Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (42)

40.
Топла вода

Борѝ се със смъртта до сетния си дъх и макар неизвестен, ти си герой.

Хленчѝ по пътя си към мрака и името ти ще стане нарицателно за страхливец.

Халкидска поговорка

Умирането е досадно, отбеляза Нощни очи.

Поех си дъх.

— Вероятно не го взимаш толкова лично като мен.

Гласът ми прозвуча странно в собствените ми уши. Водата в залата се беше качила и се бях чудил дали ще се удавя, заклещен по гръб с главата ми по-ниско от бедрата и краката ми затиснати между дърво и камък. Беше една от най-лошите смърти, която можех да си представя, но водата дори не беше намокрила косата ми. Ако беше стигнала толкова високо, сигурно щях да съм пил от нея. Солена или не, бях страшно жаден.

Водата вече се отдръпваше. Приливът не беше стигнал до мен. Този път. Може би следващия щеше да стигне по-високо. Реших, че ще го приема почти с охота. Изобщо не бях очаквал да се събудя отново в тялото си, изобщо не бях очаквал да понеса отново физическо мъчение. Вече изглеждаше нечестно, че болката от затиснатите ми крака не бе достатъчна, за да прогони глада и жаждата от мислите ми. Увих ръце около тялото си. Беше ми студено. Не студеното, което убива, а студеното, което те прави вцепенен и окаян.

Твоята смърт е лична, Малки братко. Когато ти заминеш, аз също.

Трябваше да останеш с Пчеличка.

Все едно. Когато ти загинеш, аз също.

Мракът беше абсолютен. Или бях ослепял, или никаква светлина не достигаше до тук. Вероятно и двете неща бяха верни, но не съжалявах, че бях дал на Шута силата си и очите си. Надявах се да е било достатъчно, за да ги изведе от този тунел и да ги върне на Парагон. Надявах се, че са се качили на кораба, вдигнали са котвата и платната и са избягали, без да мислят повече за мен.

Опитах се отново да се раздвижа. Ръбовете на каменните стъпала се забиха в бедрата ми, в кръста и раменете ми. Студени и твърди. Прорезът от меча още болеше, а вратът ме сърбеше влудяващо. Почесах го отново. Беше единственото мъчение, за което можех да направя нещо.

Значи планът е да лежим тук, докато умрем?

Не е план, Нощни очи. Това е неизбежно.

Мислех, че си повече вълк от това.

Това ме ужили. Намръщих се и заговорих в тъмното:

— Ами дай ми по-добър план.

Настрой ума си. Смъртта приятел ли е? Тогава тръгни с радост на лов с нея, както направих аз. Ако е враг, тогава се бори с нея. Но не клюмвай тук като ранена крава, чакаща хищниците да я довършат. Ти не си плячка, нито аз! Ако трябва да умрем, нека да умрем като вълци!

Какво би ме посъветвал да направя? Да си прегриза краката ли?

Кратко мълчание. След това: Би ли могъл да го направиш?

Не се огъвам натам, зъбите ми не стават за това и вероятно ще ми изтече кръвта и ще умра, преди да се измъкна.

Тогава защо го предлагаш?

Бях саркастичен.

О. Пчеличка не беше саркастична. Това ми харесваше в нея.

Кажи ми за времето си с нея.

Дълга пауза в мислите му. След това: Не. Измъкни се с борба от това и живей, и може би тя лично ще ти разкаже. Няма да споделям истории за трудностите й, докато ти лежиш тук и стенеш като ранена свиня.

Нейните трудности. Лошо ли беше?

Достатъчно лошо.

Укорът му ме ужили така, както само презрението му към мен бе успявало някога. Опитах се отново да размърдам краката си. Безполезно. Падналата греда ме беше затиснала точно над коленете. Не можех да намеря никаква опора. Опитах се да си спомня дали имам нож в торбата. Вълкът беше прав за този аспект от ситуацията ми. Не исках да се мотая така. Щях ли да стигна дотам, че да си отрежа краката, за да се измъкна? Нелепа идея. Ножът изобщо нямаше да пререже костите на краката. Корабната брадвичка не беше ли в торбата ми?

Затърсих слепешком с ръце торбата. Бях я преметнал през рамото си, преди взривът да ме изхвърли надолу по стъпалата. Нямаше я. Шарещите ми пръсти напипаха разкъртен чакъл и парчета камък. И застояла вода, ако изпънех ръце колкото можех покрай главата си. Натопих пръсти във водата и след това избърсах мръсотия и прах от лицето си с мократа си ръка. От топлата вода ми стана добре. Бръкнах отново в нея и отпуснах измръзналите си пръсти.

Топла вода. Топла вода?

Замръзнах.

В жизнения ми опит две неща отдаваха топлина: живи същества и огън. Осезанието ми казваше, че в непосредствена близост няма други същества. Огън във вода беше невъзможно. За един смразяващ миг си спомних, че Претопените бяха невидими за Осезанието ми, но въпреки това живи и отдаващи топлина. Но не се бях натъквал на Претопен от десетилетия, не и след като разбойниците от Алените кораби ги бяха сътворили през войната ни с Външните острови.

Намерихме онзи горещ извор, помниш ли?

Той вонеше. Не надушвам нищо.

И аз.

Отворих широко очи и се напрегнах да видя нещо, каквото и да е. Но все още нямаше нищо. Втвърдих волята си на желязо и се пресегнах отново, зашарих с пръсти. Водата определено беше по-топла. Изпънах ръцете си в тази посока, докъдето можех да стигна. Още по-топло. Пръстите ми забърсаха нещо, което разпознах веднага. Страната на торбата ми. Само още малко. Напрегнах се, провлякох пръстите си по здравата тъкан, търсех нещо, в което да се вкопчат. Но торбата се килна и ми се изплъзна. Падна едно стъпало надолу с приглушено „туп“. Вече безнадеждно извън обхвата ми.

При този звук шумът от нещо здраво и плътно ме накара да си спомня какво тежи в торбата ми. В нея беше едно от избухливите гърнета на Сенч. И тежката тръба с драконово Сребро.

И огнетухлата на Праотците.

Зачудих се коя страна на тухлата е сега отгоре. Дали огненото гърне на Сенч можеше да избухне под вода? Тухлата не можеше да го запали. Щеше ли топлината да е достатъчна, за да го задейства?

Какво ставаше с драконовото Сребро, когато се нагрее?

Вероятно нищо.

Мина известно време. Много време или малко време. В тъмното степените на болка, глад и жажда бяха по-силни мерки от времето. От време на време се размърдвах, за да не се схвана съвсем. Чешех се по врата, когато ме засърбеше. Скръствах ръце на гърдите си; отпусках ги. Мислех за Пчеличка, за Шута. Бяха ли се спасили? Бяха ли стигнали безопасно до кораба? Може би в този момент вече пътуваха към дома. Закопнях за тях, а след това се укорих. Не исках да са тук в тъмното с мен. Колкото и да бях претендирал, че не вярвам на съня на Шута, предсказанието му се беше оказало твърде силно. Помислих за илюстрацията на Пчеличка в книгата й. Синият елен стоеше на едното блюдо на везните, малката пчеличка на другото. А под това, с грижливия й почерк, бяха изписани думите на жената с червените зъби. „Достойна размяна.“

Такава беше.

Мислите ми се зареяха. Надявах се, че детето на Копривка е добре. Ридъл щеше да е добър баща. Надявах се, че Лант, Спарк и Нас ще разберат решението ми. Помислих за Моли и съжалих, че не мога да умра в легло с нея до мен.

Умението изчерпваше жалките ми телесни резерви в опит да изцери счупеното, докато възстановява силата, която бях тласнал в Шута. Но на тялото ми не му беше останало нищо, с което да захрани това подновяване. Чувствах се като пламъче на лампа, играещо по последното останало от фитила. Исках да спя, но беше твърде неудобно. По някое време разбрах, че сънят ще ме ободри все едно дали искам, или не. Вероятно вече спях в тази пълна тъмнина. Може би вече бях мъртъв.

Предпочитах скуката пред това самосъжаление. А водата вляво от теб вече е по-топла. Не го ли надушваш, дори с твоя жалък нос?

Пресегнах се над главата си колкото може по-наляво в тъмното. Ръката ми докосна вода. И беше много по-топла, отколкото трябваше да е застояла вода в един тъмен тунел. Изпънах се отново — и водата стана изненадващо гореща. Огнетухлата наистина беше мощна магия.

Когато отдръпнах ръка, тя избухна.

Явно не бях съвсем сляп, защото за миг видях блещукаща сребриста светлина. Плисна ме вода, толкова гореща, че ме опари. Опитах се да я избърша от лицето си, но тя полепна, пареща и разкъсваща, по двете ми ръце и по лицето ми. Не беше вода. Потъна в мен като течност, излята в сух пясък, смеси се с мен. И тялото ми я засмука, както винаги беше жадувало за това магическо вещество. Покри едната страна на лицето ми, гърдите и лявата ми ръка, и двете длани, а след това плъзна навсякъде все едно беше живо същество, което се стреми да ме обгърне. Изкрещях, но не от болка. Беше екстаз, твърде голям, за да може тялото ми да го удържи. Екстаз, какъвто едва ли бе изпитвало друго човешко същество.

Отпуснах се на гръб, задъхан и разплакан. Усещах как магията се просмуква в мен и ме променя. Завладява ме и ме пленява.

Опитах се наново да го изтрия от очите си. Беше влязло в устата ми, когато закрещях, и нагоре в носа ми. Изгарящата наслада от него беше разкъсваща като нов вид болка. Потърках очи и се опитах да го махна с мигане, но вместо това видях в тъмната кухина цял нов свят. Блещукащите пръски от изригналото Сребро бяха опръскали падналата зидария, която ме беше затиснала. Също така разбрах какво се беше опитвал да ми обясни Шутът в замък Бъкип, когато говореше, че вижда като дракон. Видях топлина по пръските сребро и плиснатата вода. Видях как тя угасва, докато водата изстива.

Тъмнината отново потече и ме обкръжи. Среброто продължаваше да ме проучва. Лежах неподвижно, отвъд насладата и болката. Отвъд времето. Затворих очи. Предадох се.

Фиц. Направи нещо.

Осъзнах, че все още дишам. И с тази мисъл усещането за тялото ми събуди отново всички болки.

— Какво да направя? — прошепнах сухо.

Искрен извая камък с посребрените си ръце. Човекът без мирис извая дърво с посребрените си пръсти.

О.

С връхчетата на пръстите си опипах падналата греда, която затискаше краката ми. Погалих я. Никаква промяна, доколкото можех да усетя. Драснах по нея с ноктите си. Трески под ноктите ми. Неприятно. Погладих я с пръсти.

Не знам колко време отне, докато усъвършенствам процеса. Не беше необходимо физическо издълбаване, а убеждаване на дървото. Не го притисках със силата на ръцете си, нито го стържех, но опознах падналата греда наистина добре.

Беше физически подвиг да стегна мускулите на корема си и да се извия достатъчно, за да бръкна под затисналото ме дърво. Твърде често трябваше да се отпускам на гръб, за да се съвзема. Среброто не беше храна и вода. Даваше ми сила, но все пак тялото ми беше гладно и жадно. И ужасно уморено.

Когато и другият ми крак най-сетне се освободи, невероятната болка от съживяването му ме накара да плача и крещя. Хлъзнах тялото си надолу по каменните стъпала и в плитката вода, и се завъргалях, докато главата ми най-сетне не се озова по-високо от торса ми. Изпълзях нагоре по нападалите отломки. Мисля, че изпаднах в безсъзнание за известно време. Когато се събудих, водата малко беше отстъпила. Не можех да стана и дори седенето беше уморително. Реших да поспя.

Не. Може да спиш след като видиш небето отново. Ставай, Фиц, и тръгвай. Не можеш да почиваш все още.

Не моята човешка воля, а вълкът в мен ме накара да се изправя. Стъпалата ми бяха някакви далечни и болезнени неща. По краката ми имаше дълбоки натъртвания. Радвах се, че не мога да видя краката си, освен като топли очертания. Първоначалното ми напредване беше поредица от залитане, падане, пълзене, пъшкане, ставане, залитане, падане. Стъпалата продължаваха до безкрай и всяка стъпка надолу беше мъчение. Падането ме хвърляше в плитка солена вода. Движех се в пълна тъмнина. Когато шарещите ми ръце напипаха участък от стената, който изглеждаше по-малко пострадал от взрива на Спарк, тръгнах по него. Раковини по стената и пода режеха плътта ми. Глупаво осъзнах, че съм бос. Кога си бях загубил ботушите? Взривът беше разкъсал дрехите ми, но ботушите? Изтласках това от ума си. Беше само болка и не продължи дълго. Стъпалата надолу бяха като че ли безкрайни. Бях благодарен, че водата постепенно спада. Не бих могъл да вървя срещу напора й. Когато стъпалата най-после свършиха и зашляпах през застояла вода до коленете, усетих друг вид болка.

Не беше просто Умението, напрягащо се да изцери краката ми. Когато докоснах раната от меча, сребърни пръсти до пръсната със Сребро рана, имах чувството, че съм закърпен, като кожено яке, закърпено с плат. Все едно не беше собствената ми плът. Не можех да спра болката. Можех сигурно да убедя камък да се измести и да ме освободи, но тялото ми си имаше някаква своя особена воля.

Напред. Трябваше да догоня другите. Шутът щеше да е повярвал, че съм умрял. Точно това щеше да им е казал! Горкото ми малко момиче! Не можех да го виня. Самият аз се бях помислил за умрял.

Щеше да си, ако не бях затаил малко живот за нас. За мен. За теб. Най-вече за кутрето. Трябва да спреш да поемаш глупави рискове. Трябва да оцелеем.

Колко време бях стоял заклещен под земята? Вдигаше се прилив, когато другите избягаха. Беше спаднал, отново се беше вдигнал, а сега се отдръпваше, както прецених. Един ден беше изтекъл, най-малко. Вероятно два. Зачудих се къде ли може да са Пчеличка и другите сега. Бяха ли се измъкнали? Дали бяха в открито море на Парагон, отплаваха ли от това ужасно място, към дом и семейство?

Опитах се да отпратя послание с Умението до Пчеличка. Имах толкова малко успех, колкото бях имал винаги, когато посягах към нея. Да се опитваш да изпратиш с Умението през болката и странните усещания от Среброто беше като да се опитваш да извикаш, когато си останал без дъх и тичаш. Отказах се и продължих да се тътря напред. Да ги догоня.

Бяха ли се натъкнали на стражите на Слугите? Бягащите Бели, които освободихме, бяха ли ги предали? Бяха ли се били и победили, или бяха паднали? Бяха ли ги пленили? Всеки път, когато исках да спра и да си почина, се бичувах с тези мисли и продължавах напред.

Черното стана тъмносиво, а след това светлосиво. Затътрих се към едно по-светло очертание от светлина, прекъсвана от линии и… беше леко открехната врата, обрасла със зеленина. Едва успях да се промъкна. Тръни деряха опърпаните ми дрехи и кожата ми, но най-после излязох на склона и застанах под ясно синьо небе. Тревата бе по-висока от коленете ми.

Свлякох се на земята и седнах, без да обръщам внимание на болката в бедрото от раната на меча. Осмелих се да я погледна. Беше запечатана със Сребро все едно я бях запушил с катран. Опипах я и изохках. Под кръпката тялото ми се трудеше усърдно с възстановяването си. Зрението ми беше малко по-ясно. Дланите ми бяха сребърни. Зяпнах ги. Ръцете ми бяха мършави като на скелет — кости, издути вени и сухожилия. Всичко блещукаше като обагрено в Сребро. Бях се самоизял, за да се възстановя. Дрехите висяха по мен.

Станах и се опитах да тръгна отново. Земята беше неравна. Стъпих на някакъв трън и паднах. Трудно беше да видя малките бели трънчета, докато ги извадя от петата на костеливото си стъпало със сребърните си пръсти. Усещах онова, което не можех да видя, Среброто ми даваше чувствителност, каквато дланите ми никога не бяха притежавали. Погледнах ги на слънчевата светлина. Блещукаха, лъскави и ярки. Беше или повече Сребро, отколкото Искрен изобщо бе имал, или с много по-фино качество от онова, което бе използвал той. Слоят на ръцете на Искрен ми беше напомнял за гъста кал; моите изглеждаха все едно нося изящни сребърни ръкавици, които се впиваха във всяка линия и гънка по дланите ми. Огледах отново местата, където ме бе поразило Среброто. Взривът ли беше разкъсал дрехите ми, или Среброто ги беше оплискало и разяло? Сребро блестеше по част от гърдите ми, напръскало беше краката ми. Знаех, че е покрило повече от половината от лицето ми. Зачудих се как ли изглеждам. Очите ми? Потиснах тази мисъл.

Сред тревата се мяркаха стръкове детелина; гледах листата и моравите й цветове. Моли беше използвала цветовете, за да придава аромат на затопления мед и чай. Набрах шепа и ги лапнах. Смътна нотка сладост и влага. Помогнаха, но само малко.

Мъчех се да разбера къде се намирам. Бях като че ли на един от хълмовете зад града. Под мен бяха развалините на замъка Клерес. Загледах се натам. Вече не беше замък, а само купчини развалини. Пожарът на Пчеличка не беше направил това. Бавно започнах да осъзнавам. Драконите бяха дошли. Хиби и Тинтаглия. Това беше възмездието, което бяха казали, че ще донесат. На хора щяха да им трябват месеци, за да съборят всичко толкова старателно, а и хората имат склонността да запазват и използват онова, което за завладели. Драконовата киселина беше прояла стените, разтопила камъка и разтворила дървото. Видях двама души сред развалините, и друг мъж покрай брега, буташе количка. Толкова малко хора. Зачудих се колко ли са погребани под падащите развалини. Дали и моите хора бяха сред тях? Къде беше Парагон?

Не беше в пристанището, нито закотвен извън него. Беше заминал. Нямаше големи кораби. Нито един. Никакви колички пълни със стока не се движеха по кейовете, никой не крачеше по улиците на пазарните и складовите райони. Всички постройки бяха без покриви, а стените се подпираха пиянски една на друга. Имаше обаче много останки от кораби, подмятани от водата около пилоните на кейовете, и много мачти на по-малки съдове, щръкнали над оттеглящите се вълни.

Нещо искреше далече в небето. Криле, червено и синьо. Тинтаглия и Хиби, привършили с разрушението си и полетели към дома. А под тях кораб с издути платна. Парагон? Смеех да се надявам. Но заминаваше. Оставяше ме тук.

В края на пристанището долу друг кораб издуваше платна. Загледах се в него. Тази кърмова кабина не можеше да се сбърка с нищо. Беше живият кораб Вивачия. Заминаваше. Без мен.

— Пчеличке! — извиках, а след това: — Шуте! Не тръгвайте! Чакайте!

Глупаво. Глупаво, глупаво. Поех си дълбоко дъх, събрах силите си и се пресегнах с Умението. Пчеличке! Пчеличке, кажи им, че ме чуваш, кажи им да се върнат. Аз съм тук, върнах се! Нищо не усетих от нея, нито дори прилива на потока Умение. Толкова ли повредена беше магията ми, колкото и останалото от мен? Опитах отново, натиснах силно, помъчих се да постигна допира на умовете ни, макар и без думи.

Замайваща вълна ме накара да седна. Беше ли ме чула? Вдигнати ли бяха стените й? Гледах след кораба с надеждата, че ще видя промяна в платната, ще видя как завива и поема обратно. Беше ли тя изобщо на кораба?

Съществуваше ли изобщо, за да я достигна с Умението?

И да беше жива, не ме беше чула. Корабът се отдалечаваше бавно и изящно. И ме оставяше. Стоях, треперещ от глад и измъчван от жажда, и гледах как корабът става все по-малък. Какво знаех всъщност? Надигащата се вълна отчаяние заплашваше да ме погълне. Трябваше да разбера какво се е случило тук, а нямаше никой, който да ми каже. Какво да направя?

Първо живееш, глупако. Изяж нещо освен детелината. И пий. Намери вода.

Вълкът в мен живееше все в настоящето.

Огледах за някакви признаци за поток или извор, по-висока и по-зелена трева, или блатна трева. Видях един участък надолу по склона, много утъпкан от копита. От стадата, които бях видял преди, бяха останали само три овце, пасяха близо до извора. Тръгнах към него. Земята около бликащата вода беше оголена от трева и покрита с овча тор. Изобщо не ме интересуваше. Калта се вдигна между пръстите на краката ми, щом нагазих в плитката локва и намерих прохладата там, където водата беше избликнала от земята. Гребнах вода в сребърните си длани. Погледнах я — предпазливостта се бореше с жаждата ми, — а след това пих от шепите си, без да ме интересува дали ще се посребрят и вътрешностите ми. Още гребях вода и пиех, когато чух грак.

Погледнах нагоре. Ято такива птици почти винаги са врани, а самотна птица обикновено е гарван. Но нямаше как да се сбърка Пъстра със сребърния й клюн. И алени пера? Тя закръжи високо над мен.

— Пъстра! — извиках й.

Отвърна ми с грак, след което се хлъзна по вятъра и се отдалечи от мен, надолу към града.

— Глупава птица — казах на глас.

Тя ни видя. Почакай. Такъв съвет не беше присъщ за Нощни очи. Наведох се отново да пия вода. Когато коремът ми не можеше да поеме повече, изгазих до ръба на пълната с кална вода дупка и излязох на по-чистата трева.

— Може ли да поспя сега?

Ако не можеш да ядеш, спи. Но не на открито. Кога стана толкова глупав?

Когато бе станало все едно. Не споделих тази мисъл с него. Щеше да е почти облекчение да има някой, който да ме нападне, някой, когото да мога да душа, да хапя и да ритам. Тревогата ми се бе превърнала в яд към всичко, което не знаех и не можех да контролирам.

Усетих я с Осезанието си и извърнах глава преди да кацне на отъпканата от овцете трева в краката ми. Пусна на земята нещо и след това закима с глава за поздрав.

— Яж, сребърен човек — подкани ме.

Замълча и започна да чисти перата си. Бяха станали още по-пищни, с няколко алени на всяко крило и стоманеносиня лъскавина на черните.

— Сребърен клюн — отвърнах й, а тя кривна глава и ме изгледа мъдро.

— Пак другаруваш с дракони — подхвърлих и гракът й беше като доволен кикот. — Какво е това? — попитах и се наведох да огледам влажния кафяв къс. Не исках да го докосвам.

— Храна — каза ми тя и литна отново.

— Почакай! — извиках след нея. — Къде са другите? Какво стана.

Тя направи кръг около мен.

— Дракони! Хубави, хубави дракони! Парагон е дракони вече.

— Пъстра, моля те! Къде са приятелите ми?

— Някои умряха, някои заминаха. — Извика ми отгоре: — Някой иде.

— Кой някой? Къде заминаха? Кой иде? Врано! Пъстра! Върни се!

Но враната не се вслуша във виковете ми. Отлетя в права линия обратно към разрушения град, сигурно натам, откъдето беше плячкосала храната. Ако беше храна. Вдигнах лепкавото парче и го помирисах. Миришеше на гранясало.

Изяж го!

Уверението на Нощни очи ми стигаше. Отхапах без колебание. Беше вкусно осолено телешко, къс голям почти колкото юмрука ми и несъмнено толкова, колкото Пъстра можеше да донесе. Престанах да й се сърдя. Все още трябваше да науча много неща, но тялото ми казваше, че в момента храната е по-важна от знанието. И още вода. Върнах се при извора.

Пих, наплисках лицето и врата си, а после почистих останалата спечена мръсотия по крачолите на панталоните ми. Миенето на ръцете не повлия на полепналото по тях Сребро.

Овцете вдигнаха глави и погледнах с тях. По хълма бавно се изкачваше Прилкоп. Идваше към мен. Следваше го един Бял, на разстояние. Изправих се и ги зачаках. Прилкоп ме изгледа с изумление и може би с ужас. Толкова ли ужасно изглеждах? Вероятно. Когато се приближи достатъчно, за да не ми се налага да викам, попитах:

— Кой оживя?

Той спря, после попита навъсено:

— От вашите или от моите?

— Моите! — Въпросът му ме ядоса със скритото си обвинение.

— Пчеличка. И Възлюбен. Момчето, което беше с теб, и младата жена.

Потиснах радостта си и зададох следващия си въпрос:

— А Лант?

— Воинът, когото доведе с теб? Последния път, когато видях хората ти, не беше между тях. Вероятно се е удавил, когато корабът се превърна в дракони.

Нов удар за олюляващия ми се ум. Изгазих от вече разкаляната вода и затрупаната с овча тор земя около нея. Прилкоп дойде при мен, но не ми предложи опора. Не можех да го виня.

— Къде отидоха хората ми?

— Друг кораб дойде в пристанището и ги откара. Заминаха.

Погледнах го. Тъмните му очи бяха пълни с болка.

— Защо дойде при мен?

— Видях врана с няколко алени пера. Сънувах я тази врана веднъж. Когато й извиках, дойде при мен и изрече името ти, и каза да те намеря при овцете. — Огледа се. — Малкото, които са останали — добави и отново долових обвинителната нотка в гласа му. — Видях я с приятелите ти, когато говорих с Възлюбен последния път.

— Говорил си с Възлюбен?

Тревата под краката ми беше сравнително чиста от овча тор, така че седнах тромаво. Прилкоп беше по-изящен, но не много. Зачудих се колко ли е стар. Белият, който беше довел, не седна, а остана на разстояние, сякаш щеше да побегне всеки момент.

— Остави храната и виното и можеш да си ходиш — каза му Прилкоп.

Белият смъкна торбата от рамото си, пусна я, а после се обърна и побягна. Прилкоп въздъхна. Надигна се с усилие, взе торбата и седна отново до мен. Отвори я между двама ни, а аз го попитах:

— Толкова ли съм плашещ?

— Приличаш повече на статуя, отколкото на човек. Нещо изковано от сребро, закрепено на скелет, обвит с плът. Капра ли ти направи това? Или дракон?

— Сам си го направих. Една магия се обърка — отвърнах му, защото бях твърде уморен, за да обяснявам повече. — Какво стана? С Пчеличка и Възлюбен? С всички останали?

— Вярват, че си мъртъв. Всички. Скърбят ужасно за теб.

Суетата е странно нещо. Скърбяха за мен, а обичта им ме стопли.

Той издърпа покритата с паяжина и прах коркова тапа на бутилката вино. Постави я между нас и започна да подрежда странна закуска.

— Добро вино е, от най-добрата кръчма в градчето. Взех от това, което бяха оставили хората. Яйцата са сурови, от един полусрутен кокошарник. Кайсиите не са съвсем узрели, но набрах малко. Същото е и с рибата. Взех я от една паднала рамка за опушване, и още не е опушена както трябва.

— И донесе това за мен?

— Събирах храна, когато видях враната. Реших, че си по-гладен от мен.

— Благодаря ти.

Изобщо не ме интересуваше състоянието на храната или източникът й. Едва успях да се сдържа, докато той подреждаше храната на грубата платнена торба, в която я бяха донесли.

— Яж, докато говорим — посъветва ме той и аз се подчиних с радост. Храната беше точно толкова калпава, колкото бе казал, но я изгълтах. Суровите яйца са чудесни, стига коремът ти да е празен.

В историята, която ми разказа, имаше празнини, но научих много неща, които успокоиха душата ми. Беше видял Пчеличка с Шута и Спарк, и Нас. Лант вероятно го бяхме загубили. Някой беше лошо изгорял. По-трудно ми беше да схвана, че когато Парагон потънал, от водите на залива излезли два дракона. Имах си свои идеи как е станало. И други дракони, и един яркочервен мъж дошли, за да унищожат целия Клерес. Бях изумен, когато заговори за черен дракон. Трябваше да е Айсфир. Аленият мъж, когото Прилкоп бе зърнал, беше вероятно Рапскал.

Имаше неща, които не знаеше и не можеше да обясни. Не можех да си представя как Парагон бе намерил силата да се превърне в дракони. След това си спомних думите на Шута за липсващата ми стъкленица със Сребро. Тинтаглия и Хиби бяха казали, че ще дойдат веднага щом могат, но бях изненадан, че е дошъл и Айсфир. Прилкоп знаеше малко за Вивачия, освен че един кораб с жива фигура на носа дошъл в залива, драконите кръжали над него и му викали отгоре, а след това всички, които останали от дошлите на Парагон, се качили на кораба и заминали.

Логиката ми казваше, че трябва да се радвам, че са в безопасност. Но това, че бях оставен като мъртъв, въпреки че сам бях настоял на това, пораждаше режеща болка в сърцето ми. Колкото и да беше глупаво, глождеше ме, че бяха заминали без мен. Повтаряше се болезнено онова, което бях изпитал, когато разбрах, че Моли и Бърич са продължили живота си заедно, след като бяха повярвали, че съм мъртъв. Глупаво, глупаво чувство. Нямаше ли обаче и аз да направя точно същото? Тласнах мислите си в ново русло, наложих си да преодолея скръбта в очите на Прилкоп.

— Те са се отнесли лошо с теб, когато си се върнал в Клерес, но знам, че не си им мислил злото. Какво стана с жителите на Клерес? А с вашите Бели?

Той въздъхна.

— Дълъг живот живях, Фицрицарин Пророк. Видях пропадането на владенията на Бледата жена на Аслевял и се възрадвах на това. Спомни си: участвах и аз в съхраняването на живота на Айсфир, когато той бе затворен в леда. Но Клерес, тук… да, лошо се отнесоха с мен. — Погледна белите драскотини от белези по черните си ръце. — По-лошо от лошо. — Вдигна очи. — Както твоята фамилия се е отнесла към теб, както помня от разказа на Възлюбен. Но ти изобщо не сбърка единия от чичовците си с другите, нали? Когато бях дете в Клерес, толкова отдавна, Клерес беше място на учене. Обичах библиотеките! Те ми казаха кой съм! Имаше ги всичките деяния на Белите пророци, дошли и отишли си преди мен. Имаше ги техните приключения, докато намират своите Катализатори, но също така имаше сбирки древно познание и описанията на древна кралица, както и карти и истории на далечни места… не можеш да си представиш какво унищожи Пчеличка с нейния пожар. Не я обвинявам — тя не би могла да се опълчи на силите, които са я оформили и са я поставили на тази пътека. Но скърбя за това, което е изгубено.

— Скърбя също за Белите в хубавите им малки къщички, погребани сега под падналия камък на замък Клерес. — Въздъхна. — Та те бяха още деца! Сънищата им може да са били използвани за егоистични цели, но не можеш да ги виниш за това повече, отколкото аз мога да виня Пчеличка за това, в което се превърна. Толкова много от тях са мъртви. Толкова много.

Замълча, удавен в чувствата си. Нямах отговор. Невинни бяха загинали. Но онези, които бяха мъчили и изтезавали Шута, онези, които бяха отвлекли и насилили Пчеличка, те също бяха мъртви и не можех да съжалявам за това.

— Така. Четиримата са мъртви. Какво ще стане с теб сега?

Той ме погледна.

— Трима са мъртви. Капра оцеля. — Гледаше безизразното ми лице. Можеше ли да отгатне мислите ми? — Вие и вашите дракони убихте почти всички от нас. Събрах седемнайсет от Белите. По-рано имаше над двеста Бели. Оцелелите намират утеха във водачеството на Капра. Водила ги е поколения наред. Сега казва, че слабостта била в това, че били Четирима. Сега тя ще е Единствената и ще пази целта ни ясна. Говорих с нея и тя обеща, че ще се върнем към старите си порядки. Тръгнах да събера храна за оставащите. Но когато видях пъстрата врана и й извиках, и когато тя дойде при мен, разбрах, че най-добрият ми ход е да те потърся. Да те помоля за милост за оставащите. Да те отклоня от пътеката ти, само малко. Заради онези, които са под моя закрила.

За това ли беше дошъл? Или едва сега бе отгатнал намерението ми?

Погледнах празните яйчени черупки. Беше ли мислил да ме купи?

— Можеше да те отровя — каза той в отговор на мълчанието ми.

— Не. Не би могъл. През всичките онези години, когато си нападал хранителните припаси на Бледата жена, така и не си я отровил. Знам, че не си убиец, Прилкоп. Би трябвало да се радваш на това.

— А това е част от теб, която никога не можеш да откъснеш от душата си.

— Вероятно.

— Донесох ти храна. Не можем ли да я разменим срещу живота на Белите?

Помълчах, докато го премисля. Той прие мълчанието ми за отхвърляне на предложението му. Стана рязко.

— Не мисля, че изобщо сме били приятели някога, Фицрицарин Пророк.

Изправих се бавно.

— За жалост съм съгласен с теб, Прилкоп, но ти отдавам най-голямо почитание.

— И аз на теб. — Направи ми странен поклон, който включваше изпъване на единия крак назад. Беше по-скоро вдървен, отколкото изящен, и подозирам, че му струваше доста усилия — все пак беше старец. Отвърнах му с официалния поклон на Бъкип.

И така се разделихме. Никога повече не го видях.

 

 

Щом слънцето напече, се подслоних в трънливите шубраци. Бутилката вино ми беше компания. След като я довърших, проспах останалата част от деня. Събудих се отново гладен, но в много по-добро състояние. Дори зрението ми се беше подобрило, както отбеляза Нощни очи. Виждаш в тъмното също като мен някога.

И както някога, тръгваме на лов заедно.

И да беше предупредил Прилкоп Капра за опасността, тя не се беше вслушала. Може би беше преценил, че съм твърде немощен, за да подгоня жертвата си веднага. Може би беше сметнал, че е добре охранявана. Лесно беше да я намеря. Пребродих Клерес и намерих едно голямо каменно здание, където развалините бяха разчистени от улицата и бяха започнали да вдигат нов покрив. Имаше няколко души охрана, но не ми се наложи да убивам никого от тях. Охраняваните врати и прозорци бяха откъм улицата, но аз минах зад сградата. Сребърната ми ръка безшумно и бавно разкърти стария камък и хоросан. Направих си свой вход.

По някакъв начин бяха намерили чудесно легло за нея. Високите дървени пилони поддържаха дантелен балдахин. Събудих я, преди да я убия. Хватката ми я усмири и прошепнах пред стъписаните й очи:

— За моя Възлюбен и моята Пчеличка, умираш.

Беше единствената ми глезотия. Удуших я с посребрените си ръце. Осезанието ми показа паниката, болката и ужаса й. Но я убих като заек. Не забавих смъртта й, но я гледах в очите, докато престана да я има зад тях. Заложих на най-ранното обучение на Сенч. Влязох, убих и напуснах. И си взех полуизяденото й пиле.

Беше вкусно.

Когато изгря слънцето, вървях покрай пътя, който извеждаше от Клерес.