Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (35)

33.
Свещи

Тогава идва коронован син елен. Пробужда камък. Ако пробужда камък, се появява вълк. Златен мъж държи вълка на верига, която отива до сърцето му. Ако златният мъж води вълка, то жената, която властва в леда, пада. Ако тя пада, истински пророк умира с нея, но черен дракон се надига от леда. Това съм сънувал, но само два пъти.

Сънувал съм седем пъти, че син елен пада, червена кръв плисва. Никой камък не се пробужда и жената става кралица на леда. Истинският пророк се превръща в кукла, паднала на мъртви листа в дълбок лес. Мъх го покрива цял и той е забравен.

Сикорн, Бял от родословна линия Порджендайн, Запис 472

След като птицата отлетя, седнах на сламеника замаяна и посърнала. Трябваше да полегна. Затворих очи. Не мисля, че спах. Как можеше да съм спала? Но когато се съвзех, другите затворници тихо се питаха един друг:

— Възлюбен ли беше това? Мислех, че е мъртъв.

— Капра тежко ли я раниха?

— Какво направи Прилкоп? Ще го накажат ли?

А по-късно:

— Няма ли да ни донесат храна тази вечер?

— Няма ли да запалят лампата?

— Стража? Стража? Какво става с храната?

Всичките им въпроси оставаха без отговор.

Вечерната светлина, която идваше през стената на килията, отслабна и погасна. Надникнах навън през дупките. Над стените на замъка успях да видя малко късче от нощното небе. По-хладният нощен въздух нахлу с тъмнината. Седнах на постелята си и зачаках. Опитах се да намеря перцето, което бях уловила, но бе изчезнало. И враните бяха черни. Защо бях сънувала червено перо и сребърен клюн? И червен дракон. Безсмислено беше.

Известно време се чудех за враната. Изглеждаше толкова случайно. Дойде, говори ми за Нас, каза, че той не може да дойде. След това отлетя.

Идваше червен дракон.

Бях ли го сънувала?

Вълк Баща? Защо ме накара да кажа „един изход е вход“?

Да им каже, че има път, по който да стигнат до нас. Изглеждаше по-малък в мислите ми.

На кого да каже? На Нас?

Не. На баща ти. Щом Шутът е близо, баща ти не може да е далече. Посягам за него, но твоите стени са силни.

Баща ми? Сигурен ли си? Мога да сниша стените си.

Не! Недей!

Бях започнала да треперя. Беше ли възможно? След всички тези седмици, след като ме беше избутал от себе си? Той е дошъл да ме намери? Сигурен ли си? Сигурен ли си, че баща ми е близо?

Отговорът му беше смътен. Не.

Присъствието му заглъхна като надеждите ми.

Внимателно премислих това, което знаех.

Знаех, че Възлюбен бе дошъл. Това беше истинско. Ако беше дошъл, за да ме спаси, беше се справил лошо. Само беше влошил нещата. Щяха да го пребият до смърт, и Прилкоп също. И нямаше да получим храна, защото той беше убил пазачката, която се грижеше за нас, а Фелоуди не беше и помислил да назначи нова. Зачудих се дали Капра е умряла. Зачудих се дали Култри и Винделиар ще убедят Фелоуди, че трябва да бъда убита. Помислих, че Капра може да им се е противопоставяла, за да ме опази жива. Но ако тя беше умряла или лошо ранена, можеха да дойдат и да ме вземат. И да ме убият.

Прилкоп беше ли мъртъв вече? Щяха да го убият бавно, така беше казал. Мен щяха ли да ме убият бавно? Прецених, че е много вероятно, и тази мисъл ме уплаши. Станах, с разтуптяно сърце, с ръка притисната на устата ми. След това с усилие седнах отново. Още не. Все още не изглеждаше правилно.

Помъчих се да сложа мислите си в ред. Враната беше истинска, защото Вълкът Баща ме беше накарал да й говоря.

Ако Вълкът Баща беше истински.

Изтласках всичко това настрани. Какво знаех с абсолютна сигурност? Култри и Винделиар искаха да ме убият. Стига да успееха да убедят Фелоуди, щяха да го направят.

С това оставаше само моята пътека. Пътеката, за която ми беше казал Прилкоп, можеше да не е добра.

Това беше единственото, което имах. Единствената ми сигурност. Не можех да завися от говореща врана или висящата на косъм надежда, че баща ми може да е наблизо. Аз. Аз бях това, от което можех да завися. Аз бях единствената ми възможност и пътеката, която бях зърнала, изведнъж стана моята вярна Пътека.

Изпитах съжаление за това как беше преминал животът ми. Знаех, че вече всичко е свършило. Никога вече нямаше да седя на кухненската маса във Върбов лес и да гледам как брашно и вода се превръщат в хляб. Някога вече нямаше да крада свитъци от татко ми, никога — да споря с него. Никога вече нямаше да седя в малкото ми скривалище с котка, която не беше моя. Онази част от живота ми беше много кратка. Ако бях знаела колко е добра, щях да съм й се радвала повече. Но Прилкоп грешеше. Никакъв избор не беше имало за мен. Дуалия ми бе отнела всички възможности за избор, когато ме бе отвлякла и ме беше довела тук. Все още нямах никакъв избор.

Беше глупаво, но копнеех да му кажа защо греши. Да говоря отново с него. Но подозирах, че той вече е мъртъв. Все пак прошепнах думите на глас:

— Ти грешиш, Прилкоп. Проблемът не е, че забравяме миналото. Помним го твърде добре. Децата помнят злини, които врагове са направили на дядовците им, и обвиняват внучките на старите врагове. Децата не се раждат със спомени кой е оскърбил майка им или убил дядо им, или откраднал земята им. Тези омрази им ги предават, учат ги на тях, вдъхват им ги. Ако възрастните не казваха на децата за наследствените омрази, може би щяхме да сме по-добре. Може би Шестте херцогства нямаше да мразят Халкида. Щяха ли Алените кораби да са дошли до Шестте херцогства, ако външноостровитяните не помнеха какво сме направили на техните деди?

Вслушах се в тишината, която последва въпроса ми.

Нощта вече поемаше към утрото. Вече беше време планът ми да стане реалност. Време беше да поставя света на моята по-добра Пътека.

Намерих малката цепнатина в шева на сламеника и издърпах ножа и вързаните четири ключа. Отделих ключовете. Трудно беше да бръкна през решетките и да вкарам всеки — в подходящия ред — в подходящата дупка и след това да го превъртя. Радвах се, че трябваше да използвам само два. Все пак се оказа бавно, докато намеря кои са двата. Много внимателно и тихо ги превъртях в ключалките и след това хлъзнах металното резе. Отворих решетъчната врата само колкото да си подам главата. Не видях никого в коридора.

Внимателно излязох и затворих вратата. Без да бързам, я заключих с всичките четири ключа. Готово.

За толкова дълго време с Винделиар на кораба се бях научила да не мисля. И сега, докато се движех безшумно по пътеката между килиите, се стараех да опазя ума си колкото може по-празен. Гледах само обикновени неща. Плочките на пода. Вратата. Дръжката. Незаключено. Тихо, тихо. Стъпих на нещо. О, кръвта на тъмничарката. Продължавай. Стълбите. Бъдещето, към което отивах, изникваше все по-голямо, по-ясно и по-ярко. С всяка стъпка, която правех, увереността ми нарастваше. Но аз я потиснах, сгънах Пътеката си, направих я малка и лична. Вместо това си припомних аромата на свещта на мама. Помислих за татко, как пишеше в кабинета си всяка нощ и почти всяка нощ изгаряше каквото бе написал.

Тихо заслизах по стълбите. Едно крило, след това на по-широко стълбище и надолу към нивото със свитъците и библиотеките. Прокраднах се покрай стената и надникнах иззад ъгъла. Широките коридори бяха осветени от горящи гърнета с масло. Не! Не онзи спомен. Вместо това помислих за горското ухание на маслото, колко сладко миришеше, докато гореше. Коридорите бяха празни. Тръгнах тихо покрай стените. Не поглеждах към портретите и пейзажите по тях. Стигнах до вратата на първата стая със свитъци. Влязох предпазливо, за да не би все още лурики или лингстри, или колатори да са на работа, но всичко беше тихо и тъмно. Лампите тук бяха угасени за нощта. Изчаках, докато очите ми се приспособят. Високите прозорци покрай задната стена пропускаха звездната и лунна светлина. Щеше да е достатъчно, за да ме води.

Имах да изпълня грижливо обмислен низ от задачи. Тръгнах покрай рафтовете и рамките, заизвивах се между тях с изпънати напред ръце. Съборих свитъци, хартии и книги на пода. Засипах пода с тях, докато лъкатушех през градината от складирани сънища все едно бях пчела, движеща се в ливада от натежали с нектар цветове. Стари напукани свитъци и нови листове хартия, велен от телешка кожа и подвързани с кожа книги. Всичко на пода — докато не направих пътека от нападали сънища през лабиринта от рафтове и лавици.

Трябваше да се кача на стол, за да стигна до дебелото гърне с масло на рафта. Лампата беше много тежка и разлях малко масло, докато я смъкна. Ухание на гора. Помислих за тучна пръст и в ума ми се събудиха спомени за майка ми. „Ако плевиш, плеви добре. Изтръгни го цялото, до най-дълбокия корен. Иначе просто ще се върне. Ще бъде по-силно от всякога и ще трябва да свършиш работата отново. Или някой друг трябва да се заеме с недовършената ти задача.“

Гърнето беше тежко. Сложих го на пода, наклоних го като чайник и разлях масло на дълга лъкатушеща ивица, докато го влачех по книгите, свитъците и пергаментите. Намокрих дирята си от нападали сънища. Когато маслото свърши, минах отново, дърпах свитъци и листове от лавиците и ги пусках да паднат и да се накиснат в маслото. Отидох до друга лампа. Отново се качих на стол и отново изсипах маслото, а след това съборих в него още предсказания. Рафтовете бяха от хубаво дърво и се зарадвах като видях как маслото се просмуква под тях. Трето гърне с масло намокри всички тези възможни видове бъдеще и прецених, че задачата ми в тази зала е приключила.

Помислих за градината на мама и къде с носене, къде с влачене, домъкнах един стол в главния коридор. Орлови нокти, колко добре си спомних аромата им. Извадих счупената половина от свещта на майка ми. Помнех я нова, помнех богатия, щедър кехлибар на пчелния восък. Сега беше начупена и нащърбена, восъкът набит с мръсотия и конци. Но щеше да гори.

Рафтовете с лампи в коридора бяха по-високи. Едва можах да достигна пламъка със свещта си. Запалих я и свих шепа, за да опазя пламъчето, докато я носех обратно в залата със свитъците. Имах чувството, че се сбогувам с приятел, когато оставих восъка да закапе на пода. Закрепих я, за да може да гори и да не се претъркаля. Когато свещта изгореше до един пръст, пламъкът щеше да стигне до маслото. Трябваше да побързам.

Какво правиш?

Винделиар беше объркан. Непохватно от моя страна — да позволя чуденето му да докосне мислите ми. Пресегнах се към него все едно не се боях. Оставих мислите си да омекнат по ръбовете все едно бях сънена. Градината на мама. Орлови нокти, толкова уханни в горещото лятно слънце. Боровата гора наблизо, лъха толкова сладко. Изпуснах дълга, бавна въздишка и си представих, че се обръщам на тънкия си сламеник в килията. Оставих мислите си да бъдат залети от сън, докато съзнанието ми се промъкваше в сетивата му.

Вече не беше в килия, а в уютна стая. Стаята на Фелоуди. Езикът му беше вкусил хубаво бренди, но не му беше харесало. Раните му бяха намазани с балсам и превързани. В устата му се бе задържал споменът за сладки ястия. Коремът му беше пълен с тях. Но предстоеше още нещо. Той тръпнеше в очакване.

Страх се промъкна в корема ми като студена вода. Познавах това нетърпение. Знаех какво очаква. Но бях повярвала, че всичко е свършило.

Бях проявила небрежност.

Не е! Капра е скрила четири стъкленици! Но вече не може да ги крие от нас. И когато го получа, ще взривя малкия ти ум с магията си. Ще правиш каквото ти се каже да правиш! Ще бъда толкова силен, че никой няма да може да ми се противопостави! Ще ти кажа да умреш, както ти каза на Дуалия! Не, няма. Знам нещо по-добро, което мога да направя! Смъртта на предателя за теб! Червеи ще те ядат, докато очите ти не закървят, и ще молиш да те убия!

Изкрещя го, без да го интересува дали ще ме събуди. Затръшнах стените си и перченето и заканите му задращиха по тях. О, как ме мразеше сега! Как мразеше всекиго! Всеки го беше наранил, всеки го беше предал, но скоро той щеше да си отмъсти. Скоро!

Орлови нокти и пчели. Пчели, бръмчащи толкова силно в красивия розов храст, че не можех да чуя нищо друго. Само пчели. В едно дълбоко кътче на съзнанието си се радвах, че вече не съм заключена в килията. Бях направила правилния избор.

Култри! Култри, чуй ме! Малката кучка е извън килията си! Претърсете градините и къщичките. Мисли се за умна, но мирише цветя и аз го знам! Бързо! Приготви смъртта на предателя за нея! Заловете я и й я дайте!

Винделиар, аз съм с лечителя и Капра в кулата й. Тя ми даде змийската отвара. Ще ти я донеса.

Да, чудесно, добре! Но пратете стражите да я потърсят. Кажете им, че е избягала и че аз го знам! Започнете с градините, но я намерете, намерете Пчеличка. Тя е по-опасна, отколкото можеш да си представиш!

Стоях замръзнала. Изградих стените си и ги направих по-здрави и силни. Ако Винделиар получеше отварата, щях ли да му устоя? Не знаех.

Времето ми изтичаше бързо. Все още имах да свърша твърде много.

Изтичах по коридора до следващата врата, зад която знаех, че има библиотека със свитъци. Влязох във втората зала също толкова предпазливо като в първата, но тя също беше празна и тъмна. Повторих лъкатушещата диря с нападали свитъци. Бях по-добра този път, не се мъчех да бутам тежки книги на пода. Нека да изгорят, когато пламъците се изкачат до тях. Направих купчина от ръкописи под една тежка маса върху дебела пътека. Отново преместих стол, за да стигна до задрямала лампа. Оставих аромата на масло да изпълни ума ми, докато оставях лъкатушеща диря около високите рафтове със свитъци и книги. Това беше по-голямата зала. Трябваше да започна първо тук. Втората лампа беше тежка. Намокрих масите и столовете колкото можах, като се стараех да не разливам по дрехите си. Но гърнето беше тежко и понякога маслото плисваше по краката ми.

Винделиар вече ме усещаше. Помислих за малката си постеля в килията. Помислих за сламата, която я запълваше, и как пращеше под мен. Миришеше на слама и пръст. Изпълних ума си с миризмата на слама и пръст. Как ме бодяха счупените стръкчета слама в грубата тъкан. Пропуснах малко от това към него. Мисълта го зарадва и го оставих да й се наслади. С далечен вик към Култри той настоя да пратят други стражи до килиите на покрива. Измъкнах се от мислите му.

С третото тежко гърне ми беше трудно да се справя. Олюлях се, докато го смъквах, и то се изплъзна от ръцете ми. Масло се изля по предницата на дрехата ми и ръцете ми станаха хлъзгави. Трудно беше да го хвана и ми беше трудно да мисля за орлови нокти или борови цепеници, докато го влачех през залата. Както преди, върнах се по стъпките си, като събарях и хвърлях отгоре свитъци и книги от рафтовете. Те изгаряха от нетърпение да попият маслото. Видях как мастилото потъмня и се разшири, докато поемаше маслото.

Винделиар крещеше необуздано извън стените ми. Не ми хареса триумфалната нотка във воя му, но не посмях да му подам мисъл. Един изход е вход. Нямаше да позволя умът ми да се съсредоточи върху врясъците му. Мислех само за орлови нокти и изтръгване на плевели до последния корен. Как човек трябва да ги унищожи всичките, иначе ще избуят отново. Плевях в градината на майка ми. Хващах бурените за листата и издърпвах бавно и сигурно, за да измъкна жълтия корен от пръстта.

Ръцете ми се хлъзнаха на дръжката на вратата и беше трудно да задържа здраво тежкия дървен стол, който издърпах в коридора. Влачещите се крака на стола стържеха. Не можех да го избегна. Качих се на него. Тази половина на свещта беше по-къса. Трябваше да се надигна на пръсти, та опърпаният й фитил да стигне до пламъка. Застанах с изпъната над главата ми ръка и чаках, чаках, чаках, докато най-сетне пламъкът се измести към свещта ми.

Ще те намерят. Идват да те хванат! Ще умреш със смъртта на предателя! Прогорил съм го в умовете им, както прогорих Култри! Няма да спрат, докато не те намерят!

Много закъсня.

Не биваше да позволя тази мисъл да се изплъзне от мен, но, ох, колко сладко бе задоволството. Показах му пламъка, позволих му да помирише аромата на орлови нокти, които двете с майка ми бяхме събрали и вложили в него. След това го отблъснах, колкото може по-силно, с ужасната миризма на горящата Симфи.

Докато слизах от стола, се подхлъзнах и изпуснах свещта. Хвърлих се към нея и пламъкът скочи и облиза мазната ми ръка. Не успя да я подпали. Имаше масло по босите ми крака и се плъзгах, докато бързах до отворената врата на втората зала със свитъци. Този път не оставих свещта. Влязох навътре в залата и се наведох, за да подпаля струпаните хартии. Движех се покрай редици рафтове, навеждах се отново и ги подпалвах. Сепнах се, когато пламъците плъзнаха по дирята от съборени свитъци. Затичах към вратата, надбягвайки се с поглъщащия огън. На вратата се обърнах.

— Довиждане, мамо — казах тихо и оставих свещта й върху един мазен свитък.

Пламъците скочиха високо, облизваха дървените рамки и рафтове, понесоха се бързо по тесните проходи между етажерките. Бяха достатъчно високи и толкова горещи, че свитъците на втория, третия и дори на четвъртия ред започнаха да покафявяват, да хрущят и да се запалват. Вдигнах очи и видях къдрещите се облаци пушек, пълзящи към тавана като змии.

Постоях малко с гръб към вратата, гледах, душех дима и пушеците, усещах лъхащата към мен горещина. Горящи късове хартия се понесоха на вълните от огньовете. Вдигаха се високо и кацаха на най-високите рафтове като гълъби, донесли огън на струпаните там хартии.

Наложи се да натисна силно, за да отворя вратата. Щом тя се отвори, въздухът се раздвижи и пламъците изведнъж забушуваха. Изскочих навън уплашена, че маслото по ръцете и дрехите ми може да прихване. Свещта в първата зала със свитъци беше свършила работата си. Вратите към тази зала се тресяха сякаш пламъците блъскаха по тях да излязат. Тънки пипала дим изригваха навън. Напомняха на дъха на куче в студен зимен ден.

Постоях неподвижно, с чувството, че за момент балансирам. Беше моят съвършен миг. Бях там, където бях родена да съм, и задачата, която бях родена да изпълня, сега се изпълняваше. Задвижех ли се, пътеките към бъдещето щяха отново да се завихрят и да се променят. Но в този съвършен миг бях изпълнила предопределението си. Може би щях да живея. Исках да живея, но само ако тази пътека водеше към спасението ми от Слугите. Ако да живея означаваше да бъда пленена отново, ако ми дадяха смъртта на предателя, ако доживеех да видя лицето на Винделиар… не. Знаех какво разбираха под „смърт на предателя“. Видяла бях клетата пратеничка, кървавите сълзи, които капеха от очите й, проядена отвътре от паразити. Ако трябваше да избирам между смърт и плен, щях да избера смъртта. При тази мисъл сърцето ми заби по-бързо и с всеки удар осъзнавах, че взимам решение. Движи се, не се движи. Избягай обратно в залата със свитъци и пламъците ще те погълнат. Все пак щеше да е по-бърза смърт от онази, която щяха да ми дадат Слугите. Плачи, не плачи. Бягай наляво, бягай надясно. Избягай обратно в килията си, скрий се в градините. Всеки избор, който можех да направя — и от всеки такъв избор извираха безброй видове бъдеще.

Огънят, който бях разпалила, беше горещ. Вече надушвах миризмата на въглен от дървените врати и дори виждах потъмняването на дървото. В коридора беше станало по-топло, дори горещо. Колко щети можеше да нанесе огънят?

Столовете, които бях избутала в коридора, все още чакаха под рафтовете с лампите, където бях запалила свещите. Двете ми свещи, които бях донесла толкова далече, за да ми помогнат да изтръгна това зло от света до самите му корени, вече бяха използвани. Но помислих, че мога да направя още. Нямаше време за спиране или чудене. Качих се на по-близкия стол.

Гърнето-лампа беше голямо и тежко. И леко топло на допир. Вече имах масло по ризата и панталоните. Един допир до пламъка и можех да заподскачам и да запищя също като Симфи. Направи го. Но го направи внимателно. После избягай. Съветът на Вълка Баща дойде като шепот. Накара ме да осъзная, че съм била невнимателна със стените си. Усетих вкуса на мръсната змийска отвара в устата на Винделиар.

Не мисли за него. Стените.

Можех да стигна до гърнето само с едната си ръка, и то само ако се надигнех на пръсти. Натиснах го. Нищо. Бутни отново. Чух как дъното от изпечена глина изстърга по дървото на рафта. Бутнах отново. Гърнето не помръдна. Усетих замайване и погледнах по коридора. Беше пълен с пушек.

По-скоро паднах, отколкото скочих от стола.

Огньовете вече бучаха зад вратите. Дървото почерняваше. Скоро пламъците щяха да пробият. Помислих дали ще мога да вдигна стола и да го хвърля по гърнето, да го счупя или съборя. В следващия миг езиче пламък облиза горния праг на първата врата.

Побягнах. Стигнах до друга врата и я отворих. Зяпнах стъписана и разочарована. Още свитъци. Още книги и хартии. Още събрани сънища, за да злоупотребяват с тях. Нямаше да го позволя!

Няма време!

— Точно затова съм тук. Това е бъдещето, което съм предназначена да сътворя. Това е моето време и всичкото време, което ми трябва. Пътеката, която правя, започва тук! Трябва да го направя! — Изрекох думите на глас.

Вече бях по-непредпазлива. Бутах и дърпах книги и свитъци. Намерих лампа вътре в библиотеката. Някой я беше оставил на една маса. Тази беше едва наполовина пълна. Разлях я на дълга диря. Намерих друга лампа на рафт и я бутнах долу със силен трясък. Маслото оплиска едно пано до висока лавица с хартии. Добре. Всичко добре. Сега трябваше да намеря пламък. Намотах няколко листа и ги изнесох в коридора.

Пушек. Закашлях се. Изведнъж се почувствах замаяна.

Бягай. Веднага! Трябва да излезеш навън. Вълкът Баща проби през стените ми и тревогата му бе явна. Чух трясък и след това огънят зарева още по-силно. Разбира се. Имаше други лампи в залите със свитъци. Щяха да се подпалят и да подсилят пламъците. Пуснах навитите хартии. Изведнъж ми се прииска да живея. Прииска ми се да имам още един шанс да се спася и да съм жива. Заситних по коридора към стълбите. Погледнах назад. Гъст пушек пълзеше и кипеше по изрисувания таван. Ламперията над първата врата вече гореше.

Изведнъж вратите на втората зала изпращяха и се отвориха. Навън изригнаха пламъци. Гърнето-лампа до вратата подскочи и падна. Масло плъзна по стената и по пода. Пламъците облизаха напуканата врата и заиграха по течащото масло.

Пожарът изрева мощно и след това ме удари стена от зной. Полетях напред и паднах на твърдия под. Лакти и колене, и брадичка. Прехапах си езика. Изохках от болка, задавих се и примигах. Стегнах се и се изправих. Почти мигновено паднах отново. Над мен имаше надвиснала пелена от жега и дим. Легнах на пода, мъчех се да вдишам.

Пълзи. Стигни до стълбите. Трябва да излезеш навън.

Подчиних се.