Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (20)

18.
Сребърни кораби и дракони

Не мога да отрека, че външността му беше странна, но изглеждаше умен и бях сигурен, че не представлява опасност за мен. Изненадва ме как можеш да си въобразиш, че е изпратен от враг, за да ме убие. Бележката, която придружаваше младежа, гласеше, че вече много владетели се радват да имат шут, който да весели двора им, и може би ще приема с радост умен акробат. Лудориите му са крайно забавни и признавам, че когато острото му езиче накълца лорд Атъри на трески, това по-скоро ме забавляваше, тъй като Атъри е помпозен простак.

Още когато пристигна в опърпаните си дрехи, понесъл прогизнал свитък, според който го подаряват на мен, с името на дарителя заличено от влагата, брат ми ме предупреди и дори ме посъветва да се отърва от него. Сенч говореше съвсем открито пред момчето, защото момъкът не бе изрекъл нито една дума до този момент и двамата бяхме заключили, че е или глухоням, или малоумен. Но момъкът тутакси заговори звънко:

— Скъпи кралю, моля не правете нещо, което не можете да отмените, докато не сте премислили добре какво не можете да направите, след като сте го сторили!

Беше умна приказка и ме спечели с нея. Моля те, скъпа, уреди каквото има да се урежда във Фароу и след това ела у дома и се забавлявай с шегите му, както аз се забавлявам. Тогава ще разбереш, че лейди Глейд е преувеличила странностите му в писмото си до теб. Такова мършаво паяче е; сигурен съм, че когато започне да се храни по-добре, няма да изглежда толкова чудато и може би ще добие малко цвят. Мисля, че тя не го харесва, защото толкова добре имитира клатушкането й на добре охранена дама.

Толкова ми липсваш, моя Желана, и очаквам с нетърпение да се върнеш. Защо трябва толкова често да отсъстваш от Бъкип е загадка и тъга за мен. Ние сме женени, съпруг и съпруга. Защо трябва да се оттеглям в самотно ложе всяка нощ, докато ти се бавиш във Фароу? Ти вече си моя кралица и няма нужда да се тревожиш с управлението на Фароу.

Писмо от крал Умен до втората му кралица, Желана от Фароу

Приличаше по-скоро на семейно събиране, отколкото на събрание на хора, които се стремят да предотвратят бедствие. Помислих за своето семейство и осъзнах, че такива събирания често се оказват и двете. Адмиралът на кралица Ета се беше качил на борда, докато бяхме заети с носовата фигура. Уинтроу Вестрит вече беше седнал на масата, а Алтея вареше чай, когато отидохме при тях в кабината.

Уинтроу Вестрит, главен министър на кралица Ета на Пиратските острови и Велик адмирал на флотата й, толкова много приличаше на Алтея, че можеха да минат за брат и сестра вместо племенник и леля. Бяха еднакви на ръст и прецених, че разликата във възрастта им е по-малко от двайсет години. Той беше по-големият брат на Малта и Амбър ми беше разказала част от жестоката история как бил пленен с Вивачия и принуден да служи на борда й под командата на пирата Кенит. Колкото и да беше странно, беше ми казала, че робската татуировка до носа му и липсващият му пръст били всъщност работа на баща му. След като знаех всичко това, не бях очаквал аурата на спокойствие около него, нито убитите цветове на униформата му.

Момч-О се движеше пъргаво и леко из каютата на родителите си, припомнил си познатата територия на кораба от детството си. Видях как вдигна глинена халба от една лавица, усмихна й се и се върна на мястото си. Беше с ръста на баща си, но челото и очите му бяха от страната на Вестрит, огледално повторение на тези на Алтея и Уинтроу. Беше гъвкав като котка.

Уинтроу се държеше важно и когато Алтея му поднесе димяща чаша с ром и лимон, смесени с гореща вода, я взе и благодари приглушено. Отведох Амбър до един стол на капитанската маса и седнах до нея. Лант зае мястото си зад нас. Младежите ми застанаха до стената в смирено мълчание. След като бе поднесено на всички, Алтея седна тежко до Брашън и въздъхна. Погледна Уинтроу в очите и рече:

— Вече разбираш. Когато казах, че спирането ни тук ще промени не само твоя живот, но живота на стотици хора, не мисля, че схвана какво ти казвам. Вярвам, че вече го схващаш. Видя промените в Парагон. Приготви се Вивачия да направи същото.

Той вдигна чашата си и отпи бавно. Щом я остави, каза:

— Това е нещо, което не можем да променим. В ситуации като тази е най-добре да приемем волята на Са и да се опитаме да разберем какво произтича от нея, вместо да се борим с неизбежното. Тъй че, ако Парагон е прав, след това последно пътуване той ще се върне в Дъждовните равнини и ще му се даде достатъчно Сребро, за да се превърне в два дракона. — Поклати глава и по лицето му пробяга усмивка. — Бих искал да видя това.

— Мисля, че е неизбежно да видиш преобразяването на Вивачия. Стига Амбър и Парагон да са прави, че такава метаморфоза наистина е възможна.

— Убедена съм в това — каза тихо Амбър. — Видя как при малко количество Сребро той може да промени външността си както му хрумне. При голямо количество може да преобрази чародейното дърво на тялото си в каквато форма пожелае. А ще пожелае да бъде дракон. Всъщност два.

Клеф заговори и като че ли никой не сметна, че въпросът му е глупав:

— Но ще бъде ли истински дракон, от плът и кръв? Или дървен дракон?

Около масата се възцари тишина.

— Времето ще покаже — реши Амбър. — Той ще се преобразява от чародейно дърво към дракон; не много по-различно от драконово тяло, поглъщащо чародейното дърво на пашкула си, след като се излюпи.

Момч-О беше застанал до родителите си. Местеше поглед от майка си към баща си. След това попита:

— Това реално ли е? Може ли наистина да се случи? Не е ли поредната безумна фантазия на Парагон?

— Реално е — потвърди Брашън.

Синът му впери поглед сякаш към някакво бъдеще, което само той можеше да види, бъдеще, каквото никога не си е представял. След това заговори шепнешком:

— Той винаги е имал сърцето на дракон. Усещах го, когато ме държеше в ръцете си и ме подхвърляше над водата, когато бях малък… — Гласът му заглъхна. После той попита: — Има ли достатъчно чародейно дърво в тялото си, за да станат два дракона? Няма ли да са доста малки?

Амбър се усмихна.

— Все още не можем да знаем. Но малките дракони порастват. Доколкото разбирам, драконите продължават да растат цял живот. А живеят дълго и малко неща могат да ги убият.

Уинтроу вдиша дълбоко и замислено. Погледът му се измести от Амбър към Брашън и Алтея.

— Стабилни ли сте финансово? — попита ги направо.

Брашън поклати глава — нито да, нито не.

— Имаме ресурси. Плячката от съкровището на Игрот беше значителна, а бяхме пестеливи с нашия дял. Но парите сами по себе си не са нито богатство, нито бъдеще за сина ни. Нямаме никакъв дом, освен тук на Парагон, никакъв поминък или работа, освен да караме стоката си до Дъждовните равнини и Бинград. Тъй че, да, имаме достатъчно средства, за да можем да ядем и спим в къща до края на дните си. В къща! Бъдеще, което никога не съм искал! Но нещо, което да оставим на Момч-О? Поминък за нас… това е по-трудно да се планира.

Уинтроу кимаше замислено. Мъж, който, изглежда, мислеше, преди да говори, помислих си. Точно когато си пое дъх и отвори уста да каже нещо, чухме вик отвън.

— Разрешение да дойда на борда?

— Откажи! — заповяда Уинтроу.

Брашън се озова на вратата само с две крачки.

— Отказано! — извика в нощта, а след това се извъртя към Уинтроу и попита: — Кой е?

Но гласът отвън извика:

— Трудно можете да ми откажете разрешение на борда на кораба, чието име нося!

— Парагон Кенитсон — каза Уинтроу в краткото мълчание, преди корабът да изреве:

— Разрешение дадено! Парагон! Парагон, синко!

Алтея толкова пребледня, че стана повече зеленикава, отколкото бяла. Чул бях странна нотка в гласа на кораба, разлика в тембъра.

— Мили Са! — изпъшка Уинтроу в тишината. — Прозвуча почти като Кенит.

Брашън погледна жена си. Лицето му беше каменно. След това погледът му се спря на Уинтроу.

— Не искам да говори с кораба — каза той тихо.

— Аз не го искам на кораба — съгласи се Уинтроу. Закрачи към вратата и Брашън се отдръпна, за да го пропусне. — Парагон! — извика Уинтроу и в гласа му имаше власт. — Тук. И веднага.

Мъжът, който се качи на борда, беше тъмнокос, с орлов нос и изящно изваяна уста. Очите му бяха стъписващо наситено сини. Облеклото му беше изящно като самия него, а смарагдовите обици, които носеше, бяха големи — диаманти искряха около зелените скъпоценни камъни. Прецених, че не е по-голям от Момч-О, не и с много. И беше по-нежен. Физическата работа придава на момчетата друг вид мъжество. Момч-О я имаше тази физика. Но принцът беше като домашна котка в сравнение с него. Синът на Кенит се усмихна и белите му зъби лъснаха.

— Представям се — каза на Уинтроу с насмешлив поклон, а след това се наведе покрай него и надникна в каютата. — Трелвестрит? И ти си тук? Изглежда, си събрал компания за забава и не си ме поканил. Е, много невъзпитано от твоя страна, млади ми приятелю!

Момч-О каза тихо:

— Не е така, Кенитсон. Изобщо не е така.

— Опознали сте се един друг? — попита тихо Алтея, но не получи отговор.

Уинтроу заговори тихо и сдържано:

— Искам да напуснеш кораба. И двамата знаем, че майка ти не одобрява да идваш тук.

Кенитсон кривна глава и се ухили.

— Знам също, че майка ми не е тук.

Уинтроу не отвърна на усмивката му.

— Една кралица не е длъжна да присъства, за да очаква, че ще се подчинят на заповедите й. Особено нейният син.

— А, но това не е волята на кралица, а волята на майка ми, която се страхува за мен. А ми е време да заживея извън страховете й.

— В такъв случай страховете й са напълно основателни — контрира Уинтроу.

— Не си добре дошъл на борда на този кораб — добави с хладен тон Брашън. Нямаше гняв в гласа му, но имаше закана. За миг лицето на Кенитсон пребледня от изумление. После всички чухме недоволния рев от кораба Парагон.

— Пратете го напред! Пратете го напред при мен!

Кенитсон се окопити и изражението му се промени от стъписване към царствено високомерие. От много години не ми беше напомняно толкова живо за Славен. Думите му бяха отсечени, гневът му — осезаем.

— Това е бил корабът на баща ми, преди да стане ваш. И вярвам, че дори и да нямах наследствено право да съм тук, властта ми като принц на Пиратските острови превъзхожда вашите капитански правомощия. Ходя там, където пожелая.

— На този кораб нищо не превъзхожда думата на капитана — уведоми го Брашън.

Ревът на Парагон ни порази:

— Освен волята на кораба!

Кенитсон кривна глава към Брашън и се усмихна.

— Мисля, че съм поканен — каза и придружи думите си с изящен поклон, чак до замаха на шапката му с пера, преди да се обърне и да се отдалечи с наперена походка. Брашън изръмжа, но Уинтроу пристъпи между него и вратата и му прегради пътя.

— Моля ви — каза той. — Нека да поговоря с него. Погълнат е от любопитство за Парагон от осемгодишен. — Обърна се към Алтея. — Всяко момче, отраснало, без да е зърнало Кенит, обкръжено от десетки мъже, които разказват геройски приказки за баща му, би било влюбено в този кораб. Не може да устои.

— Качвам се на борда! — ревна някой. — Кенитсон! Принц може и да си, но не можеш да се опълчваш безразсъдно на мен или на майка си!

— Соркор — въздъхна Уинтроу. — О, чудесно. Просто идеално.

— Понякога Кенитсон го слуша — каза Момч-О обнадеждено.

Амбър до мен промълви:

— Първият помощник капитан на Кенит навремето.

— Понякога — съгласи се Уинтроу, след което се обърна и отиде да посрещне Соркор. Чух припрения им приглушен разговор — гласът на Соркор обвиняващ, а на Уинтроу — оправдаващ се и благоразумен. Но ушите ми се напрегнаха към други гласове. Чух как корабът поздрави „младия Парагон“ с радост и по-умерения отговор на младежа.

— Как е възможно? — проговори Момч-О в настъпилата тишина. — След онова, което ти е направил Кенит, след всичко, което двамата с Брашън сте направили за него, как може толкова да се радва, че приема сина на Кенит?

Зачудих се дали не чувам нотка на ревност под възмущението му. Беше стиснал зъби и изведнъж заприлича много повече на баща си.

— Той е Парагон. Винаги е бил способен на неща, които ние дори не можем да си въобразим. — Алтея се надигна бавно. Движеше се все едно изведнъж се бе състарила, сякаш всяка става в тялото й се беше сковала.

— Аз не съм баща ми — каза внезапно Брашън. — Нито той.

— Прилича на него — отвърна Алтея колебливо.

— Толкова, колкото Момч-О прилича на теб. И на мен. Но не е никой от двама ни. И не е отговорен за нищо, което ние сме направили през живота си. — Гласът на Брашън беше тих и спокоен. Разумен.

— Момч-О — каза тихо младежът. — Не бях чувал това име от доста време. Вече почти съм свикнал да ме наричат Трелвестрит.

— Аз не… Не мисля, че го мразя. Кенитсон имам предвид. И не го съдя заради този баща. — Алтея се мъчеше да облече в думи мислите си и продължи все едно синът й не беше казал нищо. — Мисля, че съм права. Баща му не е негова вина. Въпреки че изобщо не го намирам за очарователен. — Извърна очи от Брашън и изправи рамене. Решимостта се върна на лицето й и в гласа й. — Но съм притеснена какво би могъл да пробуди у Парагон. Има толкова много от баща ми във Вивачия. Толкова много от баба ми в живия кораб на фамилия Вестрит. — Поклати бавно глава. — Винаги съм знаела, че Кенит трябва да е част от Парагон. Той беше Лъдлък, а фамилията Лъдлък са притежавали Парагон от поколения. И двамата знаем, че Парагон попи всичкото насилие, което Игрот струпа върху Кенит, всички дълбоки рани и злини. Толкова много кръв бе пролята на палубата му по времето на Игрот, толкова много жестокост, болката и страхът са потънали в него с кръвта, разлята върху дъските му. А след това, когато Кенит умря, нашият кораб пое в себе си всичко, което е бил Кенит, откакто бе изоставил Парагон. Мислех, че Парагон го е… заличил. Надраснал го е, както децата надрастват егоизма и се научават да имат съчувствие към други. Мислех… — Гласът й заглъхна и секна.

— Всички погребваме неща вътре в себе си — промълви Амбър и ме накара да трепна. Гледаше право напред, не към Алтея, но усетих, че се е намесила в личен разговор. — Мислим, че сме ги овладели. Докато не изригнат. — Ръката й беше на маншета на ризата ми и усетих, че трепери.

— Е, станалото — станало — отсече Алтея. — Време е да се изправим пред него.

Хвана ръката на Брашън и двамата си размениха погледи, които ми напомниха за воини, застанали гръб до гръб в битка. Щом тръгнаха, Момч-О закрачи след тях като в някаква официална процесия.

— Води ме — настоя Амбър. Тръгнахме след тях, с Лант, Спарк и Нас по петите ни. Малкото членове на екипажа, които бяха решили да останат на борда, където и да ги отнесе Парагон, се занизаха след нас тихо като призраци.

Фенери огряваха мачтите и носовете на закотвените в пристанището съдове и луната бе изгряла. Светлината беше треперлива, загръщаше смътно очертани лица в була от сянка. Но лунната светлина падаше на лицето на Парагон и то бе изпълнено с обич.

Беше все едно идваш на куклено представление в разгара на действието. Фигурата на Парагон се беше извила, за да гледа сина на Кенит долу на палубата, а профилът му ми показа усмивката му. Съименникът му стоеше с гръб към нас, с широко разтворени крака и ръце зад гърба. Стойката му ми говореше по-скоро за търпение, отколкото за благоговение.

Зад него Уинтроу стоеше до един едър мъж с малко останала коса, но с голяма сива брада. Носеше широки панталони, затъкнати във високи ботуши, и широк колан, който държеше извит меч над също толкова големия му корем. Ризата му беше толкова бяла, че лъщеше на лунната светлина. Мъжът се мръщеше, скръстил ръце на гърдите си. Личеше си, че е стар воин. Някои стари воини са като добри оръжия. Белезите им от стари рани се превръщат в патината на опитност и мъдрост.

Парагон говореше.

— Значи, ще тръгнеш с мен? Ще отплаваш с мен този последен път, когато ще плавам, преди да се преобразя в драконите, които винаги съм бил?

Въпросът като че ли развесели Кенитсон.

— Ще тръгна, разбира се! Не мога да измисля по-добър начин да си прекарам времето. Омръзна ми да уча геометрия, навигация и езици. Защо ме учат за звездите, ако никога няма да ми се разреши да плавам под тях? Да, ще дойда с теб. И ще ми разкажеш истории за баща ми, какъв е бил на моята възраст.

Едва доловим драконов блясък озари за миг очите на кораба. Помислих, че ще откаже на момчето, но той му отвърна разсъдливо:

— Може би. Когато сметна, че си готов да ги чуеш.

Кенитсон се засмя.

— Корабе, аз съм Парагон, принц на Пиратските острови! Не разбираш ли кой е синът на Кенит сега? Аз съм следващият поред претендент за трона. — Светлината, докоснала лицето му, озари твърдите очертания на усмивката му. — Аз заповядвам. Не моля.

Парагон му обърна гръб и заговори над водата.

— Не и на моите палуби, Кенитсон. Никога на моите палуби.

— И не пътувате за никъде, Парагон Кенитсон — добави твърдо Уинтроу. — Соркор е тук, за да ви заведе в покоите ви. В този момент би трябвало вече да се обличате за вечер с игра на карти с висши сановници от Островите на подправките. Майка ви, кралица Ета, очаква двамата с вас да сме там и ако не тръгнем веднага, и двамата ще закъснеем.

Кенитсон се обърна бавно към Уинтроу.

— А аз ви съжалявам, главен министър, затова, че ще се изправите сам пред гнева й. Но това е положението. Когато се върна в двореца, възнамерявам да си стегна багажа за морско пътешествие, а не да се обличам за игра на карти с дама, която се смее като цвилещ кон.

Настъпи мълчание. След това Соркор каза на Уинтроу:

— Мъча се да си спомня кога за последен път го напердаших, че не слуша. Май му е време за още един пердах.

Принцът скръсти ръце на гърдите си и изправи рамене.

— Пипни ме, и ще заповядам да те оковат. — Изсумтя презрително. — Мислех, че ти е омръзнало да играеш на гувернантка още преди години. Едва ли имам нужда от бавачка. Не съм капризно дете, което да напердашиш. Вече не.

По-старият мъж поклати тъжно глава.

— По-лош си. Ти си едно разглезено момче в хубави мъжки дрехи. Ако мислех, че майка ти изобщо би се съгласила на това, щях да й кажа, че най-доброто за теб е да те изпрати с Трел. Като прост моряк. Да понаучиш малко от занаята, който баща ти познаваше като петте си пръста още когато беше на половината ти години.

Брашън Трел заговори:

— Малко е прекалено голям за това, опасявам се. Пропуснали сте шанса си, и двамата. — Странно изражение пробяга на лицето му. — Напомня ми за разглезен син на занаятчия, който си мисли, че е Търговец.

Има един определен начин, по който стои момче, когато не иска да признае, че нечии думи са го уязвили. Кенитсон стоеше точно така — малко прекалено неподвижно, раменете — малко прекалено сковани. Говорът му беше изряден, когато заяви:

— Ще се върна в двореца веднага. Но не за да се облека и да играя на зарове с маймуни от Островите на подправките. Кораб! Ще се видим сутринта! — Обърна се към Брашън и Алтея. — Вярвам, че ще сте приготвили покоите ми, когато се върна. Каютата, която видях, когато се качих на борда, ще е подходяща. И вземете подобаваща храна и пиене за мен.

Тръгна през нас, но видях, че избра път, който не налагаше някой от нас да се отдръпне, и разбрах, че се съмнява в способността си да се изправи очи в очи пред когото и да било от нас. Ботушите му рязко тупаха по палубата. След това той се прехвърли през перилото и заслиза по въжената стълба. Извика на някоя нещастна душа, оставена да го чака в лодката. Гребла зашляпаха тихо в нощта.

— Наистина ли мислиш така? — Гласът на Соркор беше дълбок, изпълнен с изумление. В първия миг не разбрах какво пита.

Капитанът заби поглед в палубата.

— Не. Не всъщност — призна той. — Въпреки че бях по-млад, когато баща ми ме изхвърли от къщи и направи наследник брат ми. Трудно беше да си намеря сам пътя. Но успях. Не е твърде късно за сина на Кенит. — Въздъхна тежко. — Но не е задача, която бих искал да поема.

Соркор вдигна очи към луната и светлината й падна на лицето му. Челото му беше набръчкано, устните — присвити замислено. После каза с хриплив глас:

— Но корабът е прав. Той би трябвало да отплава с вас. Това е последният му шанс, единственият му шанс да опознае тази палуба. Да плава на кораба, който оформи баща му. — Погледите им се срещнаха. — Трябва да го вземеш — каза на Брашън.

Уинтроу се сепна.

— Какво?

Но Соркор го плесна с мазолестата си от дръжката на меча длан по рамото, за да замълчи.

— Провалих момчето. Когато беше малък, толкова се радвах, че ни е останало нещо от баща му. Обичах го и го пазех от всички беди. Никога не позволявах да изпита болката от собствените си грешки. — Поклати глава. — А майка му все още се вдетинява по него и му дава каквото пожелае. Но не е само тя. Аз поисках той да стане принц. Исках да е с изящни дрехи и с чисти ръце. Исках да видя, че има каквото баща му е спечелил за него. Да бъде това, което баща му щеше да очаква от него. — Поклати отново глава. — Но някак си не получихме другата част от него.

— Не му се е наложило да стане мъж — отбеляза мрачно Брашън. Думите бяха сурови, но тонът — не.

— Едно пътуване далече от майка му би могло да го постигне — предложи Соркор.

Алтея внезапно пристъпи пред Соркор.

— Не го искам. Имам достатъчно други грижи на това пътуване. Имам само смътна представа къде отиваме и никой не знае как ще бъдем приети там. Нито колко време ще отнеме малката работа на Амбър, нито кога ще се върнем. Може би не ви е споделено, Соркор, но ние отиваме, за да носим смърт и отмъщение. Като нищо може накрая да бягаме на живот и смърт. Или да загинем. Няма да поема отговорност за благосъстоянието на принца на Пиратските острови, да не говорим за оцеляването му.

— Но аз ще поема. — Каза го Парагон.

Всички едновременно усетихме и чухме този отговор. Прокънтя през костите на кораба и стигна до ушите ни не като вик, а като уверение. Не исках никакви добавки повече към групата ни на това пътуване, още по-малко един разглезен принц, тъй че поех дъх, за да възразя, но усетих как Амбър внезапно стисна китката ми. Каза ми шепнешком:

— Шшт. Както казват в Халкида, нямаш свое куче в тази битка.

Откакто бяхме дошли на борда на Парагон, чувствах как контролът над плановете ми все повече се изплъзва от ръцете ми. Не за първи път съжалих, че не бях дошъл сам, без никой да ми се пречка.

— В каютата ни — каза Брашън. Очите му пробягаха по нас. — Последвайте ме. — Обърна се към екипажа и добави: — Всички по задачите си. Моля. — Усетих, че последното е отстъпка към онези моряци, които бяха останали на борда на Парагон. Не бяха много. Ако отплавахме, в което започвах да се съмнявам, наистина щяхме да разполагаме с минимален екипаж.

Гласът на Парагон прогърмя над затихналото пристанище:

— Ще имам каквото искам, Брашън. Ще го имам!

— О, не се съмнявам — отвърна той с горчивина. Алтея вече беше тръгнала. Брашън се обърна и ни поведе след нея към кърмата.

Помещението беше голямо за кораб, но изобщо не беше устроено да побере толкова много хора. Настаних Амбър и застанах зад нея, с ръце на гърба на стола й. Бях я сложил да седне така, че да мога да виждам всички в стаята.

Соркор се отличаваше от останалите. Прецених, че е прехвърлил средната възраст, прекарал в тежък труд и изпитания ранния си живот, но вече в безопасен пристан. Беше облечен както се полага за благородник, но белезите на лицето му и грубите му ръце бяха на боец и моряк. Мечът му беше с великолепно качество и смъртоносен. Имаше нещо в кройката на дрехите и избора му на накити, което говореше за човек, познавал бедността и изведнъж получил възможност да се облече в изящни платове и злато. На друг мъж щеше да изглежда смешно. На него изглеждаше заслужено.

Брашън тупна на масата две бутилки. Бренди и ром. Алтея го последва с дрънчене на чаши.

— Ваш избор и си наливайте сами — каза тя уморено, преди да се смъкне на един стол. За миг отпусна лице в дланите си. После, когато Брашън сложи ръце на раменете й, вдигна глава и изправи рамене. Погледът й беше примирен.

Уинтроу заговори:

— Кралица Ета изобщо няма да хареса това. Тя вече беше разтревожена, когато я известиха, че е докаран жив кораб за митническо нарушение. Това просто не се случва. Търговците добре разбират от такси и митнически тарифи и никой от тях не иска забавянията и глобите, които носят нарушенията. Щом разбрах, че е Парагон, веднага отидох при нея. Тя се боеше… — Замълча и намери други думи: — Сметна, че ще е най-добре запознанството на принца с бащиния му кораб да се наблюдава. Тъй да се каже. — Погледна накриво Соркор.

— Той е младеж! — възрази Соркор. — Но някак разбра каква е задачата ми и ми се изплъзна. Подозирам, че е платил на охраната си да си затвори очите. Утре ще ги понижа. Тъй че сме тук. Сега какво?

— Качвам се на борда! — Женски глас, властен и гневен.

Уинтроу и Соркор се спогледаха.

— Понякога кралица Ета е… малко непредсказуема.

Соркор погледна Брашън и изсумтя:

— Това означава, че може да извади меч. Внимавайте и не правете резки движения.

Брашън се отдръпна от Алтея, по-близо до вратата, сякаш се канеше да я защити, но тъмните й очи блеснаха и тя скочи на крака и застана до него. Гласът на кралица Ета отново стигна до нас.

— Разкарай се от пътя ми! Казах ви, че не ми трябвате. Досаждате ми. Всички заповеди на главния ми министър трябва да отпадат пред моята команда! Чакайте в лодката, ако трябва, но ми се разкарайте от пътя.

— Тя току-що освободи охраната, която й назначих — отбеляза кротко Уинтроу.

А в следващия миг входът огради като в рамка една необикновена жена. Беше висока и с ъгловато лице. Не беше красива, но беше удивителна. Лъскавата й черна коса падаше свободно до раменете й, които бяха широки под яркочервения жакет. Черна дантела се сипеше от предницата на ризата й и загръщаше китките й. Златни халки се полюшваха дръзко на ушите й. А на гърлото си, почти вгнездена в дантелата, носеше огърлица с изваян в камъка образ на мъж. Кенит? Ако беше той, то синът беше одрал кожата на баща си. Също така носеше меч на широк черен колан, обшит със сребро, но той все още кротуваше в ножницата. Беше отпуснала пръсти на изящната му дръжка. Погледът, който обхвана стаята, беше по-остър от всяко острие.

— Заговорничите ли? — попита рязко тя.

— Разбира се — отвърна Уинтроу. — И компанията ви ще е добре дошла. Темата е вашият своеволен и доста разглезен наследник, който преди малко се срещна със своеволния и доста разглезен кораб на баща си. Изглежда, имат намерение да пътуват заедно до Клерес. Дадено ми беше да разбера, че целта на това пътуване е да се въздаде отмъщение на един манастир там за отвличането и убийството на дете. И че след това този съд магически ще се преобрази в два дракона.

Ета зяпна, а Уинтроу се обърна към Алтея и попита:

— Общо взето правилно ли го описах?

Алтея сви рамене.

— Почти.

Двете жени се изгледаха студено, а Уинтроу попита предпазливо:

— Какво стана с делегацията на Острова на подправките?

— Имаме предостатъчно хора, готови да си губят парите с тях. Ще седна да играя с тях на масата за карти или изобщо няма да седна. Вече не ми е много важно. — Извърна гневен поглед към Алтея и Брашън. — Защо сте довели този кораб тук? Какво искате от нас? От Кенитсон? Синът ми няма да ходи никъде! Той е наследникът на това кралство и е нужен тук. Очакваше се да се позабавлява една вечер с търговците от Островите на подправките и потенциалната си бъдеща съпруга, а не да замисля морско пътуване. — Студеният й поглед обходи всички поред. — И каквото там възмездие търсите, това няма нищо общо с нас. Тъй че защо сте дошли тук? Що за раздор се каните да посеете? Защо трябваше да вкарате този кораб с лошата му репутация и късмет в пристанището ни? Желанието ми беше синът ми никога да не стъпи на този кораб!

— Тук сме съгласни — отвърна спокойно Алтея.

Усетих как пиратската кралица се насили да я погледне.

— Но не по едни и същи причини — каза сковано. — Синът ми е запленен от този кораб още откакто стана достатъчно голям, за да научи как умря баща му. Последната кръв на Кенит, просмукана в дъските на тази палуба. Неговите спомени, неговият… живот беше попит в нея. Погълнат. И от момента, в който бе достатъчно голям, за да му се кажат тези неща, синът ми бе обзет от неистово любопитство да види този кораб с надеждата, че ще говори с баща си. Казвали сме му, многократно, че Парагон не е негов баща. Баща му представлява само част от живота, който корабът въплъщава. Но е трудно да накараш едно момче да го разбере.

Алтея заговори мрачно.

— Съмнявам се, че човек, който не е от Търговците на Бинград, може напълно да разбере какво означава това.

Кралица Ета я изгледа студено.

— Кенит беше от Бинград. Лъдлък. И неговият син носи тази кръв, макар и да предпочита името Кенитсон. — Ръката й се вдигна и стисна огърлицата. — И може би разбирам повече за този кораб, отколкото си мислите. Парагон лично ми е говорил за тези неща. Плюс това… — Кимна към Уинтроу. — Имах племенника ви за мой съветник по тези неща.

— Тогава може би ще разберете какво е изстрадал Парагон. По времето му като кораб на Игрот той е попил смъртта на много хора, може би повече от всеки друг жив кораб. А още по-преди, докато беше на фамилията Лъдлък, късметът му като че ли беше прокълнат. Никога не е бил… стабилен. За известно време беше известен в Бинград като Парий. Като лудия кораб, живия кораб, готов да убие всеки екипаж, опитал се да плава на него.

— Знам това. — Кралско пренебрежение в тона на Ета. След това тя кривна глава и стана, внезапно и обезоръжаващо, обикновен човек. — Алтея, мислиш ли, че не съм била посещавана от Малта и Рейн? Мислиш ли, че не съм чула всичко за този кораб и неговата история? — Наведе поглед към медальона, който стискаше, и добави, вече по-тихо: — Възможно е да разбирам за него дори повече от теб.

Двете жени се смълчаха. Имах чувството, че съдбата се крепи на една много малка точица, в очакване да се наклони и да избере посока. Това ли беше имал предвид Шутът, когато ми бе казал за безкрайни видове бъдеще, замръзнали на място и чакащи, но само едно, което ще стане реално? Бяхме ли всички ние свидетели на това?

Но Брашън проговори:

— Миналото обсебва всички тук. Нека се отдръпнем от него. Няма смисъл да спорим кой по-добре разбира живите кораби. Не това е проблемът ни точно сега. И преди да говорим за бъдещето, бих искал да уредим настоящето, доколкото засяга Алтея и мен, и екипажа. — Погледът му обходи всички ни. Мълчахме. — Когато с Алтея говорихме с Уинтроу след като слязохме на брега, той се съгласи да ни помогне да удовлетворим най-основните си потребности — да пратим пощенски птици до търговските ни партньори в Бинград и в Дъждовните равнини, за да ги уверим, че не сме възнамерявали кражба, когато не спряхме нито в Бинград, нито в Джамайлия. Кралица Ета, бихме искали да ви помолим за помощ в избора на благонадеждни кораби и капитани, тръгващи към онези пристанища, които биха пожелали да доставят стоките ни на полагащите им се дестинации, тъй че името ни на доблестни Търговци да остане неопетнено. Ако можете да ни помогнете в това, бихме могли да го сметнем за огромна заслуга и за двете ни фамилии.

Ета погледна Уинтроу и кимна.

— Това може да се направи — каза тихо той. — Познавам капитани, на които вярвам.

Облекчението на Брашън беше явно.

— И мисля всички сме съгласни, че би било голяма грешка да позволим Кенитсон да ни придружи на безумното начинание на Парагон. Всички трябва да се погрижим той да не може да се качи на борда преди да потеглим. Трябва да бъде задържан настрана от пристанището и кораба, защото Парагон не може да го намери на сушата. — Вдигна ръка. — Ако ги задържим разделени, Парагон би могъл да остане в пристанището, обсебен от Кенитсон, и да се откаже от това начинание. Но смятам, че това е малко вероятно. Мисля, че желанието му да се превъплъти в дракони ще е по-силно от волята му да накара Кенитсон да направи последно пътуване с него.

— Съгласен съм… — започна Уинтроу и изведнъж млъкна. Двамата с Брашън се спогледаха стъписано. Алтея се олюля, а Соркор попита хрипливо:

— Какво е това?

Всички моряци бяха усетили преди мен смътна промяна в кораба. Затаих дъх и след няколко мига почувствах накланянето, а Алтея извика:

— Той поема вода!

Брашън направи две големи крачки и сграбчи бравата, но вратата беше заклинена здраво от изкъртилия се праг. Гредите на кораба простенаха и дъските на прозорците издадоха неописуем звук, докато корабът се огъваше. Гласът на Парагон прогърмя над кораба и водите на залива:

— Мога да ви убия всичките! Да ви удавя тук в пристанището! Как смеете да стоите на палубата ми и да заговорничите срещу мен?

Пръстите на Амбър внезапно се впиха в ръката ми.

— Ще счупя прозорец — уверих я.

Спарк стисна Нас под мишница като сестра, готова да измъкне най-малкото си братче от опасността. Лант хвана и двамата за раменете и ги подкара към мен. Струпахме се един до друг в бавно накланящата се каюта. Соркор се беше изместил до Ета. Приличаше на куче пазач, поело задължението си. Ета като че ли не го забелязваше. Беше стиснала зъби, докато обмисляше някакъв свой план. Наблюдавах Брашън. Ако той се задвижеше, и аз щях да го направя. Дотогава…

— Но няма. — Гласът на кораба изтътна в гърдите ми. — Не сега! И не само защото Момч-О би се оказал заклещен тук с вас.

Момч-О стоеше пребледнял, стиснал ръба на масата. Осъзнах, че вярва на заплахата. Лед изпълни гръбнака и корема ми.

— Парагон, пусни ме. Позволи ни да излезем и да обсъдим това по начин, който не включва всички от Пиратските острови. — Брашън говореше като баща на дете, със спокойни думи и твърдо. Ръката му все още лежеше отпусната на дръжката на вратата.

— Но ги включва! — дойде отвън гърмящият глас на Парагон. Изобщо не се съмнявах, че всички в пристанището и крайбрежните постройки могат да го чуят. — Включва ги всички, ако задържат принца си далече от мен! Защото той е моя кръв преди да стане техен принц! Принцът, когото Кенит не можеше да направи без мен!

— Той е луд — прошепна тихо Ета. — По-скоро с радост бих умряла тук, удавена в него, отколкото да вземе сина ми!

— Няма да се удавите тук, кралица Ета. — Соркор взе бутилката ром, надигна я замислено и погледна към прозорците.

— Не мога да плувам — каза тя плахо.

— Парагон няма да потъне — заяви твърдо Алтея и се зачудих дали увереността й сама по себе си може да ни защити.

Гласът на Ант стигна до нас от вратата:

— Сър, имам брадва! Да избия ли вратата?

— Още не! — отвърна Брашън за моя изненада.

После, за още по-голяма моя изненада, до ушите ми стигна женски глас. Прокънтя властно и беше не по-слаб този на Парагон.

— Навредиш ли на фамилията ми, ще те изгоря, вероломен Парий!

— Вивачия! — ахна Алтея.

— Ще ме изгориш? — нададе вой Парагон. — Да си спасиш фамилията? Мислиш ли, че фамилията ти е по-важна за теб, отколкото моята за мен? Запали ме и те ще се изпекат вътре в мен като месо в пещ!

— Парагон! — изрева Момч-О. — Наистина ли би ми направил това, на мен, който се родих на палубите ти и се научих да ходя тук? — Дъхът, който пое, все едно щеше да пръсне дробовете му. — Ти ми даде името! Ти ме нарече Момч-О, защото не искаше да ме наричаш Трелвестрит! Ти каза, че съм твой и че онова име не ми отива!

Дълбоко мълчание последва тези думи. Набъбна и ни оглуши. След това дълбок болезнен стон разтърси палубата под нас. Зачудих се дали другите го усетиха като мен, набъбване на непоносимо чувство за вина, което ме прониза. Спомних си всяко глупаво нещо, всяко зло и егоистично нещо, което бях правил в живота си. Заля ме такъв срам, че закопнях да умра, невидян от никого и сам.

Палубата бавно се наместваше и изравняваше. Навсякъде около нас чувах шумоленето на местещи се дъски и греди. След това вратата се отвори рязко и видяхме изпадналата в паника Ант, стиснала брадва. С нея бяха и няколко души от екипажа.

— Опасността мина — каза й Брашън, но не бях сигурен, че съм съгласен. — Всички, погрижете се за товара ни. Ако има мокри сандъци, изнесете ги на палубата. Знам, знам — работа на тъмно. Не може да се избегне обаче. Искам да мога да разтоваря утре колкото може по-бързо. — Кратка пауза, след което добави: — И капаците на люковете да се отворят и да останат отворени.

— Да, сър — съгласи се с треперещ глас Ант и хукна по задачите.

Брашън излезе и тръгна по палубата, Алтея и Момч-О го последваха. Ние тръгнахме след тях.

— Гадно — казах тихо на Амбър.

— Да — съгласи се тя.

— Имам чувството, че цялото ми бъдеще е извън моя контрол. Искам да сляза от този луд кораб и да се махна от тези хора. Искам да се махна веднага!

Заведох я до перилото и се загледах към разпръснатите светлини на пиратския град.

— Можем да поискаме да слезем на брега. С даровете от Дъждовните равнини да си купим превоз на друг съд. Да си върнем някакъв контрол над пътуването ни. И да върнем Лант и младежите у дома и извън опасност.

— Пак ли ще говорим за това? — Лант поклати глава. — Няма да стане, Фиц. Няма да се върна у дома без теб. А би било глупаво и опасно да изпратим тези двамата сами на дълго пътуване с хора, които не познаваме. Каквото и да ни предстои, чувствам, че са в по-голяма безопасност с нас.

— За мен не е въпрос на „безопасно“ — измърмори сърдито Нас.

Пренебрегнах ги всички и се загледах към светлините. Искаше ми се да се отърся както вълк отърсва от себе си дъжда и да затичам в тъмното, за да направя каквото трябва. Чувствах се затворен в клетка от отговорности. Кое беше най-доброто за нас?

— Тогава трябва да напуснем този кораб вечерта, всички. Да намерим превоз до Клерес.

— Не можем — каза Шутът. Не Амбър. Обърнах се и го погледнах. Как го правеше това? Как смъкваше една маска и надяваше друга толкова лесно? Въпреки ружа и пудрата той извърна лицето на приятеля ми към мен. — Трябва да отидем там с този кораб, Фиц.

— Защо?

— Казах ти. — Каза го едновременно търпеливо и отегчено, по начин, който само Шутът можеше да постигне. — Започнах да сънувам отново. Не много сънища, но тези, които стигат до мен, кънтят с яснота и с… неизбежност. Ако отиваме в Клерес, пътуваме на този кораб. Минавам по тесен канал, за да стигна до целта си. И само Парагон ни осигурява превоз до бъдещето, което трябва да създам.

— И изобщо не помисли да споделиш тази информация с мен до този момент? — Не се и опитах да прикрия обвинението в гласа си. Истинско ли беше това, или ход на Шута, за да получи каквото иска? Недоверието ми към Амбър започваше да се процежда в приятелството ми с Шута.

— Стъпките, които извървях, за да стигнем до Келсингра и след това до Трехог, да стигнем до този кораб и след това до Делоград… ако ти бях казал за тях, за нещата, които направих, и за нещата, които се постарах да не направя, това щеше да ти повлияе. Щяхме да стигнем тук само ако ти се държеше, както би се държал, ако не знаеше за това.

— Какво? — попита Лант объркано.

Не можех да го обвиня. Премислих думите на Шута.

— Това, разбира се, означава, че не можеш да ми кажеш за някой от другите си сънища и да ме предупредиш какво трябва да правим. Всичко трябва да бъде оставено в твоите ръце.

Той отпусна ръце на корабното перило и каза тихо:

— Да.

— Дръжки — каза Настойчивост, съвсем отчетливо. Спарк го погледна стъписано и го сръга с укор. Той й се намръщи. — Ами, не е правилно. Приятелите не правят така.

— Настойчивост, стига — казах тихо.

Лант въздъхна.

— Дали да не идем до носа и да видим какво става? — И когато се обърна и тръгна, ние тръгнахме след него. Не държах особено да отидем. Дълбокото хлипане на корабната фигура ме разстройваше. Спрях, за да укрепя стените си, след което продължих с Амбър.

Шутът заговори тихо. Другите бяха по-напред и едва ли щяха да го чуят.

— Няма да кажа, че съжалявам. Не мога да съжалявам за нещо, което трябва да направя.

— Не съм убеден, че това е напълно вярно — отвърнах. Можех да си спомня много неща, които беше трябвало да направя, и за много от тях съжалявах.

— Щях да съжалявам повече, както и ти, ако започнех да се тревожа повече за чувствата ти и по-малко за това да стигнем до Клерес и да спасим Пчеличка.

— Да спасим Пчеличка. — Думите му бяха като къс месо, люшнато пред умиращо от глад куче. Бях уморен и разбит от угризенията и скръбта на Парагон. — Мислех, че голямата ти цел беше да унищожиш Клерес и да убиеш колкото може повече хора там. Или колкото аз бих могъл да убия за теб.

— Ядосан си.

Почувствах се засрамен. И още по-ядосан. Спрях и признах:

— Да. Това… не така правя нещата, Шуте. Когато убивам, го правя ефикасно. Знам кои хора дебна, знам как да ги намеря и как да приключа с тях. Това е… лудост. Отивам в непозната територия, малко знам за целите си и съм затруднен с хора, за чиято защита съм отговорен. След това откривам, че играя по твоята свирка, свирка, която дори не мога да чуя… Отговори ми на това, Шуте. Преживявам ли аз това? А момчето? Връща ли се Лант при Сенч и баща му все още ли е жив, когато стига там? Спарк оцелява ли? Ти?

— Някои неща са по-вероятни от други — каза той тихо. — И всички те все още се колебаят и се поклащат като завъртяна монета. Прах духнат от вятъра, дъждовен ден, прилив, който е по-нисък от очакваното… всяко едно от тези неща може да промени всичко. Трябва да знаеш, че това е вярно! Мога само да надникна в мъглата и да кажа: „Изглежда най-ясно в онази посока.“ Казвам ти, че най-добрият ни шанс да намерим Пчеличка жива е да останем на Парагон, докато той пристигне в Клерес.

Гордостта ми искаше да се опълча, но бащинското ми чувство беше по-силно от гордостта ми. Какво ли не бих направил, за да усиля шанса да мога да избавя Пчеличка, да мога да я държа в прегръдката си и да я защитя, и да й кажа колко опустошен съм от това, че съм я провалил! Да й обещая, че никога повече няма да я оставя без моя закрила!

Другите бяха спрели да ни изчакат. Амбър ме стисна за рамото и я поведох към носа, а те тръгнаха след мен. Моята охрана. Моите охранители, които трябваше да защитя, докато ги водех и аз не знаех към какво.

Амбър попита тихо:

— Има ли някаква ярка светлина вляво от нас?

— Има един фенер на Вивачия. Грее много ярко.

На палубата й се водеше някакъв спор, макар да не можех да чуя подробностите. Чух „котва“ и след това кресната заповед да събудят някого.

Амбър — беше извърнала лице към светлината на фенера — отвори широко светлозлатистите си очи. Лека усмивка се изписа на устните й. Бледото й лице ми напомни за луната.

— Мога да я усетя — каза тя. — Зрението ми бавно се подобрява, Фиц. Много бавно. Но вярвам, че се връща.

— Това би било добре — казах, но вътрешно се зачудих дали не се самозаблуждава.

При носа на кораба се извисяваха и заглъхваха гласове. Чух високия питащ глас на Алтея, но не можах да разбера думите. Бяхме в края на насъбралите се там, защото хората от екипажа стояха между нас и фигурата. Този, който отговори, беше Парагон.

— Не, точно вие от всички хора би трябвало да знаете, че аз не съм Кенит и че не Кенит ви моли за това. Вивачия майка ли ви е, или баба? Разбира се, че не! Не Кенит настоява за това. Аз съм, Парагон. Кораб, направен от избити дракони, и двата взети и поробени от една търговска фамилия от Бинград. Аз, ние, нямахме никаква дума в това! Никакъв избор, освен да обичаме, никакъв избор кого да обичаме, докато Лъдлък изливаха кръвта и душите и спомените си върху костите на нашата палуба! Не моля: настоявам! Нямам ли право на него, толкова право, колкото неговите предци имаха на мен? Не е ли честно?

— Честно е! — Женски глас, ясен и звънлив. Вивачия. И изведнъж умът ми сглоби късчетата от това, което бях чул. Живият кораб беше влачил котвата си, за да се доближи до Парагон, не просто за да чуе думите му, но за да добави своя глас към неговия. — Алтея, знаеш, че е честно! Ако аз поемах на последното си пътуване, щеше ли да ми откажеш Момч-О? Послушай ги! Те имат правото да настояват за Кенитсон след всичко, което са преминали като фамилен кораб на Лъдлък.

— Какво става все пак? — попита Уинтроу в мига тишина, последвал думите на Вивачия.

— Това, което трябва да стане! — заговори Вивачия преди някой от моряците й да може да отговори на капитана си. — Мислеше ли, че нямаше да чуя истината, изречена от Парагон? Да, жив кораб съм и удивителен съд съм била за вашата фамилия поколения наред. Но Парагон е прав и дълбоко в себе си всички ние знаехме, че имаме друга природа още преди да се разкрие истината за тъй нареченото „чародейно дърво“. Аз отново ще бъда дракон, Уинтроу. Не знам за нито един жив кораб, който не желае да се извиси и да полети отново. Тъй че в това аз ще последвам Парагон. Не само до Клерес, но нагоре по Дъждовната река след това, за да поискам Среброто, което е правото на всеки дракон!

— Ще последваш Парагон до Клерес?

— Желаеш да бъдеш дракон? — възкликнаха Алтея и Уинтроу едновременно.

— Обмислям го — отвърна Вивачия разсъдливо.

— Защо Клерес? — извиси глас Брашън в пълно объркване. — Защо не право към Келсингра?

— Защото в мен се пробужда спомен. Драконов спомен, спомен помрачен от човешки мисли и емоции, спомен толкова засегнат от човешки преживявания, че не мога да съм сигурна в нищо освен в усещането за гняв и измяна, което се надига в мен при името Клерес. Драконите имат малко спомени за годините си като влечуги, но… Има нещо, което помня. Нещо, което е нетърпимо.

— ДА! — Парагон отметна глава и извика думата към нощните небеса.

Ликуването, пронизало кораба, ме зарази. Борех се да надвия усмивката, разцъфнала на лицето ми. Умението му беше толкова силно, помислих си, а след това стъписан осъзнах последиците от това и ме полазиха студени тръпки. Свалих ръката на Амбър от моята и казах на Спарк:

— Помогни на лейди Амбър. Трябва ми малко време, за да помисля.

Амбър се вкопчи в предницата на ризата ми.

— Напускаш ли? Не искаш ли да останеш тук и да чуеш какво се казва?

Свалих ръката й по-грубо, отколкото възнамерявах. Гласът ми издаде притеснението и раздразнението, които изпитвах от това, че не разбира очевидното.

— Слушането няма да промени нищо. Те ще решат какво ще стане с нас, кога пътуваме и кой тръгва с нас. Трябва да поразмишлявам за нещо друго. Спарк ще е с теб, и Лант и Нас. Наистина трябва да помисля.

— Разбирам — отвърна тя, но гласът й издаваше, че не разбира.

Но прозрението ми за способността на кораба да влияе на човешките чувства беше твърде голямо, за да го споделя с нея. Закрачих към помещенията на екипажа. Празни хамаци. Бяха останали само няколко моряшки сандъка и торби. Седнах на един сандък в тъмния душен трюм и се замислих. Имах чувството, че намествам парчетата на счупена чаша. Среброто, към което живите кораби се домогваха, което драконите толкова ревниво пазеха, беше същото Умение, което бях видял на ръцете на Искрен, когато бе изваял своя дракон. Беше суровата материя на магията, самата й същност. Видял бях гъста каша на ръцете на моя крал, видял бях как оформя камъка в дракон със силата, която тя му даваше. В сън на Искрен, споделен с Умението, бях видял река с широка ивица Сребро в нея, течеше с водата. Видял бях жилка Умение в стъкленица с драконова кръв и бях видял как то ускори изцеряването на Шута, също както Умението беше изцерило и променило децата на Келсингра.

Така че Среброто беше Умението, а Умението беше магията, която използвах с ума си, за да се пресягам и докосвам мисли със Сенч. Шутът веднъж беше намекнал, че имам драконова кръв в жилите. Тарман беше казал, че съм бил поискан от дракон. Каменния дракон ли бях докоснал, или ехо от Искрен, какъвто го бях познавал? Сега преподредих тази мисъл. Бях ли наследил нещо в кръвта си, някаква следа от истинско Сребро, което ми даваше силата да тласкам мислите си към други? Следи от сребро в портални камъни, в стълбовете на Умението, с помощта на които можех да пътувам. Нишки сребро в камъните, от които Искрен беше изваял своя дракон, в каменните дракони, които бяха спали, докато с кръв и допир на Умението ми не ги бях събудил. Сребърни дири в камъните на паметта, които пазеха записите, оставени ни от Праотците.

Какво тогава беше течението на Умение, чрез което се пресягах към Копривка или Предан? Беше сила извън мен, в това бях сигурен. И в нея имаше други — могъщо съзнание, което привличаше и можеше да ме погълне. Кои бяха те? Наистина ли бях усетил Искрен там? Крал Умен? Как се наместваше това със Среброто?

Твърде много мисли ме тормозеха. Умът ми прескачаше от чудене за течението-Умение към размисъл каква магия бих могъл да владея в случай, че изпия стъклениците със Сребро, които ми беше дал Рапскал. Изкушението си съперничеше със страха. Щеше ли Среброто да ме дари с велика сила или с болезнена смърт? Колко Сребро беше твърде много за поемане от човешко тяло? Парагон беше станал много по-силен със Среброто, което му беше дала Амбър. Стъклениците в моята пътна торба побираха повече от двойно на това, което той беше взел. Сега емоциите изригваха от него със сила, на която едва можех да устоя. Знаеше ли той какво причинява на хората? Повече ли въздействаше на мен, защото бях обучен в Умението? Ако разбереше силата си и я насочеше, щях ли да мога да й устоя?

Или който и да било?

Когато каменните дракони се бяха извисили в полет и Искрен ги бе повел на битка срещу нашествениците с Алените кораби, те бяха въздействали на умовете на воините под тях. С разяждащ дъх, с мощните ветрове на крилете си и с ударите на опашките си бяха унищожили враговете ни. Но по-лошо бе онова, което бяха направили на умовете им. Да бъдеш залят от каменните дракони означаваше да загубиш спомените си. Не беше много по-различно от това как обитателите на външните острови бяха Претопили своите пленници. Дори нашите хора на земята бяха усетили ефекта; дори присъствието на Искрен като каменен дракон беше въздействало на стражите на Бъкип. Споменът как кралицата и Славея се бяха върнали в замък Бъкип беше мъглив за онези, които го бяха видели. Най-разпространеният разказ беше за това как Искрен яздел дракон, когато ги спасил и ги върнал. Не че кралят беше станал дракон.

Такава беше силата на Умението, на Среброто — да обърква и разстройва. Да отнема памет и може би човешкото у човек.

Както бяха разстроени умовете на слугите ми в нощта, когато бе похитена Пчеличка. Бяха ли използвали Сребро или драконова кръв, за да направят тази магия, да накарат всичките ми хора да забравят как са дошли и са откраднали детето ми, да забравят, че Пчеличка изобщо е съществувала?

Можеше ли същата тази магия да се използва срещу тях?

Осмелих се да си представя, че пия Среброто. Не цялото, в началото не. Само малко, за да видя какво би могло да прави. Просто достатъчно, та да ме направи достатъчно силен, за да се възпротивя на чувствата на кораба. Достатъчно, за да изцеря Шута, без да губя собственото си зрение заради неговото. Беше ли възможно това? Достатъчно, за да се пресегна и да попитам Сенч за съвет, може би да изцеря тялото му от опустошенията на възрастта и да възстановя ума му? Щеше ли Копривка да знае повече за това какво може или не може да направи Среброто?

Ако го изпиех всичкото, можеше ли да вляза в Клерес и да настоя всички да се самоубият?

Можеше ли да е толкова лесно и да си върна дъщеря си?

— Какво правиш тук долу? — попита ме Лант. Обърнах се и видях, че идва към мен. Нас и Спарк вървяха след него.

— Къде е Амбър?

— С фигурата. Освободи ни. Какво правиш?

— Мисля. Къде са другите?

— Уинтроу се върна на Вивачия. Тя има нужда от успокояване, мисля. Кралицата и Соркор се върнаха в Делоград. Мисля, че ще се опитат да намерят Кенитсон и да го вразумят. Брашън и Алтея се затвориха в каютата си. А Амбър накара Спарк да й донесе гайдата и сега свири на Парагон. — Пое си дъх и огледа моряшкото помещение. — Дойде тук да помислиш?

— Да.

— Можеш ли да мислиш, докато работиш? — Обърнах се към гласа и видях Клеф. Влажно беше под палубата и лицето му беше плувнало в пот, когато излезе от сенчестия мрак на трюма. — Тъкмо идвах да те потърся. Нямаме достатъчно работна ръка, а трябва да местим товар. Няколко от сандъците са се разместили и няколко изглеждат влажни. Капитаните ги искат горе на палубата. Каза, че би ги намазал с катран. Сега моментът е добър.

— Идвам.

— Аз също — добави Лант, а Нас кимна.

— И аз — заяви Спарк. — Част съм от този екипаж. Сега и до края.

До края, помислих мрачно и станах да ги последвам. Изведнъж главата ми се замая толкова силно, че седнах отново на моряшкия сандък. Ето те! В гласа в главата ми кънтеше удовлетвореност. Идвам за теб. Подготви се за мен.

— Фиц? — попита Лант загрижено.

Станах бавно. Усмивката прикри страха и объркването ми.

— Тинтаглия идва за мен.