Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (29)

27.
Перо за меч

До Търговци Клифтон, Анрозен и Белиди.

С най-големи извинения от наша страна, не сме в състояние да изпълним условията на договора си с вас. Нашият жив кораб, Кендри, е станал неуправляем и представлява заплаха не само за собствения си капитан и екипаж, но и за другите съдове, които срещаме. На два пъти съзнателно пое вода, за да развали товара. Съпротивлява се на руля и се накланя както му хрумне.

Заради безопасността и сигурността на нашия екипаж и на вашия товар, с настоящото трябва да прекратим нашето споразумение. Имате правото да заведете иск срещу нас за това нарушение. Само че, стига да желаете, сме се споразумели с живия кораб Офелия, притежаван и управляван от фамилията Тенира, добра Търговска фамилия от Бинград с дълга история на благонадеждни търговски начинания. Без никаква добавъчна цена за вас те ще поемат нашите договорености и ще ги изпълнят.

Надяваме се да се съгласите, че това е най-приемливото уреждане на проблема за всички нас.

С най-високо почитание,

Капитан Осфор на живия кораб Кендри

Слънцето беше обходило небето. Сега нахлу в килията ми през решетките и направи шарки на пода. Бях гладна, но вероятно бях пропуснала храната за вечерта. Помъчих се да сглобя какво ми се беше случило през деня. Може би на другия ден Капра щеше да дойде и щеше да поиска да научи повече. Ако говорех открито, щеше ли да ми даде една от малките къщички, чисти дрехи и добра храна? А ако го направеше, после какво? Не можех да си представя да прекарам остатъка от живота си тук. Също така не можех да си представя, че някога ще се върна у дома. Единствената възможност, която ми изглеждаше реална, беше, че Четиримата отново ще са недоволни от мен и че ще ме набият. Или убият. Може би и двете.

Или сънищата за онова, което бих могла да направя, щяха да се сбъднат. Смразих се при мисълта за тях, въпреки че смрачаващата се вечер все още беше топла.

Жената дойде да запали лампите. Миришеха на бор, на гора. Копнеех за гората. Копнеех да съм където и да е, където няма хора. Сложих постелята си на пода, но не заспах. Светлината от лампите промени сенките от решетките. Станаха по-смътни. Вдигнах глава и погледнах гърнето с фитила. Пламъчето едва танцуваше. После угасна. Вече само светлината от лампата в края на прохода осветяваше килията ми. Светът се превърна в черни и сиви сенки.

Чух как чернокожият мъж в съседната килия се размърда на леглото си.

— Значи вече е нощ? Толкова скоро.

Не бях сигурна дали говори на себе си, или на мен. Изчаках.

— Мъничко. Пчеличке. Имаш ли сънища?

На кого се доверявах? На никого. Кой заслужаваше да чуе истината от мен? Не. Беше твърде опасно да съм искрена с когото и да било.

— Разбира се, че сънувам. Всички сънуват.

— Да. Но не всички сънуват като нас.

— Ти как сънуваш?

— В картини. В символи. В намеци и податки, в рими и гатанки. Ето ти една:

Птица пъстра, кораб от сребро, какво пробуждате пред мен?

Един ще е двама и двама един, преди да грейне бъден ден.

Полазиха ме тръпки. Това бяха стихове, които бях чула насън, когато бях болна, скоро след като Дуалия ме отвлече. Не го бях казвала на никого. Изчаках, докато се поуспокоя, после попитах:

— Какво означава това?

— Мислех, че ти може да знаеш.

— Нищо не знам за кораби от сребро и пъстри птици.

— Още не. Понякога не знаем какво означава един сън, преди да се е сбъднал. А някои никога не се сбъдват. Обикновено когато сънувам мога да усетя колко вероятно е един сън да стане бъдеще. А ако сънувам нещо повторно, тогава знам, че е почти неизбежно. Веднъж сънувах бял вълк. Със сребърни зъби. Но го сънувах само веднъж.

— Сънуваш ли често за птица?

— Достатъчно често, за да знам, че предстои да се случи. Че ще се случи.

— Но не знаеш какво ще се случи.

— Да, не знам. Това е проклятието ни. Да знаеш, че нещо ще се случи, и едва когато е приключило да погледнеш назад и да кажеш: „О, точно това означаваше. Само да бях знаел.“ Може да ти разбие сърцето. — Помълча. Другата лампа примига и коридорът стана още по-сумрачен. Той прошепна: — О, мъничко. Два пламъка умират. Време е. Толкова съжалявам. — После добави, почти на себе си: — Но ти си толкова млада. Толкова малка. Може ли това наистина да е за теб? Ти ли си това?

Преглътнах въпроса си. Приближаваха се тихи стъпки. Дори не бях чула вратата да се отваря и затваря.

— Ще умра ли?

— Ще се промениш, мисля. Не всяка промяна е лоша. Промяната рядко е добра или лоша — просто е промяна. Попова лъжичка се превръща в жаба. Ръжен е изкован в меч. Пиле се превръща в месо на трапезата. В един сън видях как едно перо бавно бе изковано в меч. Видях как коравият орех се пропука и се превърна в могъщо дърво. Видях младата кошута убита и нарязана на месо. Ти ще се превърнеш в нещо различно, тази нощ.

Гласът му бе бавен като падащ сняг. Последвалата тишина ми се стори празна и студена.

Нощта стана още по-тъмна. Смътната светлина от стражевите кули извайваше смътни фигури в пробитите стени. Тате, защо ме избута от себе си? Знаеш ли колко много имам нужда от теб сега? Отпратих мислите си в предпазлива нишка.

Спри това. Предупреждението на Вълка Баща бе строго. Не знаеш как да попречиш на Винделиар да те чуе. Заека, който пищи в капана, го намира вълкът и заекът умира по-бързо. Бъди тиха и мъничка, докато можеш да се освободиш.

Симфи стоеше пред вратата на килията ми. Русата й коса беше сплетена и прихваната с игли на главата. Носеше проста риза от бял памук, стегната с колан на кръста. Панталоните й приличаха на мек лен и носеше къси кафяви ботуши. Ръкавите на бялата й риза бяха навити почти до лактите, сякаш се беше облякла, за да бърше под. Вдигна пръст пред устните си, след което извади връзка ключове от кесийка на колана си. Четири ключа на сребърни верижки. Превъртя един в ключалката. После втори. И трети.

— Как се сдобихте с всичките тези ключове? — попитах.

— Шшт. — Ключалката щракна. Последният ключ.

Отстъпих заднешком в ъгъла на килията.

— Няма да тръгна с вас.

Трябва. Тя е сама и мисли, че си просто едно малко момиче. Това може би е най-добрата ти възможност да се освободиш.

Последно изщракване — на четвъртия ключ. Симфи отвори широко решетестата врата. Усмихна ми се.

— Не се страхувай. Виж какво имам. — Отвори малка кесийка и изтърси нещо в шепата си. — Виж — прошепна ми. — Бонбончета. — Приличаха на лъскави копчета в червено, розово и жълто. Взе едно и го лапна. — Мм. Вкусно. Като череша, но сладко като мед. — Взе едно розово между палеца и показалеца си. — Лапни го. — Пристъпи към мен и ми го протегна.

Отдръпнах се настрани, за да не бъда заклещена в ъгъла.

— Вземи го. — Протегнах ръка и тя сложи бонбончето в нея. — Изяж го — прошепна ми. — Ще ти хареса.

— Отровно ли е? Или упойващо?

Очите й се разшириха.

— Не видя ли, че изядох едно?

Престори се на глупачка, глупачке!

Едва не се изсмях на глас. Престорих се, че лапвам бонбончето.

— Е? — попита тя. Шепотът й вече не беше толкова тих. Беше раздразнена.

Кимнах, издула едната си буза с език.

— Сладко е.

Тя се усмихна облекчено.

— Виж. Няма защо да се боиш от мен. Ако дойдеш с мен, много тихо, ще ти дам още бонбончета. — Подкани ме с пръст.

Изписах най-озадаченото си изражение.

— Къде отиваме?

Тя като че ли се поколеба.

— Да оправим нещата. Горкото малко дете. Дойдох да ти кажа, че всичко това беше грешка. Никой не искаше да пострадаш. Всичко беше просто едно недоразумение. Не трябваше да те взимат от дома ти. Тъй че сега трябва да го поправим. Ела с мен.

— Но къде?

Тя тръгна към отворената врата и аз я последвах. Тя затвори тихо вратата на килията ми.

— Изненада е.

— Изненада — каза черният мъж и се изсмя тихо.

Тя се извърна към килията му с лице, сгърчено от омраза.

— Защо още не си умрял?

— Защото съм жив! — заяви той без усилие да сниши гласа си. Засмя се силно като гръм. — Защо ти още не си умряла?

— Защото съм по-умна от теб. Знам кога да спра. Знам кога да престана да бъда проблем. — Подкара ме напред, ръката й бе на рамото ми.

Смехът му изкънтя зад нас.

— Мислите си, че знаете толкова много. Видели сте толкова много възможни посоки на бъдещето и мислите, че можете да избирате. И сте го правили, толкова дълго. За толкова много поколения сте избирали онова, което сте смятали за най-добро. Не най-доброто за света, не най-доброто за хората. Най-доброто за вас и за онези, които ви служат. Избирахте онова, което би ви дало най-голямото богатство, най-голямото охолство, най-голямата власт!

Думите му ни догониха. Други затворници се будеха и зяпваха през решетките на килиите си, докато минавахме.

— Нищо няма, той е луд, лягайте да спите! — говореше тихо Симфи през стиснати зъби.

— Но светът се върти и има предопределена пътека. Можете само да го кривнете малко, преди да се изправи сам! Всичко вече е неизбежно. Виждам го, но вие отказвате да гледате.

Говореше като луд. Може би беше. Колко дълго можеш да държиш човек в клетка, преди да полудее?

Стигнахме до вратата в края на коридора.

— Отвори я! — сопна ми се Симфи и се подчиних.

Влязохме в сумрачната стаичка. Заради слизането по стълбите тя трябваше да пусне рамото ми. Помислих да побягна. Не, още не. Щях да изчакам, докато се появи избор на посока, където да побягна. Но заслизах по-бързо и тя можеше да ме задържи само за ризата ми. Ако се наложеше, можех да се отскубна от нея.

Още не.

Слизахме, надолу и надолу, и надолу.

— Къде отиваме? — попитах.

— Да видим едни приятели — отвърна тя. — Те дават бонбончетата.

Първите две площадки, които подминахме, се отваряха към коридори, които разпознах. Водеха към пълни със свитъци и книги стаи. После подминахме главния етаж и заслизахме по още стъпала. Минахме покрай една заключена врата и стигнахме до друга с решетки на прозорчето.

— Чакай — каза Симфи и извади месингова гривна с ключове. Отне й известно време, докато избере един. Отключи вратата и ми махна да вляза.

Замръзнах. Помещението зад заключената врата миришеше лошо, смес между отлива в Халкида и мръсен касапски дюкян. Не исках да вляза. Трябваше да избягам от нея, когато имах шанс. Това е капан!

— Хайде вътре — каза тя весело, сложи ръка на гърба ми и ме бутна вътре. Дръпна вратата и я затвори зад нас.

Миризмата на мърша и вонята на изпражнения се усили. Обгърнах се с ръце, защото беше студено и влажно. Имаше лампи с горящо масло на рафтове на интервали по стените, но фитилите им бяха ниски и пламъците им осветяваха не повече от самите лампи. Чух шумолене и тихото дрънкане на верига. Присвих очи и видях решетъчна врата, а зад нея изгърбена фигура. Канеше ли се да ме заключи в килия тук долу? Трябваше първо да ме хване! Дръпнах се настрани от нея.

— Ела, Пчеличке! Забрави ли? Бонбонче?

Да, наистина ме мислеше за глупава.

Добре. Отговорът на Вълка Баща беше кратък. Намери оръжие. Убий я. Избягай.

Да я убия? Едва можах да оформя мисълта. Не мога.

Трябва. Тази миризма е на стара кръв. Много. Доведе те в място на кръвопролитие. На убиване.

Усмихнах се глупаво на Симфи и казах:

— Искам да намеря хората с бонбончетата!

Беше по-бърза, отколкото бях очаквала. В секундата, когато извърнах поглед от нея, тя съкрати разстоянието помежду ни и ме сграбчи здраво за ръката.

Не се бори с нея. Още не. Изчакай докато разбереш, че можеш да убиеш.

Очите ми се нагаждаха към сумрака. Имаше и други клетки. В една някой лежеше на пода, проснат и неподвижен. Симфи ме подкара покрай каменна маса с метални халки, вградени в страните и ръбовете. Миришеше на кръв и урина. Покрай едната стена имаше ред каменни пейки. О. Виждала бях това място, в ума на Винделиар. Тук бяха изтезавали Възлюбения. Смътната светлина открояваше грозни петна на масата и пода около нея. Призля ми. Престорих се, че залитам, и ръката й стисна по-здраво. Паднах на колене, за да изпитам силата й. Тя ме задържа, но вече знаех. Беше бърза, но не толкова силна като Дуалия. Ако се наложеше, можех да се измъкна от хватката й.

Още не.

— Пчеличке! Не се дърпай. Скоро ще имаме бонбонче. Много е вкусно, нали?

Беше навлязла в смътното петно светлина от една от лампите. Приличаше на голям чайник, с фитил, стърчащ от чучура, и две дръжки като уши, за да се вдига. Тя се пресегна да я вдигне от рафта. Не искаше да ме пусне, тъй че трябваше да я вдигне за едната дръжка. Лампата беше толкова тежка, че ръката й се разтрепери и пламъкът на фитила лумна, щом маслото се плисна към него. Тя я остави на пода — гърнето изстърга на камъка, — дръпна фитила и пламъкът стана по-висок, освети по-широк кръг около нас.

— Доведе ли я? — Гласът на Винделиар.

— Донесе ли ключовете? — Това беше Дуалия. Свих се в тъмното.

— Шшт. Да, и на двата въпроса. — Симфи се изсмя тихо. — Ключовете, които имам от години!

Сърцето ми забуха в гърдите. Бях ли пропуснала шанса си? Каква надежда имах срещу тримата? Беше ме страх да погледна, но погледнах. Дуалия седеше изгърбена на един нар, свила ръце между коленете си. Видях блесналите й от треска очи и напуканите й устни. Разкъсаната й плът беше инфектирала. Винделиар беше в същата килия, свит на пода. И него го бяха били: очите му бяха подути, долната устна разцепена. Успях да видя веригата му, вързана за халка, набита в студения камък, между врата му и халката в пода имаше само две брънки. Как ли го болеше тялото в тази изкривена поза! Единствената друга възможност беше да легне на студения мръсен под.

Тънките пръсти на Симфи стиснаха ръката ми.

— Вдигни лампата — заповяда ми тя.

Наведох се послушно, но тя не пусна ръката ми. Лампата беше голяма като ведро за мляко и тежка. Обгърнах я с ръце, с пламъка настрана от мен, и я вдигнах. Не ми харесваше как пламъкът подскача и пращи.

— Насам — каза тя и ме дръпна към килията.

Съсредоточих се да дишам спокойно и да държа лампата здраво. Беше направена да стои на рафт, не да се носи. Зачудих се колко дълго ще мога да я държа.

Оръжие, оръжие, нямаше оръжие. Можех да се отскубна от Симфи и да побягна, но тя беше заключила вратата. Имаше ли друг изход? Вероятно и той беше заключен. Трябваше ми план, но нямах план. Исках татко си отчаяно. Той щеше да знае какво да направи. В нощта, когато изгорихме тялото на пратеничката, беше премислил всичко, само за няколко минути. Какво щеше да направи той сега?

Спри да мислиш за правене. Просто бъди готова да направиш.

Не можех да си представя по-безполезен съвет. Симфи превърташе един ключ в ключалката. Да се отскубна ли сега? Не. Тя щеше да отключи другите и да ме подгонят из тази зала. Не знаех дори колко голяма е тя, но те вероятно щяха да знаят всяко кътче и ъгълче. Симфи бутна вратата, пъхна халката с ключове в колана си и след това бръкна под ризата си и извади тъмен цилиндър, пълен с нещо. Вдигна го.

— И успях да се сдобия и с това също, с цената на голям риск! Да не говорим за загубата на достойнство със съблазняване на чужд пазач. Знаете колко зорко пази Капра покоите си. Когато той се събуди утре от дългите си часове сън, предполагам, че ще се изправи пред палача. Но си заслужаваше. Знаете ли какво има вътре? — Люшна го пред тях и се усмихна с червените си устни. — Змийска есенция.

Главата на Винделиар се вдигна и изви гротескно. Беше и жалко, и ужасяващо да видиш, че се е превърнал в такъв съсъд на неутолима нужда. Дуалия изглеждаше разгневена.

— Каза, че си ни дала последното. Че няма повече. Ако го имах преди…

— Нямах повече — отряза я Симфи. — Никой не знае какви съкровища и магии е струпала Капра, тази алчна стара свиня. И се опита да задържи това момиче за себе си. — Ръката й стана на менгеме на лакътя ми, щом ме дръпна в килията. Ритна вратата и я затвори. Изгледа навъсено Винделиар. — Гледай само да е това, което казваш, че е! Трябва да го докажеш. Докажи, че рисковете, които поех, си струват. Ако не можеш, оставям те окован тук и оставям Капра да направи с двама ви каквото си поиска. — Говореше все едно бях куче на каишка, твърде глупава, за да разбера какво казва. — Ти стой там. Дръж лампата — заповяда ми.

Обърна се с гръб към мен и заговори на Дуалия:

— Ще дам на Винделиар всичкото. Тогава ще видим дали говори истината, ще видим дали тя е, или не е Неочакваният син от сънищата! — Изсмя се пренебрежително и изгледа окования Винделиар. Устата му беше зяпнала, горната му устна потръпваше, мокра от слюнка. Тя го изгледа все едно е мръсно псе, пренебрегна го напълно и заговори на Дуалия: — Време е да го използваме. Време е да вземем юздите или да ги предадем. Дадох ти обещанието си: помогни ми да се издигна и се издигаш с мен. Онова обещание, което твоята Бледа жена така и не спази към теб. Но аз ще го направя, ако Винделиар наистина е толкова полезен, колкото казваш, и ако това момиче е наградата, която каза, че би могла да спечелиш за мен.

Беше пуснала рамото ми. Обърна се към вратата, за да я заключи. Докато вадеше халката с ключовете от колана си, вдигнах лампата и плиснах горещото масло по гърба й. Огънят на фитила пламна по-високо и част от разлятото по стената на лампата масло лумна в пламъци. Забих лампата към нея с фитила напред, а тя извика от гняв и понечи да се обърне към мен.

Лампата беше ужасно оръжие, но можеше или да подейства, или да не направи нищо. Пламъци облизаха тумбестата страна на гърнето. Блъснах го в Симфи и ризата й пламна. Огънят скочи нагоре и опърли косата й. Завоня ужасно. Симфи изпищя и замахна да ме удари, но вместо това изби гърнето от ръцете ми и то се пръсна на парчета на пода. Фитилът падна и изведнъж локвата масло се превърна в огнена стена. Отскочих от нея, но Симфи стъпи в нея, без да спира да тупа дрехите и косата си. Винделиар скимтеше, а Дуалия ме ругаеше. Но двамата бяха оковани, а Симфи не беше. Щях първо да се справя с нея.

Наведох се, сграбчих най-голямото парче от лампата и посякох към Симфи. Срязах ръката й — дълга плитка резка. Тя го сграбчи и поряза дланта си, но дрехите й вече горяха целите и тя изведнъж забрави за мен. Отстъпи назад от горящото масло на пода, запищя и започна да тупа дрехите си с две ръце, при което изтърва халката с ключовете и тръбата със змийска слюнка. Ключовете издрънчаха на пода, но тръбата се пръсна. Винделиар нададе отчаян вой и се хвърли към нея като куче след хвърлена топка. Веригата около врата му не го пускаше да стигне далече, но той запълзя в кръг около халката на пода, протегнал ръце към локвичката слуз.

Успя да я достигне с едната си ръка, топна пръстите си в нея и ги облиза, без да обръща внимание на махащата бясно с ръце горяща жена и на гневните викове на Дуалия.

Бях се провалила. Чирепът от лампата бе много малък, за да нанесе сериозна рана. Симфи щеше да е обгорена, но жива. И гневна.

И тогава видях дългото парче от счупената стъклена тръба. Блестеше, черно и лъскаво сребро, по-дълго от дланта ми. Достатъчно дълго, за да намушка дълбоко. Пуснах чирепа, скочих към него и го сграбчих.

Беше остро. Както и натрошените късчета в локвата със змийска слюнка. Порязах босите си крака, порязах и дланта си. Не ме заболя. Погледнах кръвта по ръката си. Почувствах се замаяна и в същото време — изпълнена със спокойствие. Кръв се процеждаше от раната на дланта ми. Капеше, но капките падаха на пода много бавно. Виждах точно къде ще падне всяка. Нещо ставаше; не бях сигурна какво е. Вътре в мен се надигна оглушителна тишина и всеки звук стана далечен. Мигът ме изпълни. Осъзнавах напълно всичко, което ставаше около мен.

Симфи танцуваше огнения си танц. Виждах движещия се връх на всеки пламък и знаех къде точно ще я близне. Винделиар изпъна ръка към разширяващата се локвичка слюнка, след това я дръпна и облиза дланта и пръстите си. Около очите му се появи бяло. Дуалия му ревеше заповеди:

— Ключовете! Вземи ключовете! Забрави змийската отвара! Вземи ключовете! Убий тая малка кучка! Симфи, разкъсай дрехите си! Ела насам да мога да те стигна!

Тези и още десетки викове. Никой не я слушаше. Още държах стъкленото парче, острият му ръб режеше. Изведнъж ме заболя. Пареше. Искала бях да направя нещо с това. Да убия. Щях да убия Симфи, а после Винделиар и след това Дуалия. Как?

После магията в мен се надигна. Усетих как нахлу в тялото ми през срязаното по краката ми и среза на дланта ми. Изгаряше ме с екстаз. Тръпнех от наслада, тръпки пробягаха по гръбнака ми, ръцете и краката ме загъделичкаха. Изсмях се. Харесах звука на смеха си. Заревах от смях и се съсредоточих върху Симфи. Можех да я видя толкова ясно и да видя също така всички неща, които можеха да я сполетят. Можеше да рухне на пода и дрехите й да продължат да горят. Можеше да побегне и да заблъска в решетките, или да понесе пламтящото си тяло към Дуалия. Но най-вероятно от всичко бе това, което се случи, защото аз го пожелах. Отмерих замаха си с движението, което знаех, че ще направи. В мига, в който отметна глава назад, за да изкрещи, пристъпих със стъкленото си острие и й прерязах гърлото. Отдръпнах се преди пламъците да могат да ме докоснат. Знаех точно как ще се движат и точно къде е безопасно да стъпя. Знаех колко силно да натисна и колко бързо да издърпам острия ръб през гърлото й. Винделиар беше прав! Щом се бях озовала на вярната Пътека, всичко стана лесно и съвсем ясно.

Стъклото вече не ми трябваше. Знаех, че Симфи ще умре от изгарянията и загубата на кръв. Видях няколко пътеки към бъдеще, където още държах парчето и то се врязваше лошо в ръката ми. Имаше още по-малко, където ми трябваше, за да се защитя. В много малко го държеше Дуалия. Малко беше твърде много. Хвърлих го в далечния ъгъл на килията, докато Симфи падаше и пищеше, задавена от кръв. Просна се и се вкопчи безпомощно в шията си. Стъпалата й бяха в горящата локва и тя зарита. Престанах да я гледам. Знаех какво ще последва. С нея беше свършено.

Знаех също така какво трябва да направя. С всяко действие, което предприемах, най-добрата Пътека ставаше по-широка и по-ясна. Това беше моята вярна Пътека. Нищо общо с онова, което бяха предвиждали Слугите.

Наведох се и топнах порязаната си длан в локвата. Поех си дъх и усетих как магията закипя в кръвта ми. Усетих как се съчета с другата ми магия, правата магия на моята Пророческа кръв. Магиите се сплетоха и затанцуваха в мен, червено и черно, и сребърно. Знаех всяко възможно бъдеще и знаех миналото.

И знаех, че мога да заповядам на хората да сътворят бъдещето, което желая.

Усетих как силата на Винделиар ме обля като студена вълна. Мрачна вълна.

— Освободи ни — внуши ми той.

Видях как очите му се разшириха, когато бавно поклатих глава.

— Това не се случва — казах му кротко.

— Принуди я! — изръмжа Дуалия и този път внушението му не беше вълна, а силен шамар в съзнанието ми. Ужили, но не заболя. Хрумна ми шегичка. Бавно се наведох и вдигнах халката с ключовете. Погледнах ги. Протегнах ги към Дуалия. Тя се хвърли към тях. Пуснах ги едва на пръст от изпънатата й ръка. Тя се помъчи да стигне до тях, но железният нашийник на гърлото й я задуши.

— Отключи веригите ни — повтори като заповед думите си Винделиар.

Но аз бях вдигнала щитовете си и зацепих през немощното му внушение както кораб цепи през вода. Усмихнах му се и се плъзнах към неподвижното тяло на Симфи. Намерих камата на колана й. Украсената кания беше опърлена. Издърпах камата и я пъхнах в пояса си. Истинско оръжие. От тези, с които татко ми ме беше научил да боравя. Беше добро. В джоба й намерих другите ключове, онези на сребърните верижки. Те също бяха мои.

— Винделиар! — изхриптя Дуалия.

Опита се. Усетих как придаде форма на силата си и натисна към мен. Беше като порив на вятър. Усмихнах му се. Спомних си как татко ми ме беше избутал настрани, когато бях усетила допира на магията му. Уподобих го, щом погледнах Винделиар и казах:

— Спри.

Той се отпусна вяло на пода. Само бялото се виждаше в извъртените му очи. Тялото му потръпна два пъти и застина.

— Мъртъв ли е? — чух се да казвам на глас.

— Стражи! Стражи! Помощ! Помощ!

Чувала бях Дуалия да реве от ярост и да крещи от гняв. Това бе първият път, когато чух гласът й да се извиси до писък на ужас.

Отне ми миг, докато осъзная, че аз съм тази, от която се ужасява. Стоях извън обсега й и за миг изпитах паника. Щяха да дойдат стражи и щяха да ме хванат. Да ме пребият или убият. Не.

— Спри да викаш — казах й. — Замълчи.

И тя млъкна, макар да остана зяпнала. Вслушах се. Гаснещите пламъци по локвата масло и по тялото на Симфи шушнеха тихо. Не чух тичащи стражи, нито отключване на врати, нищо. О. Разбира се, Симфи сто на сто беше уредила да са далече от постовете си. Усмихнах се на работата, която бе свършила за мен.

И в онзи миг на тишина тялото ми извика. Имах порязвания на петите. Раната на ръката ми щипеше. Погледнах я. Беше като усмихната уста, изваяна по дланта ми, и гладка кървава пелена се хлъзгаше по дланта ми. С другата си ръка я затворих и я задържах.

О. Можеше да се справя и по-добре от това. Усетих как разкъсаните ръбове плът се докоснаха и си спомниха един за друг. Принадлежаха си.

— Бъдете заедно — внуших им и тялото ми ме послуша. Можех почти да видя тънката мрежа, която изтъка, като паяжина, която да зашие и събере отново плътта ми. Изкуцуках от локвичката змийска слюнка и гаснещите пламъци. Седнах на пода и огледах разкървавените си стъпала. Издърпах парче стъкло от едната си пета. Потече ми кръв. Една по една затворих всички рани. Когато станах, усетих, че краката ми са току-що изцерени. Боляха, но острата пронизваща болка се беше махнала.

Няма време за това сега. Убий я. Бягай.

Шшт.

Смирих Вълка Баща. Това не беше гора, а тъмница в крепост. Щеше ли да ми трябва Дуалия, за да избягам? Прецених я.

— Ти изобщо не си Неочакваният син! — прошепна тя.

— Казах ти го, толкова пъти. И ти въпреки това съсипа живота ми. Отвлече ме, уби приятелите ми.

— Ти си Унищожителят. И ние те доведохме тук.

Бях изненадана. Думите й сякаш заблещукаха, изпълнени със светлина и истина. Аз да съм Унищожителят? Умът ми скочи назад към леса и подслушания шепот на Репин и Алария. Аз ли бях това?

— Да — казах й. — И щом го признах, Пътеката се разгърна пред мен. Знаех какво ще направя. Не го усетих като избор, когато извадих камата от пояса си. Беше нещо, което правех в толкова възможни видове бъдеще, че да не го направя изглеждаше невъзможно. Пристъпих бавно към нея. — Аз съм Унищожителят. Ти не само ме доведе тук, ти ме създаде. Беше невероятно, почти невъзможно. После ти дойде вкъщи и… О. Не. — Взрях се в нея и видях пътеката, която бе оставила зад себе си. Беше като змийска диря по чист пометен под. — Не. Започнало е години преди това. Започнала си да ме създаваш, когато си изтезавала Възлюбения.

Тя ме гледаше ококорено. Пристъпих напред с камата в ръка. Тя ме плесна по ръката и камата падна. Издрънча на пода точно както бях знаела, че ще издрънчи, издаде точно този звук, който бях очаквала. Нямах нужда от нож. Усмихнах й се. Нахлух в ума й все едно беше меко масло, а аз — горещо острие. Изрекох думата тихо.

— Умри.

И свърши.

Допреди миг тя заемаше пространство в света. После престана. Усетих как светът се затвори около мястото, където тя бе доскоро. Частта от нея, която бе нещо живо, се превърна в начало на пръст. Всяко бъдеще, което можеше да е изникнало от живата Дуалия, изведнъж повехна и изчезна от огромното пано на бъдещето. Други лъскави нишки се заизвиваха, за да заемат местата си. Бяха видовете бъдеще, станали възможни от нейната смърт в този момент. В мига, в който Дуалия спря да живее, тялото й започна да рухва в нещо друго. Взрях се в трупа, зачудена какво го е изпълвало и какво точно бе допреди миг Дуалия.

Тъй. Това беше смъртта. Помислих го, докато взимах месинговата халка с ключовете и след това ножа на Симфи.

Погледнах Винделиар. Вече трепереше, бузите му се тресяха и очите му помръдваха. Помислих да го довърша и реших да не го правя. Все още осъзнавах какво бях направила на Дуалия. И на Симфи? Не бях усетила нейната смърт по този начин. Дали беше защото имах връзка с Дуалия от опита да я манипулирам? Или беше заразата от змийската слюнка в плътта ми? Плашеше ме това, което можех да усетя, ако убия Винделиар, защото имахме донякъде силна връзка. Оставих го да си умре сам.

Симфи изобщо не беше заключила вратата на килията. Излязох, помислих малко и хвърлих месинговата халка с ключове на пода. Оставих вратата затворена, но незаключена. Нека да се поозадачат малко.

Умът ми се движеше по-бързо от вятър. Можех да побягна. Щяха да ме гонят по коридорите и стаите. И щяха да ме намерят, защото не знаех никакъв изход, през който да се измъкна. Щяха да ме намерят с ножа на Симфи и ключовете й, щяха да видят петната от масло и змийска слюнка по дрехите ми. Щяха да разберат какво съм. Убиец, като баща ми. Унищожителят от техните сънища. Щяха да ме намерят и щяха да ме убият.

Не исках да умра.

Бащата Вълк проговори. Засега крий истинската си същност. Бъди онова, което мислят, че си.

Истинската ми същност? Трудно се справих с тази мисъл.

Онова, което те направиха те. Звучеше и тъжно, и гордо. Перцето, изковано в меч.

Забързах, защото не знаех колко време е изтекло. Махнах се от килията, от ужасната маса и мръсната миризма. Затворих вратата. Тръгнах обратно натам, откъдето бях дошла. Когато стигнах до главния етаж, си припомних как Капра ме беше превела през крепостта. Върнах се в двора за пране и се зарадвах, като намерих чисти дрехи, същите като тези, които бях оцапала, още висящи на въжетата за съхнене. Взех каквото ми трябваше и разредих накачените дрехи, за да прикрия кражбата си. Изплакнах ръцете и краката си и ги избърсах с мръсните дрехи. Навих колкото можах зацапаните на вързопче и го зарових в една от лехите. После се качих до килиите, където ме бяха държали. Движех се тихо като призрак. Отворих вратата и влязох в коридора. Лампите бяха угаснали и само звездите и луната ме гледаха отгоре. Пазачът не се виждаше никъде. Явно Симфи го беше уредила, но сега това работеше в моя полза. Изпълних мислите си със сън, докато се промъквах покрай няколкото заети килии. Никой не се размърда. Наместването и превъртането на всеки ключ се оказа, по-трудно, отколкото бях очаквала. Не бях разбрала, че ще са в определен ред. Късметът ми помогна на третия път. Влязох и затворих вратата колкото може по-тихо. Беше по-трудно да се заключи отвътре и се поизпотих, докато открия, че редът на ключовете за заключване трябва да е обратен на този при отключването.

Имах да крия и връзка ключове, и кама в оскъдно обзаведената ми килия. Единственият ми избор беше в тънкия дюшек. Срязах процеп само колкото да мога да ги пъхна вътре. Легнах на дюшека и затворих очи. Не можех да намеря пътя към съня. Магията от змийската отрова пълзеше странно през тялото и ума ми. Не можех да се успокоя.

— Тъй. Без Симфи.

Тъмният глас стигна до мен тих от другата килия. Затаих дъх. Дано да помисли, че съм заспала.

— Ти ги уби. Съжалявам. Наистина.

Затворих очи и застинах. Змийската магия се гърчеше в мен, като паразит в корема ми. Усещах я как се слива с моята магия на Пророците. В един ужасяващ миг усетих Прилкоп в килията до мен. Знаех, че има още шестима затворници на този етаж и че една от жените е бременна. Усетих как магията ми започна да се пресяга, пресяга… затворих рязко ума си. Щом аз можех да проникна навън, кой можеше да проникне вътре? Едва ли Винделиар беше единственият, когото бяха упойвали със змийска слюнка. За моя изненада, сълзи все още се процеждаха през миглите ми и се стичаха надолу по лицето ми. Не плачех за Симфи или Дуалия.

Плачех от страх от това, в което се бях превърнала.