Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (39)

37.
Допир

Появата на Пъпчивия винаги е предвестник на предстоящо бедствие. Виждали са го не само в град Бъкип, но и в Гримсбайфорд и Сандседж в седмиците преди Кървавата чума да стигне до Шестте херцогства и да опустоши народа ни. Видян е да стои на балкона на обречената Ребрена кула два дни преди земетресението, което я срути върху града. Някои твърдели, че го били видели непосредствено преди първото Изковаване в Ковачницата. В нощта, когато бе убит крал Умен, Пъпчивия бил видян в двора за пране и до кладенеца на замък Бъкип. Винаги се появява като мъртвешки блед мъж, лицето му — пъпчиво от червена шарка.

История на Шестте херцогства

— Фиц? Фиц? Пчеличке? ПЧЕЛИЧКЕ! — Пауза. — ФИЦ! Тя е ранена! Фиц! Проклет да си, къде си?

Не помнех, че съм паднал. Моето име ли викаше? Бях замаян и уморен. Гласът на Шута идваше до мен отдалече.

— Тук съм — отвърнах бавно. Отвърна ми кънтяща тишина. Около мен — абсолютна тъмнина. — Шуте? Ти ли си?

— Да. Не мърдай. Идвам при теб. Говори.

— Тук съм. Аз… не мога да стана. Има нещо отгоре ми. — Потърсих последния си спомен. Клерес. Тунел. Пчеличка! — Какво стана? Къде са Пчеличка и другите?

— Пчеличка е при мен! — Гласът му беше измъчен. — Жива е, но е в безсъзнание!

— Внимавай! Не мърдай…

Твърде късно. Чух как задращи по нападали камъни и след това усетих допира на търсещата му слепешката ръка. Изпъшка от болка и седна тежко близо до мен. Пресегнах се за него и напипах малкото отпуснато телце на Пчеличка в прегръдката му.

— Еда и Ел, не! Не така, не и когато сме толкова близо! Шуте. Диша ли?

— Мисля, че да. Напипвам топла кръв, но не знам откъде идва. Фиц, Фиц, какво ще правим?

— Първо, успокой се. — Опитах се да се изместя към него. Не можах. Краката ми бяха затиснати. Лежах на гръб. Разумът ми бавно си проправи път през паниката. Главата ми беше по-ниско от ходилата. Стълбите. Бях паднал на стъпалата. И имаше нещо върху краката ми, точно над коленете. Заопипвах към него, но едва успях да го достигна с върховете на пръстите си. Стегнах коремните си мускули и се опитах да се надигна към него. Гърбът ми изкрещя от болка и се отказах. — Шуте, нещо ми затиска краката. Не мога да стана. Остави внимателно Пчеличка долу. Нека да я докосна.

Чух неравното му дишане, докато полагаше детето ми на засипаното с отломки стъпало до мен.

— Ранен ли си? — сетих се да го попитам.

— Много по-малко, отколкото заслужавам. Стъпалото ми, дето го счупиха. Влачи се. О, Фиц, тя все още е толкова мъничка! След всичко, което е преживяла, трябва ли да я загубим сега?

— Стегни се, Шуте. — Не го бях чувал толкова нажален, откакто бе умрял Умен. Наложих на гласа си спокойствие, каквото не изпитвах. Не можех да позволя Шутът да изпадне в паника. — Ти трябва да си силата й сега. Ето ръката ми. Постави я на главата й.

Тъмнината бе пълна. Докоснах косата й, ушите й, носа и устата. Белези, да, но не и кръв от ушите и носа й. След това опипах гърдите и коремчето й. Предпазливо потупах краката и ръцете й. Проследих плахо нишката на Умение, която ни свързваше. Намерих съзнанието й, присвито и мъничко, но цяло.

— Шуте, тя е само зашеметена. Рамото й е влажно, но не е много топло. Може да е просто вода. Освен ако… не е твоя кръв?

— О. Може би. Черепът ми кърви. И рамото ми, мисля.

Все по-лошо. Трябваше да се съсредоточа.

— Шуте. Знам какво стана. Торбата на Спарк остана в тъмницата. Избухливите гърнета на Сенч бяха в нея. Поне едно се е взривило, когато таванът е паднал върху тях. Там може да има още. Трябва да махнем Пчеличка оттук. Веднага. Помогни ми да се освободя.

— А Пчеличка? Можеш ли да я събудиш?

— Защо? За да се уплаши с нас? Шуте, много скоро тя сама ще се събуди. Да сме готови, когато го направи. Помогни ми да се освободя.

Ръцете му се спуснаха по корема ми и след това надолу по бедрата.

— Греда е — каза тихо. — Върху краката ти. С парчетии отгоре. — Ръката му докосна крака ми и се опита да се провре под него. Стиснах зъби от болката. Той пъхна ръката си под крака ми. — Затиснат си върху стъпалата. Не мога нищо да изровя под теб.

Мълчанието ни бе като втори мрак. Ръката ми беше на гърдите на Пчеличка. Усещах как се надигат и спадат. Жива беше. Чух как Шутът преглътна. Заговорих.

— Пчеличка е това, което е важно, Шуте. Помниш ли? Съгласихме се за това. Ако се стигне до избор и ти трябва да го направиш? Вододелът е сега и няма избор. Не можеш да ме спасиш. Вдигни я и я отнеси оттук, докато все още можеш. Защото ако огънят стигне до друго взривно гърне, останалото от тавана може да падне. А знаем, че водата в тунела се вдига. Няма време за чакане. Тръгвай веднага.

Чух как се опита да си поеме дъх.

— Фиц, не мога.

— Трябва. Няма време за спорове. Ще го кажа вместо теб. Не искаш да ме оставиш тук да умра. Аз не искам да ме оставиш тук да умра. Но трябва и ще го направиш. Спаси детето ми. Спаси нашето дете.

— Но… не мога… — Изхлипа тихо. — Кракът ми пак е счупен. И рамото ми много кърви, Фиц. Много.

— Ела тук. Нека да го опипам. — Мъчех се да говоря спокойно. Изобщо не бях спокоен.

— Ето, тук съм — отвърна той.

Споходи ме миг на абсолютна яснота и вдъхновение. Ръцете му докоснаха лицето ми, едната в ръкавица, другата — с голи връхчета на пръстите. Съвършено. Пресегнах се, хванах китката му в ръкавицата и я задържах здраво.

— Можеш — казах, докато смъквах ръкавицата от ръката му. — И ще го направиш. Вземи каквото е останало от мен, Шуте, и спаси Пчеличка.

— Какво?!

А след това, щом осъзна намерението ми, започна да се бори, но нямаше много сили. Притиснах посребрените му пръсти до гърлото си. И го усетих — екстаза, който изгаряше, но и ме изпълваше с радост. После дойде връзката, също както тогава в стаята на Искрен в кулата. „Твърде много“, бях казал тогава и бях избягал от него. Сега го загърнах в съзнанието си. Почувствах Шута и видях искрящия му вихър на живот и тайни като звездите в нощно небе. Не, нямаше да му ги отнема. Тайните си бяха негови. Как да направя това? Той се опитваше да издърпа ръката си от хватката ми, но аз правех последното, което бях очаквал да направя с живота си, тъй че трябваше да го направя истински. Не можеше да има никаква милост за никого от двама ни. Прегърнах го с другата си ръка, придърпах го в силна прегръдка и го задържах здраво въпреки съпротивата му. Границите между нас поддадоха. Сливахме се по начин, който се усещаше като изцеряване. Усетих разкъсаната плът на рамото му, пропукването в костта там и жилещата болка от малките натрошени кости на стъпалото му. Заговорих в задъханата му уста:

— Стой мирно. Не се бори с мен. Това трябва да се случи.

Поех си дъх и го прегърнах не само с ръцете си. Издишах силно, изтласках силата си, цяра си, целия себе си през връзката, която бях наложил. Спомних си как бях взимал сила от Ридъл. Нека потече в обратната посока, помислих и я излях в него. Нямах никаква нужда от онова, което бе останало. Докоснах нараняването вътре в него. Той потръпна от болката и затихна.

Малко оставяш за нас, братко.

Всичко, за да се спаси Пчеличка.

Шутът лежеше замаян в ръцете ми, проснат върху гърдите ми. Съпротивата му бе свършила. Пръстите ми опипаха рамото му. Риза и кожа — разкъсани. Увисналото парче плът почти ме зашемети. Вдигнах го и го наместих, задържах го здраво там, запечатах го. Кост да е цяла и плът да е зарасла. Изцерявах го с жар, колкото може по-бързо, без да щадя никого от двама ни.

Трябва да отидеш с него, Нощни очи. Трябва да тръгнеш с Пчеличка.

Ако свършим тук, посрещам края с теб. Както ти го посрещна с мен.

Как е ловът там, където си?

По-добре ще е с теб.

Идвам при теб, братко.

Влях Умението си в тялото на Шута. Всичкото. Наложих глезенът му да се изправи, избутах жилата там, където старите книги на Сенч ми бяха показали, че трябва да е. Изправи се, заповядах й, и с Умението ми отиде силата ми. Усетих, че гасна. Шутът се размърда, после потрепери от болката; припадна отново. Добре. Не можеше да се бори с мен.

Но имах една последна борба — със себе си. Усещах, че се просмуквам в него. Ако се оставех, щяхме да сме онова, което бях зърнал, когато го върнах от смъртта. Щях да съм си у дома, с него. Нещо цяло. Но не.

Това решение не можеш да вземеш ти. Не бих отишъл с теб.

Знам. Знам.

Шутът трябваше да продължи да живее като себе си. Трябваше да спаси Пчеличка, не мен. Бяхме си обещали един на друг.

Ръката ми се отдръпна от него. Откъснах съзнанието си от него. С последните си сили напипах къдравата глава на Пчеличка и отпуснах дланта си на нея. Еда да те закриля, помолих се на божество, което никога не бях познавал. Намерих нишката на Умение към нея, откъснах я. После, с увереност, прошепнах:

— Шутът ще те спаси.

Той вече се раздвижваше. Време беше да напусна. Време да направя този избор свой, не негов. Издишах за сетен път и намерих чакащия ме Нощни очи.

Готов ли си, братко?

Да.

Потънах в нищото.