Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (40)

38.
Кораб от дракони

Бялата пророчица Джерда беше едва на двайсет, когато се отправи в света да намери своя Катализатор. Беше сънувала за нея често още от бебе. Пътува далече от мирните зелени земи на своето рождение, мина по море и суша, до едно село далече в планините, където в далечината един връх димеше и грееше червен нощем.

Стигна до дома на Кулена. Кулена беше баба, която живееше със своя син и жена му. През деня, докато двамата ловуваха и ловяха риба, тя се грижеше за седемте им деца. Кулена правеше това, без да се оплаква, въпреки че кокалите я боляха и очите й гаснеха. Джерда дойде до дома й, седна на стъпалото на прага и не искаше да си тръгне. Кулена не знаеше защо е дошла, нито защо не иска да напусне.

— Ето ти храна, а сега трябва да си тръгнеш — каза тя на Джерда.

Но когато дойде нощта, Бялата пророчица все още беше там.

— Може да спиш край огъня, защото нощите са студени, но на заранта трябва да си тръгнеш — каза тя на Джерда.

Но на заранта Джерда отново седна на стъпалото на прага.

Накрая Кулена й каза:

— Щом трябва да си тук, поне да си от полза. Седни и бий млякото да направиш маслото или люлей люлката за ревливото бебе, или ший кожите за зимни наметала, че не сме далече от снежното време.

И всички тези неща Джерда направи, без да се оплаква или да търси отплата, освен храна и място край огъня. Служеше не на свои хора, също като Кулена. Тъй че семейството на Кулена я заобича. Джерда учеше и децата също тъй, да четат и да пишат, и да разбират числа и количества, и разстояния. Поддържаше Кулена жива много години, а в замяна Кулена й позволи да остане, и докато годините минаваха, Джерда научи децата на децата също тъй, четирийсет на брой.

А след това техните деца.

Тъй тя промени света, защото сред онези, които научи, израсна една жена, която събра хората си и те вдигнаха здрави домове и отгледаха умни деца. Живееха с гората вместо в и от нея, грижеха се за територията си и хората си. Служеха си едни на други също тъй. Потомък на онази жена стана мъж, който беше слуга на всички хора, живеещи в онези планини, и по този начин ги поведе.

Както и онези, що дойдоха след него, като всеки от тях обличаше мантията на човек, който води чрез служене.

И така Бялата пророчица Джерда промени света.

Описания на Древните пророци

Спомних си когато ми беше студено и Ревъл се грижеше за мен в къщата. Слизахме по стъпала. Но ми беше мокро студено, не снежно студено. Ходилата ми се тътреха във вода. Или беше сняг? Вдигнах глава от рамото му.

— Ревъл? — прошепнах в блещукащата светлина.

— Пчеличке? Събуди ли се? — Светлината ми говореше. Беше възел, искрящ с бъдещи възможности. Не беше Ревъл. Тази светлина беше нещо пронизващо, бляскаво, мушкаше ме и щипеше. Стегнах мускулите си, за да се отскубна и да избягам, но чух как ми заговори отново: — Недей. Тъмно е тук и в тунела навлиза вода. Ти падна лошо. Беше в безсъзнание.

— Пусни ме! Твърде много е!

— Твърде много ли? — прошепна той. Каза го някак объркано.

Вдигнах стените си, но светлината не изчезна. Не осветяваше, а заслепяваше. Толкова много възможности извираха от този момент.

— Пусни ме! — примолих се.

Той все още се колебаеше.

— Сигурна ли си? Водата ще е дълбока за теб. Може би дълбока до гърдите. И е студена.

— Твърде много пътеки! — извиках му. — Пусни ме, пусни ме!

— О, Пчеличке — каза той и го познах.

Слепият просяк от пазара. Онзи, когото татко ми наричаше Шута. Възлюбен, дошъл да ме спаси. Не ми хареса как бавно ме смъкна във водата, но беше прав. Стигна до ребрата ми и беше толкова студена, че дъхът ми секна.

Отдръпнах се от него и едва не паднах. Той улови раздрания ръкав на ризата ми. Оставих го да ме държи. Обгърна ме блажена тъмнина.

— Къде е Нас? — Нас беше първият безопасен и сигурен човек, за когото се сетих. После: — Къде е татко ми?

— Оставила си Нас да пази. Скоро ще стигнем при него. Надявам се. Ходенето срещу водата е трудно. — После ме попита предпазливо: — Помниш ли къде сме и какво се случи?

— Отчасти.

Искаше ми се да говори по-високо. Ушите ми кънтяха. Татко ми сигурно бе отишъл напред с другите. Да догони бягащите Бели. Искаше ми се да не ме беше оставил. Направих крачка, спънах се, цопнах във водата и се изправих.

— Мога да те нося.

— Не. Предпочитам да ходя. Не разбираш ли? Когато ме докоснеш, ме караш да виждам всичките пътеки. Всичките, наведнъж!

Замълча. Или?

— Говори по-високо! — помолих го.

— Не видях нищо, докато те носех. Никакви пътеки няма. Само тъмното, през което вървим, Пчеличке. Хвани ръката ми. Нека да те водя. — Пръстите му забърсаха голата ми ръка. Отдръпнах се боязливо.

— Мога да следвам гласа ти.

— Насам, Пчеличке — каза той с въздишка и започна да се отдалечава от мен.

Под студената вода подът беше равен, но грапав. Държах ръцете си над водата. Трудно беше. Последвах го няколко крачки, а след това попитах отново:

— Къде е татко ми?

— Остана зад нас, Пчеличке. Знаеш, че имаше пожар, и знаеш за избухливите гърнета, които носехме. Имаше взрив и таванът рухна. Баща ти… падна върху него.

Спрях. Със студената вода до кръста ми, с тъмнината наоколо, друга, по-студена тъмнина се надигна в мен. Открих, че има нещо отвъд болката и страха. Това нещо ме изпълваше.

— Знам — каза той хрипливо. Но знаех, че не е възможно да знае какво изпитвам. Той продължи: — Трябва да побързаме. Пренесох те надолу и водата стана по-дълбока. Сега сме на равното, но водата все още се покачва. Приливът е. Този тунел може да се напълни догоре. Не можем да се бавим.

— Татко ми е мъртъв? Как? Как може да е мъртъв, а ти да си жив?

— Върви — заповяда ми той. Започна отново да шляпа напред и аз го последвах. Чух как си пое дъх, а после, след нещо, което прозвуча като стон, каза през зъби: — Да, Фиц е мъртъв. — Опита се да продължи, но не можа. След малко каза: — С него знаехме, че може да се стигне до избор. Ти чу, че го каза. Обещах му, че бих избрал теб. Беше негово желание. — Попита ме задавено: — Помниш ли съня си за везните?

— Трябва да се върна при него!

Беше бърз. Макар да беше тъмно, ме хвана за китката и я стисна здраво. Олюлях се от светлината, а след това той ме държеше за гърба на ризата.

— Не мога да позволя това. Няма време и няма смисъл. Беше мъртъв, когато го оставихме, Пчеличке. Не чух дъх от него; не усетих сърцето му да бие. Мислиш ли, че щях да го оставя жив и затиснат? — Гласът му, унил в началото, стана страстен. Дъхът му беше хриплив. — Последното, което мога да направя за него, е да те измъкна оттук. Хайде, тръгваме. — Продължи напред, като почти ме влачеше през водата. Заритах, но не можех да го надвия. Опитах се да се измъкна от хватката му. — Недей — каза той и това вече беше молба. — Пчеличке, не ме карай да те принуждавам. Не го искам. — Гласът му се накъса. — И едва мога да се насиля да продължа напред. Иска ми се да можех да се върна и да съм мъртъв с него. Но трябва да те изведа оттук! Защо Лант е позволил да се върнеш сама? — Каза го наскърбено. Сякаш бях безпомощно малко момиче. Или можеше да е нечия друга вина.

— Не той го позволи — отвърнах. — Аз казах на Нас да остане и да пази вратата, докато се върна да ви предупредя.

— А Прилкоп? — попита той внезапно.

— Подминах го, когато се връщах да ви предупредя.

— Колко има още до вратата?

— Бяхме на равната част. После стигнахме до място, където подът се издига. После са дългите стъпала. После едно малко равно място и още стъпала до вратата. Таванът… премаза ли го?

— Пчеличке…

— Той каза, че няма да ме остави повече!

Той не каза нищо.

— Не може да е мъртъв! — проплаках.

— Пчеличке. Знаеш, че е.

Знаех ли? Затърсих го, вътре в ума си. Сниших стените си заопипвах там, където трябваше да е. Нямаше го Вълка Баща. И връзката, която ни беше свързала, откакто бе докоснал главата ми… нямаше я.

— Мъртъв е.

— Да.

Най-ужасната дума, която бях чувала. Пресегнах се и хванах ръкава на ризата му. Задържах се за него и тръгнахме по-бързо, сякаш можехме да избягаме от неговата смърт.

— По-бързо — каза той и се опитах да вървя по-бързо.

— Какво ще стане с мен? — попитах внезапно. Беше ужасен, егоистичен въпрос. Баща ми беше мъртъв, а аз исках да знам какво ще стане с мен?

— Аз ще се грижа за теб. И първото, което ще направя, е да те изведа оттук и да те заведа до кораба, който ще ни отнесе някъде на безопасно. А след това ще те върна у дома.

— У дома — повторих, но думата беше куха. Какво беше дом? — Искам Нас!

— Отиваме при Нас. Побързай.

Задърпа ме през надигащата се вода. Вървеше толкова бързо, че краката ми едва докосваха пода. Препъна се, когато стигнахме до първото стъпало, и и двамата паднахме във водата. Но след миг той отново бе на крака и изкачвахме стъпалата, бягахме от водата, която сякаш ни гонеше. Стъпалата бяха неравни. Удрях пръстите си, удрях си и пищялките. Той не пускаше ръката ми, а ме дърпаше неумолимо напред. Дълго изкачвахме стъпалата, но водата много бавно стана по-плитка.

— Светлина ли е това? — попита той изведнъж.

Примижах.

— Не дневна светлина. Лампа е.

— Виждам я. — Гласът му потрепери все едно някой го разтърсваше. — Нас? Лант?

Беше Лант. Слезе по стъпалата до нас с лампа в една ръка и меч в другата.

Лицето му бе като маска от светлина и сянка.

— Пчеличке? Фиц? Шуте? Защо се забавихте толкова? Бояхме се от най-лошото! — Зашляпа към нас. — Боях се, че сте заклещени в тунела. Само още няколко стъпала и ще излезете от водата. Спарк я няма — изпревари ме. Върнахме се навреме да видим, че Прилкоп бяга. Щеше да се наложи да го убия, за да го спра. Нас остана да пази на вратата. — Избълва обяснението си припряно. След това, щом светлината стигна до нас, попита: — Къде е Фиц?

Шутът си пое дъх.

— Не е с нас.

— Но… — Лант го зяпна, а след това погледна към мен. Не можах да понеса изражението му. Скрих лицето си в ризата на Възлюбен. — Не — издиша хрипливо Лант. — Как?

— Имаше взрив. Гредите на тунела пропаднаха. Фиц си отиде, Лант.

Докато говореха, изкачваха стъпалата бавно все едно носеха нещо тежко. Лант внезапно спря. Светлината затрептя, щом раменете му се разтресоха. Изхлипа задавено.

— НЕ! — каза Шутът безжалостно. Сграбчи го за рамото и го разтърси така, че светлината заигра. — Не. Не тук. Не сега. Никой от нас не може да изпитва това. Когато тя е в безопасност, можем да скърбим. Засега обмисляме и оцеляваме. Преглътни го, вдигни глава и продължи!

Лант го послуша. Пое си дъх и закрачи напред. Вървях между тях и след това зад тях, и се мъчех да проумея това, че татко ми го няма. Отново. Но този път нямаше да се върне. Спомних си съня за везните. Знаела бях, в някое свое кътче, че може да откупи живота ми със своя. Но с всяко издихание нещо в мен натежаваше. Вина, грешка, скръб — или ужасна смесица от тези неща. Не заплаках. Сълзите щяха да са твърде малки, обида спрямо големината на загубата, която бях понесла. Исках скръбта ми да потече като кръв, да оставя болката от това да се изцеди с живота ми.

Лант ме погледна през рамо.

— Пчеличке. Толкова съжалявам…

— Не го уби ти. Той замени живота си за моя.

Той леко се олюля. После каза:

— Качи се на гърба ми, Пчеличке. Ще вървим по-бързо.

Помислих да откажа, но бях ужасно уморена. Той се наведе и се качих на гърба му. Увих ръце около врата му, като се стараех да не го задуша. Зачудих се дали надигащата се вода е запълнила тунела зад нас. Щеше ли да заплиска около тялото на баща ми? Щяха ли да дойдат малки риби и да го изядат?

Стъпалата станаха по-стръмни и водата спадна. След това видях в далечината светлинка. Подскачаше и идваше към нас.

— Слез, Пчеличке — каза Лант тихо. Хлъзнах се от гърба му, а той застана пред Възлюбен и мен, с меча в ръка.

Но се оказа Спарк, с факла от сплетени клонки.

— Гоних ги през шубраците и надолу по хълма, почти до града. Не можех да ги гоня по улиците с меч, нали? Избягаха. Къде е Прилкоп?

— Отиде след Белите. Можех да го подгоня и да го убия. Предпочетох да остана с Нас.

— Изобщо не видях Прилкоп! Къде е Фиц? — Вече бе достатъчно близо, за да види, че никой не идва след нас.

— Мъртъв е — съобщи й откровено новината Лант.

Признах вината си:

— Замени живота си за моя.

Спарк изхлипа. Лант я прегърна. Повече утеха никой не можеше да й даде. Забързахме отново.

Когато пламъкът на факлата от клонки догоря, Спарк я хвърли в стената на тунела. Разбрах жеста й.

— Къде отиваме? — попитах шепнешком.

Възлюбен ми отвърна:

— Тунелът излиза на един нисък склон зад града, после минаваме през града до кейовете. Там би трябвало да ни чака лодка. Надявам се. Оттам отиваме на един кораб, казва се Парагон. А след това — през морето. И у дома. — Пое си дъх. — У дома. Отиваме си у дома, Пчеличке.

— Във Върбов лес ли? — попитах тихо.

Той се поколеба.

— Ако това желаеш.

— Къде другаде бих могла да ида?

— В Бъкип.

— Може би — отвърнах. — Но не във Върбов лес. Твърде много мъртви познавам там.

Той кимна.

— Разбирам.

Възрастните вървяха бързо. Хванах се за ръкава му, за да не изоставам.

— Сестра ми е в замък Бъкип — казах му. — Копривка. И Ридъл.

— Да. И имат бебе! Баща ти ми каза. Каза: „Вече съм дядо“… — Думите му секнаха.

— Бебе? — възкликнах изумено. Новината някак ме нарани. Помъчих се да разбера защо. Вече нямаше да има място за мен в живота на Копривка. Тя ми беше сестра, моя сестра, допреди няколко мига. Сега беше нечия майка. А Ридъл си имаше своя дъщеричка.

— Казва се Надежда.

— Какво?

— Племенничката ти. Надежда се казва.

Не можах да измисля какво да отвърна. Той каза тъжно:

— За теб ще е хубаво да имаш хора, при които да се върнеш. Сестра ти. И Ридъл. Наистина го харесвам.

— И аз — съгласих се.

Спарк заговори през рамо:

— Близо сме до вратата. Сега трябва да вървим тихо. С Лант тръгваме първи, да видим какво може да ни очаква. Шутът ще те пази, Пчеличке. Изчакайте.

Кимнах, но все пак извадих ножа на Симфи и го изпънах както татко ми ме беше учил. Усмивка кривна устата й, като ме видя, и тя прошепна:

— Добре.

Възлюбен остави лампата. Спарк и Лант тръгнаха безшумно към сивкавата светлина, накъсана от сенки на храсти.

Но никой не ни очакваше в засада. Само Нас, с брадвичката в ръката, стоеше досами насечената врата.

— Пчеличке! — възкликна той, щом ме видя. Хукна към мен и ме прегърна, без да пуска оръжията. Прегърнах го и аз и казах в ухото му:

— Нас. Татко ми е мъртъв. Таванът падна отгоре му. Трябваше да го оставим там.

— Не! — възкликна той и ме притисна още по-силно към себе си. Изхлипа. Когато отново заговори, гласът му бе сърдит и пламенен. — Не се бой, Пчеличке. Аз съм тук. Аз ще те защитя.

— Към кораба — каза Лант. — Никакво бавене.

Крилата на вратата бяха избутали настрани пръст, листа и буренаци. Никой не беше охранявал или дори поддържал тази врата от много време.

— Такава самоувереност — прошепна Лант, докато се провирахме през разни трънаци. — Едва ли изобщо са били нападани някога.

— Винаги са вярвали, че могат да видят всяко идващо бедствие и да го предотвратят — каза Възлюбен. — Да променят бъдещето, за да се спасят. Знаеха за Унищожителя, но едва ли са очаквали малко момиче; едва ли са разбирали, че сами ще си го докарат. — После добави: — А действията на Неочаквания син бяха, както винаги, неочаквани. Фиц успя да събори всичките им фигури от игралната дъска. За известно време може би ще сме извън полезрението им. Фиц ни спечели това време. Не бива да го пропилеем.

„Фиц ни го спечели“ — помислих си. — „Не «печели».“ Никога вече в сегашно време. Нас стисна по-силно ръката ми и разбрах, че мисли същото. Излязохме след тях в слънчевия ден и примигах невярващо. Имах чувството, че от година не съм напускала килията си. Висока трева обкръжаваше занемарения вход към тунела и никаква пътека не извеждаше от него. Сплетените стръкове трева блестяха от росата. Можехме ясно да видим утъпканата трева, където Белите и след това Прилкоп бяха тръгнали към града.

— Дай да те хвана за ръка — каза Спарк на Възлюбен. — Трябва да вървим по-бързо.

— Мога да виждам. Както някога. Съвършено.

— Как? — попита Лант удивено.

— Фиц — отвърна той тихо. Излезе от трънаците и се огледа все едно светът бе чудо за него. — Докато умираше. Направи последно изцеряване. На мен. Подозирам, че отне и последната капка сила, която имаше. — Погледна ме и добави: — Не го помолих за това. Не го исках. Но той знаеше, че е свършен. Избра да изразходва колкото живот му бе останал за мен.

Беше се променил от първия път, когато го бях видяла. Беше по-слаб, почти мършав. Белезите по лицето му бяха почти изчезнали. И стоеше другояче. Бавно ме осени. Нищо наранено вътре в него нямаше вече.

Извърнах очи от него. Докато все още се опитвах да разбера какво изпитвам, Лант заговори с делови тон, лишен от всякакви чувства.

— Трябва да стигнем до кораба колкото може по-бързо. Трябва да се постараем да сме възможно по-незабележими. Не знаем дали Белите затворници или Прилкоп са вдигнали хора срещу нас. Тъй че ще приемем, че са. Нас, ако ни нападнат, вземи Пчеличка и бягайте. Не оставай да се биеш. Вземи я, скрийте се и после отидете с лодката до кораба.

— Не ми харесва това — казах откровено. — Мислиш ли, че не мога да се бия? Мислиш ли, че не съм се била?

Лицето на Нас беше гневно също като моето.

Лант ме изгледа отгоре.

— Няма значение дали ти харесва. Баща ми ми възложи да защитя Фиц. Не успях. Няма да загубя и теб. Освен ако не падна в собствената си кръв. Тъй че, за да го направим по-малко вероятно, подчини ми се. Моля. — Добави последната дума като вежливост, не като молба. Нас кимна отсечено и разбрах, че нямам избор. Месеци бях разчитала само на себе си. Още нямаше обед, а отново ме бяха понижили в дете.

— Аз ще водя — каза Възлюбен. Лант понечи да възрази, но той добави: — Някога познавах добре всяка уличка в този град. Мога да ви заведа до пристанището и малцина ще забележат преминаването ни.

Лант кимна отсечено и тръгнахме след Възлюбен. Минахме през високи трънаци и излязохме на пасище на един хълм над града. Долу всичко изглеждаше спокойно. По улиците трополяха фургони и каруци. Видях кораб, влизащ в пристанището. Вятърът донесе миризма на печено месо. Влажните треви пляскаха в краката ми, мокреха ме и режеха босите ми стъпала. Тези хора долу не знаеха ли какво бях направила през нощта? Как можеше животът им да е толкова обикновен, след като татко ми беше умрял? Как можеше целият свят да не е толкова прекършен като мен? Вдигнах очи към замъка Клерес. И видях дима, който се вдигаше от снощната ми работа. Усмихнах се. Те поне щяха да споделят част от болката ми.

— Това е странно — каза Лант. — Тези хора не виждат ли пушека и не се ли чудят какво е станало там? — Замълча, свъсил вежди умислено.

Обърнах се към Възлюбен и го попитах:

— Къде според теб е Прилкоп?

— Наистина не знам — отвърна той и долових тъга и страх от измяна. — И нямаме време да се тревожим за него.

Защитих го.

— Той е добър човек. Беше добър към мен. Искам да вярвам, че наистина беше мой приятел.

— Знам. Аз също. Но добрите хора могат да са в разногласие. И то голямо. Хайде да не говорим. Трябва да се движим бързо и тихо.

Поведе ни по заобиколен път, покрай празни кошари и през една част от градчето, където обрасли с лози зидове криеха градини и изящни къщи. Навлязохме в тясна улица и забързахме покрай по-малки къщи и скромни колиби. Стигнахме до кален разровен път, който криволичеше надолу към складовете. Улиците бяха празни.

— Те ще са при входа на издигнатия път, ще се питат едни други какво става — тихо каза Възлюбен.

Подтичвах до Нас, понеже възрастните закрачиха по-отривисто. Бях боса и мокрите ми панталони пляскаха по краката ми. Някакъв мъж, който буташе ръчна количка, спря и ни изгледа намръщено, докато минавахме. Но не извика, нито ни подгони.

— Сега бегом — заповяда тихо Възлюбен и затичахме. Профучахме покрай две старици, които носеха кошници със зеленчуци и възклицаваха шумно за вдигащия се пушек. Чирак с кожена престилка пресече пътя пред нас, твърде забързан, за да ни забележи.

Стигнахме до пристанищния път. Имах ужасен бодеж в хълбока, но продължихме да тичаме. Подминахме други хора, но всички отиваха в обратната посока. Всички се бяха запътили към пътя към замъка, точно както беше предсказал Възлюбен.

Над замъка се вдигаше пушек, тъмен на фона на синьото небе. Във водата плуваха десетки лодки, някои с платна, други — гребни.

Кейовете кънтяха кухо под тупащите ни стъпки. Стигнахме до края. Превих се на две, задъхана и с ръце на коленете.

— Слава на Еда и Ел — възкликна Лант. Направих две крачки и погледнах долу. Четирима моряци в лодка; трима дремеха свити на дъното. Но щом слязохме, се събудиха бързо и хванаха греблата.

— Къде е Фиц? — попита един.

— Няма го — отвърна кратко Лант.

Една татуирана жена кимна, после посочи острова с брадичка.

— Допуснах, че това е негова работа, когато видях пламъците нощес. — Взря се в лицето на Възлюбен и поклати мълчаливо глава. Очите й се спряха на мен.

— Значи, ти си малкият багаж, заради който е всичко това?

— Тя е — каза Лант и ми спести неприятността да отговарям. Прозвуча почти гордо, когато добави: — И тя е тази, която запали огъня!

Жената ми подхвърли влажно вълнено одеяло.

— Браво, духче! Браво. — На другите моряци каза: — Гребете! Трябва да се махнем оттук, и то колкото се може по-бързо.

Усилващата се светлина открои две тънки струи дим и една дебела черна, които все още се вдигаха. Външните стени на крепостта ни пречеха да видим какви щети съм нанесла. Но се усмихнах на себе си, убедена, че са достатъчни. Малцина щяха да се спасят. Сигурна бях в това.

Седнах до Нас. Спарк се сви на дъното на лодката до Лант. Воините се превиха над греблата. Жената заговори, докато гребеше:

— Видях пламъците много късно снощи. Само за малко. Някои от хората в града излязоха от къщите си и повикаха малко, но после се появи градската стража и ги подгони всички да се прибират. Затвориха и кръчмите. „Прибирайте се у дома и стойте там.“ И всички се прибраха като овце! Ние се навряхме под кея и запазихме тишина. Мислехме, че всички ще дойдете на бегом тогава, но не. Преди разсъмване видях светлините на три лодки да заобикалят от другата страна на острова и към брега. Помислих, че ще вдигнат тревога, ще изкарат стражата. Но, нищо. — Сви рамене.

— Нищо, което да оставят да видите — каза Възлюбен. — Но ще има нещо, опасявам се. — Лицето му беше мрачно.

Жената кимна.

— Натисни здраво — каза на моряците и те загребаха по-бързо.

И четиримата бяха мощни гребци. Огъваха се над греблата и мускулите им се издуваха и изпъваха в унисон все едно бяха мускулите на едно могъщо същество, а не на четирима отделни воини. В пристанището имаше закотвени няколко големи съда. Подминахме един, после втори и най-сетне можах да видя кораба, към който се бяхме запътили. Платната бяха свити и всичко на борда му изглеждаше спокойно. Но после видях как една дребна фигура във вранското гнездо се надигна и след това заслиза по мачтата. Наблюдателят не извика и подозирах, че е съзнателно. Щом приближихме, видях няколко моряци да надничат от парапета.

Заобиколихме и видях фигурата на носа. Не можах да се сдържа. Татко ни гледаше отгоре с лека усмивка. Разплаках се.

Нас ме сграбчи и ме притисна до себе си.

Никой не ни проговори. Вдигнах глава и видях Спарк, свита и малка, като дете. Лант я държеше, навел глава над нея, и сълзи капеха от брадичката му. Гребците мълчаха. Лицата им бяха строги. Погледнах Възлюбен. Лицето му беше като изваяно от лед. Белезите му ги нямаше, но изглеждаше по-стар. Уморен до изнемога. Твърде тъжен, за да може да заплаче.

Пуснаха въжената стълба.

— Качвайте се! — нареди ни тихо един от гребците и ни остави да се оправяме сами. Спарк се изкатери, застана на борда и подаде ръка на Нас, а после и на мен. Възлюбен се качваше след мен, сякаш да ме задържи да не падна. Лант тръгна последен и преди да стигне до перилото, двама от гребците вече също се качваха по стълбата. От борда спуснаха въжета, за да вдигнат лодката.

Един моряк погледна над борда и подвикна тихо на друг:

— Тук са! Всички!

Жена с вързана на опашка коса забърза към Лант.

— Всичко мина добре, значи? — попита го, след което се намръщи. — Чакай! Фиц защо го няма?

Лант бавно поклати глава и лицето й помръкна. Не можех да понеса да чуя как ще й каже, че татко ми е мъртъв. А имах и друга грижа.

Бях докоснала перилото, когато се качих на кораба, и бях усетила дълбок тътен на тревожност и разум. Обърнах се към Нас.

— Този кораб не е направен от дърво — казах му, неспособна да обясня какво съм усетила.

— Това е жив кораб — отвърна ми той хрипливо. — Направен от драконов пашкул, със затворен в него дух на дракон. Шутът е изваял лицето му, преди много време, за да изглежда досущ като баща ти. — Огледа се. Шутът беше въвлечен в тежък разговор с жената, която ни бе поздравила. Лант и Спарк стояха до тях. Имах чувството, че са ме забравили.

— Хайде — каза Нас тихо и ме хвана за ръка.

— Не може да ти говори точно сега — обясни той, щом тръгнахме между моряците, захванали се на работа на изведнъж оживялата палуба. — Трябва да се преструва, че е само дърво. Но трябва да го видиш.

Една жена ни подмина, говореше на някакъв мъж, който вървеше до нея.

— Ще го обърнем на котвата и ще излезем тихо от пристанището. Вятърът не е кой знае какъв, но ще стигне да ни изкара.

Колкото повече се приближавахме към носовата фигура, толкова по-неспокойна се чувствах. Усещането ми за кораба беше напрегнато. Вдигнах стените си, а след това ги смъкнах и отново ги вдигнах. Нас като че ли не усещаше кипящите чувства на кораба. Дръпнах го да спрем и му казах:

— Този кораб е ядосан.

Той ме погледна загрижено.

— Откъде знаеш?

— Усещам го. Нас, той ме плаши.

Гневът ми не е за теб. Имах чувството, че тялото ми завибрира при тази могъща мисъл. Стиснах ръката на Нас толкова силно, че той възкликна от изненада. Чух какво казаха. Поробили са влечуго и са го държали в мизерия, за да правят мръсна отвара.

Да. Винделиар я пиеше. Тогава можеше да кара хората да правят каквото им каже. Цялата треперех. Не исках да усещам мощния му гняв. Тъгата ми вече ме изпълваше. Нямаше място и за неговия гняв. Опитах се да го смиря. Нас го уби. Нас уби Винделиар, а аз убих жената, която му даваше отварата.

Но мислите ми не потушиха гнева му. Като масло в огън бях захранила яростта му. Смъртта не е достатъчно наказание! Той го е взимал, но други са го правели. Но идват отмъстители. Не желая да напусна, докато не видя Клерес срутен на отломки. Няма да бягам като страхливец!

Чух ахването на Нас. Чух викове от моряците, но това, което изпитвах, прогони всички други усещания. Паднах на палубата, щом едно огромно чувство прониза кораба. Палубата не се люшкаше, нито се надигаше; все пак се вкопчих в дъските от страх, че онова, което усещам, стига да ме изхвърли чак в небето.

— Той се променя! — извика някой и Нас издаде неистов, безсловесен вик. Под дланите ми дъските на палубата губеха грапавината си и ставаха люспести. Обзе ме ужасно замайване и празният ми стомах се повдигна. Вдигнах глава, призляваше ми от ужас. Там, където доскоро бе фигурата на баща ми, сега се извиваха две драконови глави на дълги гъвкави вратове. По-голямата беше синя, по-малката — зелена. Синята се изви и погледна назад към нас. Очите се въртяха, оранжеви, златни и жълти петна се смесваха в локви като разтопен метал. Устните му на влечуго се издърпаха назад от белите остри зъби и той проговори:

— Нас! Отмъстител на влечуги и дракони!

Все още бях на ръце и колене. Нас гледаше нагоре към носовата фигура, оголил зъби в усмивка или в гримаса на ужас. Чух тичащи стъпки на палубата зад мен и Лант внезапно ме вдигна на крака.

— Ето те! Бях толкова… Пчеличке, ела с мен. Трябва да те махнем оттук!

Задърпах се, но Нас каза:

— Ще я заведа до каютата.

Издърпа ме от ръцете на Лант, който беше зяпнал към носовите фигури, и ме поведе по палубата, отбягвайки моряците, струпани на нея. Оставих го да води, без да обръщам внимание къде отиваме или как. Бедствие витаеше във въздуха. Зачудих се дали изобщо ще съм в безопасност отново. Дали ще преживея този ден.

Нас отвори вратата на една малка спретната стаичка.

— Ще се махнем оттук, Пчеличке. Щом излезем от пристанището и платната се издуят, ще избягаме. Парагон лети през вълните. Никой няма да може да ни догони.

Кимнах, но не изпитах никакво облекчение. Страстите на кораба се врязваха в мен като счупени парчета кост в плътта ми.

— Седни тук. Ще ми се да мога да остана, но трябва да ида да помагам — каза ми той. Тръгна заднешком към вратата. — Просто остани тук — помоли ме, излезе и затвори вратата.

Пак сама. Люшнах се на мястото си. Усетих, че корабът се съпротивлява на екипажа. Те искаха да побегне; той — не.

Каютата беше малка. Поразхвърляна, но не мръсна. Малко прозорче. Два нара един над друг и единичен нар. Женски дрехи, пръснати по пода. Вещи, подредени на двата долни нара.

Седнах на леглото, като избутах настрани една риза. Синьото на Бъкип, така наричаше татко ми този цвят. Когато я отместих, ме лъхна смътен аромат и от нея изпаднаха три свещи. Олющени свещи, с полепнали по тях конци и прах, и напукани. Но познах работата на майка ми. Орлови нокти. Люляк. Виолетки от поточето, което се вливаше във Върбова река. Събрах ги в ризата на татко ми и я овързах като бебе. Притиснах ги до гърдите си и ги полюшнах. Това ли бе всичко, останало от родителите ми? Странно разбиране покълна вътре в мен. Вече бях сираче. И двамата си бяха отишли. Заминали си бяха завинаги.

Не го бях видяла мъртъв, но го усещах мъртъв по начин, който не можех да определя.

— Вълк Баща? — казах на глас.

Нищо. Загубата ме порази с вцепеняваща сила. Баща ми беше мъртъв. Беше пътувал месеци, за да ме намери, и бяхме имали по-малко от половин ден заедно. Единственото, което ми беше останало, бяха нещата, които той беше донесъл тук, нещата, които бе преценил, че са необходими. Като свещите на мама.

Погледнах това, което бе донесъл. Изтрих лицето си в ризата му. Той нямаше да има нищо против. Преместих едни захабени от носене панталони и видях под тях познат колан. А до него — моите книги.

Моите книги?

Това ме стъписа. Дневникът на дните ми и дневникът на нощите ми. Беше ги намерил в скривалището ми зад стената на неговия кабинет и ги беше носил през всичките тези дни. Дневникът на сънищата се разтвори на съня за свещите. Погледнах картината, която бях нарисувала толкова отдавна, и вдигнах дневника. Прочетох страница, после две, и го затворих. Вече не беше мой. Беше написан от някоя, която съм била някога, но нямаше да бъда повече. Внезапно разбрах подтика на татко ми да изгаря онова, което пишеше. Онези ежедневни размисли бяха на някой друг, някой, който си бе отишъл също като мама и татко сега. Исках да изгоря и двете книги, да им дам погребалната клада, която така и не бях дала на родителите си. Щях да отрежа кичур-два от косата си за онова отишло си дете и за мъжа, който се бе опитал да бъде неговият добър баща.

Погледнах другите вещи, пръснати на леглото. Това бяха негови неща, осъзнах внезапно. Ножове и стъкленици: нещата му за убиване. Няколко кесийки. Усмихнах се. Бях убила с по-малко. И той беше горд с мен.

Бях ужасно уморена, но чувствата на кораба продължаваха да ме заливат на непредсказуеми вълни. Знаех, че трябва да поспя, и също така знаех, че не мога. Вълкът Баща щеше да ми е казал да отдъхна колкото може по-добре.

Взех увитите свещи и се качих на горния нар. Легнах, но главата ми се чукна в нещо, щом я отпуснах на възглавницата. Надигнах се и я избутах настрани. Под някаква нощница имаше стъклен съд с нещо. Вдигнах го; наложи се да използвам двете си ръце. Беше тежко и когато наклоних съда, съдържанието се раздвижи лениво; завихрени оттенъци на сиво и сребристо, извиваха се и кръжаха. Сърцето ми затупа по-бързо. Не можех да извърна очи от него. Нещо в мен познаваше това вещество и нещо в него познаваше мен. Дори и през стените на съда то посягаше към мен и не можех да се сдържа да не се пресегна в отговор.

Усетих в тежката стъклена тръба искрите на същата нажежена лудост, както когато бях порязала стъпалото си в змийската слюнка. Онази сила дебнеше и зовеше, точно зад стъклото в ръката ми. Можех да завладея тази сила. Да отворя стъкленицата, да се удавя в нея и можех да бъда и да направя всичко. Можех да бъда като Винделиар и да принуждавам хора да вярват в каквото пожелая. Потръпнах и пуснах стъкленицата на леглото. Зяпнах я, забравила сълзите. Баща ми беше носил това, беше притежавал това ужасяващо нещо. Защо? Беше ли го използвал? Беше ли искал такава сила? Избърсах мокрото си лице в ризата му. Той си беше отишъл и никога нямаше да науча отговора на този въпрос. Взех свещите и хвърлих ризата му върху стъкления съд, за да не ми се налага да го гледам.

Слязох и седнах на долния нар. Погледнах мръсните си крака. Огледах ръцете си, загрубели от работа и зацапани от сажди. Замъкът Бъкип. Щеше ли да има място за мен там? Чувах стъпките на тичащи хора и виковете им на палубата. Движението на кораба се бе променило. Може би времето ни да се измъкнем бе свършило.

И тогава корабът изрева — безсловесен рев, изпълнен със страх и гняв.

— ПОЖАР!

Това беше човешки вик и се сепнах, сърцето ми подскочи. Надникнах през прозорчето. Обкръжаваха ни рибарски лодки, но не ловяха риба. Хвърляха някакви неща към кораба ни. Чух пукот точно под прозорчето, звук на прекършена при удара стрела. Надникнах навън, за да разбера какво става, и видях стрелец, изправен в една от лодките. Изпъна тетивата на лъка си и друг вдигна пламък към стрелата му. След миг тя полетя към нас. Не можах да разбера дали удари кораба, или не. После пламъците лумнаха пред прозорчето и скриха гледката ми. Хукнах през стаичката и дръпнах вратата към полутъмния коридор. Чух виковете на екипажа:

— Отсекли са котвеното въже!

— Огънят унищожава живите кораби! Изгасете го!

— Къде е Пчеличка? — Гласът на Възлюбен. Никой не отговори.

— Тук съм! — извиках.

— Пчеличке! Пчеличке! — Беше Нас, тичаше по коридора към мен. — Корабът гори! Трябва да се качим на лодка!

— И къде да отида? — извиках му. — На брега? Онези ще ме хванат и ще ме убият!

Предчувствието ми се бе оказало вярно. Нямаше спасение на този кораб. Нямаше къде да избягаме. Двамата с Нас се взряхме един в друг. Сърцето ми тътнеше в ушите.

Ужасен крясък, хриплив и дълбок, разтърси кораба. Всяка дъска крещеше и крясъкът вибрираше през костите ми. Още по-лоша бе вълната на болка, която корабът отпрати към мен. Парагон изгаряше жив. Болката не беше физическа, а страданието от изгубен шанс. Краят на съществуването му като кораб, преди да е имал шанс да бъде дракон.

Нас ме сграбчи за китката.

— Ще измислим къде да отидем! Но тук ще изгориш!

Издърпах ръката си и се обърнах към каютата.

— Не! Имам друга идея!

Качих се на горния нар и вдигнах тежкия съд. Нас ме зяпна.

— Знам как да използвам това — казах му, щом сребристото вещество в стъкленицата ми зашепна обещанията си. Нямаше да позволя на Слугите да ме пленят. Можех да им заповядам да скочат от лодките си и да се удавят, и щяха да го направят.

— Какво си намислила? — прошепна Нас с ужас и след това извика: — Не! Не прави нищо с това. Ще те убие! Шутът си е топнал само пръстите и хората от Дъждовните равнини казаха, че това ще го убие…

Избутах го настрани и забързах към палубата с тежката стъкленица в прегръдката ми. Предупрежденията му не се отнасяха за мен, сигурна бях. Видяла бях какво правеше Винделиар със змийската слюнка. Това беше друго. По-силно и по-чисто. Не бях сигурна как да го използвам. Трябваше ли да го изпия? Шутът си бил топнал пръстите според Нас. Значеше ли това, че трябва да натопя ръцете си? Или да го излея на главата си?

Стигнах до късата стълба, която водеше до палубата. Преди да тръгна нагоре по нея, един мъж се смъкна от палубата. Изправи се и ме погледна, светлосини очи на почернено от сажди и опърлено от огън лице. Беше оживял кошмар, косата над челото му бе изгоряла. Зяпна ококорен това, което носех, и извика нагоре:

— Тук е! У нея е!

Друг мъж се смъкна и се присви до него. Едната му страна беше изприщена и държеше едната си ръка свита до гърдите. Самата ръка бе покрита с големи мехури и изгорял плат от ръкава на ризата.

— Момиче, това ми трябва. Амбър ми каза за него в нощта, когато я откарах с лодката до Клерес. То е за кораба. Той има нужда от Среброто.

— Момч-О! — извика Нас ужасено и дотича до мен. Притиснах съда до гърдите си. Пееше ми. Сила и мощ. Беше мой.

Корабът изрева отново. Ревът се изля през съда и отекна в мен. Не можех да намеря себе си заради отчаянието му. Видях го и на лицата на мъжете, които ме бяха спрели.

Мъжът с обгорялото лице заговори бързо, с разтреперан глас:

— Огънят се разпространява, Нас. Не можем да го спрем. Това, което използват, вода не го гаси. Трябва да махнем момичето от кораба веднага. Но това Сребро… трябва ми. За Парагон. Той ще потъне и ще си отиде завинаги, освен ако не може да се превърне в дракони веднага. Амбър ми каза къде да го намеря. Това е Среброто, обещано на Парагон, ако ви помогне.

Другият мъж протегна ръце към мен.

— Моля те, момиче. Ти не можеш да използваш Среброто — за теб то е отрова. Но може би ще стигне, за да се освободят драконите!

Ако го задържах, можех да ги накарам да ми се подчинят. Всички. Щях да съм като Винделиар, но много по-силна.

Щях да съм като Винделиар…

— Вземете го. — Тикнах стъклената тръба към тях. Изгорелият мъж посегна за нея.

— Не — каза другият. — Ти се махай от кораба с тях. Аз ще занеса това на Парагон.

— Пламъците — предупреди го изгорелият. — Кенитсон, изобщо няма да преминеш.

— Това е Парагон. Това е моят фамилен кораб. Кръв от моята кръв. Трябва го направя.

И Кенитсон грабна стъкленицата и се закатери по стълбата.

Нов крясък на предсмъртна болка разцепи въздуха и забушува през костите на кораба.

— Нагоре! — извика ми Нас и му се подчиних колкото можех по-бързо.

Добрах се до палубата и застанах сред пушека и сипещата се пепел. Погледнах нагоре. Разгънатите платна бавно изгаряха и мятаха късове пепел и горящ плат. От едната страна огънят ближеше нагоре като стена. Нямаше да се измъкнем оттам. Дим се вдигаше отвсякъде, а вече бях научила колко бързо вдигащ се дим може да се превърне в огнена вълна. Очите ми потекоха, тъй че почти не виждах.

Ръка в ръкавица ме сграбчи за рамото изотзад.

— Бягайте при лодките! — извика ни Възлюбен. — Няма спасение за него. О, Парагон, мой стари приятелю!

— Амбър! Къде са родителите ми? — извика мъжът с ранената ръка и Възлюбен поклати глава.

— Затичаха към носа. Нападателите ни бяха съсредоточени върху пожара тук. Момч-О, няма да можеш да минеш през пламъците. Изгубени са!

Но мъжът се втурна след приятеля си със Среброто. Видях ги да тичат, видях ги да скачат и се надявах, че нахлуват само в тънка завеса от пламъци, а не в огнен ад. Пронизителният писък на кораба изпълваше ушите ми и цялото ми тяло. Треперех от страх и от гняв. Така щяхме да свършим всички. Знаех го точно толкова ясно, колкото и той. Виждах всичко това, докато Възлюбен ме дърпаше назад. Беше по-силен, отколкото изглеждаше, и в едно кътче на ума си се зачудих дали използва силата на мъртвия ми баща.

Стигнахме до другата страна на кораба. Възлюбен погледна вдигащия се пушек и изруга.

— Оставили са ни! — възкликна Нас и се закашля.

Възлюбен ме стисна за рамото. Закри лицето си с ръка и заговори през тъканта на ръкава:

— Трябваше, иначе лодката също щеше да се запали. Там са, опитват се да ни изчакат, но ще трябва да скочим и след това да плуваме. А лодките на Слугите се приближават към тях.

— А Лант? — Нас се закашля. — А Спарк?

— Не знам.

— Не мога да плувам — казах. Не че имаше значение. Зачудих се дали удавянето боли повече от изгарянето. Сигурно. Но от лодките продължаваха да хвърлят запалени стрели по кораба. Двама от моряците затичаха към нас, размахваха напразно мечовете си.

— Скачаме ли? — попита Нас и се закашля пак. Очите му сълзяха. Пушекът имаше ужасна миризма, като на горяща плът. Като тялото на вестоноската, което двамата с татко ми бяхме изгорили.

После нещо се промени. Корабът потрепери, като кон, отърсващ се от мухи. Палубата започна да се издува под краката ни.

— Скачай! — викна Нас, но не ми остави време да скоча: сграбчи ме под мишницата и ме издърпа от Възлюбен. Не ми остави време да се прехвърля през парапета, а ме издърпа над него и пищялите ми се удариха силно в дървото. Странно колко остра беше точно тази болка сред всичката ми друга болка.

Възлюбен скочи с нас, зарита и замаха ръце във въздуха, докато падаше. Видях полета му само за миг, преди студената вода да ме погълне. Не си бях поела дъх, а Нас ме беше изтървал. Потънах във внезапния студ и мрак. Вода ми влезе в носа. Болеше. Изохках, глътнах вода и веднага стиснах уста. Увиснах в студения мрак. „Ритай, ритай — казах си. — Тупай с ръце, прави нещо. Бори се за живот.“ Вълкът Баща!

Не. Отишъл си беше с другия ми баща и бях сама. Трябваше да се боря. Както се бори хванат натясно вълк. Както той бе обещал, че ще се бори баща ми. Ритах и плясках бясно във водата. Мразех я толкова, колкото мразех Дуалия и Винделиар. А след това, за миг, главата ми щръкна над водата. Нямах време да ахна, преди да потъна отново. Ритай по-силно, пляскай по-силно! Отново стигнах до светлина и до въздух на лицето ми. Изплюх вода, докато блъсках бясно с ръце по повърхността и се мъчех да се задържа над нея. Вдишах преди една вълна да ме плесне в лицето.

Някой ме хвана и ме задържа. Закатерих се към него както паникьосана котка се катери по дърво, без да мисля, че го избутвам надолу, щом главата ми щръкна във въздуха. Вдишах дълбоко и още някой ме хвана и ме издърпа назад.

— Отпусни се. Легни на гръб! — заповяда ми момичешки глас.

Светът около мен беше размътен. Не можех да се отпусна, но момичето ме задържа на гръб, а главата, която щръкна над водата до мен, беше на Нас. Той също изплю вода, после ме хвана за ръката и ме придърпа към себе си.

— Ант. Благодаря ти.

— Ритай! — каза внезапно момичето. — Ритай силно!

Примигах да махна солената вода от очите си. Гледах нагоре. От тази позиция корабът изглеждаше много по-голям. Огънят ближеше бордовете му и овъглените дрипи от горящото платно се рееха в утринния въздух. Чух изумените и ядосани викове на моряци по други закотвени кораби й се извърнах, уплашена, че флотилията от малки лодки ни е нападнала, но те като че ли вече се оттегляха, доволни от свършената си работа.

Ритах с крака в подражание на Нас и Ант и се отдалечавахме от Парагон, но бавно. Корабът се извисяваше над нас и бавно се завърташе в огнения си ад. Видях как още двама души скочиха през пламъците, за да потърсят съмнителната безопасност на водата. Бавното въртене на кораба изкара в полезрението ни двете фигури на дракони. Бяха син и зелен допреди малко, но сега и двата бяха опърлени и горяха. Самото дърво като че ли се бореше с пламъците. Опърлени до черно, люспите внезапно се появяваха отново, сини и зелени, но неугасналото масло се разпалваше отново и пламъците лумваха. Огънят ближеше дългите им вратове; двете глави се мятаха неистово. Предната палуба беше погълната от пламъци. Дори отдалече можех да усетя вълните на отчаяние от живия кораб, а пронизителният му рев на ярост и безсилие отекваше над залива.

Една по-висока вълна плесна в лицето ми и пак се разкашлях. Щом погледът ми се проясни, видях един горящ мъж върху синия дракон. Прегърна го през врата и извика нещо. После вдигна високо стъкленицата на баща ми. Драконът отвори челюсти, за да я лапне. След това мъжът скочи в морето. Синият дракон изви главата си назад и затвори челюстите си. Видях как един сребърен къс падна от устата му.

— Подейства ли? — изпъшка Нас.

— Кое да подейства? — попита Ант.

— Дръжте! — извика някой и едно въже плесна в гърдите ми. Нас го хвана, аз също. Беше хвърлено от една от лодките на нашия кораб. Разпознах татуираната жена, която държеше другия му край.

— Не е достатъчно — каза Нас тъжно.

Жената започна да набира въжето и да ни тегли към лодката. От движението вълните започнаха да ни заливат по-силно. Още една ме плисна в лицето и когато примигах да махна водата, Парагон като че ли се разпадаше на парчета. Мачтите се килваха и падаха, голямата каюта на кърмата пропадаше в залива. Парапетите хлътваха, дъските се разхлабваха и разсипваха като сняг по клоните в края на зима. Само корпусът оставаше непокътнат, и част от палубата и перилата.

— Къде е Амбър? — извика Нас на спасителите ни.

— Не е тук — отвърна жената.

Гледах вълните от цветове, пробягващи по един участък от палубата, вкопчена във въжето, което ме влачеше през водата. След това нечии ръце ме хванаха, извлякоха ме през борда и ме смъкнаха в дълбоката една педя вода на дъното на пълната лодка. Ребрата на лодката захапаха моите, щом тупнах върху тях. Но никой не ми обръщаше внимание. Ант и Нас се прекатерваха през борда. Издърпаха Нас, а после и Ант.

— Парагон! — ахна Нас.

Отломките от Парагон се носеха по водата. Видях, че някой се е вкопчил в една дъска, и се надявах да е Лант. Спътниците ми не гледаха за оцелели. Погледите им бяха приковани в страховитата борба, вихреща се във водата. Една зелена глава проби на повърхността, след това мятащи се предни крака се вкопчиха в отломките. Зелен дракон се покатери бавно върху бавно потъващата кърма на кораба. Разпери крилете си и изтръска водата от тях. Крилете му бяха нашарени с черно и сиво, цветовете на обгоряло дърво и мръсен пушек. Вдигна рязко глава и нададе пронизителен вик. Думите бяха смесени с крясъка й, защото щом мислите й нахлуха в ума ми, познах в нея кралица…

— МЪСТ! МЪСТ ЗА МЕН И ЗА МОИТЕ!

Някои от спътниците ми запушиха ушите си от пронизителния зов, но други завикаха ликуващо. Тя удари по-силно с крилете си и развълнува водата и отломките около себе си. Не беше голяма, не по-дълга от кон заедно с впряга, но когато изрева отново видях лъскавите й бели зъби и пурпурножълтата кожа на гърлото й. Литна и се понесе тежко във въздуха, превърна се в зелен силует в светлосиньото небе. Направи два кръга над нас и крилете й сякаш ставаха все по-силни с всеки удар.

След това се понесе надолу към бягащите лодки. Видях как сграбчи един от гребците. Три хвърлени стрели я пропуснаха, а една отскочи от люспите й. Тя вдигна жертвата си по-нависоко, а когато челюстите й се затвориха, краката на мъжа увиснаха на една страна, а главата и раменете му — на другата. Чухме ужасените викове на враговете си, но никой в лодката ни не ликуваше. Гледката беше твърде ужасяваща, твърде силно напомняне какво може да направи един дракон на което и да било човешко същество. Дори и малък дракон.

— Син! — извика някой. Толкова напрегнато гледах зеления, че бях пропуснала появата на синия от отломките. Стоеше разкрачен на люшкащата се от вълните купчина греди, с широко разперени криле, опушени и прошарени с червено. Беше по-голям от зеления и ревът, който издаде, беше дълбок и гърлен. Извърна глава и я наведе. Не осъзнах, че тялото на някакъв мъж е до него, докато той не го подуши.

— О, мила Еда! Това е Момч-О. Той ще изяде Момч-О!

Сякаш в отговор на тази мисъл синият дракон вдигна отново глава. Ревът нахлу в мислите ми и разбрах, че „чувам“ думите му в ума си, докато ушите ми чуваха тръбния му зов.

— Той ще живее. Моят приятел не е мое месо. Ще пирувам с враговете си!

Крилете му биеха по-мощно и по-бавно от крилете на зеления дракон. Той се надигна във въздуха. Писъците над водата ми подсказаха, че зеленият все още се храни. Гледахме извисяването на по-големия, синия. Гребците ни не гребяха; носехме се сред разпръсващите се дървени отломки. Все по-високо и по-високо се издигаше синият, а след това се гмурна надолу към плячката си — отнесе в челюстите си един едър гребец и също като зеления дракон го прехапа на две. Лапна едната половина и след това с показна гъвкавост се спусна, за да улови падащите крака на мъжа и да глътне и тях.

Гребците ни изведнъж награбиха веслата. Видях защо. Друг оцелял се беше издърпал върху отломките. Пълзеше към тялото на Момч-О по подскачащите дъски и греди.

— Това е Клеф! — извика Нас.

Един моряк коленичи на носа и започна да избутва отломките от пътя на лодката.

Друга от лодките на Парагон се оказа по-бърза от нас. Видях как Спарк слезе от нея, затича пъргаво по люшкащите се парчета дърво и коленичи до тялото на мъжа.

— Жив е! — извика и спътниците ми отвърнаха с ликуващ рев. Ликуваха заради оцеляването на приятеля си. За живота.

Не бях толкова добра като тях. Извърнах очи от оцелелите и загледах двата дракона, които връхлитаха, убиваха, ядяха и се рееха високо, ръсейки като дъжд кървави късове месо над слугите на Слугите.

Насладих се на горчивата радост от тяхната смърт.