Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (34)

32.
Вход

Има оградена с каменна стена градина. Слънцето грее над нея, но ясно се вижда, че я е поразила главня. Само няколко растения са прави и високи. Останалите са залинели и оклюмали, израснали рехави от тучната пръст. Идва градинарят. Градинарят носи шапка с широка периферия, покрита с пеперуди. Не мога да видя лицето му. Носи ведро. На колана му има сребърни ножици, но той се навежда и започва да изтръгва болните растения от пръстта. Слага ги във ведрото. Растенията във ведрото се гърчат и стенат, но градинарят не им обръща внимание. Не спира, докато и последното болно растение не е изтръгнато от корен. Отнася ведрото до един буен огън и хвърля в него врещящите растения.

„С това се свърши — казва. — Коренът на проблема се махна.“ Обръща се към мен и се усмихва. Не мога да видя очите и носа му, но зъбите му са остри като на куче и от тях капят пламъци.

От дневника на сънищата на Репин, Сън 723

Стояхме и чакахме под горещото слънце. Копнеех да смъкна топлото си вълнено наметало. Потта течеше на тънка сърбяща вадичка по гръбнака ми.

— Тя е само птица — предупредих ги. — Беше чудесна идея, Нас. Но не можем да се надяваме твърде много.

— Тя е умна! — настоя Нас.

— Много съм жадна — каза Спарк.

— Аз пък съм гладен — отвърна Нас.

— Ти винаги си гладен.

— Да — съгласи се Нас. Погледът му не се откъсваше от небето над замъка.

— Минахме покрай гостилница преди малко. — Отстъпих пред обичайните нужди. — Да седнем и да помислим.

Поведох ги обратно. Тълпата вече се беше разпръснала. Само няколко изостанали все още се тътреха по пътя.

Бях изпитал миг на надежда, когато Пъстра бе отлетяла. Сега подновеното отчаяние и болезнената несигурност бяха по-тежки от всичко, което носех. Стигнахме до гостилницата и на входа Нас попита:

— Ако влезем, Пъстра как ще ни намери?

Лично аз вярвах, че се е върнала на кораба.

— Ще седнем отвън. — Посочих няколко маси под сянката на едно дърво.

Седнах на една с Нас, а Спарк и Лант влязоха вътре. Нас ме погледна и каза:

— Чувствам се зле. Празен. — Вдигна с плаха надежда очи към небето.

— Правим каквото можем — Безполезни думи.

На другите маси хората пиеха и говореха шумно. Лант и Спарк се върнаха с халби ейл и самун черен хляб. Ядяхме и пиехме мълчаливо, докато клюките от другите маси се изливаха на вълни към нас. Чухме необосновани слухове. Симфи се самоубила. Фелоуди убил Симфи. Симфи паднала по стъпалата и си счупила врата. Някой я отровил. За жена, за която говореха толкова добре, изглеждаше странно, че според някои можеше просто да е умряла. Слушах внимателно, но никой не спомена за малко момиче, държано в плен.

Имаше слух за връщането на Дуалия с нейния отблъскващ подопечен, Винделиар. Всички, изглежда, изпитваха неприязън към нея и двама говореха със задоволство за боя с камшици, който получила за това, че се върнала сама, без луриките и хубавите коне, с които тръгнала. Никой от двамата не го беше видял с очите си; единият чул някакъв слуга да разправя, че Дуалия я извлекли окървавена по коридорите и оттам в „най-дълбоката тъмница“. Не споменаха за дете. Замислих се дали и Пчеличка е затворена в същото мрачно място с нея. Връщането й „сама“ беше като че ли най-лошото, което можех да чуя.

— Връщаме ли се на кораба? — попита Спарк.

Нямах никакво желание да отговарям. Не знаех. Скръбта и несигурността ме изтощаваха почти колкото ако бях водил кървава битка. Загубил бях. Загубил бях всичко. Опитах се да преценя къде се беше объркало всичко и отговорът бе, че беше започвало с всяко решение, което бях взимал някога, от времето, когато за първи път казах „да“ на Сенч.

И тогава Нас каза:

— Ето я, идва!

Погледнах небето. Две малки черни криле, отваряха се и се затваряха, отваряха се и се затваряха. Можеше да е всяка птица всъщност. Приближаваше се. Пресуших халбата си, оставих я и казах:

— Да идем да я посрещнем.

Станахме от масата и пресякохме улицата. От другата й страна имаше стръмен склон, обрасъл с онзи вид треви и храсти, които могат да устоят на вятър, сол и на силна буря. Не се поколебахме, а заслизахме по него и скоро стигнахме до една скална издатина над бряг колкото песъчлив, толкова и каменист. Водата все още беше висока, но имаше достатъчно място да застанем и да чакаме. Каквато и новина да ни донесеше или не птицата, не исках да ни подслушат.

Нас стоеше съвсем неподвижно, разперил ръце нагоре, сякаш очакваше величествен ястреб. Пъстра не дойде с бавните мощни удари на хищна птица, а запляска с криле, докато кацаше. Нас я остави да се успокои, преди да попита:

— Намери ли я?

— Пчеличка, Пчеличка, Пчеличка! — заповтаря тя и заклати глава нагоре-надолу.

— Да, Пчеличка. Намери ли я?

— През дупката. Клещена! Пчеличка, Пчеличка, Пчеличка.

Затаих дъх. На какво да повярвам? Смеех ли да се надявам? Повтаряше ли тя само думите на Нас?

— Жива ли е тя? Пострадала ли е?

— Знае ли къде сме?

— А Амбър? — попита Спарк.

Птицата изведнъж затихна.

— Не.

Махнах рязко на всички да замълчат и попитах птицата:

— Не какво?

— Не Амбър.

Мълчание.

— Тя взе пеперуденото наметало — каза Спарк с отчаяна надежда.

— Видя ли Пчеличка? Ранена ли е? — Исках да задам безброй въпроси и с усилие се спрях. Едно по едно.

— Тя говори. — Птицата го изрече след миг на размисъл. След това, сякаш й струваше усилие да съчетае думите, каза: — Дупка малка. Пъстра клещена.

Обзе ме безсилен гняв, желание да сграбча пратеничката ни и да я смачкам. Но трябваше да науча. Пресегнах към нея, с Осезание и с Умение. Моля те!

— Глупав Фиц!

Изрече думите на глас. Най-неочаквано се надвеси от Нас и стрелна клюна си към лицето ми. Вдигнах ръка да се защитя по рефлекс. Тя я сграбчи със сребърната си човка и се вкопчи в ръкава ми с плясък на крилете.

Не се свързахме толкова чисто като с Нощни очи и едва успях да надникна през тънка цепнатина в птичия ум. Зърнах за миг насиненото лице на малко момиче, сините очи ококорени, бузата подута. Едва я познах. Чух неспокойния глас на Пчеличка: „Един изход е вход. Кажи на Нас! Където сметта излиза от замъка!“. А след това — непонятната гледка на замъка и водите около него, видени от най-високата кула или върха на мачта. Движеше се и стомахът ми се обърна, когато Пъстра ми показа какво е видяла, докато е летяла над замъка. Покрива, стражите, крачещи там, къщичките в оградената с каменен зид градина, още стражи, а след това — връхлитаща гледка на водите около замъка. Рибарски лодки подскачаха и рибарите хвърляха мрежи, избягвайки плитчините, оставени от отлива. Ивица сивкавокафява вода в морето, като от набъбнала от дъждовете река, нахлула в него. „Един изход е вход!“ — отекнаха отново думите на Пчеличка, а след това птицата ме пусна и падна на пясъка в краката ми.

— Пъстра! — извика Нас и се наведе да я вдигне.

Погледнах разтревожените им лица. Не се усмихнах. Надеждата бе твърде крехка, за да крепи усмивка. Изговорих думите с разтреперан глас:

— Нас. Пчеличка е казала на Пъстра да ти каже: „Един изход е вход“. — Поех си дъх. — Трябва да се приготвим.

 

 

Не се върнахме на Парагон. Изпратих Пъстра на кораба с простичко съобщение: „Моля чакай“. Надявах се да запомни думите и да ги предаде.

Стаята, която наехме в хана, беше евтина и гола и шумът от гостилницата се чуваше през пода. Опитахме се да поспим, но напразно. Ханът затихна чак когато вече станахме.

— Оставяме всичко, което няма да ни трябва — казах.

Спарк сгъна всичкото облекло и потупа обичливо купчината, сякаш се сбогуваше. Беше приспособила колана с огнените гърнета така, че да го нося високо на гърба си. Торбата със Среброто и огнетухлата се полюшваше на рамото ми. Дадох на Лант наметалото от Бъкип.

На излизане се прокраднах до кухнята, за да открадна гърне мас. Гребнах пепел от огнището и я смесих с маста. После настигнах другите, които чакаха на брега.

Говорехме малко, докато мажехме ръцете и лицата си с пепелява смес. Бях ги предупредил, че звукът се разнася ясно над водата. Проверих скритите си джобове. Видях, че Спарк прави същата проверка, както и Лант. Луната беше пълна и хвърляше над водата повече светлина, отколкото ми харесваше. Водата се отдръпваше и рано заранта щеше да оголи издигнатия път. Но не това беше целта ни.

Отливът беше оставил плитчини плътен мокър пясък, изхвърлени сепии и валма кафяви водорасли на каменистия бряг. Нас падна веднъж и си поряза дланите на някакви раковини. Не издаде и звук, а притисна разкървавените си ръце към корема си и не забави крачка. Нищо не бях направил, за да заслужа такъв младеж. Погледнах над морето и си помислих за Ел, суровия бог на тези води. Рядко се молех, но тази нощ поднесох на Ел и молитвите си да пощади тези, които ме придружаваха, и проклятията за него, ако ми ги отнеме.

Сушата се оголваше бавно и скоро разбрах защо Брашън бе избрал да хвърли котва в най-дълбоката част на залива. Отдръпващите се води оголваха скали и пясък. Между мокрите камъни щъкаха раци. Една риба бе останала в някаква локва.

Догонихме отдръпващите се вълни.

— Сега се мокрим — предупредих другите.

— Мокрил съм се много пъти — отвърна Нас храбро.

Нагазихме, като се стараехме да не пляскаме. Чух как Лант изруга тихо, когато ботушът му се напълни с вода. Навлязохме все по-надълбоко, напирахме срещу водата, която се вдигна над коленете ни, бедрата и кръста. Вълни запляскаха около нас, сякаш за да ни избутат от целта ни.

Девствено белият остров на замъка Клерес имаше слузести зеленикави корени. Спрях, докато все още бяхме в тъмнина и на достатъчно разстояние от кулите и стрелците с лъкове по тях. Както беше предупредил Шутът, каменни куполи осветяваха брега на острова. Присвихме се и загледахме.

— Трябва да се движим бавно. Без да шляпаме. Шепнем колкото може по-малко. — В тъмното едва успях да видя кимванията им. — Трябва да се придвижим колкото може по-близо до острова, под нивото на онова, което стражите могат да видят на светлината на бреговите лампи. Ще е дълго газене. Това е риск. Може да намерим или не това, което търсим. Може да се провалим, но ще опитаме. Ако желаете да се върнете, няма да помисля нищо лошо за вас. Аз трябва да продължа.

— Каква окуражителна реч! — измърмори Лант.

Нас се подсмихна, а Спарк каза:

— Аз бих го последвала в битка.

— Хайде просто да тръгваме — каза Нас.

Замъкът беше построен на полуостров от сушата и онези, които го бяха откъснали, за да го превърнат в остров, не бяха прокопали толкова дълбоко, та част от вълните да не се разбива на бяла пяна в скалите от старата суша. Скрихме се под синьото наметало, за да се превърнем в безформено петно над водата. Двамата с Лант водехме, стиснали здраво края на наметалото така, че само очите ни бяха открити. Зад нас Спарк беше сложила ръцете си на раменете на Лант, а Нас се държеше за колана ми. Вървяхме в стъпка, в странен танц, бавно, и се стараехме да не издаваме звук. Едва ли стражите на кулите можеха да чуят тихия ни шепот.

— Тук е по-дълбоко. Внимавай как стъпваш.

— Нещо ми влезе в ботуша.

— Шшт — сгълча ги Лант.

Приказките секнаха. Пълзяхме напред като някаква странна гъсеница. Водите продължаваха да спадат. Мокра бяла скала щръкна изпод водорасли и полипи. Промъквахме се все по-близо и по-близо, докато търсех пътя според краткия образ, който ми беше подала Пъстра на водите около замъка. В дълбоката до бедрата вода заобиколихме стръмния скалист бряг. Над скалите наблюдателните кули се издигаха над суша и море. Стръмният ъгъл на голите стръмнини ни скри от стражите, които бавно крачеха по стената над нас. Водата продължаваше да се отдръпва.

— Сега какво? — попита задъхано Нас.

— Сега ни водят носовете ни — отвърнах.

Продължихме нагоре. Всеки изместен камък под краката ни, всяко рязко вдишване отекваха в ушите ми. Светлините на крайбрежния град зад нас се скриха, щом бавно обиколихме укреплението.

Миризмата, която следвах, се усили — на изпражнения и смет. Нас изсумтя отвратено и вдигна ръце, за да покрие носа и устата си. Нечистотиите от замъка изтичаха в изкоп, врязан в скалата. Зееше, мръсен и лигав, оголван ритмично от отдръпващите се вълни. Застоялата морска вода пляскаше мудно в изкопа при всяка вълна.

— Колко е дълбоко? — попита с отвращение Нас.

— Ще се наложи да разберем — отвърнах с неохота. Седнах на ръба и вълните ме обгърнаха до кръста. Опипващите ми стъпала не намериха дъно в гъстата слуз. — Дай ръка — казах на Лант и той коленичи да ми я подаде. Хванах се и отпуснах единия си крак в коритото шляпаща мръсотия. Вече бях мокър до кръста, но онова беше чиста морска вода. Сега ботушът ми затъна в лепкава тиня. Задържах се здраво за ръката на Лант, стъпих с другия крак и ахнах, щом затънах. Мръсотията и водата стигнаха до кръста ми.

Вонята и натискът на студената вода стегнаха гърлото ми.

— Водата още спада. Мисля, че ще можем да влезем оттук. — Направих последен опит. — Никой от вас не е длъжен да ме последва. Този изкоп ще се превърне в тунел навътре в острова и ще се издига до най-долните тъмници. Ще е ходене в мръсотии и в пълна тъмнина. Тунелът свършва в каналната шахта на замъка. Шутът каза, че е в най-долната тъмница.

— Предупреди ни още в хана — каза кисело Нас. — Казахме, че все пак искаме да дойдем.

— Ако са хванали Амбър, вероятно ще я държат в долната тъмница — добави Спарк.

— Да.

— Тогава да тръгваме. Скоро ще се съмне — изтъкна Лант.

— Слизайте — подканих ги и един по един те се спуснаха при мен.

Нас ахна уплашено, защото мръсната вода стигна почти до врата му.

Затътрихме се в колона напред. Оставихме откритото небе и морския вятър зад нас, щом изкопът се превърна в тунел. Никаква светлина не се виждаше в края му. Поведох ги в тъмното. Наклонът бавно стана по-стръмен. Утайката стана хлъзгава и едва се задържахме на крака.

Вървяхме изгърбени, вонята беше непоносима. Водех, а Нас се държеше за колана ми, след това беше Спарк и накрая Лант. Изругах тихо, когато напипващата ми в тъмното ръка се натъкна на вертикални метални решетки, но след малко опипване открих, че са проядени от морето. Заедно с Лант огънахме две и ги счупихме. Промуших се през решетката, коланът ми с гърнетата се закачи за малко — другите се провряха след мен. Продължихме през вонята и лепкавата мръсотия.

— Дали ще можем да се върнем по същия път? — попита Лант.

— Не. Когато дойде приливът, това ще се напълни с вода.

Не попита как ще се измъкнем от замъка. Знаеше, че не знам. Вървяхме срещу бавен плитък поток мръсотия, хлъзгахме се, държахме се един за друг, ругаехме тихо. Тъмнината беше непроницаема. Хлъзгавата стена, която докосвах с дясната си ръка, беше единственият ми водач.

Тътрехме се напред. След това в далечината се появи смътен полукръг жълта светлина.

— Трябва да вървим по-бързо — предложи задъхано Нас. Разбирах желанието му. Гърбът ми се беше схванал, а вонята ме оставяше без дъх.

— Не знаем кой може да ни очаква — напомних му.

Крачехме упорито и безшумно. Смътната светлина се усили. Стигнах до сводестия отвор на щерната и махнах на другите в сумрачната светлина да се задържат назад. Щерната имаше наклонен под, с изпражненията и отпадъците от деня, през които трябваше да се изгази. Чух как Лант се изкашля сподавено. Светлината, стигаща до нас, беше нищожна. Намерих с опипване ръждясала стълба и съжалих онези, които периодично слизат да изгребат щерната. Обърнах се към Лант и му посочих да тръгне напред, а на останалите — да изчакат. Лант застана до мен до стълбата.

— Аз се качвам. Ти си след мен. Ако има пазач, двамата се справяме с него.

Когато бях на шест стъпала нагоре, усетих, че се качва зад мен. Бавно, стъпало по стъпало, стараех се да не мисля каква мръсотия пипам. Нагоре и нагоре, и нагоре. Светлината стана малко по-силна. Най-сетне — много бавно — показах главата си над ръба на щерната и се огледах. На поставки в другия край на дългото помещение горяха големи лампи, почти гърнета. Не видях никого.

Стените бяха от дялан камък. Изкачих се през ръба и видях стъпала, спускащи се до нивото на пода. Разбира се. Ръбовете на щерната трябваше да са над приливното ниво. Възхитих се на замисъла на строителите. При прилив водата се вливаше и размиваше отпадъците; при отлив водата и боклуците изтичаха. Лант стигна до мен и зачака.

Тръгнах бързо и колкото може по-безшумно през голямото помещение. Видях онова, за което Шутът ме беше предупредил. Маса, от която висяха вериги. Голямо огнище, сега изстинало. Инструментите до него не бяха за поддържане на огън. Забързах покрай тях и чух ритмичен звук. Спрях, докато се уверя какво представляваше. Хъркане. Но беше ли затворник, или пазач? Огледах сенките в ъглите на помещението и се запромъквах натам.

Дървена маса и пейка. Там спеше пазач, отпуснал лице на ръцете си. Жена. Само един пазач? Така изглеждаше. Прокраднах се към нея по-тихо от котка. С една ръка сграбчих косата и вдигнах главата й. С другата й прерязах гърлото. Запуших устата й с ръка, докато тялото й трепереше и помпаше кръв на масата. Край. Обърнах се и се върнах при Лант. Изкачих стъпалата и прошепнах в ухото му:

— Мисля, че беше само една. Приключих с нея.

Той махна на другите и те дойдоха тихо при нас. Спарк се изкатери бързо. Зад нея Нас изпухтя тихо и посочи едно тяло, лежащо по гръб в лепкавата мръсотия. Минах по ръба на щерната и го погледнах.

— Не е Шутът, нито Пчеличка — уверих ги. Тялото беше покрито с утайка. Приливите не се бяха оказали достатъчно силни, за да го отнесат. Ужасен белег бе обезобразил едната страна на подпухналото лице. — Просто труп — казах тихо, защото лицето на момчето беше пламнало от ужас. — Твърде мъртъв, за да ни навреди. Изхвърлено в боклука. Може би е Симфи?

Разкарах трупа от мислите си; не можеше да ни навреди. Можеше само да ме разсее за истинските опасности.

— Къде сме? — попита с треперещ глас Нас.

— В най-долното ниво на крепостта. Долната тъмница. Точно над приливното ниво.

Дори на смътната светлина бяхме жалка гледка, мокри и мръсни. Спарк беше пребледняла от отвращение, а докато Лант тръскаше мръсотията от ботушите си, видях как се напрегна, докато се мъчеше да не повърне. Ботушите на Нас жвакаха и той ги събу, изля ги и ги надяна отново с гримаса. Спрях да излея и моите, както и Лант, и изтръсках колкото можах мръсотията от краката си. Спарк беше с обувки, както се полагаше на моминското й облекло. Изрита ги и ги изчисти от мръсотията. Продължихме заедно.

Поведох ги покрай плувналата в кръв маса и отпуснатата мъртва тъмничарка и продължихме в сумрака. Стигнахме до решетките и след това до килиите. Надникнах в първата и видях само едно преобърнато гърне и гола постеля. Втората беше същата. В третата ужасната гледка ме зашемети. Видях най-ужасния си страх: Шута, пребит и окървавен, лежащ по очи и неподвижен на гола платформа на пода. Една ръка се протягаше към нас, с дланта нагоре и празна. Огледах го с надеждата да видя лекото повдигане на дъх в тялото му.

Нямаше.