Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (24)

22.
Пеперуденото наметало

Осите жилят, когато гнездото им е застрашено. Отидох да донеса гърне за цветя за майка ми. Взех едно най-отгоре от купчината, без да знам, че осите са си направили гнездо в другото под него. Излетяха на рояк и ме подгониха. Ужилиха ме на много места и болката беше като огън, който се врязва в плътта ми. Осите не са като пчелите, които трябва да преценят една атака срещу собствения си живот. Осите са по-скоро като хората, могат да убиват многократно и пак да продължават да живеят. Бузата и вратът ми бяха подути, а ръката ми се беше превърнала в безформена буца, с пръсти като наденички. Майка ми сложи на ужилените места сок от папрат и студена кал. А после взе масло и огън и ги уби всичките, изгори гнездото и неизлюпените им деца в отмъщение за това, което бяха направили на дъщеря й. Това беше още преди да мога да говоря ясно. Бях стъписана от омразата й към тях; наистина не бях знаела, че майка ми е способна на такъв хладен гняв. Когато я зяпнах, докато гнездото гореше, тя ми каза: „Докато съм жива, никой няма да те нарани и да ходи ненаказан за това.“ Тогава разбрах, че трябва да внимавам какво й казвам за другите деца. Татко ми може да е бил убиец някога. Майка ми си остана.

Из дневника на Пчеличка Пророчица

Има толкова много песни за плаване до края на света. Според някои човек прехвърля огромен водопад и стига до земя на кротки и мъдри хора и странни животни. В други приказки моряците стигат до земя на разумни говорещи животни, които намират хората за отвратителни и доста глупави. Тази, която най-много ми хареса, беше приказка за плаване отвъд всички известни карти и намиране на място, където ти все още си дете и можеш да говориш с детето и да го предупредиш да направи по-добър избор. Но на това пътуване бях започнал да чувствам, че когато отплаваш до края на света, навлизаш в свят на безкраен труд и скука и гледаш същия воден хоризонт всеки ден.

Реалността с плаването до края на всички познати карти беше, че непознатата територия на един беше домашната локва на друг. Парагон уверяваше, че е плувал до Клерес и прилежащите острови, когато бил кораб на Игрот, и че дори Кенит бил там като момче. Игрот бил обсебен от мисли за прорицатели и поличби, черта, която според някои разкази се беше предала на Кенит. Екипажът, който бяхме взели в Делоград, включваше компетентна навигаторка. Никога не беше плавала до Клерес, но разполагаше с карта от дядо й. Беше опитна и след като търговските маршрути, познати на Алтея и Брашън, се изгубиха в далечината, прекарваше повечето си време с тях. Нощем се съобразяваха със звездите и тя извикваше курс на Парагон, и повечето нощи той го потвърждаваше.

Бавните дни преливаха един в друг. Имаше дребни разсейвания. Един ден, когато нямаше сериозен вятър, Клеф извади една тръба и ни изсвири вятър. И да беше магия, беше от такъв вид, че нито можах да я усетя, нито бях виждал нещо такова. Престорих се, че е съвпадение. На Нас му се заби треска в крака и се инфектира. Алтея му помогна да я извади и я обработи с билки, които ми бяха непознати. Дадоха му един ден почивка. Пъстра беше станала член на екипажа. Всеки момент, когато не беше с Амбър, прекарваше с Парагон. Возеше се на рамото на фигурата или дори на главата й. Когато ветровете бяха добри и той пореше през вълните, летеше пред него.

Тъжното със скуката е, че човек се научава да я цени едва когато бъде разбита от някое бедствие или заплахата за такова. Гледал бях промяната в отношенията между членовете на екипажа ни от разстояние, виждах напреженията, които носи всяко дълго пътуване или военна кампания. Надявах се да видя, че тези вътрешни бури се разбиват или ни подминават, но един следобед, докато работех с Лант по кърпенето на платно, той ми каза думите, от които се бях страхувал:

— Кенитсон харесва Спарк. И я харесва прекалено много.

— Забелязах, че я харесва.

Всъщност бях забелязал, че почти целият екипаж я харесва. И че отначало бяха гледали на нея като на съперник и Брашън неведнъж беше викал на момичето, че е безразсъдна в усилията си да се покаже като по-добър моряк. Но тази надпревара беше преляла в стабилно приятелство. Спарк беше жива, дружелюбна, способна на тежък труд. Носеше тъмната си къдрава коса на дебела непокорна плитка и босите й стъпала бяха загрубели от тичането по палубата и катеренето по такелажа. Слънцето я беше изпекло тъмна като лъскаво дърво, а трудът беше направил мишците й мускулести. Излъчваше здраве и дружелюбие. И очите на Кенитсон я следяха, докато работеше, и той почти винаги успяваше да седне срещу нея на масата в камбуза.

— Всички го забелязват — отвърна Лант мрачно.

— И това е проблем?

— Не е. Все още.

— Но мислиш, че ще бъде?

Той ме изгледа невярващо.

— Ти не мислиш ли? Той е принц, свикнал е да получава всичко, което поиска. И е син на изнасилвач.

— Той не е баща си — отвърнах кротко, но не можех да отрека тръпката на безпокойство, което думите му бяха събудили у мен. Зададох следващия си въпрос предпазливо. — Спарк притеснена ли е от това? Помоли ли те за защита?

Той помълча, преди да отвърне.

— Не, още не. Не мисля, че тя вижда опасността. Но не искам да чакам нещо да се случи.

— Значи ме молиш да се намеся?

Той мушна иглата си през тежкото сгънато платно.

— Не. Просто искам да го знаеш, преди да се е случило нещо. Може би ще ме подкрепиш, ако се стигне до това.

— Няма да се стигне до това — отвърнах.

Той ме погледна с ококорени очи.

— Ако си разумен, няма да правиш нищо, докато Спарк не те помоли за защита. Тя не е този сорт момиче, което бяга и се крие зад мъж. Ако има затруднение, би трябвало да може да се справи с него. И смятам, че най-бързият начин да я ядосаш би бил да се намесиш преди да е помолила за каквато и да било помощ. Ако искаш, ще говоря с капитаните за това. Това е техният кораб, те поддържат реда на него. Знам, че имаш чувства към Спарк, но…

— Стига. Ще направя каквото ме посъветва.

Стисна зъби и започна да шие енергично.

През остатъка от деня наблюдавах Спарк и Кенитсон. Не можеше да се отрече, че той й обръща внимание и че на нея това вероятно й допада. Не видях да флиртува с него, но се смееше на шегите му. И можех да разбера Лант: ограничен от честта и дълга, той може би се дразнеше, като го виждаше. Това едновременно ме отегчаваше и ме караше да завиждам на младостта им. Колко години бяха минали, откакто бях усещал жегванията на ревност и болезнените съмнения от това да обичам някого, когото не мога да имам? Беше едновременно облекчение, че съм се освободил от такова терзание, и напомняне за годините, които носех на раменете си.

Колебаех се на ръба на намесата. Мъчех се да реша дали трябва да проведа един разговор насаме със Спарк, но се боях, че ще изглежда повече като упрек към нея. А ако поговорех с принц Кенитсон… не знаех как ще реагира. Ако това негово внимание се окажеше само приятелско флиртуване, щях да се почувствам като глупак, забъркал се където не му е работата. А ако имаше искрени чувства към Спарк, допусках, че ще реагира като мен, когато лейди Търпение се бе опитала да ме предупреди да не се занимавам с Моли. Ситуацията се усложняваше още повече от засилващото ми се приятелство с младежа. Гордостта му все още го правеше сприхав, но личеше, че полага всички усилия да стане стабилен моряк. Започваше да навиква сам да пере дрехите си и изобщо да върши нещата, които слугите му бяха вършили още от раждането му, въпреки че все още не беше сигурен дали екипажът му се подиграва, или се шегува с него, когато някой го включеше в шега. Гордостта бе твърде висока стена, за да я пробие, но се опитваше.

Вече неведнъж бях измъквал пеперуденото наметало от скривалището му и обикалях като призрак палубата, скрит под него. На един кораб, където има ужасно малко място за усамотяване, това ми предлагаше мъничко скрито пространство, където можех да седя, без някой да се промъкне до мен. Пренебрегван бях от всички. Дългото ми време като шпионин на Сенч завинаги беше разяло всякакво чувство на гузна съвест, каквато можех да изпитвам от това, че подслушвам разговори на други хора, но ги търсех преднамерено на кораба. Близкото приятелство на Ант с нашата навигаторка от Делоград определено не беше моя работа, нито се опитвах да чуя мрачните разговори на Алтея и Брашън на кърмовата палуба.

Една вечер намерих обичайното си тихо място заето от двама от моряците от Делоград, седнали да пушат. Тръгнах беззвучно към носовата палуба. Спрях се, както се надявах, на безопасно разстояние и изпитах лека тревога, като видях Кенитсон проснат по гръб на палубата. Направих още две предпазливи стъпки и видях, че очите му са затворени, но гърдите му се надигаха и спадаха в бавния и стабилен ритъм на човек, потънал в дълбок сън.

Парагон заговори тихо като родител до леглото на спящо дете.

— Знам, че си там.

— Предполагах, че ще го усетиш — отвърнах тихо.

— Приближи се. Искам да говоря с теб.

— Благодаря, но мисля, че ще е най-добре да говоря с теб оттук.

— Както желаеш.

Кимнах мълчаливо. Опрях гръб на перилото, отпуснах глава назад и се загледах към звездите.

— Какво? — попита корабът. Беше скръстил ръце и гледаше през рамо към мен.

Лицето му беше толкова като моето, каквото беше навремето, че не бях сигурен дали говоря с него или със себе си.

— Някога, преди много време, се опитах да се махна от всичко. От семейството ми, от дълга ми. За известно време това като че ли ме правеше щастлив. Но всъщност не.

— Говориш за самовъзстановяването ми. Превръщането ми в двата дракона, които са били затворени в това дърво за шест ваши поколения.

— Да.

— Мислиш, че ще бъда нещастен?

— Не знам. Просто мисля, че би могъл да поискаш да премислиш. Имаш семейство. Обичан си. Ти си…

— Аз съм пленен.

— И аз бях. Но…

— Не възнамерявам да оставам кораб. Спести си дъха, човече. — След малко добави: — Може да приличаш на мен, но аз не съм ти. Моите обстоятелства са напълно различни. И не аз помолих да се събудя за това служене.

Помислих да кажа, че никога не съм желал ролята, която ми беше наложило семейството. После се зачудих дали е така. Гледах как гърдите на Кенитсон се повдигат и спадат бавно. Много бавно. Започнах да се смъквам на едно коляно до него, но корабът заговори.

— Той е добре. Не го буди.

Малкият талисман, изваян с профила на баща му, лежеше във вдлъбнатината между ключиците му, тънката сребърна верижка бе притисната силно в плътта му. Помислих колко няма да ми хареса да имам нещо такова стегнато около гърлото ми.

— Това не го притеснява — каза ми Парагон.

— Може ли да му говори?

— Защо те интересува? Няма нищо общо с теб.

— Би могло да има.

„Внимавай, Фиц.“ За миг се зачудих дали обсъждането на това с кораба е по-безопасно, отколкото ако го поставя пред Алтея. Вдишах предпазливо.

— Има една млада жена на палубата, Спарк. Тя е под моята закрила.

Корабът изсумтя пренебрежително.

— Знам я. Доволен съм от нея. И едва ли се нуждае от закрилата ти.

— Тя е много способна, но не желая да я видя вкарана в обстоятелства, в които се налага да се защитава сама. Ако се стигне до това, не мисля, че би тръгнало добре за Кенитсон.

— Какво намекваш? — попита корабът и усетих внезапния натиск на ума му срещу защитите ми. Стегнах стените си, макар и твърде късно. Горната устна на фигурата се вдигна в почти вълче ръмжене. — Толкова ли лошо мнение имаш за него?

— Никога не съм чувал някой да отрича онова, което баща му направи на Алтея. А талисманът от чародейно дърво, който носи, е пълен с мислите на баща му. Защо не би трябвало да съм притеснен?

— Защото той не е баща си! Не носи спомените на баща си. — Корабът замълча, след което добави злостно: — Аз ги нося. Взех ги, за да не може никой друг да ги носи.

А след това бях захвърлен по очи на грубото дърво на палубата. Одрах си дланите и коленете. Понечих да се надигна, но гърбът ми изведнъж се оказа притиснат от тежестта на мъжко тяло, една дебела ръка беше като железен лост на гърлото ми. Започнах да се боря, но той беше по-едър от мен и по-тежък. Брадата му изстърга по скулата ми и гласът му заръмжа:

— Виж се какъв си хилав. Опъвай се колкото щеш. Харесва ми буйна езда.

Другата ръка стисна косата на темето ми и притисна лицето ми в дървото. Опитах се да махна ръката му от гърлото си, но дебелите извезани ръкави на ризата му се хлъзгаха и изплъзваха от хватката ми.

Понечих да изкрещя, но не можех да си поема въздух. Опрях длани в палубата и се помъчих да отхвърля тялото му от моето. Чух как друг мъж се изсмя и този отгоре ми се притисна върху мен. Щом ръката му над трахеята ми прекъсна всичкия въздух и в тъмното пред очите ми засвяткаха искри, усетих с ужас какво се кани да ми направи.

Върнах се рязко в съзнание като себе си, Фиц. Отпуснах пръстите, вкопчени в ръка, която не съществуваше.

— Не си тръгвай, човече от Бък. Стой където си и ще споделя още малко от младостта на Кенит с теб. Имам много спомени. Много часове с него, как пълзи, разкъсан и кървящ, натам, където Игрот не би могъл да го достигне. Нощи на треска, разтърсваща тялото му, дни, когато очите му бяха подути от бой. Позволи ми да споделя с теб още от чудесните си семейни спомени.

Усетих, че ми призлява, но това само усили негодуванието ми.

— Ако той… ако са му направили това, как е могъл да понесе да го прехвърли на други? Как е могъл да понесе да се превърне в същото чудовище?

— Интересно, че друг човек не го разбира повече от мен. Може би това е било единственият му начин да се отърве от него. Да не бъде жертва, като стане… насилникът? Не можеш да си представиш как се бореше с чудовищата, които нападаха сънищата му. Как се бореше да стане всичко, което Игрот не беше. Игрот понякога имитираше финес на благородник. Беше фасада и не знам откъде бе дошла.

— Кенит така и не разбра нещата, които Игрот го принуждаваше да прави — продължи Парагон. — Да се облича като изящен малък мъж в дантелена риза и да обслужва Игрот на масата, само за да може по-късно пиратът да го набие, да разкъса дрехите му и да ги смъкне. Кенит беше този, който обезобрази лицето ми. Знаеше ли това? Държах го в ръцете си, когато го направи. Игрот се смееше, докато момчето изсичаше очите ми. Беше наша сделка. Кенит щеше да ме ослепи, а Игрот нямаше да го изнасилва повече. Но Игрот никога не спазваше думата си към никого, за нищо. Ние обаче я спазихме. О, да, спазихме обещанията, които дадохме в тъмните и кървави нощи!

Чух как корабът изскърца със зъби. Вълната от чувства, която ме връхлетя, накара сърцето ми да затупти и дъхът ми се учести. Зачудих се, че Алтея и Брашън не дойдоха на бегом. Корабът говореше в ума ми.

— О, те предполагат и подозират, но не знаят всичко, което се случи на палубите ми. Нито са в течение на разговора ни сега. Всичките онези години, с тялото ми заклещено като кораб и умът ми заклещен като пребито момче! До деня, в който ги убихме. Той ги отрови всички, с трески от моето лице, стрити и смесени в супата им. А когато всички се поболяха, всички пълзяха и се стискаха за коремите, Кенит ги довърши. Със същата брадва, с която взе очите ми, взе живота им, един по един, и тяхната кръв и спомени се просмукаха в палубите ми. Всеки, който го беше гледал опозорен и унизен, усети ударите на брадвата. И Игрот, последен от всички. Толкова обичливо го разчлени.

— Тъй че аз имам и всички тези спомени, човече от Бък. — Помълча известно време. Обърна ми гръб и се загледа над водата. — Можеш ли да си представиш, човече? Едно младо същество, което обичаш, да понася такива неща, докато ти стоиш отстрани безпомощно? Неспособен да убиеш мъчителя му, без да убиеш него? Отново и отново взимах спомените му. Два пъти взех смъртта му и го опазих, докато можеше да понесе да се върне отново в тялото си. Можех да приглуша онези спомени, но не можех да ги изтрия.

Гласът му стана странно отдалечен, сякаш говореше за събития, случили се преди сто години.

— Кенит не можеше да понесе да опази онези спомени. Щеше да се наложи да се самоубие. Тъй че вместо това уби мен. Съгласихме се на това. Не исках да живея с онези спомени повече, отколкото искаше той. Убихме ги всички, един по един, и Игрот последен. След това Кенит събра хубав дял от плячката, която беше тогава на борда, отвори люковете ми и погледа от корабната лодка, докато се накланях и поемах вода, и накрая се преобърнах и потънах… Опитах се да умра. Мислех, че ще умра. Но аз не се нуждая от въздух и не се нуждая от храна. Висях там, преобърнат с корпуса нагоре под водата. Вълните ме тласкаха насам-натам, а след това ме подхвана течение. А когато осъзнах, че ме носи към дома, към Бинград, се оставих. Тъй че след време ме намериха, с корпуса нагоре, в устието на залива на Бинград, пречка за навигацията. Извлякоха ме на един бряг, издърпаха ме извън досега на приливите и ме оковаха там. Лудия кораб. Пария. И там ме намериха Брашън Трел и Амбър, и Алтея.

Имаше звезди в нощното небе над нас и той пореше гладко вълните, тласкан от лек, но постоянен вятър. Можеше да сме единствените живи неща на света. Младият мъж, проснат на палубата, не беше помръднал и се зачудих дали Парагон го държи потопен в сън. Зачудих се колко от тази история би споделил с Кенитсон и защо я беше споделил с мен.

— Нищо няма да му дам от това — каза ми корабът. — Когато тръгна като дракони, всичко ще отиде с мен.

— Мислиш ли, че човешките спомени ще изчезнат, когато се превърнеш в твоите дракони?

— Не. — Каза го убедено. — Спомените на дракони и споменът на влечугите, които преминават между яйцето и дракона, са това, което ни прави цели. Ние не забравяме нищо, не и ако сме обвити и излюпени правилно. Ще се отърся от тялото на този кораб, но винаги ще нося с мен ужаса на онова, което човешките същества могат да си правят едни на други за забавление.

Открих, че нямам какво да кажа на това. Погледнах спящия младеж.

— Значи той никога няма да научи какво е преживял баща му?

— Знае достатъчно. Това, което малката Ета и Уинтроу, и Соркор знаеха, той го знае. Не е нужно да понася същинските спомени. Защо трябва да знае повече от това?

— За да разбере това, което е направил баща му?

— О. Знанието за това, което понесе детето Кенит, помага ли ти да разбереш това, което направи мъжът Кенит?

Вслушах се в ударите на сърцето си.

— Не.

— И на мен. Нито би помогнало на него. Тъй че защо да го обременяваме с това?

— Може би за да не направи никога същото?

— Онова късче от драконова утроба, което младежът носи вързано на гърлото си, изваяно в образа на баща му, беше носено от майка му много повече години, отколкото от Кенит. Тя прекара детството си като курва. Можеш ли да си представиш, че мислеше за Кенит като за първия човек, отнесъл се с нея с доброта? Че го обикна затова, че я спаси от онзи живот?

— Не го знаех — промълвих.

— Повярвай ми, Кенитсон знае повече за изнасилването, отколкото би си признал, и се съмнявам, че извършва над други онова, на което майка му гледа с отвращение. — Пое си дълбоко дъх и го издиша на въздишка, звук като вълни по ситен пясък. — Може би затова майка му го върза толкова стегнато на гърлото му, преди да му позволи да се качи на борда.

Кенитсон се размърда. Отвори очи и се загледа безмълвно към небето. Затаих дъх и останах неподвижен. Наметалото ми не беше съвършена защита. Носеше структурата, цвета и привидното измерение на онова, което бе зад мен, но вятърът го къдреше и подозирах, че ще изглежда странно. Все пак той не погледна към мен. Заговори на небето, или на кораба.

— Трябваше да се родя на тези палуби. Да отрасна. Толкова ми липсваше.

— Взаимно е — отвърна Парагон. Гласът му бе добродушен. — Няма връщане, синко. Ще вземем това, което имаме сега, и ще го съхраним с нас завинаги.

— Когато се превърнеш в дракони, ще ме оставиш.

— Да.

Кенитсон въздъхна.

— Дори не ти трябваше да помислиш за това.

— Всеки друг отговор би бил невъзможен.

— Би ли се върнал на гости? Или просто ще си заминеш завинаги?

— Това не знам. Как бих могъл да знам?

Кенитсон попита съвсем като момче:

— А какво се надяваш, че ще направиш?

— Мисля, че ще трябва да се науча отново да бъда дракон. И ще бъдем двама, аз и все пак не аз. Не мога да говоря за това, което се случва после. Мога само да кажа, че за дните, които са ни останали да сме заедно, ще бъда тук с теб.

Отдалечих се невидим и безшумен като призрак. Този разговор не беше за мен. Имах достатъчно своя болка, без да слушам друго дете, изоставено от баща. Бях стоял твърде дълго с носовата фигура. Възможно беше и Амбър, и Спарк да спят. Движех се по палубата на паузи, отбягвайки екипажа. В тъмното на стълбището застанах до вратата и безшумно смъкнах наметалото. Тръснах го и го сгънах грижливо. Почуках три пъти. Никой не проговори, тъй че я открехнах леко.

Шутът лежеше по гръб на пода. През тесния отвор влизаше смътна светлина, достатъчно, колкото да го различа.

— Фиц — поздрави ме той свойски.

Погледнах го, после — горния нар.

— Спарк?

— На смяна е тази нощ. Тъй. Пак пеперуденото наметало?

— Как разбра?

— Чух шумоленето на тъкан отвън. Предположих, че е наметалото, и ти току-що го потвърди. Къде шпионираше?

— Не шпионирах. Това е просто начин да съм сам. Да съм невидим дори когато наблизо има други. Но прекарах известно време с Парагон.

— Това е опасно развлечение. Отдръпни се, моля. — Преместих се, докато гърбът ми не опря вратата. Той сви бързо колене до гърдите си и се опита да скочи на крака. Не успя, удари хълбока си в нара със сила, която щеше да остави отоци. Не изскимтя от болката, само се вдигна бавно и седна на нара. — Още не ме бива съвсем за това. Но ще го направя.

— Знам.

Ако волята можеше да направи нещо възможно, то и Шутът можеше да овладее старите си акробатични номера.

Издърпах старата си торба изпод леглото. Бръкнах вътре, намерих огнената тухла на Праотците и се уверих, че е изправена, преди да пъхна сгънатото наметало до нея. Бръкнах надолу покрай сгънатия плат и книгите на Пчеличка. Опипах тръбите със Среброто през ризата, с която ги бях увил. Взривяващите се гърненца на Сенч на самото дъно. След като се уверих, че всичко е безопасно наместено, попитах небрежно:

— Още някакви сънища, Шуте?

Той изсумтя пренебрежително. След малко каза:

— Трябваше да се сетя, че Парагон ще знае за сънищата ми. Какво ти каза?

— Нищо за това, което сънуваш. Но сподели с мен, и то по впечатляващо ярък начин, малко от онова, което е оформило Кенит. — Проврях гърба си под горния нар и седнах до Шута. Трябваше да наведа глава, за да се побера. — Какви чудовища са хората! Бих предпочел да съм вълк.

Той ме изненада, като внезапно се облегна на мен.

— И аз. — След малко добави: — Съжалявам. Бях ти ядосан. Не беше честно. Но също не беше честно да се съмняваш в сънищата ми. Докосвали ли сте си отново умовете с Пчеличка?

— Не. Опитах няколко пъти, но не можах да я намеря. Трябва да съм много внимателен. Сенч бушува като буря. Два пъти стигна до мен, настоя да се свържа с него. Отначало усетих и Копривка, и котерията, които се опитваха да го овладеят. Да го затворят в тялото му. Последния път изобщо не ги усетих. Но ако Сенч ме подгони и Пчеличка попадне в това, то като нищо би могло да изгори дарбата й. Тя беше много неуверена и я отблъснах. Знам, че я смутих. — Замълчах. Това бе достатъчно за него. Болката и срамът си бяха за мен.

— Нищо не ми каза за това.

— Беше сърдит. — Замълчах. — Тъй. Твой ред е. Какво сънува?

Той мълчеше.

Опитах се да придам лекота на гласа си.

— Предполагам, че двамата умираме. Отново.

Той си пое дъх и облечената му в ръкавица ръка потърси китката ми.

— Не искам да спя, Фиц. Седя тук на нара в тъмното и ден, и нощ, и се мъча да не заспя. Защото не искам да сънувам. Но сънувам. И подтикът да изговоря сънищата, да ги запиша е толкова силен, че ме поболява. Но не мога да ги запиша, защото нямам достатъчно зрение, дори да имах мастило. И не искам да ги разказвам на никого.

— Прилошава ти от това, че не можеш да споделиш сънищата?

— Като обсебеност е. Истинските сънища трябва да бъдат изговаряни и споделяни. Най-малкото — записвани. — Засмя се тихо. — Слугите разчитат на това. Обират сънищата на онези нещастни полу-Бели както селяните берат грозде. Всичко отива в тяхната библиотека на сънища и прорицания. Всичко е обработено, като отвяването на плявата от зърното. Всичко е съхранено. Отнесено и съотнесено. Готово да го приложат, да видят какво могат да предскажат и как могат да спечелят от това. — Облегна се на мен като дете, бягащо от кошмари, и го прегърнах. Той поклати глава. — Фиц. Те ще знаят, че идваме. Разполагат с Пчеличка и знаят, че идваме. Това не може да свърши добре за никого от нас.

— Тогава ми кажи. Не ме оставяй да вляза сляп в това.

Той се изсмя задавено.

— О, не. Аз съм този, който влиза сляп, Фиц. Ти умираш. Удавяш се. В тъмнина, в студена морска вода и в кръв се удавяш. Там. Вече го знаеш. Не знам какво добро ни носи това, но знаеш. — Усетих как раменете му се отпуснаха в сумрака. — А аз имам малкото облекчение, че съм казал сънищата си.

Прониза ме студ. Устата ми можеше да твърди, че не му вярвам, но вътрешностите ми вярваха.

— Не би ли могло да замръзна до смърт? — попитах с лъжливо лековат тон. — Чувал съм, че човек просто заспива и се свършва.

— Съжалявам — отвърна той и долових в гласа му същото усилие. — Не аз решавам как става. Просто ми се казва, че става.

— А ти?

— Това е най-лошата част. Мисля, че аз го преживявам.

За миг изпитах облекчение. После то изчезна. Шутът не беше сигурен за оцеляването си.

— А Пчеличка? — Гласът ми трепереше. — Знам, че си я сънувал жива. Спасяваме ли я? Връща ли се у дома?

Той заговори колебливо.

— Мисля, че тя е като теб. Кръстопът на много възможни видове бъдеще. Виждал съм я да носи корона с променящи се върхове от пламък и тъмнина. Но също така се появява като счупени окови. Която освобождава неща. И като счупен съсъд.

— Какво е счупеният съсъд?

— Нещо разбито непоправимо — промълви той.

Моето дете. Дъщерята на Моли. Разбито непоправимо. Някаква част от мен беше знаела, че преживелиците би трябвало да й направят това. Щеше да е също толкова разбита, колкото бяхме Шутът и аз. Мисълта за това нарани нещо вътре в гърдите ми. Гласът ми изхриптя.

— Добре. Кой не би се разбил? Аз бях разбит. Ти беше разбит.

— И двамата излязохме по-силни.

— Двамата излязохме — поправих думите му. Така и не бях сигурен, че разбирам какво ми беше направило изтезанието на Славен. Част от мен беше умряла в онази килия, и буквално, и фигуративно. Жив бях днес. Никога не бях знаел дали не съм изгубил повече, отколкото бях намерил. Безполезно беше да се чудя. — Какво друго? — попитах.

Главата му се люшна леко напред, а след това се вдигна рязко. Промених въпроса си.

— От колко време си буден?

— Не знам. Задрямвам, а след това се събуждам и не знам колко дълго съм спал. Слепотата е странна, Фиц. Нито ден, нито нощ. И нито тъмнина, ако искаш да знаеш.

— Някакви други сънища или мисли, които искаш да споделиш с мен?

— Сънувам орех, който е опасно да се счупи. Понякога чувам безсмислен брътвеж: „Клопката ловецът е и ловецът в клопката е.“ Но не винаги са сънища. Понякога виждам… като кръстопът, но с безброй пътеки, тръгващи от център. Когато бях младеж, ги виждах често и ясно. След като ти ме върна в живота, не ги бях виждал дълго време. Докато Пчеличка не ме докосна на пазара в онзи ден. Беше невероятно. Докоснах я и разбрах, че тя е центърът на множество пътеки. Видях ги и тях. Трябваше да я задържа да не прави прекалено бърз избор.

Гласът му секна.

— Какво се случи тогава? — попитах стъписано.

Той се изсмя късо.

— Тогава, мисля, че ти ме намушка с нож в корема. Много пъти, но след втория им изгубих броя.

— О. — Полазиха ме студени тръпки. — Не бях сигурен дали помниш нещо от това. — Усетих тежестта му на рамото си. — Съжалявам.

— Твърде късно е за това. — Потупа ме с облечената си в ръкавица ръка и се изправи с въздишка. — Вече съм ти простил.

Какво може да каже човек на това?

Той продължи.

— Парагон. Когато погледнах нагоре и видях Парагон, докато подхождахме към кея в Трехог… той сияеше с многобройни пътеки. Имаше други там, на онзи кръстопът, водещи назад към Келсингра или в самия Трехог, но повечето, които водеха към Клерес, най-правите, най-късите, започваха с Парагон.

— Значи затова настоя, че трябва да останем с него?

— Сега вярваш ли ми?

— Не искам. Но да.

— И аз чувствам същото.

Мълчанието завладя и двама ни. Изчаках. След малко осъзнах, че спи дълбоко. Преместих го леко от рамото ми и вдигнах краката му на нара. Това ми напомни как слагах Хеп на леглото след неговите кошмари преди толкова години. Шутът придърпа коленете си до гърдите и продължи да спи така, свит на кълбо отбранително. Седнах отново на ръба на нара. Щеше да спи и щеше да сънува, все едно дали искаше, или не.

А аз щях да се пресегна с Умение.

Издишах бавно, та дъхът да издуха границите ми, и мигновено усетих по-ясно кораба. „Съжалявам“ — промърморих все едно се бях блъснал с непознат в тълпа. Пренебрегнах присъствието му и се пресегнах, опипвайки за течението на Умение. Там беше, но беше по-спокойно, отколкото го бях усещал от месеци. Беше постоянно като вятъра, който нежно изпълваше платната и ни тласкаше по вълните. Движех се с течението Умение, оставил се да понесе мислите и волята ми към Бъкип и към дъщеря ми Копривка.

Тя спеше. Промъкнах се в сънните й мисли, събудих я нежно.

Как си, и детето ти?

Сенч е мъртъв.

Вестта излетя от ума й към моя, напои ме с настойчивостта й да знам. Тъгата й нахлу и пробуди смътната ми все още тъга. За известно време беше само това. Не я попитах как. Беше стар, идвало беше вече от много време. Без билките и предпазван от Умението, с чиято помощ се беше подмладявал толкова дълго, годините му го бяха догонили.

Обвинявам себе си. Дадохме му делфова кора, за да потуши Умението му. Беше станал толкова необуздано силен с него. Биваше спокоен, а след това ставаше като бурен студен вятър. Двама от новите чираци решиха да напуснат обучението, защото магиите му бяха наистина плашещи. Дори Шайн започна да се бои от миговете му на сила, защото колкото и да се самоумъртвяваше, той я сграбчваше и запокитваше в Умението със себе си. Беше ужасена. Като всички нас!

Тъй че разреших делфовата кора. Смених всички прислужници, които го обслужваха. Подозирах, че му носят не само храна и вино! След три дни кората блокира Умението му и той стана… старец. Добродушен, но сприхав, и стар. Позволихме на Шайн да го навестява отново; беше се наложило да я държа настрана от него. Той… като че ли не разбираше защо бяхме държали дъщеря му настрана. Беше толкова объркан. Говореше на портрета на Умен… О, Фиц, боя се, че умря с мисълта, че съм била ненужно жестока, че съм му отнела дъщеря му и магията му просто от злоба. Просто за да го контролирам.

Усетих Ридъл. Беше я чул да плаче, допуснах, и се беше събудил. Усетих го все едно беше броня, стягаща се около нея, изкован метал, който я държеше в себе си и изправена. Всичко, което искаше да я нарани, трябваше първо да премине през него. Помислих, че съм изтръпнал от скръб, но сърцето ми внезапно се изпълни с облекчение.

Радвам се, че Ридъл е с теб.

И аз. Ще му кажа това.

Получихте ли съобщенията ни по птица?

Да. Сенч беше стиснал писмото от Лант. Не знам колко пъти Шайн му го прочете на глас. Фиц. Той се усмихваше, когато го намерихме. Спокойна, мила усмивка.

Осъзнах внезапно: Трябва да кажа на Лант. А след това: Не мога.

Първата ти мисъл беше правилна. Трябва да му кажеш. Както аз трябваше да ти кажа.

Ще го направя.

Не знаех как или кога, но щях да му кажа. И на Спарк. Зачудих се дали вече разбирам подтика на Шута да изговори сънищата си. Не исках да им кажа. И в същото време отчаяно исках да споделя вестта, сякаш скръбта бе тежко бреме, което да се разпредели между онези, които трябва да я понесат.

Да, съгласи се тя с мен. И е добре да знам, че си жив. Пресягах се към теб многократно през тези няколко дни. Когато никой от нас не можа да те достигне с Умението, се уплашихме от най-лошото.

Аз съм на един жив кораб. Присъствието му е… проникващо. Още докато го отпращах към нея усещах, че корабът улавя това, което й казвам. Съжалявам, че те притесних.

Разбирам. Незабавно ще събудя Предан, за да му кажа.

После моята вест изригна от мен неочаквано. Шутът е сънувал, че Пчеличка е жива. А последния път, когато успях да стигна до теб с Умението, когато Сенч толкова грубо ни раздели… я усетих. Познах докосването й.

Ветровете на всички светове задухаха между нас и вълни зашепнаха срещу всеки бряг. Коя новина бе по-стъписваща? Че Сенч беше умрял или че Пчеличка е жива?

Изненадата й ме прониза. Къде е тя? Как е? Лошо ли се отнасят с нея? Мисли ли, че сме я изоставили? Как е оцеляла в преминаването през онзи камък Умение? Как е възможно да е жива и ние да не правим нищо за нея от месеци?

Не знам. Това беше най-голямото изтезание — толкова много не знаех. Нямаше да кажа на бременната си дъщеря, че малката й сестра е злочеста и окаяна. Щях да излъжа за това, с ясно съзнание. Достатъчно ме болеше. Нямаше да я натоваря с това бреме. Умът й едва докосна сетивата ми. Знам, че пътува за Клерес, като нас. Не знам дали е пред нас или зад нас. Само, че е на кораб на път за Клерес. Това беше всичко. И Шутът я сънува, жива. Малко е, за да се продължи, но ще укрепя сърцето си с него.

Мислите й внезапно ме заляха като вълна: събудилата се господарка на войната. Ще стегна армия от воини и ползватели на Умението. Елиания ми го е предлагала неведнъж. Ще дойдем. Ще си върнем каквото е наше и ще оставим само руини и трупове.

Не! Засега не пращай голяма сила в тази посока. Смятаме, че най-добрият ни шанс е да влезем незабелязано.

Ще преговаряте ли за връщането й?

Тази мисъл изобщо не ми беше хрумвала. Тръгнал бях на мисия на отмъщението, замислях само да убивам. Мисълта за Пчеличка в ръцете им само ме беше направила по-решителен да видя кръвта им.

Все още съм на кораб, на път за Клерес. Ще реша, когато стигна там и проуча ситуацията. Може би ще преговарям.

Има много начини да се преговаря. Взимането на заложници мигновено изникна в ума ми. Мислите ми се зареяха и разбрах, че Копривка го усети.

Как си ти? — попитах я.

Натежала. Уморена. Щастлива. Понякога.

Понякога. Когато мислеше за бебето си вместо за смъртта на Сенч или мъченията на малката й сестра. Съжалявам, че те събудих. И съжалявам, че Сенч си отиде. Ще кажа на Лант. Ти си отдъхни сега.

Тя се засмя. Отдъхни. Докато мисля за малката Пчеличка в ръцете на похитители. О, да, животът изобщо става ли някога прост?

Само за няколко мига, скъпа моя. Само за няколко мига.

Отдръпнах се от нея все едно си пускахме ръцете. За още малко време се оставих Умението да ме носи. Зачудих се дали някаква останка от Сенч е останала в този поток, някой призрак на Искрен или може би дори на баща ми. Бях се натъквал на присъствия в Умението. Не бях сигурен какво представляват, усещах само, че са много по-големи същества от мен. По-големи? По-богати, по-дълбоки, по-пълно оформени. Еда и Ел? Древни Праотци или ползватели на Умение, които бяха придобили повече присъствие в този поток?

Събрах кураж. Пчеличке. Можеш ли да ме чуеш? Оформих образ на малкото ми момиче в ума си. Малката Пчеличка. Видях я в старомодното й облекло, видях недоверчивия й поглед, щом вдигна очи към мен. Долових смътната миризма на орлови нокти в топла лятна нощ. След това видях всички свои провали с нея. Не. Това не помагаше. Никога нямаше да я намеря така.

Изтласках настрана неохотата и се помъчих да възстановя онзи миг на връзка, която бяхме имали. Със Сенч, връхлитащ върху нас като летен шквал над малка лодка, бутащ, разпръскващ и застрашителен.

Фиц, момчето ми!

Ехо в огромното течение на Умение. Кратък спомен за Сенч, като ухание на летен бриз. Мъртъв. Заминал си.

Пороят на загубата бе твърде много. Опитах се отново да се пресегна за Пчеличка, но опипвах в тъмна вода. Детето ми си бе отишло като Сенч.

Измъкнах се от течението на Умение и отворих очи в тъмнината. Шутът спеше дълбоко. Нямаше никой друг. Седнал на пода, придърпах колене до гърдите си и отпуснах глава върху тях. Момчето на Сенч заплака.