Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (38)

36.
Изненади

Не, не мога да се съглася с теб, че тази работа би трябвало да се остави на други. Ти и аз, ние сме единствените двама с достатъчно дълбоко познание, за да разберем и правилно да класифицираме кубовете Умение. С изключително внимание Майсторката на Умението Копривка е извадила от съхранения от мен чувал кубовете на паметта, които лично донесох от Аслевял. Предала ги е на един млад калфа и екип от чираци. Задачата, която им е възложила, е чираците за кратко да пробват всеки куб, както за да ги научи как да използват куб на паметта, така и за да ги научи на въздържаността, нужна за влизане в потока на Умението и след това излизането, след ограничено време. Всеки куб трябва да бъде класифициран относно какво съдържа, било то музика, история, поезия, география или друг клон на знание. Всеки куб трябва да получи означение, за да може да се съхраняват в ред.

Смятам, че „кратко време“ във всеки куб е неуместно. Двамата с теб знаем добре, че една поема може да бъде история и една „история“ може да е ласкателна измислица, която да гъделичка суетата на един владетел. Ние с теб би трябвало да сме тези, които да изпитат кубовете, да опишем ясно на хартия в резюме какво съдържат и след това да ги сортираме. Това не е задача, която да се оставя на неопитни чираци, а „пробването“ на кубовете преди складиране и класифициране е неуместно. Разбирам, че информацията, която съдържат те, е огромна. Още по-основателно е поради това всеки куб да бъде проучен напълно от хора с широка основа на знание.

Сенч Звездопад в писмо до Том Беджърлок от Върбов лес

Заключих вратата. След това се облегнах на нея. Защо ме бяха затруднили толкова? Мислеха ли, че исках да направя това? Да оставя отново Пчеличка? Не исках да се смъкна и да седна на пода, но го направих. Заболя ме, но може би по-малко, отколкото ако бях паднал.

Бях замаян. Тялото ми настояваше за отдих, за сън. След толкова много години много добре познавах агресивното му самолечение. Цялото внимание и ресурси на тялото ми отиваха към среза на крака ми точно когато трябваше да съм нащрек.

Колко зле беше раната?

По-малко кърви. Не я опипвай.

— Къде беше? — Чух се как прошепнах думите.

С кутрето. Правех всичко по силите си да й помогна. Повече се провалях.

Тя е жива. Това означава, че си успял. Ще е в по-голяма безопасност, ако се върнеш при нея.

В по-голяма безопасност ще е, ако отвлечем ловците. И убием колкото може повече.

Бях задържал две от избухливите гърнета на Сенч за себе си. Разхлабих колана и извадих пукнатото гърне, което бях залепил, върнах го и избрах непокътнатото. Имаше син фитил. Дълъг и бавен, беше казала Спарк. Не бях сигурен дали искам да гори бавно. Не бях наясно какво ще направя с него. Колко бавно беше бавното му?

Знаех, че стражите ще дойдат. Трябваше да приготвя всичко.

Огледах тъмното помещение. Беше малко, може би за частни срещи. Имаше два малки прозореца високо в стената и нямаше друга врата. Сивкавата светлина ми подсказа, че вече се разсъмва. След като очите ми се приспособиха, видях маса с два удобни стола с високи гърбове. В средата на масата имаше малка тумбеста лампа, направена от стъкло и изрисувана с цветя. Хубава, уютна стая. Мечта за убиец.

Изправих се, не бързо и не без да изругая, но успях. Сложих торбата си на масата и я отворих. Сгънатата хартийка със семе карис беше най-отгоре. Много малко бе останало. Сипах го в шепата си, лапнах го и го стрих между зъбите си, докато намествах огнетухлата. Упойващата сила на кариса ме удари в главата. Добре. Издърпах почти целия фитил от лампата и го поставих на огнетухлата. Тя се затопли веднага и скоро фитилът започна да тлее. Пресегнах се през рамо, извадих едно избухливо гърне от колана и махнах капачето, за да оголя фитила.

Някой натисна дръжката на вратата. Не оставаше време. Бях намислил да разпаля лампата, за да е готова да запаля фитила. Вместо това развих фитила от гърнето и го поставих на тухлата. Почти мигновено по него заигра искра. Пламъчето подскочи и след това спадна до постоянно червеникаво сияние. Ключалката изтрака и се превъртя. Хлъзнах тухлата покрай фитила и го запалих по-близо до гърнето. После се изправих. Почти. Подпрях се тежко на масата. Мечът не беше достатъчно дълъг, за да става за бастун. Прехвърлих повече тежест на ранения си крак, той се огъна под мен и се хванах за масата. Човек може да пренебрегне болка. Но когато тялото е слабо, решимостта е безполезна. Скочих и се хвърлих към вратата. Исках да съм зад нея, скрит от погледа им, когато влезеха. Щяха да дойдат, щях да затворя вратата и да ги задържа, докато гърненцето на Сенч гръмне.

Тръгнах към вратата точно когато тя се открехна. Подпрях се на стената и затаих дъх.

— Фиц? Аз съм, Нас. Не ме убивай!

Пристъпи вътре и Спарк надникна над рамото му. Нямах време да ги изругая. Хвърлих се към избухливото гърне в същия момент, в който Спарк го видя. Щом паднах отгоре му като отсечено дърво, тя мина покрай мен, хлъзна огнетухлата изпод фитила и я обърна. Прецени фитила на гърнето и каза:

— Имаме достатъчно време. Вдигни го, Нас. Ще се върнем по дирята му и ще сме се махнали оттук преди гърнето да гръмне. — Погледна ме и добави. — Не е лош план. — Хвана един от столовете и го издърпа така, че гърбът му да прегражда гледката с масата от вратата. — Нищо, което да видят и да ги предупреди. Да тръгваме.

Опитах се да измисля причина да й възразя. Нас вече беше прехвърлил ръката ми над рамото си. Изправи се и ме повлече. Не очаквах да е станал толкова силен. Спарк опипа огнетухлата, след което я вдигна.

— Вече изстива. Магия на Праотците. Удивително изделие. — Бързо я прибра в торбата. Понечих да възразя, но тя вдигна последното огнено гърне.

— Не съм глупава — каза и го сложи върху изстиналата тухла. Метна торбата през рамо. — Да тръгваме. Бързо.

Тръгнахме, макар и не толкова бързо, колкото ми се искаше. Подпрях се на Нас и закуцах. Спарк се намести под дясната ми ръка. Беше висока едва колкото да поеме тежестта на ранения ми крак. Дръпна и затвори вратата зад нас.

— Жалко, че нямам време да я заключа — промърмори. Сърцето ми изстина, като видях как следващата врата се отвори и Лант си подаде главата. Спарк му даде знак с ръка да прояви търпение и той я затвори тихо. Помъчих се да вървя по-бързо.

Ритмично шляпане на тичащи крака.

— Пуснете ме. Бягайте! — заповядах им.

Не ме послушаха.

— По-бързо — каза Нас.

Спарк хвърли поглед през рамо.

— Не. Спираме и се бием!

— Не! — възрази Нас, но тя ме дръпна и аз се завъртях на здравия си крак.

— Какво правиш? — извика Нас.

— Повярвай ми! — изсъска тя. — Вадете мечовете!

Вдигнах моя с усилие.

— Отдръпни се — предупредих Нас и той най-сетне ми се подчини. Не можех да вървя, но можех да пазя равновесие. Донякъде.

— Топките на Ел — изруга той. — Имат лъкове.

— Разбира се, че имат — изсумтя Спарк.

Спряха много извън обхвата на мечовете ни — високи яки воини. Четирима с лъкове, шестима с мечове. Водачът им ревна:

— Капра иска мъжа жив! Застреляйте другите двама.

— Бягайте — подканих ги.

— Мини зад Фиц — каза Спарк, сграбчи Нас и го издърпа със себе си зад мен. — Изчакай тук — прошепна ми. — Ей сега ще…

Вратата и стената изригнаха към стражите. В следващия миг таванът пропадна — овъглено дърво и малко камък. Удари ме вълна от зной и щипеща прах, заслепи ме, ревът оглуши ушите ми. Лицето ми пламна. Забърсах с ръкав очите си и примигах, очаквах да видя връхлитащите врагове. Нямаше ги. Надигнах се бавно, докато Нас и Спарк изпълзяваха под мен. В коридора се виждаше само разбитата стена, срутеният таван и тлеещата греда, килнала се през него. Изсипа се дъжд от камъчета и пясък.

Спарк каза нещо.

— Какво?

— Това беше страхотно! — извика тя.

Кимнах и усетих, че се хиля като глупак.

— Да, страхотно беше. Хайде!

Нас ми помогна да се изправя. Лицето му бе почервеняло от горещата вълна, но успя да се усмихне. Усетих, че нещо ме ужили отзад по тила, и го пернах. Забърсах стреличката настрана, погледнах я изненадано, но Спарк вече крещеше:

— Пази се! Идват отзад!

Взривът на огненото гърне на Сенч ни беше оглушил, тъй че не бяхме чули тропота на тичащи крака. Зад нас се бяха появили десетина стражи, довършващи маневрата със заклещването, от която се бях страхувал.

Четирима в първата редица вдигнаха към устите си обшити с месинг тръби. Сигналът щеше да повика още стражи. Значи убиваме първо тях. Бием се като заклещени вълци! — съгласих се с Нощни очи. Вдигнах меча си и двамата с Нас се хвърлихме към тръбачите с рев, докато те издуваха бузи. Но в този момент ново пропадане на горящия таван смъкна Нас на колене, а мен ме запрати настрани. Стражите се отдръпнаха, щом потокът зной профуча покрай нас, и не чух рева на тръбите. Толкова ли бях оглушал? Усетих обаче удар, погледнах надолу и видях една стреличка, полюшваща се от елека ми. Спарк изтърси друга от косата си. Скочих и размахах меча. Нас скочи и застана над мен, мушкаше и ревеше. Спарк се хвърли с крясък напред и също нападна.

Вратата към тъмниците се отвори. Изревах отчаяно. Щяха да се издадат! Всички щяхме да умрем.

Но не Лант излезе оттам с меч в ръка, а Пчеличка.

Сочеше с ножа си към стражите, но не това бе оръжието й. Очите й блестяха, широко отворени и взрени в тях. Махай се, махай се, махай се! Страх те е, страх те е, бягай, бягай!

Силата на Искрен, без неговата мъдрост и сдържаност. Затръшнах стените си срещу неистовото й Умение. Нас зяпна изумен, когато враговете ни хвърлиха оръжията си и побягнаха. Хвърлих се напред и едва улових Спарк за глезена. Тя падна, но продължи да се мъчи да изпълзи по-надалече.

— Пчеличке, спри! Спарк, не ти! Ти не бягаш, Спарк!

Спарк, нямах предвид теб!

Пчеличка не знаеше как да изключи силата си. Спарк се мяташе като риба на кука, а след това замря, ококорила очи. Също като Искрен, Пчеличка можеше да влияе на хора, чиято дарба в Умението бе толкова слаба, че изобщо не я бяха осъзнавали. Веднъж моят крал бе използвал тази сила, за да убеди капитани да се оттеглят от бреговете на Шестте херцогства или да подкарат алените си бойни кораби към подводните скали. Сега дъщеря ми накара воините да побегнат. Но бе зашеметила и съюзници!

— Вътре — заповядах. — Нас, донеси Спарк. — Закуцуках към вратата, а той награби Спарк под мишниците и я задърпа. — Влизай вътре, Пчеличке! — Дъщеря ми държеше вратата широко отворена. Лант подаде глава навън.

— Какво стана? — Лицето му беше пребледняло от ужас.

— Едно взривно гърне срути тавана. А Пчеличка може да внушава с Умението. Силно. Точно това си усетил! Но не знае как да насочва. Подплаши един патрул. Но когато се съвземат, ако се съвземат, ще знаят къде сме.

— Съжалявам, Фиц! Прилкоп ми показваше зазидания вход. Казах й да стои до мен. — Хвана ме за ръката и ме задърпа вътре.

— Татко ми имаше нужда от мен — обясни Пчеличка.

— Пчеличка ги накара да побегнат? — попита Нас невярващо. Пусна Спарк на пода и затръшна вратата зад нас.

Стояхме в притихналата стая на пазачите. Ушите ми още кънтяха.

— Спарк? — извика притеснено Лант и коленичи до нея. — Къде е ранена?

— Зашеметена е от Умението. Мисля, че ще дойде на себе си за няколко минути. Пчеличке, никой не ти се сърди. Ти ни спаси живота. Ела тук, моля те, ела тук!

Закуцах към Пчеличка, която се беше отдръпнала в един ъгъл на стаята и бе скрила с ръце засраменото си лице.

— Не исках да я нараня! А сега те знаят къде се крием!

— Не, ти ни спаси! Ти ни спаси всички!

Тя се втурна към мен и за един кратък миг държах детето си в ръце, а тя се вкопчи в мен, повярвала, че мога да я защитя. За един кратък миг се почувствах като добър баща.

Шутът се изкачи по стъпалата и попита с тревога:

— Какво стана?

— Надолу по стълбите — заповяда Лант. Беше вдигнал замаяната Спарк на крака. Очите й бяха отворени и изглеждаше объркана. Добър признак, реших.

Пукнатините в тавана над нас пълзяха и се разширяваха, сипеха се парчета мазилка.

— Ако таванът пропадне, заклещени сме долу — напомних му.

— Дори пропадането на тавана да не беше преградило коридора, нямахме никаква надежда да се измъкнем покрай стражите на портата. Това е единственият ни шанс, колкото и малък да е. Хайде.

Не ми харесва това.

И на мен.

Шутът дойде да ни помогне. Лант тръгна напред със Спарк. Нас — беше барикадирал вратата с мебели — тръгна с нас и попита Пчеличка:

— Имаш магия?

— А ти нямаш. Толкова се радвам. Щях да те накарам да избягаш от нас. — За миг по лицето й премина усмивка. Беше усмивката на Моли — на това малко покрито с белези личице. Разби ми сърцето.

— Никога — увери я момчето с широка усмивка.

Ъгълът на тавана се срути с пушек и воня и прегради ефикасно външната врата. Усетих вълна от горещина с него и тя тласна двама ни с Пчеличка надолу по стъпалата. Нас затвори вратата зад нас.

— Добре. Едва ли се налага да се боим от врагове, идващи от онази посока. — Каза го почти ликуващо. Не му възразих, но знаех, че тлеещото дърво ще подпали стените. Вече наистина бяхме в капан.

Пчеличка и Нас заслизаха пред нас. Погледнах надолу по стъпалата.

— Облегни се на мен — нареди ми Шутът.

На всяко стъпало раната на бедрото ми зейваше. Долу имаше светлина, но не много. Долових аромата на борово масло, преди затворническата воня да го удави. След това усетих мощен тътен все едно, че гигантски кон беше изритал стената, и вратата подскочи в рамката си. Вероятно още парчета от тавана бяха рухнали. Да. Бяхме заклещени и щяхме да умрем тук, ако не намерехме друг изход.

— Няма връщане — каза Шутът.

Кимнах, без да казвам нищо.

Стигнахме долу и седнах на най-долното стъпало. Шутът седна до мен, а Пчеличка от другата ми страна. Ето ни. Всички живи. Засега.

Прегърнах я през рамо и я придърпах към себе си. За миг тя се вцепени при допира ми. После се облегна на мен. Известно време просто седях така. Силите ми се бяха изцедили, но Пчеличка бе тук. Детето ми беше до мен.

Над нас — пожар и срутващи се стени, и побеснели врагове. Тук долу — студ, влага и сумрак. Бяхме затворени от камък и море. Прилкоп беше при затворниците, които беше освободил. Седяха заедно в една килия, опърпани и изгърбили рамене, свити един до друг на единствената постеля. Не можех да чуя какво им казва. В другия край на помещението треперещата Спарк оглеждаше участък от стената. Гледах как двамата с Лант опипват каменния зид — потъркваха надраскания хоросан и клатеха глави. Изглеждаха обезкуражени.

— Може да се наложи да използваме друго взривно гърне — предложи Лант.

Спарк поклати глава и каза високо:

— Последен изход. Освен ако не го вкараме в стената, повечето му сила ще изригне към нас, отколкото в камъка. Със Сенч сме правили много опити. Ако заровехме гърнето, избиваше дупка. Отгоре правеше широка плитка вдлъбнатина. Лесно би могло да срути тавана върху нас.

— Много съм уморена — каза Пчеличка. Едва можах да я чуя.

— И аз. — Семето от карис вече губеше силата си и оставяше след себе си тъмнина и умора.

— Вълкът Баща с теб ли е сега?

Да.

— Да. — Името й за Нощни очи ме накара да се усмихна.

— Какво е той?

Не знаех.

— Той е добър — отвърнах. Усетих одобрението му.

— Да — съгласи се тя. Изчака да кажа още нещо. Свих рамене и усмивка пробяга по лицето й. После попита. — В безопасност ли сме тук?

— Достатъчно. Засега.

Огледах лицето й. Очите й се разшириха. Каза почти предизвикателно:

— Знам как изглеждам. Вече не съм хубава.

— Никога не си била хубава — отвърнах й. И поклатих глава.

Шутът ахна от жестокостта ми, а очите на Пчеличка се разшириха стъписано.

— Ти беше и си красива — казах. Погалих покритата й с бучки глава. — Всеки белег е победа. Виждам, че имаш много белези.

Тя изправи гръбче.

— Всеки път, когато ме биеха, се опитвах да им го върна. Вълкът Баща ми каза така. Накарай ги да се боят от теб, така каза. И така правех. Отхапах бузата на Дуалия.

Това ме стъписа и замълчах. Но Шутът се наведе и каза:

— О, браво! Де да го бях направил и аз. — Усмихна й се. — Харесва ли ти носът на баща ти?

Тя ме погледна и опипах с пръст счупеното. Никога не го беше виждала другояче.

— Какво не му е наред? — попита тя озадачено.

— Нищо — каза й весело Шутът. — Винаги съм го казвал това. Нищо му няма на носа му. — Засмя се и Лант и Спарк се обърнаха и ни изгледаха изненадано. Не разбрах шегата му, но израженията им ме накараха да се засмея и дори Пчеличка се усмихна, както човек се усмихва на луд.

Облегна се на мен и затвори очи. Болката от крака ми идваше на вълни с ударите на сърцето. Отдъхни, отдъхни, отдъхни, казваше ми. Знаех, че не мога. Тялото ми искаше да спи, да се изцери, но сега не му беше времето. Трябваше да стана, да помогна на другите, но Пчеличка се беше отпуснала на мен и не исках да я мърдам. Облегнах се назад и последното огнено гърне в колана ми ме мушна.

— Помогни ми — казах и Шутът го издърпа.

Пчеличка не помръдна. Погледнах малкото й личице. Очите й бяха затворени. Обезобразяването й разказваше ужасна история. Белези, някои отпреди месеци, някои нови, бяха загрозили лицето й. Исках да докосна порязаното в ъгъла на устата й и да го изцеря. „Не. Не я буди!“ Осъзнах, че съм се облегнал тежко на Шута. Вдигнах глава и го погледнах.

— Спечелихме ли? — попита ме той. Усмивката му бе крива на подпухналото му лице.

— Битката не е свършила, докато не спечелиш — отвърнах. Думи на Бърич. Казани ми толкова отдавна. Опипах крака си. Топъл и мокър. Бях гладен и жаден, и толкова уморен. Но и двамата бяха до мен. Живи. Ушите ми кънтяха. Но и аз бях жив.

В другия край на помещението Лант стържеше хоросана с ножа си. Нас клекна до него и също застърга в една фуга. Спарк отиде до един рафт с инструменти, предназначени за разкъсване на плът, не камък. Намръщи се, когато избра едно черно желязно сечиво. Извърнах очи от нея и погледнах Шута.

— Трябва да ида да им помогна — каза той.

— Още не.

Той ме погледна питащо.

— Нека се порадвам на този миг. Всички сте тук с мен. Поне за малко. — Внезапно се усмихнах. — Шуте, имам новина за теб — казах му. О, все още можех да се усмихвам. — Шуте, аз съм дядо! Копривка има бебе. Надежда! Чудесно име, нали?

— Ти. Дядо. — Усмихна ми се. — Надежда. Прекрасно име.

Поседяхме заедно в мълчание. Толкова бях уморен и все още ни заплашваше опасност, но това не отне сладостта да съм тук, жив, с тях. Толкова уморен. И кракът ме болеше. Въпреки всичко, имах го този миг. Потопих се във вълчата радост от непосредственото.

Отдъхни малко. Аз ще пазя.

Не бях усетил, че съм задрямал, докато не се стреснах и не се събудих. Бях жаден и вълчи огладнял. Пчеличка държеше ръката ми и спеше, облегната на мен. Кожа до кожа; усещах дъщеря си като част от мен. Усмихнах се, щом се натъкнах на стената й Умение. Щеше да е по-силна с нея. Вдигнах очи към Шута. Беше измъчен, но се усмихваше.

— Все още тук — каза тихо.

В сумрака видях, че Лант е свалил ризата си и е потен въпреки студа. Тримата с Нас и Спарк дълбаеха един участък на стената. Бяха направили достатъчно широк отвор, за да се провре мъжка ръка. Камъкът, който бяха издърпали, беше дълъг и широк един лакът, но само една длан висок. Околните камъни се бяха разклатили. Трябваше да изместят три горе, за да извадят двата отдолу. Поне шест за махане, преди Нас да може да се провре. Трябваше да ида да им помогна. Знаех го. Но тялото ми бе изчерпало резервите ми в усилие да изцери крака ми. Внимателно опипах превръзката. Лепкава и напукана. Без нова кръв. Все още можеше да се отвори при следващото ми ставане.

— Дръпни се — каза Лант на Нас и Спарк и след като те го направиха, изрита камъка, около който бяха чегъртали.

— Още не — каза Спарк уморено. Нас застърга отново и попита:

— Не можем ли вече да сложим гърнето?

Спарк го изгледа и отсече:

— Можем. Но това значи да рискуваме да срутим тунела оттатък.

Нас изсумтя и продължи да стърже хоросана.

Ние с Шута мълчахме. Един от затворниците излезе от килията. Закрета бавно към тримата и проговори дрезгаво, с момчешки глас:

— Ще ви помогна. Ако имате инструмент за мен.

Спарк го измери с поглед, после му даде ножа си и той започна да рови немощно в една резка в мазилката.

— Наистина се боях, че трябва да избирам между вас — каза тихо Шутът. И след като не отвърнах, добави: — Нейният сън за елена, пчелата и везната.

— И все пак съм тук, и жив, а враговете ни са отделени от нас със стена от димящи отломки. Може би все още съм Катализаторът и мога да променя дори нейните предсказания за това, което трябва да бъде. Все още не съм умрял и не възнамерявам да умирам. Връщам Пчеличка у дома, в Бъкип. Ще бъде отгледана като принцеса, а ти ще си до нея, за да я учиш и съветваш. Сестра й ще я обожава и ще си има хубава племенница, с която да си играе.

Двама от освободените Бели се надигнаха и отидоха до рафта с инструменти за изтезаване. Избраха си по един и се присъединиха към Лант, Спарк и Нас в къртенето на хоросана. Призля ми от иронията.

— И ще живеем дълго и щастливо? — попита Шутът.

Загледах падащите парчета хоросан.

— Такова ми е намерението.

— И моето. Надеждата ми. Но е крехка.

— Не се съмнявай в нас, иначе сме изгубени.

— Фиц, обич моя, това е проблемът. Изобщо не се съмнявам в сънищата на Пчеличка.

Отворих уста да възразя, но намерих благоразумие. Затворих я. Но ме споходи една ужасна мисъл и го попитах:

— Съдът със Сребро, който взе от капитанската каюта. Взеха ли го Слугите?

— Откраднах го, за да спазя едно обещание — призна той. — Какво си помисли? Че съм го взел, за да го използвам на себе си?

— Боях се от това.

— Не. Дори не го взех аз. Казах на Момч-О…

Пчеличка се размърда. Вдигна глава и издърпа ръката си от моята. Връзката Умение се задържа, изпъна се тънка като нишка, но все още я имаше. Зачудих се дали я усеща. Тя вдиша дълбоко, после издиша. Извърна очи от мен към Шута. Той й се усмихна, както никога не бях го виждал да се усмихва на никого. Белезите му се изпънаха, но полуслепите му очи заблестяха с нежност. Тя впи поглед в него и се облегна по-силно на мен. Докато го гледаше, прошепна:

— Имах сън.

Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и я погали по косата.

— Искаш ли да ми го разкажеш?

Тя ме погледна. Кимнах.

— Седя край огън с тате и един вълк. Той е много стар. Разказва ми истории и аз ги записвам. Но съм много тъжна. Всички скърбят. — И завърши с: — Вярвам, че този сън е много вероятен.

Обърна разтревожените си очи към мен.

Усмихнах й се.

— Този сън ми звучи хубаво. Бих променил само тъгата ти.

Тя се намръщи от това колко малко разбирам.

— Тате, аз не правя сънищата. Не мога да ги променя. Те просто идват.

Засмях се.

— Знам. Същото става и с Шута. Понякога е много сигурен, че един сън ще се сбъдне. — Усмихнах й се широко. — А след това аз правя да не се сбъдне.

— Можеш ли да правиш това? — Беше изумена.

— Той е моят Катализатор. Променя неща. Понякога по начин, какъвто изобщо не съм си представял — призна Шутът унило. — Доста често съм бил благодарен, че го прави. Пчеличке, има много неща, на които трябва да те уча. За Катализатори и сънища и…

— Прилкоп каза, че Дуалия била моят Катализатор. Тя дойде и направи промени в живота ми. А аз я убих. Убих моя Катализатор. — Вдигна очи към мен. Бяха сини като незабравки, светлите й къдрици бяха полепнали по главата й. — Убих и други хора. И изгорих всички сънища, за да не могат Слугите да ги използват за зло повече. Тате, аз съм Унищожителят.

Онемях от думите й.

С треперливо гласче тя попита:

— Можеш ли да ми промениш това?

— Ти си Пчеличка и си моето малко момиче — казах й. — Това не се променя. Никога.

Тя рязко извърна глава към нещо и проследих погледа й. Друга затворничка бавно се приближаваше към нас с куцукане, лицето й беше сбърчено от болка.

— Видях те в съня си, момиченце — заговори тя. Усмихна ни се с напуканите си устни. — Беше направена от пламъци. Танцуваше сред пламъците и донесе война там, където никога не бе имало война. С меч от пламък отсече миналото от настоящето и настоящето от бъдещето.

Прилкоп тръгна към нас, на лицето му бе изписана тревога.

Бялата се приближи.

— Аз съм Коура, колатор. Проучвах в библиотеката. Имах хубава малка къщичка. Но разлях мастило на един стар текст. Знаех, че трябва да бъда наказана. Но също така знаех, че един ден ще се върна при мастилото, писалките и хартията. При вечерите на отдих, вино и песни на лунна светлина.

— Но ти дойде. И унищожи всичко това. — Изкрещя последните думи и се хвърли към Пчеличка. Момичето ми изкрещя от гняв и от страх и скочи да я посрещне. Ножът ми издрънча в нейния, щом двата се забиха в тялото на жената едновременно. Тя падна под тежестта ни и аз се хвърлих отгоре й. Шутът извика нещо неразбираемо над гневния рев на Нас. Убийствената ярост, надигнала се в мен, заглуши всичко друго.

Пчеличка беше бърза. Издърпа ножа си и го заби отново още преди да вдигна пак моя. Коура изхърка и се смълча.

Проснахме се на мръсния под. Ръцете ми бяха лепкави от кръв, а кракът ми се късаше от болка. Пчеличка се помъчи да се изправи. Кръвта по дрехите й ме ужаси. Не беше ранена, както ме увери връзката ни. Взе ножа си и го избърса в мръсните панталони на Коура.

Прилкоп стигна до нас и проплака:

— Коура! Коура, какво направи? — Опита се да ме издърпа от тялото на Бялата, но аз му изръмжах и той се отдръпна. Нас дотича, вдигна Пчеличка и я притисна до себе си, а Прилкоп попита отчаяно: — Трябваше ли да я убиеш? Наистина ли трябваше да я убиеш?

— Да — заяви Пчеличка. Очите й изгаряха. — Защото ще живея.

Нас я гледаше със смесица от страхопочитание и ужас. Понечих да се надигна, но не можах. Раненият ми крак не искаше да се сгъне, а другият трепереше.

— Отдръпни се — каза Лант на Прилкоп с убийствен тон и ме вдигна на крака. Бях благодарен за грубостта му. Точно сега не исках нежности.

Викът на Шута се вряза в нарастващото напрежение:

— Защо?

Прилкоп заговори преди да съм успял да отворя уста.

— Защо, наистина, твоят Катализатор и неговата дъщеря убиха Коура? Помниш я Коура, нали? Тя ни пренасяше тайно съобщенията.

— Коура — промълви Шутът и лицето му посърна и се състари. — Да — каза разтреперано. — Помня я.

— Тя нападна Пчеличка! — напомних им.

— Тя нямаше оръжие! — възрази Прилкоп.

— Нямаме време! — извика Лант. — Тя е мъртва, както и много други. Както ще сме мъртви всички, освен ако тези камъни не излязат. Прилкоп! Ела и работи. Шуте, ти също. Няма време за обвинения и сърдечности. Всички елате при стената. Веднага!

Погледнах проснатото тяло на Коура и не изпитах съжаление. Беше се опитала да убие детето ми. Кривнах глава към грозния черен нож, който лежеше до тялото й. Един от инструментите им за мъчение.

— Има инструменти за рязане на човешка плът на рафта до масата. Взимайте каквото сметнете, че ще е най-добро за хоросана. — Бутнах леко с крака си ножа на Коура. — Ето един за теб, Прилкоп.

Той ме погледна стъписано и почти съжалих за думите си. Но Пчеличка се наведе и взе черния нож на Коура. Понесе го към стената и започна да стърже хоросана около най-ниския камък. Шутът понечи да я последва.

— Шуте. Ще ми помогнеш ли?

— Много ли зле е кракът ти?

— Не ужасно. По-лошото е, че тялото ми изпива енергията ми, за да го изцери.

— Значи полуслепият ще води почти сакатия?

— Би трябвало да е обратното. — Прегърнах го през раменете. — Внимавай къде стъпваш — предупредих го и го поведох покрай изпънатата ръка на Коура.

— Не беше лош човек — отбеляза Шутът тихо. — Пчеличка унищожи живота й. Всичко, което беше познавала, единствената задача, която знаеше как да изпълнява, всичко си отиде.

— Не съжалявам за това. Пчеличка скочи като котка в лов.

Като вълк.

— По-скоро като вълк, сигурен съм — каза Шутът и тръпки полазиха по гърба ми от ехото на Нощни очи в думите му. Тръпки, които ме накараха да се усмихна.

Лант вдигна глава и ни махна да се отдръпнем от работния участък.

— Нямах предвид вас. Няма място.

Докато говореше, Нас и Спарк завъртяха един тежък каменен блок. Той помръдна, но не излезе. Застъргаха отново. Вкарването на инструментите в цепнатините, за да се издяла хоросанът, беше бавна работа. Чухме как нещо падна над нас и погледнах към тавана.

— Смяташ ли, че са мъртви? — попита Шутът.

Нямаше нужда да питам кои.

— Дуалия и Винделиар — да. Пчеличка е убила Симфи. Фелоуди е мъртъв или ще умре, ако е докоснал нещо в покоите си. А и Пчеличка го промуши поне веднъж, в коридора. Нас преряза гърлото на Култри. А Капра още кървеше от твоя нож, когато я видях последния път. — Премълчах за безименните хора, които щяха да загинат в пожара.

Той помълча малко.

— Двама за Нас: Винделиар и Култри. Две за Пчеличка: Симфи и Дуалия. Може би трима, освен ако Фелоуди не се пада на мен. Тя само го промуши, но ако го занесат в покоите му, със сигурност ще умре. — Засмя се накъсано. — Нито един за теб, Фиц. Мой чудесен убиецо.

— А Спарк запали взривното гърне, което уби пазачите. И Пчеличка подплаши другите. — Не споменах стражите, които бях свалил в схватката. — Вече не ме бива, Шуте. Както се боях. Може би е време да го призная. Ще трябва да си намеря друга работа.

— Нищо срамно няма в това — отвърна той, но от това не се почувствах по-добре. — По-късно.

— По-късно какво?

— По-късно, може би, когато отведем Пчеличка някъде на безопасно, ще се върнем и ще се погрижим за всички тях.

— Ако драконите не се погрижат за тях първо.

Усмивка на искрено задоволство мина по лицето му.

— Драконите да се оправят, стига ние да спасим Пчеличка.

Кимнах. Толкова бях уморен, а се бях страхувал, че този негов глад за отмъщение няма никога да се засити. Но докато гледаше как Пчеличка стърже хоросана, той изглеждаше само доволен. Сякаш това, че тя вече беше с нас, бе изтласкало всичките му други амбиции.

Рядко се бях чувствал толкова безполезен. Гладът ми се усилваше, както и жаждата, но се постарах да оставя малкото ни запаси вода за онези, които се трудеха. Когато Лант извади поредния камък, му извиках:

— Можеш ли да видиш нещо през отвора?

— Само тъмнина — отвърна той и се захвана отново за работа.

В един момент Шутът ми помогна да докретам до една от седалките до масата за мъчения. Оттам можех по-добре да наблюдавам работата.

Щом се преместихме, тримата останали Бели дойдоха да приберат тялото на Коура. Отнесоха я в килията й и я положиха на сламеника. Прилкоп отиде при тях и постояха малко мълчаливо над тялото й.

Когато тихо подхвърлих на Шута за това, той въздъхна.

— Нашата Пчеличка е Унищожителят за тях. Скърбят за мъртвите, тук и горе в пожара. Още повече скърбят за загубата на знание, трупано от поколения. Толкова много унищожено. Толкова много история изчезнала.

Изгледах го и си помислих колко е сляп — в толкова много отношения.

— Толкова много оръжия унищожени — казах тихо.

Той не каза нищо. Слушахме как другите стържат хоросана и си мърморят. Лант пъхна един ръжен под един камък и натисна с цялата си тежест. Камъкът не помръдна.

— Още не — въздъхна той и продължиха със стърженето. Но следващия път, когато натисна, един камък се размърда.

Лант бръкна в отвора и мускулите на ръцете и гърдите му се издуха, когато прихвана блока и го задърпа към себе си. Камъкът изстърга и се заклещи, но след това се плъзна малко навън. Стигна до точката на обръщане и Лант отскочи.

С помощта на Шута докуцах до тях.

— Още един и Нас ще може да се промуши през отвора с факла.

Нас кимна нетърпеливо, хукна и скоро се върна. Беше увил парцали от една от постелите в килиите около ръжен за мъчение и ги беше накиснал в масло от една лампа. Лант се отдръпна от отвора, щом Нас я запали и я пъхна в дупката.

— Не се вижда много. Оу! — извика момчето, щом пламъците близнаха нагоре към ръката му, и пусна факлата.

Пчеличка се наведе и надникна в тъмното. Вкара малкото си тяло до кръста в дупката.

— Какво виждаш? — попитах я.

— Стъпала, водещи надолу. Почти нищо друго. — Провря се по-навътре, а след това изведнъж се смъкна от другата страна.

— Пчеличке! — извиках разтревожено.

Тя се изправи, вече вдигнала факлата, и надникна през дупката към нас.

— Добре съм. — Вдигна факлата по-високо и освети тунела. Широки стъпала водеха надолу в тъмното. Подуших морето и влажен камък. Подозирах, че в основата на стълбището има застояла вода. Успях да зърна стени от дялан камък и таван. По-ниските части на стените бяха на петна. — Слизам да видя какво има там.

— Не — забраних й. Опитах се да я сграбча, но не можах да я достигна.

— Тате — каза тя и смехът й отекна странно в кухината отвъд зида. Гласът й беше весел: — Никой не може да ми казва „не“ повече. Дори и ти. — Тръгна надолу по стъпалата. — Ще се върна — обеща ми.

Спогледахме се с Лант. Изглеждаше стъписан като мен.

— Мога да се провра през тази дупка. Сигурен съм — заяви Нас и пъхна главата и раменете си в отвора. Не се получи и той опита отново, този път с протегнати напред ръце. — Вдигнете ме и бутайте — заповяда ни приглушено и Лант се подчини. Чух пъшканията на Нас и стърженето на плат по камъка. Страх ме беше, че ще се заклещи, но след известно усилие Лант натисна ритащите му крака и го избута докрай. Чух как Нас се изтърколи едно-две стъпала надолу. Изправи се и извика задъхано: — Пчеличке, Пчеличке, почакай ме!

— Вземи меч! — заповяда му Лант и пъхна меча си през отвора. Нас го взе и бързо се отдалечи, тялото му затули подскачащата светлина от факлата на Пчеличка. — Не отивайте далече!

Нас извика нещо в отговор и се скри от поглед.

— Храбри са — каза Спарк и видях как преценява дали и тя ще може да се провре през дупката.

Лант я задържа за рамото.

— Помогни да извадим още един камък. Най-много два. Тогава мисля, че всички ще можем да се измъкнем, ако тунелът наистина води към свобода.

— Не бих тръгнала без теб — увери го тя и веднага почна да чегърта следващата фуга. Лант клекна и се захвана с фугата до нейната.

Стоях и се взирах в тъмното. Сенките на Нас и Пчеличка се движеха в спускащата се светлина. Ставаха все по-малки и след това изчезнаха. Виждах само тъмнина.

— Факлата им е угаснала. Трябва да пратим Спарк след тях.

Надявах се гласът ми да не трепери ужасно. Представях си сто злини, очакващи Пчеличка.

— Още един камък, и ще можем — обеща ми Лант.

Времето се проточи. Никой не проговаряше. Само безкрайното стържене на инструменти бележеше изтичащите мигове. Само тъмнината в дупката. Исках да закрача нервно. Не можех. Работеха на смени: Лант и Спарк, после двама от затворниците, отново Лант и Спарк. Изстърганият хоросан се сипеше по стената. Зад и над нас огънят си мърмореше.

— Спри! — каза внезапно Лант. Наведе се покрай Белите, които стържеха, и надникна през отвора. — Виждам светлина! Връщат се.

Проврях се до него. Светлината заигра към нас бавно, само въгленче в тъмното. Лант направи друга факла и я доближи до дупката. Вече можехме да видим повече, но все пак мина доста време преди Пчеличка да се изкачи по стъпалата.

— Къде е Нас? — извиках й, уплашен да не е станала някаква беда.

— Опитва се да разбие една дървена врата — извика тя задъхано, докато се качваше по стъпалата. — Изгнила е, но не поддава. Той пъхна меча между дъските и влезе мъничко светлина. Тъй че смятаме, че това е изходът! Стъпалата свършват и след това е само наклон. Трябваше дълго да газим във вода. Порязах си краката на някакви раковини и Нас ме превърза. После стигнахме до стъпала, които отиват нагоре. Много, нагоре и нагоре, чак до вратата. Нас каза, че може да е имало охрана някога. Каза, че тъмното не му пречи, но че на мен ще ми трябва светлина за връщането. Дайте ръжени за лостове. Или брадва. Ще разбием вратата, докато вие вадите камъните тук.

Беше разумен план. Мразех го.

Подадохме й най-малкото гърне-лампа и й дадох корабната брадвичка. Пчеличка сгуши лампата до гърдите си, брадвичката и един ръжен пъхна непохватно под мишницата си. Гледах я как ги понесе и все едно виждах как напуска света.

— Таванът гори — каза тихо Шутът. — Надушвам го. И става по-топло.

— Работете по-бързо — подкани Лант останалите. Когато прецени, че има достатъчно отвор за ръжена, го завря под камъка.

— Чакай — спря го Прилкоп и пъхна още един ръжен до неговия. — Давай, сега!

Двамата мъже натиснаха лостовете. Камъкът беше непреклонен.

Зад мен малък участък от тавана пропадна върху масата за изтезания и стъпалата, където бях седял. Заподскачаха пламъци. Подовете тук бяха от камък, както и стените, но това щеше да е слаба утеха, ако ни засипеха горящи отломки. Пушекът и горещината бяха наистина плашещи.

— Дайте да помогна! — викна Спарк и увисна по корем на единия лост. — Сега бутай надолу! — каза на Лант.

Двамата с Прилкоп натиснаха. С бавно стържене камъкът леко тръгна нагоре. Прилкоп навря ръжена си по-дълбоко, изпъшка и го натисна. Камъкът изстърга и се надигна. Наклони се, след което се намести отново и направи отвора още по-малък. Затворникът, дошъл пръв да помогне, го забута навътре с цялата си мършава тежест. Камъкът се хлъзна в зейналата паст на тунела. Почти разчисти отвора, но не напълно.

Лант хвърли лоста си и пропълзя навътре в тъмното. Един от затворниците се промуши до него да му помогне да отместят камъка.

— Помогни ми — изохка Белият и втори изпълзя до него. Чух как Лант изпъшка, след това стържене, докато камъкът тръгна с неохота. Изходът бавно се отвори пред нас. Двамата затворници бързо се провряха през него. Лант се озова с тях от другата страна и се обърна.

Лицето му се появи в отвора.

— Бързо — нареди той на Спарк и се отдръпна да й направи място. Но когато пристъпи, последната затворничка изведнъж се хвърли към отвора. Премина бързо, като уплашен плъх. Чух изненаданото възклицание на Лант, а след това той изруга. — Избягаха напред!

Това ме разтревожи. Не вярвах на никого от тях.

— Лант. Върви след тях! — казах.

— Меч — каза той и Спарк се наведе, взе един меч и му го подаде.

— И аз тръгвам — заяви и се хлъзна в отвора с меча си напред.

— Донесете ми торбата! — извика пред рамо и после затича надолу по стъпалата в тъмното. Лант вече не се виждаше.

Трябваше да тръгна след тях.

Понечих да стана и кракът ми се огъна. Шутът ме подхвана и ме изправи. Кракът просто нямаше да поеме тежестта ми. Гняв ме обзе и за миг не можех дори да проговоря. Когато се овладях, вдигнах очи към Прилкоп.

— Ще пострада ли Пчеличка? Искат ли да я наранят?

Прилкоп беше вдигнал последното гърне-лампа. Погледна ме, после погледна Шута. Прехапа устна.

— Надявам се, че не. Но са много уплашени. И ядосани. Трудно е да се каже какво ще направят някои хора, когато са уплашени.

— Можеш ли да тръгнеш след тях и да ги спреш? — попита Шутът.

— Не знам дали ще ме послушат…

— Опитай! — викна му Шутът и Прилкоп кимна отривисто. Избута лампата през отвора и се провря след нея. Вдигна я и тръгна надолу по стъпалата, много по-бавно, отколкото ми се искаше.

— Тръгвай — казах на Шута.

— Не мога да видя нищо освен пламъка на лампата — оплака се той. Заопипва за дупката на тунела и щом я намери, се провря чевръсто през нея.

— Подавам ти меч — казах му.

Бавно се наведох да го вдигна и му го подадох през отвора. Добре го бяхме затъпили от употреба. Таванът зад мен простена. Хвърлих поглед през рамо. Голям участък от него хлътваше.

— Не ме чакай. Пипай стената и слизай надолу. Аз ще съм точно зад теб.

Шутът кимна, обърна се и пое плахо надолу в тъмното.

Трябваше ми факла. Започнах да обикалям с куцане стената, като подминах торбата на Спарк до колана ми с взривните гърнета на стъпалата. Щях да ги взема на връщане. Предпазливо тръгнах към масата, докопах се до един стол и го използвах за подпиране. Колкото по-навътре влизах в стаята, толкова повече смъдяха очите ми. Когато стигнах до килиите и грубия сламеник, разбрах, че съм взел лошо решение. Парчета от тавана се лющеха и се сипеха във въздуха.

Издърпах тънкия сламеник на стола. Със стържене на стола по пода поех обратно. Очите ми бяха присвити и всяко дълбоко вдишване водеше до пристъп на кашлица. Парче от тавана, голямо колкото теле, се срути на горните стъпала. Погледнах нагоре и видях, че и друг участък поддава. Когато се срути, вдигнах ръка да заслоня лицето си от горещата вълна. Пушекът в стаята горе изригна към мен. Забутах в паника стола към отвора в стената, изоставил всякакви мисли за факли. Греда падна със стон почти до мен, овъглена и в пламъчета по цялата дължина. Едно подскочи, зарадвано сякаш от свободата си, и затича по падналата греда. Друго го последва. Думите на Парагон се върнаха в ума ми. Във вода и огън, във вятър и мрак. Не бързо. Това ли бе моето време да умра? Сякаш за да потвърди мисълта, още едно голямо парче от тавана пропадна. Горещият полъх ме събори, със стола и всичко. Проснах се на пода, заслепен и объркан. Накъде беше отворът към тунела?

— Фиц? Къде си? Фиц?

Шутът? Затворих сърбящите си очи и се повлякох по посипания с въглени под към гласа му. Ударих се в масата и извиках:

— Шуте?

— Тук! Насам.

Стигнах до стената. Усетих как ръцете му се вкопчиха в гърба на ризата ми, надигнах се и се проврях през отвора.

— Какво правеше? — попита той.

— Търсех факла.

— За малко ти не стана факла.

Отворих очи, избърсах ги пак с ръкав, потърках и ги отворих отново. Яркочервената светлина от пожара в тъмниците зад нас придаваше на каменните стени и сводестия таван над нас неземни очертания.

— Хайде — подкани ме Шутът, преметна ръката ми през рамото си и се изправи. Залитнах едно стъпало надолу, после второ.

— Краката ти са мокри.

— Долу има вода. И раковини и миди по стените. И приливът идва, Фиц.

Двамата знаехме какво означава това. Страхът пропълзя в мен и попитах:

— Мислиш ли, че ще наранят Пчеличка? Белите, които избягаха напред?

Беше задъхан от усилието да ми помогне да сляза още едно стъпало.

— Не мисля, че могат. Не могат да се мерят със Спарк или Лант. Впрочем, не мисля, че Нас би позволил тя да пострада.

— Момент. — Подпрях се на стената и изкашлях пушека от дробовете си. След като успях да вдишам напълно се изправих. — Да вървим.

С всяка стъпка надолу червената светлина от горящата тъмница ставаше все по-слаба.

— Тате? — Гласчето на Пчеличка изплува към мен от тъмното. Двамата с Шута се сепнахме. Присвих очи надолу в кладенеца от сгъстяващ се мрак. Там някъде блещукаше смътна светлинка.

— Пчеличке? Тук съм, с Шута. — На него казах: — Остави ме. Иди при нея. — И той тръгна надолу.

Светлината се превърна в гаснеща факла. Подскачаше, когато стигна до най-долното стъпало. Отразяваше се в застояла вода. Пчеличка повиши глас:

— Тате, Нас проби през вратата! Каза, че ще изчака всички. Но затворниците дотичаха, целите мокри. Бяха разгневени. Ако Нас беше там с меча… опитах се да ги вразумя, но не можах. — Замълча, за да си поеме дъх.

Двамата с Шута залитнахме още стъпало надолу, после второ.

— Нас ги заплаши с меча и те избягаха. После дойдоха Спарк и Лант. Нас им каза какво се случи и Спарк побягна след тях, за да ги убие. Лант ни каза да останем на място и тръгна след Спарк. Тате, онези Бели ще се върнат в Клерес и ще кажат къде сме. Дойдох да ви предупредя: ще дойдат и ще ни убият всички! Нас остана да пази вратата. Ще ги спре там, ако може.

Гласът й не трепна чак до края. Когато тръгна нагоре по стъпалата, видях, че е мокра до бедрата. Беше стигнала до нас през по-дълбока вода? Колко високо щеше да е стигна приливът? Смеехме ли да се опитаме да избягаме оттам? Докато Пчеличка се изкачваше към нас, факлата й освети стари линии на водното ниво и ракообразни, полепнали на стената. Колко високо можеше да стигне водата? Заключението не ми хареса. Един висок прилив можеше да стигне до средата на стълбището и да запълни изцяло тунела долу.

Зад нас огън. Под нас надигаща се вода. Нямаше добър избор.

В този миг залата зад нас изригна и полетях в тъмното.