Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (31)

29.
Обвинения

Бях неописуемо обезпокоен, когато открих, че Възлюбен са го махнали от килията до моята. Умрял ли беше, или го бяха убили, избягал ли беше, или го бяха освободили? Никой нямаше да ми позволи да задам тези въпроси, още по-малко да ми даде отговорите. До килията ми идваха лурики, обучени за лечители, и церяха раните, които мъчителите ми ми бяха нанесли, но не ми казваха нищо за Възлюбен. Хранеха ме с питателна храна, а когато се изцерих, ме предупредиха да мълча и ме освободиха да живея сред луриките в Клерес. Никой не говореше за Възлюбен, а не смеех да питам за нищо. Беше се стопил като маловажен сън, като вълните от хвърлено камъче, които се разпростират и изчезват.

За известно време ме търпяха да продължавам да живея в една от къщичките и да имам достъп до най-младите Бели. Някои от тях бяха жалки малки същества, с крехко тяло и немощен ум, с кожа бяла като сняг и пълни със сънища, които едва можеха да изложат. Правех каквото можех с тях. Други бяха с достатъчно остра мисъл и способни да схванат онова, което им казвах за външния свят.

Докато сезоните отминаваха, те започнаха да предпочитат компанията ми и да слушат онова, което ги учех. Тормозех се, като виждах толкова млади момичета забременели. Говорех им за това и се опитвах да ги вразумя, че не това е начинът, по който трябва да се държат мъже и жени. Често говорех за нашия дълг към по-големия свят. Лингстрите и колаторите чуваха за съветите ми. Някои идваха да говорят с мен.

След това Четиримата изпратиха стражите си. Не бяха лоши. Не бяха и добри. Затвориха ме като кастриран бик, без особена полза вече, но твърде ценен, за да бъде унищожен. Взеха от къщичката ми сънищата, които бях записал. Опитаха се да ги обсъдят с мен, да ги включат в знанията си. Отказах да споделя прозренията си. Но трябва да са видели колко често Унищожителят присъстваше в сънищата ми.

Затвориха ме в една килия на покрива, дадоха ми удобно легло, прилична храна, писалка и мастило, и хартия за сънищата ми. Оставиха ме сам. Пазачите ми не говореха с мен.

Писанията на Прилкоп Черния

Събудих се на сламеника в килията ми от един гаден сън с Винделиар, застанал над мен. „Ще умреш днес“, каза ми той злорадо, сепнах се от съня и се събудих настръхнала. Стените ми бяха стегнати здраво още преди да съм отворила очи. Трябваше да се уверя, че е мъртъв снощи, помислих. Изглеждаше ми невъзможно да е жив след удара, който му бях нанесла, но може би беше по-издръжлив, отколкото мислех. Може би. Сърцето ми подскочи от внезапната тревога, че може да има и други като него. Трябваше да се погрижа за смъртта му. Следващия път, обещах си мрачно. Защото останеше ли жив, сигурна бях, че ще се натъкна на него отново.

А останеше ли жив, щеше да каже на другите кой е убил Симфи и Дуалия. От това сърцето ми затупа по-бързо. Бях ли оставила доказателство за вината си? Широките маншети на блузата покриваха ръцете ми. Вдигнах ги и огледах дланта си. Порязаното вече беше само един тънък бял белег. Нямаше вид да се е случило предната вечер. Опипах белезите по петите си. Жегна ме болка. Отпратих още цяр към тях и се отпуснаха. Обух сандалите и вързах връзките. Закрачих из килията, като се упражнявах да ходя, без да куцам или охкам. Не беше лесно. Стъпалата помнеха болката. Помислих си за мръсотията и змийската слюнка, в която бях нагазила. Дали затворените рани щяха да се инфектират? Нямаше как да разбера. Седнах на ръба на нара и зачаках.

Тъмничарката дойде с храна и след това се върна с вода. Храната не беше нито добра, нито лоша. Зеленчуците бяха сварени, а рибата беше пушена. Беше прилична и като вкус, и като количество. Тъмничарката беше спокойна както винаги, говореше също толкова малко и другите затворници бяха кротки и примирени както винаги. Ако не бяха порязванията по мен, смътната миризма на масло по ръцете ми и на пушек в косата ми, предната нощ можеше да е било сън. Мълчах си, но вътре в мен набъбваше напрежение. Колко оставаше, преди някой да забележи, че Симфи я няма? Колко, преди някой да занесе храна и вода до килията на Дуалия и да открие телата?

Ключовете и ножът бяха две бучки в тънкия сламеник. Избягвах да сядам на тях и се опитвах да си представя как щях да се държа днес, ако предната нощ не я беше имало. Ако бях спала тук и се бях събудила за поредния дълъг ден в килията ми? Какво щях да изпитвам, как щях да разсъждавам? Трябваше да бъда онова момиче днес. Надявах се Прилкоп да не ме издаде. Не мислех, че ще ме издаде, но почти не знаех защо му вярвам. Беше ми се сторил толкова тъжен.

Предната нощ бях убила.

Усещах как всеки мускул по тялото ми се стяга и отпуска. Помислих, че може да припадна. Не. Не биваше и не трябваше да мисля за това. Направила бях каквото трябваше да направя. Сега, докато чаках убийството да бъде разкрито, трябваше да чакам все едно бях момиче, очакващо да прекара деня си в говорене на писар. Трябваше да бъда момичето, което се надяваше за своята малка къщичка и хубави неща за ядене. Упражнявах изпълнени с надежда усмивки. Усещах ги като гримаси.

Не чаках дълго. Чух как вратите се отвориха, легнах и се престорих на заспала. Чух стъпки. Идваха повече от двама души. Но не отворих очи, докато Капра не каза:

— Пчеличке. Ставай.

Надигнах се бавно, разтърках очи, погледнах ги през пръстите си. Капра изглеждаше царствено в дългата си тъмносиня рокля. Дишаше през носа си, сякаш в нея бушуваше някакво много силно чувство. С нея имаше четирима стражи, а Фелоуди и Култри стояха зад нея. Отпървом не познах Култри, защото бялата му маска беше развалена. Малко беше останало от боята и пудрата, освен под косата и в бръчките на лицето му. Плачеше.

Погледнах ги един по един объркано. След това се усмихнах с надежда на Капра.

— Ще излезем ли днес навън? Ще ви разкажа още от историята си, за да може да я запишат.

Станах, усмивката ми прикриваше как стискам зъби против болката в разранените ми крака, и отидох до вратата.

Фалшива усмивка изви устните на Капра.

— Идваш с нас. Но не за да говориш на писар днес. — Бутна залостената врата, но тя не помръдна. Извърна се към Фелоуди и Култри. — Разбирате ли колко нелепо е това? Вижте я. Мършава. Необразована. Дете. И зад Ключалка на Четиримата. — Подаде ключ на един от стражите. — Ето го моя. — Подаде му друг ключ. — Ето го и на Симфи. Беше в джоба й.

Стражът ги пъхна в ключалките и ги превъртя. Култри се провря напред покрай Капра и сграбчи решетките на вратата ми. Разтърси ги и се зарадвах, че все още беше наполовина заключена. Лицето му беше мораво от гняв.

— Тя е зла! Винделиар ми разказа всичко, което му е направила. Убила е Симфи и след това Дуалия! Зашеметила е Винделиар с магията си! — Посочи ме с треперещ пръст. — Не можеш да ме измамиш. Лично говорих с Винделиар! Знам, че той казва истината. Когато Капра и Фелоуди говорят с него, те също ще го разберат! И ще те накажат с бавната смърт, каквато заслужаваш!

— Замълчи, глупако! — сряза го Капра. — Ключовете ви, и на двамата! А след това я водим някъде, където това може да се направи по-насаме.

Култри свали от врата си верижка с ключ на нея. Взря се в мен с омраза, докато го пъхаше в ключалката. Убедеността му ме разтърси, а след това осъзнах. Змийската слюнка. Тя бе направила Винделиар по-силен, отколкото бях предполагала. Беше натопил дланите си в нея, облизал беше каквото бе успял да достигне. И ако аз само го бях зашеметила, когато се бе събудил, щеше да е погълнал колкото може да поеме, въпреки мръсотията. Колко беше поел? Колко силен беше? Достатъчно силен, за да докосне ума на Култри и да внуши фанатична вярност в него. А Капра и Фелоуди? Умът ми заработи трескаво. Техните мисли техни ли си бяха все още? Белите, беше казал Винделиар, не бяха толкова уязвими на магията му. Значи Дуалия бе казала истината, когато каза, че Култри не е Бял.

Слюнка захвърча от устата на Култри, когато закрещя:

— Вижте я! Тя е виновна! Тя го е направила, тя е направила всичко това! Заслужава да умре! Заслужава да умре със смъртта на предател! Тя предава всяка капка кръв на Белите в нея! Тя е убила горката, скъпата Симфи.

— Горката скъпа Симфи? — попита тихо Фелоуди.

— Млъкни! Знанието, което избълва, не бива да се споделя тук! — Капра махна рязко към килията на Прилкоп и Култри затвори уста.

Фелоуди подаде ключа си. Щом го пъхнаха и превъртяха, вратата се отвори. Страхът все още ме държеше.

— О, господарке, моля ви! — замолих се на Капра. — Не може да вярвате на такава безумна история!

— Ако искаш да си опазиш езика, нито дума повече. — Гневът й се обърна към стражите, щом се наведе и дръпна ключа си, а след това и този на Симфи от ключалката. — Водете я. — А на Фелоуди и Култри каза: — Хайде. Губя си времето.

Пристъпих към стражите преди да са ме сграбчили и протегнах ръце.

— Просто върви — каза единият.

Докато минавахме покрай килията на Прилкоп, погледнах вътре. Той седеше, скръстил крака на пода, до ниска масичка. Пишеше нещо. Не погледна към мен.

Тръгнах след Капра и другите по коридора и през вратата. Надолу по стълбище, през друга врата и след това в малко помещение. Стражите останаха с нас. В мига, в който вратата се затвори, Култри изкрещя и се нахвърли върху ми.

— Спрете го! — ревна Капра. Стражите го сграбчиха и го издърпаха от мен, докато риташе и виеше като побесняло от яд дете. — О, я престани! — викна му тя. — Държиш се нелепо. Ако ти кажа, че Винделиар контролира мислите ти, може ли това да проникне до теб? Не? Стражи, задръжте го ей там. — И след като стражите изпълниха заповедта й, седна на един удобен стол и посочи пода.

— Пчеличке, седни.

Седнах на дебелия килим и се огледах. Рисунки в рамки с цветя по стените, маса от тъмно дърво, столове, гарафа със златиста течност и чаши. Фелоуди седна на друг стол с мъченическа въздишка.

Капра посочи с пръст Култри.

— Култри, направихме каквото помоли. Видя, че тя беше заключена в килията. Видя, че всички ние все още имаме ключовете си. Няма никаква кръв по нея, нито миризма на масло. Това дете не би могло да убие никого.

— Тогава трябва да е бил Винделиар — каза Фелоуди замислено. — Предвид многото змийска доза, сигурно е могъл да контролира Дуалия достатъчно, за да я принуди да се самоубие.

— Щеше ли да е накарал Симфи да счупи стъкленицата с дозата на пода извън обсега му? А и се съмнявам, че тя би изпаднала под влиянието на Винделиар и да се самозапали. Не. Това не е детето и не е Винделиар.

— Не ме ли чувате?! — изкрещя Култри. Обърнаха се към него. На лицето на Капра имаше презрение, на Фелоуди — отчаяние. Култри заговори задъхано:

— Казвам ви истината. Симфи я е завела в килията на Винделиар. — Измъкна едната си ръка и посочи с треперещ пръст към мен. — Винделиар ми каза всичко! Тя хвърлила лампа по Симфи, за да я запали, и тя е счупила съда със змийската отвара на пода! Казала на Дуалия да умре и тя умряла. Тя го е направила! Дуалия е мъртва! Моята най-скъпа приятелка е мъртва! — И захлипа разтреперан.

— Най-скъпата му приятелка? — каза Фелоуди невярващо.

— Той я презираше. — Капра се отпусна в стола си. — От него няма да чуем нищо смислено. Змийската отвара е. Винделиар е по-силен от всякога. Нещо добро излиза от това бедствие обаче: Дуалия ни оставя ценен инструмент. Който трябва да се научим да контролираме. Но сега не е време да мислим за това. — Съжали ли, че изрече тази мисъл пред тях?

Очите й се бяха присвили на цепки. Изгледа Култри замислено. После каза с по-кротък глас.

— Култри не е добре. Чувствата са го надвили. Стражи, придружете го до покоите в кулата му. Донесете му Колотийския дим, който ми бе доставен вчера. Горкият. Загубил е най-скъпите си приятели. Пазете пред вратите, за да не излиза. Не бих искала да навреди на себе си. — При споменаването на дима очите на Култри се бяха разширили и усетих, че тя го удостоява с някаква висока чест. Усмихна му се с фалшива любезност, но той като че ли гореше от желание да повярва, когато му каза: — Ще отидем лично при Винделиар, точно както ни посъветва. Успокой се. Хайде. Иди да си отдъхнеш. Виждам, че сърцето ти е разбито.

Още сълзи бликнаха от очите на Култри и потекоха по лицето му от съчувствието й. Не оказа никаква съпротива, когато стражите го поведоха към вратата. Чух го да хлипа. Аз си мълчах. Капра си наля и отпи.

— Значи смяташ, че Винделиар лъже? — попита я Фелоуди.

— Каза, че в пристанището имало два дракона и че в ума му говорил Унищожител, заплашващ да срине Клерес в развалини. Виждал ли си някакви дракони днес? Някакви признаци за нападаща армия? — Отпи отново. — Казва ни, че Пчеличка направила всичко това. Видя ли някакъв знак, че тя е била извън килията си и в онази тъмница?

— Защо да лъже? Какво би спечелил?

— Най-после задаваш правилния въпрос. Ето ти още няколко, над които да поразмишляваш. Защо Симфи е била в онази тъмница със змийска отвара, след като припасите ни от нея са на изчерпване? Откъде се е сдобила с нея? Що за измяна е замисляла? И кой е сложил край на това? Винделиар не е най-интелигентният тип. Успял ли е да получи достатъчно отвара, за да наложи контрол над Симфи? Дали тя не е убила Дуалия и след това неволно или нарочно е сложила край на живота си? Култри е изпаднал под влиянието на Винделиар. Той е безполезен. Но Винделиар знае точно какво се е случило. Смятам го за нашия най-вероятен убиец и ще изтръгна истината от него.

— Бих искал да присъствам.

— Разбира се. Защото не мислиш за всичко останало, което трябва да се свърши.

Устата на Фелоуди се размърда беззвучно, а след това той каза:

— Всички знаем, че имаш запас от змийската отвара, който пазиш за себе си. Оттам ли го е взела Симфи? Откраднала го е от теб? Или си й го дала? Колко нащрек трябва да бъда, за да си опазя гърба? — Тя се взря в него със стиснати устни, докато той не сведе очи към пода. — Ще отидем ли при Винделиар сега? — попита Фелоуди смирено след малко.

— Прави каквото искаш! — сопна му се тя. — Иди и пълзи пред новия приятел на Култри. Онова отвратително същество! Изобщо не биваше да му се позволи да оцелее. Явно ще се наложи да се справя с всичко, което трябва да се направи, сама. Симфи е мъртва. Изобщо ли не мислиш за това? Какво ще означава това за хората на Клерес? Първият отлив е минал. Залите долу са пълни с търсачи на щастие, някои чакат да видят Симфи. А оттатък водата чакат тълпите за следобедното преминаване. Когато дойде вторият отлив, ще трябва да им откажем. Влезлите тази сутрин трябва да напуснат. Никой не може да влиза, докато не решим проблема си. Колко добре смяташ, че ще бъде прието това? Трябва да пратя птици, да осигуря стражи, подготвени да контролират тълпа. И трябва да помисля как ще се справим със загубата на няколкодневен приход от продавачите на щастие. Подробности за теб, знам, но тези подробности са това, което пази стените ни здрави и леглата ни удобни нощем. — Въздъхна тежко. — Смъртта на Симфи трябва да бъде известена с подобаващата помпозност и церемониалност. Народът на Клерес трябва да види, че е почетена. Тялото й трябва да бъде подготвено така, че да изглежда… представително. Не може да им се каже, че е била убита. Неприятно е, че всъщност толкова много са видели трупа й. Стражът, който е докладвал на Култри, трябва да… да изчезне. А дърдоренето на Култри пред затворниците означава, че трябва да се разправим и с тях. Смъртта на Симфи трябва да бъде обрисувана като злополука. Ужасна злополука.

— А Дуалия?

Тя го изгледа презрително.

— Четирийсет камшика? Знаеш ли някой да е преживял четирийсет камшика? Очакваше ли тя да ги преживее? Аз не. Тя умря от законното си наказание. То пък голямата загуба.

— А какво ще кажем за Винделиар?

— Защо изобщо да казваме нещо? Малцина ще ги е грижа дали и той е умрял.

— А кой ще замести Симфи? — попита той тихо.

Тя изсумтя презрително.

— Да я замести? Защо? Какво изобщо правеше тя, че да е било толкова съществено, та да не мога да го направя по-добре? — Помълча малко, докато обмисляше нещо. После погледна Фелоуди. — Трябва да си поделим тези задачи. Знам, че искаш да говориш с Винделиар. Ако поемеш тази задача, аз ще се погрижа да се изпратят съобщения по птици със заповеди за затваряне на портите.

— Ако желаеш, аз ще поема тази задача.

— Да. Бъди така добър.

Фелоуди стана, кимна й няколко пъти и само дето не избяга от стаята. Дори аз разбрах, че му е дала работата, която най-много желае, за да се отърве от него.

Веднага щом вратата се затвори зад него, тя стана.

— Стражи. Да я върнем в килията й. Има работа за вършене.

Единият страж попита дрезгаво:

— Да доведа ли Култри и да върна Фелоуди за ключа му?

Тя повдигна рамене пренебрежително. Почти се усмихна.

— Отсега ключовете на двама ще са достатъчни, сигурна съм.