Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (37)

35.
Сблъсъци

Аз съм Пчеличка и Пчеличка е аз. Майка ми знаеше това от самото начало. Понякога, в началото на сън, виждам себе си. Аз съм пчела, златна и черна, бляскава като искри и жар. Щом полетя, цветовете ми стават все по-ярки и по-ярки, като въглен, когато го раздухат. Толкова съм ярка, че огрявам места, които са тъмни, и в тези места виждам важни сънища.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

Усещането беше като в сън, от простия вид, в който човек сънува това, което най-много иска. Първо Нас, а после татко ми бяха с мен, измъкваха ме от пушек и огън. Нас ми проговори и чух гласа на моя първи и единствен истински приятел. „Дойдох да те спася.“ Думите, които бях копняла да чуя от някого от онази зимна нощ във Върбов лес. Не можех да дишам заради пушека и не можех да го видя, но познах гласа му.

А след това, като по магия, над мен се беше навел баща ми. Докосна ме по лицето. После ме вдигна и ме носеше. Бях в безопасност, спасена в прегръдката му. Той щеше да ме защити. Щеше да ме върне у дома. Носеше ме и познавах люлеещата му се походка от времето, когато ме качваше на конче. Отпуснах лицето си до врата му и ми замириса на сила и безопасност. Косата му беше по-прошарена и бръчките на лицето по-дълбоки, но това беше моят Тате и той беше дошъл да ме намери и да ме върне у дома. Вдигнах лицето си, за да се усмихна на Настойчивост. Беше по-висок отпреди и изглеждаше по-силен. Носеше ножа си изпънат напред, както татко ме беше учил, че трябва да се носи нож.

Той извърна глава и погледна баща ми.

— Какво да правим? Те ще ни убият!

А след това сънят се превърна в кошмар.

Баща ми ме понесе към Винделиар. Не просто ходеше, забърза все едно нямаше търпение да стигне до него. Капра, Фелоуди и Култри крачеха с Винделиар и всички се усмихваха. Капра се държеше за корема и по дрехите й се стичаше вадичка кръв, но въпреки това се усмихваше. Бяха толкова доволни от Винделиар, толкова сигурни, че са спечелили. Зяпнах. Знаеха ли за пожарите ми, които бушуваха на два етажа над нас? Подозирах, че не; Винделиар ги беше събрал и довел тук. Знаеха само каква е волята му, а волята му беше да умра.

— Тате! — извиках.

— Шшт. — Той ме потупа по гърба. — В безопасност си, Пчеличке. Вече съм тук.

Бях задържала стените си толкова плътни и здрави за толкова дълго, че едва сега ги докоснах и усетих силата, която блъскаше по тях. Позволих си да чуя изкушението на Винделиар. Елате при мен, елате при нас. Всичко ще е добре. Ние сме ваши приятели. Ние знаем кое е най-добро. Ние ще ви помогнем.

И баща ми им вярваше!

— Тате! Стените, вдигни стените! — извиках отчаяно, докато се въртях, за да се измъкна от прегръдката му. Той ме погледна и една бразда бавно се очерта между веждите му. Мисля, че започваше да осъзнава какво му прави Винделиар, но го правеше много бавно. Издърпах се от него, паднах на пода, изправих се и издърпах големия му нож от канията.

— Убийте я! — изкрещя Винделиар, щом видя, че сграбчих ножа. — Убийте Пчеличка веднага!

Не само гласът му, но магията му изтласка тази мисъл и очите на всички настъпващи към нас се присвиха от омраза, щом ме погледнаха. Стражите извадиха мечовете си и дори Капра извади малък нож от колана си. Вдигнах очи към татко си от страх, че и той ще се обърне срещу мен от магията на Винделиар, но видях на лицето му само ужасна безизразност. След това се обърнах срещу тях, сама.

— Не!

Настойчивост ме избута настрани и връхлетя. Не се поколеба дори за миг. Пълната сила на тялото му беше зад ножа, когато го заби във Винделиар. Двамата паднаха и Настойчивост натисна с коляно гърдите на Винделиар. Видях как лакътят му се издърпа назад и след това той отново заби ножа. Ужасната болка на Винделиар изригна в ума ми и нажежи мислите ми до червено. Отчаяната му магия скочи в нова посока.

Не! Спри! Пусни ножа! Не, не ме убивай, не ме наранявай!

Толкова мощно беше това послание, че ножът на баща ми падна от внезапно изтръпналите ми ръце. Бях завладяна от нуждата да не нараня Винделиар.

Но тази принуда не смири Настойчивост. Магията на Винделиар не го засегна. Той се изправи, издърпа окървавения нож и извика:

— Никой няма да убие Пчеличка, докато съм жив!

Беше станал по-силен от момчето, което бях познавала във Върбов лес. Ужасният замах на оръжието му имаше силата на брадва. Острието посече гърлото на Винделиар и кръвта изхвърча на дъга. Щом магията на Винделиар заглъхна и изстина, Нас отскочи назад. Завъртя се и застана пред мен, вдигнал ножа в едната си ръка, докато с другата ме избута зад себе си.

— Зад мен, Пчеличке — заповяда ми.

В същия миг настъпи хаос.

— Защо сме тук? — проплака Капра, а Фелоуди заситни назад към своята охрана в желанието си да избяга.

— Пази се! — извика баща ми и с две широки крачки ни подмина. Наведе се и грабна ножа, който бях изтървала. В другата си ръка държеше брадва. Хвърли се срещу обърканите стражи и изведнъж се озова между тях, с нож и малка брадва срещу техните мечове. Видях как закачи оръжието на един и го смъкна със сила, докато забиваше ножа си в незащитеното му гърло. Единствената му надежда беше да е по-близо до тях, в обхвата на мечовете им. Лицето му беше почервеняло, зъбите оголени, очите му — по-бляскави, отколкото ги бях виждала някога.

Нас скочи между мен и биещите се.

— Стой назад! — предупреди ме, но аз извиках:

— Твърде много са за него! Трябва да му помогнем или всички ще умрем!

Поглъщаха го като ботуш, затъващ в кал. Зад отряда им ставаше още нещо.

Чух писък на жена, не от болка, а от гняв, и мръсните й ругатни закънтяха по коридора. Гърлен мъжки вик прекъсна думите й:

— Пуснете го! Оставете го!

Ножът на Симфи! Бръкнах да го извадя изпод ризата си, след което се промуших под ръката на Нас и се хвърлих с него към Фелоуди. Този страхливец беше обърнал гръб на битката и се опитваше да се измъкне и да избяга. Може би бях страхлива като него, защото се опитах да забия ножа в гърба му. Късото острие се хлъзна по ребрата му все едно бяха ограда от колове, след това намери меко място под тях. Забих ножа колкото можех по-дълбоко и след това сграбчих дръжката с две ръце и го издърпах.

По-добра бях в хапането, отколкото с нож.

После ме удари Култри. Дланта му ме зашлеви отстрани с огромна сила и смачканото ми ухо писна. Фелоуди пълзеше настрана от мен и стенеше. Обърнах се към Култри.

— Мръсна малка предателка! — викна ми той. В очите му се четеше лудост. — Ти уби Симфи и горката, скъпата Дуалия!

Винделиар се гърчеше на пода зад него. Скочих към Култри с ножа напред. Той отстъпи, за да ме избегне, препъна се във Винделиар и падна на гръб. Изрита към мен, щом му скочих, ритник напосоки, който все пак ме отхвърли настрани и останах без дъх. Но аз не обръщах внимание на махащите му в паника ръце; щях да забия ножа в корема му, там, където е кълбото вътрешности, без които не може да се живее. Вълците винаги дерат в корема.

Ударих го много високо. Гръдната му кост спря ножа ми. Издърпах го и с двете ръце на дръжката замахнах надолу, докато той ме пердашеше. Не беше много добър в това. Дуалия ме беше била по-силно. Ножът ми потъна в него. Натиснах, за да го вкарам по-дълбоко. Култри ме сграбчи за косата с две ръце и избута главата ми назад. Издърпах ножа, докато ме избутваше. С напуканата боя на лицето му приличаше на счупена кукла.

След това нечий друг нож преряза гърлото му. Той така и не разбра, че е мъртъв. Устните му се сгърчиха назад от оголените зъби и изгубих малко коса, когато се изтръгнах от него.

Почти бях забравила за другите, които се биеха около мен. Нас ме беше стиснал под рамото, дърпаше ме назад и викаше:

— Не, Пчеличке, стой назад! Стой невредима!

От ножа в другата му ръка капеше червено.

Баща ми още се биеше с тримата стражи, които се опитваха да го довършат. Някак си се беше сдобил с къс меч и ръмжеше ликуващо. Фелоуди все още се опитваше да изпълзи назад и да избяга. Стражите бяха пуснали мъжа, когото носеха. Черният мъж, Прилкоп, стоеше над падналия, без оръжие. Между тях двамата и останалите от патрула, гръб до гръб, стояха мъж и жена, и мъжът беше Фицбдителен. Лант беше жив! Прониза ме странна възбуда. Щеше ли всичко да се окаже неслучило се, цялата ми болка и скръб? Татко ми беше дошъл да ме спаси и Настойчивост беше жив, и Лант също? Беше ли възможно да се надявам за Ревъл? Смеех ли?

А след това един меч посече баща ми в бедрото. Той изрева от гняв и като че ли не можеше да е пострадал, защото размаха своя толкова силно, че преряза противника си почти до гръбнака. Издърпа меча, докато друг посичаше към главата му. Сниши се и го избегна.

— Помогни му! — изпищях, но Настойчивост ме задърпа назад.

— Не бива да се бои за теб! — извика ми и за един кратък миг погледът на баща ми пробяга към мен. После чух крясъка на Капра:

— Пазете ме, защитете ме! Оставете всичко и ме защитете!

Беше се измъкнала от схватката, подпряла се беше на стената на коридора, стиснала окървавения си корем. Петимата останали воини на Клерес внезапно скочиха назад, отдръпнаха се и я обградиха. Тя се вкопчи в един от тях и той пое тежестта й и я помъкна назад. Другите се задържаха пред нас, настръхнала стена от мечове. Капра се олюля и войникът я подхвана и я понесе като дете, докато отстъпваха заднешком. Фелоуди нададе вой да му помогнат и един от стражите го сграбчи за ръката, издърпа го на крака и го повлече с тях.

Баща ми стоеше задъхан, окървавеният му меч бавно се спусна към пода. Лант понечи да тръгне след тях, но момичето извика:

— Не, остави ги!

И той я послуша.

Отстъплението на Капра ни спаси. Щом извивката на коридора ги скри, баща ми залитна. Нас ме остави и отиде да му помогне, отпусна го леко на пода. Баща ми изруга ядосано, затиснал бликащата между пръстите му кръв. Притичах до него. Нас късаше парче от ризата си. Не беше подходящият плат. Откъснах единия си ръкав и му го подадох.

— Срежи го и стегни! — казах му и след миг стъписване той го направи.

— Пчеличке! — възкликна Лант, след като дойде при баща ми. Погледна ме отгоре и аз вдигнах очи към него. Лицето му беше опръскано с кръв. Едва ли беше негова. Изглеждаше все едно му е зле и помислих, че знам защо.

— Искахте да ме убиете, нали? Беше магията на Винделиар. Не беше ваша вината. Той можеше да кара хората да вярват в разни неща. Дори мен.

Баща ми заговори с натежал от умора глас:

— Беше като Умението, но не. Магия, приложена по начин, какъвто не бях изпитвал никога. — Чух как преглътна. — Как е възможно да е толкова силен?

— Дадоха му еликсир, направен от змийска слюнка. Това го направи много силен. Едва успях да задържа стените си срещу него.

— Аз не можах да задържа моите. Ако не беше Настойчивост…

— Аз не усетих нищо — каза Нас. — Помислих, че всички са полудели — промърмори почти сърдито и коленичи до баща ми. — Трябва да почистим раната и…

— Няма време — каза Лант. — Пожарът се разпространява. — Клекна, взе ръкава ми от Нас и го уви здраво около бедрото на баща ми. Стегна го силно и чух как баща ми изохка. Ръкавът почервеня. Момичето, което не познавах, дойде при нас, Възлюбен куцукаше, подпрян на рамото й.

— Няма ги, избягаха — говореше му тя. Кръв се стичаше от ъгъла на устата му и лицето му беше обезобразено от отоци, но той каза само:

— Пчеличке! Ти си жива! — Посегна към мен с ноктестите си ръце, едната в ръкавица, и аз се отдръпнах.

— Пчеличке, той няма да те нарани — каза Прилкоп.

Почти бях забравила за него.

— Той никога не би те наранил — повтори той тихо. — Ти си негова.

Възлюбен протегна облечената си в ръкавица ръка към мен, с дланта нагоре.

— Пчеличке.

Само името ми каза, едва чуто.

Отдръпнах се още от него.

— Не мога. Кара ме да виждам неща, когато го докосна. Не искам да виждам неща повече. — И беше вярно.

— Разбирам — каза тъжно Възлюбен и отпусна ръце.

— Пчеличке. Магическата му ръка е в ръкавица — каза много нежно Настойчивост. — Той дойде от толкова далече, за да те спаси. — Гласът му ми напомни за онзи отдавнашен ден, когато бе дошъл и бе оседлал коня, който се страхувах да яхна. Но вече не бях онова малко момиче. Извърнах очи. Видях изражението на баща ми.

Все още държах ножа на Симфи. Избърсах кръвта от него и го прибрах в пояса на панталоните си. Бавно протегнах ръка и я положих на ръкавицата на Възлюбен.

— Дадох ти ябълка — казах тихо. — Помниш ли?

Устата му потрепери.

— Да.

И сълзи потекоха по лицето му.

— О, Пчеличке, какво са ти направили? — попита ме Лант.

Очите му обхождаха лицето ми. Призляваше му от белезите ми.

Не исках да говорят за това. Не исках да ми задават въпроси за нищо от това. Погледнах към мъртвите стражи в коридора. Кръв се изливаше на локви около труповете. Момичето се движеше между телата и търсеше нещо. Видях как взе меч от ръката на един мъртвец. Култри лежеше по гръб, покрит с кръв и застинал. Бях помогнала да го убием и ми беше все едно. Надявах се Фелоуди също да умре. А в далечните части на замъка все още чувах писъци и трясък. Огънят не спираше. Наистина ли бях Унищожителят?

— Трябва да се махаме — напомних на всички. Не разбираха ли, че не можем да останем тук? — Запалих библиотеките. Огънят се разпространява.

— Библиотеките? — отрони Възлюбен. Изглеждаше опустошен, когато се взря в мен. — Запалила си библиотеките на Клерес?

— Трябваше да ги запаля. Да изгоря гнездото, за да убия осите.

При изричането на стария ми сън очите му се разшириха.

— Унищожителят дойде — каза тихо Прилкоп.

Възлюбен извърна поглед към татко ми, после — отново към мен.

— Не. Не тя.

— Да. — Издърпах ръката си от неговата. Нямаше да иска да ме познава сега.

— Пчеличке — каза той, но аз отидох при татко ми. Сложих ръка на ръкава му.

— Трябва да се махаме оттук веднага. Ако можем.

Баща ми се мъчеше да се изправи. Отвърна ми с крива усмивка.

— Знам. Но първо — има ли още като Винделиар?

— Беше единственият. Мисля. Казаха, че нямало много от змийския еликсир, но мисля, че се лъжеха едни други. — Можеха ли да направят друг Винделиар?

— Змийски еликсир ли? — попита Възлюбен. Беше се доближил до нас. Прилкоп застана до него и заговори с ниския си, дълбок глас.

— Чувал съм слухове за това. Това ли са давали на Винделиар? Направен е от концентриран извлек от морско влечуго. Има един остров, където драконите някога са снасяли яйцата си. Яйцата, излюпени във влечуги, които се гмуркат в морето. Някои доста странни същества живеят на онзи остров. Понякога пленяват едно-две влечуги и ги държат в плен.

Гледах татко си. Той се опря тежко на рамото на Лант. Издиша и звукът беше ужасен, докато се мъчеше да се надигне. Отначало стъпалото му не докосна земята. След това го натисна с усилие на пода и опита тежестта си на него. Червеното на превръзката му потъмня.

— Трябва да се махаме оттук. Огънят ще погълне първо горните етажи, а след това всичко ще падне върху нас. Трябва да излезем навън и след това да се махнем от острова.

— Може да не падне — каза Прилкоп. — Костите на тази крепост са камък и е устояла на много бедствия. Не за първи път е сполитана от пожар.

Баща ми като че ли не слушаше Прилкоп, тъй че и аз го пренебрегнах. Тръгнахме. Задържах се плътно до татко ми. Той вдишваше късо и хрипливо при всяка стъпка на ранения си крак, но ни водеше. Бавно.

— Трябва да ме оставите — каза. — Вземете Пчеличка и бягайте към вратите.

— Право към охраната им? — попита Спарк.

— Не те оставяме — каза тихо Нас. Зачудих се откога ли говори на баща ми на „ти“. Или беше от нерви?

— Сър, има ли изход от този замък, който няма да е охраняван? Или задръстен от бягащи хора? — попита Спарк Прилкоп. Погледна крака на баща ми, после мен, и ми каза: — Ще ни трябва и другият ти ръкав.

Прилкоп поклати глава.

— Тази крепост е градена да се защитава лесно, а не за да се измъкнеш лесно от нея. Има само три входа. Тези, които са се спасили от огъня, ще побегнат по главното стълбище и ще стигнат до тях.

Измъкнах ръката си от ризата и Спарк отряза ръкава с едно рязко движение.

— Почакайте малко — каза на баща ми и той спря. Спарк клекна, стегна още един пласт на просмуканата от кръв превръзка и лицето му се изкриви от болка.

— Да вървим — изръмжа той и закуца напред.

— Как успяхте да влезете в Клерес? — попита Прилкоп с любопитство. Вървеше до баща ми. Възлюбен крачеше до мен. Мисля, че искаше да държи ръката ми, но я държеше Нас. После я пусна и каза:

— Тръгвам напред. Не ми харесва, че не можем да погледнем зад завоя. Шутът ще се погрижи за теб. И Спарк и Лант.

Тикна ръката ми в ръкавицата на Възлюбен и затича напред. Погледнах Възлюбен. Той също ме погледна и се усмихна колебливо. Не можах да отвърна на усмивката му. Очите ми проследиха Нас.

— Влязохме през отходната шахта при отлива. Вече ще е наводнена. Неизползваема до късно следобед. Не мисля, че пожарът ще ни даде толкова време.

Лант попита Прилкоп:

— Знаеш ли за скрит тунел под пътя? Шутът вярва, че са го извели от Клерес през него.

Движехме се, но не бързо. Босите ни крака оставяха кървави следи по безукорно чистия доскоро под, докато оставяхме битката зад себе си. Нас разузнаваше пред нас, задържаше се плътно до стената и се опитваше да наднича на ъглите. Държеше късия си меч в едната ръка и ножа си в другата. Напомняше ми за ловуващо зверче. Зачудих се дали и аз съм се променила като него. Когато се скриеше от погледа ми, затаявах дъх. Исках да се върне, веднага.

Възлюбен куцаше, другата му ръка бе на рамото на момичето. Тя държеше взет като плячка меч и нож.

— Тече ти кръв — казах й.

Тя дори не погледна порязаната си ръка.

— Ще спре — отвърна спокойно и ми се усмихна. — Здравей, Пчеличке. Аз съм Спарк. Дойдох отдалече, за да се запознаем.

Прилкоп говореше:

— Тунелът е стар, построен още когато един император построил Клерес и откъснал полуострова, за да го превърне в остров. Когато бях момче, това беше тайна. В онези дни Слугите живееха просто, не мислеха, че ще им трябва охрана и таен път за бягство, и той не се използваше. Знам, че Възлюбен бил изведен през онзи тунел, колкото за да не разбере Капра, толкова и за да се поддържа преструвката, че е избягал. — Погледна Възлюбен и добави: — Много им беше забавно, докато ми разказваха какво са направили. Как са те осакатили, та всяка твоя стъпка да е мъчителна. Въпреки това знаеха, че ще идеш при него. Проследиха те бавно, като копои. Не за да помогнат, а само за да не се провалиш. Вече знаеш това, нали?

— Предположих го още тогава — отвърна Шутът тихо. — Но нямах друг път.

Той ги беше довел до мен. А сега държеше ръката ми.

— Тунелът под пътя? — настоя Спарк нетърпеливо.

— Много е стар. Датира от създаването на Клерес като остров. Императорът, който го построил, пожелал да има таен изход в случай, че замъкът бъде обсаден и падне. Когато отрязали сушата и раздвоили полуострова, за да превърнат Клерес в остров, издълбали ров в каменистата пръст и го покрили, а след това построили издигнатия път над него. Вече пропадаше, когато го използваха, за да изведат Възлюбен от тъмниците. Когато приливът покрива пътя, може би протича. Или се пълни. Не знам. Вече го смятат за „таен“ и не се говори за него.

Спарк се намръщи.

— Но на по-високо ниво ли е от отходната шахта? Или по-ниско?

— По-високо. — Прилкоп поклати глава. — Години минаха, откакто освободиха Възлюбен. Може вече да се е срутил. След „бягството“ на Възлюбен Капра беше толкова разгневена, че заповяда да го зазидат.

В гласа на момичето се долавяше усмивка, когато каза:

— Зид няма да ни спре, ако знаеш къде е.

Чухме далечен трясък, зад и над нас. Всички трепнахме. Баща ми закуца по-бързо.

Гласът на Възлюбен бе тих и някак уплашен.

— Прилкоп, откъде знаеш толкова много за онова, което е ставало в Клерес?

Черният мъж се изсмя горчиво.

— Не те предадох, Възлюбен. След като замина, те повярваха, че са получили всичко, което им трябваше от мен, и че са приключили с мен — оттам по-добрите условия и спирането на мъченията. Взимаха сънищата ми, както им ги записвах. Няколко пъти се опитаха да ме склонят да допринеса за програмата им за развъждане. Ценяха в мен само сънищата ми и семето ми. На една от нощните пазачки й бе възложено да ме съблазни. Вместо това станахме приятели. Тя ми подаваше новини, но само за това, което знаеше за Клерес. Четиримата не допускат тук новини от външния свят. За родените тук Бели Клерес е единственото, което познават.

Нас се върна при нас на бегом, на лицето му бе изписана паника.

— Не можем да се измъкнем оттук — зашепна хрипливо. — Напред има голямо стълбище. Надолу по него тичат хора и се трупат като изпаднало в паника стадо добитък в помещението пред външните врати. Натам няма измъкване — главните врати са заключени! Не можем да си пробием път през тълпата — всички се бутат, тъпчат и блъскат по вратите. — Вдиша запъхтяно. — Изтичах покрай тях по другия коридор, но там видях отряд стражи. Отварят всяка заключена стая и я претърсват, мисля, че търсят нас. Видяха ме, но им избягах. Мисля, че ме взеха за поредния роб. Но смятам, че скоро ще дойдат насам.

— Търсят мен — казах. — Винделиар каза, че ме е жигосал в умовете им. Няма да спрат, докато не ме намерят. И не ме убият.

Никой не проговори. Шумът на бягащите хора стигаше смътно до нас. Нас прибра ножа си и ме хвана за ръката.

Баща ми заговори, но прозвуча като друг човек. Човек, който мисли само за това, което предстои да стане, без емоция.

— Шуте, върни ни до тъмниците.

Отговори му Прилкоп:

— Пред нас има две врати. Наляво. Аз също трябва да отида там. Оставихме другите затворници заключени в килиите, когато Винделиар отпрати магията си, за да ни притегли. — Гласът му заглъхна.

Баща ми каза нетърпеливо:

— И там е зазиданият вход към тунела под пътя?

— Да, и той е там. На по-долното ниво.

— Трябва да стигнем там и да укрепим вратите, преди да дойде стражата. Бегом! — заповяда баща ми и затичахме, но само колкото той можеше да куца.

В мига, в който стигнахме до втората врата и Лант я отвори, Прилкоп се втурна вътре.

Баща ми сграбчи Лант за рамото.

— Лант. Подсигури тази врата и другата към долното ниво. Барикадирайте стълбищата с каквото намерите. Нас и Шутът, вие пазите Пчеличка с живота си. — Смъкна колана си — в него имаше джобове с малки гърненца в тях. Той извади три. — Спарк, дръж. Прилкоп да ти покаже зазидания вход. Ако нищо друго не свърши работа, взриви го. Върнете Пчеличка на кораба. — Тикна малките гърнета в ръцете й. Тя ги сгуши до гърдите си като бебета, гледаше го с широко отворени очи. — Пчеличке. Слушай Лант и Шута. Подчинявай им се. Те ще те спасят.

— Но, Фиц… — промълви покрусено Възлюбен.

— Няма време за спорове. Спазѝ обещанието си към мен. — Тонът на баща ми беше най-суровият, който бях чувала от устата му.

Възлюбен изхлипа.

— Тате — казах. Държах го за ръкава. — Ти ми обеща! Каза, че никога повече няма да ме оставиш!

— Съжалявам, Пчеличке. — После се обърна към всички ни. — Съжалявам. Влизайте. Бързо.

Но в последния момент се пресегна и сложи ръка на главата ми. Не мисля, че знаеше какво ще се случи.

Допирът му разби стените ни. Почувствах го. Почувствах разочарованието му от себе си. Мислеше, че не заслужава нищо от мен. Дори да ме докосне, дори да каже, че ме обича, защото толкова лошо се бе провалил в това да ми бъде баща. Това ме зашемети. Беше като втора стена отвъд стените му на Умението, нещо, което му пречеше да повярва, че някой би могъл да го обича.

Вълкът Баща заговори и на двама ни. Не би се чувствал толкова ужасно, ако не я беше обичал толкова безразсъдно. Без граници. Бъди горд със своето кутре. Тя се бори. Тя уби. Тя остана жива. Усетих как Бащата Вълк скочи от мен към татко ми. Чух думите му за сбогуване. Бягай, кутре. Ние оставаме и се бием като хванати натясно вълци. Последвай Човека без мирис. Той е част от нас. Защитете се един друг. Убий за него, ако потрябва.

Щом вълкът отиде при татко ми, почувствах прилива на радост, която ги свърза. Щяха да стоят и да се бият, не просто за мен, а защото това обичаха да правят. Това винаги бяха обичали да правят. Баща ми застана малко по-изправен. И двамата ме гледаха през неговите очи. Озадаченост и гордост. И обич към мен. Изливаше се от татко ми, неудържима като кръвта, процеждаща се от раната му. Просмука се в мен и ме изпълни. Той вдигна ръката си от главата ми. Знаеше ли как се беше разкрил? Разбра ли, че Вълкът Баща беше бил с мен през всичките тези дни и сега се бе върнал при него?

— Моля те, Лант — каза татко ми. — Отведи Пчеличка. Отведи Шута, отведи ги всички. Върни ги невредими у дома. Това е най-доброто, което можеш да направиш за мен. Побързай!

Бутна ме, съвсем лекичко. От себе си. Обърна ни гръб, сякаш беше уверен, че ще се подчиним.

И закуца назад.

— Защо? — извиках след него. Бях твърде сърдита, за да заплача, но сълзите все пак дойдоха.

— Пчеличке, оставям кървава следа, която може да проследи и дете. Нас е видял идващи стражи, претърсващи стаите по пътя си. Ще се погрижа да ме намерят преди да намерят вас. Хайде, тръгвай с Лант.

Гласът му беше ужасно уморен и тъжен.

Погледнах натам, откъдето бяхме дошли. Кървавите му дири се виждаха ясно по чистия доскоро под. Беше прав и това само още повече ме ядоса.

Лант стоеше до отворената врата.

— Нас, Спарк, вкарвайте ги. Аз оставам с Фиц.

— Не, Лант! Трябваш ми с тях, меч, който да ги защити. Използвай силата си да барикадираш тази врата.

Възлюбен не помръдна.

— Не мога да направя това — каза тихо.

Баща ми му изрева:

— Ти обеща! — Сграбчи го за ризата и го дръпна към себе си. — Ти ми обеща. Каза, че би избрал нейния живот пред моя.

— Не така — проплака Възлюбен. — Не и така!

Внезапно баща ми го сграбчи в прегръдка и почти изхлипа:

— Не избираме как се случва. Само че ти я спасяваш, не аз. Сега тръгвай. Тръгвай! — Избута го от себе си. — Всички! Тръгвайте!

Обърна се и се отдалечи от нас. Ръката му оставяше кървави отпечатъци на стената, а стъпките му бяха червени на белия под. Не погледна назад. Когато стигна до вратата, спря. Стояхме замръзнали и смълчани. Видяхме как извади нещо от джоба си, погледах как се засуети с дръжката на вратата. След малко я отвори. Точно преди да се измъкне навън ни погледна през рамо. Махна сърдито и повтори:

— Тръгвайте!

И излезе. Чух как заключи вратата. Разбира се. Ако ние се криехме в онова помещение, точно това щяхме да направим. Имаше кръв на пода пред вратата. Плюс кървавите му отпечатъци на стената и вратата. Стражите щяха да помислят, че са ни заклещили.

— Влизай — каза Лант с мрачен и безжалостен тон. Хвана ме за рамото и ме бутна към Възлюбен. Закретах изтръпнала с него. Нас дойде до мен. Чух го как изхлипа. Разбрах. Той също плачеше. Щом вратата се затвори зад нас, Нас заговори хрипливо:

— Пчеличке, съжалявам, но аз съм единственият, който няма да трябва на Лант. Спарк трябва да постави огнегърнето. Прилкоп знае къде е тунелът. Лант е силен и добър с меча. А Шутът обеща. А ти… За да те спасим, дойдохме чак тук. Но аз? Аз съм само конярче с нож. Мога да остана с Фиц и да му помогна. — Подсмръкна. — Спарк, бързо. Отключи ми онази врата.

— Лант? — попита тя колебливо.

— Направи го — каза той грубо. — В края на краищата той е само едно конярче. — Покашля се. — Конярче, което уби херцог Елик, за да спаси живота на Фиц. Което остана до него, когато Фиц се изправи срещу кралица дракон. Върви, Нас. Гледай да разбере, че си ти. И когато убиете стражите, го върни при нас. Две почуквания, после едно, и ще отворя тази врата, без да се опитвам да ви убия.

— Да, сър — каза Нас. Погледна ме. — Довиждане, Пчеличке.

Прегърнах го. Отдавна не бях прегръщала никого. Още по-странно беше, че и той ме прегърна, много нежно.

— Благодаря ти, че си убил Елик — казах му. — Беше ужасен човек.

— Няма за какво да ми благодарите, лейди Пчеличка — отвърна той, гласът му малко трепереше.

— Младежът е уплашен — каза Прилкоп.

Лант отвърна:

— Това е, защото е толкова умен, колкото и смел. Върви, Нас.

— Стига приказки! — измърмори Спарк сърдито. — Нас, побързай!

Но докато се обръщаше, се пресегна и докосна Лант по бузата. След това ни оставиха.

Стоях до Възлюбен в сумрачното помещение. Над нас нещо падна с такъв трясък, че таванът се разтърси и западаха парчета боя. Възлюбен ме погледна и каза тихо:

— Унищожителят.

Не можах да разбера дали е похвала, или укор.

— Слизайте по стълбите — каза Лант тихо.

И затвори вратата зад нас.