Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (41)

39.
Възмездието

За Съкровищния бряг се знае това.

Трябва да хвърлиш котва в заливчето на южния бряг. Внимавай с приливите! При отлив ще заседнеш. Прииждащата вода може като нищо да те изтласка в брега.

Върви по пътеката през гората предпазливо. Беда сполетява онези, които се отклонят от пътеката.

Когато стигнеш отсрещния бряг, върви покрай приливната линия в залива. Не напускай брега. Всички зони на Острова на Другите са забранени за хората, освен брега и пътеката.

Може да намериш съкровища, изхвърлени от вълните. Теченията и вятърът, изглежда, ги събират отдалече и ги изхвърлят там. Събери колкото пожелаеш. Не бива да отнасяш нито едно.

В подходящото време при теб ще дойде едно същество. Отнеси се към това същество с голямо почитание. Покажи съкровищата, които си събрал. В своята мъдрост съществото ще ти каже бъдещето и ще те посъветва за най-добрите пътеки, по които да тръгнеш. Когато казването свърши, може да оставиш всяко съкровище в ниша в скалата.

Не трябва да взимаш със себе си нищо от това, което намериш на Съкровищния бряг, колкото и малко да е. Направиш ли го, ще навлечеш нещастие на себе си и на всичките ти потомци.

Списък на Магически места на Алджени,

преведен от Фицрицарин Пророка

Бях удивена от разрухата, която можеха да причинят два дракона, но бях сигурна, че Слугите са още по-изумени. Синият и зеленият прогониха лодките, които ни бяха причинили такова бедствие. Другите кораби в пристанището вдигнаха котви, изпънаха платна и побягнаха от невъобразимото разрушение. Вероятно бяха помислили, че хората в Клерес са полудели, за да подпалят един мирно закотвен кораб. Да стане така, че корабът изведнъж да роди два подивели дракона, определено беше невъобразимо за тях.

Какво да кажа за онзи хаотичен следобед? Всичките ми спомени от него са болнави и просмукани със солена вода, скръб и умора. След като враговете ни избягаха, събрахме приятелите си — живи, мъртви и полумъртви. Натоварената ни лодка се добра до кея и го овладяхме. Трима от групата ни, сред които и татуираната жена, се оказаха опитни в битки. Макар да нямахме оръжие, все пак ни организираха за отбрана и застанаха в готовност с извадени ножове. Други отново поеха с лодката, за да намерят другите лодки на кораба ни и оцелели другари, вкопчили се в отломките.

— Ще се чувстваш ли безопасно тук, ако отида да потърся другите? — попита ме Нас много сериозно.

Свих рамене.

— Никой от нас не е в безопасност, Нас. Целият този град ни мрази и скоро ще намерят начин да ни го покажат. — Махнах с ръце. — Нямаме с какво да избягаме. Корабът се превърна в дракони; другите кораби избягаха или бяха унищожени от драконите. Имаме съвсем малко оръжия и нищо, с което да откупим живота си. — Всичко ми беше ясно. Той ме зяпна стъписано. Съжалих го. Не разбираше ли, че всички ще умрем тук? — Върви — казах му. — Виж кого можеш да намериш.

Преди Нас да се върне, дойде друга от лодките на кораба ни. Изтощени оцелели се изкачиха на кея и дойдоха при нас. Спарк беше сред тях. Лант го нямаше. Момч-О беше мъжът с изгорялото лице и ръка. Клеф му помогна да се качи по стълбата до кея. Изненадах се, че може да говори, още повече — и да стои прав.

— Някой виждал ли е родителите ми? — попита той.

Никой не отвърна. Той седна, на кея, после бавно се просна на дъските. Жената, Ант, седна до него.

— Имате ли вода? — попита ни.

Нямахме.

Спарк дойде и седна до мен. Беше мокра до кости и трепереше и двете се свихме една в друга за топло.

— Амбър? — попита ме тя. — Нас?

— Нас помага да намерят другите. Не познавам Амбър.

Спарк ме зяпна изненадано.

— Амбър е Шутът. Но само баща ти го наричаше така. Или Възлюбен.

— Възлюбен — повторих тихо. И добавих: — Не съм го виждала, откакто скочихме от кораба.

Като че ли нямаше какво повече да се каже. Седяхме мълчаливо. Никой не дойде да ни нападне. Лодките на Слугите се бяха разпръснали. Няколко бяха избягали към замъка, гонени по целия път от синия и зеления дракон. Драконите вече кръжаха над крепостта и крещяха яростно. Стрелците на стените хабяха стрелите си, които падаха ниско или отскачаха от люспестата им кожа. В града хората гледаха от покривите си и прозорците на горните етажи на домовете си. Улиците бяха празни и като че ли никой не искаше да ни напада. Може би хората в града дори не знаеха дали или защо сме им врагове. Слънцето грейна по-силно в яркосиньото небе, топлеше ни и изсушаваше дрехите ни. Седях на ръба на кея, полюшвах босите си крака над водата и чаках. Чаках да разбера кой още е жив. Чаках градските хора да ни нападнат. Чаках да се случи нещо, каквото и да е.

— Гладна съм и съм жадна — казах на Спарк. — И ми се иска да имах обувки. Толкова грешно ми изглежда това. Толкова безсърдечно, че мога да мисля за тези неща. — Поклатих глава. — Татко ми е мъртъв, а на мен ми се иска да имам обувки.

Тя ме прегърна. Открих, че нямам нищо против.

— На мен ми се иска да можех да си среша косата и да я вържа назад — призна ми тя. — Иска ми се това, докато се чудя дали Лант е мъртъв, и колкото и да е странно, съм му ядосана.

— Това е защото ако ти е мъчно и плачеш, ще го направиш мъртъв в ума си.

Тя ме изгледа странно.

— Да. Но откъде знаеш тези неща?

Свих рамене.

— Много съм сърдита на баща ми. Не искам да плача за него повече. Знам, че ще плача, но не искам. — Нацупих се. — И съм много ядосана на Възлюбен. На Амбър. — Изрекох името с неприязън.

— Защо? — изненада се Спарк.

— Просто така.

Не исках да обяснявам. Защото той беше жив, а татко ми беше умрял. Той беше този, който ни бе донесъл всичко това. Възлюбен. Този, който доведе Слугите до вратите на Върбов лес. Онзи, който го бе започнал, като направил баща ми свой Катализатор.

Погледнах я. Зададох ужасен въпрос.

— Знаеш ли нещо за Шън?

— Сестрата на Лант ли? Шайн? Тя избяга. Баща ти я намери. Така научи, че сте минали през камъка.

— Сестра му? — попитах объркана.

Тя се усмихна.

— Той беше точно толкова изненадан, колкото си ти сега. — Гушна ме до себе си. — И ми каза, че в началото вие двете изобщо не сте се разбирали. Много ми разказа за теб. — Гласът й заглъхна. После поклати глава. — Гладна съм. И жадна. И сърдита на Лант. И засрамена, че изобщо изпитвам тези неща. — Усмихна ми се тъжно. — Когато нещата са толкова ужасно зле, изглежда жестоко да копнея за чаша чай. И малко хляб.

— Кексчета с джинджифил. Майка ми често ги правеше за татко. — Запуших устата си с ръка. — Майка ми щеше да му е толкова ядосана точно сега…

И омразните сълзи отново потекоха.

Скоро след това видях една от лодките ни да се връща към кейовете. Нас беше на едно от греблата. Със Спарк станахме. На дъното на лодката имаше тяло, увито с платно.

— О, не! — простена Спарк. Възлюбен седеше до увития труп.

Доближиха се до кея и първият вик на Спарк беше:

— Лант ли е? Мъртъв ли е?

— Кенитсон е — отвърна й скръбно Нас и погледна нагоре. — Изгорял е.

— О! — Спарк закри устата си с ръка. Зачудих се дали не крие лицето си, за да не разбере никой колко е облекчена, че мъртвият е Кенитсон, а не Лант.

Нас се качи на кея. Дойде при мен и разпери ръце. Прегърнахме се. После той погледна над главата ми и извика:

— О! Не и Момч-О!

— Жив е — каза му Ант. — Но не е добре.

Момч-О вдигна глава и я отпусна отново.

— Кенитсон — каза глухо. — Той спаси кораба.

Тежка работа беше да се качи увитият труп на кея, отне усилията на трима. Възлюбен също се включи, но ми се стори, че няколко от моряците го изгледаха странно. Той разви платното и се наведе над тялото, за да го оправи, преди да го увие отново.

Поклати уморено глава и погледна към мен. Усмихна ми се, но очите му бяха тъжни.

— Ето те. Щом видях Нас, разбрах, че си в безопасност. — Направи две крачки към мен и разпери ръце. Останах на място. Той отпусна ръце безпомощно. Стоеше и ме гледаше. — О, Пчеличке. Ще чакам. Чужд съм за теб. Но чувствам, че те познавам много добре.

Не мисля, че можеше да каже нещо по-дразнещо. Мислите ми пробягаха към дневника и книгата ми за сънища, сега на дъното на лодката. Не. Никой не можеше да е толкова низък, че да чете чужд дневник… макар че, разбира се, аз бях чела записките на баща ми. Извърнах очи и не казах нищо.

Усетих, че Спарк ме гледа, а след това погледна него със съчувствие.

— Как си? — попита и въпросът бе искрен.

— Празен съм отвътре — отвърна той тъжно. — Толкова много маски съм носил, а сега всички те са празни. Не мога да събера дори гняв, който да ме крепи. Загубата е толкова… Искам да се върна там, искам да погледна тялото му, да го направя реално за себе си… — Думите му се изчерпаха.

— Не можеш — каза Спарк рязко. — Твърде малко сме, за да се разделяме. Твърде зле въоръжени. А и нищо не помага, може само да удължи болката ти. — Извърна поглед.

— Той е мъртъв — казах тихо. Вдигнах очи към двамата. — За кратко можех да го усещам. Свързан с мен. Усещах го и усещах Вълка Баща. Вече ги няма.

Той погледна облечените си в ръкавица пръсти, а след това сви ръката си до гърдите си.

— Знам — призна. — Но беше ужасно място, да го оставя там. Сам, с вдигащата се вода…

— Имаме ли план? — прекъсна го Спарк рязко. — Или просто седим на този кей, докато не дойдат и не ни избият?

Гласът й беше груб, но спокоен. Гърлото й сигурно беше пресъхнало като моето и стомахът й — също толкова празен. Започвах да я харесвам. Имаше същата стабилност като Нас. Същата практичност за настоящия момент. Думите й накараха Възлюбен да се стегне. Той огледа струпалите се оцелели и тънката ни отбранителна линия и каза:

— Да. План, който ще е предмет на много промяна, боя се. — Избута мократа си коса от лицето си. — Засега, да, оставаме на този кей. Не сме достатъчно голяма сила, за да се защитим, ако навлезем в града. Тук разполагаме с донякъде защитима позиция.

Без никаква храна обаче. И без вода. Без никакъв заслон от слънцето. Повечето бяхме пострадали. Нямах добро мнение за плана на човека, който бе заменил баща ми.

Той седна до мен. Спарк направи същото, и Нас дойде при нас. Момч-О остана до тялото. Един мускулест нашарен с белези мъж оглеждаше ръката на Момч-О и мехурите от изгоряло по лицето му и други места. Внезапно Момч-О се смъкна на една страна — беше припаднал; мъжът го прихвана и го отпусна на дъските. Ант стискаше нож и се беше загледала към града. Не знаех имената на другите. Бяха общо единайсет. Един наблюдаваше пристанището. Следобедното слънце ни биеше безмилостно отгоре. Отливът бе започнал и вълните се отдръпваха, отнасяйки със себе си отломките от кораба ни. Другите големи съдове, които бяха в пристанището, си бяха заминали, освен един, който бе заседнал, кривнат на една страна.

Нас заговори:

— Ако дойдат със стрелци, както преди, нямаме прикритие. Ако дойдат с лодка, както и по брега, бързо ще ни обкръжат. Ако просто ни задържат тук, нямаме нито храна, нито вода. Никакъв заслон от слънцето. Боя се, че ще свършим тук.

— Всичко това е вярно. Но засега те са твърде заети да се оправят с драконите, за да се занимават с нас. А за замъка ще става само по-зле. И след това за града. — Възлюбен извърна странно светлите си очи към замъка Клерес. Синият и зеленият дракон бяха привършили с малките лодки — бяха оставили само отломки, понесени от водата. Сега зеленият беше високо над замъка, разперил криле, и се полюшваше във въздуха като орел, когато хване вятъра и го яхне без усилие. Синият неуморно щурмуваше замъка, спускаше се и връхлиташе показно, в подигравка с усилията на стрелците по бойниците да го наранят. Продължаваха да летят стрели, но ставаха все по-малко с всеки нов залп.

Синият внезапно смени тактиката. Изящен като полетяла лястовица, се понесе навътре и нагоре и кацна на една от кулите на Четиримата. Не избра някоя от външните наблюдателни кули, а от по-високите вътре в укреплението. Нададе силен тръбен рев, сякаш зовеше някого. След това отметна глава назад и я заби напред на гъвкавия си врат, с широко отворена паст. Нещо искрящо захвърча от отворената му уста. Чух далечни викове.

— Плюе киселина, на ситни пръски. Нищо не устоява пред нея. Нито плът, нито броня, нито кост, нито камък — каза Възлюбен.

Погледнах го през рамо.

— Хеп ми е пял за дракони. Знам какво правят.

Помислих за кротките весели Бели в малките им къщички. За широките им безукорно чисти дрехи и вкусната храна под разцъфналите дървета. Щяха да бъдат наказани заедно с Капра и Слугите, и техните стражи. Заслужаваха ли го? Знаеха ли вредата, която събираните им сънища бяха нанесли на останалия свят? Жегна ме съжаление за тях, но не и вина. Това, което ги сполетяваше, беше извън моя контрол, като гръмотевична буря или земетръс. Или като собственото ми отвличане и опустошаването на Върбов лес.

Летящият високо зелен нададе дълъг и пронизителен вик.

— Мъст! — Тази бе думата, понесена на звука. Отекна: — Мъст, мъст, мъст!

Не ехо.

— О, богове — каза тихо Възлюбен.

Зрението, което му беше дал баща ми, ставаше все по-остро. Беше ги видял преди да ги е забелязал някой друг. Две скъпоценни камъчета, искрящи и блещукащи в далечината. Едното блестеше алено, а другото проблясваше по-синьо от небето.

Възлюбен вдигна ръка и посочи.

— Дракони! — викна на приятелите ни. — Хиби и Тинтаглия, освен ако не греша. Рапскал каза, че ще дойдат!

С шумолене на пера една врана внезапно се настани на рамото на Нас. Дръпнах се уплашено, но той се засмя радостно. Беше странна врана, със сребърен клюн и вместо да е черна, перата й имаха лъскаво синкав оттенък, и по няколко алени пера на всяко крило. И не червеното на перата на петел, а лъскаво, както може да е червен излъскан метал. Нас извика:

— Пъстра! Боях се, че си се удавила или те е простреляла стрела! Толкова се радвам, че си жива! Къде беше?

Птицата поклати глава като в съгласие. След това заговори, гласът и интонацията й бяха странно човешки. Разпери криле.

— Летя с дракони! — Каза го със задоволство. След това обърна лъскавите си очи към мен. — Един изход е вход!

Тръпки полазиха по гърба ми.

— Ти дойде в килията ми! — възкликнах.

Но тя не ми обърна внимание. Беше извърнала глава, загледана към небето.

— Айсфир. Айсфир!

Видях объркване на лицето на Нас, но преди да успея да се зачудя какво означава тази дума, го чух. Черният дракон дойде не над морето като другите, а откъм сушата. Възвести идването си с рев:

— Аз съм Айсфир! Връщам се и ви нося смърт!

Всеки удар на могъщите му криле го приближаваше; ставаше все по-голям, докато ми се стори невъзможно голям. Как можеше такова същество изобщо да го има на света, а и да лети? Но летеше, и още как. И докато се приближаваше към замъка, чувахме само крилете му. След това от него изригна вик, звук толкова мощен, че всички си запушихме ушите. Но дори да можехме да смалим силата на рева му, смисълът му се впечата в умовете ни:

— Помниш ли ме, Клерес? Помниш ли как ни отрови с пир от отровен добитък? Помниш ли как се събра за танци и песни, за да ни примамите към вашата измяна? Помниш ли как изклахте моите събратя, щом легнаха да мрат? Как, когато се борех с вас, изпълнихте ума ми с проклятие? „Погреби се в леда!“ И аз избягах тогава! Засрамихте ме! Направихте ме последния дракон на света! Но аз не ще оставя ни един от вас да помни как ще умрете в този ден!

Синият излетя панически от кулата — сойка, подгонена от гарван. Черният дракон не кацна. Спусна се над куличката на една от вътрешните кули, удари я с ноктестите си пръсти и с цялата сила на тежестта и устрема си. Тя се катурна и падна като кула от детски кубчета, а огромните му криле удариха въздуха и той литна нагоре. Издигаше се все по-високо и по-високо. Синият и зеленият кръжаха в широк кръг около него, вече престанали да тормозят замъка. Държаха се на разстояние и се зачудих дали не се боят, че може да ги изяде.

След това черният започна да пада като камък, право надолу, и едва в последния момент промени посоката с изместване на крилете си и се понесе срещу една от кулите черепи. Беше по-здрава от изящните вътрешни кули. Въпреки това не можа да понесе удара. Страховитата й глава се наклони все едно бе понесла чудовищен шамар. Стъписваща пукнатина пробяга по зданието и докато драконът се вкопчваше в черепа, блъскаше го и го клатеше, пукнатината се разшири. Черепът се разклати — Айсфир излетя нагоре, — наклони се съвсем бавно и после падна. Дори от толкова далече трясъкът, който издаде, щом падна на земята, бе впечатляващ.

Кацналата на рамото на Нас врана разпери широко криле. Низ възторжени гракове изригнаха от гърлото й. Заклати глава и заяви:

— Дракони! Мои дракони!

Нас я хвана, за да й попречи да литне.

— Твърде опасно е — предупреди я.

— Мои дракони! — настоя тя.

— Най-после е намерила ято, с което да лети — обясни ми той. — Другите врани я кълвяха. Но драконите са я приели.

Без да откъсва очи от драконите и унищожението, което нанасяха, Възлюбен попита:

— Ако ято врани кълве, как трябва да наречем кълването на дракони?

— Ужас — отвърна някой без капка хумор в гласа.

— Стой! — Викът на един от охраната ни върна вниманието ми към края на кея. Там стоеше позната фигура. Духът ми за миг се повиши, но след това се зачудих. Приятел или враг?

— Нямам оръжие — заяви Прилкоп. Не бях сигурна за това. Двама от Белите, които бяхме освободили от килиите им, стояха зад него. Бяха се съвзели достатъчно, за да могат да носят заедно едно голямо ведро.

— Нося ви вода. И ви предлагам подслон в дома на един приятел.

Обърна се и махна на двамата Бели да ни донесат ведрото. Те се спогледаха и единият поклати енергично глава. Оставиха ведрото и се оттеглиха.

Прилкоп зяпна след тях. После закрачи тежко към ведрото, вдигна го и бавно тръгна към нас; водата се плискаше през ръба при всяка негова стъпка. Гледахме го, докато идваше към нас, и можех да мисля само за водата. Той стискаше дръжката на ведрото с две ръце и водата плискаше по краката му. Изведнъж видях, че е стар и вече отпаднал.

Зад него, в града, хората напускаха домовете си, някои се пръскаха като уплашени катерици, а други се движеха целенасочено, тикаха колички и носеха големи вързопи. Бягаха. Някои явно бяха разбрали какво им казва Айсфир. Зачудих се дали жителите на града знаят историите как Слугите са убивали драконите. Бяха ли си представяли изобщо такова отмъщение?

Възлюбен отиде до Прилкоп и хвана дръжката.

— Благодаря ти, приятелю — каза му и понесе ведрото към нас.

— Сигурен ли си, че е чиста? Че не е отровена? Чух драконът да казва, че са отровители. — Каза го татуираната жена.

— Не е отровена — увери ги Възлюбен. Наведе се и намери черпак във ведрото. Гребна вода и я изпи. — На вкус е чудесна. И дори е студена. Елате и пийте. Дайте първо на Момч-О.

Дадоха на Момч-О три черпака вода и никой не възрази. Аз изпих един, макар да казаха, че мога да пийна още. Охраната ни не бе изоставила постовете си. Отидох при тях, за да чуя какво казва Прилкоп на Възлюбен.

— Те унищожават всичко — тъкмо казваше Прилкоп. — Това, което Пчеличка започна с нейния пожар, го довършват с киселина и удари на крилете и опашките. Ако не спрат, от замък Клерес ще останат само развалини. Дойдох да ви помоля да ги спрете. Нека променим тази пътека, Възлюбен. Договорете мир за нас. Помогнете ми да върна Клерес към онова, което би трябвало да е, каквото беше някога.

Възлюбен поклати глава и не мисля, че беше тъжен, когато отказа.

— Съвсем лесно е да договорите мир с нас. Позволете ни да напуснем с първия кораб, който ще ни вземе. Само за това молим. Имаме това, за което дойдохме.

Прилкоп кимна и каза:

— Откраднатото дете.

Възлюбен продължи със съвсем спокоен тон:

— Не можем да направим нищо за драконите. Тяхното отмъщение е по-старо и от моето. Ще стигнат докрай. И нищо няма да ги спре.

Прилкоп не отвърна, но лицето му посърна и се състари.

Синият дракон бе завладял пътеката на върха на западната стена и крачеше важно по нея. Пердашещата му опашка къртеше каменни блокове и унищожаваше бойниците. От време на време отмяташе глава, а след това я забиваше рязко напред и засипваше вътрешността на крепостта с киселина. Не можех да видя зеления, а след това, с див рев, много по-голям син дракон се стрелна покрай двете останали увенчани с черепи кули. По-малък червен дракон полетя ниско над града и след това кацна на издигнатия път. На гърба му имаше нещо, което не можех да различа от това разстояние. Ездач?

— Хиби! Прекрасна Хиби! — изграчи враната и се опита да хвръкне от рамото на Нас, но той я улови — ръцете му се стрелнаха толкова бързо, че не можах да ги видя.

— Пъстра, тя отива на битка. Нямаш работа там. Стой тук с мен, тук си в безопасност.

— Безопасност? Безопасност? — И враната се разсмя, ужасен кикот. Нас беше затиснал крилата й и тя не се възпротиви, но когато той отново я сложи на рамото си, литна и се понесе като стрела към червения дракон. — Ида, ида, ида!

— Както искаш — каза Нас тъжно. — Май е права. Никаква безопасност няма тук за нея. Нито за нас.

Големият син дракон зави в кръг и също като Айсфир възвести името си с рев:

— Тинтаглия! — отекна тръбният й зов. — Мъст! За моите яйца, откраднати и унищожени, за нашите влечуги, пленени и насилени!

Изпердаши кулата с опашката си, докато я подминаваше. Зяпнахме. Нищо не последва. А после бавно, съвсем бавно, черепът се килна, откъснат от каменната си опора. И повлече със себе си кулата. Чухме далечния грохот на падащи камъни.

— Ти прекара толкова много години в Клерес. Като дете се трудеше дълго в залите със свитъци. Собствените ти сънища бяха събирани там. Нищо ли не изпитваш? — попита тихо Прилкоп.

— Много неща изпитвам точно сега. Облекчение е едно от тях. — Възлюбен се загледа хладно към срутващите се стени на Клерес. — Удовлетворение, че това, което ми бе причинено, никога няма да сполети друго дете.

— А децата, които бяха там вътре? — попита Прилкоп възмутено.

Възлюбен поклати глава.

— Това е възмездието на драконите. Никой не може да го спре. — Обърна се, погледна приятеля си и гласът му беше ужасен. Глас на ясновидец. — Аз го изчерпах, Прилкоп! Потопих Фицрицарин в смъртта, дванайсет пъти! Никой не може да знае какво ми струваше. Никой! Това е моето бъдеще, моята пътека, избрана от мен, като Белия пророк на това време! Толкова ли си сляп? Двамата с него, ние направихме всичко това! Ние върнахме драконите в света. — Обърна гръб на всички ни и скръсти ръце на гърдите си. Извика: — СЛУГИ! Вие направихте тази пътека! Много преди аз да дойда на света вие сте ни поставили на този стръмен път, към това бъдеще. Когато убивахте и унищожавахте заради собствената си изгода, когато богатството и властта ви бяха единственото, което ви интересуваше, това е пътеката, която сътворихте! Отлагахте тази разплата. — Гласът му изведнъж стана хладно спокоен. — Но аз и моят Катализатор спечелихме. Бъдещето е тук и възмездието е по-голямо, отколкото дори пророк би могъл да предрече. — Толкова могъщ допреди миг, гласът му се накъса и заглъхна, когато отрони: — Купено с неговата смърт.

Вятърът откъм морето задуха и разроши светлата му коса. Нямаше нужда да го докосвам, за да видя, че е бил средоточие. За един миг всички възможни пътеки, които са съществували, засияха около него. След това се раздвижиха и се сляха в един ярък път, преди и той да изригне в хиляди, хиляди нови пътеки. Заслепиха ме, но не можех да извърна поглед. А той внезапно отпусна ръце и беше отново просто един слаб бледокож мъж. Попита тъжно:

— Мислиш ли, че бих отменил и един миг от работата на моя Катализатор?

Знаеше, също като мен, че всичко това трябва да свърши. Възлюбен бе също толкова Унищожителя, колкото и аз. Изтръгваше най-дълбокия корен на плевелите. Не съзнавах, че ще го направя, но пристъпих напред. Хванах ръката му в ръкавицата и и двамата се обърнахме към Прилкоп.

— И града ли ще унищожат? — промълви в ужас Прилкоп.

— Да — отвърна Възлюбен. Малката ни група се беше струпала около и зад него. — Прилкоп, виждам една тясна пътека за теб. Вземи хората с теб и бягайте към хълмовете. Това е единственото, което можеш да направиш, и единственото, което мога да ти дам. Това е изравняване на везните, което предстоеше отдавна. — Поклати глава. — Не е започнало с мен, а с драконите. И драконите са тук да го довършат.

Прилкоп погледна към замъка. Ръцете му трепереха. Възлюбен отиде до него и го прегърна. Заговори тихо.

— Само заради това, което трябва да изпитваш, стари приятелю, съжалявам. Вземи колкото можеш. Поведи ги към по-добра пътека.

— Имаше деца там — каза Прилкоп съкрушено.

— Имаше деца и във Върбов лес — напомних му. Не казах, че бях едно от тях.

— Нищо не са направили, за да заслужат такова наказание!

— И моите хора бяха също толкова невинни! — Не чуваше ли какво му казвам?

Нас внезапно се озова до мен, лицето му бе разкривено от гняв, какъвто никога не бях виждала.

— Заслужаваха ли моите татко и дядо да умрат, за да можете вие да похитите едно момиче? Вашите хора изтриха спомените на майка ми за мен и тя ме отхвърли и прогони. Никой от нас никога няма да забрави това! Разбирате ли, че когато Слугите дойдоха във Върбов лес, те унищожиха моя живот, както и живота на Пчеличка? А сега баща й е мъртъв заради онова, което направиха те!

Изведнъж разбрах нещо от един отдавнашен сън.

— Знаехте ли, че са уредили да се поставят мрежи на Острова на Другите, да улавят и убиват влечугите, за да умират и никога да не станат дракони?

— Но… — понечи да отвърне Прилкоп.

Възлюбен се отдръпна от него. Гласът му беше суров.

— Никой не заслужава да умре така. Но много малко от това, което ни се случва в живота, сме го заслужили.

Старият мъж стоеше и ни гледаше умолително.

— Прилкоп. Времето не чака. Тръгвай.

Прилкоп се взря в него, неизразимо стъписан. После се обърна и бавно се отдалечи. След няколко крачки се съвзе и затича.

— Момч-О се събуди — казах тихо.

Ант се обърна и изтича до него. Той се беше надигнал, но изглеждаше по-зле отпреди. Във водата зад него нещо се движеше.

— Какво е това там? — попита някой и привлече вниманието ни към другата страна на кея.

— Във водата има някой! — извика Спарк.

Цялото си сърце вложи във вика и без колебание скочи от кея и заплува към мъжа, който се беше вкопчил в една дъска и риташе вяло. Някой извика окуражително. Тя стигна до мъжа, хвана се за счупената дъска и двамата заритаха и бавно, много бавно почнаха да се приближават.

— Това е тате! — извика Момч-О. — Той е жив! Но къде е майка ми?

Изправи се, олюля се и Ант го сграбчи, за да го задържи. Морякът Клеф също скочи от кея и заплува към двамата във водата.

— Брашън Трел — каза Нас. — Капитанът на Парагон.

Лицето му грейна обнадеждено.

Мъчителните мигове се проточиха. Тримата се приближаваха бавно. Момч-О стоеше, притиснал изгорялата си ръка до гърдите си, на опърленото му лице бяха изписани надежда и скръб. Когато се приближиха, Нас слезе да помогне първо на Брашън, а после и на Клеф да се качат. В мига, в който се озова на кея, мъжът рухна и Ант помогна на Момч-О да седне до него. Бащата посегна към сина си, после се отдръпна, уплашен да не пипне изгорялата му плът. Двамата заплакаха; капитанът обясняваше съкрушено, че бил видял Алтея за миг, когато корабът се разпаднал, но не и след това. Плувал сред отломките, но не я намерил. Твърде уморен да плува повече, се вкопчил в една дъска и бавно и упорито поел към нас.

Ние, струпалите се около бащата и сина, и се усмихвахме, и плачехме. Спарк, забелязах, се беше отделила настрани и също плачеше. Лант си бе отишъл, също като Алтея и вероятно други от екипажа, които така и не бях видяла и за които нищо не знаех.

Капитанът погледна грижливо загърнатото тяло на кея, възкликна от отчаяние, а Момч-О заплака отново.

— Не успях, тате. На два пъти се опитах да стигна през пламъците до фигурата на носа, но болката ме връщаше. Накрая Кенитсон спаси Парагон от смърт. Грабна Среброто от мен и затича право в огъня. Чух го как изкрещя, но не спря. Той спаси нашия кораб.

Брашън не каза нищо, за да утеши Момч-О — просто го остави да си поплаче. Двата дракона от доскорошния му кораб бяха като пърхащи ленти в небето. Макар и малки в сравнение с другите дракони, бяха също толкова непреклонни в разрушаването на замъка. Той се загледа към тях и промълви:

— Толкова много загуби…

Червеният дракон се понесе към земята. Драконите на кораба тръгнаха с него. Бяха усърдни в разрухата, която носеха, движеха се методично от една сграда към друга. Започнаха при къщите и дюкяните най-близо до издигнатия под морето път. Нямаше пламъци. Червеният дракон храчеше киселина, а след това, когато зданието отслабнеше, го превръщаше в развалини с удар на крилете си или със замахване на опашката. Чувахме трясъците и виковете, а потокът от бягащи хора стана по-гъст. Някои бягаха към пасищата и земеделските земи зад града; други бутаха коли и поемаха по пътя, който лъкатушеше нагоре през хълмовете. Седях на кея и гледах нагоре, над покривите на складовете и хубавите домове към хълмовете зад тях. Хората стигаха до стадата овце, продължаваха и изчезваха зад хребета.

Бавно, бавно, лятната вечер угасна. Нямаше пламъци, които да огреят нощта. Когато приключиха със замъка, Айсфир и Тинтаглия продължиха с по-малките дракони много организираното разрушаване на града. Нищо случайно нямаше в това, което вършеха. Разрушаването беше толкова хладнокръвно пресметнато, колкото всичко, което Дуалия или Капра бяха нанесли на мен. Майки бягаха с бебета в прегръдките, бащи с малки деца в колички или на раменете им тичаха до тях. Гледах. Това не беше правосъдие, а възмездие.

Възмездието не отчита невинност или правота. То е веригата, която свързва ужасяващи моменти, която постановява, че всеки зъл акт трябва да породи друг, още по-лош, който ще доведе до трети, още по лош. Помислих си, че тази верига няма да свърши никога. Онези, които оцелееха днес, щяха да мразят драконите и народа на Шестте херцогства, и може би Пиратските острови. Щяха да разказват истории за този ден на своите потомци и те нямаше да бъдат разбрани, но нямаше да има и прошка. А само, някой ден, ново отмъщение. Зачудих се дали точно тази нишка не е увита около всяка пътека. Зачудих се дали изобщо ще дойде някога Бял пророк, който да може да я прекъсне.

 

 

Момч-О страдаше от изгарянията си и от много други по-малки наранявания, но не смеехме да напуснем малкото си петънце на безопасност, докато драконите крачеха по улиците и прелитаха над къщите. Подремнах през нощта, когато сънят най-сетне надви страха и неудобството.

На разсъмване се събудих на съвсем различно място. Всички постройки в града бяха без покрив, с напукани и срутени стени. Пристанището също беше разрушено. От кейовете само нашият бе останал непокътнат. Гледката беше зловеща, безжизнена; улиците бяха празни. Събудих се, защото Спарк ме разтърси за рамото. Надигнах се и видях, че по-малките дракони — синият и зеленият — идват към нас по кея.

— Какво искат? — попита един от стражите с разтреперан глас. Възлюбен отиде при него и го избута настрани.

— Идват за своето. За онзи, когото приеха за свой събрат. Отдръпни се. Защото ще минат все едно дали си се отдръпнал, или не.

Брашън се изправи над присвития си на кея син — Момч-О не можеше повече да стои прав заради болката от изгарянията си. Някои от другите моряци се отдръпнаха до края на кея, но Спарк, Нас и аз останахме на местата си.

Дъските на кея заскърцаха жално под тежестта на драконите. Те дойдоха до нас, завъртяха лъскавите си глави на змийските си вратове и задушиха въздуха до Възлюбен. Очите им се въртяха сребристи. Синият отвори уста, за да вкуси по-добре въздуха.

— Какво казват? — промълви Нас до мен.

— Още нищо не казват — отвърнах му.

Той хвана ръката ми и се зачудих дали иска да ми вдъхне кураж, или да вземе от моя. Беше все едно: приех го. Малките дракони бяха все пак големи същества и бяха много близо до нас, но въпреки страха и скръбта ми красотата им ме накара да се усмихна.

— Дойдохме за него — каза синият и аз го повторих тихо на Нас.

Възлюбен се обърна към нас.

— Драконите, които бяха някога кораба Парагон, са дошли да си вземат тялото на Кенитсон.

Видях притеснението, което премина през всички. Татуираната жена, която беше гребала в лодката, за да ни докара до брега, попита:

— И какво ще направят с него?

Възлюбен погледна положеното на дъските тяло, а след това — струпалия се екипаж.

— Ще го изядат. За да съхранят спомените му. — Видя ужасените погледи, които предизвикаха думите му, и добави: — Драконите смятат това за чест.

— Подобаващ край ли е това за принца на Пиратските острови? — Двама мъже пристъпиха напред и застанаха до жената. Сълзи се стичаха по лицето на единия, но държеше нож и стоеше безстрашно пред дракон.

Щеше да има неприятност.

Възлюбен въздъхна, после каза:

— Толкова ли е различно от това как Парагон взе спомените на Кенит, когато той умря на палубата му? Кенитсон отива там, където отиде корабът на баща му и на прадядо му. А това е подобаващ край за всеки пират.

Само Възлюбен като че ли бе примирен с това, че драконите щяха да изядат човек, бил верен другар и спътник на толкова много от тях. Но когато ни махна да отстъпим, всички се отдръпнахме, за да пропуснем драконите. Кеят заскърца и се разлюля на пилоните си, щом те спряха до тялото и го погледнаха. Мислех, че ще има някаква церемония, някакво благоприлично споделяне, но не.

Нетърпеливи кой да е пръв, зеленият и синият стрелнаха главите си към трупа. Имали бяхме само един къс опърлено корабно платно, с което да го покрием, тъй че нищо не можа да ни спести гледката как синият дракон захапа Кенитсон за главата и издърпа трупа нагоре, а главата на зеления се изви гъвкаво и откъсна долната половина на тялото. Преди някой да е успял да ахне, синият беше вдигнал половината с главата, с вече изсипващите се вътрешности, и я погълна.

Късчета от вътрешностите на Кенитсон се пръснаха по кея. Един от моряците се обърна и повърна. Ант беше вдигнала ръце да затули очите си. Момч-О се беше вкопчил като дете в баща си, а лицето на Брашън бе пребледняло. Спарк стисна другата ми ръка и леко се олюля.

— Свърши се — каза Възлюбен, сякаш това можеше някак да направи видяното от нас по-добро. Сякаш кървавите парчета, осеяли дъските, щяха да изчезнат.

— Неговите спомени ще са в мен — заяви синият дракон.

— И в мен — каза зеленият почти заядливо.

— Сега ще спя — заяви синият. Обърна се внимателно, но опашката му все пак помете опасно близо. Направи една крачка и спря. Сниши главата си и очите му се завихриха, щом подуши гърдите на Брашън. Извърна глава и изгледа Момч-О. — Те ни изгориха — изтътна гласът му все едно си спомняше нещо отпреди много години. Издаде нисък звук, като от огромен кипващ казан. — Платиха си. — Гледа го дълго. — Момч-О, давам ти честта на името си. Кариг. — Вдигна глава. — И взимам част от твоето. Каригвестрит ще бъда. Ще те помня.

Вдигнал високо глава, драконът закрачи тежко по кея и към брега.

Зелената ни огледа мълчаливо. Вдиша, а след това се изправи на задните си крака. Отвори широко устата си и в алено оранжевата паст, която показа, видях смърт. Всички отстъпиха назад, а един падна от кея, когато тя изсъска, без да храчи отрова. Затвори челюстите си и ни изгледа отгоре.

— Винаги съм била дракон — каза надменно.

Кеят се олюля от устрема й и се уплаших, че ще се срути. Тя скочи във въздуха и всички се присвихме като уплашени зайци, когато вятърът от крилете й ни помете. След няколко мига литна и синият дракон и останахме сами. Ант плачеше от ужас. Притича до Брашън и той прегърна покровителствено през рамо младата си морячка.

Нас огледа небесата.

— Не виждам, нито чувам другите дракони.

— Вероятно си отспиват… заситени след тъпченето си. — Възлюбен го каза с неохота, сякаш не искаше да ни напомня с какво се бяха тъпкали.

Възлюбен стоеше и гледаше драконите на фона на смрачаващото се небе. Не можех да разгадая изражението му.

— Толкова съм уморен — отрони той и усетих, че го казва на някой, който го нямаше тук. Когато отново се обърна към нас, заговори енергично:

— Улиците са тихи и драконите си отидоха. Трябва да намерим храна и по-добро място за подслон тази нощ.

Брашън, Ант и един моряк, Туан, останаха с Момч-О, а ние тръгнахме в стегната група, защото татуираната жена настоя да сме защитени. Клеф тръгна с нас, стиснал ножа си и с вид все едно, че иска да го нападнат. Скоро видяхме, че не всички жители са избягали. Някои надничаха от съмнителните укрития на полусрутени стени. Други бяха излезли да спасяват каквото могат или да плячкосват. Бяха зле въоръжени и повечето побягваха още щом ни видеха. Хвърлено парче тухла забърса рамото на Спарк, но нападателят така и не се видя. Все пак отчетохме това като предупреждение.

Прибрахме платно от един срутен дюкян на майстор на корабни платна и Възлюбен прати трима моряци да го занесат за носилка за Момч-О. Направихме си бивак до оцелялата стена на къщата. Нощта беше спокойна. Нас отряза парче платно, за да седна на него. Един от мъжете донесе вода във ведрото на Прилкоп.

Възлюбен не искаше да ми разреши да тръгна с тези, които отидоха да търсят храна, но бях твърде гладна, за да му се подчиня. Търсенето не беше трудно. Градът беше живял в охолство и хората не бяха взели много, когато бяха избягали. В градините имаше плодни дървета. След толкова дни в морето ни беше все едно дали са узрели. Напълнихме предниците на ризите си. Нас намери хляб и дори сладкиши, пръснати сред отломките на една хлебарница, а аз намерих каченце с масло.

— Чувала съм, че мазнината е добра за изгаряния — казах на Нас.

Той ме погледна невярващо, но взехме и маслото, разбира се.

— Момч-О беше много добър с мен, както и Брашън. И Кенитсон — добави малко намусено. — Алтея и Корд също.

Не бях помисляла, че може да си е създал приятелства сред екипажа. Помислих за това, докато вървяхме и ядяхме в движение. Имах си Нас, но ако той си имаше приятели тук, по-малко ли беше мой? Кой се интересуваше от мен в този свят? Копривка и Ридъл бяха толкова далече, а сега си имаха и бебе. Дори Вълкът Баща си бе отишъл. Докато крачех след Нас и другите в сгъстяващия се мрак, светът като че ли се изпъна по-широк и по-празен за мен.

Когато се върнахме, заварихме Брашън да поставя хладни мокри парцали на раните от изгаряне на Момч-О. Младият мъж лежеше съвсем неподвижен. Баща му беше отрязал колкото може повече от облеклото му и видях, че изгарянията му са по-големи, отколкото си бях мислила. Имаше места, където тъканта на ризата му беше залепнала за изгорялата плът и там си беше останала — цветни флагчета на опърлена територия.

Нас коленичи до тях и попита:

— Мислиш ли, че можем да го събудим достатъчно, за да хапне малко?

Брашън поклати глава — не биваше. После ме погледна и каза:

— Значи това е детето, което дойдохме да спасим. Толкова смърт и унищожение, за да я върнем вкъщи.

Каза го с горчивина и подозирах, че ме смята за лоша сделка. Можех ли да го упреквам за това? Струвала му бях кораба и жена му. Може би и сина му.

Коленичих от другата страна на сина му с каченцето с масло. Клеф също беше дошъл и стоеше мълчаливо зад мен, до него застана татуираната жена, която всички наричаха Навигатора.

— Донесох това да намажем раните му — казах тихо.

В тъмните очи на Брашън нямаше надежда, но той не възрази. Бръкнах с пръсти в мекото жълто масло и много леко започнах да мажа лицето на Момч-О. Усещах набъбналата на мехури плът като нещо ужасно нередно под върховете на пръстите си. Един от големите мехури се пукна и закапа гнойна течност, която се смеси с маслото. Нередно, всичко това беше нередно. Кое беше правилно? Докоснах плътта до изгорялото. Това беше правилно. Така трябваше да е кожата му. Връхчетата на пръстите ми се повлякоха по изгорялата кожа. Искаше ми се да мога да я издърпам над опърлената плът като хладна завивка.

Баща му внезапно се наведе до мен и попита стъписано:

— Маслото прави това?

— Не. Пророците правят това — каза Нас задавено, а после повиши глас и извика: — Амбър! Ела тук!

Не ме интересуваше никой от тях. Това беше пленително. Беше като да използвам четчица или перо, за да поставя цвета точно където го искам на рисунка. С мастила можех да направя пчелата или цветето точно каквито трябва да бъдат. С пръстите си можех да издърпам здравата плът над изгорелите части. Не. Не беше точно това. Започването при здравата плът беше добра идея, но чистата кожа се разширяваше, както зелени растения избуяват над опърлена земя. Избутвах останките мъртва кожа от пътя й.

— Пчеличке, спри! Момч-О трябва да отдъхне и да яде. По-късно, може би, може да направиш повече. Пчеличке, чуваш ли ме? Нас, не смея да я пипна! Ти трябва да го направиш! Вдигни я под мишниците и я издърпай от Момч-О!

Следващото, което помня, беше, че седях край огъня и примигвах. Нас стоеше над мен, със странно изражение.

— Толкова съм гладна и уморена — казах му.

Той се усмихна.

— То си личи. Е, нали донесохме хляб и масло. Има и риба.

Носът ми ми подсказа, че има и пиле, печаха го на огъня — другите се бяха оказали също толкова успешни в плячкосването. Бяха донесли и едно буре и тъкмо го отваряха. Замириса ми на бира.

Надигнах се колебливо и погледнах Момч-О. Баща му ми се усмихваше, но страните му бяха мокри от сълзи. Всякакво съмнение към мен се беше махнало от лицето му. Възлюбен беше коленичил до младежа. Не бях изцерила цялото му лице, но вече можеше да мига и устата му беше цяла.

— Съвзел се е достатъчно, за да го накарате да яде. Когато Пророк изцерява някого, извлича сила от пострадалия. — Възлюбен ме погледна загрижено. — Уморява и Пророка също така.

По-силен глас се вряза в думите му:

— Аа, виждам, че сте си върнали изгубеното дете! И ако ушите не ме заблуждават, тя наистина е дъщеря на баща си.

Сепнах се, защото непознатият бе дошъл при нас безшумно. Приличаше на същество от някоя приказка. Беше висок и слаб, искрящо червен и с ярко облекло. Зяпнах го.

— Рапскал! — ахна Възлюбен.

Нас ми подаде резен хляб, обилно намазан с масло. Отхапах такава голяма хапка, че си оцапах бузите с масло. Беше ми все едно. Дъвчех и не откъсвах очи от червения гущерочовек. По облеклото му имаше кожени каишки и токи и по тях бяха накачени най-различни неща: мях за вода и разни принадлежности, които не ми говореха нищо. Напомняше ми на празничен кукловод, но Възлюбен и Нас изглеждаха уплашени от него. Той ни огледа и попита:

— А къде е Фицрицарин? И Кенитсон? Обещах му, че ще лети с нас, за да си отмъстим. Утре прочистваме хълмовете от всеки, който ни е избягал! Ще му е приятен този лов.

— Никой от двамата не оцеля — каза сухо Възлюбен.

— О… Надявам се, че не са били драконите! Моите извинения, ако са били те. Много са немарливи, когато се ядосат.

Възлюбен — изглеждаше стъписан от небрежното му извинение — отвърна:

— Не, и двамата умряха преди да дойдат драконите.

— Е, това е добре. Щеше да ми е неприятно, ако са били драконите. Много съжалявам, че го чувам, разбира се, и че принцът на Пиратските острови е мъртъв. Изглеждаше доста увлечен по Хиби, а на нея комплиментите му й харесваха. Натъкнах се на няколко ваши приятели преди малко. Казаха ми за другите ви загуби, включително младия Лант. Жалко. Изглеждаше приятен тип.

— И наистина беше — каза тихо Нас и изведнъж червеният човек като че ли осъзна, че думите му са най-малкото невъзпитани.

— Е, трябва да си намеря някаква храна. Хиби спи и имам малко време за себе си. Вивачия скоро ще пристигне. Прелетяхме над нея на път за тук. Несъмнено тя и екипажът й ще са разочаровани, като открият, че са пропуснали битката. — Обърна се и започна да се отдалечава, оставяйки ни толкова внезапно, колкото се бе появил.

— Червени човеко! — извика Навигатора след него. — Остани и яж с нас. И пий за Кенитсон, принца на Пиратските острови.

Той се обърна и попита изненадано:

— Ще съм добре дошъл тук? И моят дракон?

— Ще си спомним за нашите мъртви тази нощ — каза Клеф.

Рапскал кимна бавно, след което изведнъж се усмихна широко.

— За нас ще е чест да дойдем. Тя спи, коремът й е пълен с месо. Когато се събуди, ще я доведа.

Обърна се и се забърза.

Останалите зяпнаха след него, но аз отново напълних устата си. Спарк дойде при нас с кошница, пълна с лук и моркови.

— Обрах една от градините — каза малко засрамено. — Малко беше останало от къщата. Не мисля, че собствениците ще се върнат. Как е Момч-О?

— Много по-добре. Пчеличка може да изцерява, като баща си. А Вивачия пътува насам. Може би ще имаме превоз към дома — каза Нас.

Тя се усмихна.

— Добри новини отвсякъде, значи. — Гласът й все пак таеше нотка потисната тъга. — Ще се радвам да се махна оттук.

— Като всички ни — увери я Възлюбен.

Беше особена нощ. Някой донесе на Брашън бира. Той я изпи бавно, без да се отделя от Момч-О. Рапскал наистина се върна, а с него — един яркочервен дракон, казваше се Хиби. Бях изненадана, когато открих, че е срамежлива — държеше се настрана и изобщо не говореше. Някои от екипажа много се напиха и пяха песни за плячкосване и плаване. Навигатора също беше пияна и показваше на всички татуировките си, които всъщност бяха карти на пристанища и водни пътища. След известно време двамата с Рапскал отидоха някъде, защото тя пожела да му покаже някаква голяма татуировка на корема си. Нас постла парчето ми платно от другата страна на огъня, по-далече от пеещите и смеещи се моряци. Когато дойде да седне до мен, миришеше на бира. По-късно Спарк дойде и легна до мен. Заплака тихо в тъмното.

Възлюбен легна по-настрани от нас. Гледах го, докато не заспах. Последната ми мисъл онази нощ беше, че и той е сам като мен.

 

 

Събудих се от птича песен. Погледнах нагоре към клоните на дървото с късчета синьо небе над тях. Дуалия! Потреперих от страх.

После Нас каза:

— Пчеличке? Дълго време спа. Събуждаш ли се вече?

Надигнах се бавно. Нас беше гол до кръста. О! Ризата му ми беше одеяло. Подадох му я мълчаливо, а той заговори, докато я обличаше:

— Вивачия дойде в пристанището рано тази сутрин. Е, до пристанището. Твърде плитко е за нея, за да дойде по-близо. Пратиха лодката да ни търсят. Онзи червен тип, Рапскал, прелетял над тях и им извикал, че сме тук. Вече взеха Момч-О. Ние сме следващите.

Огледах се наоколо, мигах сънено.

— Има ли храна? — попитах глупаво.

— Има.

Хлябът беше корав, но Нас ми беше запазил една праскова. Притопли хляба на пръчка над жарта и го намаза с масло. Беше вкусно. Измих си ръцете и лицето и казах:

— Птиците ме събудиха. Ти имаш ли синя врана? С няколко червени пера? — Изглеждаше ми като сън.

— Тя отиде с драконите, поне така мисля. Те й дадоха тези цветове. Тя ги обича. — Стори ми се тъжен.

Смених темата.

— Коя е Вивачия и защо е дошла?

— Тя е жив кораб, както беше Парагон. Дойде след драконите и Рапскал. Ходила до Острова на Другите. Там също имало битка, да избият всички Други, които взимали драконовите яйца и пленявали малките влечуги, щом се измътят. Вивачия каза, че трябвало да дойдат тук, за да помогнат на Тинтаглия да си отмъсти…

— Разбирам — казах, но само за да прекъсна потока му от думи. Главата ми беше твърде замаяна, за да поеме толкова много информация. Станах и се огледах. Спарк обикаляше вяло из бивака, сякаш търсеше нещо, с което да се заеме. Очите й бяха подути. Другите бяха заминали. — Възлюбен отиде ли на кораба с другите?

— Не. Отиде в хълмовете да се опита да си намери пътя до тунела. Ходи преди това, през нощта, но не можал да го намери. Тъй че станал рано, още по тъмно, за да опита отново.

— И не ме е събудил да отида с него? — Ядосах се.

— Нито мен, нито Спарк. Казал на Ант да ни каже къде е отишъл. — Набоде още хляб на пръчката. — Мисля, че е имал нужда да отиде сам.

— А аз от какво може да имам нужда важно ли е? — кипнах. Гневът, който ме прониза, беше замайваш като изблика на Умението от мен. Като през нощта, когато змийската слюнка беше влязла в раните ми по краката.

— Пчеличке? — възкликна Нас и се отдръпна от мен.

Видях Възлюбен в края на лагера. Крачеше бавно, забил поглед в земята. Не затичах към него. Извиках:

— Видя ли го? Отишъл си без мен! — Не можах да прикрия яда си.

— Не. — Гласът му прозвуча хрипливо, като признание за поражение. — Намерих тунела. Но беше както се опасявах. При прилив се пълни с вода.

Потръпнах. Не исках да мисля за тялото на баща ми, заплувало в морската вода, и как рибите го ядат.

— Той е мъртъв. Казах ти го. Усетих го.

Той не ме погледна. Каза с усилие:

— Спарк, Нас, ако има нещо, което искате да вземете, съберете го. Обещах на Уинтроу, че няма да забавя отплаването. Вероятно вече има лодка, която ни чака.

Нас натрупа плодове на парчето платно, стегна го на вързоп и каза:

— Това е. Готови сме да тръгваме.

— Аз не взимам нищо от тук — каза Спарк.

Възлюбен ме погледна. Свих рамене.

— Нищо. Не взимам нищо. Оставям всичко.

— Знам, че е мъртъв — призна той покрусено. Светлите му очи бяха зачервени. Имаше дълбоки бръчки покрай устата. Погледна ме. — Ти си единственото, което ми остана от него.

Отвърнах много тихо:

— Значи нямаш нищо.