Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (23)

21.
Изпънати платна

Първият път, когато планината пламна, беше през лятото. Според някои земният трус разкъсал далечната планина. Според други планината се събудила и това причинило земния трус.

Не за първи път земята се разтърсваше под нас. Винаги е имало трусове. Поради това открай време строяхме с камък, богат на сребърни жили, който може да бъде обработен с магия, за да стои здраво и да помни предназначението си в света. Но в това разтърсване, въпреки че повечето здания останаха здрави, разтвори се цепнатина в самата земя от реката до Квартала на калайджиите. По-късно щеше да се запълни с вода от реката и щяхме да я приемем като част от града ни.

Над града падна дъжд, който беше не само вода, а съдържаше черен пясък. Той запраши улиците и част от хората и три от драконите хванаха кашлица от него. Тъмни облаци се струпаха над Келсингра и денят бе като нощ дванайсет дни. Птици падаха безжизнени по земята и реката изхвърляше риба по бреговете.

През цялото време в далечината доскорошният заснежен връх Сайсфалк блестеше като казан от разтопено желязо.

Куб памет 941, намерен в коридор в Аслевял

Преписан от Сенч Звездопад

Призори на другия ден драконите заминаха.

Ета се оказа вярна на думата си. Бяхме се трудили през нощта — натоварихме припасите и се подготвихме да хванем първия отлив. Не мисля, че драконите предупредиха или се сбогуваха с някого. Издигнаха се от земята, а нашата врана кръжеше под тях, грачеше тъжно, докато те се издигаха все по-високо и по-високо в небето на бавни кръгове над Делоград, преди да поемат на югоизток. Когато наведох очи, видях, че Вивачия е изпънала платна под тях. Брашън мина покрай мен и му я посочих.

— Снощи ни известиха. Вивачия отива до Острова на Другите с драконите. А след това може би ще ги последва до Клерес.

Загледах се след тях, зачуден какво означава това за мисията ми, а Брашън ме плесна по гърба и ми напомни:

— Буретата с ейл няма да се качат сами.

Така че отидох при Клеф, който се напрягаше на скрипеца.

Скоро след това принцът на Пиратските острови дойде до кораба с малка лодка. Соркор беше на греблата, гребеше здраво за мъж на неговите години. В средата на лодката имаше два големи пътни сандъка и моряшка платнена торба. Кенитсон стоеше на носа и перата на шапката му се полюшваха на вятъра. На единия сандък седеше младо момиче, хубаво облечено.

Клеф ги погледна и закрачи енергично към капитанската каюта. Миг след това се появиха Алтея и Брашън. Очите на Алтея бяха присвити като на сърдита котка. Брашън изглеждаше отпуснат и спокоен.

Кенитсон пръв се качи по стълбата, последван от момичето. Соркор също дойде при нас на палубата. Двама от моряците на Ета се прехвърлиха през перилото, за да качат сандъците на борда. Докато Кенитсон оглеждаше наоколо, Соркор каза тежко:

— Е, ето ни и нас.

— Парагон Лъдлък! При мен, младежо, при мен! — извика корабът.

Без думи или поглед към Алтея или Брашън Кенитсон закрачи към носовата фигура. Извика през рамо на момичето:

— Барла, погрижи се за нещата ми! Подреди каютата, знаеш как ми харесва. И по-бързо.

Соркор се загледа след него, изчерви се и без да поглежда към Брашън или Алтея, каза тихо:

— Бих искал да дойда с вас.

— Вече имаме достатъчно капитани на този кораб — отвърна Брашън, мъчейки се да смекчи отказа си с хумор. — Ако си на борда, не само Кенитсон, но всеки моряк, който сте ни пратили, ще гледа теб, преди да изпълни заповед от мен или Алтея.

— Вярно е — призна Соркор. Погледа, докато вдигнаха и прехвърлиха на палубата на Парагон първия тежък сандък с вещи на Кенитсон. После въздъхна.

— Искате ръцете ви да са свободни с младежа, нали? Не искате да се намесвам, ако сметна, че сте твърде груби с младия ни принц.

— Да — призна Брашън. — Но не мога да мисля за него като за младеж, да не говорим за принц. Корабът го иска на борда. Вие искате да научи нещо от занаята ни. — Засмя се неодобрително. — А аз бих искал малко мир на борда. Това ще стане само ако се отнасям с него като с всеки друг моряк.

— Така му казах снощи, докато майка му закачаше онзи талисман на шията му. Не мисля, че чу и една дума от това, което му казахме. Но ви го предавам. — Кратко мълчание последва капитулацията на Соркор. Старият пират се обърна към Барла, която подвеждаше тежкия сандък долу на палубата, и каза кротко: — Момиче, кажи им да смъкнат това в лодката. Само платнената торба ни трябва. — После изправи рамене. — Кенитсон и Трелвестрит се разбираха добре всеки път, когато Вивачия беше в пристанището. Уинтроу ги събираше при всяка възможност. Искаше момчето ви да добие усет за политиката ни и да добие малко лъскавина. Да прощавате, думи на Уинтроу са, не са мои!

Брашън сви кисело устни.

— Лъскавина, а? Мислех, че Момч-О си имаше вече лъскавината на Търговец. Но не сте ни обидили.

— Ще съм благодарен, ако момчето ви стои край него сега. Може да го учи на порядките ви, както Трелвестрит учеше нашите порядки от Кенитсон. Ще трябва да научи тази палуба и всичко над и под нея. Знам, че ще му е трудничко, докато се впише тук. Никога не е живял на кораб. Никога не е бил… — Поклати голямата си глава и отрони: — Моя грешка.

— Ще го науча — каза тихо Брашън. — Ще трябва да се научи да се огъва малко. Но няма да го прекърша нарочно. Първото, което ще трябва да се научи, е как да приема заповед. — Покашля се и погледна Соркор извинително. — Стисни зъби и стой настрана, Соркор. — След което си пое дъх и изрева: — Кенитсон! Багажът ти е на борда. Ела и си го прибери. Момч-О, покажи му хамака и му помогни да се настани.

Момч-О дойде на бегом, с широка усмивка, която угасна, щом видя, че свалят сандъка през борда. Барла сви рамене и слезе по стълбата. След миг се появи една от новите морячки, с платнена моряшка торба, метната през рамото й. Смъкна я на палубата, когато дойде Кенитсон. Не се беше разтакавал, но и не се беше разбързал. Погледна Брашън с вдигнати вежди.

— Моя „хамак“? — попита с усмивка, сякаш не беше сигурен дали капитанът не е сбъркал.

— Точно до моя! — намеси се Момч-О. — Грабвай си торбата и да слизаме долу. — Зачудих се дали Кенитсон чу предупредителната нотка в гласа на приятеля си.

— Долу? — попита той и веждите му подскочиха. Погледът му пробяга към Соркор, но той си мълчеше.

Брашън бавно скръсти ръце на гърдите си, а Соркор каза само:

— Лек път, капитан Трел. Дано да имате гладко море и попътен вятър.

— Едва ли ще получа което и да е от тях, както ще плаваме на югоизток, но благодаря за пожеланието. Моля предай моите почитания на кралица Ета. Бих искал отново да й благодаря за всичко, което направи за екипирането ни за това пътуване и за помощта й да възмездим търговските ни партньори.

— Ще се погрижа да узнае, че й благодариш.

Виждах нежеланието на Соркор да напусне. На лицето на Кенитсон се трупаше неверие и възмущение. Момч-О беше вдигнал моряшката му торба.

— Къде са сандъците ми? — настоя Кенитсон. — Къде ми е прислужницата?

— Това тук е моряшката ти торба, в ръцете на Трелвестрит — каза Соркор. — Лично я приготвих. Всичко, което ти трябва, е в нея.

После се обърна бавно и тръгна към борда. Долу го чакаше рибарската лодка, която ги бе докарала. Барла надникна над перилото. Соркор поклати глава и й махна да се връща на лодката. Озадачена, тя се подчини. Старият пират прекрачи перилото до въжената стълба.

— Почети паметта на баща си. Стани мъж.

Кенитсон зяпна след него и бузите му почервеняха.

— Аз съм мъж! — изрева той след Соркор.

Брашън проговори равнодушно:

— Момч-О. Пусни торбата. — Щом синът му се подчини, се обърна към пиратския принц. — Можеш ли да се справиш с личната си пътна торба, моряко? Мога да кажа на принц Фицрицарин да ти помогне с нея, ако се налага. — Гласът му не издаваше никакво чувство. Беше капитан, говорещ на юнга.

Наблюдавал бях разгръщащата се сцена все едно, че бях гледал куклено представление, облегнат на перилото малко по-настрана. При предложението на Трел се изправих и енергично пристъпих да помогна с торбата. Бях малко озадачен от думите му. Торбата не беше чак толкова голяма. Но бях дал дума, че ще помагам в обслужването на кораба, и смятах да й остана верен.

— Разкарай се! Мога да се оправя! — заяви Кенитсон. Капитан Трел кривна леко глава и се отдръпна. Кенитсон имаше предостатъчно сила да носи пътната си торба, но я вдигна нацупено, като разглезено момче. Напомних си, че не е мой проблем, и тръгнах към каютата на Амбър.

Там заварих Шута, седнал на долния нар с една от книгите на Пчеличка, отворена в скута му.

— Чудех се дали не си премислил и не си отишъл до Делоград с другите.

— Да разгледам града ли? — попита той и посочи слепите си очи.

Седнах до него, като наведох глава да не се ударя в нара над нас.

— Каза, че зрението ти се е върнало малко. А и гледаш книга.

— Докосвам книга, Фиц.

Въздъхна и ми я подаде. Смутих се. Беше дневникът й, не книгата й за сънища. Отворен на страница, която не бях споделял с него. Знаеше ли го? Затворих го, намерих ризата, която използвах винаги, и го увих грижливо. Пъхнах книгата в захабената си торба. Боях се, че може случайно да е открил Среброто. Но казах само:

— Трябва да сме много внимателни с торбата ми. В нея е огнената тухла от Рейн. Трябва винаги да се държи изправена.

След като наместих торбата под нара, му казах:

— Кенитсон е вече на борда. Скоро ще отплаваме.

— Лант, Нас и Спарк върнаха ли се вече?

— Няма да закъснеят. Лант трябва да прати няколко съобщения по птици. Нас иска да извести майка си. А Спарк съобщение до Сенч.

— Значи най-сетне продължаваме пътуването си. — Дъхът му за миг секна. — Но все още имаме толкова много път и всеки миг, който изтича, е миг, в който тя е твърде дълго под тяхната власт. Всеки миг може да е последният й.

В мен се надигна паника. Потиснах я. Втвърдих сърцето си и потуших надеждата.

— Шуте, въпреки това, в което вярваш, въпреки това, което си сънувал… Ако си въобразя, че това е спасяване, а не убийство, ще изгубя фокуса си. А само това ми е останало.

Тревога завладя лицето му.

— Но тя е жива, Фиц. Сънищата ме убеждават в това. Жалко, че не мога да ги споделя с теб!

— Значи си имал повече от един сън, че Пчеличка е жива? — попитах с неохота. Можех ли да понеса да чуя още от самозалъгванията му?

— Да — отвърна той. — Макар че може би само аз бих могъл да ги тълкувам така. Не толкова образите, колкото чувството от тях ме кара да съм сигурен, че се отнасят за Пчеличка. — Замълча и се умисли. — Сигурно бих могъл да споделя сънищата си с теб. Ако ме докоснеш без никаква мисъл за изцеряване, а само за споделяне, може и да стане.

— Не. — Постарах се да смекча отказа си. — Когато се свързваме, Шуте, това, което става, няма нищо общо с намерението ми. Започва да става нещо, което чувствам като неизбежно. Като течението на река, което ни понася.

— Като реката Сребро, за която говореше, като течение на магия?

— Не. Различно е.

— Тогава какво е?

Въздъхнах.

— Как мога да обясня нещо, което сам не разбирам?

— Хм. Когато кажа нещо такова, ти ми се сърдиш.

Върнах ни на темата.

— Каза, че си имал още сънища за Пчеличка.

— Да.

Къс отговор и неизречена тайна. Настоях:

— Що за сънища, Шуте? Къде я сънува, какво правеше тя?

— Знаеш, че сънищата ми не са като прозорци в живота й. Те са намеци и поличби. Като съня за свещите. — Кривна глава. — Помниш как Пчеличка пише за това. Ще ти кажа нещо. Това е един стар сън, сънуван често и от мнозина. Може да означава много неща. И все пак мисля, че е сбъднат в нас. Пчеличка го сънува по-ясно, отколкото изобщо съм чувал, като говори за нас като за Вълка и Шегаджията.

— Как е възможно много хора да сънуват един и същи сън? — Изтласках от ума си объркващите му думи. Гласът ми неволно бе спаднал до предупредително вълче ръмжене.

Незрящите му очи леко се разшириха.

— Просто го правим. Това е една мярка, по която Слугите преценяват вероятността нещо да се случи. Общ сън е сред онези, които носят кръвта на Белите. Всеки е малко по-различен, но са разпознаваеми като един и същ сън. Аз го сънувах като разклонение в пътека. На едната пътека има четири свещи. В края й има малка каменна къща с ниска врата и без прозорци. Мястото, където се поставят мъртвите. Другата пътека е осветена от три свещи. В края й гори огън и викат хора. — Пое си дъх. — Стоя и се взирам в него. После от тъмното идва пчела и бръмчи в кръг около главата ми.

— И какво те кара да мислиш, че сънят е за моята Пчеличка?

— О, не е просто пчелата в съня. А усещането от съня. И беше единственият сън, който имах.

— Какво означават сънищата? — Зададох въпроса въпреки подозрението си, че скорошните му сънища не означават нещо повече от сънищата, които сънувах аз. Когато го бях върнал от мъртвите, ми беше казал, че е сляп за новото бъдеще, което бяхме създали. Дали сега умът му не му въртеше номера, като му пращаше сънища за онова, което отчаяно се надяваше да е истина?

— Бих могъл да кажа „Не искаш да го знаеш“, но бих излъгал. Истината е, че не искам да ти го кажа. Но знам, че трябва!

Добави го припряно, преди съм успял да проговоря. Покашля се и погледна ръцете си. Разтърка ги, сякаш си спомняше болка. Вече му бяха порасли няколко нокътя. Присвих очи при спомена за онова, което бе изтърпял. Тялото може да се изцерява, но раните, които съзнателното мъчение нанася на ума, винаги изпускат отровна гной. Хванах облечената му в ръкавица ръка.

— Кажи ми.

— Не се отнасят добре с нея.

Бях го очаквал. Ако все още беше жива, похитителите й едва ли щяха да са добри с нея. Но да го чуя изречено на глас бе като юмрук в корема, юмрук, който изкарва всичкия ти дъх.

— Как? — отроних. Сънища, напомних си. Вероятно лъжовни.

— Не знам. — Гласът му беше тих и пресипнал. — Сънувах вълче, което ближе раните си и се е свило на кълбо в студа. Сънувах крехко бяло дръвче с опадали цветове и тънките му клони огънати.

Не можех да си поема дъх. Той изохка и осъзнах, че стискам пръстите му прекалено силно. Отпуснах ръката си и вдишах.

— Но също така сънувах ръка, която държи угаснала факла. Объркващ сън. Факлата падна на земята и един крак я стъпка. Чух глас. „По-добре да вървиш пипнешком в тъмното, отколкото да следваш лъжлива светлина.“ — Помълча и добави: — Объркващото беше, че вече бе тъмно. Когато факлата бе стъпкана, блесна силна светлина.

— Откъде знаеш, че сънят е бил за Пчеличка?

Той изглеждаше смутен.

— Не съм сигурен, но би могъл да е. И беше… въодушевяващ. Като нещо, което би могло да е добро. Исках да го споделя с теб.

Някой почука припряно и миг по-късно Спарк отвори широко вратата.

— О! — възкликна, като видя стиснатите ни ръце. Пуснах Шута. Тя се овладя и заяви: — Капитан Трел иска всички ни за работа на палубата. Време е за издърпване на котвата и потегляне. Клеф ме прати да ви намеря. Награби Нас и Лант още щом се качиха на борда.

С облекчение изоставих обсъждането на мрачни сънища, но думите на Шута ме глождеха през целия ден. Благодарен бях на моментите, когато разсейването от учене на възли и как корабът се движи потискаха тревогата за дъщеря ми. Както и да задвижвах мислите си, бях отрязван. Пчеличка беше мъртва, разпиляна в потока Умение. Пчеличка бе жива и живееше в мъчение.

Натоварих тялото си с труд колкото може повече, за да намеря умора, а след това легнах в един хамак в трюма. Приказките на екипажа, ругатните и смехът държаха сънищата далече.

 

 

На един ден път от Делоград оклюмалият Нас дойде при мен.

— Виждали ли сте Пъстра?

Не бях забелязал липсата на враната, докато не ми го каза.

— Не съм — признах. И добавих с неохота: — Враните не са морски птици, Нас. Имаше много за ядене за нея в Делоград. В открити води не е така. Знам, че споделяше дажбите си с нея, когато бяха на привършване. Но може би тя вече предпочита сама да се грижи за себе си.

— Тъкмо бях боядисал перата й. Какво ще стане с нея, когато черното се износи?

— Не знам — признах с неохота. Пъстра беше диво същество и винаги щеше да е. Беше дала ясно да се разбере, че не иска връзка Осезание. Помъчих се да я разкарам от мислите си.

Въпреки това на следващия ден ме заля облекчение, когато чухме далечен грак. С Нас бяхме горе на такелажа, облегнати на реята.

Отначало беше малка точица в далечината. Но здравите й криле я носеха все по-близо и по-близо. Изграчи за поздрав и след това кацна на ръката на Нас.

— Уморена — каза ни. — Много уморена.

Застъпва нагоре към рамото му и се сви под брадичката му.

— Заклевам се, понякога съм сигурен, че знае всяка дума, която кажем — подхвърли той.

— Всяка дума — повтори тя и ме изгледа с лъскаво око.

Зяпнах я. Върхът на клюна й беше сребърен.

— Нас — предупредих го, като се помъчих да запазя гласа си спокоен. — Дръж я настрана от лицето си. Има Сребро на клюна.

Момчето замръзна. После каза с треперещ глас:

— Изобщо не мога да усещам магия. Може би съм неуязвим и за Сребро.

— А може и да не си. Моля те, дръж я настрана от гърлото си.

Той вдигна китката си и птицата се премести на ръката му.

— Какво направи? — попитах я. — Как се сдоби със Сребро на клюна, миличка? Добре ли си? Лошо ли ти е?

В отговор тя изви глава и почисти перата на крилете си. Не станаха сребърни, но лъснаха по-черни, отколкото изобщо ги бях виждал някога.

— Хиби — изграчи тя. — Хиби споделя. Хиби учи как.

Аха! Би трябвало и сам да се сетя. И времето, прекарано с дракони, й подобряваше речта, така ли?

— Внимавай с клюна — сгълчах я.

Тя извърна лъскавите си очи към мен.

— Внимателна съм, глупав Фиц. Но толкова уморена. Занеси ме до Парагон.

Изкатери се отново по ръкава на Нас до рамото му и ме изгледа злобно, преди да затвори очи.

Трел отдолу ни ревна да не се размотаваме. Нас ме погледна, без да обръща внимание на виковете му, и попита:

— Да я занеса ли до Парагон?

— Съмнявам се, че ще можеш да я задържиш настрана от него. И колкото и да е внимателна, искам ти да си още по-внимателен. Предупреди всички други, до които може да отлети.

Брашън ревна отново и Нас заслиза припряно, като викаше, че Пъстра е дошла. Докато се хлъзгаше като паяк надолу с птицата на рамото си, Спарк дотича по палубата. Започнах по-предпазливото си спускане.

— Ти наистина ли си принц? — попита ме Кенитсон, щом спрях до него.

Поколебах се за миг. Копеле или принц? Предан ме беше направил принц.

— Да — отвърнах. — Но понеже съм незаконороден, не съм от престолонаследниците.

Той пренебрегна това.

— Онова момче, Нас. Било ти е конярче, нали?

— Да.

— Работиш заедно с него и той никога изобщо не проявява почитание към теб.

— Проявява, но не по забележим начин, предполагам. Уважава ме, въпреки че другите не го виждат.

— Ха.

Каза го повече замислено, отколкото презрително. Дори няколкото дни като прост моряк на борда го бяха променили. Беше достатъчно разумен, за да разбере, че след като спи с прости моряци като Ант и Нас, ще е най-добре да слезе от висините си. Беше захвърлил хубавите си дрехи и носеше същите широки платнени панталони и памучни ризи, каквито носехме и ние. Беше сплел косата си на опашка, след като Ант го беше предупредила как хлабави кичури може да се оплетат около някое въже и да му скършат врата. Също така беше овързал дланите си с кожа — подозирах, че има кървави пришки по тях. Конопените въжета не са коприна.

Нищо повече не ми каза, тъй че се смъкнах долу и зачаках следващата заповед.

Минали бяха десетилетия, откакто бях работил на кораб, а и никога не се бях трудил на такъв като Парагон. Живото естество на кораба означаваше, че той е активен участник в пътуването. Не можеше да изпъва платната си или да ги свива, но можеше да вика по-добро насочване на кормчията, да усети къде теченията вървят най-бързо и да ни предупреди за въже, което трябва да се затегне. Имаше чудесно чувство за дълбочини и течения — нещо, което гордо демонстрира, докато ни извеждаше от пристанището на Делоград, и сега отново го правеше, докато плавахме през протоците на Пиратските острови и после в открито море. Парагон пореше през вълните, а ние се мъчехме да задоволяваме навреме нуждите му.

Не бях единственият, който се удивляваше на нравите на живия кораб. Моряците, които бяхме взели в Делоград, открито се радваха на това как Парагон участва в плаването ни. Скоро навигаторката смирено помоли за разрешение да сподели картите си с носовата фигура и да ги поправи според нейните знания. Оставен на мира, самият Парагон стана по-дружелюбен, особено с Момч-О и Кенитсон.

Въпреки това преходът ми от пътник към моряк не беше лесен. Винаги бях таил тайна гордост от това колко способен бях останал в шестото си десетилетие. Много от физическата си сила дължах на старото изцеляване с Умението, което все още течеше през тялото ми и непрестанно го ремонтираше. Но да си здрав не означава непременно, че си корав. Онези първи дни бяха дълги за мен. Мазолите, придобити от боравене с меч или брадва, са различни от грубите длани, с които жулещите конопени въжета възнаграждават един моряк. В суровите дни, които последваха, ме боляха краката, гърбът и мишците. Мускулите в крайниците и плоският корем се върнаха бавно. Тялото ми се изцеряваше, но изцеряването може да е също толкова болезнено, колкото и нараняването.

Въпреки мъжете, които бяхме спечелили в Делоград, все още имахме по-малък екипаж и още по-малко такива, които бяха свикнали да плават на жив кораб. Краят на смяната ми не гарантираше непрекъснат отдих. Викът „Всички на палубата!“ можеше да дойде всеки момент. Както беше предсказал Брашън, нямаше никакво приятелско течение, което да ни подпомогне в пътуването на югоизток. Сушата се превърна в мътен нисък облак на хоризонта зад нас. Когато се събудих на следващия ден, беше изчезнала.

Спарк и Нас бяха на върха на щастието. Катереха се енергично по такелажа с Ант. Клеф беше добър учител, а сега си имаха и Момч-О, опитен в моряшкото дело. Лант се трудеше до мен, като се мъчеше да научи мъжкото си тяло на уменията, които щеше да е бил по-щастлив да придобие като момче. Съжалявах го, но той не се оплакваше. Всички ядяхме толкова, колкото ни дадат, и спяхме когато сварим.

Дните се точеха във весел ритъм. Ако бях по-млад и нямах друга цел в живота, освен да си припечеля хляба, щеше да е удовлетворяващо. Враждебността на екипажа на живия кораб заради това как щяхме да унищожим живота, който винаги бяха познавали, бе преодоляна в ежедневната необходимост да работим заедно. Избягвах всякаква тема, която можеше да им напомни, че в края на това пътуване Парагон възнамерява да се превърне в дракони.

 

 

Удивлявах се на търпението на Брашън с Кенитсон. Капитанът често ме събираше в екип с него. Принц Фицрицарин, така винаги ме наричаше Брашън, и аз бързо схванах, че кара момчето да види, че дори един принц не се колебае да се включи в най-унизителните работи. Но в крайна сметка мисля, че Кенитсон се стремеше да усвои уменията на моряк не заради заповедите на Трел, а поради собственото си желание да го виждат като равен или по-добър в работата от всеки друг от екипажа. Беше мъчително да се гледа. Изпреварваше някой по-опитен матрос за задача и гръмко възкликваше: „Мога да го направя!“. Понякога се надсмиваше на опити да му помогнат или да го поправят. Не беше глупав, но беше прекалено горд и отчаяно се опитваше да се докаже. Още по-мъчително беше да гледа човек Момч-О затруднен между родителите си и младежа, с когото желаеше да се сприятели. Кенитсон се отнасяше към Момч-О все едно беше добродушно пале, понякога показваше презрение към моряшките умения на по-младия мъж. Понякога виждах как Момч-О скришом пренавива въже след Кенитсон или разхлабва възел и го връзва отново. Не казвах нищо, но бях сигурен, че щом аз го забелязвам, баща му — със сигурност. Но щом Брашън подминаваше това без думи, не беше моя работа да се обаждам. Все пак имаше някакво мрачно очарование в това да гледа човек как Кенитсон се люшка между мъж, нетърпелив да усвои умения, и принц, който не може да признае, че не знае нещо. Надявах се да няма злополуки.

Клеф, първият помощник-капитан, беше видял отрастването на Момч-О от бебе и беше естествено двамата да са близки, тъй че бях изненадан, когато се сприятели с Кенитсон. Клеф бил младок на Парагон по времето, когато Кенит изнасилил Алтея и се опитал да прати Парагон на дъното, но изглежда, приемаше Кенитсон според личните му качества. А когато забелязвах, че Клеф поправя Кенитсон, принцът като че ли по-добре приемаше критиката, отколкото когато се намесеше Брашън. Също така се боях, че Нас може да ревнува от това, че е загубил вниманието на Клеф, но той наместо това се прикрепи към групата и скоро започнаха да сядат заедно на ядене. Когато Нас се включи с тях тримата в игра на зарове една вечер, разбрах, че е приет в този кръг, и го оставих. Момчетата сами си намират каквото им трябва.

Следващите няколко вечери станах свидетел как Кенитсон промени поведението си към Нас от пренебрежение към насмешка и дразнене — неща, които предхождат истинското приятелство. Видях как Кенитсон и Нас весело се наговориха да измамят Момч-О на карти, докато загуби всяко бобче, които използваха наместо монети. Но насмешливият гняв на Момч-О, когато разкри заговора, довърши въвеждането на Нас в групата. Клеф започна да събира Кенитсон с Нас за някои от задълженията му. На няколко пъти видях как Нас показва на принца правилния начин да изпълни задача. Станаха приятели и прецених, че това е добре и за двамата.

Но не минаваше и без проблеми. Не се намесих, когато Момч-О и Кенитсон се заеха да напият Нас. Всеки млад мъж трябва да мине през това изпитание и прецених, че макар и да страда на следващия ден, това няма да му навреди сериозно. Момч-О специално го влечеше по-скоро пакостенето, отколкото дребнавата жестокост. Това, което не бях предвидил, беше, че Нас, в опиянението си, ще ги покани в нашата каюта да видят чудесните дарове от Праотците, дадени ни от обитателите на Дъждовните равнини. Когато случайно влязох, и тримата се бяха добре накиснали, а моят младок държеше едно от огнените гърнета на Сенч и се опитваше да обясни какво е то според него. Тухлата на Праотците беше преобърната на нара ми и одеялото беше започнало да пуши. Това не ме ядоса толкова, колкото като видях книгите на Пчеличка до опърленото одеяло.

Изкарах и тримата от каютата с няколко цветисти ругатни и здрав ритник в задника на Нас. Той се извини многословно на другия ден, между пристъпите повръщане през перилото, а Момч-О и Кенитсон поднесоха разкаянията си по-спокойно. Това циментира приятелството между тримата и почувствах, че Нас вече е толкова в безопасност на борда на Парагон, колкото и всички други.

 

 

Една вечер Спарк ме събуди от много нужния ми сън, за да ме покани в каютата на Амбър. Отидох с подути очи. Тежкият физически моряшки труд си взимаше данъка всеки ден.

— Важно е! — изсъска ми тя, преди да се запровира като котка между хамаците на другите моряци.

Нас вече беше в каютата и изглеждаше толкова озадачен, колкото се чувствах и аз. Изпитах облекчение, като видях, че се срещам с Шута, а не с Амбър.

— Трябва да обсъдим плановете си за спасяването на Пчеличка — каза той.

— Сигурен ли сте, че тя е жива? — попита Нас. Жаждата му за потвърждение ме накара да изтръпна.

— Да — заяви Шутът. — Знам, че ви е трудно да го повярвате, след като тръгнахте с мисъл само за отмъщение. Но съм сигурен, че е жива. А това променя всички наши планове.

Нас ме погледна накриво и с неверие и се радвах, че Шутът не можеше да види. Запазих лицето си сериозно и невъзмутимо.

— Всички сте проучили картата, която направи Фиц, нали? Съществено е да знаете поне това за разположението на замъка Клерес.

Ние с Нас кимнахме, а Спарк потвърди на глас:

— Да.

— Казах ви, че единственият начин да се влезе в замъка е при отлив, когато ще се влеем в тълпата хора, платили скъпо за привилегията да преминат — продължи Шутът. — Ще бъда добре маскиран, за да не би някой да си ме спомни. Ще измислим роли за вас.

Едва се сдържах да не въздъхна. Все още имах чувството, че едно солово проникване вътре, за да сложа малко отрова или да прережа няколко гърла, ще е най-добрият подход.

— Щом влезем, трябва да се отделим от главния поток молители и да се скрием. Може да се наложи да се разделим. Имайте предвид, че Пчеличка не познава мен и Спарк. Тъй че, след като се стъмни, когато се съберем в изоставения двор за пране, трябва да оформим две групи. Фиц и Нас ще са едната. Лант, Спарк и аз сме другата. Така всяка група има един опитен воин. И някой, който може да отвори заключена врата. — Усмихна се към Спарк.

Все по-лошо и по-лошо. Не казах нищо. Лант гледаше ръцете си. Нас слушаше напрегнато. Спарк като че ли вече бе съучастничка в този план, защото не изглеждаше изненадана.

— Има четири места, където би могла да е Пчеличка. На покрива на укреплението, там покоите на стария харем са превърнати в килии за ценни затворници, които трябва да бъдат наказани, но не трайно увредени. Тя може да е там или в къщичките, където гледат Белите. — Знаех кои ще са следващите му думи и се боях да ги чуя. — Но също така има две по-долни нива, под замъка. В първото има килии с каменни подове и железни решетки. Малко светлина и сурови условия. Боя се, че може да е там. — Пое си дъх. — На най-долното ниво са най-лошите килии и мястото, където изтезанията са преднамерени и продължителни. Там изтича сметта на замъка — в една отворена щерна, а след това навън в морето. Няма никаква светлина и въздухът вони на изпражнения и смърт. Това е най-лошото възможно място, където може да е. И поради това е първото място, където трябва да я потърся. Моята група ще започне от най-долното ниво. Фиц и Нас ще отидат до килиите на покрива. Ако я намерите там, отивате в двора за пране. Ако не, проверявате къщичките.

Нас отвори уста да заговори. Махнах му да замълчи.

— Независимо дали я намирате в къщичките, или не, отивате в двора за пране. — Пое си дъх. — След като претърсим килиите, ще потърсим също така входа към тунела, от който ме изкараха моите спасители. Ако успеем и намерим Пчеличка, двама от нас веднага я извеждат оттам. Един от нас ще се срещне с вас в двора за пране, ще ви уведоми накъде сме отишли и ще ви поведе към тунела.

— А ако не намерим входа към тунела? — попита Лант.

— Ще носим допълнителни дрехи за Пчеличка, и пеперуденото наметало също. Ще се скрием отново, а на следващия ден ще излезем, ще се смесим с молителите и ще напуснем, докато те се изсипват навън на тълпа.

Стискаше ръце, едната в ръкавица и едната гола. Знаеше колко лош е планът му. Нямаше нужда да му го казвам. Отчаян замисъл на човек, на когото му се иска нещата да са така, както му се ще.

— А ако не я намерим? — попита с треперлив глас Нас.

— Същото. Крием се и напускаме с вълната молители на следващия ден. Би могло да се случи, защото сънищата не ми казват дали тя вече е пристигнала в Клерес, или просто пътува натам. Възможно е да се наложи да чакаме.

— А драконите? — попита Лант. — Тинтаглия и Хиби изглеждаха твърдо решени да отмъщават. Какво ще стане, ако стигнат в Клерес преди нас?

Шутът облиза устни.

— Предполагам, че сънищата щяха да ми покажат такова бедствено събитие. Засега не са. Тъй че имам надежда. — Тръсна глава, сякаш за да прогони въпроса на Лант от ума си. — Разбира ли всеки ролята, която трябва да изиграе? Съгласни ли сме?

Не кимнах, но никой като че ли не го забеляза. Спарк проговори от името на всички.

— Съгласни сме. А сега навярно би могъл да поспиш.

Той потърка лицето си с ръце и видях онова, което ми беше убягнало преди. Кипеше от тревога. Нужно ми беше всяко късче обучение на Сенч, за да вложа в гласа си топлина и увереност.

— Спи, приятелю. Двамата с Нас трябва да се върнем при хамаците ни, защото смяната ни започва скоро. Всички трябва да отдъхваме, докато можем.

— Докато можем — съгласи се той, а Спарк ми кимна, докато напускахме малката каюта. Лант тръгна с нас, щом двамата с Нас се запътихме към хамаците си.

Когато се отдалечихме от вратата на Шута, Лант ме хвана за ръкава и ме спря.

— Вярваш ли, че Пчеличка е жива? — попита ме тихо.

Нас се приближи да чуе отговора ми. Подбрах думите си внимателно.

— Шутът вярва. Съставя план, който поставя първо намирането й. Ще го следвам с радост. — Беше лъжа. Добавих: — Това не пречи на собствените ми планове да отнема живота на онези, които ми я отнеха.

И така се разделихме. Върнах се в хамака си, но не можах да заспя.

 

 

Ден след ден хоризонтът оставаше неизменен. Виждах само вода, когато отивах да спя в края на дългата вахта и когато се събудех за дежурствата си. Времето се задържа хубаво и ставаше все по-топло. Всички добихме кафяв тен — освен лейди Амбър, която оставаше много светло златиста, по-смугла, отколкото беше Шутът някога, но много по-светла, отколкото лорд Златен. Веднъж Шутът ми беше казал, че според поверието, когато Белите пророци успеели в задачите си, кожата им ставала по-тъмна. Той беше станал по-блед и се зачудих дали Слугите не са попречили на осъществяването на целите му. Лейди Амбър вършеше каквото можеше — от беленето на ряпа и картофи до сплитане на въжета. За тази задача смъкваше ръкавицата от посребрените си пръсти и въжето като че ли се подчиняваше и се заплиташе така, както го насочеше. Напомняше ми неловко за това как Искрен оглаждаше камъка на своя дракон и избягвах да я гледам, когато вършеше това.

Амбър прекарваше повече време с Парагон, отколкото се харесваше на двамата ни капитани. Парагон я приемаше с охота и често Кенитсон и Момч-О отиваха с нея, когато му свиреше музика. Пъстра също прекарваше много време с Парагон. Между моряшките ми задължения и времето, което Амбър отделяше на кораба, рядко виждах Шута и нямах много възможности да се притеснявам от това колко отчужден бе станал.

Напредвахме бавно. Океанските течения не бяха благоприятни. Времето беше добро, но ветровете бяха непостоянни. Някои дни вятърът заспиваше и платната увисваха отпуснати. Понякога, загледан в безкрайната вода, се чудех дали изобщо се движим. Колкото по̀ на юг отивахме, толкова по-топли ставаха дните. Лятото беше дошло и вечер светлината се задържаше дълго.

В един такъв ден легнах рано и затворих очи. Бях и уморен, и отегчен, но сънят ми убягваше. Опитах се да направя както ме беше учил моят вълк: съсредоточаваш се в настоящето и отказваш да се тревожиш за бъдещето или да размишляваш за миналото. Никога не ми е било лесно и онзи следобед не правеше изключение. Докато лежах неподвижно, надявайки се сънят да ме споходи, до мен достигна шепот на Умение. Тате?

Сепнах се и загубих връзката. Не, не, легни, бъди съвсем неподвижен, дишай бавно и дълбоко, и чакай. Чакай. Беше все едно да наблюдаваш пътека на дивеч отгоре, скрит в някое дърво. Чакай.

Тате, можеш ли да ме усетиш? Копривка съм. Птицата дойде и имам вест за теб. Тате?

Задишах бавно и дълбоко и се помъчих да закрепя равновесие на ръба на ножа между сън и будност. Потопих се леко в течението на Умение. Изглеждаше по-слабо, почти недоловимо. Копривке, тук съм. Всичко добре ли е с теб? А детето ти? Пронизаха ме тръпки. Детето на Копривка, моето внуче. Прогонено от ума ми през всичките тези седмици.

Още не. Но скоро. Отговорът й бе шепот на вятъра, но с него дойде топла нишка на радост, че първата ми мисъл е за нея и детето. Леки като пух, думите й потекоха към мен. Писмото ти по птица стигна до нас, но не можах да го разбера напълно. Изпратихме лейди Розмарин като емисар там. Защо искаш лечители с Умение да отидат в Келсингра?

Вярвам, че това ще облагодетелства всички. Разтворих ума си за нея и споделих жалостта си за докоснатите от дракони хора там. Добавих към това прагматизма си: с тези хора можеше да се оформи непоклатим съюз и вероятно щяхме да придобием по-голямо разбиране за Умението, ако имаме достъп до Келсингра и всичко, което Умението бе сътворило там. Примесих го с предупреждението си за драконовото Сребро и убеждението ми, че е същото вещество, което Искрен бе намазал на ръцете си, за да може да довърши своя каменен дракон. Невероятно мощно и опасно вещество. Не позволявай Сенч да го надуши, иначе ще закопнее да експериментира с него! Как е Сенч? Липсва ми, както и на Лант.

Шшт! Не мисли името му!

Предупреждението й дойде твърде късно. Усетих лека вълна — като ветрец, който раздвижва платното, преди вятърът да го издуе напълно. После Сенч помете в ума ми и ме заличи. Беше луд, триумфиращо луд и в екстаз с Умението. ФИЦ! — изригна той идентичността ми в течението на Умение. Сякаш яростно бе разбъркал котел с вода, усетих как Умението се завихри около мен и ме напои. ЕТО ТЕ, МОМЧЕТО МИ! ТОЛКОВА МИ ЛИПСВАШЕ! ЕЛА С МЕН, ИМАМ ТОЛКОВА МНОГО ДА ТИ ПОКАЖА!

Предан! Всички котерии, при мен, при мен! Удръжте лорд Сенч, задръжте го!

Бях изтръгнат от себе си. Откъснат от тялото ми. Умът ми стана като разлято на маса вино. Бях пърхащи снежинки, разпръснати от вятъра, разсейващата се мъгла на дъх в ледена нощ. Чух далечни викове и усетих борба някъде. След това, ясно като капка ледена вода на тила ми, усетих колебливото докосване на друг ум.

Тате? Сън ли си? Тате?

Никога не бях докосвал умове с Пчеличка в сън-Умение. Не чух гласа й; не видях лицето й. Но допирът на мислите й бе толкова единствено Пчеличка, че не можех да имам съмнение.

Беше крехък и тънък, глас на дете, викащо в силен вятър над бурна вода. Пресегнах се към нея. Пчеличке! Ти ли си? Жива ли си?

Тате? Къде си? Защо не дойде? Тате?

Къде си? Първият ми отчаян въпрос.

На кораб. На път към Клерес. Тате? Те са жестоки с мен. Моля те, помогни ми. Защо не идваш?

Тогава, като мощен помитащ вятър, Сенч нахлу в мислите ми и ме разпръсна. Пчеличка! И тя владее Умението, значи? Моята дъщеря също го владее, моята Шайн. Силна е в Умението, но я държат настрана от мен!

Тате? ТАТЕ?

Сенч беше бушуващ вятър, улавяше и разпръсваше по-нищожните ми същности-Умение в неистовото си преминаване. Уплаших се, че Пчеличка ще бъде запокитена и разбита, разкъсана на късчета в този сблъсък. Изтласках я от себе си.

Пчеличке, бягай! Събуди се, обърни гръб, откъсни се. Махни се! Не докосвай ума ми с твоя.

Тате? Вкопчи се в мен, отчаяна и уплашена.

Нямаше време да я успокоявам. И я избутах, силно, все едно я избутах от пътя на подивял кон. Усетих страха и болката й, но се откъснах от пресягащата й се към мен мисъл и се опълчих на Сенч, за да не я изгори. Сенч, спри! Твърде силен си! Ще изпепелиш всички ни до нищо, както Искрен изгори бедния Август! Обуздай Умението си, Сенч, моля те!

И ти ли, Фиц? И ти ли ще ме потиснеш? Предател! Вие сте безсърдечни. Това е моя магия, мое рождено право, моята слава!

Излейте го в гърлото му, ако трябва! Бързо! Трима от чираците имат пристъпи!

Това беше Копривка, някъде от много далече, едновременно викаше и излъчваше Умението с цялата си мощ. Усетих гнева и болката на Сенч от това, че заговорничим против него. Всички се бяхме обърнали срещу него, сигурен беше в това, защото завиждахме за магията му и искахме да му отнемем всички тайни. Никой от нас никога не бил го обичал истински, никой освен Шайн.

Рязко като завеса, спуснала се в края на куклено представление, всичко изведнъж изчезна. Нямаше никакво кипящо Умение от Сенч, никакъв шепот от Копривка и най-лошото — когато затърсих колебливото Умение на Пчеличка, не намерих нищо. Нищичко.

Бях се озовал на пода. Сълзи се стичаха неудържимо по страните ми.

Тя беше някъде там, моята Пчеличка, подхвърляна и разкъсвана сред ураган от Умение, пленена и измъчвана. Шутът беше бил прав през цялото време.

Не можех да се предам. Гмурнах се отново, претърсих течението-Умение, отново и отново, докато не усетих, че силата ми отслабва. Когато се върнах в себе си, се бях свил на кълбо. Тялото ме болеше и главата ми пулсираше. Стар — чувствах се като на сто години. Бях се провалил и бях изоставил не само детето си, но и своя стар наставник.

Сенч, горкият Сенч, изгубен в магията, за която толкова беше копнял. Сега тя го беше завладяла и той я яздеше както човек язди неудържим жребец. Бях го наранил тази нощ и знаех, че не за първи път се е почувствал изоставен и наказан. Искаше ми се да можех да съм при него, да седна до леглото му, да хвана ръката му и да го уверя, че да, той е обичан и винаги е бил обичан. Жаждата му за обич ме беше изгорила почти толкова, колкото необузданото му Умение.

Но колкото и страстно да копнеех да съм със Сенч, тревогата ми за Пчеличка бе по-голяма. На кораб, беше казала тя, на път към Клерес. Жива. Жива! Но в ужасно положение. Но жива. И се чудеше защо не съм отишъл да я спася. Похитителите й бяха жестоки към нея. Удивлението от това отекваше в мен като звън на камбани. Напиращата радост от това да съм сигурен, че е оцеляла, се сблъскваше с ужасните ми страхове за нея. Как се беше справила през всичките тези месеци, сама сред похитителите си? Изгаряше ме това, че я бях отблъснал, когато се бе пресегнала към мен.

Но жива! Без никакво съмнение жива! Това знание беше въздух в дробовете ми, вода сред пустиня. Изправих се. Тя беше жива! Трябваше да споделя тази вест с Шута. Основната ни цел вече беше спасяването й!

А кървавото отмъщение над онези, които ми я бяха отнели — после.

 

 

— Вече ти казах, че е жива.

Все още треперех, все още вдишвах с усилие от тичането през кораба, за да намеря Шута. Това, че лейди Амбър прие толкова пренебрежително новината ми, беше влудяващо.

— Това е различно! — настоях. — Ти имаше сън, който можеше да е показвал или не, че Пчеличка е жива. Аз усетих Умението й. Тя ми говореше! Аз знам, че е жива. На път към Клерес. И онези, които я отвлякоха, се държат лошо с нея.

Амбър приглади полите си. Бях я намерил застанала до перилото, зареяла слепия си поглед в далечината. Пред нас пляскаха вълни, но не виждах никакъв знак, че се движим. Нуждата да усетя, че корабът се движи, че пори напред през вълните към Клерес, беше като болка в гърдите ми. Амбър се обърна към мен с празни очи и отново извърна лице към морето.

— Както ти казах. Преди седмици. Преди месеци! Още преди да напуснем Бъкип те подканих да се втурнем към Клерес! Ако ме беше послушал, вече щяхме да сме там, да чакаме пристигането й. Всичко щеше да е различно. Всичко! — Острият укор в тона й не можеше да се пренебрегне. Говореше все едно беше Шутът, но не беше.

Постоях така, просто загледан в нея. Тъкмо се канех да се отдалеча мълчаливо, когато тя заговори отново. Много тихо.

— Уморява ме. И ме дразни. През целия ми живот някои хора са се съмнявали, че бях истинският Бял пророк. Но ти, ти беше моят Катализатор. Видя какво направих. Заведе ме до вратата на смъртта и ме върна оттам. Не отричам, че силите ми са много намалели. Дори взорът ми за този свят е размътен.

Замълча за миг.

— Но когато ти казвам, че сънищата ми са се върнали, когато казвам, че съм сънувал нещо и че то е или ще бъде така, Фиц, ти, точно ти от всички, не би трябвало да се съмняваш в мен. Ако аз кажех, че се съмнявам в истината за твоето Умение, ако твърдях, че просто си сънувал, нямаше ли да се подразниш?

— Предполагам — отстъпих.

Беше силен шамар, това, че не сподели радостта ми, че най-после съм сигурен, а само ме укори заради съмненията ми. Съжалих, че бях побързал да я намеря, че не бях затаил новината за себе си. Не можеше ли да разбере колко опасно го чувствах — да повярвам, че детето ми все още е живо? Как се боях от пропадането от такава висока надежда!? Не можеше ли да схване колко болезнено се реех сега, когато знаех, че Пчеличка е жива, и се страхувах за нея? Шутът щеше да е разбрал това! Изведнъж се стъписах от това колко странна е тази мисъл. Наистина ли Шутът и Амбър бяха толкова отделени в съзнанието ми?

Да. Бяха.

Амбър никога не беше спасявала Кетрикен, нито мен в една зимна нощ. Никога не бе познавала Нощни очи. Никога не беше изтезавана и осакатявана. Никога не беше служила на крал Умен във времена на опасности и измяна. Стиснах зъби. Какво точно общо имах с тази Амбър? Много малко, реших.

А тя продължи безмилостно:

— Ако ми беше повярвал, сега щяхме са сме там, да наблюдаваме и да чакаме. Щяхме да сме в положението да я избавим преди да са я затворили. Сега трябва да се чудим дали са пред нас, или зад нас?

Опитах се да намеря аргумент, че не е права, но не можах. Упрекът й беше твърде жилещ. Не бях споделил с нея, че Сенч се беше развилнял в Умението и че Копривка и нейните котерии едва бяха успели да го удържат. Реших да не го правя.

— Отивам да поспя — казах й.

Може би по-късно, когато отново бъдеше Шута, щях да споделя страховете си с Умението и тревогата си за Пчеличка. Дошъл бях при Амбър изпълнен с ликуване от контакта си с Пчеличка и опустошение от това, че не бях могъл да го удържа или да я намеря, но вече нямах с кого да споделя тази буря от чувства. Не можех да говоря с Лант, без да го притесня със състоянието на баща му. Не желаех и Спарк да се тревожи за Сенч. Точно сега не желаех да предлагам на Амбър нови поводи за разпри.

— Махни се — каза Амбър с тих, убийствен глас. — Махни се, Фиц. От неща, които не искаш да чуеш. Неща, които не искаш да усетиш. Неща, които не искаш да знаеш.

Бях се спрял при първите й думи, но щом продължи, направих каквото ме посъветва. Тръгнах си. А тя викаше след мен и думите й бяха натежали от гняв:

— Де да можех и аз да се махна от това, което знам! Де да можех да избера да не вярвам на сънищата си!

Не се обърнах.

 

 

Един кораб никога не заспива истински. Винаги има моряци на вахта и всички трябва да са готови да изскочат на палубата мигновено. Но бях заспал дълбоко, когато някой ме разтърси за рамото, и се надигнах, готов за бой. На приглушената светлина от покрития фенер видях, че Спарк ме гледа със смесица от тревога и веселие.

— Какво? — попитах стреснато, но тя поклати глава и ми махна да я последвам. Измъкнах се тихо от хамака и се запровирах между спящите моряци.

Излязохме на палубата. Вятърът беше лек, вълните спокойни. Звездите бяха близки и ярки, луната — в средна фаза. Не си бях направил труда да навлека риза или обувки, но въздухът бе толкова нежен, че не ми липсваха.

— Нещо не е наред ли? — попитах Спарк.

— Да.

Изчаках.

— Знам, че си помислихте лошо за мен, за това, че занесох книгата на Амбър. Че ви шпионирах, за да видя къде я пазите. И че имахте право да не ми се доверявате. Когато се опитах да ви заговоря за това последния път, ми дадохте ясно да се разбере, че не желаете да знаете никакви тайни. Е, сега дойдох, за да издам отново нещо доверено, и очаквам мнението ви за мен да се влоши още повече. Но не мога да опазя повече тази тайна.

Сърцето ми потъна в петите. Мислите ми веднага скочиха към нея и Лант и се уплаших от това, което можеше да ми каже.

— Амбър — прошепна тя.

Поех си дъх, за да й отвърна, че не желая да знам никакви тайни на Амбър. Гневът на Амбър беше стена, която не исках да пробивам. Почувствах се и ядосан, и вкиснат. Щом Амбър имаше тайна, която не искаше да сподели с мен, но я беше казала на Спарк, какво пък — да си я пазят за тях.

Но Спарк не се интересуваше дали искам да знам, или не. Заговори тихо:

— Тя сънува вашата смърт. Когато бяхме по реката беше само веднъж, най-много два пъти. Но сега е почти всяка нощ. Говори и вика предупреждения към вас в съня си и се буди разтреперана и разплакана. Не ми говори за това, но говори в съня си: „Синът ще умре? Как може синът да умре? Това не трябва да бъде, трябва да има друга пътека, друг път.“ Но ако го има, не мисля, че тя може да го намери. Това я унищожава. Не знам защо не ви казва за кошмарите си.

— Току-що ли я напусна? Тя знае ли, че си дошла при мен?

Спарк поклати глава и на двата въпроса.

— Тази нощ, изглежда, спи добре. Дори когато се буди разплакана, се преструвам на заспала. Единствения път, когато се опитах да й помогна, ми каза да не я докосвам и да я оставя на мира. — Наведе очи към палубата. — Не искам да разбере, че ви казах това.

— Няма — обещах й.

Зачудих се дали или как ще уведомя Шута, че го знам. Беше ми казал, че колкото по-често се сънува нещо, толкова по-вероятно е. През годините ни заедно често ми беше помагал да избегна смъртта. Спомних си как беше призовал Бърич на върха на кулата вечерта, когато Гален ме беше съкрушил. Двамата ме бяха издърпали от ръба, докъдето бях изпълзял, след като Гален ми беше внушил да се хвърля долу. Беше ме предупредил за отравяне в Планинското кралство. Беше ме спасил, носейки ме на гърба си, когато бях поразен от стрела. Често ми беше казвал, че в сънищата му оцеляването ми било толкова невероятно, че почти невъзможно, но че е трябвало да ме опази жив на всяка цена, за да мога да му помогна да промени света.

И го бяхме постигнали. Беше сънувал собствената си сигурна смърт и заедно й се бяхме опълчили.

Вярвах на сънищата му. Трябваше, освен когато бяха твърде плашещи, за да им вярвам. О, след това винаги се преструвах, че мога да ги опровергая.

А сега той сънуваше моята смърт. Отново. А наистина ли? Аз ли бях все още Неочаквания син във виденията му, или беше Пчеличка? Бързахме ли към избавление, за което той вярваше, че не би могло да успее? Мисълта за собствената ми смърт ме оставяше напълно равнодушен. Ако смъртта ми бе цената за спасението на Пчеличка, щях да я платя с радост. И внезапно изпитах облекчение при мисълта, че Лант и Шутът щяха да са там, за да я върнат в безопасност в Бъкип. Знаех, че Ридъл и Копривка ще я поемат, и вероятно щяха да се справят много по-добре с отглеждането й от мен.

Но ако сънуваше, че ще стигнем до Клерес само за да ни бъде отнета от смъртта… Не. Не можех да го повярвам. Нямаше да позволя да се случи.

Значи това беше направило Амбър толкова груба, когато споделих новината си? Дали вече вярваше, че Пчеличка е жива, но няма да оцелее да я избавим?

Не! Трябваше да съм аз. Аз бях Неочакваният син, не Пчеличка. Моля ви, Еда и Ел, не Пчеличка.

Спарк ме гледаше втренчено, с пребледняло лице.

— Не за първи път ме е сънувала мъртъв — казах й. Усмихнах се с усилие. — Спомни си: той е Пророкът, а аз съм Катализаторът. Нямам намерение да умирам или да позволя някой да умре. Върви да спиш, Спарк. Отдъхни, докато можеш. Каквото трябва да бъде, може би ще бъде. Или не!

Тя постоя мълчаливо и видях на лицето й вътрешната борба. Вдигна очи, взря се в моите и рече:

— Тя вижда повече, отколкото ви признава.

Кимнах.

— Винаги го е правил — казах й и й обърнах гръб.

Погледът ми се зарея над водата. След малко чух леките й стъпки, докато се отдалечаваше. Въздъхнах след толкова сдържане. Искаше ми се всичко да беше свършило. Всичките съмнения и несигурности да са приключили. Уморяваха ме повече от бой с брадва. Исках да съм приключил с чакането и подготвянето. Но водите се простираха безкрайни пред мен, като смачкана хартия под колебливата лунна светлина.

Някъде по тези води се движеше друг кораб, към Клерес, с моята дъщеря на борда му. Пред нас? Зад нас? Нямаше как да знам.