичките стоки и вещи на капитаните и екипажа на Парагон. Не ми липсва написаното на онези страници. Дневникът бе написан от едно дете, което едва си спомнях. Сънищата, които то бе записало, са без значение, маркери на пътеки, които вече не съществуват. Малкото, които все още биха могли да са важни, ще се сбъднат със или без мастило на хартия.

Вече ме спохождат нови сънища и Възлюбен ме подтиква да ги записвам. Не ми харесва да го наричам Възлюбен. А когато веднъж го нарекох „Шуте“, той трепна, а капитанът на кораба ме изгледа все едно съм казала нещо невъзпитано. Пред другите го наричам Учителя. Като че ли няма нищо против. Няма да го нарека Амбър.

Вече нямам книга, но Възлюбен ми даде страници хартия, писалка и черно мастило. Мисля, че ги е измолил от капитан Уинтроу.

Това е първият сън, който записвам. Старо дърво разцъфва и ражда един-единствен красив плод. Плодът пада на земята и се претъркулва. Разпуква се и от него излиза жена със сребърна корона.

Тъжно ми е, че трябва да нарисувам това само в черно на бяла хартия.

Той ми каза, че ще чете сънищата, които записвам. Че трябва да го прави, за да може да ме насочва. Тук записвам това, което вече съм му казала, за да може да го прочете отново. Няма да позволя сънищата ми да се използват за оформяне на света. И независимо какво е обещал на татко ми, намирам за натрапчиво и невъзпитано това, че чете думите ми тук.

Дневник на Пчеличка Пророчица

Оставихме Клерес зад нас и не съжалявах за това. Единствената сълза, която пророних, беше заради това, че татко ми беше оставен, мъртъв и неизгорен, в такова ужасно място.

Корабът заговори в ума ми в мига, в който стъпих на палубата. Коя си ти? И защо отекваш така странно в сетивата ми?

Вдигнах стените около ума си колкото може по-добре, но това само подсили интереса й към мен. Натискаше към мен все едно бодеше в гърдите ми с показалец. Не знам защо ме усещаш. Аз съм Пчеличка Пророчица. Бях пленничка на Слугите в Клерес. Искам само да се върна у дома.

Тогава се случи нещо много странно: усетих как корабът вдигна стените си пред мен. Но беше по-скоро облекчение, отколкото обида.

Групата ни беше окаяна. Големите вече си бяха говорили, докато спях. Нямаше голямо значение за какво се бяха разбрали. Бях като ореха, понесен в потока. Бях пометена от съдбата си.

Окачиха хамаци за нас, но нямаше стени, които да ни отделят от екипажа. Беше ми все едно. В мига, в който окачиха моя хамак, се качих в него и заспах. Събудих се скоро след това от изумени викове откъм палубата. Превъртях се с усилие и паднах от хамака. Бързо се качих на палубата, уплашена, че корабът е нападнат.

Вълната бе отнесла част от отломките от стария Парагон в открито море. И в тях се беше вкопчил един оцелял. Надеждите на Спарк бяха пометени, когато извлякоха на борда една замаяна и изгоряла от слънцето жена. Беше майката на Момч-О, жената на Брашън, и по някакъв начин беше роднински свързана с капитан Уинтроу. Живият кораб звънна от радост, дъските завибрираха. Останах да видя как я качиха на борда и й дадоха вода, а след това се върнах в хамака си. Поплаках — не от радост, а от ревност — и отново заспах.

На този кораб Възлюбен се превърна в личност на име Амбър. Нямах представа защо има толкова много имена и защо сега е жена. Всички останали като че ли го приемаха. Помислих си как баща ми беше някога Том Беджърлок, както и Фицрицарин Пророка, и може би и аз бях същото. Пчеличка Беджърлок, Пчеличка Пророчица. Унищожителят.

Пчеличка сирачето.

 

 

На втория ден от пътуването ни ме събуди Нас.

— Опасност ли има? — попитах и се надигнах, но той ме задържа преди да хукна на палубата. Корабът се люлееше.

— Не, но спа много дълго. Трябва да станеш, да хапнеш нещо и да се раздвижиш.

Когато спомена за храна, тялото ми потвърди, че е гладно и много жадно. Нас ме поведе през джунглата от хамаци до една дълга маса с пейки покрай нея. Имаше няколко души, които довършваха яденето си. И блюдо, покрито с купа.

— Да остане топла — каза ми Нас.

Беше гъста яхния, която миришеше странно, но беше добра. Канела и мека, но кисела миризма. Лук и картофи. Месото беше овнешко, поне така каза Нас, но не беше жилаво. Нас бутна към мен една голяма купа със сварени кафяви зърна.

— Това е ориз. Растял в блатата и го събирали в лодки. Опитай го с яхнията. Вкусен е.

Ядох, докато коремът ми се напълни до пръсване.

— Искаш ли да излезем на палубата? — попита Нас, но аз поклатих глава.

— Искам да спя.

Той се намръщи, но се върна с мен до хамака ми и ми помогна да се кача.

— Лошо ли те е, та спиш толкова много? — попита ме.

Поклатих глава.

— По-лесно е, отколкото да съм будна — отвърнах и затворих очи.

Събудих се отново, но не отворих очи, за да чуя какво си шепнат за мен.

— Но тя спи толкова много. Само това прави! — каза Нас притеснено.

— Нека спи. Това означава, че се чувства в безопасност. Получава отдиха, който не е имала през цялото време, докато са я държали в плен. И подрежда неща в ума си. Когато аз се върнах… когато Фиц ме върна в замък Бъкип, много дни след това прекарвах повечето си време в сън. Сънят е голям лечител.

Въпреки това след няколко часа, когато пак отворих очи, Нас беше до хамака ми.

— Събуди ли се достатъчно, за да поговорим? Искам да знам всичко, което ти се е случило, откакто за последен път бяхме заедно. И аз имам много да ти разкажа.

— Нямам толкова много да ти казвам. Отвлякоха ме и след това ме домъкнаха до Клерес. Отнасяха се лошо с мен. — Спрях. Не исках да описвам патилата си нито пред Настойчивост, нито пред никого.

Той кимна.

— Още не, значи. Но аз ще ти разкажа всичко, което правих и видях, откакто ти ме покри с пеперуденото наметало и ме остави в снега.

Слязох от хамака и излязохме на палубата. Беше хубав син ден. Нас ме заведе близо до носовата фигура, където да не се пречкаме на другите, и ми разказа историята си. Беше като приказка за герои. Зачудих се дали Хеп някога ще направи песен от това. Няколко пъти се разплаках, като слушах за всичко, което татко ми и Нас бяха правили, за да ме намерят. Но бяха добри сълзи, както и тъжни. През всичките дни, когато се бях чудила защо татко ми не идва да ме спаси, се бях чудила дали изобщо ме обича. Върнах се при хамака си и заспах. Вече знаех, че ме е обичал.

 

 

Следващия път ме събуди корабът. Промъкна се през стените ми.

— Моля, помогни ни. Ела при мен на предната палуба. Нужна си.

Помислих, че ще събудя другите, когато се смъкнах от хамака. В трюма винаги беше тъмно, но от многото заети хамаци наоколо предположих, че е нощ. Имаше само един фенер, който светеше смътно, люшкаше се с движението на кораба. Не ми харесваше да гледам към него. Запровирах се през хамаците, пълни със спящи моряци като зрели плодове, увиснали от дърво, през местещите се сенки и до една от стълбите. Качих се на палубата на Вивачия.

Вятърът беше свеж. Погледнах нагоре. Платното беше издуто като корема на богат търговец, а над него се виждаха селения от звезди в ясното небе. Тази нощ вятърът беше стабилен и милостив, тъй че на палубата имаше малко моряци и никой не ме забеляза, когато тръгнах напред към носа. Разни въжета бяха изпънати и тананикаха песента на вятъра. След тях имаше по-малка палуба, която не бях виждала досега — изпъваше се към носовата фигура. И там лежеше проснат мъж. Пристъпих предпазливо към него и в същия миг от сенките излязоха още двама. Познах единия — беше бащата на Момч-О, капитан Брашън Трел. Вече капитан на нищо, предположих. А до него беше майката на Момч-О. Лицето й ръцете й бяха целите в пришки от слънцето. Тя погледна нашареното ми с белези лице и веждите й се присвиха от жалост. Извърнах очи.

Казва се Алтея Вестрит. Ако миналото беше малко по-различно, сега тя щеше да е мой капитан. Въпреки това все пак е от моето семейство. Както и синът й. А Трел служи на моята палуба много години и ценя и него.

— Какво искате от мен? — Казах го и на глас, и в ума си.

Корабът не отговори.

— Тя е! — каза уморено Брашън Трел. — Алтея, това е детето, за което ти казах. Онова, което дойдоха да спасят. Тя докосна Момч-О в Клерес и там, където го докосна, изгарянията му заздравяха.

— Здравей, Пчеличке — каза Алтея. И добави, тихо и тъжно: — Съжалявам, че загуби татко си.

— Благодаря — отвърнах.

Беше ли правилно да благодаря на някого, че му е тъжно заради нечия смърт? Вече знаех за какво ме е повикал корабът. Момч-О миришеше лошо. Коленичих до него и усетих как го е люлял корабът. Не че имаше падина в палубата там, където го прегръщаше. Но където Момч-О се докосваше до чародейното дърво, то му напомняше как да е жив и му отдаваше нежни спомени за времето му на него. Спомени, които не бяха само негови, но и на майка му и на дядо му, и на прабаба му. Всички бяха плавали на този кораб. Вивачия таеше всички спомени на хората, които бяха умрели на палубата й.

— Точно затова драконите изядоха Кенитсон — казах тихо, на себе си всъщност.

Да.

— Драконите на Парагон са изяли Кенитсон? — попита Алтея невярващо.

— Мислеха го за добро. Искаха да го съхранят с тях.

— О! — Тя докосна Момч-О. — Защо дойде?

Искаше да се махна.

— Корабът ме помоли да дойда. Иска да помогна.

— Какво можеш да…

— Шшт — спря я Брашън, защото вече бях сложила дланите си на здравата ръка на Момч-О. Исках да го оправя. Беше сбъркано място на този съвършен кораб. Трябваше да го поправя.

— Той е жаден — казах на родителите му.

— Не е мръдвал, нито проговарял.

— Жаден е — казах. Трябваше да пие, ако исках да помогна с нещо.

Майка му като че ли се боеше да го пипне, но все пак вдигна главата му. Капна вода в пресъхналата му уста. Той се задави, после преглътна. Това беше първият начин да му помогна.

— Още — казах й. Тя вдигна чашата към устните му, докато му напомнях как да пие. Той я изпи, после още три. Вече можех да навляза в него по-лесно. — Онази солена супа, която правите. Жълтата. Той я обича.

И без да отварям очи знаех, че са ме зяпнали. Жената стана и се разбърза. Беше уплашена и гореше от нетърпение да направи всичко, което може да помогне на сина й. Щеше да направи супата.

Полюшвах се, докато ръцете ми говореха на тялото му. Открих мелодийка, която никога не бяха знаела, и започнах да си я тананикам, докато работех. Два гласа започнаха да пеят думите. Корабът и бащата пееха тихо заедно и беше песничка за възли и платна, песничка за учене като стихчетата на татко ми за нещата, които търси човек у един добър кон. Зачудих се, докато избутвах настрана мъртвата кожа и плът и стягах здравата кожа, дали всеки във всеки занаят си има тези песнички. Намерих място, където нещо, което не трябваше да е в тялото му, се опитваше да израсне. Убих го и го избутах навън. Изхлъзна се като слуз, вонящо и гадно.

Тялото му също работеше над себе си, на много места. Знаех ги всичките. Беше вдишал горещ пушек и той бе наранил гърлото му и вдишващите части вътре в него. Ръката му беше изгорена, и гърдите му, и едната страна на лицето му. Кое беше най-лошото нараняване? Попитах тялото му. Беше ръката му. Започнах да работя там.

Майка му се върна със супата в глинена купа и възкликна:

— О, мила Еда! — Вече не я беше толкова страх, така че гушна главата му в скута си и поднесе купата към устните му. Миришеше чудесно и си помислих колко ли е вкусна, солена и съвсем леко люта. Той я изпи и там, където бях работила над гърлото му, вече можеше да преглътне.

— Какво правите? — чу се глас зад мен.

— Помага на Момч-О, Амбър.

— Трябва да спре! Тя е още дете. Как може да искате това от нея?

— Не сме я молили! Бяхме на предсмъртно бдение при детето си. И тя дойде и сложи ръцете си на него. Той ще живее. Момч-О ще живее!

— Но тя дали ще живее? — Беше ядосан. Възлюбен беше ядосан… не, изплашен. Обърна се към мен. — Пчеличке. Спри. Не може да правиш това.

Поех си дълбоко дъх.

— Мога.

— Не. Даваш му твърде много от силата си. Махни си ръцете от него.

Усмихнах се — спомних си какво бях казала на баща си.

— Никой вече не може да ми каже „не“. Дори ти.

— Пчеличке. Веднага!

Усмихнах се.

— Не.

— Вдигни си ръцете от Момч-О, Пчеличке, или ще те издърпам от него!

Не знаеше ли, че това щеше да нарани и двама ни?

— Още мъничко — казах му и чух как въздъхна безсилно. Казах на тялото на Момч-О да се справя добре, казах му да продължава да работи, лекичко, лекичко, лекичко, и че трябва да си ходя вече, но че той трябва да продължава да работи, да, и че ще му дадем още супа. Беше като укротяване на животно и изведнъж осъзнах, че умът на Момч-О живее в животинското му тяло и че точно на него говоря.

Отворих очи. Възлюбен посегна към мен. Вдигнах ръцете си преди да е могъл да ме докосне. Сгънах ги на гърдите си и седнах на палубата. Не бях осъзнала колко дълго съм стояла наведена над Момч-О. Гърбът ми се оплака, когато се раздвижих. Избърсах ръце в ризата си. Бяха мокри и лепкави.

И тогава осъзнах нещо.

— Кораб, ти ме изхитри! Ти ме накара да поискам да направя това.

Изваяната жена леко се извърна към мен.

— Беше необходимо.

— Тя е дете! — възрази Възлюбен. — Използва я безскрупулно.

— Не го разбрах — каза Брашън. В гласа му имаше угризение, но не и разкаяние.

— Не пострадах от това — възразих, но когато се опитах да се изправя, не можах.

Майката на Момч-О ми предложи супа и аз я изпих на дълги глътки. Имаше люти подправки. Възлюбен ме гледаше, докато пия. Момч-О дишаше — и дишаше добре. Оставих чашата на палубата и казах:

— Корабът ме накара да го заобичам. Мисля, че е като онова, което могат да правят драконите… — Изведнъж отново се почувствах уморена. — Когато се правят на толкова важни за някого. Четох за това. Някъде.

— Хората го наричат обаяние — каза корабът тихо. — Ти си Пчеличка, нали? Благодарна съм ти. В края на това пътуване всички ние ще тръгнем по своите пътища. Натъжих се, че Алтея и Брашън може би ще трябва да си тръгнат със сина си. Но той ще живее и ще отиде с тях, и ще бъде утеха за тях. Мисля, че и за мен ще е утеха да го знам. Дори като дракон.

— Както Пчеличка би трябвало да е утеха за мен. И Нас. И сестра й Копривка! Кораб, ако пак бръкнеш в ума на това дете, ще…

— Нямаш с какво да ме заплашиш, Амбър. Усмири се. Тя направи достатъчно за Момч-О. За какво повече бих я молила пак?

Той мълчеше, но усещах как думите се трупат вътре в него като незаписани сънища.

— Ще се оправя — уверих ги и станах. Усмихнах се насила. — Вивачия, ти си толкова красива и съвършена, колкото ми каза. Бих могла да те обикна. — Бях малко замаяна. И много уморена. Не биваше да казвам това. — Отивам да поспя. Лека нощ на всички ви.

Зад мен възрастните заговориха тихо. Слухът ми винаги е бил остър. Брашън отрони със съжаление:

— Трябва да е била много хубаво дете преди.

— Такива белези! Но да благодарим на Са, че е тук с нас сега. Има голямо сърце.

— Моля ви да бъдете по-внимателни с нея. Не е силна. Все още не.

Това беше Възлюбен. Грешеше. Можех да съм силна колкото трябва. Притесняваше ме, че се опитва да ме покровителства. Че смята, че съм слаба, и се опитва да накара и други да го повярват. Това разпали малко пламъче на гняв в мен.

Докато се връщах при хамака си, краката ми трепереха. Не можах да се кача в него. Сетих се за първия път, когато трябваше да се покатеря на гърба на Прис. Моята кобила. Нас беше прав. Щях да се радвам да видя моя кон отново.

Не бях чула Възлюбен да идва и се сепнах от гласа му.

— Пчеличке. Изцеряването е добро дело — каза той. — Но трябва да мислиш първо за собственото си здраве. Все още не си добре. Няма да те моля да ми обещаваш, но ще те помоля да ме уведомяваш, ако ще правиш нещо такова. С теб трябва да има човек, който да е загрижен за благополучието ти.

— Не мисля, че корабът щеше да ми позволи да прекаля — отвърнах. Усмихнах се вътрешно, щом усетих топло, безсловесно уверение, че Вивачия щеше да ме е спряла. На Шута показах безизразно лице.

— Ти си като баща си. Това всъщност не е отговор на молбата ми.

Усмихна се, тъжен, но сериозен.

Въздъхнах. Исках да спя, не да говоря. Нямах нужда от тревогите му за мен. Не беше негова работа. Измислих лъжа.

— Не е нужно да се тревожиш. Способността ми да правя това е почти изчерпана.

Усмивката му се смени със загрижено мръщене.

— Какво имаш предвид?

— Нощта, когато се бих със Симфи, Дуалия и Винделиар. Симфи имаше стъкленица със змийска слюнка. Това, което Дуалия наричаше змийска отвара. Мисля, че в нея има следи от Сребро, като Среброто, с което Парагон се превърна в дракони. — Прозях се широко. Изведнъж ми се прииска да обясня. — В един сън, който имах, те го взеха от морско влечуго, гледано в малко езерце със солена вода. Симфи щеше да го даде на Винделиар да го изпие. Беше го използвал преди, даваше му голяма сила. Но когато подпалих Симфи, тя изтърва стъкленицата и тя се счупи. Докато я промушвах, си порязах крака на стъклото и част от него влезе в кръвта ми. Направи ме по-силна от Винделиар. Бях толкова силна, че можах просто да кажа на Дуалия да умре и тя умря.

Той мълчеше. Гледах го напрегнато. Щеше ли да се страхува от мен сега? Да ме мрази?

Не. Очите му бяха тъжни.

— Подпалила си Симфи. И си я пробола.

Как можеше да смята, че е тъжно, че съм направила това? Постарах се да го изясня:

— Казах ти, когато казах и на баща ми. Аз ги убих. Не беше зло и нямам разкаяния. Трябваше да се направи, аз бях единствената на подходящото място и в подходящото време, за да го направя, и беше моя задача. Тъй че го направих. Трябваше да убия и Винделиар. Щеше да спести много неприятности на всички ни.

— Сънува ли го? — попита той колебливо. И когато го зяпнах, каза: — Имала ли си сън, че убиването им е нещо, което трябва да направиш?

Свих рамене. Хванах края на хамака и този път се качих в него. Придърпах одеялото. Горе беше лято, но под палубата нощем беше студено. Затворих очи.

— Не мисля. Имам сънища. Знам, че те означават нещо, но са толкова странни, че не мога да ги свържа с онова, което ще направя. Сънувах сребърен човек, който изрязва сърцето си. Змийската слюнка беше сребро. Било ли е това сън как изрязвам сърцето на Дуалия?

— Едва ли — промълви той.

Беше скорошен сън. Почувствах се малко по-добре от това, че съм го казала на някого.

— Сега ще спя — казах му. Затворих очи и престанах да му обръщам внимание. Беше много дразнещо. Бях се надявала, че ще се махне. Изчаках дълго, а след това погледнах изпод миглите си. Щях да му кажа да си ходи. Вместо това попитах: — Ти обичаше ли татко ми?

Той се напрегна като котка. Когато проговори, гласът му беше сдържан.

— Имах дълбока връзка с твоя баща. Връзка, каквато не съм имал с никой друг.

— Защо не искаш да кажеш, че си го обичал?

Отворих очи, за да видя лицето му. Баща ми му беше дал всичката си сила, а този човек дори не искаше да каже, че го е обичал?

Усмивката му беше прекалено напрегната, сякаш се мъчеше да промени друго изражение в усмивка.

— Той винаги се чувстваше неловко, ако използвах тази дума.

— Той не я използваше много. Любовта му беше в нещата, които правеше.

— Никога не изреждаше нещата, които правеше за мен, но винаги помнеше нещата, които аз правех за него.

— Значи те е обичал.

„Толкова много, че ме остави, за да те отнесе в Бъкип.“

Всякакво изражение изчезна от лицето му. Странните му очи бяха празни.

— Той ти пишеше дълги писма, но нямаше къде да ги изпрати. Липсваше му ужасно. Обичаше майка ми, но винаги трябваше да е силен за нея. Имаше и Ридъл също, и моя брат Хеп. Но нещата, за които пишеше в онези писма, бяха неща, които не можеше да каже на майка ми, нито на Ридъл или на Хеп. Ти си го оставил и единственото, което можеше да прави, беше да пише писма.

Наблюдавах го внимателно и видях как думите ми го прободоха като тръни. Исках да го прогоня. Не ме интересуваше, че го наранявам. Беше жив, а баща ми беше мъртъв. Добавих:

— Не е трябвало да го изоставяш.

Гласът и лицето му бяха безизразни.

— Откъде знаеш какво е писал?

— Защото не винаги ги изгаряше всяка нощ. Понякога изчакваше до сутринта.

— Тъй че си чела личните му писания.

— Ти нали чете моите дневници?

Той ме погледна стъписано и призна:

— Да.

— И още го правиш. Когато си мислиш, че спя дълбоко.

Той не трепна.

— Знаеш, че го правя. Пчеличке, ти си претърпяла наистина много, но все още си дете. Баща ти те даде под моите грижи. Обещах му да бдя над теб. Разбери ме, големите правят това, което е най-добро за децата. А за родителите това е задължение. И няма значение какво искаш ти или какво би могла да мислиш, че е най-добре. Ти имаш Бяло наследство и сънищата ти са и важни, и опасни. Трябва да бъдеш наставлявана. Да, чета дневника ти, за да те опозная по-добре. Ще чета сънищата, които записваш.

— Бялото си наследство от майка си ли го имам? Защото знаех, че татко ми е от Планините и Бък, и нищо повече.

— Имаш го от мен.

Зяпнах го.

— Как?

— Малка си, за да разбереш това.

— Не, не съм. Познавах баща си и познавах майка си. — Затаих дъх в очакване да каже някоя ужасна лъжа за майка ми.

— Знаеш ли как драконите променят Праотците? Как им дават люспи и цветове? Как децата им понякога се раждат с люспи?

— Не. Не знаех, че правят това.

— Видя ли Рапскал, червения мъж?

— Да.

— Дракон го промени. Един дракон го обича много. Тъй че Хиби, червеният дракон, е добавила нещо от себе си в Рапскал и го е променила. И съответно е взела много от неговите мисли и навици.

Слушах напрегнато.

— Дълги години живеех редом с баща ти. Мисля, че двамата се… променихме един друг. — Мислите му явно се зареяха в друга посока. — Той веднъж каза, че е станал Пророка, а аз — Катализатора. Дълго мислих над думите му. Реших, че исках да е така. Поне веднъж искам да направя промяната. Така че дойдох в Клерес и се опитах да бъда Променящия.

— Не те бива много в това.

— Да, не ме бива. Но когато срещнах за първи път баща ти, нямаше дори да си помисля да се опитам. — Въздъхна тежко. — Предполагам, че ще ми се разсърдиш. Но ще ти кажа следното. Направих каквото татко ти искаше да направя. Измъкнах те. Когато се намесвам в живота ти и в личните ти неща, е защото той ми възложи да се грижа за теб. На първо място е думата ми пред него. Надявах се да спечеля уважението ти, ако не да създадем по-близка връзка. Разбирам, че негодуваш от това, че аз съм жив, а Фиц не е. Но защо го отприщваш точно тази нощ?

Погледнах го в светлите очи.

— Тази нощ ти се опита да се държиш като баща ми. Каза неща, които той би казал. Но ти не си моят баща. Не искам да се държиш все едно си. Можеш да ме учиш, да; има неща, които трябва да науча. Но ти не си моят баща. Не претендирай, че си.

— Всъщност… — почна той и млъкна.

Прикри нещо. Беше чел сънищата и дневника ми, най-личните ми мисли, и въпреки това се опитваше да пази тайни от мен? Това си беше чиста обида. Отвърнах на удара. Едно изпускане не беше по-лошо от лъжа.

— Той ти написа едно последно писмо. Което не изгори, защото мисля, че го написа най-вече за себе си. Пишеше, че разбира защо си го оставил. Че твоето „приятелство“ никога не е било нещо друго освен как би могъл да го използваш. Че му е по-добре без теб, защото майка ми го обичаше такъв, какъвто е, а не как би могъл да бъде използван. Че се надява никога да не те види отново, защото ти си изкривил живота му и си го лишил от радост. Че е доволен да вземе живота си в свои ръце и вече да избира сам посоката си.

— Но те видя отново и отново се случи — добавих. — Ти се върна при него само за да го използваш отново. Унищожи нашия дом и сега той е мъртъв заради теб. Само заради теб.

Обърнах му гръб, доста трудна задача в хамак. Загледах се в гредите и сенките от фенера. Баща ми нямаше да е доволен от мен. Знаех, че трябва да се извиня и да призная лъжата си. Може би.

Извъртях глава към него, но той беше избягал.