Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (21)

19.
Друг кораб, друго пътуване

Донесение до Четиримата

Лурикът, известен като Възлюбения, продължава да предизвиква вълнения сред другите лурики. Беше засечен в опит да остане в селото, когато приливът идваше и другите лурики вече се бяха строили, за да се върнат по къщичките си. Беше притеснил онези, които бяха дошли да им се предскаже бъдещето, като предвещаваше ужасни бедствия. Каза на един клиент, че синът му щял да се ожени за магарица, но че децата му от този брачен съюз щели да донесат голяма радост на фамилията му.

На друга каза: „Колко пари искаш да ми дадеш, за да те излъжа? Най-добрите ми лъжи са много скъпи, но тази е безплатна. Ти си много мъдра жена, че си дошла тук да ми дадеш много пари, за да те излъжа.“

Два пъти го бих, веднъж с голи ръце и веднъж с камшик. Молеше ме да го бия с камшика толкова силно, че да откъсна татуировките от гърба му. Вярвам, че беше искрен в това си желание.

Веднага щом се изцери и се върна към задълженията си на пазара, се изкатери на един куп сандъци и заяви на всички, че той е истинският Бял прорицател за това поколение, и обяви, че е държан като затворник в Клерес. Умоляваше тълпата незабавно да се събере и да му помогне да се освободи. Когато го сграбчих и го разтърсих, за да го накарам да млъкне, някои от хората наоколо ме замериха с камъни и едва когато се намесиха други двама стражи, можах да го издърпам обратно зад градските стени.

Вярвам, че съм изпълнил дълга си по най-добрия възможен начин, и моля да бъда освободен от отговорността за лурика, наречен Възлюбения. С цялото ми дължимо почитание, смятам, че той е притеснителен и опасен за всички нас.

Луций

Животът ми се беше подобрил, или поне така си казвах. Бяхме настанени в хубава каюта; храната ни беше редовна и Дуалия имаше малко възможности да ме бие. Всъщност тя като че ли почти беше омекнала от подобрената ни съдба. Лятото бе завладяло морето; ветровете бяха свежи и бурите бяха малко. Заради магията, която Винделиар беше хвърлил върху мен, екипажът приемаше присъствието ми без любопитство или коментари. Стига да живеех живота си от миг на миг, не беше прекалено лошо. От мен се очакваше много малко. Носех ястията на Дуалия в каютата и отнасях празните блюда. Когато тя се разхождаше по палубата с капитана, ги следвах на прилично разстояние, преструвайки се, че поддържам добродетелността на дамата.

Но за момента преструвката беше малка. Седях на палубата пред вратата на капитанската каюта. Когато беше предложил тази каюта на лейди Обретия, не мисля, че Дуалия беше осъзнала, че очаква да продължи да я заема. Чувах ритмично тупане вътре и наивно се надявах, че е от темето й в дървената стена. Темпът се усилваше, което ме натъжи. Моментите, когато капитан Дорфел се заемаше с Дуалия, бяха най-мирните в ограниченото ми битие. Тя вече пищеше задъхано, едва чуто през здравите дъсчени стени.

Чух стъпки от стъпалата към трюма. Мислех си за морето и движещите се вълни и как слънчевата светлина искри по тях. Мислех за морските птици, летящи високо над нас и все пак толкова големи. Колко голяма щеше да е една такава птица, ако кацнеше на палубата? Висока колкото мен? Какво ядяха? Къде гнездяха или кацваха за отдих, след като бяхме на толкова много дни от сушата? Запълвах мислите си с тези ширококрили бели птици и не мислех за нищо друго. Когато Винделиар клекна до мен, се зачудих как ли щеше да изглежда, ако беше птица. Представих си го с клюн и лъскави пера, крака с оранжеви нокти, шипести като на петел.

— Още ли са вътре? — попита той дрезгаво.

Не го погледнах, нито отговорих. Дълги лъскави сиви пера…

— Няма да се опитам да нахлуя в мислите ти.

Не ти вярвам, не ти вярвам, не ти вярвам. Само го помислих, но не смъкнах стените си. Не беше толкова силен като в началото, когато бе изгълтал змийската слюнка, но все още беше силен. Започвах да разбирам, че за разлика от магията на баща ми, която винаги беше с него, магията на Винделиар зависи от отварата. Зачудих се колко време ще мине, преди да угасне напълно. Преди да мога да повярвам, че личните ми планове ще си останат лични. „Не мисли за това!“ Не ти вярвам, не ти вярвам, не ти вярвам.

— Не ми вярваш.

Каза го с такава тъга, че се почувствах почти укорена. Само че беше взел думите от моите мисли и ги каза на глас. Не можеше да му се вярва. Изобщо. Знаех го много добре. Отчаяно се нуждаех от съюзник, но Винделиар не беше такъв. Не ти вярвам, не ти вярвам, не ти вярвам.

— Горката Дуалия. — Гледаше към затворената врата, на лицето му бе изписана тревога. — Той само продължава и продължава! Тя сигурно обвинява мен. Накарах капитан Дорфел да я види като най-красивата жена, която би могъл да си представи. — Почеса се по главата. — Не е лесно да го държа уверен в страстта си към нея. През цялото време трябва да внимавам с всички, които я виждат. Много е натоварващо.

— Какво вижда той, когато я гледа?

Проклето любопитство! Въпросът беше на устните ми преди да си напомня, че не бива да говоря с него. Опитах се отново да мисля за птиците.

Той се усмихна, доволен, че съм му проговорила.

— Не им казвам какво да мислят всъщност. Казвам им да видят нещо, което харесват. За Дуалия казах на капитана, че трябва да види красива жена, на която иска да помогне. Не знам как точно му изглежда тя.

Погледна ме, очакваше въпросите ми. Затаих ги и помислих за това как гребените на вълните понякога искрят толкова ярко, че не можеш да ги гледаш дълго.

— За мен казах на всички да виждат „слуга“. Не застрашителен. Не някой, който да ги притеснява.

Зачака отново. Аз мълчах.

— Казах им, че ти си невзрачна и глуповата, и че миришеш лошо.

— Мириша лошо?

Пак не се бях канила да проговарям.

— За да те оставят на мира. Преди това имаше някои, които те гледаха и искаха… искаха каквото той прави сега на горката Дуалия. — Скръсти дебелите си ръце на гърдите си. — Аз те защитавам, Пчеличке. Дори когато ме мразиш и не ми вярваш, защитавам те. Иска ми се да можеше да си отвориш очите и да видиш, че те водим на безопасно, там, където винаги ти е било мястото. Дуалия изстрада толкова много заради теб, а ти й отвръщаш само със затруднения и физически нападки.

Сякаш го беше чула и искаше още съчувствие, чухме низ от усилващите се стонове откъм кабината. Винделиар извърна поглед към вратата, после отново към мен.

— Дали да влезем? Тя дали има нужда от нас?

— Почти са свършили.

Знаех, че се сношават, но нямах ясна представа за механиката на това. Дните ми като пазачка ме бяха научили, че включва много блъскане и стонове и че каютата след това е вмирисана на пот. За няколко часа Дуалия щеше да дреме и нямаше да ме наказва. Не ме интересуваше какво й правеше капитанът в следобедните си гостувания.

Винделиар — изглеждаше и глупаво, и покровителствено — ми каза:

— Тя трябва да позволява това. Ако откажеше, за мен щеше да е по-трудно да го задържа да вярва, че я обича. Тя понася това, за да ни спечели безопасен превоз до Клерес.

Понечих да му отвърна, че се съмнявам, но премълчах. Колкото по-малко приказки си разменяхме, толкова по-добре за мен. Слънчева светлина по вълните. Сиви птици в полет.

Стоновете достигнаха най-високата си точка и бързина, а после внезапно заглъхнаха в спадаща въздишка. Последва бясно бъхтене, а след това всички звуци от каютата рязко спряха.

— Винаги ще се чудя какво ли е. Никога няма да правя това. — Винделиар говореше начумерено и тъжно, като дете. Сиви птици, плъзгащи се през синьото небе. Вятър в платната, искрящи вълни. — Почти не си спомням какво ми направиха. Само болката. Но трябваше да го направят. Много скоро разбраха, че не бих могла да направя деца за Клерес. Момичета като мен ги убиват. И повечето момчета. Но Дуалия се изказа в моя защита, и на сестра ми, Одеса. Бяхме близначки, родени от една от най-чистите родословни линии на Белите, но… с дефекти. Тя ме опази жив, когато всички други мислеха, че трябва да умра. — Каза го все едно трябваше да се възхитя на добротата на Дуалия.

— Толкова си сляп за нея. Толкова глупав! — Зарязах всякаква сдържаност. — Тя те реже като теле, а ти й раболепничиш благодарно. Коя е тя да каже, че не трябва никога да правиш дете? Удря те и те нарича как ли не, а ти сумтиш зад нея като куче, душещо пикнята на друго куче! Захранва те с мръсотия, за да ти даде сила, магия, която не разбира, и ти й позволяваш да решава как да бъде използвана! Тя не те смята за нищо, Винделиар! За нищичко! Но ти си твърде глупав, за да разбереш как те използва и как ще те разкара в момента, в който станеш безполезен. Удря те и те нарича с какви ли не имена, но в момента, в който ти се усмихне, забравяш всичко, да, забравяш! Наричаш ме брат, но не те интересува, че тя се кани да ме нарани и след това да ме убие. Знаеш го също толкова добре като мен. Можеше да си ми помогнал. Ако държеше на мен, щеше да си ми помогнал! Щяхме да сме избягали и можеше да сме се върнали при семейството ми, и ти можеше да си избрал живот за себе си! Но ти й помогна да убие жена, която не ти беше направила нищо лошо и която беше добра с мен. И изостави халкидеца, остави го да умре за теб, след като го принуди да убие за нея! Ти си страхливец и глупак!

Но аз бях глупачката. Отнякъде, като от далечен мрак, чух дълъг вълчи вой да заглъхва. След това Винделиар бе в ума ми. Успокой се, няма да те нараня, просто ми позволи да видя тайните ти, от какво се боиш, успокой се, братко, няма да те нараня, просто ми позволи да видя. Бърбореше възбудено, докато се вихреше през ума ми, раздвижваше и захвърляше спомени все едно бяха сухи листа, а той — есенна буря. Вдигах към него стена след стена и той разкъсваше и разтваряше всяка все едно, че бяха от хартия. Бях замаяна и ми призляваше от атаката на спомените. Майка ми падна и умря, устата ми беше разкъсана, когато ме зашлевиха, котка, мъркаща неподвижна и топла, докато я галех, замириса ми на бекон и пресен хляб в зимна кухня, осветена от свещи и от огъня в огнището, Фицбдителен ме засрами, а Настойчивост падна, когато го прониза стрела. Винделиар беше алчно дете, ровещо в блюдо със сладкиши, отхапваше от един и близваше друг. Мърсеше спомените ми с лакомото си опитване все едно, че можеше да ме притежава, като ме опознае. Ти сънуваш!, възкликна ликуващо.

Усетих се изтласкана от собствения си ум. Не можех да намеря глас, с който да му закрещя, нито юмруци, с които да го заудрям. Пишех в дневника си за сънища — НЕ, той не можеше да види това, не можеше да ги чете! И изведнъж единственото, което познавах, бяха остри разкъсващи зъби и уста, от която лъхаше горещ дъх. Един баща извика: „Пази се! Той е по-опасен, отколкото можеш да разбереш!“, и изведнъж се намерих в клетка, където не можех да се скрия, и някакъв вмирисан човек ме пердашеше по ребрата и ме мушкаше свирепо с пръчка, която не можех да избегна. Никога не бях изпитвала такава болка! Не спираше. Мъжът ме кълнеше и мушкаше дивашки с пръчката, сякаш искаше да я забие направо през мен. Виех и скимтях, и ръмжах, скачах и се борех с решетките, но пръчката все пак ме удряше, винаги търсеше най-меките части по мен, корема, гърлото ми, ануса ми и половия ми орган. Най-сетне падах, скимтях и квичах, а боят продължаваше и продължаваше…

Изведнъж Винделиар изчезна. Умът ми отново си беше моят. Затръшнах стена след стена. Цялото ми тяло се тресеше от хлипове. Запомнената болка ме разкъсваше и сълзите се лееха. Но през тях можех да видя Винделиар проснат на една страна, с отворена уста, очите му изцъклени сякаш беше изгубил съзнание. Като вълк в клетка, изведнъж осъзнах. Като Баща Вълк.

Давам ти тази болка, за да я използваш срещу него. Но не помисляй отново за мен. Той не бива да ме намери. Не бива да знае, че можеш да пишеш за каквото си сънувала. И трябва да престанеш да очакваш някой да те спаси. Трябва да се спасиш сама. Избягай. Прибери се у дома. Но не мисли за дома точно сега. Мисли само за бягство.

И Вълкът Баща изчезна все едно никога не бе съществувал. Все едно беше нещо, което съм си измислила, за да ми даде кураж. Също както бе изчезнал баща ми. И изведнъж осъзнах, че не бива да мисля и за него.

Винделиар се надигна, но дори седнал се олюляваше. Опря дланите си на палубата и ме погледна окаяно.

— Какво беше това? Ти не си вълк. Не можеш да помниш това.

Долната му устна трепереше все едно го бях излъгала в някаква игра.

Обзе ме омраза.

— Мога да го помня! — казах му и захвърлих към него всеки миг от боя, който Дуалия ми беше нанесла в нощта, когато рамото ми беше измъкнато от ставата. Той се присви от страх и добавих: — И това! — Усетих, че скърцам със зъби, докато си спомнях заради него какво точно изпитах, когато захапах бузата на Дуалия, какъв беше вкусът на кръвта й и какво беше усещането, докато тя течеше по брадичката ми, и как не бях обръщала внимание на ударите, които тя ми нанасяше, докато се мъчеше да се отскубне.

Той стисна главата си с ръце и я заклати.

— Не-е-е-е… — Гласът му заглъхна. Той опули очи и ме зяпна. — Не ми показвай това! Не ме карай да усетя как дъвча лицето й!

Намръщих се.

— Тогава стой настрана от мислите ми! Или ще ти покажа и по-лоши неща.

Нямах представа какво още по-лошо за него мога да изровя от спомените си, но засега той беше извън ума ми и бях отправила всички заплахи, които можеха да го задържат навън. Помислих за това как ме беше предал, как им бе помогнал да намерят и убият търговец Акриел. Помислих как се беше хвърлил върху веригата ми, когато се бях опитала да избягам на кейовете. Събрах всичката си омраза и насочих мисълта към него така, както не го бях правила никога. Презирам те! Очите му се облещиха и той се отдръпна втрещен, по-далече от мен, и в този момент осъзнах, че съм по-силна от него. Беше нахлул в ума ми, когато бях смъкнала защитата си, но тъкмо моята сила го беше изтласкала навън. Беше използвал пълната си мощ срещу мен, но аз бях спечелила.

Точно тогава вратата на каютата се отвори и нашият чаровен капитан се появи. Облеклото му беше безукорно както винаги, лицето му беше леко зачервено. Погледна ме, после Винделиар. Объркване замъгли погледа му, сякаш не бе очаквал да види това. След това усетих вълната на мислите на Винделиар, връхлитаща към ума му. Челото му се отпусна и устните му се нацупиха в отвращение.

— Лейди Обретия, тази ваша слугиня… е, заклевам ви се, че щом стигнем Клерес, ще я заменим с някоя чиста и приятна за гледане. Махай се, клетнице! — Сръга ме в хълбока с крак, а аз се отдръпнах пълзешком от него и се изправих.

— Както благоволите, сър — отвърнах вежливо. Бях се отдалечила няколко крачки, когато чух гласа на Дуалия:

— Не, миличък, благодаря ти все пак. Ела тук, Пчеличке! Почисти веднага.

Бях на ръба да побягна, но спрях.

— Чу господарката си! Разшавай се.

— Да, сър. — Наведох покорно очи. Въпреки това, докато минавах вътре покрай него, той ме перна по тила и едва не ме просна на пода. Ударих се в ръба на вратата и бързо се шмугнах вътре, Винделиар влезе по петите ми.

— И тоя също не изглежда достатъчно годен да ви бъде телохранител. Трябва да се замени с някой силен мъж, който си знае работата. — Капитанът поклати глава и добави с въздишка: — Ще се видим отново тази вечер, скъпа.

— Времето ще тече бавно като мед дотогава — отвърна с ленив глас Дуалия. Но щом затвори вратата, ревна със съвсем друг глас: — Почисти веднага!

Капитанският салон беше много голям, широк колкото кърмовата каюта на кораба, с прозорци с изглед на три страни. Стените бяха облицовани с гладко червено дърво, а останалото от стаята бе в кремав и златист цвят. Имаше голямо ложе, затрупано с дебели кремави пухени възглавници, и маса, направена от дърво с цвета на ръжда и мъх, достатъчно голяма за шест високи стола около нея. Имаше мек диван с възглавници до един от прозорците, отделна маса за карта, която се разгъваше от стената, и малка стаичка; през една шахта боклуците се изхвърляха в морето. Нощем Дуалия ме заключваше в това тясно и шумно място, за да не я нападна, докато спи.

По лъскавите дъски на пода имаше разхвърляни дрехи, всички изключително пищни, богато отрупани с дантела дрехи, които капитанът беше купил за лейди Обретия в двата дни преди да напуснем последното пристанище. Събрах дрехите на малък наръч, включително една фуста от корава дантела, която прошумоля в ръцете ми. Миришеше на чудесен парфюм, пореден подарък от капитана. Отнесох дрехите до един скрин с изваяни на капака рози и започнах да ги редя грижливо в него. Скринът миришеше богато, като гора, в която растат подправки.

— Побързай! — заповяда ми Дуалия. На Винделиар каза: — Събери чашите и чиниите и ги отнеси в камбуза. Капитанът не обича да вижда тези покои разхвърляни. — Отиде до дивана, седна и се загледа над водата. Дългите й костеливи стъпала и мускулестите прасци бяха голи под късия й халат от тънка червена коприна. Разчорлената й коса беше потна при корените, а белегът от ухапването ми на бузата й бе станал на лъскава розова ямичка. Мръщеше се замислено. — Толкова бавно пътуваме! Капитанът казва, че това не било подходящото време на годината за преход до Клерес и че теченията не били добри за пътуване на северозапад, нито на югоизток. Мисля, че нарочно ни бави, за да има повече време с лейди Обретия.

Зачудих се дали се оплаква, или се хвали, но си замълчах. Хубави дрехи, уханни парфюми, изваяни рози. Задържах мислите си съсредоточени върху това, което виждах, и стегнах стените си колкото може по-здраво.

— Откраднала е магия от теб! — Винделиар дори не беше започнал да събира чиниите и чашите. Посочи ме с трепереща ръка.

Дуалия се извърна от прозореца и го погледна ядосано.

— Какво?

— Използва нашата магия срещу мен, преди малко, отвън. Накара ме да помисля как те хапе и как ме мрази!

Ядосаният поглед на Дуалия се измести към мен.

— Това е невъзможно.

— Направи го! Открадна магия и точно затова не мога да я накарам да прави каквото искаш. — Вдиша дълбоко, разбърборило се дете на ръба да се разплаче. С поглед отправих цялата си омраза към него и той се присви ужасен. — Прави го и сега! — проплака и вдигна ръце пред лицето си, сякаш можеха да спрат пороя на онова, което изпитвах към него.

— Не! — извика Дуалия и скочи. Присвих се боязливо и вдигнах юмруци да се защитя, но тя ме пренебрегна и се втурна през стаята към резбования скрин. С пълно пренебрежение към работата, която току-що бях свършила, отвори капака и започна да изхвърля дрехите от скрина на пода, докато не стигна до изпраните си, но съвсем опърпани пътни дрехи. Измъкна кожена кесийка и надникна в нея. Извади от нея стъклената тръбичка. Останалото от змийската храчка се беше утаило на дъното. — Не, тук е! Не го е откраднала. Престани да си търсиш извинения.

Двамата я гледахме притихнали. След това Винделиар заговори с глас, изпълнен с безпомощен копнеж.

— Трябва ми останалото, веднага. Нали искаш да мога да правя всичко, което пожелаеш от мен! — В думите му се долавяше умолителна страст.

— Не е за теб, точно сега. Получи всичко, което можех да отстъпя. — Погледна го, а след това завърза каишката на кесията около врата си така, че тя увисна между гърдите й. — Само една глътка е останала. Трябва да я спестим за крайна нужда.

— Тя не ти вярва, Винделиар. Научила те е да искаш змийската храчка и сега не ти вярва, че няма да я откраднеш от нея. — Захвърлих глупавите си думи и към двамата.

— Змийска… кой ти каза това? Винделиар! Казваш тайните ми на нея? Предал си ме на нея?!

— Не! Не, нищо не й казах! Нищо!

Не ми беше казал. Намерила бях тази информация в него, когато умът му не беше защитен пред мен. Съжалих, че не бях затаила това знание за себе си. Само че сега приличаше на пробив в съюза им.

— Лъжец! — изръмжа му тя. Тръгна към него, вдигнала високо месестата си ръка, и той се разтрепери, присви се, наведе глава и покри лицето си с ръце. Тя го зашлеви и когато ударът падна на кокалчетата на пръстите му, изпъшка ядосано от болка и го сграбчи за косата. Разтърси го свирепо. Винделиар пищеше и скимтеше, че е невинен. Приближих се към вратата, докато оглеждах за нещо, което мога да използвам за оръжие. Страхувах се, че всеки момент и двамата ще се нахвърлят върху мен. Но тя блъсна Винделиар настрани толкова силно, че той залитна, падна на пода, сви се на кълбо и захлипа. Тя го изгледа намръщено, след което се обърна към мен.

— Какво ти каза за змийската отрова?

— Нищо — отвърнах искрено, след което, за да я отклоня, поклатих съжалително глава и излъгах: — Добре известна е там, откъдето съм. Но малцина са толкова глупави да я използват.

Това я накара да се облещи.

— Не. Не, това е мое откритие! Моя нова магия, нова способност, която някои с Бяла кръв могат да овладеят. Но само някои. — Зяпна ме с омраза. — Мислиш се за много умна, нали? Опитваш се да го обърнеш срещу мен. Той ми каза всичко, глупаво момиченце! Как си го манипулирала да ти помогне. Как си го накарала да ме предаде. Няма да се случи отново. Обещавам ти го. И още: обещавам ти дълъг и болезнен живот в Клерес. Мислиш, че си страдала, докато пътуваше с мен? О, не! Ще научиш всичко, което научи баща ти, и повече.

Взрях се в нея. Пристъпваше бавно към мен. По-близо. Никакви оръжия. На този кораб всичко беше здраво стегнато, та бурното време да не разхвърля неща вътре. Тя се канеше да ме сграбчи и да изтръгне от мен всичко, което знаех. Дори не бях сигурна какво знам. Или какво мога да направя с новооткритата си способност. Беше ли това Умението, каквото имаше баща ми? Трябваше да е то! Не някаква мръсна магия, която тя беше натрапила на Винделиар, като го бе накарала да пие от змийската храчка. Моя магия, магията на моето семейство. Но не бях обучена. Всичко, което бях чела в писанията на баща ми, казваше, че човек трябва много да се обучава, за да използва магията.

Но аз я бях използвала? Нали?

Знаех, че бях накарала Винделиар да изпита стара моя болка. И да усети омразата ми. Може би това бе подействало само защото той вече се опитваше да проникне в мислите ми. Или може би бях откраднала магия от него. Имаше ли нещо, което можех да направя на Дуалия? Взрях се в лицето й и събрах цялата си омраза към нея, като в същото време потиснах страха си. Събрах в ума си белега от ухапването ми и колко лошо беше мирисала, и колко отвратително изглеждаше в очите ми. Като че ли бяха малки оръжия. Какво можех да й направя, какво можех да я накарам да изпита? Щях ли да мога да я накарам да изпита всичко, което поискам, или това бе подействало само с Винделиар, защото той първо беше проникнал в ума ми?

Дишах задъхана от страх. Контрол. Ръкописът на баща ми казваше, че трябва да имам контрол. Поех бавно дъх, после — още един. Тя се беше втренчила в мен. Как можех да съсредоточа мислите си, когато всеки момент можеше да скочи към мен?

Бъди ловецът, не жертвата.

Вълкът Баща! Смътен като далечен вой.

От гърлото ми се изтръгна глухо ръмжене. Очите на Дуалия се разшириха. Забелязах, че Винделиар се е надигнал. Наблюдавах и двамата. Къде беше най-уязвима тя? Беше станала по-слаба и стегната по време на пътуването ни. Опитах се да си представя, че я удрям. Можех, но едва ли щеше да е достатъчно. Докопаше ли ме, щеше да ме смачка. Ужасно ми беше нужно да съсредоточа атаката си върху нея, но къде точно?

Внимавай. Един изход винаги е вход.

Нямах време да се тревожа какво иска да ми каже с това. Натиснах срещу нея с цялата си омраза и отвращение, което изпитвах, надявах се, че това ще я уязви. Но беше като да излееш масло върху кухненски огън: усетих как собствената й омраза към мен лумна и изригна като поглъщащи пламъци. Тя скочи към мен като котка върху мишка. И като мишка се дръпнах настрани и едва избегнах дращещите й във въздуха нокти. Не можеше да се движи бързо като мен и макар да не се блъсна в стената, се олюля. Когато се пъхнах под масата и излязох от другата страна, тя удари с юмруци по нея толкова силно, че блюдата подскочиха, и извика на Винделиар: „Дръж я, хвани ми я!“. Той вече се беше изправил, но беше тромав и непохватен. Отпратих му свирепо напомняне как бях захапала лицето на Дуалия и останах доволна, когато той вдигна ръце и закри лицето си с тях.

Но Дуалия все още гореше от желание да ме докопа. Почнах да обикалям масата, но тя не показваше признаци на умора, докато ме гонеше в кръг. Пъхнах се отдолу, за да си поема дъх, но тя зарита към мен, задърпа столовете, запокитваше ги настрани. Когато излязох, катурнатите столове се превърнаха в препятствие и за двете ни. Тя дишаше по-тежко от мен, но продължаваше да крещи:

— Този път ще те убия, малка нещастнице! Ще те убия!

Спря внезапно и опря ръце на масата, тежко задъхана. Между вдишванията успя да изпъшка:

— Винделиар, безполезен тъпак! Хвани я!

— Ще ме ухапе по лицето! Магията й го обеща! Ще ме ухапе! — Той все така криеше лицето си с ръце и се поклащаше напред-назад.

— Идиот! — изрева тя със сила, която трудно можех да си представя, че все още има, надигна един от тежките столове и го запокити към него. Той изпищя, отскочи и столът изтрещя в краката му. — Хвани я! Бъде полезен или ще накарам капитана да те хвърли през борда!

Погледнах към вратата, но докато стигнех до нея и се преборех с тежката брава, тя щеше да ме е хванала. Дори и да избягах в трюма, рано или късно щяха да ме намерят и да ме върнат при нея. Не трябваше да разпалвам гнева й. Трябваше да я оставя да ме набие, преди да е станала убийствено опасна. Какво да направя, какво да направя? След миг щеше отново да ме подгони. Нямаше да спре, докато не спечели.

Дай й каквото иска.

Да се оставя да ме убие?

Дай й да спечели. Накарай я да мисли, че е спечелила.

Как?

Отговор нямаше. И ме прониза странен трепет, щом усетих как Винделиар опипва мислите ми, съществото ми, все едно току-що е забелязал на лицето ми странен израстък. Правеше го плахо, почти боязливо, и го прогоних с ново изригване на спомена ми как дъвча бузата на Дуалия. Той залитна назад и падна, но това ми струваше ценно време. Забравила за чиниите и чашите, Дуалия се хвърли по корем на масата, изпъна ръце и сграбчи предницата на ризата ми. Жив спомен за последния бой, който бях получила от нея, проблесна в ума й и се изстреля към нейния. Блясъкът на задоволство в очите й беше повече от непоносим.

И разбрах.

Дадох й вкуса на кръв в устата ми, разкъсаната кожа на бузата ми, замайващата болка от разкъртен зъб. Изведнъж вече виждах себе си така, както тя ме беше видяла, късата ми коса полепнала от пот, вадичката кръв, потекла по брадичката ми. Нужно беше всяко късче контрол, което можех да намеря в себе си, но оставих тялото си да се отпусне в ръцете й. Тя не пусна ризата ми, но докато се смъквах на пода, трябваше да хлъзне тялото си над масата, за да ме задържи. Няколко блюда издрънчаха на пода. Главата ми се люшна все едно бях зашеметена и оставих устата си да увисне отворена. Тя успя да ме зашлеви, но беше в неудобна позиция и в замаха нямаше много сила. Дадох й не омразата си, а своя страх, болка и отчаяние. И тя го засмука като жаден кон вода от корито.

Изрита ме и отново извиках от болка, и се оставих ритникът й да ме изтласка под масата. Тя ме изрита пак, в корема, но беше опряла корем на ръба на масата и не беше толкова лошо, колкото ако бях на открито. Отново изпищях и й дадох усещането за болката, която изпитвах. Запъхтяна, тя облиза устни. Лежах и стенех. О, болеше ме, беше ме пребила почти до безсъзнание, щеше да ме боли седмици от този бой. Дадох й всичко това, всичко, което можех да си представя, че би искала.

Тя ми обърна гръб и задиша хрипливо. Беше получила каквото искаше и гневът й бе уталожен. Беше приключила с мен, но Винделиар глупаво се бе приближил твърде много до нея. Тя стисна юмрук и го удари в лицето. Той залитна, запъхтян и разхлипан, стиснал носа си.

— Пълен негодник си! Не можеш да хванеш дори едно момиченце! Трябваше да го направя сама! Виж какво ме принуди да направя! Ако умре, ще е по твоя вина. Тя е пълна с лъжи, и ти също! Откраднала ми магията! Каква беше тази глупост? Нещо, което да ми кажеш, за да обясниш защо не можеш да я овладееш?

— Тя сънува! — Провисналите му бузи бяха почервенели, малките му очички бяха плувнали в сълзи. От носа му капеше кръв. — Тя е лъжкинята! Тя сънува, но не ги записва, нито ти ги казва дори!

— Глупав нещастник. Всички сънуват, не само Белите. Сънищата й не значат нищо.

— Тя сънува съня за свещите! Записала го е, цялата песен! Видях го в ума й! Тя може да чете и да пише, и сънува съня за свещите.

Изпитах внезапен ужас. Съня за свещите! Почти си позволих да си го спомня. Не! Забравила за всякакъв риск, изтласках отчаяно мисъл към него. Той лъже. Аз съм глупаво момиче, неграмотно. Той само търси извинения и се опитва да избегне наказание. Знаеш, че лъже, права си, че е лъжец, твърде умна си, за да се подведеш от лъжите му.

Беше паническо забиване на мисли. Мисля, че стигна до нея само защото вече му беше ядосана и можеше само да се радва, че гневът й е оправдан.

Започна да го бие. Вдигна тежката метална кана от умивалника и я превърна в оръжие. Той не се защити и аз не се намесих. Останах свита под масата. По брадичката ми имаше кръв от разцепената устна. Размазах я по лицето си. Усещах въздействието на всеки неин удар по Винделиар и трупах тези усещания в паметта си, докато потръпвах при всеки от тях. Изтласках към ума му мисълта, че е пребила мен по-жестоко, и в неговото измъчено състояние усетих, че прие тази информация като истина. Знаеше каква болка може да нанесе тя. Знаеше го по-добре от всеки друг и в изблик на информация, внезапен като бликнала кръв, аз също го узнах. Призля ми от спомена, изригнал от него, и стените ми пред него паднаха.

Един изход е вход.

И тогава, щом мъдростта на думите на Вълка Баща потъна в ума ми, затворих мислите си от Винделиар и се потрудих да укрепя стените си. Градях ги все по-здрави и по-здрави, докато не започнах да усещам ударите, които поемаше, но не потръпвах при всеки. Когато получеше еликсира, той беше силен, много по-силен от мен в тази магия. Но вече разбирах. Един вход също така е и изход. Когато се пресегнех, за да докосна неговия ум или ума на Дуалия, все едно отварях врати към тях. Знаеше ли и той това? Знаеше ли, че когато се опита да завладее мислите ми, ми предложи път към себе си? Едва ли. А след това, което бях зърнала, изобщо не исках да поглеждам повече в ума му.

Лежах свита на кълбо под масата, сълзите се лееха от очите ми и хлиповете излизаха накъсани от дробовете ми. Мъчех се да се овладея. Казах си, че трябва да размисля над това, което бях научила. Имах оръжие, но не беше закалено и не знаех как да го владея. Винделиар беше уязвим и не го знаеше. Информацията за него и окаяното му детство се беше изляла в мен, когато бе показал силата на змийската отвара. Отрязах всякакво съчувствие, каквото можеше да съм изпитвала към него, и се съсредоточих върху очертанията на онези спомени.

Видяла бях укрепена цитадела, издигаща се високо на някакъв остров. Кули, увенчани с глави като черепи на чудовища, гледаха над пристанище и към континента. Зърнала бях прекрасна градина, в която играеха бледолики деца, но никога Винделиар. За онези деца се грижеха търпеливи Слуги и ги учеха да четат и пишат веднага щом проходеха. Сънищата им се събираха и съхраняваха грижливо като нежни плодове.

Видях пазар с много сергии, засенчени с пъстроцветни сенници. Миризмите на пушена риба и меденки, и на нещо люто се смесваха във въздуха. Усмихващи се хора между сергиите купуваха разни неща и ги слагаха в мрежести торби. Малки кученца, почти без козина, щъкаха и джафкаха пронизително. Момиче с цветя, втъкнати в косата, продаваше светложълти сладки от поднос. Всички хора, които виждах, изглеждаха чисти, добре облечени и щастливи.

Това беше Клерес. Там ме водеха. Но се съмнявах, че прекрасните оградени със зидове градини и разшетани Слуги чакат мен, и в това, че пъстрият пазар под топлата слънчева светлина е чак толкова хубав.

Вместо това си спомних с ужас пронизващата гледка с осветени от факли каменни стени, с издигнати покрай тях скамейки и плувнало в кръв същество, оковано с вериги на маса, което пищеше жално, докато Дуалия подаваше тънък нож на някакъв равнодушен мъж. Перо, мастило и хартия чакаха на една висока стойка до нея. Когато окованият изпищя разпознаваема дума, тя пристъпи настрани, за да я запише и да добави бележки, може би каква болка е изтръгнала думите от него. Изглеждаше весела и енергична, косата й грижливо сплетена в коронка около главата й. Широка платнена риза предпазваше пастелно сините й дрехи.

Винделиар стоеше в края на театъра, презрян и отхвърлен, извръщаше очи и потръпваше при всеки писък, изтръгнат от жертвата. Малко беше разбрал за причините за изтезанието на гърчещото се на масата същество. Някои от седящите зрители наблюдаваха със зяпнали усти и ококорени очи. Други се смееха в шепите си, със странен срам, зачервил страните им. Някои бяха с бледа кожа, коса и очи, а други бяха тъмнокоси и смугли. Имаше стари хора и хора в работна възраст, и четири деца, които изглеждаха по-малки от мен. И всички те наблюдаваха изтезанието все едно беше забавление.

А след това, за мой ужас, горкото същество на масата се вцепени. Окървавените върхове на пръстите му се изпънаха и главата му се замята диво за миг. След това се отпусна. Задъханите звуци, които бе издал, секнаха и помислих, че е умрял. После, с ужасяващо издишване, той изкрещя име.

— Фицрицарин! Фиц! Помогни ми, о, помогни ми! Фиц! Моля те, Фиц!

Дуалия се преобрази. Вдигна глава все едно бе чула гласа на бог, който я зове, и по лицето й премина ужасна усмивка! Каквото и да записа в книгата, направи го със замах. А после се спря, вдигнала перото, и каза:

— Още. — Каза го на мъчителя. — Пак. Искам да съм сигурна!

— Разбира се — отвърна мъжът. Беше блед, с безцветна коса, но пъстротата на изящните му дрехи компенсираше липсата на цвят. Дори маслиненозелената му престилка, която предпазваше искрящо зеления му халат, беше красива, извезана с думи на непознат за мен език. Ушите му бяха обсипани със смарагди. Той размаха гадния инструмент, който държеше, към четирима млади Бели — очите им се бяха облещили — и им каза: — Вие сте твърде млади, за да помните когато Възлюбения беше лурик, горе-долу на вашата възраст. Но аз помня. Дори тогава той беше непокорен и опърничав младеж, нарушаваше всички правила, точно както вие нарушавате правилата и се мислите за твърде умни. Вижте докъде го доведе това. Знайте, че може да ви доведе тук също толкова лесно, ако не се научите да владеете волята си за доброто на Слугите.

Красива млада жена със светла златиста коса и млечнобяло лице се надигна и отсече:

— Фелоуди. Поучавай малките си любимци по-късно. Принуди Възлюбен отново да изрече името. — Обърна се към зрителите и погледна право към една стара жена, седяща до мъж, чийто жълт халат бе в контраст с бялото тесто на лицето му. — Чуйте го! Името, което е криел толкова дълго, което доказва онова, което двамата с Фелоуди повтаряме толкова пъти. Неговият Катализатор продължава да живее и те все още заговорничат да действат срещу нас. Неочакваният син е бил укриван от нас. Нанесъл ли ни е вече Възлюбен достатъчно щети? Трябва да разрешите да пратим Дуалия да отмъсти за господарката си и да ни спечели власт над Сина, който иначе ще се окаже нашето поражение! Толкова пъти сънищата са ни предупреждавали за него!

В отговор по-старата стана и впи гневен поглед в младата жена.

— Симфи, говориш пред всички тук за неща, които засягат само Четиримата. Дръж си езика. — Изправи рамене, вдигна светлосините си поли и закрачи величествено по окървавения под към изхода.

Облеченият в жълто гледаше след нея, докато тя не излезе, после се надигна нерешително, а после седна отново. Кимна на Симфи и касапина да продължат. И те го направиха.

Името на баща ми. Това принудиха да изкрещи изтерзаното същество, не само веднъж, а многократно. И когато повтарящите се крясъци на името на баща ми свършиха и вече бяха смъкнали изпадналото в несвяст тяло от масата и стражите бяха извлекли нещастника навън, Винделиар помнеше плиснати ведра с вода по зацапания под и маса, а след това ги търкаше и чистеше.

Изобщо не го беше грижа за изтерзания. Съсредоточи се върху работата и страха си. Малко късче плът бе залепнало на пода. Той го остърга с нокътя на палеца си и го метна във ведрото за чистене. Знаеше, че ако се противопостави на волята на Дуалия, може да се окаже следващият окован за тежък урок на масата. Дори и сега това все още можеше да го очаква. Тя нямаше да се поколебае. И въпреки това му липсваше волята да побегне или да й се опълчи. И разбрах до дъното на душата си, че моят „брат“ няма да се изложи на риск, за да ме спаси от такава съдба.

Този спомен ме накара да потръпна. Нещастното същество на масата беше крещяло за баща ми и го беше умолявало да дойде и да го спаси. Липсваха ми твърде много брънки, за да сглобя верига от причини, но инстинктите ми направиха сляп скок. Това беше денят, в който Дуалия бе спечелила разрешение да дойде във Върбов лес. Това беше денят, в който моята съдба бе подпечатана. Сега я наблюдавах сякаш от огромно разстояние.

А окаяникът на масата? Не изглеждаше възможно да е могъл да оцелее. Разбира се, че не можеше да е просякът от Крайречни дъбове. Не можеше да е бил Шутът на баща ми. Нащърбени късчета информация бодяха мислите ми. Дуалия беше говорила за баща, когото не познавах. Невъзможно беше парчетата да се наместят. Но по-ранната й заплаха към мен настояваше, че се наместват. Точно онази маса ми беше обещала.

Дуалия все още риташе Винделиар, но вече пъхтеше от усилието. Изпъшкваше при всеки ритник и задникът й се поклащаше. Когато сведе Винделиар до жалка купчина скимтяща плът, се върна при мен. Изрита ме, но аз си бях избрала убежището грижливо и не можеше да ми нанесе силен удар. Хвърли вече окървавената кана към мен. Тя само ме ожули. Все пак изскимтях убедително, изпълзях назад и я зяпнах уплашено. Накарах брадичката си да затрепери и заломотих:

— Моля те, Дуалия, стига вече. Стига. Ще ти се подчинявам. Нали? Ще работя здраво. Моля те, не ме бий.

Изпълзях изпод масата, като влачех единия си крак. Изгърбена закуцуках из стаята и засъбирах дрехите, които беше разхвърляла. С всяко залитане я молех да ми прости и обещавах кротост и покорство. Тя ме гледаше и на лицето й се бореха подозрение и задоволство. Спрях разплакана до скрина с дрехите и излях болка и страх към нея и Винделиар. Вдъхновена, добавих нотка отчаяние и безнадеждност. Вдигах дрехите една по една.

— Вижте колко хубаво ги сгъвам! — Преглътнах хлипа. — Мога да бъда полезна. Научих си урока. Моля ви, не ме бийте повече. Моля ви, моля ви.

Не беше лесно и не можех да съм сигурна колко добре действа. Но тя ми се усмихна победоносно, върна се при разхвърлянето легло и се пльосна на него с доволна въздишка. След това Винделиар привлече окото й. Беше се свил на пода като дебела ларва под дънер и хлипаше.

— Разтреби чиниите, казах! — джафна му тя.

Той се превъртя, надигна се и подсмръкна. Когато вдигна разбитото си лице от ръцете си, потръпнах. Очите му бяха започнали да се подуват и кръв беше засъхнала по брадичката му. Кръв и слюнка капеха от зяпналата му уста. Погледна ме окаяно и се зачудих дали е усетил неволното ми съчувствие. Стегнах стените си. Мисля, че той усети това, защото се намръщи и ме изгледа мрачно.

— Тя го прави сега — каза с тих, сърдит глас, думите му — приглушени от подутите устни.

— Помисли за това, кастрат — скастри го Дуалия. — Тя си е научила урока. Виждаш ли как се свива и ми се покорява? Само това искаме от нея, засега. А ако може да прави магията, ако мога да я науча на това, което искам от нея, каква нужда имам от тебе? Гледай само да си поне толкова полезен колкото нея.

После погледна към мен и смрази душата ми с превзетата си усмивка.

Чух сополивата въздишка на Винделиар. Хвърлих поглед към него и видях нещо по-плашещо от усмивката на Дуалия. Гледаше ме навъсено, с лице, изпълнено с ревност.