Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (22)

20.
Вяра

Искрено съжалявам, че не знам повече, което да ти кажа. Чувствам, че би трябвало да знам повече, но той винаги е бил сдържан, когато говори за ранните си дни. Това, което знам, може да бъде изредено набързо. Една злополука при раждане лишава лорд Сенч от властта и почитанието, които преминават към по-големия му брат и по-малката му сестра. Умен става крал. Сестра му според някои е причината за смъртта на майка им, защото раждането е трудно и кралицата така и не оздравява след това. Издигната като принцеса, сестрата на свой ред е орисана да умре, раждайки син, Август. Вече знаеш за тъжния му край. В усилие да се пресегне с Умението през него към бъдещата си кралица Искрен неволно изгори ума на братовчед си. Август така и не оздравя след това, физически или умствено, и умря сравнително млад в милостиво затънтено „уединение“ във Върбов лес. Търпение, съпругата на баща ми и някогашна кралица претендент, се грижеше за него, докато не умря в съня си един зимен ден. Смъртта на баща ми при „злополука“ и след това отпадането на Август бяха това, което, вярвам, я е накарало да се върне в замък Бъкип, за да се заеме с моето отглеждане.

Но ти пожела да научиш за Сенч. Той никога не е бил особено словоохотлив за детството си. Майка му била войник. Никога няма да научим как е станало така, че да роди незаконен син на краля. И малко знам за кончината на майка му или как е бил изпратен в замък Бъкип. Веднъж ми спомена, че майка му е оставила писмо и че скоро след като тя умряла, съпругът й дал този свитък и пакет с пътни дажби на младия Сенч, качил го на муле и го пратил в Бъкип. Писмото било адресирано до краля и по някакви необичайни обстоятелства наистина стигнало до него. И така, кралската му фамилия го открила, но кой всъщност може да знае повече за това? Така или иначе, бил приет.

Въпреки всичките тези години, през които той ме обучаваше, малко знам как е бил обучаван той, освен че учителят му е бил суров. Макар така и да не бил признат, дори като незаконен, вярвам, че по-големият му брат се е отнасял добре с него. Според личните ми наблюдения двамата се отнасяха обичливо един към друг и Умен разчиташе на Сенч като на съветник, както и като на дворцов убиец и главен шпионин.

Доколкото знам, Сенч е имал няколко вълнуващи и приятни години като чаровен младеж преди злополуката, която го загрозила с белези и го принудила да се крие в стените на замъка. Мисля, че може би в тази история има много повече относно това какво го е накарало да изчезне, но едва ли някога ще го изровим.

Знам обаче, че отчаяно е искал да бъде изпитан за Умението и обучен във фамилната магия. Това му било отказано. Подозирам, че има други магически дарби, а именно гадаенето във вода, защото неведнъж ми изглеждаше много невероятно неговите „шпиони“ да са могли да го осведомят навреме за събития, разиграли се далече от Бъкип. Но да му се откаже Умението го възмущаваше и оскърбяваше. Мисля, че това е бил може би един от най-глупавите избори, взети от кралските ни предшественици.

И така, скъпа моя, след като вече е доказал най-малкото нестабилна способност да борави с Умението и има достъп до онова, което е останало от библиотеката на Умението, той се въвлича безразсъдно в усилието да го овладее. Винаги е бил човек на експеримента и никаква опасност не го разубеждава да не излага на риск себе си или чираците си.

Не знам дали тази информация може да ти помогне да го убедиш да е по-сдържан и дали ще ти донесе уважението, което заслужаваш като Майсторка на Умението за кралицата. Моля те едно: ако можеш да избегнеш да му поясняваш, че аз съм източникът на тази информация, ще ти бъда много благодарен. Може да ме е обучавал да бъда шпионин, но би бил първият, който ще възрази, ако старият му чирак го е шпионирал.

Неподписано писмо до Майсторка на Умението Копривка

— Какво все пак иска Тинтаглия от теб? — попита ме Брашън.

Избърсах потта от лицето си.

— Имах няколко въпроса към нея, когато бяхме в Келсингра. Надявах се да разбера дали драконите изпитват неприязън към Слугите.

— За да ги привлечеш за своята кауза?

— Може би. Или да спечеля малко знание, което да използвам срещу тях.

Той избърса ръцете си в панталоните си и подхвана отново бурето.

— Може би не е разумно да въвличаш дракон да спасява дете.

— Не мислех за това в момента. Просто исках Клерес да бъде унищожен.

— Но ако детето ти е там…

Това беше. Същата мисъл, която най-много исках да избегна. Пчеличка сред драконова атака? Отказах да си го представя.

Брашън ме погледна и попита:

— Не мислиш, че е жива, нали?

Свих рамене. Беше последният въпрос, над който исках да размишлявам.

— Хайде да свършим с това — предложих. Той кимна мрачно.

Вдигахме буре вода. Трябваше да е лесна задача, но Парагон бе решил да я направи почти невъзможна. Беше се килнал назад от малката лодка, дошла до него с бурето, а после, тъкмо докато го надигахме към палубата, се беше килнал в другата посока.

Беше вторият ни ден на борба с кораба. Парагон беше блокирал усилията ни да смъкнем товара му на брега. Днешното усилие да качим вода и храна за екипажа беше два пъти повече труд от нормалното. Посред тези трудности Алтея и Брашън бяха приели новината ми за Тинтаглия със забележителна липса на интерес. Брашън беше казал:

— Може ли пристигането на един дракон да направи положението ни по-лошо?

А Алтея беше отвърнала:

— Ще предам новината на Уинтроу и той ще уведоми Ета. Могат да се подготвят за нея по най-добрия възможен начин. — И беше добавила кисело: — Едно гостуване на дракон вероятно носи всевъзможни проблеми. В този момент мога само да кажа, че се радвам, че не са мои.

Брашън беше кимнал мрачно и думите му бяха:

— Имаме си достатъчно наши.

И това бе приключило разговора.

Парагон забави заминаването така, както изобщо не бих могъл да си представя. Клатеше се, накланяше се, затръшваше капаците на люковете. Алтея и Брашън скърцаха със зъби и се включиха в работата на палубата с намаления им екипаж. Още първия ден Клеф подбра Нас и Спарк, а след това изгледа Лант и мен с ръце на кръста и заяви:

— Може да не е работата, за която сте родени, но ми трябвате. От днес, докато сме в пристанището, всеки от вас ще взима вахта.

Така че я взимахме.

Усилията на Брашън и Алтея да наемат още екипаж или да склонят бивши членове на екипажа да се върнат се оказаха окаян провал. Приех с охота тежкия физически труд, защото ме отвличаше от размишленията за възможността дъщеря ми да е взета в плен от фанатични непознати. Представата за това караше сърцето ми да се разтуптява от ярост; справях се с това, като се опълчвах на кораба, мъкнех сандъци по люлеещата се палуба и ги смъквах в трюма. Всеки миг забавяне беше поредният миг болезнено напрежение. Вече ми беше безразлично какви точно новини може да ми донесе Тинтаглия. Исках само отново да сме на път.

Амбър и Шутът непрекъснато се измъчваха от това какво ли може да понася Пчеличка. Всяка дума, която Амбър изричаше за това, бе като извиващ се нож в корема ми. Собствената ми тревога беше повече, отколкото можех да понеса; тревогата на Шута правеше моята само още по-ужасна. Влязох веднъж в каютата й и заварих Шута да виси на сгъвките на коленете си с главата надолу от горния нар. Спрях.

— Разбрах, че си ти — отбеляза той. — Всички други първо чукат.

— Какво правиш? Трябва ли ти помощ да слезеш?

— Не. Раздвижвам си крайниците. Разнебитиха и опърлиха мозъка ми; това, което направиха на тялото ми, беше също толкова разнебитващо. Мъча се да си върна онова, което се опитаха да унищожат.

Изви се в корема, сграбчи с две ръце ръба на нара и с пъшкане откачи коленете си от ръба и стъпи на пода. Не стъпи нито леко, нито изящно, но все пак удивително добре за човек на практика сакат само допреди няколко месеца.

— Упражняването на акробатските ти умения няма ли да върви по-добре горе на палубата?

— Ако Амбър се мяркаше наоколо, щеше с радост да търчи по такелажа и да върне всичките ми изгубени номера на свеж въздух. Но я няма, тъй че не мога. Правя каквото мога в това тясно пространство. — Наведе се, хвана глезените си и бавно издиша. — Някакви новини кога можем да потеглим?

— Нищо, което да не си чул. — Стегнах се срещу познатото му оплакване.

— Всеки изтекъл ден е поредният ден, в който Пчеличка е в плен.

Сякаш това беше нова мисъл за мен!

— Парагон не е единственият кораб в пристанището. Можем да получим добра цена за стоките си от Праотците тук и да платим превоз до Клерес.

Той клатеше глава още преди да съм довършил думите си.

— Във виденията ми за бъдещето Парагон е единственият кораб, който ни откарва до Клерес.

— Виденията ти. — Казах го и затворих уста. После добавих през зъби: — Значи трябва да чакаме.

— Съмняваш се в мен — отрони той с горчивина. — Отказваш да приемеш, че Пчеличка е жива.

— Понякога ти вярвам. — Забих очи в пода. — Повечето пъти не. — Надеждата беше твърде болезнена.

— Разбирам — каза той хрипливо. — Значи си се примирил да чакаме. Защото ако Пчеличка е мъртва, не може да стане по-мъртва от забавянето ни. Не би могла да понася мъчения, каквито наложиха на мен.

Отвърнах със също толкова сурови думи:

— Не аз избирам да чакам. Ти избираш да чакаме — да чакаме Парагон да реши да отплава.

Лицето му се сгърчи.

— Не можеш ли да разбереш мъчението ми? Трябва да отплаваме с Парагон. Трябва! Макар и да знам, че тя е жива и под тяхна власт.

— Как? — ревнах му. — Как е възможно? Когато Копривка изпрати котерията си през стълба след Пчеличка, не намериха никаква следа от нея. Нито една стъпка в снега, нищо! Шуте, те така и не са излезли от онзи стълб. Загинали са в него.

Слепите му очи бяха широко отворени от отчаяние, лицето му бе станало по-бледо от обичайното.

— Не! Това не може да бъде. Фиц, ти си се забавял в стълб, губил си се за дни, и все пак си…

— Да. Накрая излязох, зашеметен и почти мъртъв. Ако не бях успял да повикам помощ, щях да умра там. Шуте, ако са излезли от онзи стълб, щеше да има следи. Угаснали въглени от огън, разпръснатите им кости, все нещо. Но нямаше нищо. Нея я няма. Дори да са се забавили дни, все щяхме да видим някаква следа от преминаването им, когато стигнахме там. Ти видя ли нещо такова?

Той се изсмя дивашки.

— Не видях нищо!

Запазих спокойствие.

— Е, нямаше нищо освен мечата следа. Тъй че може би все пак са преминали и са загинали там. Със сигурност не са продължили към Келсингра, нито пеш, нито през стълб. Шуте, моля те. Хайде да приемем, че Пчеличка я няма. — Думите ми бяха умолителни. Копнеех да се върна към изтръпналостта от пълната загуба и преследването на чистото отмъщение.

— Не е!

Упоритото му отрицание ме разгневи, тъй че нападнах.

— Едва ли е от значение. Мъртва или жива, несъмнено ще ме убият преди да я открия, предвид това колко малко си ми казал за Клерес и хората там!

Той зяпна стъписан. Когато заговори, гласът му бе пронизителен от угризението и гнева.

— Направих всичко, което можах, Фиц! Никога преди не съм замислял убийство. Спомените ми скачат и се разбягват уплашено, когато ме разпитваш. И глупостта на въпросите, които задаваш! Какво значение има дали Култри играе на комар или дали Симфи става рано или късно?

— Без точно знание възможността да ги убия се смалява до степен на глупост!

— Глупост? — изсумтя той. — Е, а ти какво очакваше от един глупак? — Затърси сърдито с ръце облеклото на Амбър и замърмори ядосано. — Изобщо не трябваше да идвам при теб за помощ. Каквото трябваше да се направи, трябваше да го направя сам. — Задърпа роклята с безразсъдна припряност, оправяше дантели и закопчаваше копчета слепешком и накриво.

— И колко адски различно щеше да е, ако не се беше върнал при мен! — Думите ми бяха като остри ками. — И нямаше нужда да се маскираш като Амбър. Бездруго се махам. — Станах, докато той се бореше с единия маншет. — И като повечето неща, свършени слепешком и припряно, справи се зле. На твое място не бих излязъл на палубата така. Но ти, изглежда, си готов да правиш много неща, които аз не бих, например опит за убийство без информация.

Тръшнах вратата и сърцето ми заподскача, докато ядът ми се бореше със съжалението. Какви неща бях казал! Но беше ли нещо от тях невярно?

Подпрях се на перилото и се загледах към Делоград. Гневът къкреше вътре в мен. Вятърът и водата не можеха да го охладят.

Брашън ме намери там.

— Уинтроу се отби. Попита дали знаеш кога ще пристигне Тинтаглия.

— Не. Ти знаеш ли кога тръгваме оттук?

Отговорът му бе сопнат като моя.

— Не. Уинтроу се е подготвил за дракона. Иска да уведомиш дракона, ако можеш, че добитъкът е до кея.

Не успях да надвия гнева си, но го сдържах. Изправих се и изтласках думите на Шута и гнева от ума си.

— Ще се опитам, но не мога да обещая, че ще ме чуе.

— Не мога да те помоля за повече от това — отвърна той.

Замълчах и той се отдалечи. Загледах се над водата и се опитах да се свържа с дракона. Тинтаглия, аз съм в Делоград в Пиратските острови. Желаят да те посрещнат с добитък в стобори до кейовете. За тях ще е чест, ако се угостиш.

Не усетих реакция. Надявах се всъщност да не може да ме намери. Каквото и да искаше с тази среща, нямаше да е добро.

 

 

Много рано на третата сутрин Соркор и кралица Ета помолиха от една малка рибарска лодка за разрешение да се качат на борда на Парагон. Уинтроу, с подути очи, беше с тях. И тримата имаха вид на хора, прекарали дълга безсънна нощ. Посрещнаха ги с димящо кафе. Соркор предвидливо беше донесъл сладкиши. За моя изненада Уинтроу помоли двамата с Амбър да отидем при тях.

Днес Ета изглеждаше по-скоро измъчена, отколкото царствена. Дневната светлина не беше милостива към бръчиците около устата й, а косата й беше разрошена от вятъра. Соркор изглеждаше изнервен като вързана хрътка, когато другите кучета напират да се впуснат в гонитба. Настанихме се на масата и Алтея наля кафе. Мълчанието се проточи, докато кралица Ета опипваше талисмана, който носеше на гърлото си. После изправи рамене, впи поглед в Алтея и заговори заповедно:

— Парагон Лъдлък, принц на Пиратските острови, ще пътува с вас до Клерес. Знам, че не го желаете. Аз също не съм очарована от това, че ще направи това пътуване. Въпреки това трябва да замине. Предлагам пари за превоза му и осем благонадеждни моряци, опитни както с платната, така и с меча. Макар да се моля второто умение да не ви потрябва.

Алтея отвърна гневно:

— Не! Когато поиска да дойде на борда, го върнах, както казахте, че желаете! Заради това нашият кораб стана от своеволен опасен, докато се опитваше да осуети всяка задача, която трябваше да изпълним! И сега, след всичко това, ни заповядвате да го допуснем на борда?

Брашън сложи ръка върху нейната и Алтея млъкна и си пое дъх.

— Защо? — попита той Ета кротко.

Пиратската кралица го изгледа навъсено и присви устни.

Уинтроу се покашля.

— Защото баща му щеше да поиска така. Или поне така ни се каза. — Ета смъкна ръката си от гърлото на масата и го загледа навъсено, докато той обясняваше. — Кралица Ета носи талисман от чародейно дърво, изваян в образа на Кенит. Той го носеше на китката си, опрян до кожата му. Поел е достатъчно от духа му, за да се събуди. Това е негов съвет.

Зяпнах безсрамно резбования талисман на гърлото на Ета. Почти очаквах да се раздвижи или да заговори, но той остана неподвижен.

Алтея се наведе към пиратската кралица и каза:

— Кенит желае това? Още една причина да го забраня!

— Но все пак ще го вземете — отсече кралица Ета. — Единствената ви надежда да се справите с капризния ви кораб е да му дадете каквото иска. Откажете ли ми, ще имате един непокорен кораб с недостатъчно екипаж. Цял Делоград видя неговата сила и нрав. Това, което ви предлагам, ви е нужно. Или оставате закотвени тук, с кораб, който от ден на ден става по-опасен.

Алтея стисна чашата си толкова силно, че очаквах да се счупи в ръцете й. Тонът на Брашън обаче беше спокоен.

— С Алтея трябва да го обсъдим — каза той. — Ще дойдем на палубата след малко.

Махна към вратата и изчака да станем и да се изнижем навън. Затвори я зад нас.

Соркор и Ета застанаха един до друг, загледани към Делоград. Уинтроу стоеше настрана от тях, скръстил ръце. Всички мълчахме.

— Уговорено ли е? — извика ни Парагон през рамо. — Ще получа ли сина на Кенит?

Никой не му отговори.

Алтея и Брашън дойдоха.

— Има сделка — каза кротко Брашън. — Пари за превоза му и осем моряци. — Лицето на Алтея беше безстрастно като камък. Брашън продължи: — Но плава като обикновен моряк и приема корабната дисциплина.

Ета изсумтя раздразнено, но Соркор кимна. Уинтроу пристъпи напред и двамата с Брашън си стиснаха ръцете в стила на Търговците.

— Ще го запиша — каза Уинтроу и Брашън кимна.

Амбър прошепна:

— Обичаят на Търговците: сделка, която облагодетелства всички. — И добави много тихо: — Алтея не се радва, но осъзнава, че е сделката, която й е нужна, ако искаме изобщо да напуснем Делоград.

— Ще започнем незабавно да товарим продоволствие — каза Уинтроу, после повиши глас. — Това устройва ли те, Парагон? Ти спечели. Стана по твоему. Кенитсон плава с теб. Може ли сега да свършим с разтоварването и да докараме провизии?

— Можете! — прогърмя гласът на Парагон над пристанището. От палубата се надигна задоволство и обля всички ни като вълна. Дори Алтея изглеждаше облекчена.

Брашън ме плесна по рамото и нареди:

— Приготви се за работа.

И поработихме здраво. Скоро бяха докарани бурета с прясна вода, бира, солена риба и големи пити сирене, заедно с чували зеленчуци, сушени ябълки и сливи и сандък след сандък сухари. Новият ни екипаж пристигна — седем моряци и навигатор, жена. Клеф ги задейства: пращаше ги нагоре-надолу по мачтите, караше ги да навиват въжета и да покажат уменията си с възлите. Дори на навигаторката не й бяха спестени тези скромни задачи, но тя ги изпълни с пренебрежителна вещина, все едно в подигравка на изпита му.

Времето се беше стоплило толкова, че Лант беше метнал ризата си на перилото. Едва успях да хвана ръкава й и да задържа и нея, и Пъстра, която беше кацнала на нея и оплела краката си, да не отидат във водата.

— Бъди по-внимателна! — предупредих враната. Разперила криле, тя подскачаше и се бореше, докато кракът й не се освободи, след което обяви:

— Тинтаглия! Тинтаглия! Погледни нагоре, нагоре, нагоре!

Дойде като топаз и сапфир, искряща и ярка. Беше мъничка в далечината, врана, а само миг по-късно — с големината на орел. Приближаваше и се приближаваше, по-бързо, отколкото бях знаел, че може да лети едно същество. Скоро половината екипаж сочеше нагоре и викаше. На брега хората се спираха и зяпваха към небесата.

— Знае ли за добитъка до кейовете? Къде ще кацне? — попитах настойчиво враната.

— Където поиска — каза тихо Нас.

— Погледни нагоре, нагоре, нагоре! — изграчи отново враната. Бях съсредоточен върху Тинтаглия, но Спарк извика: — Вижте, червено! Далече е, но мисля, че е друг дракон!

Този дракон летеше по-бавно и като че ли му струваше огромно усилие. Щеше ли да кацне безопасно, или щеше да загине във вълните?

— Хиби! Искряща Хиби! — извика Пъстра и излетя с пърхане на черни пера, за да я посрещне. Загледах с тревога, докато Тинтаглия кръжеше над имението на кралица Ета. Добитък за теб! В стобор до кейовете! Очаква те храна за добре дошла! Хвърлих мислите си към Тинтаглия, но не видях промяна в спускащата й се спирала.

Хора на просторната зелена морава пред кралското имение се втурнаха обезумели да търсят прикритие. Драконът възви в последен предупредителен кръг и се спусна с изпънати ноктести крака. За такова огромно същество кацна с изящество. Пращенето на крилете й, когато ги разтърси, се понесе над водата към мен, звук като на мокро платно, ударено от внезапен порив на буря.

Тинтаглия махна с опашка, прорязвайки бразди в зеленината. Някои от зяпачите се втурнаха към дракона, други побягнаха. Обърканото човешко бърборене зазвуча като грак на разтревожени морски птици. Тинтаглия се надигна на задните си крака и клекна като просещо куче. Главата й се завъртя бавно, търсещо. Въпреки разстоянието погледът й се спря на мен.

— Фицрицарин. Приближи се. Ще говоря с теб.

Думите й бяха едновременно драконски рев и властен глас в ума ми. Заповядваше ми. Почти толкова неустоимо, колкото беше заповедта-Умение на Искрен някога.

— Отиваш ли? — попита ме Лант слисано.

— Нямам избор — казах му.

— Къде отива? — попита Нас.

— Драконът го зове, Нас. И аз отивам с него.

— И аз! — добави Нас.

Не исках никого от двамата. Заговорих строго на Нас.

— Запомни, че вече си част от екипаж. Зависи от капитана…

— Двамата капитани казват, вървете. — Алтея закрачи към нас. Бузата й беше зацапана с катран, косата й бе сплъстена от пот. — Вземете и Амбър. Брашън е наредил корабните лодки да ви чакат. Не се мотайте. Не искам дракон, недоволен от някой на палубата ми. Особено този дракон.

Спарк хукна да доведе Амбър от каютата и скоро плувахме към брега. Кейовете бяха опразнени, но когато приближихме имението, трябваше да си пробиваме път през сгъстяващата се тълпа, зяпнала величествената синя кралица. Кралица Ета стоеше на портика на имението си, синът й беше до нея. Обкръжаваха ги въоръжени стражи. Знаеха ли стражите колко безполезни щяха да са късите саби и бронята им, ако драконът решеше изплюе киселина към тях? Пристигна отряд градска стража, за да обкръжи дракона и да изтласка тълпата от моравата. Надявах се да мога да стигна до Тинтаглия преди да са я раздразнили прекалено.

Погледът на Тинтаглия ме намери, докато се мъчехме да се проврем през гъстата тълпа.

— Отворете път! — заповяда тя. — Пропуснете го! — И докато обърканият народ се буташе в противоположни посоки, заяви: — Летях без спиране ден и нощ и още ден, за да стигна тук. Пророче! Имам думи за теб. Не се бави и ела тук. Гладът ми няма търпение!

— Отдръпни се! — изревах и се запровирах през тълпата с другите след мен. — Стойте назад — предупредих ги и се почувствах гол, щом пристъпих в откритото пространство пред Тинтаглия.

— Тук съм — казах на дракона. С усилие направих още една крачка към нея.

Тя изви глава към мен. За миг зърнах камшика на дълъг ален език. Зноят от доскорошното й усилие блъвна от нея все едно бях застанал твърде близо до пещ и ми донесе вонята на влечуго и леш с дъха й.

— Не съм сляпа, а и да бях, пак щях да позная миризмата ти.

— Ама тя говори! — възкликна Нас зад мен.

— Шшт — предупреди го Лант.

— Гладна съм и съм уморена, и времето ми е много скъпо.

Прозвуча все едно е по моя вина.

Поклоних се ниско.

— В една ограда до кейовете те чака добитък.

Ново перване на опашката.

— Знам. Два пъти ми го каза. — Изрече го все едно беше смъртна обида. Добави строго: — Кейовете не предлагат пространство за кацане за дракон с моята големина.

Помислих и мигновено отхвърлих идеята да се опитам да докосна ума й с моя. Не ми се искаше да позволя един дракон неволно да изгори Умението от мен. Тя продължи:

— Първо, знай това. Айсфир е страхливец. Дракон, който избира да се самозарови в лед, вместо да отмъсти, от страх за собствената си безопасност, едва ли е дракон изобщо!

Не мислех, че ще е разумно да отвърна нещо на това. Стоях смълчан и чаках.

Тя издиша дълго през ноздрите си — фученето бе придружено от дълбоко гърлено барабанене. Люспестата й кожа потръпна. Тя намести крилете си и ми заповяда:

— Заведи ме до кейовете. Ще говорим пътьом. После ще се нахраня. Трудно е да говоря на човек и почти невъзможно, когато съм гладна.

Толкова утешително да го чуя. Извисих глас.

— Вярвам, че отдавна толкова величествен дракон като теб не е кацал тук. Кралица Ета на Пиратските острови е осигурила обилна храна за теб.

— И за нас е висока чест, о, най-прелестна кралице! Лазурна и възхитителна сте! — Уинтроу се втурна през охраната на кралицата и се спусна по стълбището на моравата. Удостои Тинтаглия с дълбок поклон. — Навярно ме помните, о, блестяща? Моя сестра е кралица Малта на Драконовите търговци на Келсингра. По-младият ми брат, Селден, често ми е пял възхвали за вас.

— Селден — каза Тинтаглия и очите й блеснаха от внезапно задоволство. — Да, това е име, което добре помня. Такъв мил драконов певец! Тук ли е той?

— Натъжен съм да ви кажа, че не е. И още повече съм огорчен да чуя, че нашата зона за кацане се оказа неподходяща!

Кралица Ета схвана отчаяните намеци на Уинтроу и пристъпи напред.

— Стражи! Разчистете път за нашата забележителна гостенка и й предложете почетен ескорт до добитъка. Погрижете се да напълнят коритата с прясна вода за нея!

Личната й охрана се отдели от нея и се втурна по моравата. С прибрани мечове започнаха да отварят широк коридор през зяпналата тълпа.

Искрящите цветове по шията на Тинтаглия и вълничките по гънките на челюстта й показаха, надявах се, задоволството й.

— Чудесно посрещане — реши тя. — Доволна съм.

Уинтроу отново я удостои с дълбок поклон, погледна ме накриво и се оттегли заднешком.

Вниманието на Тинтаглия се върна на мен — усещане като тежка завивка, спусната отгоре ми. Задържах стените си стегнати срещу магията й, щом тя закрачи по пътя, отворен й от стражата.

Краченето до нея беше предизвикателство. Походката й не беше нито човешко вървене, нито устремен бяг. Отдавна не бях принуждаван да подтичвам толкова припряно. Хвърлих поглед през рамо и видях Лант и Нас, които ни следваха на безопасно разстояние. Спарк водеше Амбър към портика.

— Ти — избоботи Тинтаглия, почти кротко. Опашката й тупаше по земята, докато вървеше, като опашката на ленива котка. — Нахално ме попита за информация в Келсингра. Аз обаче хванах натясно Айсфир и изтръгнах от него със срам и заплахи онова, което трябваше да е споделил с нас преди години. Дори Хиби има повече кураж от него!

— Предположението ти беше вярно — продължи тя. — Белите и техните Слуги са нанасяли големи щети на драконовия вид. Горя от гняв при мисълта, че поколения от тях са вярвали, че биха могли да ни нанасят неправди без последствия! Този срам се дължи изцяло на Айсфир, но нямам вяра, че той ще се задейства. Тъй че ще го сторя аз.

Бяхме стигнали до квартала със складовете, по-старата част на Делоград, където улиците бяха по-тесни. Вървях неудобно близо до Тинтаглия и няколко пъти чух пращене, щом махащата й опашка забършеше някоя фасада. Но и да беше имало там хора, разбързалите се напред стражи ги бяха разкарали.

— Разбери, Пророк, това отмъщение е мое. Никой прост човек не може да нанесе наказанието, което Клерес заслужава. Когато идем там, ще го съборим камък по камък и ще погълнем онези, които са дръзнали да убиват дракони, точно както го направихме в Халкида. Удовлетворението от тези убийства е за мен!

— Не и ако стигна там първи — промърморих.

Тинтаглия рязко спря. За миг съжалих за зле обмислените си думи. Но след това тя вдигна глава и подуши въздуха. Аз също го надуших. Добитъка. Беше в заграждението, където държаха животни по време на товарене или разтоварване на кораб. Близо бяхме.

Чувствата се бореха в мен. Исках своето отмъщение. А ако Шутът беше прав и дъщеря ми бе жива, не исках тя да се озове под яростни драконови атаки в Клерес. Можех ли да разубедя Тинтаглия? Имаше ли някакъв шанс Парагон да се окаже по-бърз от един отмъстителен дракон? Съмненията ми, че Пчеличка е жива, бяха пометени от страха, че може изобщо да не го узная.

— Ще отмъстиш ли на Слугите?

— Не ти ли го казах току-що? Хора. Всичко трябва да им се повтаря! — Каза го с пълно пренебрежение. — Слушай сега, преди да отида да се храня. Казвам ти това на малки късчета за малкия ти ум. Да. Позволявам ти да отидеш до Клерес. Както грубо заяви, ако пристигнеш преди мен, имаш разрешение да избиеш както и когато благоволиш. Няма да го броя за кражба на моите убивания. Разбираш ли каква благосклонност проявявам към теб.

— Да. Да, разбирам. Но сега мислим, че е възможно дъщеря ми все още да е жива. Че е възможно да е пленничка там, в Клерес.

Все едно мухи бяха бръмнали над купчина тор, толкова ме чу. Заграждението с говедата беше пред нас. Въртящите се вътре мучащи крави бяха усетили миризмата й и търчаха насам-натам. Тя издаде тръбен звук, свиреп и лаком, който не предаде никакви думи в ума ми, и се втурна напред. По-скоро късметът, отколкото пъргавината ми, ме спаси от удара на пердашещата й опашка.

След това се нахвърли върху нещастните затворени животни, започна да ги тъпче с огромните си ноктести крака и да ги разкъсва със зъби. Сграбчи едно в челюстите си и хвърли нависоко мучащото същество. Лант ме хвана за ръкава и ме дръпна назад. Лицето на Нас се беше сгърчило в маска на ужас и страхопочитание. Стражите, които бяха изтичали напред да разчистят пътя на дракона, зареваха ликуващо, както правят някои хора при гледка с касапница. Бяха по-близо, отколкото аз бих предпочел на тяхно място, запленени от варварството на мига.

— Трябва да я оставим да се нахрани — казах на Лант и Нас.

Обърнахме се и тръгнахме обратно. Не една сграда беше понесла щети от мятащата се опашка на Тинтаглия. Заобиколихме един нацепен товарен кей.

— Сър, ще ми кажете ли какво говореше драконът? — попита Нас.

Гърлото ми беше пресъхнало от припряното подтичване след Тинтаглия, но обясних късо:

— Каза, че имаме разрешението й да отидем до Клерес и да убием хора там. Също така замисля собствено отмъщение над Клерес.

Кимането на Нас говореше, че изобщо не разбира.

— Отмъщение за какво? Защо?

— Не сподели подробностите. Явно хората на Клерес някога са навредили на някои дракони. Сърдита е, че Айсфир изобщо не ги е наказал за това. Предупреди ме, че всички те са нейни жертви по право, но че ще ни разреши да си отмъстим. Ако стигнем там първи.

— Може би черният дракон е сметнал, че опустошаването на половин Аслевял е достатъчно отмъщение — предположи Лант.

Поклатих глава.

— Тинтаглия не е съгласна.

— Но, сър! — Настойчивост ме хвана за ръката. — Ами ако драконът стигне преди нас? Амбър твърди, че Пчеличка е там! Може да пострада или дори да загине! Те като че ли не ни различават много. Предупредихте ли я, че Пчеличка е там, казахте ли й, че трябва да е внимателна?

— Да.

Лант се дръпна настрани, понеже Пъстра се спусна от небето и кацна на рамото на Нас.

— Хиби! — обяви птицата. — Искряща Хиби! Ела, ела! Бързо! — Колкото бързо беше кацнала, литна от рамото на Нас и полетя обратно към имението.

— Забравил бях, че и Хиби идва — признах.

— Само вие можете да забравите за дракон — промърмори Нас. И добави по-високо: — Може ли да побързаме?

Гордостта ми ме принуди да направя точно това. Около моравата пред кралското имение отново се беше оформила тълпа. Нас затича напред и завика:

— Направете път за принц Фицрицарин! Отвори път!

Твърде задъхан бях, за да възразя. Зелената морава вече бе разровена като изорано поле. В средата бе кацнала Хиби. Носеше великолепна сбруя от лъскава червена кожа и блестящ месинг, увенчана с нещо като сандък: място за ездач. Глад и умора се излъчваха от нея като зной от пещ. Издаваше гърлен звук, докато дишаше, сякаш огромен котел щеше всеки момент да кипне.

На портика на имението стояха кралица Ета, Кенитсон и Уинтроу, с Амбър и Спарк отстрани, на почтително разстояние. Нови стражи стояха между кралицата и неканената й гостенка. На едно по-ниско стъпало, но толкова висок, че не ги гледаше отдолу, стоеше Праотец, целият облечен в яркочервена кожа и броня.

— Рапскал е тук! — извика Нас със смесица от учудване и страх. Праотецът жестикулираше оживено и щом заобиколихме Хиби и се приближихме към имението, чух думите му.

— … и нощ и ден, докато дойдохме тук. Пътувахме отдалече, чак от Келсингра в Дъждовните равнини. Двамата с моя дракон носим важни новини за Фицрицарин Пророка. Ако би могло да се намери живо месо за нея, ще съм ви благодарен. Моля.

Никога не бях чувал генерал Рапскал да говори толкова учтиво, но изглежда, че заради Хиби можеше да се унизи. Уинтроу се наведе към кралица Ета и тихо каза нещо. Тя не изглеждаше доволна, но се разпореди:

— Докарайте й три кози. Нека да ги получи тук — моравата така или иначе е съсипана.

— Мъдра сте, кралице Ета, да й позволите да се нахрани на безопасно разстояние от Тинтаглия. Благодарен съм ви. — Рапскал погледна през рамо към нетърпеливия си дракон и лицето му се размекна от обич. — Толкова е гладна, а толкова много поисках от нея, да ме донесе толкова далече. А ни чака и още път, чак до Острова на Другите. И след това до Клерес. — Тогава ме видя, обърна гръб на Ета и възкликна: — Фицрицарин, ето те и теб! Нося ти важни новини!

Закрачих припряно към него.

— Тинтаглия вече ги сподели с мен, генерал Рапскал. Изненадан съм, че ви виждам тук.

— Както и всички ние — заяви с леден тон кралица Ета. — Особено след като все още не сте споделили с мен причината за тази… визита. — Неудоволствието й беше явно. Но също толкова изнервящо беше как Кенитсон беше зяпнал Хиби. Внезапно той заслиза покрай стъписаната охрана и дори покрай Рапскал и тръгна право към нея.

Дъхът ми спря. Драконът беше гладен, а младежът й бе непознат. Но тя само изви глава към него и го изгледа с нежно завихрените си очи.

— Донесете на този възхитителен дракон каца вода! — заповяда той внезапно. — Умира от жажда! Никое толкова великолепно същество не бива да понася такова лишение! И къде са козите? Не трябваше ли да са тук вече? Доведете й и един от кафявите бикове! Примряла е от глад!

И идиотът се приближи до гладния дракон с протегната ръка.

От събралата се тълпа се надигна стъписано мърморене. Устата на Ета увисна от бездиханен страх.

— Не! — извика Уинтроу и тръгна напред. Очаквах Рапскал да скочи да спаси принца. Праотецът наистина се беше раздвижил, но идваше през моравата към мен. Забелязах, че Соркор се разбърза, но твърде късно, за да изпревари Кенитсон. Хиби щеше да изяде принца!

Но Хиби само протегна главата си, докато люспестата й муцуна не докосна дланта на Кенитсон. Издишах облекчено. Зачудих се дали проявата на Кенитсон е наистина храброст, или е станал жертва на драконовата магия.

Той вдигна другата си ръка и я отпусна на лицето й.

— Прекрасна! — каза принцът, а драконът отпусна глава и се остави да я почеше по челото.

Въздишката, последвана от одобрително мърморене от събраната тълпа, ми казаха това, за което не се бях сетил преди: хората на Пиратските острови обожаваха своя принц. Можеше да съм видял в него едно разглезено момче, но изяществото му и показната му храброст зашеметяваха тълпата. Щом козите забляха откъм ъгъла на имението, Хиби вдигна глава и погледна към тях.

— Върви! — подкани я принцът. — Задоволи своя глад, прелестно същество! — Стоеше безстрашно на място, щом тя се завъртя и скочи. За втори път този ден видях как дракон убива плячката си и чух одобрителния рев на тълпата.

— Внимавай! — измърмори Лант и пристъпи до мен, а Нас бързо застана на другия ми фланг, щом Рапскал се приближи, протегнал ръка, за да стиснем китки. Широката белозъба усмивка изглеждаше странно на покритото му с червени люспи лице. Хванах ръката му, но той не я пусна след ръкостискането, а ме дръпна към себе си, забравил сякаш всякакво благоприличие.

— Не стой така, Фицрицарин! Трябва да се представя на кралицата им. — Повиши глас и извика! — Да ти е сладко, Хиби, великолепна! Принце, благодаря ви за този мил поздрав! След като вече знам, че добре са се погрижили за моя дракон, ще предам на Фицрицарин всичко, което трябва да знае.

Тръгнахме през разораната от драконите морава, Лант и Нас вървяха плътно зад нас. Бик изрева тревожно, обърнах се и видях горкото паникьосано същество, докато го ръчкаха и дърпаха към дракона.

— Пуснете го! — ревна Кенитсон и говедарчетата се подчиниха. Едва избегнаха атаката на дракона, щом бик и хищник опустошиха още половин акър градина. Бикът беше борец, а и все още не бяха отрязали рогата му. Направи няколко опита да намушка Хиби. Тя скочи във въздуха и се спусна отгоре му с четирите си крака — котка, скачаща върху мишка. Ревът му завърши с ужасно влажно пращене. Нас извика в ужас, но тълпата зарева с пиратско веселие. И да бе искал, Рапскал не би могъл да измисли по-добро забавление, и то в градината на кралицата. Принцът вдигна широко ръце над главата си в триумф и викна:

— Не бойте се от нея, народе мой! Тази алена красавица е дошла при нас с дружелюбие!

Одобрителният рев на тълпата бе оглушителен.

Кралица Ета и свитата й леко се бяха отдръпнали от стъпалата, но Уинтроу беше останал на портика и ни махаше да отидем при тях. С Рапскал стигнахме до широките бели стъпала и се заизкачвахме към кралица Ета, която бе зяпнала онемяла спектакъла на сина си. Чух я как каза:

— Има дарбата на баща си да спечелва сърца. Това е добре.

Изкачихме още стъпала до чакащия ни със скована усмивка Уинтроу. Амбър и Спарк също ни чакаха там, със замръзнали в несигурност лица.

— Какво е това? — попита Уинтроу тихо, докато ме поздравяваше с привидна любезност. — Що за хаос сте донесъл на прага ни, Фицрицарин? Луд кораб, който краде нашия принц за вашата мисия на отмъщение, а сега — дракони на моравата ни?

Ета все така гледаше сина си.

— Стига, Уинтроу. Изглежда, установяваме дипломатически отношения с Дъждовните равнини. — Хвърли кос поглед към него. — Мисля, че принцът, който се сприятелява с дракони, може би заслужава невяста, която идва с по-голяма зестра. — Насочи усмивката си към Рапскал. В тона й имаше нотка веселие. — Поздравления. Аз съм кралица Ета на Пиратските острови. Това е моят главен министър и адмирал Уинтроу Вестрит.

— Имената са ми добре известни — отзова се Рапскал с поклон. — Аз съм генерал Рапскал на Драконовите търговци на Келсингра. Не дипломат, боя се, най-изящна кралице, но верен пратеник за драконите. — Все още държеше здраво ръката ми и я потупа дружески. — Когато принц Фицрицарин ни посети, пожелахме да научим дали историята на драконите се пресича с тази на Слугите и бледите хора. Добили сме тази информация от Айсфир, но е изключително важно той да знае, че неговото отмъщение би могло да се съчетае с нашето, но не го отменя. — Обърна се към мен и добави: — Уверявам те, че мога да предам тази информация по-разбираемо от Тинтаглия и без нейната нетърпеливост.

— Колко утешително — отвърнах и за моя изненада това спечели тих кикот от страна на кралица Ета.

— Несъмнено можете след това да ми кажете, накратко и ясно, какво общо има едно нашествие на дракони с мисията на този мъж да спаси дъщеря си.

— Съдбовно съвпадение! — увери я Рапскал. — Но моля ви, може ли да получа храна и нещо за пиене преди да започна разказа си?

Уинтроу изписа усмивка на лицето си.

— Моля, влезте. Скоро ще съм с вас. Трябва да дам няколко заповеди на стражите. Малко от тях са запознати с дракони. Но аз съм имал достатъчно взаимодействия с тях, за да знам, че непредпазливи думи или действия могат да донесат смърт.

— Кажи на сина ми да дойде при мен — нареди му Ета.

— О, той няма да пожелае да остави Хиби — уведоми я Рапскал много свойски и дружелюбно. — Видях изражението му и усетих нейното одобрение към него. Ще остане с нея, докато тя се храни, и вероятно докато спи също.

Уинтроу кимаше.

— Вероятно ще е както той казва. Те са влюбени един в друг. Почти същото въздействие имаше върху брат ми Селден. Не е вероятно да му навреди. А и гражданите изпитват голямо удоволствие да гледат как техният принц се сприятелява с дракон. — Изражението на кралицата не се промени. — Въпреки това ще отида да му кажа — увери я Уинтроу и ни остави.

Рапскал ме награби здраво под мишницата, жест, който дълбоко не ми допадаше. Последвахме кралица Ета. Не ми хареса как охраната й се стегна около нас, но си замълчах. Както е с дракони, така е и с кралици. Невнимателна дума или действие могат да имат тежки последици.

Вътре в кралското имение беше по-прохладно и по-сумрачно. Накъдето и да погледнех, в гоблените и статуите, екзотичните драперии и чуждоземните съкровища преобладаваше историята на пиратско плячкосване. Имаше и забележителна липса на формалност — самата кралица ни отведе до една дневна и заповяда на една от слугините си:

— Донеси храна и пиене.

— О, бих бил изключително благодарен за това — каза Рапскал и отново насочи вниманието си към мен. — Хиби не може да лети наравно с Тинтаглия, колкото и да се опитва. Знаехме, че Тинтаглия няма да ни чака. Работата ни е спешна, с малко време за губене, дори да предам това съобщение.

Кралицата вече се беше настанила в челото на много дълга маса. Имаше повече от достатъчно столове за всички ни. Подкарах Рапскал така, че да седне до лявата ръка на Ета, а аз заех стол до него, оставяйки място за Амбър до мен. Лант зае следващото място и след известно колебание Спарк и Нас също се настаниха. Спогледаха се — седяха на масата на пиратска кралица!

Кралица Ета ни огледа един по един и каза:

— Е, добре сте дошли.

Праотецът не улови сарказма в поздрава й.

— Толкова сте мила — отвърна Рапскал чистосърдечно. — И много по-красива, отколкото очаквах! О, ето ги и освежителните, които поръчахте. Толкова съм прежаднял и огладнял! — И веднага щом слугинята напълни чашата му, я вдигна и отпи.

Ета го зяпна. Зачаках да го укори за лошото му възпитание. Но тя се облегна на стола си и видях в нея пиратката, станала кралица, когато каза:

— А вие сте много по-откровен и непринуден, отколкото очаквах да е един пратеник.

— Да, така е — отвърна той зарадван и протегна чашата си, за да му я напълнят отново. — Но едва ли пратеник. Може да съм генерал и началник на силите на Келсингра, когато съм там, но за тази работа служа на своя дракон и всъщност на драконовата раса! Ще се погрижа всички дракони на Келсингра да чуят за вашето гостоприемство!

— Колко мило от ваша страна! Трябва ли да съм зарадвана? Или ужасена? — Погледът й обходи масата и тя се засмя звънко, явно намираше Рапскал по-скоро за забавен, отколкото за оскърбителен. Уинтроу влезе и зае място от дясната страна на кралицата. — А синът ми? — попита го тя.

— Прекарва си времето с червения дракон и поръча да му доведат още три крави. — Погледна ме и добави: — Вашата врана е с тях.

— Компанията на червения дракон й допада — подхвърлих. В ума ми кипяха въпроси и тревоги, но все пак бяхме на масата на кралицата.

— Тъй. Значи, моят син плава с вас, за да спасите дъщеря ви. И това по някакъв начин го излага на общуване с дракони?

Кралица Ета се взря в мен, но Рапскал бе този, който отговори. Беше опразнил чинията си и гледаше напрегнато слугата, приближаващ се с плато нарязано месо.

— Позволете да го изясня за всички. Дойдохме, за да кажем на Фицрицарин и лейди Амбър, че драконите одобряват и разрешават мисията им на отмъщение. Всъщност, щом изпълним задачата си, ние ще ги последваме до Клерес, за да довършим разрушението, което те ще започнат. Възнамеряваме да изравним града със земята и да опустошим околностите. — Удари дълга глътка от виното, явно без да забелязва ококорения поглед на кралица Ета.

Остави чашата на масата с тежка въздишка.

— Фицрицарин не е единственият пострадал от тези Слуги. Много по-тежки са щетите, които ние сме понесли от тях! В съюз с Изчадията те претършуват брега за гнездене, крадат драконови яйца и убиват или пленяват излюпващите се влечуги! Утре ще полетим бързо за Острова на Другите, за да защитим яйцата, заровени там до летния сезон за излюпване. Тинтаглия ще остане да бди над гнездата и ще подкарва излюпващите се влечуги към морето, докато ние с Хиби ще залавяме и избиваме Изчадията, които опустошават това място.

— Изчадия ли? — попита тихо Амбър. До този момент беше следила разговора мълчаливо.

— Така ги наричаме. Появяват се, когато дракон, който е живял твърде дълго между хора, снесе яйцата си и те не се излюпват във влечуги, а в нещо средно между влечуго, човек и Праотец. Гротескни и зли същества. Ще ги избием. Само Айсфир знае колко беди са ни нанесли! Как изравят яйцата от могилите-гнезда или нападат младите влечуги, докато те се мъчат да стигнат до морето! Някои убиват, за да ги изядат или да продадат телата им на Слугите на Белите! Или още по-лошо, пленяват ги за десетилетия и събират течностите от телата им за отвари и лекарства! — Покритите му с люспи устни се извиха в отвращение. — Изчадията пият тези течности. Твърдят, че това им помага да предричат бъдещето и да си спомнят далечно минало.

Уинтроу остави чашата си и тя изтрака рязко на масата.

— Ета — каза той тихо. — Бил съм там. На Брега на съкровищата. Онези същества. Влечугото, което освободих…

— Помня го — промълви тя.

Уинтроу се обърна към Рапскал:

— Кенит ме заведе там, за да видим какво могат да ми предрекат Другите. Мисля, че беше ходил там преди. С Игрот. Има поверие, че ако намериш нещо изхвърлено от вълните на Брега на съкровищата и го предадеш на съществата, които живеят там, те ще ти предскажат бъдещето. Но аз не намерих съкровище. Само една огромна змия, държана в плен в басейн, ограден с решетки. Приливът пълнеше басейна с вода, но съществото беше замаяно и изтерзано от живеенето в толкова малко пространство. Проговори ми… Успях да го освободя. Въпреки че неволният му допир отне кожата от плътта ми и едва не се удавих.

— Помня това — каза Ета. — Соркор също е говорил за предишно посещение на Кенит там. — Смътна усмивка пробяга по устните й. — Унищожил каквото намерил, вместо да го предаде на съществото там.

— Такъв беше Кенит — съгласи се Уинтроу и не можах да разбера дали в гласа му има възхищение или смут.

За миг се възцари странна тишина.

— Героично! — възкликна Рапскал. Юмрукът му тупна по масата и накара всички ни да подскочим, а очите му блеснаха от сълзи. — Ще споделя тази история с Хиби и с всички дракони! — За миг се смълча, зяпнал ококорен.

Уинтроу и Ета се спогледаха. Само аз ли долових поток на връзка между него и дракона му? След това, откъм кейовете, чух тръбния зов на Тинтаглия.

Рапскал рязко стана и внезапно смъкна пръстените от пръстите си. Купчината накити дрънна на масата и той ги подбутна към Уинтроу. В очите му имаше сълзи.

— Малък дар накити на Праотци, недостатъчен за мъжа, който е освободил влечуго от робството на Изчадията! Благодарността на дракони е рядък артикул. Имате също така благодарността на всички Праотци. — Обърна се към Ета.

— Хиби ми казва, че изпращате своя син да придружи Фицрицарин, за да му помогне. Доволна е. Засвидетелства му най-дълбокото си почитание. Обещава, че когато стигне до Клерес, ще го намерим там! — Гласът му се извиси до вик: — Ще ги смачкаме!

В стаята се възцари тишина.

Амбър я наруши.

— Значи драконите тръгват за Клерес с нас, за да въздадат своето отмъщение? — Надежда или страх имаше в гласа й?

Рапскал остави чашата си и поклати глава.

— Не незабавно. Мисията ни да опазим люпещите се яйца е по-неотложна. Когато сезонът на люпенето приключи и сме удовлетворени, че всяко Изчадие е убито, ще дойдем там.

— Когато говорихме последния път, вярвах, че дъщеря ми е мъртва — казах тихо. — Сега вярвам, че е възможно да е оцеляла. Че Пчеличка може да е пленничка в Клерес.

Амбър се намеси:

— Но ако тя е в града и драконите нападнат, може да бъде ранена. Или убита.

При тези думи Рапскал кимна и призна:

— Убита е по-вероятно. Унищожението, което нанесохме на Халкида, беше много голямо. Рухнаха здания. Киселият дъх на драконите плисна над хора и животни. — Кимна доволно. — Едва ли някой в херцогския дворец е оцелял. — После, след като видя ужаса на лицата ни, добави: — Разбирам загрижеността ви. Наистина.

— И можете да говорите на Тинтаглия и Хиби? Да ги помолите да ни помогнат? Или поне да ни позволят да направим опита си за спасение преди да съборят града? — Амбър бе останала без дъх от надежда.

Той събра дългопръстите си ръце и заби поглед в яркочервените си нокти. Зачакахме в мълчание. Най-сетне Рапскал каза кротко:

— Ще им кажа. Но… — Вдигна очи и ги впи в моите. — Не мога да обещая нищо. Мисля, че вече знаете това. Драконите не… не смятат хората за… — Гласът му заглъхна.

— Няма да сметнат, че е важно. — Думите ми паднаха като мъртви птици.

— Точно така. Съжалявам. — И добави: — Най-добрата ви надежда е да стигнете там преди нас. Да се опитате да я спасите, преди да връхлетят града. Наистина съжалявам.

Зачудих се доколко е искрен. Дали самият той не беше заприличал твърде много на дракон? Неспособен да схване важността на едно дете.

Рапскал вдигна глава все едно се вслушваше в нещо.

— Хиби е заситена. Достатъчно храна сте й дали. Благодаря ви. — Лицето му отново стана умислено. След това той се усмихна. — Вярвам, че и Тинтаглия е сита. Сега ще спят. Полетът е уморил и двете, а Хиби е на ръба на изтощението. — Погледна ме и кривна люспеста вежда, сякаш си имахме обща тайна. — За щастие, нося в седлото й запас от… възстановително. Утре ще го получи. Но за остатъка от деня и цялата нощ трябва да спи. Както и аз. — Извърна усмивката си към Уинтроу и Ета. — Бихте ли могли да ми приготвите спалня и баня? Изтощен съм и всичките ми крайници са схванати. Пътуването високо горе над земята винаги е студено! Можех да подремвам по малко в седлото, но не беше истински отдих.

Кралица Ета присви очи от това, че се обръщат към нея все едно е камериерка. Очаквах да скочи и да извади меча, но Уинтроу припряно стана: знаеше кога кралицата му е стигнала до границите на търпението си.

— Ако благоволите да ме последвате, генерал Рапскал, с удоволствие ще ви отстъпя покоите си. Сигурен съм, че това е най-бързият начин да ви намерим място за отдих. Господа, дами, моля да ме извините.

И излязоха. Кралица Ета също изведнъж стана.

— Трябва да заминете колкото може по-скоро. Да имате шанс да стигнете Клерес преди драконите, да спасите детето си.

— Така е. — Помъчих се да овладея гласа си. Все още се опитвах да приема фатализма, който бях доловил в думите на Рапскал. Съюзниците, за които се бях надявал, сега се бяха оказали друг вид заплаха.

— И водите сина ми на по-голяма опасност, отколкото мислех.

— Смятам, че е вероятно.

Тя кимна замислено.

— Той е син на баща си. Тази работа с драконите и тяхното отмъщение… само ще разпали стоманената му решимост. — Изгледа ме преценяващо. — Е, Фицрицарин, донесохте на Делоград повече възбуда, беда и объркване, отколкото сме имали от години.

Чух тропане на ботуши и Кенитсон влезе в стаята. В очите му имаше плам, какъвто не бях виждал досега.

— Майко. Дойдох да ви кажа, че съм решен да отплавам утре, с първия отлив. Колкото по-скоро стигнем Клерес, толкова по-скоро можем да си отмъстим.

След това се обърна и напусна.

— Толкова прилича на баща си… — въздъхна Ета. Обърна се към мен. — Надявах се да забавя заминаването ви. Сега ще се разпоредя корабът веднага да бъде добре снабден с провизии. — И добави със смразяващ глас: — Вие сте загубили детето си. Не загубвайте и моето.