Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (28)

26.
Сребърни тайни

Липсва ми вълкът, както на удавник му липсва въздух в дробовете. Години след смъртта му бях готов да се закълна, че все още го усещам вътре в мен. Нощни очи. Горчивото му шегобийство, с което ми казваше, че съм идиот, безкрайния му апетит за непосредствените наслаждения на света, стабилния му усет, че само ако живеем пълно в настоящето, всяко възможно бъдеще ще се погрижи само за себе си.

С това разширено домакинство във Върбов лес чувствам, че не мога да се отпусна дори за миг. Всичко е един план, който съм объркал и който трябва да се поправи.

Откъсната страница от дневника на Том Беджърлок,

арендатор на Върбов лес

Спарк пристъпи към парапета. Отвори шепата си и къдравите кичури на Лант бяха издухани от океанския бриз. Той се надигна от бурето и потърка с ръце обръснатата си глава. Очите му бяха зачервени. Отдръпна се от бурето и аз седнах на него.

— Колко късо? — попита тя.

— До черепа — отвърнах прегракнало.

Лант потръпна, обърна се към мен и възрази:

— Той не беше твой баща!

Можеше да поспоря с него за това. Но изглеждаше безсмислено и бях съсипан от болка. Щом моето обръсване на косата от скръб все едно, че Сенч ми беше баща беше болезнено за Лант, не биваше да го правя. Сенч никога нямаше да го узнае, а и това нямаше да промени дълбочината на загубата ми.

— Над дланта ти — казах.

Спарк постави ръката си на темето ми. Пръстите й се затвориха, за да задържат косата ми, и тя започна да кълца. Косата ми изобщо не беше толкова дълга като на Лант. Спарк трупаше кичурите в шепите на Нас. Имаше много повече сиво в тях, отколкото бях осъзнавал.

Не моят баща. Никога не бях виждал баща си, но Бърич беше почти обръснал главата ми за траур, когато Рицарин бе умрял. Но когато Бърич умря, изобщо не бях отрязал косата си. Слушах щракането на ножиците и мислех за това. Тогава бях на остров Аслевял и вестта за смъртта му бе стигнала до мен в послание с Умението, също както и вестта за смъртта на Сенч. Защо не си бях отрязал косата? Нямаше ножици. Нямаше време. Жестът ми се беше сторил твърде незначителен. Все още му бях малко ядосан заради това, че се беше оженил за Моли. Толкова много причини и никаква причина. Може би бе това, че не исках да е истина. Вече не знаех. Кой беше онзи някогашен млад мъж, който се беше мислил за толкова стар и толкова мъдър? Вече ми беше непознат.

— Готово — каза приглушено Спарк и осъзнах, че е минало доста време, откакто бях престанал да чувам щракането на ножиците.

— Е, това е — казах и станах бавно.

Спарк и Нас бяха взели по една шепа вместо традиционния кичур. Шутът ми беше дал кичур от светлата си коса. Мисля, че знаеше, че няма да искам да ми я даде лейди Амбър. Пуснал я бях на вятъра и сега Нас даде моята на същия вятър. Стоях на перилото и гледах как вятърът отнася косата ми. Разпръсната във въздуха, както щяха да се разпръснат спомените на Сенч. Бях го познавал по-дълго от всеки друг в Бъкип. Когато и аз си отидех от този свят, част от наследството на Сенч щеше да умре с мен.

Чух стъпки на палубата, обърнах се и видях, че Алтея ме гледа озадачено. Бих опитал да обясня как може да знам за нечия смърт в Бъкип, но мисля, че тя си вярваше, че съм имал много жив сън. Бях й благодарен, че ни бе позволила усамотение за тази малка церемония. А сега времето бе свършило и Алтея може би имаше заповеди за моряка си.

Погледът й пробяга по остриганата ми глава, а след това тя посочи с ръка над водата.

— Там, на хоризонта. Под тъмните облаци. Виждате ли го? Смятаме, че това са островите. Клерес е най-големият, а отвъд островите има континент. Така казва Парагон.

Проследих сочещия пръст и видях само облаци. Приех това, което ми каза.

— Колко време ни остава, докато стигнем там?

— Зависи от вятъра и теченията. Според Парагон по-малко от два дни. Доколкото помни, има добро дълбоководно пристанище на единия край на острова, но той иска да ни откара направо до пристанището на Клерес. Казва, че е бил там, че Игрот е имал търговски връзки със Слугите. От какъв вид не може да каже, но скоро след като посетили Клерес, той откарал Игрот до Острова на Другите, за да му се предскаже съдбата. — Замълча. Може би и двамата се чудехме какво са предсказали за него онези същества. — Вятърът е попътен и се усилва; вдигаме чудесна скорост. Ако продължи така, може да сме там късно тази вечер или утре рано.

— Тази вечер — повторих думите й.

Люлеех се на ръба на бездната. Мислех за всичко, което не знаех и не можех да предвидя. Бях проучил грубите карти, които Шутът ми бе помогнал да направя. Но знанието за общото разположение на крепостта на Слугите не ми казваше дали Пчеличка вече е пристигнала. Ако беше там, дали я държаха като затворничка, или я бяха приютили в къщичките с другите млади Бели?

Нито знаех кога ще връхлети Тинтаглия, за да нанесе своето възмездие. Загледах се в далечната сянка на хоризонта и се зачудих дали тя вече не е приключила с тях. Щяхме ли да влезем в пристанището на вече унищожен от дракон град? А ако Пчеличка вече бе пристигнала в Клерес? Не. Отказах да обмислям тази възможност. Трябваше да вярвам, че все още имам шанс да я спася.

Знанието, че Пчеличка е жива, беше объркало всичките ми планове. Не можех да отровя нито кладенец, нито храна, защото можеше да стигне до Пчеличка. Не можех да вляза размахал брадва или пръскайки отровни еликсири по брави и по маси. Докато не си върнех дъщеря си невредима, не можех да приложа никакво насилие срещу Слугите. Влизането и претърсването на добре охраняван замък, за да избавя едно малко момиче, беше съвсем различна задача от проникването и избиването на колкото може повече хора, преди да умра. В цялата ми дълга кариера това щеше да е първият път, в който основната ми цел бе да спася живот, вместо да отнема.

— Парагон иска да хвърлим котва далече извън пристанището, където водата е най-дълбока. Въпреки това трябва да сме бдителни, за да не би отливът да го остави заседнал.

Брашън се приближи и се облегна мълчаливо на перилото, докато тя говореше.

— Ще се държим както винаги сме се държали в ново пристанище. Ще слезем на брега и ще посетим търговци, за да видим какви стоки бихме могли да закупим. Нямам много пари, но ще стигнат за една кратка заблуда. Бихме могли дори да купим някои стоки на този, нашия последен търговски курс с Парагон. — Погледът й се зарея. — Може би последния ни път, в който изобщо посещаваме ново пристанище.

Зърнах за сетен път всичко, които им бяхме отнели, и отново изпитах срам. Съдбата ми беше подивял кон, влачещ унищожение като счупена каруца през живота на толкова много хора. Помъчих се да измисля какво да кажа. Лант и другите също се бяха приближили и слушаха.

Алтея замълча, загледана към облаците на хоризонта. Брашън се покашля.

— Преди залез-слънце ще се върнем при Парагон. Ще държим екипажа в готовност, защото е възможно да предизвикате голяма неприятност и да се наложи да напуснем бързо.

Изрекох онова, което всички знаехме, че е истина.

— Не ни дължите нищо. Това беше сделка, сключена между кораба ви и Амбър. Не очаквам да рискувате живота си или живота на екипажа заради нас. — Страх изпълни сърцето ми, докато предлагах това, което бе редно. — Аз и хората ми ще слезем на брега, когато стигнем Клерес. Каквато неприятност навлечем, ще я навлечем върху себе си. Ако някой попита, ще кажем, че сме платили за превоза си дотук и че почти не ви познаваме. Ако прецените, че трябва да побегнете преди да сме се върнали, добре, значи трябва.

И щях да се окажа в най-лошото възможно положение. Обременен с всичките ми спътници и, надявах се, с Пчеличка. Без никакъв бърз начин за измъкване.

Брашън се намръщи.

— Нямаме намерение да ви изоставим. Една от лодките на кораба ще остане на кея, екипирана с главорезите на кралица Ета. Ако се наложи да бягате на живот и смърт, те ще са там и ще ви чакат. Надяваме се, че ще могат бързо да ви докарат на Парагон и да можем да избягаме заедно.

Крива усмивка плъзна по лицето на Алтея.

— Планирай за най-лошото и се надявай на най-доброто. Предвид това, че знаем толкова малко за намерението ти, ни е трудно да съставим точни планове.

— Повече е от това, което очаквах — казах. — Благодаря ви.

Тя ме изгледа.

— Правиш това, което според мен всеки родител би направил за едно дете. Ще ми се нейното избавление да не означаваше края на Парагон като кораб. Въпреки това, желая ти късмет. На всички ще ни трябва доста късмет, за да преживеем това.

— Нас и Спарк са млади за това, което казваш, че ще направиш — каза Брашън. — Трябва ли да ги вземеш?

— Бих ги оставил, ако можех. — Нас пристъпи напред, а Спарк издаде приглушен звук. Вдигнах ръка и повиших тон. — Но може би ще ни трябват.

— Значи имате план? — настоя Алтея.

— Един вид. — Беше жалък и го знаех. — Ще се представим за хора, търсещи предсказание от Слугите. Щом влезем в замъка, ще се опитаме да издирим Пчеличка. Амбър вярва, че знае къде ще я държат. Ако се наложи, ще се скрием в крепостта и ще излезем през нощта, за да я търсим.

— И ако я намерите? — попита Брашън.

— Ще я избавим, все някак. И ще я докараме на кораба.

— А след това?

— Безопасността на Пчеличка е първата ми грижа. Бих се надявал незабавно да напуснем Клерес. — Тази част от плана си беше само моя. Отмъщението можеше да почака, докато Пчеличка бъде далече и недостижима за похитителите й. Дълго бях размислял над това решение и не го бях казал на Амбър. Подозирах, че ще се съгласи, но отказах да рискувам в случай, че не го направи. Погледнах я бегло. Беше присвила устни и скръстила ръце. Напомних на всички: — Тинтаглия възнамерява да унищожи Клерес. Може би ще се задоволим да оставим драконите да отмъстят заради нас.

Ако не го бяха направили вече.

— Как ще измъкнете Пчеличка? — попита Брашън.

Свих рамене.

— Надявам се да разбера, когато му дойде времето.

Алтея се стъписа.

— Дойдохте чак тук и това ви е стратегията? Изглежда много… смътно.

— Така е.

Усмивката й беше напрегната.

— Всъщност изобщо не е никакъв план.

Брашън сложи ръка на нейната, отпусната на перилото на Парагон, и каза:

— Ето какво можем да ви предложим. И е също толкова смътен план като вашия. Моряците от Делоград знаят как да се бият. — Алтея понечи да възрази, но той вдигна пръст. — Както каза Алтея, те ще ви чакат на кея и ще са добре въоръжени. Ако късметът ви се обърка, стигате до тях и ги карате да ви върнат на кораба. Дори двамата с Алтея да не сме на борда, Клеф ще заповяда корабът да вдигне котва и да отплава.

Лант беше зяпнал. Поклатих глава.

— И ви оставяме в гнездото на осите? Не мога да поискам това!

— Разбира се, че не можеш. И точно затова го предлагаме. — Странен, почти весел блясък се бе появил в очите му. — Няма да ни е за първи път да се наложи да се крием или да се измъкваме с бой от някъде. Ако се стигне до това, спасете малкото си момиче, а ние ще се погрижим за себе си. — Прегърна Алтея и добави с нотка на гордост: — Доста ни бива в това.

— Не ми харесва този план — заяви тя. — Но признавам, че още по-малко ми харесва идеята да ви се наложи да бягате с дете и да няма къде да идете. — Вдигна ръка и покри неговата. — Ако корабът и екипажът ми могат да се измъкнат, ще го приема. Не се тревожете за нас.

— Благодаря ви. — Колко неуместни думи!

Амбър заговори.

— Тъй. Денят си тече. Време е за репетиране. Морето е спокойно, вятърът благоприятен. Може ли да ни освободите от палубни задължения за малко? Смятам, че е време да се оттеглим в кабината ми, да преценим екипировката и гардероба си, да упражним ролите си.

Брашън огледа палубата и кимна отсечено.

— Свободни сте.

Хвана ръката на Алтея в своята и я поведе. Походката й съответстваше на движението на кораба й съвършено. Опитах се да си я представя, че живее на суша, крачи през пазар с кошница на ръката. Не можах.

— Роли? — попита Нас.

Блясък се бе появил в очите на Спарк.

— Да!

— Не съм сигурен, че трябва да репетирам — казах на Амбър.

— Репетиране? — пак се обади Нас.

— Хайде с мен — каза Амбър. — И всичко ще се изясни.

Когато се скупчихме в кабината, Шутът излезе от ролята си на Амбър толкова лесно, колкото смъкна полите, покриващи крачолите на панталоните му. Изрита ги настрани.

— Няма да съм Амбър, когато слезем на брега.

Изглеждаше почти весел, когато се наведе да издърпа дрехи изпод долния нар. Пръстите му заиграха по плат и дантела, докато ги сортираше. Стиснах зъби за миг. Знаех, че няма да спечеля, но направих последно усилие.

— Не мисля, че трябва изобщо да слизаш на брега! — възразих. — Познават те в Клерес. И ако те пленят или дори ако някой те види и подтикне стражите им към бдителност, само ще усложниш задачата ми. Не.

Той ми се усмихна превзето.

— Все едно, че беше твое решение. Млъкни за малко и чуй плана ми, защото съм го усъвършенствал! — Направо потръпваше от възбуда. — Ти, Том Беджърлок, си дошъл в Клерес, за да разбереш дали хубавата ти дъщеря Искрица трябва да се омъжи за холдър Кавала. Това си ти, Лант. Твоят млад слуга Нас те е придружил. Аз ще съм бабата на холдър Кавала, дошла да се увери, че внук ми няма да бъде лишен от обещаната му невяста.

Зачака. Очите на Нас бяха станали големи като паници. Спарк кимаше и се усмихваше. Лант гледаше невярващо. Бяхме обсъждали, че Шутът трябва да е с тежка маскировка, ако слезе на брега, но това беше съвсем ново ниво на театър. Един простичък план да се представим и да платим за преминаването до замъка изведнъж се оказа голяма игра. Поклатих бавно глава и опитах да отхвърля неизбежното.

— Сигурен ли си, че това е необходимо? Че всички имаме роли и имена, и работа?

Той се усмихна все едно не ме беше чул.

— Никакви възражения? Чудесно. Аз ще кретам до теб, добре забулен против слънцето. Ще нося пеперуденото наметало и няколко други скрити вещи. Ще последваме потока поклонници до търговския площад в края на отсечката с портата. Там Фиц ще плати, за да му се предскаже съдбата. Каквото и да те посъветват, ще изразиш недоволство колко е общо и ще предложиш солидна сума, за да се сдобиеш с лингстра, която да определи дали съпоставката е добре направена. Гарантирам ти, че ще вземат парите ти и ще ни дадат жетони за преминаване. Ще преминем до укреплението и ще влезем с вълната от търсачи на прорицания. — Пое си дъх. — Това ще е трудната част. Трябва да настояваме да ни заведат до една от библиотеките. Това е рядка и скъпа привилегия. Съмнявам се, че ще имаме нужните пари за нея, но можем да разменим това за тази привилегия. — Вдигна гривната. Скъпоценните камъни припламнаха в сумрачната каюта. Наистина изглеждаха все едно горят. — Ще вземем и огнената тухла, но я пазим за в случай, че ни потрябва по-голям откуп. Практична вещ е. Почти всеки би я пожелал.

— Но ние обещахме… — понечи да възрази Нас.

— В ужасна нужда бихме могли да се разделим с тях. Спасяването на Пчеличка е ужасна нужда — каза Шутът.

Кимнах. Не че ми харесваше планът му. Просто нямах друг.

— В библиотеката трябва да измислим как да се разпръснем. Аз навярно бих могъл да настоя, че ми се налага да се облекча, а Лант и Спарк ще ме придружат, докато кретам. След като не се върнем, ти и Нас ще отидете да ни потърсите. Вместо това ще намерите скривалища. Може да се наложи да се разделите…

— Няма да оставя момчето само — възразих.

— Мога да го направя — настоя Нас, но видях тайно облекчение в очите му.

— Както искате — каза Шутът с въздишка. — Толкова много ще зависи от удобна възможност. Но докато дойде вторият отлив за деня и първата вълна посетители се наложи да напусне, за да може да дойде втората, всички ние трябва да сме се скрили, иначе ще бъдем принудени да напуснем. И ще трябва да тръгнеш, без възражение, оставяйки зад себе си всеки, който е успял да остане скрит.

Беше ужасен план още първия път, когато го бе предложил. Подробностите не го подобряваха.

— Как ще се намерим след стъмване, когато замъкът легне да спи? И как ще разберем, че замъкът е легнал да спи?

— Спомняш ли си какво замисляхме преди? Срещаме се в двора за пране: нощем той е пуст. Това е мястото ни за среща. Вярвам, че всички сте проучили картата?

— Да — съгласи се Спарк. Никой не напомни на Шута, че вече ни го е казал.

— А после? — попита Нас.

— Както се разбрахме. Аз ще претърся първо долните килии. Ако тя е там, трябва да я освободим колкото може по-бързо.

На Нас като че ли му призля. Седеше с приведени рамене, сякаш очакваше удар. Шутът му се усмихна тъжно. Изтласках от ума си образа на Пчеличка, изтезавана в тъмното. Трябваше да мисля само за спасяването.

— След като си я върнем, трябва да избягаме с нея. Това може би ще се окаже най-трудното. Когато претърсвам долните килии, ще гледаме за някакво свидетелство как ме изведоха моите спасители. Входът до тунела под пътя трябва да е там. Ако го намерим и Пчеличка е с нас, двама от нас ще я поведат натам веднага, при което остава един от нас, който да се срещне с вас в двора за пране и да изведе и вас.

Отпусна се на стола и сгъна дългопръстите си ръце в скута си.

— Е, това е. Моят план, усъвършенстван.

След това си пое дъх.

— И трябва да вземем с нас огнените гърнета на Сенч и от отровите на Фиц. След като намерим Пчеличка и сме сигурни в измъкването си, Фиц може да ги постави където сметне за най-добре.

— Мога да помогна с това — каза Нас и добави тихо: — Имам си своите основания за мъст. Баща ми. Дядо ми. Помня твърде добре как постъпиха хората им с мъжете, които стояха пред портите на Върбов лес. Помня как падна Ревъл.

Кратко мълчание последва думите му. В мен се бореха гордост и срам. Какво бях причинил на моето добросърдечно, честно младо конярче?

Шутът продължи:

— Щом изведем Пчеличка от замъка, тази група няма да чака никого. Незабавно отиваме на лодката. Там ще изчакаме другите. Освен ако… — Замълча, след което добави с неохота: — Освен ако Пчеличка не е лошо ранена. Тогава трябва да я откараме бързо на кораба и да се погрижим за раните й. — Пое дъх и заговори бързо: — Останалите ще трябва да се справят кой както може. Но днес се подготвяме. Обличаме групата. Скриваме оръжията.

— Съгласен — казах тихо.

— Тъй че да започваме — заяви Спарк. Явно беше по-осведомена от нас, защото започна да измъква дрехи изпод нара.

Остави една купчина до Шута.

— Тук отгоре е бабешкото боне. Привърших със зашиването на дантелата, за да засланя старческото ти лице от слънцето. Пробвай я! — До костюма на Шута постави пеперуденото наметало, сгънато и навито на малко пакетче. Мълчаливо извади слугинска ризка и шал за глава. За Пчеличка, разбрах. Трепнах, когато ми заговори: — Принце, пригответе си каквото е оцеляло от хубавите ви дрехи. Нас, ето ти панталони, широк елек и старите ти ботуши. Почти не си ги носил, откакто дойдохме на борда! Амбър казва, че това ще мине за облекло на млад слуга. Лант, тъй като ме ухажваш, приготвила съм дрехи за теб. И за себе си. Беше наистина доста сложно да прекроя старите неща на лейди Дайми в представително облекло!

Каза го с извинение и с нотка гордост. Подаде на Лант някаква дреха, направена от някогашна блуза на превзета стара жена. Сега представляваше прилична на вид благородническа риза, с много дантела на яката и маншетите.

— За щастие баща ти имаше същото телосложение като твоето, тъй че дрехите на лейди Дайми бяха достатъчно широчки. — Думите й изведнъж заседнаха в гърлото й. Подаде му ризата и примигна. — Пробвай я.

Шутът вече беше сложил бонето и го връзваше под брадичката си. После изведнъж заговори с кисел бабешки глас:

— Фиц, трябва да играем играта, докато фигурите се движат. — Замълча и завъртя глава. — Каква е тази миризма?

Разбрах моментално. Ровенето на Спарк за дрехи беше преобърнало пътната ми торба и огнетухлата на Праотците тлееше. До книгите на Пчеличка. До избухливите гърнета на Сенч!

Клекнах и зарових багажа като куче, като междувременно ръсех най-добрите конярски ругатни на Бърич. Издърпах торбата си изпод купчината дрехи. Опърленото платно се разцепи под трескавите ми пръсти. Изсипах съдържанието на палубата. Огнетухлата грееше. Лант обърна каната с вода над една пищно избродирана риза и метнах нагорещената тухла на нея така, че обикновената страна да е отгоре. Тя изсъска, щом падна, и аз лапнах изгорените си пръсти. Не бяха изгорени толкова, че да излязат мехури, но болеше. Спарк вече се беше навела и вдигаше книгите на Пчеличка. Те бяха предпазили взривните гърнета от горещината, но сърцето ме заболя, че на задната корица на дневника на Пчеличка имаше изгоряло петно. Спарк ги пъхна в ръцете на Шута и той ги вдигна до гърдите си като деца, нуждаещи се от утеха.

— Защо сте сложили гърнетата на Сенч до огнетухлата? — попита невярващо Нас и нямах добър отговор. Освен че ако бях сам, торбата ми никога нямаше да се разбърка.

Спарк се беше навела и ровеше делово из вещите ми.

— Останали ли са ви някакви свестни панталони? — попита ме, докато измъкваше риза.

— Остави ме да си ги подредя аз! — казах й. Твърде късно.

— Тези тръби Сребро ли са? — попита стъписано Лант, защото топлината от тухлата беше опърлила старата ми риза и тръбите бяха оголени. Дръпнах обгорелия плат и огледах едната тръба. Изглеждаше неповредена. Среброто вътре мърдаше и се вихреше.

— Сребро? — възкликна Шутът със собствения си глас. — Фиц, ти имаш Сребро?

Наведе се над изсипаните на пода вещи, сякаш ако се взираше достатъчно упорито, щеше да може да прогледне.

Не съществуваше достатъчно голяма лъжа, която да скрие онова, което другите бяха видели. Истината се изсипа от устата ми.

— Рапскал ми го даде.

Тишината, която падна, бе като студен сняг от стръмни стрехи.

Почувствах се задължен да обясня.

— Не му го поисках аз. Хиби го убедила, че според драконите съм можел да го притежавам. Беше чул Амбър да пита за това и ми го даде. Онзи ден, в който ми помогна да се върна у дома.

— Значи е за мен — каза тихо Амбър. Толкова бързо бе изчезнал моят Шут.

— Не. Даде го на мен — отвърнах твърдо. — Да го използвам както сметна за най-добре.

— И го държа в тайна от мен? От всички ни, предполагам? — Бавни кимания отвърнаха на обвинението й. Тя като че ли долови съгласието им в мълчанието. — Защо?

— Помислих, че може да ми потрябва.

— И се боеше, че мога аз да го използвам.

Имаше ли причина да лъжа? Едва ли.

— Да. Боях се. И напълно основателно, бих добавил — казах по-високо, за да не ме прекъсне. — Ти посребри пръстите на едната си ръка. Как можех да знам, че няма да си направиш повече? Или да го дадеш на кораба и да му позволиш да стане повече дракон, отколкото кораб, преди да сме готови да го освободим?

— И помисли, че може да ти потрябва? — Гласът на Амбър преля в този на Шута. — За да направиш много повече на себе си, отколкото просто върховете на пръстите? Дланите, предполагам? Както направи Искрен?

— Може би. С какво би било по-различно от това, което направи ти? Среброто е ресурс, като избухливите гърнета на Сенч и огнетухлата на Праотците. Не знам как бих могъл да използвам тези неща. Все още. Но ги държа в резерв, да ги имам.

— Не ми се доверяваш.

— Доверявам се на Шута. Не се доверявам на Амбър.

— Какво?! — възкликна Нас. Другите трима бяха неловки свидетели на караницата ни и избухването му ми напомни за присъствието им. Погледнах го ядосано и той се смути. Бях ядосан по-скоро на себе си, защото не можех да обясня коментара си, дори на себе си. Шутът изглеждаше наскърбен, преди маската на Амбър отново да се намести на лицето му. Ето. Това беше. Използваше я, за да се крие от мен, и това не ми харесваше. Който и да можеше да е Шутът другаде, когато носеше Амбър пред мен, беше лъжа и преструвка. Не отговорих на Нас. Той се покашля и добави нервно: — Пъстра може да прави разни неща със сребърния си клюн. Показа ми.

Вниманието на всички се насочи към него.

— Какви неща? — попитах.

— Аз й поддържах перата черни. Беше време да ги почерня отново. Мастилото се похабява. Но когато я помолих да разтвори крилете си, не можах да видя нито едно бяло. Нито дори намек за сиво, освен едно малко перце. А когато го видя, Пъстра го почисти с клюна си. И го направи черно.

— Това е мощна магия — казах. — Внимавай клюнът й да не те докосне.

— Тя е много внимателна с него. — Въздъхна съжалително. — С мен е внимателна. Но не с кораба. Харесва Парагон, много, мисля. Виждал съм я да почиства косата на кораба все едно е дракон.

— Той е дракон — каза тихо Спарк.

Коленичих, върнах Среброто и опърлената си риза в старата си съдрана торба и ги овързах безопасно. Огнетухлата сложих настрана. Това, което бе останало от дрехите ми, беше жалка купчина. Издърпах панталоните.

— Тези трябва да свършат работа. Наметалото ми от Бък ще е твърде топло, но мога да го нося метнато на гърба. Би могло да прикрие, че нося брадва.

Амбър беше забравила недоволството си от мен. Каза равнодушно:

— Вземи нещо по-малко. Не можем да рискуваме, ако те спрат.

Не възразих.

— Ще заема корабна брадвичка от Трел.

Намерих другата си риза и я сложих на купа. Започнах да увивам и прибирам избухливите гърнета на Сенч.

Спарк взе ризата и я вдигна. Огледа я критично.

— Това няма да стане. Не и за благородник, който показва богатството си и настоява за аудиенция. Ще трябва да приспособя друга от блузите на лейди Дайми.

— Щом казваш — изсумтях.

Бръкнах под нара и измъкнах друг пакет, който бях донесъл на борда още в Трехог и почти не се бях занимавал с него оттогава. Бях загубил някои от отровите и други атрибути на професионалния убиец при атаката на мечока, но все пак ми бяха останали достатъчно неща. Започнах да избирам. Шперцове. Гарота. Гърненце с отрова, смесена с мас, която можеше да отиде по брави и резета или кухненски прибори. Веднъж я бях използвал на гърба на книга. Собственикът беше умрял след два дни. Имаше безвкусни отровни прахове, носещи смърт, някои бързо, други — бавно. Отделих една купчинка пакетчета.

— Тези няма ли да ви трябват? — попита Спарк. Наблюдаваше напрегнато какво избирам, може би мислеше да добави скрити джобове по дрехите ми. Но пък може би старите дрехи на лейди Дайми имаха такива.

— Сънотворни. Приспивателни. Едва ли ще ми потрябват, но ще взема две.

Взех въпросните пакетчета. Добавих два малки ножа, остри, къси и тесни колкото кутрето ми. „Муш-муш“ ги беше наричал Сенч. Сенч. Вдишах дълбоко. И ето го, увито в късче хартия, отровното хапче, което бях приготвил за Шута. Не исках да му го дам. Казал бях, че ще му го дам.

— Амбър, давам ти нещо — предупредих я и посегнах към ръката й в ръкавицата. Тя не трепна. Обърнах ръката й с дланта нагоре и сложих вътре пакетчето. — Нещо, за което ме помоли Шутът. В случай, че бъде заловен.

Амбър кимна бавно и затвори шепата си.

— Какво е това? — попита уплашено Нас.

— Бърз изход — отвърнах му. Подбрах още няколко неща в купа, който щях да взема. Изведнъж усетих, че не мога да издържам повече. Всичко това сега беше някак грешно. Всичко. Подхождахме по най-лошия възможен начин, онзи, който чувствах, че е най-обречен на провал. Огледах редицата избухливи гърнета, купчината отрови и хитроумни оръжия. Спарк вече бе започнала да къса ивица плат от една зелена блуза. Всички бяха толкова решителни и сплотени. Като наивни зайци, замислящи да победят лъв. Станах. — Трябва ми малко чист въздух — казах и излязох.

 

 

На палубата зареях поглед над парапета на носа. Парагон беше сам, ако не се броеше кацналата на рамото му Пъстра. Поздравих го небрежно и се потопих в безмълвната си болка. Никой от другите не ме беше последвал и бях благодарен за това. Несъмнено щяха да останат в каютата и да съставят още планове, с което нямаше да се съглася. Опрях ръце на парапета и се загледах към вече видимите очертания на сушата. Клерес. Моята крайна цел. Моята дъщеря. Бях я изоставил и след това я бях изгубил. Повече от всичко исках аз да съм този, който ще я намери и ще я спаси. Исках да види лицето ми, да я вдигна в ръцете си. Аз. Исках да съм аз.

Напълно пренебрегваш, че Амбър изпитва същото. Мисълта на Парагон забарабани през мен. Вдигнах ръце от парапета. Ако това би могло да промени нещо, казал съм ти, малки човече, че всеки път, когато пожелая, мога да споделя мислите ти. Както усещам нейните. Тя се самообвинява, че ти я спаси и изостави детето. Изразходва силата си в усилие да измисли какво трябва да направи, за да не го разберат другите. Но чуй какво ще споделя с теб. Тя сънува, че умираш, и не иска да умреш напразно. Трябва да знаеш, че ако тя трябва да избере смърт, избира твоята. Защото вярва, че точно това би пожелал.

За миг изстинах. Сякаш всичките ми вътрешности бяха измръзнали. Да избере смърт. После разбрах и разбрах, че Шутът е прав. Ако можех да умра, за да може той да живее и да се погрижи за Пчеличка. Това беше по-добрият изход. Оформих мисъл към кораба. Как умирам?

Във вода и огън, във вятър и мрак. Не бързо.

Е. Хубаво е да се знае.

Нима? Никога няма да разбера човешките същества. Както някой, който откъсва превръзка от рана, той отлепи ума си от моя и ме остави сам във вятъра.

 

 

През целия ден се доближавахме към сушата. Не изглеждаше така, защото всеки път, когато погледнех, Клерес изглеждаше все така далечен. Ветровете изглеждаха благоприятни и корабът плаваше с воля, изискваше малко от екипажа си. Имаше твърде малко работа и твърде много време за тревожни предчувствия.

Не бях единственият, който крачеше нервно по палубата и се взираше напред. Видях Алтея и Брашън, един до друг на покрива на кърмовата каюта, загледани към Клерес. Ръката му бе около кръста й и пред очите ми синът им се качи и застана до тях. Приличаха на семейство, поело на рисковано пътуване. Навярно бяха точно това.

Онези от екипажа, които нямаха задачи, се събраха при Парагон на предната палуба. Парагон разказваше спомените си от най-ранното посещение на Игрот в Клерес. Било преди да го ослепят. Помнеше оживен град, предлагащ забавления за моряци. Веселото му описание не ме притесни, след като бях добил смътна представа за живота на Кенит на Парагон, докато Игрот му е бил капитан. Моряците от Делоград имаха безброй въпроси за вертепи и бърлоги за хазарт, и какви видове димче се продават, и дали може да се купи циндин. Амбър седеше с тях, включваше се в техните въпроси и шеги, разказваше за приключенски истории на брега, които подтикваха други да споделят бедствени и забавни случки от такива дни. Пъстра бе на рамото на Амбър и грачеше одобрително, когато другите се разсмееха.

Отдръпнах се тихо, но нямаше къде да ида. Нас стоеше в края на тълпата до Клеф, който слушаше скръстил ръце и с лека усмивка на лицето. Когато с неохота се върнах в каютата, за да видя дали ризата ми е готова да я пробвам, заварих там Лант със Спарк. На страните й изби руменина, щом влязох, така че се постарах да приключа с подготовката си колкото може по-бързо.

— Изглежда съвсем добре. Искате ли аз да я заредя, или ще го направите сам? — попита ме тя.

Бях ли си представял някога, че някой ще обсъжда толкова откровено как се подготвям за убийство? Двамата ме наблюдаваха мълчаливо, докато пълнех скритите джобове в ризата, а след това я облякох. Спарк се намръщи и каза:

— Не е най-добрата ми работа, но е най-доброто, което мога да направя с това, с което разполагам. Трябва да си носите наметалото и да ходите малко изгърбен, все едно са ви натежали годините.

След което ми подаде нещо като колан с кесийки, в които да се поберат избухливите гърненца на Сенч. Щяха да са около кръста ми и когато наметнех наметалото и се изгърбех, щяха да са скрити достатъчно добре.

Оставих ги сами. Не бяха разумни в избора си в кого да се влюбят. Но бях познавал изгаряща страст и подозирах, че баща ми е изпитвал същото към Търпение и че старият крал Умен не е размислял много за последствията от това да вземе херцогиня Желана за своя съпруга. Оттеглих се и ги оставих да споделят колкото могат интимни мигове.

Денят се оттичаше бавно като мъзга, капеща от срязан клон. Бреговата линия се приближаваше и когато се свечери, в далечния град светнаха фенери. Брашън дойде и каза:

— Ще е съвсем тъмно, когато пристигнем, а според това, което Парагон помни за залива, той не е такъв, в който да влезем нощем. Ще хвърлим котва в открито море, където водата е по-дълбока, и влизаме на дневна светлина. Луната нараства и по това време на годината можем да очакваме много ниски приливи. Не е време да се рискува в чуждо пристанище с кораб с големината на Парагон.

Кимнах с неохота.

— Трябва да направим най-разумното — съгласих се, въпреки че копнеех да стъпя на сушата колкото може по-скоро.

Благодарих на Брашън, а той кимна и каза:

— Кажи на хората си, че никой от тях няма нужда да стои на вахта тази нощ. Предлагам да поспите колкото можете. Не се срещнахме при най-добрите обстоятелства, принц Фицрицарин, но все пак ти желая късмет.

И си тръгна. Знаех, че трябва да приема съвета му, да намеря приятелите си и да ги посъветвам да приключат с последните си приготовления и след това да поспят. Върнах се в кабината на Амбър и заварих Нас и Амбър вече при тях.

— Видяхте ли светлините на града? Изглежда толкова красиво! — възкликна Нас.

— Да — съгласих се. — И в друго време щях да се радвам да разгледам един нов град. Брашън казва, че ще хвърлим котва извън залива. Ще попитам дали екипажът може да ме свали веднага на брега, за да разузная. Бих искал да ида в кръчмите и да послушам клюките.

Амбър поклати глава.

— Споделям нетърпението ти — каза, докато развързваше полите си и ги пусна на пода. За моя изненада ги вдигна и избърса с тях козметиката от лицето си. — Вероятно обаче ще те върнат още на кейовете. Клерес патрулира улиците и пристанището си много бдително. Градът е хубав, чист и подреден, и много добре контролиран. Би било много неприятно, ако те задържат. — Избърса последния руж от бузите си и Шутът добави: — Трябва да поспим тази нощ и да отидем заедно, много рано. Смятам, че е съдбоносно важно да поддържаме преструвката си, че сме нетърпеливи поклонници. — Прокара пръсти през косата си и я разроши. — Освен това, съмнявам се, че Брашън и Алтея биха го позволили. Да разрешат натоварена с моряци лодка да иде до града посред нощ? Преди корабът да е закотвен в пристанището? Не е добър план.

Приех съвета й с неохота. Не споменахме как се бях измъквал навън навремето. Беше нашият начин да се помирим. Другите се спогледаха и се изненадах, като видях колко са облекчени, че двамата с Шута вече не се караме.

Според мен той най-сетне бе разбрал, че неприязънта ми към Амбър е истинска. В малкото помещение бързо си върна облика на Шута, като хвърли на пода шала и пантофите на Амбър. Отново изпънахме картите и ги огледахме. Едната беше на града и на издигнатия път до замъка с неговите кули и дворове. Всяка от другите четири изобразяваше етаж на вътрешното укрепление. На всяка карта имаше празни ивици, където Шутът или не знаеше, или не можеше да си спомни точното разположение. Обсъдихме маршрути и възможни места за криене. Той си спомни, доколкото можа, колко стражи ще има и къде ще са разположени. Правех се, че вярвам, че плановете ни имат някаква малка възможност за успех. Когато бях напълно изтощен да слушам повторението на всичко, което вече си бяхме казали, предложих да поспим. Отпратих Лант и Нас в хамаците им. Шутът помоли Спарк да иде до камбуза и да поиска гореща вода и чаши, „за чаша чай, да си прочистя ума, преди да заспя“. Усмихнах се, щом тя бързо излезе от стаята, защото подозирах, че с Лант ще споделят още една прегръдка за лека нощ в някое по-усамотено място.

Когато останахме сами, настъпи странно мълчание. Имаше дистанция помежду ни, създадена от Амбър. Преди да навлезем в опасност на другия ден, исках да я премахна.

— Имаме малък шанс за успех. Надявам се само децата да не паднат с нас.

Той кимна. Пръстите му в ръкавицата зашариха по нара и намериха книгите на Пчеличка. Придърпа едната на скута си и я отвори напосоки. Жена със златиста коса яздеше кон през гора.

— Трима ловуват заедно в края на пътеката. Кралицата, прорицателят и конярчето се усмихват, като го виждат.

— Мисля, че напомня за времето ни в Планините. Ти, аз и Кетрикен. На лов заедно.

Той се усмихна тъжно.

— Как е възможно да помня такова тежко и опасно пътуване с такава обич?

— Аз също — признах и празнината помежду ни се затвори.

Прелиствахме книгите на Пчеличка, четях му и говорехме за онези времена. Беше ни толкова уютно заедно, колкото можеше да е. И в онези кротки часове най-сетне разбрах какво беше прикривала Амбър. Моят приятел се ужасяваше от това, че ще се върне в Клерес, изпитваше такава неохота да стъпи на брега, колкото аз щях да изпитвам да се върна в тъмниците на Славен. Изтезанието му в Клерес бе точно както беше описал града. Подредено и добре контролирано. Грижливо и точно обмислено така, както моето изтезание не беше.

— Твърде наивен бях — каза той тъжно. — Още когато започнах да подозирам, че ни мамят, трябваше да избягам. Вместо това с Прилкоп си говорехме. И спорехме. Аз настоях, че трябва да те предупредя, за да не те намерят. И убедих Прилкоп, че трябва да напуснем и сами да потърсим този „диво роден“ нов пророк и да го защитим, както аз не бях защитен. Беше ли той Неочакваният син? За това никой от двама ни не можеше да е сигурен. Но и двамата знаехме, че на един млад Бял няма никога повече да се позволи да преследва собствените си цели. Ако Слугите успееха да го доведат в Клерес, щяха да го използват за техните си цели.

Книгата на Пчеличка лежеше забравена в скута му. Разтворените му длани покриваха страниците.

— На другия ден започнахме да обмисляме заминаването си. Тихомълком разпродадохме някои от подаръците, с които бяхме отрупани, и се опитахме да си купим превоз на един кораб, но нямаше място за нас. Нито на никой друг кораб в пристанището. Опитахме да подкупим един рибар да ни превози до съседния остров. Каза ни, че не смее. А когато станахме по-настоятелни, ни нападнаха от засада, пребиха ни и ни ограбиха.

— След това Четиримата изоставиха всякаква дискретност — продължи той. — Стражите при портата ни казаха откровено, че не ни е позволено да напускаме крепостта. Бяхме призовани от Четиримата и ни попитаха дали сме нещастни. Казаха ни, че сме били почетени да ни държат в такива богати условия и че сме длъжни да останем. Че трябва да споделяме сънищата си и да предаваме мъдрост на по-младите Бели. И така започна първата фаза от плена ни.

— Тогава Прилкоп се съгласи, че трябва да пратим някой друг, който да те предупреди. Имах някои съмнения, но се съгласихме, че този нов пророк, Неочакван син или не, трябва да бъде намерен и защитен. А кого във външния свят имахме, който да се заеме с такова нещо? Само теб. — Преглътна, но угризението заседна в гърлото му. — И така изпратихме пратениците си, двама по двама. Не смеех да им укажа ясни посоки, но ги изпратихме с гатанки, които трябваше да решат, и смътни позовавания за теб. Бяха наивни като деца и също толкова жадни да бъдат героите на сказанието. О, Фиц, толкова ме е срам сега. С Прилкоп ги подготвихме колкото се може по-добре и те бяха толкова решени да заминат, колкото ние — да ги изпратим. Но нищо не знаеха за външния свят. Горяха от желание да ни помогнат. Да спасят света. И тръгнаха. И не се върнаха, нито пратиха вест. Мисля, че всички са срещнали ужасен край.

Нищо не може да каже човек при такива думи. Може само да слуша. След малко той заговори отново.

— Една нощ, след вечеря, се почувствах зле. Легнах си. А когато се събудих, бях в килия. Прилкоп беше проснат на пода до мен. Култри дойде до вратата на килията ни и ни каза, че сме обвинени в покваряването на млади Бели в подтикването им да избягат. И че не може повече да ни се разреши да се движим свободно из Клерес, но че бихме могли да си върнем статута, ако им помогнем да намерят Неочаквания син, новия Бял, роден в дивото. Казахме им искрено, че не знаем нищо за такова дете. — Усмивката му се изкриви в гримаса. — Бяхме в килии на най-високия етаж на укреплението. Задните стени бяха като филигран или дантела, и бели като кост, но дебели колкото ръката ми до лакътя. Бяха ни дадени удобни легла и добра храна, и ни даваха пера и пергамент да записваме сънищата си. Знаех, че все още имаме стойност за тях. Бяхме заключени сигурно, с четири ключалки, но изобщо не се отнасяха зле с нас. Отначало.

Въздъхна пак.

— Въпреки изпадането ни в немилост, имаше няколко манипулори и колатори, които ни останаха верни. Намерихме съобщение, изпечено в едно от малките хлебчета, които ни даваха. Беше обещание, че ще продължават да пращат вестители, докато не се уверят, че един е стигнал до целта. Мразех да мисля за рисковете, които щяха да поемат, но нямаше как да ги помоля да спрат. Тъй че смеех да се надявам.

Вдиша дълбоко и затвори книгата в скута си. Опипващата му във въздуха ръка намери рамото ми и го стисна здраво.

— Фиц. Един ден ни преместиха. От приятните проветриви килии в онези долу, в недрата на крепостта. Бяха тъмни и влажни и гледаха към нещо като… сцена, със седалки около нея. Имаше маса в центъра на сцената и инструменти за изтезаване. Миришеше на спекла се кръв. Всеки ден се страхувах, че ще ни изправят пред железа, клещи и ръжени. Но не го направиха. Все пак онова чакане и чудене… Не мога да кажа колко дни минаха така.

— Всеки ден ни даваха само по един малък хляб и кана вода. Но една вечер, когато ни донесоха храната… — Вече дишаше задъхано. — Каната беше пълна с кръв. А когато разчупихме хляба, беше пълен с малки кости. Кости от пръсти… — Гласът му ставаше все по-висок. Сложих ръка на дланта му в ръкавицата на рамото ми. Нищо повече не можех да направя.

— Ден след ден… кървава вода и хляб с кости. Не можех да предположа колко бяха убили. Втория ден отделиха Прилкоп от мен. Но каната с кръв и хлябът с кости продължиха. Не ни даваха нищо друго за ядене или пиене, но не се предадох. Не се предадох, Фиц!

Гласът му секна и той задиша тежко. Все едно беше бягал в ужасна гонитба, за да избяга от тези спомени. Но накрая те го бяха догонили.

— После това спря. Дадоха ми парче корав хляб и когато го разчупих, вътре нямаше кости. Следващия ден вместо хляб имаше зеленчуци в тъмен бульон. Изядох го. Брашно от кости и супа от кръв. Три дни поред. След това, в хляба, един зъб. А в супата плуваше едно светло око. О, Фиц…

— Нямало е как да знаеш. — Стомахът ми се обърна.

— Трябваше да го знам. Трябваше да го допусна. Бях толкова гладен. Толкова жаден. Не знаех, не предположих. А трябваше да съм го предположил, Фиц.

— Не си имал мрака на сърцето, за да си представиш такова нещо, Шуте. — Не можех да понеса изтезанието му повече. — Легни да поспиш. Разказа ми предостатъчно. Утре си връщаме Пчеличка. А преди да напусна този град, ще убия колкото може повече от тях.

— Ако заспя, ще сънувам това — отвърна ми той с треперещ глас. — Те бяха храбри, Фиц. По-храбри от всякакъв кураж, който съм имал някога. Моите съюзници не спряха. Помагаха ми, когато можеха. Не беше често и не беше много. Добра дума, прошепната щом някой мине покрай килията ми. Веднъж кърпа, накисната в топла вода. — Поклати глава. — Боя се, че са били сурово наказвани за тези малки прояви на милост.

— Утре, щом си върна Пчеличка, възнамерявам да проявя други вид „милост“ за Четиримата — обещах му.

Той не можа да се усмихне на ексцентричното ми обещание.

— Боя се, че не можем да ги изненадаме. Сънищата и сънуващите, с които разполагат, ще ни издадат. И се боя, че ще са готови да ме пленят отново и да продължат каквото започнаха. — Скри лицето си с ръце. — Смятат ме за предател — изпъшка той. — И затова ме мразят повече, отколкото заради всяко друго нещо, което съм направил. Не се боя, че ще ме хванат и ще ме убият, Фиц. Боя се, че ще ме хванат и никога няма да ме убият.

Видях не страха му, а куража му. Беше ужасно уплашен, но за Пчеличка щеше да дръзне да предизвика още веднъж властите на Клерес. Свалих ръцете му от лицето му. Време беше да съм честен.

— Шуте. Знам какво сънуваш. Не само онова, което ми каза, а всичко. И разбирам избора ти. Парагон ми каза.

Той измъкна ръцете си от моите.

— Трябваше да се сетя, че той ще знае какво сънувам. Изненадан съм обаче, че ти го е казал.

— Мисля, че е загрижен за теб. Както показа първия ден, когато се запознах с него, той много те обича.

— Наистина ли ти каза всичко?

— Каза ми достатъчно. Шуте. Ти си прав. Ако трябва да се направи избор и един от нас трябва да умре, бих предпочел ти да продължиш. Аз не бях добър родител на Пчеличка. Мисля, че ти би се справил по-добре. И ще разполагаш с Ридъл и Копривка, за да ти помагат. А Предан ще се погрижи да получиш правото да поддържаш Върбов…

Тоя се засмя дрезгаво.

— О, Фиц. Не това е изборът! Аз не избирам кой от двама ни да живее. — Мълчание. След което попита задавено: — Наистина ли мислиш, че бих избрал теб вместо себе си?

— Би било разумният избор. Заради Пчеличка.

— О, Фиц. Не. Сънищата не го правят мой избор. То е просто раздвояване на възможните пътища, по които може да тръгне бъдещето. — Гласът му стана напрегнат. — По единия Унищожителят умира и Неочакваният син остава жив. По другия Неочакваният син загива. Тъй че ако се стигне до някое мое действие, действие, което не мога да предвидя, но отчаяно се надявам да не ми се наложи, ще направя каквото трябва, та Пчеличка да остане жива. Пчеличка е тази, която ще съхраня, с цената на всичко. — Гласът му секна и сълзи блеснаха в незрящите му очи.

— Разбира се. Да. Това би бил и моят избор.

— Това, че го знам, все пак не ме кара да горя от желание да се изправя пред такова решение.

Почукване на вратата прекъсна думите му и той припряно избърса сълзите си с ръкав. Отворих.

— Съжалявам, че се забавих толкова. Трябваше да изчакам водата да кипне — каза Спарк. — Наведе се да внесе подноса в стаята, избута дрехите и го сложи на леглото. — Не е останало много от чайовете от Келсингра. Какво бихте искали?

Шутът се усмихна. Спарк ме погледна с укор. Беше разбрала, че е плакал.

— Всъщност имам чай, донесен от Бъкип — каза той. — Пазех го, но мисля тази нощ да си угодя. Има люта мента и градинска мента от Женската градина, и хубав корен от джинджифил, стрит на ситно. И малко бъз също.

— Търпение често ми вареше това — спомних си, а той се усмихна, докато ровеше из вещите си. Извади малка кожена кесийка.

— Получих рецептата от Бърич — призна. — Има точно колкото за един чайник. Сипи го вътре.

Подаде кесийката на Спарк и тя я изсипа в чакащия чайник. Докато чаят се запарваше, ароматът на едно уютно време, на простичък чай и простички наслаждения изпълни стаичката. Спарк ни наля и пихме заедно все едно не ни предстоеше утре да се изправим срещу смъртта. Уханието на чая събуди стари спомени и Шутът разказа на Спарк една-две истории за замъка Бъкип едно време. Говореше за обичта си към крал Умен и за лудориите ни в конюшните. За Гарета, момичето, което го беше обичало отдалече, и за чудесния хляб на готвачката Нътмег. За ковачницата и кексчетата с джинджифил, и как миришеше градината, щом лятното слънце стоплеше лавандулата.

Спарк се беше отпуснала на нара си, а очите на Шута бяха затворени. Когато гласът му заглъхна до тихо мърморене, се измъкнах, като затворих тихо вратата. Отидох при хамака си между тези на Лант и Нас. Вмъкнах се в него и — за мое изумление — сънят дойде бързо.