Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (26)

24.
Ръка и крак

Глава на плъх на пръчка. Никой не държи пръчката, но я разтърсват пред сънуващия. Плъхът цвърчи. „Стръвта капанът е, ловецът е в капана.“ Устата на плъха е червена, зъбите му са жълти; очите му са черни и лъскави. Прилича на кафявите плъхове по кейовете на град Клерес. Има черно-бяла грива около врата, а пръчката е зелена и жълта.

Сън на Капра 903872, записан от лингстра Окюв

— Е, това е неприятно — каза Симфи.

— Обвинявай себе си — възрази Капра. — Ти сътвори онзи момент. Като пусна Възлюбения, като ме излъга. Като позволи на онази нещастница да си мисли, че има проницателността на Бял пророк. Ти я окуражи да забърка тази каша. Предполагам, че аз трябва да съм тази, която да намести отново събитията в правилния курс.

— Аз ще се заема с детето — заяви Симфи.

Чувах гласовете им както човек чува бръмчене на мухи на прозорец. Дуалия я нямаше. Беше останала само размазаната й по пода кръв. Винделиар го нямаше. Бях сама на това място, където ме бяха довели. Зяпнах хубавата жена. Хубост не означава доброта. Тя не ме погледна.

— Няма да стане — заяви Капра.

— Би трябвало всички да имаме достъп до нея, да определим стойността й — предложи Фелоуди.

Капра се изсмя тихо.

— Знаем каква стойност би й дал, Фелоуди. Не.

Култри заговори тихо.

— Премахнете го това същество. Веднага. То само ще причини раздор между нас, а бездруго си имаме достатъчно. Спомнете си как връщането на Възлюбения ни настрои един срещу друг.

Намръщи се толкова, че козметиката на лицето му се разпука и се посипа на прах.

— „Никога не прави нещо, което не можеш да отмениш, докато не си преценил какво не можеш да направиш, след като си го направил.“ Това е едно от най-старите ни поучения, идиот! Трябва да съберем колатори и да потърсим всички възможни упоменавания за нея — каза Симфи.

— Това ще отнеме дни! — възрази Култри.

— След като не си този, който ще върши работата, какво те интересува? — отвърна Фелоуди. И добави по-тихо: — Сякаш можеш да разбираш сънищата, след като никога не си имал свои.

— Мислиш ли, че съм глух? — попита ядосано Култри, на което Фелоуди се усмихна и отвърна:

— Разбира се, че не. Просто си сляп за бъдещето.

— Стига! — отсече Капра. Хвърли поглед към мен и аз извърнах очи. Боях се да я погледна. В погледа й сякаш имаше някакво злорадство, сякаш таеше за себе си някакво знание. — Симфи, предлагам да я задържим в горните килии. В безопасност. В добро здраве. Може би не е нищо повече от едно русокосо дете, откраднато от някоя чистачка в дома на Фицрицарин. Дуалия не ни предложи никакво доказателство, че е нещо друго. Ако наистина е от родословната линия на Възлюбения, вече щеше да сънува, а Дуалия не ни е показала никакви записи на сънищата й като доказателство за стойността й. Подозирам, че не е нищо повече от уловка, оправдание за провала на Дуалия.

— Тогава защо не я оставим при мен? — настоя Симфи. — Едно слугинче повече няма да ми е излишно.

Погледът на Капра беше убийствен.

— Една уловка може да бъде използвана повече от веднъж, скъпо момиче. Дуалия твърди, че Възлюбения е мъртъв. Не каза нищо за Фицрицарин, неговия Катализатор. Ако това дете е негово или има стойност за него, може да открием, че отново си имаме работа с Неочаквания син. Истинския. Онзи, който помогна на Възлюбения да осуети плановете ни. Тъй че тя трябва да бъде затворена, докато определим дали в историята на Дуалия има някаква истина. Докато не изтръгнем пълната истина от Дуалия и онова чудовище, което е отгледала.

— Не мисля, че това е необходимо. Какво си…

Капра я прекъсна:

— Или ще заповядам да ги убият всички. Както трябваше да направя с Възлюбения.

При думите й сърцето ми се разтуптя толкова силно, че си помислих, че дори тялото ми се разтресе.

Настъпи мълчание. После Култри каза:

— Какво право имаш да ни командваш? Ние сме четирима.

— Имам правото на годините ми. Опита ми. Благоразумието ми. И след като вие зад гърба ми взехте решението да позволите Възлюбения да „избяга“, смятам, че е мой ред да взема решение, в което никой от вас няма думата! — Замълча и в рибешките й очи блесна задоволство. — О, извърнете очи и се преструвайте, че можете да ме заблудите! Такъв фарс. Мислите ли, че не знам как отклонихте пари и средства към Дуалия? Мислите ли, че нищо не знам за съобщенията по птица, които тя ви изпращаше? — Поклати глава на наивността им и усмивката й беше нещо ужасно за гледане. — Забравили сте кой сънува по-добре и по-дълбоко и повече от който и да било от вас или вашите развъдени в Клерес Бели! Мислите, че сте пазили тайни от мен: но аз балансирах тези везни със сънищата, които укривах от вас!

— Докато угаждахте на Дуалия и удовлетворявахте неносещата й никаква изгода жажда за отмъщение, вие пренебрегнахте по-големия ни проблем — продължи тя. — Не някое дете, което би или не би могло да е от кръвната линия на Белите, а проклетите дракони. Всичко, което сме се стремили да предотвратим, се случи. Дракони отново се вихрят на свобода и луриките, които ни останаха, сънуват мрачни сънища за вълци и синове, и дракони. Стигнали бяхме на един пръст разстояние до това да ги премахнем завинаги! Но драконите не прощават. И не забравят. А вие тримата явно забравяте, че над всичко друго драконите не забравят зло, което им е сторено! Време е да престанете да играете на дребна политика тук и да погледнете към бъдещето. Възлюбения е пропукал основата на нашето знание, но ние я пресъграждаме с нови сънища и пророчества. Можем да си върнем кормилото в ръцете и да подкараме света натам, където ни е най-изгодно. Но всичко това ще свърши, ако погледнем нагоре и видим криле в небесата над Клерес.

Настъпи мълчание. Бавно се изправих. Засрамих се от мокрите си панталони. Бяха полепнали по мен, вече изстинали. Притиснах малкия си вързоп до гърдите и оставих сълзите да бликнат от очите ми. Не бях имала време да заплета съжалителен щит от лъжи. Надявах се сълзите да свършат работа.

— Искам вкъщи. Моля ви. Нищо не разбирам от това. Искам само да си ида у дома.

Погледите им се събраха върху мен, излъчваха различни степени на изненада и неодобрение. Накарах горната си устна да потрепери. Симфи, хубавата млада жена, заговори строго.

— Не говориш на никого от нас, освен ако не ти се каже. Ясно ли е?

Наведох очи. Можех ли да използвам това?

— Да, мадам. Дуалия ми каза да не говоря на никого от вас. Трябваше да го запомня.

Задържах главата си наведена, но се опитвах да ги наблюдавам иззад мигли. Симфи като че ли се почувства неловко. Осмелих се да заговоря с възможно най-детинския глас, който можах да докарам.

— Дуалия каза, че ще говорим само със Симфи. Или с Фелоуди. Тя ме научи да казвам сънища. Искате ли да ги чуете?

Симфи вероятно бе дала знак, нещо, което не видях, защото силен ритник в краката ме просна на пода. Свих се на кълбо.

— Килия — каза хладно Симфи. — На долното ниво. Отведете я веднага.

Единият страж ме сграбчи за гърба на ризата и ме надигна като торба. Гушнах до гърдите си вързопчето си с дрехите с надеждата да ме предпази от удара, който очаквах. Пръстите ми едва докосваха пода. Стражът ме повлече към високите врати. Чух зад мен как Симфи заяви:

— Предлагам по-късно тази вечер да се съберем. Ще поговорим и после ще отидем заедно да видим какво има да ни каже. Дотогава никой не бива да я посещава. Никой.

Старата жена се изсмя.

— О, скъпа малка Симфи! Понеже започна да издава тайните ти ли? Наистина ли вярваше, че вече не знаех…

Вратите се затвориха и заглушиха думите й. Яката ми режеше гърлото. Стиснах я с две ръце.

— Дай й да диша — каза стражът, който не ме държеше, и другият ме пусна на пода. Проснах се долу задъхана. Подуших кръвта на Дуалия по двамата, и чесън. Бяха ужасно мръсни. Особено този, който ме държеше.

— Ставай — каза той и ме срита. Подчиних се, но бавно. В коридора имаше други хора и ни гледаха. Петна кръв по пода. Бяха влачили Дуалия оттук. Щяха да ме сложат в килия близо до нея. С нея? Вцепених се от страх.

— Ще вървиш ли, или да те влачим? — попита същият страж.

— Ще вървя — отвърнах задъхано. Щеше ли да има възможност да се отскубна и да побягна? Но къде да избягам?

Зад нас се чу вик:

— Чакайте!

Беше Фелоуди.

— Реши се да я държим на горното ниво, зад Ключалка на Четиримата. Отведете я там. Ще дойдем скоро.

— Слушаме — отвърна единият страж.

Този, който ме беше държал за яката, ме бутна. Тръгнах покрай добре облечени хора, които ни зяпваха, докато ме караха напред. Отстрани се отвори врата и за миг зърнах красива бална зала. Две момичета на моята възраст, целите облечени в дантела и придружавани от пажове, ме зяпнаха с любопитство. Стражите ме подкараха по-бързо.

Стълбището се изкачваше на широка спирала. На втория етаж тръгнахме по дълъг коридор, осветен мъждиво от лампи в ниши в стените. Нямаше прозорци, а само врати от двете страни на застлания с пътека коридор. Горящото масло миришеше на борова гора.

Минахме покрай една отворена врата и зърнах помещение, чиито стени бяха покрити с лавици с чекмеджета, със стърчащи от тях свитъци. Бяха високи до тавана и ми напомниха за кошер или хартиено гнездо на оси. До дълги маси седяха хора с разгънати ръкописи, затиснати с тежести, имаше мастилници и стойки за перодръжки. Исках да погледам, но когато забавих крачка, един от стражите ме плесна по тила.

— Върви!

Подминахме друга зала, пълна с маси и със стени, покрити с книги вместо свитъци. Писари вдигаха очи от страниците и ни поглеждаха, докато минавахме. Не видях прозорци, а квадрати светъл камък по стената. Никога не бях виждала такова нещо. Някои от хората там не бяха много по-големи от мен, а други бяха по-възрастни и от баща ми. Халатите на всички бяха зелени. Не бяха Бели и предположих, че са Слугите на Белите. Никой не проговори, докато минавахме, но усетих любопитните им погледи.

В края на коридора имаше врата и още едно стълбище нагоре. Беше по-тясно и по-стръмно и едва се катерех. Горе се обърнах и погледнах. Единият страж извърна очи от погледа ми, другият изобщо не ме погледна. Потропа на една врата с малко прозорче с решетки и някаква жена с тъмна коса и кафяви очи дойде и надникна през решетките.

— Какво има?

— Ключалка на Четиримата — каза единият страж.

Тя повдигна вежди.

— За кого?

Той посочи надолу и жената се изправи на пръсти и успя да ме види.

— О. Добре.

Видях, че е озадачена, но отключи вратата и минахме през много малко помещение. Жената се обърна с гръб към нас и отключи втора врата. Заля ни ярка слънчева светлина. Излязохме на равна площадка. Примигах и вдигнах ръка да засенча очите си. Светлината ме удари от белия под и примижах. Площадката беше голяма, с високи стени, и видях страж, който крачеше бавно пред отсрещната стена. Бяхме на покрива на укреплението. Високите кули, които бях видяла, се издигаха от всеки ъгъл на зданието.

— Насам — каза жената.

Тръгнах след нея и стражите тръгнаха зад мен. Държах едната си ръка над замаяните ми от светлината очи и примижавах зад разперените пръсти. Изглеждаше нелепо: аз, мъничката, сред толкова бдителност. Прекосихме откритото пространство и влязохме в тясна пътека с килии с железни решетки от двете страни. Някои бяха заети, но повечето бяха празни. Жената спря и спрях и аз.

Тя ме погледна отгоре.

— Сега чакаме Четиримата, защото само те имат ключовете на последните четири килии. Дай ми тази торба.

Отстъпих вързопчето си с неохота. Тя го отвори и погледна вътре.

— Само дрехи — казах й. Тя мълчаливо прерови дрипите ми и ми ги върна.

Чух изтропването на врата и тихи самодоволни гласове и примижах натам, откъдето бяхме дошли. Четиримата. В мига, в който усетиха, че чакаме, разговорът им прекъсна. До всеки вървеше страж. Тръгнаха отривисто към нас. Симфи извади изящен ключ на златен ланец от джоб, скрит в полите й, връчи го на стража, а той го пъхна в отвора на дълъг лост и го превъртя с рязко изщракване. След това се обърна, а Култри подаде ключ с бяла костена дръжка на своя страж. Ново изщракване. Когато и четирите ключа бяха вкарани и превъртени, жената, която ни бе довела, хлъзна дългия метален лост настрани, отвори вратата и ми махна с ръка да влизам.

Щом минах през вратата, чух дълбок тих глас от следващата килия.

— Какво, Симфи? Нито здрасти дори? Култри, трябва да си измиеш лицето. Изглеждаш нелепо. Фелоуди, нямаш ли някое младоче, с което да мърсуваш днес? А, ето я и Капра. Виждам, че си измила кръвта от ръцете си за днешната визита. Колко официално от твоя страна.

Нито един от Четиримата не реагира. Вече бях в килията си и не можех да надникна в съседната, но се зачудих кой толкова дръзко предизвиква Четиримата. После първата жена от охраната затръшна решетъчната врата. Всеки охранител пристъпи напред да превърти ключа си, да го извади и да го предаде на своя господар или господарка.

— Дете — заговори рязко Капра. — Кажи ми името си и името на баща си.

Бях го репетирала.

— Аз съм Пчеличка Беджърлок, от Върбов лес. Татко ми е холдър Беджърлок. Грижи се за овцете, овощните градини и имотите на лорд Фицрицарин. Моля ви, пуснете ме да се върна у дома!

Очите й бяха безизразни. Не бях излъгала изобщо. Погледнах я искрено.

Без „довиждане“ или каквито и да било думи те се отдалечиха. От съседната килия отново чух тихия глас:

— Единайсет възрастни да заключат едно малко дете. Прави ли са да се страхуват от теб?

Не посмях да отговоря. Притиснала вързопчето до гърдите си, огледах килията. Имаше гърне за ходене по нужда в ъгъла и нисък нар със сламеник и едно одеяло от небоядисана вълна. Задната стена на килията ми беше от ефирен като дантела бял камък; отворите, които пропускаха въздух и светлина, бяха оформени като листа, цветя и раковини. Опитах се да пъхна ръката си в един. Вместваше се и можех да бръкна чак до външната страна. Стената беше дебела колкото ръката ми до рамото. Тези килии щяха да са неприятни през зимата, помислих си. После се зачудих дали в този район изобщо идва зима, а и дали ще живея достатъчно дълго, за да я дочакам.

Килията не беше много по-широка от леглото, с пространство колкото да мога да мина покрай него. Вратата и стената срещу коридора бяха решетки. Имах безпрепятствена гледка към празната килия срещу моята. Нямаше да имам никаква интимност тук, не и за използване на гърнето или за смяна на напиканите ми панталони.

Не можех съвсем да провра главата си между решетките. Огледах докъдето можах коридора, но не видях никого. Имах малко време насаме. Извадих сините панталони, които ми беше дала търговец Акриел. Бях ги носила в нощта, когато я убиха. Любимият й оттенък на синьото. И няколко кафяви петна от кръвта й. Вече имаше зейнали дупки на коленете и маншетите бяха опърпани. Но бяха сухи. Припряно се преобух и проснах мокрите си панталони на пода, за да съхнат.

Седнах на леглото. Сламеникът беше тънък. Смачка се под мен и усетих въжетата на рамката. Реших, че ще е по-удобно да смъкна сламеника от рамката и да спя на пода. Отидох отново до вратата и надникнах навън. Коридорът все още беше празен. Едва тогава си позволих да разхлабя яката на ризата си. Пъхнах брадичката и носа си вътре и помирисах едва доловимия чезнещ аромат на орлови нокти от начупената ми, ронеща се свещ.

— Мама — казах на глас, както не го бях казвала откакто бях много малка. Сълзи опариха очите ми, сякаш изречената дума донесе скръб от гроба, наместо спомен за нея.

— Ти си много, много малка, за да попаднеш в толкова голяма беда — каза тихият глас. Замръзнах и не издадох звук, сърцето ми заблъска в гърдите. Гласът беше дълбок и макар думите да бяха на Общата реч, бяха обагрени с другоземски акцент. — Кажи ми, мъничко същество. Какво лошо си сторило? Или какво лошо Четиримата си представят, че си сторило, за да заслужиш да бъдеш затворено така?

Не отвърнах нищо. Седях, колкото може по-мъничка, без да мърдам, та пращящата слама да не издава, че съм там.

Той помълча дълго. После каза:

— Когато аз бях момче, това беше едно красиво място. Тогава тук нямаше никакви килии. Било е жилище за жените на един император, но когато аз го познавах, на покрива имаше хубава градина. Плетеница перголи смекчаваше слънчевата светлина. Всевъзможни цветя и лечебни билки растяха тук в глинени саксии. Често идвах тук вечер, когато въздухът ухаеше на цъфтящия нощем жасмин. А в най-горещите нощи, когато вятърът от морето прохлаждаше тези стаи, спях тук горе.

Продължи да говори, без да задава въпроси, а аз слушах мълчаливо, докато светлината бавно, бавно чезнеше от дългия летен следобед. Чух жената, която бе отворила вратата, да говори на някого. Никой не й отвърна. Седях неподвижно. Чух стъпките й, а после гласът й стигна отново до мен, по-отблизо.

— На̀.

Този път чух как някой промърмори благодарност. Осмелих се да се смъкна безшумно от леглото и се доближих до вратата. Чух стъпки и тихо подрънкване на чинии на поднос. Стъпките спряха, жена каза нещо и пак й благодариха. Заслушах напрегнато и чух как спря още два пъти, преди да стигне до съседната килия. Беше жената, която бе отключила вратата, за да ме пусне. Остави блюдо на пода и го пъхна без думи под решетъчната врата на съседната килия. Когато дойде до моята, се намръщи и поклати глава.

— Толкова си малка. Ето ти храна. Ще ти донеса и вода.

Пое си дъх, все едно щеше да каже още нещо, но след това само присви устни и се отдалечи. Само две купи бяха останали на подноса й. Чух как спря още два пъти към края на коридора. Значи в тези двайсетина килии бяхме седмина затворници.

Придърпах купата и я погледнах. Твърдите парчета зеленчук бяха със странен оранжев цвят. Бяха шест, върху подложка от непознато за мен зърно. Късчета зеле подсилваха миризмата и имаше още някаква зелена билка, ситно накълцана и поръсена отгоре. В яхнията беше пъхната къса дървена лъжица. Изядох всичко, въпреки че билката щипеше езика ми. А когато жената се върна, за да прибере купата, и ми остави гърненце с вода с плоско дъно и тясно гърло, я изпих почти всичката. Заделих малко с мисълта, че ако утре ми донесе още вода, с тази може да си измия лицето.

Дългата вечер преля в тъмна нощ. Пазачката дойде, за да запали лампа — дебело гърне с малък фитил, стърчащ от гърлото му. Пламъкът гореше много бял и миришеше на борове. Нощният вятър шепнеше през стените и донасяше миризмата на морето. Седях на ръба на леглото и мислех как Четиримата обсъждат какво бих могла да съм, и се чудех какво бих могла да ги накарам да повярват, че съм. Знаеха твърде много. Капра знаеше, че баща ми е Неочакваният син. Бях им казала, че съм само детето на един слуга, откраднато от опустошения ми дом, само едно простичко малко момиче. Ако повярваха това, щяха ли да ме освободят? Или да ме убият — едно нищо неструващо същество.

Ако научеха какво ми бяха казали сънищата, че съм, със сигурност щяха да ме убият.

Исках Вълка Баща, но не смеех да сниша стените си. Ами ако имаше други тук в Клерес, притежаващи същите сили като Винделиар?

Нощта ставаше все по-тъмна. Чувах шепот от другите килии, но не можех да различа думите. Зачудих се що за хора държат тук и какво са направили. Станах и отместих одеялото — не ми трябваше на толкова топло място. Смъкнах обувките си и ги сложих спретнато една до друга. Издърпах жалкия смачкан сламеник от рамката на леглото, проснах го на пода до вратата и го сгънах на две, за да стане малко по-дебел и по-мек. Сложих одеялото върху него, свих се отгоре и затворих очи.

Събудих се със сълзи на бузите и стегнато гърло. Усетих дланта на татко ми на главата си и посегнах да я сграбча.

— Тате! Защо ти отне толкова много време да ме намериш? Искам да си ида у дома.

Той не отвърна, а нежно прокара пръсти през сплетените ми къдрици. След това дълбокият плътен глас заговори отново:

— Тъй. Мъничко. Какво все пак направи?

Затаих дъх и се надигнах. Светлината от гърнето едва стигаше до мен. Отдръпнах се от онова, което ми показа смътната светлина. Една ръка се беше пресегнала от съседната килия в моята. Кожата беше най-черното, което бях виждала някога на живо същество. Тази ръка беше докосвала главата ми. Помъчих се да успокоя дъха си.

Гласът заговори отново.

— Как може да се боиш от мен? Между нас има стена. Не мога да ти направя нищо лошо. Говори ми, мъничко. Защото съм тук от толкова дълго и никой друг не ми говори. Бих искал да знам какво става в големия свят навън. Какво те доведе тук?

Ръката се обърна и видях по-светла длан. Представих си, че онзи, чиято е ръката, лежи на пода на съседната килия, с рамо притиснато силно в решетъчната стена, за да стигне до моята килия. Нищо повече не каза и ръката му просто остана да лежи там, отворена и умоляваща.

— Кой си ти? — попитах. И след това: — И какво си направил ти?

Убиец ли ми беше съсед? Напомних си колко мила беше Дуалия в началото с мен. Нямаше толкова лесно да ме излъжат пак.

— Аз съм Прилкоп. Бях Белия пророк на своето време, но това беше преди много, много години. Минал съм през много, много промени на кожата в живота си.

Смътен спомен се пробуди у мен. Дуалия ли беше казала това име? В писанията на баща ми ли го бях прочела?

— А защо съм тук ли? — продължи той. Говореше много тихо. Доближих се до решетките, за да го чувам по-добре. — Защото говорех истината. Защото изпълнявах дълга си към света. Хайде, дете, няма защо да се боиш от мен, а мисля, че имаш нужда от приятел. Как се казваш, мъничко?

Не исках да му кажа. Вместо това попитах:

— Защо никой не ти говори?

— Страх ги е от мен. Или по-точно, страх ги е от онова, което биха могли да чуят. Страх ги е, че може да научат нещо, което ще ги затрудни.

— Не мога да съм в по-голямо затруднение.

Имах предвид едно. Той възприе думите ми другояче.

— Мисля, че е напълно възможно това да е вярно. Аз също не мога да имам повече затруднение, отколкото вече имам. Тъй. Разкажи ми историята си, мъничко.

Мълчах и мислех. Не можех да се доверя на никого. Всичко, което му кажех, можеше да го каже на други. Можеше ли това да ми е от полза?

— Дойдоха в къщата ми посред един светъл снеговит ден. Точно преди Зимния празник. За да ме откраднат. Защото мислеха, че аз съм Неочакваният син. Но не съм.

Опитах се да съм колкото може по-предпазлива с това, което му казвах, но щом започнах да говоря, думите се заизливаха от устата ми, често объркани или задавени до писукане от стегнатото ми гърло. Не сложих ръката си в неговата, но по някакъв начин в един момент той държеше мръсните ми боси стъпала в голямата си черна длан.

Говорех на кръгове, разказвах част от историята си и после се връщах, за да обясня за Винделиар и да му кажа как скрих Настойчивост под наметалото си, но той може би беше мъртъв вече, така или иначе, и как бяха отвлекли Шън с мен, но тя бе успяла да избяга. Започнах да треперя, докато му разказвах, а той само стисна леко стъпалата ми и не каза нищо. Настоявах и настоявах, че отвличането ми е ужасна грешка. А когато обърканият ми разказ се разсипа в сълзи и несвързани думи, той отрони:

— Горкото мъничко същество. Ти не си Неочакваният син. Знам, защото съм го срещал… и неговия пророк.

Затаих дъх. Беше ли това някаква хитрина? Но следващите му думи бяха още по-плашещи.

— Аз те сънувах. Ти стана възможна в деня, когато Възлюбеният бе върнат от смъртта, отменяйки толкова много и много сънни пророчества. В онзи ден разбрах, че нещо е разкъсало всички възможни бъдещета и ги е заменило с нови възможности. Това ме ужаси. Вярвал бях, че дните ми на сънен пророк са добре и истински преживени. Че времето ми е приключило и че мога да се върна у дома. Тогава дойде сънят за теб. О, не знаех, че ще си ти, разбира се. Но бях стъписан. И уплашен от идването ти.

— Опитах се да го направя по-малко вероятно. Веднага щом Възлюбеният и неговият Катализатор се върнаха при мен, при първата възможност, ги убедих да се разделят. Мислех, че съм направил достатъчно, за да изместя света на по-добра пътека. — Голямата му длан се стегна за миг около стъпалото ми. — Но когато отново започнах да сънувам за теб, разбрах, че е твърде късно. Ти съществуваше. И със своето съществуване създаде много възможни отклонения от верния Път.

— Сънувал си за мен? — Избърсах мокрото си лице с предницата на ризата си.

— Да.

— Какво сънува?

Дланта му се отпусна под ходилата ми. Не ги помръднах. Думите му потекоха бавно като капещ мед.

— Сънувах много сънища. Не винаги за теб, но за видове бъдеще, които ставаха възможни когато ти съществуваше. Сънувах вълк, който смъкна маската на един кукловод. Сънувах свитък, който се разгъна сам. Сънувах мъж, който изтърси дъски от себе си и се превърна в два дракона. Сънувах…

— Този и аз го сънувах! — Изрекох го преди да преценя дали трябва.

Тишина, освен шепота на други двама затворници в коридора.

— Не съм изненадан. Макар че съм уплашен.

— Но защо онези сънища съм аз?

Той се засмя тихо.

— Сънувах огнена вихрушка, дошла да промени всичко. Пресегнах се да взема ръката й. Знаеш ли какво стана?

— Тя те изгори?

— Не. Предложи ми крачето си. Малкото босо краче.

Дръпнах стъпалото си все едно аз бях изгорената. Той се засмя тихо, много кротко.

— Стореното — сторено, мъничко. Вече те познавам. Не очаквах, че ще си дете. Тъй. Сега ще ми кажеш ли името си?

Помислих внимателно.

— Казвам се Пчеличка.

Той помълча. Ръката му все още бе на пода на килията. Помислих, че сигурно му е много неудобно да лежи на пода и да се пресяга към килията ми така.

— Ако си ме сънувал, можеш ли да ми кажеш какво ще се случи с мен?

Мълчанието му бе като завеса. Маслото в гърнето в коридора свършваше. Нямаше нужда да поглеждам натам, за да знам, че пламъкът потрепва на края на фитила и скоро ще угасне. Накрая плътният глас проговори отново.

— Нищо не се случва с теб, Пчеличке. Ти се случваш на всичко.

Бавно отдръпна ръката си. Не проговори повече онази нощ.