Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (18)

16.
Пиратските острови

Сънувах кражбата на дете. Шест нощи поред този кошмар виеше в сънищата ми, зловещо предупреждение. Детето е грабнато, понякога от люлка, понякога от празненство, понякога от сутрешна игра в току-що навалял сняг. Както и да се случи, детето е вдигнато високо и след това пада. Когато падне, Откраднатото дете се превръща в люспесто чудовище с блестящи очи и сърце, пълно с омраза. „Дойдох да унищожа бъдещето.“

Тези думи са единствената част от съня ми, която винаги се повтаря. Знам, че съм само колатор, с не повече от капка Бяло в жилите. Многократно съм се опитвал да разкажа този сън и винаги съм бил отблъскван, казваха ми, че е просто обикновен кошмар. Прекрасна Симфи, ти си последната ми надежда, че ще бъда чут. Този сън заслужава да бъде записан в архивите. Ще ти го разкажа не за да спечеля слава за себе си или да бъда признат като Бял, който може да сънува, а само защото… (задраскан текст).

Открито сред документите на Симфи

Дългите бавни дни на борда на Парагон заседнаха в живота ми като кост в гърлото. Всеки от тях беше толкова сходен с предишния, че всичко приличаше на един безкраен ден, и всеки ме задавяше с протяжното си отминаване.

Повечето враждебност на екипажа бе съсредоточена върху мен и Амбър. Къкрещият им гняв превръщаше кратките ни и жалки хранения в ежедневни изпитания за мен. Амбър беше унищожила поминъка не само на Алтея и Брашън, но и техния. На това да си осигуриш койка на борда на жив кораб се гледаше като на пожизнена позиция, защото екипажът беше добре платен, беше по-безопасно, отколкото на обикновен кораб, и всички ставаха почти семейство. Сега това щеше да свърши. От най-младия, който си беше спечелил службата само преди половин година, до най-стария — мъж, нает на Парагон от десетилетия — с техния поминък беше свършено. Или щеше да бъде, когато Амбър снабдеше кораба с достатъчно Сребро, за да се преобрази. Засега те бяха заложници на амбициите на Парагон. Както и ние.

Спарк и Нас по-скоро ги съжаляваха, отколкото укоряваха. Клеф все още изглеждаше решен да довърши образованието на Нас като моряк и се утешавах с това, че момчето разполага с време, през което да не е съсредоточено върху нашите разногласия с екипажа. Лант продължаваше да споделя каютата на Клеф и Клеф премести Нас при тях. Исках да му благодаря, че държи младежа близо до себе си и предпазен от каквото и да било негодувание, но се боях, че всеки подобен разговор ще зарази Клеф с неприязън към мен. За да избегна изострянето на раздора, стоях най-вече в каютата, която вече деляхме с Амбър и Спарк. Спарк беше станала смирена и замислена. Прекарваше повече време в разходки по палубата с Лант, отколкото в опити да научи възлите и шетането по такелажа. Пролетта се беше стоплила в лято и в малката каюта често ставаше задушно. Когато Лант и Нас идваха вечер за упражнения по езика, пот се стичаше по гърба ми и косата ми полепваше по главата. Все пак уроците бяха добре дошло разсейване от принудителното безделие.

Когато оставахме сами през онези дълги дни, с Шута ровехме безкрайно в книгите на Пчеличка. Той търсеше още податки от сънищата й. Аз отчаяно исках да вярвам, че би могла все още да е жива някъде, въпреки че мисълта за малката ми дъщеря, държана в плен в такива безмилостни ръце, ме измъчваше до безсъние. Той ме молеше да му чета и от дневника й и аз го правех. Не можех да кажа дали разбира, че пропускам пасажи и записи, които бяха твърде болезнени за споделяне. И да го усещаше, не казваше нищо. Мисля, че разбираше, че съм на ръба.

Но Шутът беше много по-малко ограничен в движенията си от мен. Като Амбър той се движеше свободно по палубата, неуязвим за негодуванието на екипажа и капитаните, защото се радваше на благоразположението на кораба. Парагон често искаше присъствието й за разговор или за музика. Беше свобода, за която завиждах, и се стараех да не се обиждам, но това правеше вечерите ми дълги и самотни.

Една вечер, когато Амбър беше напуснала стаята, за да прекара няколко часа с фигурата, повече не можех да понеса малкото затворено помещение. С много леко угризение порових във внушителните торби на Спарк и Амбър, намерих чудодейното наметало на Праотците, сгънато на много малък пакет с пеперудената страна навън, и го тръснах. Повечето Праотци бяха високи, а наметалото беше скроено широко. Поколебах се. Но не, беше съкровище на Пчеличка и тя го беше дала на Нас, за да го спаси. На свой ред той го беше отстъпил да го използва Шутът. А сега беше мой ред.

Облякох го, с пеперудената страна навътре. Прилегна ми точно, по онзи свръхестествен начин, по който дрехите на Праотците се приспособяваха към облеклия ги. Предницата се стегна с ред копчета от гърлото ми до стъпалата. Имаше прорези за ръцете. Намерих ги и вдигнах качулката, за да покрие главата ми. Тя падна напред, над лицето ми, но можех да виждам през нея. Видях как отделената ми от тялото ръка посегна към бравата на вратата. Отворих я, прибрах ръката си и излязох навън. Останах неподвижен, докато наметалото се пригоди към смътния цвят на стените на коридора.

Скоро открих какво бреме е дългото до пода облекло. Движех се бавно, но все пак неведнъж настъпих пеша на предницата. Разглеждах невидим кораба. Всяка стълба, по която се изкачвах, налагаше да изчаквам, докато няма никой наблизо, защото трябваше да повдигам наметалото, за да се изкача. Зачудих се дали корабът ме усеща, но не държах да го проверявам, като се доближа твърде много до фигурата на носа.

Обикалях като призрак, движех се само когато нямаше никого от екипажа наблизо и избирах внимателно местата за спиране. Когато нощта стана по-тъмна, се задвижих по-смело. Намерих Нас седнал на палубата до Клеф в кръг от жълта светлина на фенер. Останах извън кръга.

— Нарича се работа с марлинов шип — обясняваше Клеф на момчето. — Използваш шипа от муцуната на рибата марлин, или някои поне го правят. Аз използвам обикновено дървено шило. И го взимаш старото въже, дето вече не става за нищо друго, и един вид заплиташ възлите, и можеш да правиш изтривалки или каквото си поискаш. Виждаш ли? Тия са първите, които направих. Полезни и хубави посвоему.

Стоях тихо и гледах как Клеф въвежда момчето в започването на центъра с възли. Работата ми напомняше за Лейси, залисана с нейните игли и куки. Беше правила чудесни неща, дантелени маншети и яки, и покривчици. И малцина знаеха, че наострените върхове на иглите й са умните й оръжия като телохранител на Търпение. Отдалечих се от тях, като се молех дано Нас да се откаже от пламенната си вярност към Пчеличка и да стане млад моряк. Със сигурност беше по-добре, отколкото да се въвлече в работата на професионален убиец.

Тръгнах да търся Лант. Откакто чувствата на екипажа към нас бяха изстинали, се тревожех за него повече, отколкото исках да си призная. Ако някои от екипажа потърсеха жертва за своя гняв, най-вероятно това щеше да е Лант. Беше млад и добре сложен; нямаше да изглежда проява на страхливост да бъде предизвикан на бой. Често го бях предупреждавал да се пази от прояви на враждебност. Беше обещал да внимава, но с отегчена въздишка, която казваше, че може сам да се грижи за себе си.

Намерих го застанал на тъмната палуба, подпрян на парапета и загледан над водата. Ветровете бяха благоприятни и Парагон пореше гладко водата. Палубите бяха почти пусти. Спарк беше до него и двамата си говореха приглушено. Понесох се безшумно към тях.

— Моля те, недей — чух го да казва.

Но тя вдигна ръката си от перилото и се пъхна под неговата. Опря глава на рамото му.

— Защото съм от простолюдието ли? — попита го.

— Не. — Видях колко му е трудно да отдръпне ръката си от нея и да отстъпи. — Знаеш, че не е това.

— Възрастта ми?

— Не си чак толкова по-малка от мен. Спарк, моля те. Казал съм ти. Имам дълг към баща ми. Не съм свободен да…

Тя го целуна. Той извърна лицето си към нея и се остави устата й да намери неговата. Простена, тихо и умолително. После внезапно я взе в прегръдката си, притисна я в перилото и я целуна силно. Белите й ръце пробягаха по бедрата му и тя го придърпа още по-плътно към себе си. Прекъсна целувката и каза задъхано:

— Не ме интересува. Искам това, което мога да имам сега.

Гледах и слушах стъписан.

Той я целуна пак. След това, със сдържаност, за която му завидях, я хвана за раменете и леко я избута от себе си. Заговори прегракнало:

— Достатъчно копелета има в рода ми, Спарк. Няма да изневеря на думата си пред баща ми. Обещах му и се боя, че онези думи бяха последните, които той чу от мен. Трябва да се справя с това. И няма да рискувам да оставя дете без баща.

— Знам начини да предотвратя…

Но той клатеше глава.

— Както ти си била „предотвратена“? Както аз? Не. Ти ми каза каквото ти е казала Амбър, че най-вероятно тя и Фиц ще умрат. И тъй като съм изпратен да го защитя, това означава, че ще умра преди него. Достатъчно срамно ще е да те оставя без защитник, макар да се надявам, че Нас ще стои до теб. Но няма да рискувам да те оставя с дете.

— По-вероятно е аз да свърша, защитавайки Нас! — Тя се опита да хване ръката му, но той вкопчи пръстите си в перилото и тя се задоволи да покрие ръката му със своята. — А може би ще умра, защитавайки теб преди ти да умреш, защитавайки Фиц — подхвърли, но смехът й не беше весел.

Отдалечих се тихо от тях; едва можех да си поема дъх заради сълзите. Не бях осъзнал, че съм започнал да плача, преди да се задавя с тях. Животът на толкова много хора изкривен, защото баща ми се беше поддал на страст. Или любов? Ако Сенч не беше роден, ако аз не бях роден, щяха ли други играчи да влязат в нашите роли? Колко често Шутът ми беше казвал, че животът е едно огромно колело, което се върти в предопределен коловоз, и че неговата задача е да избие това колело от коловоза и да го намести в по-добър? На това ли бях станал свидетел тази нощ? Лант отказваше да продължи традицията на Пророците с нещастните копелета.

Прибрах се безшумно в самотата на каютата, смъкнах пеперуденото наметало и грижливо го сгънах, както си беше. Съжалявах, че го бях облякъл. Искаше ми се да не знаех това, което вече знаех. Върнах наметалото на мястото му, решен никога повече да не го използвам, но знаех, че се лъжа.

 

 

Вече Парагон избираше курса ни, без да се съобразява с възможните желания на Алтея или Брашън. Бинград беше останал далече назад. Нито бяхме оставили товар там, нито бяхме взели припаси и вода. Промъкнахме се покрай блатистите плитчини и навлязохме във водите на Пиратските острови. Някои от тях бяха обитаеми, а други — диви и незаселени места. За Парагон беше все едно. Можеше да гледаме с копнеж към пристанищните градчета, светнали нощем, където можехме да се отбием, за да вземем прясна вода и храна, но той не спираше. Продължавахме, неумолимо като самото море. И провизиите ни намаляваха.

 

 

— Ние сме пленници.

Шутът се надигна от долния нар и ме погледна.

— На Алтея и Брашън ли имаш предвид? Знаеш защо те предупредиха да стоиш в каютата.

— Нямам предвид тях. Предвид обстоятелствата смятам, че те са много търпеливи към нас. Парагон е този, който ни е взел в плен. — Заговорих тихо, с болезненото съзнание, че не мога да преценя какво усеща или не усеща живият кораб в дървеното си тяло. — Вече изобщо не го интересуват договорите и доставките на Алтея и Брашън. Нито нашето удобство и безопасност. Не го интересува, че сме зле снабдени за това пътуване, след като не успяхме да вземем провизии в Бинград. Оскъдните запаси храна и вода нищо не значат за него. Продължава напред, през нощ и буря. Когато Алтея заповяда да се свият платната, се разтърси толкова силно, че тя извика на моряците да не се качват високо.

— Хванал е течението — каза Шутът. — Дори без платна ще ни отнесе през Пиратските острови и покрай Джамайлия чак до Островите на подправките и отвъд тях. Той знае това и екипажът също го знае.

— И екипажът обвинява нас за положението ни. — Надигнах се бавно на тесния горен нар, като внимавах да не ударя главата си в ниския таван. — Слизам — предупредих Шута. Тялото ми се беше схванало от бездействие. — Не ми харесва, когато Лант и младежите ги няма толкова дълго. Ще изляза да ги нагледам.

— Внимавай — каза той, сякаш имаше нужда да ме предупреждава.

— Кога не съм бил предпазлив? — попитах го и той ми повдигна вежди. После каза:

— Чакай. Реших да дойда с теб. — И посегна за полите на Амбър, смъкнати на пода. Платът прошумоля, когато ги придърпа около бедрата си.

— Трябва ли?

Тя ме погледна намръщено.

— Познавам Алтея и Брашън много по-добре от теб. Ако има някаква неприятност, смятам, че аз ще преценя по-добре какво да се прави.

— Имам предвид полите. Трябва ли да продължиш да бъдеш Амбър?

Лицето му се отпусна и той заговори по-кротко:

— Мисля, че добавянето на нови трудни истини към това, което екипажът и капитаните трябваше вече да поемат точно сега, само би затруднило още повече живота ни. Те ме знаят като Амбър, тъй че трябва да остана Амбър.

— Тя не ми харесва — изтърсих неочаквано.

Той се изсмя.

— Нима?

Заговорих искрено.

— Наистина, не ми харесва кой си, когато си Амбър. Тя… тя не е личност, която бих избрал за приятел. Тя е… хитра. Лукава.

Усмивка кривна устата му.

— А като Шута никога ли не бях лукав?

— Не по този начин — отвърнах, но се замислих дали не лъжа. Беше ми се подигравал публично, когато сметнеше, че е политически изгодно. Подлъгвал ме беше да правя това, което той имаше нужда да направя. Все пак не отклоних погледа си.

— Мислех, че сме го надскочили това — каза тихо той.

Не отвърнах. Шутът наведе глава все едно можеше да види ръцете си, докато затягаше пояса на полите си.

— По моя преценка най-добре е да продължат да ме знаят като Амбър. А ако ще напускаш каютата, за да нагледаш другите, смятам, че ще е най-добре да дойда с теб.

— Както желаеш — отвърнах сковано. После добавих детински: — Но няма да те чакам.

Излязох и затворих вратата, не шумно, но решително. Гневът кипеше нажежен в гърлото и в гърдите ми. Постоях малко в прохода, като си казвах, че е просто от твърде дългото стоене натясно, а не истински гняв, който изпитвам към приятеля си. Вдишах дълбоко и излязох на палубата.

Духаше свеж вятър и слънцето грееше, пръскаше сребро по водата. Постоях малко, докато очите ми се пригодят, наслаждавах се на вятъра на лицето ми. След тясната каюта имах чувството, че целият свят е около мен. Лудуващата вода, която ни обкръжаваше, беше осеяна със зелени острови в далечината. Издигаха се внезапно от водата като гъби, изникнали от горската пръст. Вдишах дълбоко, без да обръщам внимание на намръщения поглед на Корд, която беше спряла работата си, за да ме наблюдава, и тръгнах да потърся двамата ни повереници.

Намерих Спарк и Нас опрени на парапета до Лант. Ръката на Спарк почти докосваше тази на Лант. Въздъхнах тихо. И тримата гледаха навъсено над водата. Щом застанах зад тях, Лант ме погледна през рамо.

— Всичко наред ли е? — попитах.

Той повдигна вежда.

— Гладен съм. Никой от екипажа не иска да говори с мен. Не спя добре нощем. А ти как си?

— Същото. — Капитаните бяха намалили порционите за всички.

В деня, в който Парагон беше подминал канала, който щеше да ни отведе до Търговския залив и Бинград, капитаните и екипажът му се бяха противопоставили.

— Няма да бъда вързан за кей — беше заявил Парагон. — Няма да позволя да ме изхитрите и да ме овържат с въжета, за да можете да ме извлечете на сушата на някой плаж.

— Не става дума за опити да те спрем — беше казал Брашън. — Става дума просто да вземем вода и храна. Да доставим товара, който трябва да смъкнем там. И да пратим няколко съобщения до Бинград, Трехог и Келсингра. Парагон, ние просто сме изчезнали за онези хора! Ще помислят, че ни е сполетяло най-лошото.

— О, най-лошото? — попита той лукаво. — Значи, ще помислят, че лудият кораб се е обърнал и е удавил още един екипаж. — Гласът му беше язвителен и драконовите му очи се бяха завихрили. — Това имаш предвид, нали?

Гняв беше сгърчил лицето на Брашън.

— Може би. Или може би нашите търговци в Бинград и клиентите ни от Дъждовните равнини ще помислят, че сме станали крадци, взели сме стоките им и сме избягали, за да ги продадем другаде. Може би ще изгубим единственото, което ни е останало на Алтея и мен, добрите ни имена.

— Единственото? — възкликна корабът. — Всеки петак похарчихте от съкровището на Игрот, значи? Неочакван късмет беше за вас, когато ви заведох при него!

— Останало е достатъчно може би за купуване на непроницаем кораб, който да те замести. От дърво, което би ни позволило да водим скромен живот. Стига някой да се съгласи отново да търгува с нас, след като ти ни направи лъжци и измамници!

— Да ме замести? Ха! Невъзможно! Аз съм единствената причина да успеете, разглезен прахосник и кучи…

— Спрете — намеси се Алтея и се доближи към фигурата, явно без да изпитва страх. — Парагон, бъди разумен. Знаеш, че се нуждаем от прясна вода за пиене. Знаеш, че имаме нужда от храна. Не се бяхме запасили за дълго пътуване. Имахме достатъчно на борда, за да ни стигне до Бинград, и малко допълнително. Това беше всичко. И вече от няколко дни сме го изчерпали. Ако ни накараш просто да продължим, ще умрем от жажда. Или от глад. Ще стигнеш там, накъдето си тръгнал, с палуба, пълна с трупове — включително на Амбър. Как тогава ще си получиш Среброто и ще станеш дракони?

Никаква разумност нямаше в кръжащите му сини очи. Той извърна поглед към водата.

— Има много риба, която можете да ядете.

Тъй че бяхме продължили, а Алтея и Брашън бяха намалили дажбите. И да, имаше риба в тези води и влага в сготвената риба. Екипажът ловеше достатъчно, за да я добавяме към сухото солено месо, което ни беше останало. Имаше две пролетни бури и Алтея се разпореди да се събере дъждовна вода в каци, за да допълни оскъдните ни запаси. Продължихме да плаваме през района, известен като Прокълнатите брегове, с подвижните му пясъчни ивици и отровни води, и още по-надалече, докато започнахме да виждаме разпръснатите островчета, а след това Пиратските острови.

Пъстра се спусна от небето и ме стресна, като кацна на рамото ми.

— Е, и къде беше? — попитах.

— Кораб. — Изрече думата припряно. — Кораб, кораб, кораб.

— Да, на кораб сме — съгласих се.

— Кораб! Кораб, кораб, кораб!

— Друг кораб ли? — попита Нас, а тя закима настървено и се съгласи: — Кораб, кораб.

— Къде? — Изтласках думата към нея с Осезанието, както и с гласа си. Както винаги, имах чувството, че викам в кладенец.

— Кораб! — настоя тя и излетя от рамото ми. Вятърът я улови и я захвърли нагоре към небето. Вдигнах очи да проследя полета й. Тя се понесе нагоре и нагоре, много по-високо от мачтите. Там увисна, разтърсвана от вятъра. — КОРАБ! — изграчи отново и думата стигна смътно до нас.

Ант се беше изкатерила до средата на мачтата. При зова на враната огледа хоризонта, преди да се изкатери още по-високо. Когато стигна до вранското гнездо на върха, огледа отново хоризонта, посочи и извика:

— ПЛАТНО!

Само след миг Брашън се озова до Алтея на палубата. Двамата извърнаха погледи нагоре и проследиха пръста на Ант. Лицето на Брашън беше мрачно.

— Какво не е наред? — попитах тихо Амбър.

— Вероятно нищо — отвърна тя. — Но едно време преминаването през Пиратските острови можеше да ти струва живота. Или свободата, или товара. Когато извършваше набези в тези протоци, Кенит изгради империя и от пиратски капитан стана крал. Не връщаше пленените кораби срещу откуп. Назначаваше някой от верните си хора за капитан и го пращаше на рейдове, като взимаше дял от плячката. Попълваше екипажите на новите си кораби с избягали роби или понякога със самите хора, които бяха надвили. От един кораб премина на два, после на няколко и накрая на флот. Превърна се във водач, а след това стана крал. — Помълча. — Доста добър крал, както се оказа.

— Но зъл кучи син все пак. — Алтея се беше приближила тихо, докато Амбър говореше.

Амбър се обърна, без да показва изненада.

— Това също е вярно. Според някои.

— Според мен — заяви Алтея твърдо. — Но сега самите Пиратски острови са измъчвани от пирати. А ако не те завземе пиратски кораб, може да е някой от митническите кораби, дошъл да събере „такса за преминаване“. Като пирати, но с повече бумащина. — Обърна се към Нас. — Тази твоя врана. Тя говори. Възможно ли е да ни каже какъв кораб е видяла?

Нас поклати глава, изненадан, че са му обърнали внимание.

— Казва някои думи, но не съм сигурен дали винаги знае какво казва. Или дали би могла да различи един кораб от друг.

— Разбирам. — Алтея се смълча.

— Притеснени ли сте какво ще стане, ако е Вивачия или друг жив кораб? — Амбър подхвърли въпроса като камъче в кротко езеро.

Отговорът на Алтея бе толкова спокоен, че се зачудих дали не е простила на Амбър.

— Хрумна ми тази възможност. Да, повод е за притеснение. Все още не знаем как ще му повлияе Среброто или дали може изобщо да се преобрази в дракон. Бих предпочела да не причиним страдание на всеки жив кораб и на фамилията на живите кораби, докато не разберем как ще свърши експериментът на Парагон.

Усетих, че Брашън е дошъл при нас, още преди да влезе в периферното ми зрение. Имаше присъствието на хищник и усетът ми Осезание за него беше обагрен с пурпурен гняв. Успях да задържа ръцете си и раменете си отпуснати, но не беше лесно.

Устните на Алтея се раздвижиха, сякаш обмисляше думите си и ги отхвърляше.

— Точно сега, Амбър, ти имаш по-добра връзка с Парагон от Брашън или мен. И се налага да те помоля да използваш влиянието, което имаш върху него.

— Какво искате от мен?

— Ако онова е жив кораб, смятаме, че ще е най-добре да останем настрана от него. Но ако е обикновен дървен кораб, бихме искали да се доближим и да видим дали можем да купим провизии. Всичко би било добре дошло, но главно имаме нужда от вода. — Погледът й се измести към мен. — В Дъждовните равнини караме на дъждовна вода от дървените хранилища високо по дърветата. Скъпо е и се стараем да взимаме само колкото ни трябва. Водата от реката и притоците й обикновено е негодна за пиене. — Въздъхна. — Съкращаването на дажбите храна е достатъчно жестоко. Но скоро ще трябва отново да съкратим и водата, освен ако Парагон ни позволи да се отбием на някой от Пиратските острови и да вземем вода. Или да срещнем кораб, който има достатъчно прясна вода, за да пожелае да продаде малко.

Въздъхна дълбоко. После разкърши рамене, изправи ги и изпитах възхищение от самообладанието й. Притежаваше онзи упорит кураж, който рядко бях виждал у мъж или жена. Бе изправена пред края на всичко, което бе познавала като свой живот — края на всичко, което бе очаквала да е животът й, — но въпреки това мислеше не само за своя екипаж, но и за онези, които обслужваха другите живи кораби на Бинград. И за кораба, който все още обичаше, въпреки че той се готвеше да я изостави.

Искрен. Извайващ своя дракон. Точно на него ми напомняше.

Амбър изрече въпроса ми на глас.

— Значи си ми простила?

Алтея поклати глава.

— Не повече, отколкото съм простила на Кенит, че ме насили. Или на Кайл, че ми отне Вивачия. За някои неща няма прошка. Те просто са кръстопът и взета посока, все едно дали я искаш, или не. Някой друг е поставил краката ми на тази пътека. Мога само да контролирам всяка стъпка, която правя след това.

— Съжалявам — промълви Амбър.

— Съжаляваш ли? — попита Брашън невярващо. — Съжаляваш?!

Амбър повдигна рамо.

— Знам, че не заслужавам прошка за онова, което направих. Не искам да изглежда, че я очаквам, разчитайки на старо приятелство. Все пак го казвам, за да знаете, че е самата истина. Съжалявам, че трябваше да го направя. Алтея е права. Събитията поставиха краката ми на пътека. Мога само да направя следващата стъпка.

— Вее знамето на Пиратските острови! — извика ни отгоре Ант. — И обръща, за да пресече пътя ни. И се движи бързо.

— Най-вероятно е митнически кораб — предположи Брашън. Загледа се намръщено към хоризонта. — Ако е така, със сигурност ще ни прихване, ще настояват да огледат товара ни и ще ни таксуват за преминаването ни през тези води.

— А тъй като носим артефакти на Праотците от Трехог и Келсингра — стоки, които бяха предназначени за Бинград, — цената, която ще определят, и оттам тарифите върху тази цена, ще са далеч над възможностите ни да платим. Ще ни задържат на Пиратските острови и ще ни дадат избор или да уведомим да ни се изпратят средствата, или да предадем част от товара си, за да платим таксата — товарът не е наш, за да плащаме дълговете си с него. Товар, за чието транспортиране до Бинград сме сключили договор. — Алтея изрече думите все едно бяха от тръни.

Брашън се изсмя мрачно.

— А ако откажем на борда ни да стъпят митнически агенти на Пиратските острови или ако откажем да ги последваме до пристанището, докато не бъде платено митото, ще се опитат насила да се качат на Парагон и да го завладеят. И нямаме представа как той ще реагира на това.

— Всъщност, опасявам се, че имам много ясна представа как ще реагира — каза Алтея. — Мисля, че ще се постарае да потопи другия кораб, без никаква милост за екипажа. — Поклати горчиво глава, след което се обърна към Амбър. — Тъй че ще те помоля да използваш всичкото влияние, което имаш, за да го убедиш да е благоразумен. Да позволи да ни доближат и да разговаряме. Ще имаме неприятност с таксите, но поне спирането ни в пристанище ще ни даде възможност да вземем храна и вода. Или да освободим екипажа си.

— Да освободите екипажа? — В гласа на Амбър имаше тревога.

Алтея бе твърда.

— Толкова, колкото може. Каквото и да стане с Парагон и с нас, не виждам никакъв смисъл да взимаме всички с нас. Колкото по-скоро напуснат палубата на Парагон, толкова по-скоро могат да си намерят друга работа. Друг живот.

— Но как може Парагон да стигне до Клерес без екипаж? — попита Амбър.

— С основен екипаж. — Алтея я огледа от глава до пети. — Ще трябва отново да смъкнеш тези поли и да си спомниш работата на палубата. — Кимна към мен. — Той също. И Лант, и младежите.

Отворих уста, за да отговоря, но Амбър реагира по-бързо.

— Аз съм сляпа. Но каквото мога да направя, ще го направя. Всички ще го направим. И ще направя всичко, което мога, за да подканя Парагон да бъде благоразумен. Нямам никакво желание нещата да станат по-зле.

— По-зле? — повтори Брашън с почуда. — Как би могло да е по-зле?

Сякаш в отговор на въпроса му някаква вълна помете около мен и ме завъртя като ветропоказател. Изглеждаше осезаема като вятъра, но не въздух се плъзна покрай мен, а Умение и Осезание, сплетени едно в друго и задвижени през чародейното дърво по начин, който ми бе познат, но непонятен. Познавах го, защото го бях правил — правил го бях, без да мисля или да разбирам в дните, когато за първи път бях започнал да се опитвам да усвоя магията си. Правил го бях, защото не бях знаел как да ги отделя. Казваше ми се, че Умението ми е зацапано с Осезанието, и бях знаел, че в Осезанието ми има нотки Умение. Бях се борил да отделя двете, за да използвам Умението правилно. И бях успял. Почти.

Но сега усетих как вълната и връхлита през кораба и усещането беше за нещо не погрешно, а чисто. Все едно две половини на нещо се бяха съчетали в едно цяло. Беше могъщо и за известно време не можех да се съсредоточа върху нищо, освен да се удивлявам на усещането.

— О, не! — каза тихо Алтея и тогава разбрах, че другите също го усещат. Всички стояха неподвижни, със замръзнали лица, все едно слушаха далечния вой на гладни вълци. Всички освен Настойчивост, който местеше поглед от едно лице на друго, а след това попита:

— Какво става?

— Нещо се променя — прошепна Спарк. Колкото и да бях стъписан от потока магия, все пак забелязах в едно малко кътче на ума си как ръката й се прокрадна, за да сграбчи ръката на Лант под лакътя, и как той отпусна дланта си на нейната, за да я успокои. Нещо наистина се променяше и не беше просто корабът. Усетих как Амбър се вкопчи в ръкава ми.

Алтея и Брашън се раздвижиха все едно ги бе завладяла една воля, закрачиха към предната палуба. Пъстра продължаваше да кръжи над нас и да грачи: „Кораб, Кораб!“. Последвахме капитаните, а Клеф хукна покрай нас.

Магията отмина толкова бързо, колкото бе започнала. Алтея и Брашън бяха стигнали до носа.

Парагон бавно се изви и погледна назад към тях.

— Какво? — попита кротко и повдигна вежда.

За миг бях изключил, докато не ме порази очевидното. Гледаше ни с моето лице, освен светлосините му очи.

— Точно така изглежда принц Фицрицарин, когато е озадачен — отбеляза Нас в отговор на въпрос, който дори не бях оформил в ума си. Парагон бавно ни обърна гръб. Вдигна ръка и Пъстра се понесе надолу и кацна на нея, довършвайки пълното ми объркване.

— Кораб — каза му тя.

— Виждам го. Митнически кораб. Най-добре е да останем на дрейф, а след това да ги уведомим, че ще ги последваме до Делоград, за да платим таксите. — Обърна се отново към двамата си капитани с хлапашка усмивка. — Вивачия е извън Делоград, нали? Имам чувството, че ще е там. Толкова хубаво е, че ще видим отново Момч-О, нали? И дворът на кралица Ета ще е там. Може би, най-сетне, Парагон Кенитсон ще намери за уместно да стъпи на палубите ми. Да вдигнем повече платна и да наберем скорост.

— Парагон, що за игра играеш? — попита тихо Брашън.

Фигурата не се извърна към него.

— Игра? Какво искаш да кажеш?

— Защо си върнал старото си лице?

— Нарочно. Не предпочитате ли него? Това, с което изглеждам повече човек?

— Ти си човек. — Амбър изрече думите тихо и ясно. — Човек и дракон. Обсебен от спомените и на човека, и на дракона. Просмукан с кръвта и спомените на онези, които са служили на палубите ти, пускали са кръв и са умирали на тях. Започна като черупките на два дракона, вярно. Но си се превърнал в нещо, което не е само дракон, а е наситено и с човечност също така.

Парагон мълчеше.

— И все пак промени лицето си — продължи Амбър, — за да те види Момч-О в познатия му облик и да не се притесни. — Зачудих се дали предполага, или го знае.

— Промених си лицето, защото така ме устройва — каза на инат Парагон.

Отговорът на Амбър беше умерен.

— А те устройва, защото държиш на Момч-О. Парагон, нищо срамно няма в това да си който и каквото си. В присъствието в два свята, вместо в един.

Той се извърна да я погледне и синьото на очите му беше драконово синьо.

— Ще бъда отново дракони. Ще бъда.

Амбър кимна замислено.

— Да, вярвам, че ще бъдеш. Както ще бъде Вивачия и другите живи кораби. Но ще бъдеш дракони, каквито не са съществували преди. Дракони, докоснати от човечност. Разбиращи ни. Може би дори държащи на нас.

— Не знаеш какво говориш! Дракони оформени от човешко докосване? Знаеш ли какво са те? Изчадия! Това са те, онези, които се излюпват и отрастват на Острова на Другите. Онези, които са толкова влечуги, колкото и хора, и следователно — нито едното, нито другото! И те никога няма да бъдат дракони. Аз ще бъда дракони!

Това избухване ми се стори безсмислено, но Амбър като че ли го разбра.

— Да, разбира се, ще бъдеш дракони. А частта от теб, която ще помни човешкото, не е в крилото ти, или в зъбите, или в окото ти. Ще бъде в твоята памет. Както влечугите на морето помнят спомените, които са им нужни от онези, които са били влечуги преди тях, и както един дракон помни знанието на предците си. Ще имаш още един извор на спомени. Човешките ти спомени. И това ще ти даде мъдрост, надвишаваща мъдростта на други дракони. Ти и драконите, които са били живи кораби, ще бъдете различни от обикновените дракони. Нов вид дракони.

Той ни обърна гръб.

— Представа нямате какво говорите. Вижте. Вече се приближават. Дали не трябва да се заемете със задълженията си?

 

 

Капитанът на митническия кораб беше млад. Рижата брада, очертала брадичката му, беше сплъстена и макар да имаше хубава шапка с няколко огромни пера, мисля, че изпита облекчение, когато Брашън му извика, че плаваме за Делоград, за да си платим таксите.

— Ще ви последвам — заяви той разколебан, сякаш бе възнамерявал да настои да му се подчиним.

— Моля, опитайте — подкани го вежливо Парагон.

И наистина, щом заплавахме отново, показа разликата между жив кораб и построен от дърво. При един и същ вятър и течение дръпнахме стабилно напред от митническия кораб. Всъщност, ако Парагон бе поискал да избяга, гонитбата на митническия щеше да е напразна.

Никой не ни помоли да напуснем палубата, тъй че останах до перилото с малката си свита и се наслаждавах на вятъра на лицето ми.

— Как го прави? — попитах Амбър и усетих как Нас се приближи, за да чуе по-добре отговора.

— Всъщност не знам. Заглажда корпуса си, мисля. И за разлика от много други кораби, един жив кораб никога не обраства с водорасли и миди. Никога не се налага корпусът му да бъде остъргван и боядисван, и никакъв червей няма да прояде дъските му.

През останалата част от пътуването гледахме как островите се уголемяват, докато се приближавахме. Скоро дори Парагон трябваше да забави, за да може да се провре през островчетата към някогашното скрито селище, място, където пирати отиваха да разделят плячката си, да пият, да играят комар и да се позабавляват по всякакъв възможен начин. Някога било място, където избягали роби можели да отидат и да започнат нов живот като свободни хора. Слушал бях разкази за него като за шумно място на застояла вода, схлупени коптори и хлътнали скелета.

Но Парагон навлезе в добре маркиран канал към спретнато малко пристанище, където по-големи съдове, явно търговски, стояха на котва в залива, докато по-малките кораби и рибарски лодки бяха привързани за изрядна редица кейове. Зад пристанището се простираше процъфтяващ малък град. Непознати за мен дървета бяха натежали от жълти цветове. Главната улица водеше до голямо здание, приблизително колкото имението на Върбов лес, но приликата свършваше дотук. Дворецът на кралица Ета беше от дърво, боядисан в бяло, с дълги открити веранди отпред. Обкръжаваше го зелена морава, тъй че се открояваше дори от пристанището, отвъд редиците складове и дюкяни. Докато гледах, осъзнах, че височината на сградите е смалена, за да се получи точно този ефект: кралската резиденция се извисяваше над града и от горните балкони и кулата имаше безпрепятствен изглед към пристанището.

— Онова там ли е Вивачия? — попита Лант.

Извърнах поглед.

— Не знам, но определено е жив кораб.

Беше царствено творение, млада жена с високо вдигната глава и с добре оформени ръце, сложени на кръста. Косата й бе водопад от черни къдрици, падащи до голите й рамене и над гърдите й. Видях в гордите й черти ехо от Алтея, сякаш имаха родствена връзка. Когато Спарк описа тихо кораба на Амбър, тя кимна.

— Да, Вивачия е. Живият кораб на фамилията Вестрит. Командването й бе отнето от Алтея с жестокост и поради странни обрати на съдбата. Сега я командва племенникът й Уинтроу. Брашън служеше на борда й години наред като първи помощник-капитан на бащата на Алтея. Тази среща ще е горчиво-сладка и за двамата.

Вивачия се поклащаше леко на котва сред залива. Платната на Парагон бяха прибрани. Малка флотилия плоскодънни лодки излезе да ни посрещне, хвърлиха въжета и ни задърпаха. Не обърнах много внимание на всичко това. Загледах се във Вивачия, докато се приближавахме. Тя извърна лицето си към нас и отначало изражението й беше изражението на жена, прекъснала личните си размишления. След това, щом разпозна кораба, лицето й се озари от усмивка. Вивачия протегна ръце гостоприемно и въпреки всичко, което бе сполетяло Алтея и което я очакваше тепърва, чух как капитанът ни извика радостно за поздрав.

Лодките издърпаха Парагон на позиция срещу Вивачия и спуснаха котвата му. От кейовете потегли лодка, спря до нас и жена с екстравагантна шапка и добре скроен кожен жакет върху черни бричове извика, че за нея ще е удоволствие да превози капитана с манифест за товара ни до митницата. В отговор Алтея извика, че с удоволствие скоро ще ги придружи; дали митническият служител би желал да дойде на борда и види товара, тъй като имало да се обяснят някои необичайни обстоятелства.

Служителката беше склонна да го направи. Но се разсеях от това, което ставаше на палубата на Парагон. С различни оттенъци на неохота и гняв хората от екипажа се събираха. Повечето бяха изнесли мръсните си торби от трюма. Торбите не бяха големи, но побираха повечето, ако не и всички вещи на моряците. Ант плачеше, сълзите се стичаха по лицето й, докато се сбогуваше. Корд хвърли торбата си до момичето и седна до него. Погледът, който ни хвърли, беше враждебен.

Взех решение, което ме изненада, защото дори не бях осъзнал, че го обмислям.

— Лант, две думи насаме — казах и го отведох настрана. Подпрях се на парапета и се загледах към Делоград. Той застана до мен, леко намръщен. Подозирах, че знае каква ще е темата, но едва ли се досещаше за посоката на разговора. Махнах към града. — Не е лошо място. Изглежда чисто, със законен бизнес. И много търговия и трафик минава през него.

Той кимна, челото му се намръщи още повече.

— Със Спарк бихте могли да се устроите добре тук. И ще съм ви благодарен, ако вземете и Нас. Вземете подаръците, които ни дадоха в Келсингра. Внимавай как ще ги продадете. Вземете пълната им цена. Парите би трябвало да са достатъчни, за да ви издържат известно време, и достатъчно, за да върнете Нас в Бъкип.

Той ме погледна. Очите му бяха твърди като кремък.

— Предлагаш ми неща, които не ме интересуват.

— Нима? — попитах хладно. — Виждам я как върви след теб; виждам ръката й на твоята. — После уж справедливият ми гняв бързо премина в отегчение. — Лант. Надявам се искрено да държиш на нея. Тя не е слугиня, с която да полудуваш и после да изоставиш. Сенч я избра. Тя дойде с нас и изобщо не очаквах, че ще се случи нещо такова. Съжалявам, че не остана с него. Но е тук и очаквам ти да…

— Обиждаш ме. И нея!

Спрях да говоря. Време беше да слушам. Мълчанието го ядеше, докато не го запълни.

— Наистина има… привличане помежду ни. Не знам как смяташ, че би могло да стане нещо повече на кораб толкова претъпкан като този. А и каквито и да са чувствата й към мен, верността й към Амбър е по-голяма. Няма да я изостави.

Наведох глава.

— Съмнявам се, че толкова лесно ще повярваш на това, което ще ти кажа. Баща ми ме помоли да изпълня една задача и казах, че ще направя всичко, което е по силите ми. Ако не можеш да приемеш, че бих могъл да изпитвам някаква вярност към теб, тогава знай, че съм син на баща си. Може да не се представям на нивото, което очакваш, но ще остана до теб, докато това нещо не приключи. По един или друг начин. — Гласът му изведнъж стана по-напрегнат. — Не се справих добре с Пчеличка. Нито когато се опитвах да я уча, нито когато я остави под мое попечителство. Беше странно и трудно дете. Не ме гледай така настръхнало! Знаеш, че е вярно. Но трябваше да се справя по-добре, въпреки че опазването й с оръжие изобщо не беше нещо, което бях очаквал. Беше моя роднина и дете, оставено на грижите ми, а се провалих с нея. Не мислиш ли, че съм се измъчвал за това? Да отида да отмъстя за нея е нещо, което ме интересува жизнено, извън дълга към теб и към баща ми.

— Шутът смята, че Пчеличка може да е жива.

В погледа му имаше жалост.

— Знам. Но защо?

Поех си дъх.

— Пчеличка е водила дневник за неща, които е сънувала. Прочетох му записките й и той смята, че имат значения извън това, което разбирам. Вярва, че Пчеличка има прорицателска дарба и че някои от сънищата й са предсказали, че ще оцелее.

Лицето му за миг замръзна. След това той поклати глава.

— Жестоко е да развява тази надежда пред теб, Фиц. Въпреки че ако наистина я намерим жива и я върнем у дома, това би смъкнало огромно бреме от раменете ми. — Замълча. Не можех да измисля нищо, което да му отговоря. След това продължи: — Казвам това като приятел, ако изобщо ме смяташ за такъв. Съсредоточи се върху отмъщението, не върху евентуално спасяване. Никаква гаранция няма за второто. Може да нямаме успех и с първото, но съм решен да разберат, че поне сме опитали.

Приятел. Умът ми се вкопчи в тази дума и се замислих дали наистина го чувствам като приятел. Знаех, че съм започнал да разчитам на него. А сега трябваше да призная, че гневът, който бях изпитвал заради възможното му увлечение със Спарк, отчасти се дължи на това, че знаех, че трябва да освободя и двамата. Безразсъдно зададох възможно най-лошия въпрос.

— Значи двамата със Спарк не сте…?

Той ме изгледа.

— Не мисля, че имаш правото да задаваш на когото и да било от двама ни този въпрос. Може и да не си забелязал, но аз съм вече мъж и съм с благородно потекло. Не равен на теб може би, но не и твой слуга. Нито Спарк ти е слугиня, или който и да е друг. Тя е толкова свободна да избира живота си, колкото и аз.

— Тя е под моя закрила и е много млада.

Той поклати глава.

— По-голяма е, отколкото изглежда, и по-опитна в светските порядки от много жени два пъти по-възрастни от нея. Определено е видяла повече от трудната страна на живота, отколкото Шън изобщо. Тя сама ще вземе решенията си, Фиц. И ако иска закрилата ти, ще те помоли за това. Но се съмнявам, че ще помоли да я защитиш от мен.

Не мислех, че разговорът ни е приключил, но той се обърна и се отдалечи. А когато го последвах неохотно, открих, че с него чака само Нас.

— Къде са Амбър и Спарк?

— Лейди Амбър отиде да се преоблече. Алтея я помоли да я придружи на брега. Спарк отиде да й помогне. Явно Алтея и Брашън смятат, че Амбър трябва да е с тях, когато седнат с адмирал Уинтроу Вестрит да обсъдят бъдещето ни. На екипажа му беше предложен „брегови отпуск“, което според мен е покана да оставят кораба тук. Две трети го приеха.

От града вече идваха малки лодки. Дребни търговци предлагаха какво ли не, от пресни зеленчуци до безплатна разходка до „Дамската къща“ на Леля Роза. Гледах как екипажът напуска, с моряшките торби на раменете — прехвърляха се през перилото и скачаха в чакащите долу плоскодънки. Неколцина се бяха струпали близо до носа и се сбогуваха с Парагон. Корабът беше мил с тях, но непоколебим в решимостта си. Отвъд ивицата вода, която ни отделяше от Вивачия, тя ни наблюдаваше търпеливо, погледът й проследяваше всяка лодка, която потегляше. Ант стоеше до Клеф и гледаше напускащите им приятели. Килт остана; Корд напусна. Туан отиде до перилото с торбата си, после се обърна, изруга цветисто и я изрита по палубата и през люка долу в трюма към моряшките каюти. Кипрос отиде и го хвана за ръката. Двамата останаха с Ант.

— Иди с Амбър и Спарк — наредих на Лант.

— Не съм поканен.

— Амбър е сляпа, а Спарк е, както може да са забелязали други освен теб, много хубаво момиче. Делоград е пиратски град и съм сигурен, че тук все още живеят мъже с пиратски сърца. Знам, че Алтея и Брашън не биха ги вкарали съзнателно в опасност, но ако има опасност, бих искал с тях да има мъж, който се е посветил единствено и само на това да ги защити.

— Защо не отидеш ти?

— Защото пращам теб — отсякох. В очите му блеснаха искри гняв и смекчих резките си думи с: — Искам да остана на кораба и да наблюдавам какво се разиграва тук. Също така искам да те натоваря с допълнителна задача. Намери някой, който има пощенски птици. Богат търговец за предпочитане, някой с връзки, за да може пощенската капсула да се прехвърля от птица на птица, докато стигне Бъкип. Искам да ги уведомя, че сме живи и здрави и продължаваме пътуването си.

Той помълча малко. След това попита:

— Ще кажеш ли на Сенч, Предан и Копривка, че лейди Амбър вярва, че Пчеличка може все още да е жива?

Поклатих глава.

— Когато наистина знам, че имаме добра новина, тогава ще я споделя. Дотогава не бива да живеят в несигурност.

Той кимаше замислено. После внезапно каза:

— Ще го направя. Но… Би ли написал допълнително съобщение от мен? Дали има хартия за писма на този кораб?

— Останала ми е малко от това, което ми даде Рейн. Пергаментова, скъпа. Не искаш ли сам да го напишеш?

— Не. Бих предпочел ти да го напишеш. Бележка до лорд Сенч. Да пише, че… правя каквото ме помоли. И го правя… добре. Ако можеш да се насилиш да кажеш това за мен. Но можеш да кажеш каквото ти хареса. Няма да го прочета. Просто му кажи, че все още съм до теб и ти служа. — Извърна поглед. — Ако благоволиш.

— Ще го направя.

Върнах се в каютата на Амбър и грижливо написах бележка до Сенч. Тънкият пергамент беше почти прозрачен. Въпреки това имаше малко място, за да напиша много повече от това, че съм напълно доволен от службата на Фицбдителен при мен, и да спомена, че в няколко случая беше помогнал за опазването на живота ми. Духнах пергамента и го разлюлях да изсъхне, след което го навих плътно, за да се събере в кухата костена капсула, която щеше да го предпазва в пътуването му. На самата кост изписах името на Сенч и замък Бъкип, Бък в Шестте херцогства. Чакаше го дълъг и далечен път. Поверих го на стъписания Лант и се зачудих дали някое от писмата ни до дома изобщо е пристигнало. Не бях запечатал капсулата с восък и Лант разбра, че това е покана да прочете какво съм написал. Но нямаше време за повече приказки, защото всички останали вече нямаха търпение да отидат в Делоград. Реших да оставя на Лант да състави писмо с обяснения къде сме и за странния нрав на живия кораб, на който бяхме.

Бях бързал, но все пак бях задържал групата за брега. Алтея махна дружески на Вивачия, обърна се и заслиза по стълбата към чакащата долу лодка. Живият кораб гледаше как групата слиза и се настанява в нея. Усмивката й се разшири, но бързо повехна, като видя, че лодката пое направо към Делоград.

Докато дългата вечер се точеше, двамата с Нас седяхме на масата в камбуза, хвърляхме зарове, останали от екипажа, и местехме фигури на игралната дъска. Все едно ми беше дали печеля, или губя, тъй че играех лошо и Нас недоволстваше. С Осезанието си усещах кораба празен, почти кух, след като повечето моряци бяха заминали. Клеф и още неколцина се бяха събрали в другия край на масата. Килт готвеше и беше ободряващо да усетя отново миризмата на печащо се месо. Когато ни извика да ядем, се разнесоха одобрителни възгласи. Още по-възбуждаща от цвърчащите късове месо бе една голяма купа с пресни зеленчуци. Праз и грах, хрупкави стръкчета непознат за мен зеленчук и смесени с тях моркови, не по-големи от палеца ми, и пикантни репички. Месото беше малко жилаво, но никой не се оплака. Имаше и юфка, толкова гореща и люта, че очите ми се насълзиха и носът ми протече. Но никой не ми се изсмя и не си направи майтап с това.

С Нас ядохме в нашия край на масата, отделно от екипажа. Кривите погледи, които ни хвърляха, ясно напомняха, че не са забравили кой е в корена на проблемите. Клеф, намръщен заради явното разделение, дойде при нас и запълни празния стол на масата в камбуза между нас и екипажа.

След като се нахранихме и Ант събра чиниите, Клеф се включи в играта ни. Аз хвърлях зарове и движех фигурите си, но Клеф и Нас знаеха, че всъщност се състезават помежду си. Докато играеха, подслушвах с едно ухо приглушения разговор на екипажа. По-старите моряци говореха за „старите дни“. Неколцина бяха идвали тук преди, когато Парагон бил извлечен на пясъчния бряг и вехнел там години наред, докато не го издърпали отново в дълбоки води. Други говореха за времето, когато корабът се изправил срещу флота обикновени съдове и помогнал на сатрапа на Джамайлия в претенциите му за власт. Спомняха си за приятели, умрели на палубата и поверили спомените си на дъските му от чародейно дърво. Лоп, който не бил от най-умните, но винаги изпълнявал задълженията си съвестно. Семой, вече стар, но майстор, докато не дошла една година, в която вече нямал сили, стопил се до кости и жили и издъхнал, докато намотавал едно въже. И говореха за пирата Кенит. Парагон бил кораб на фамилията му, но тази тайна не била известна, докато Кенит бил жив и правел набезите си. Още по-малко бяха знаели, че Игрот, прословуто жестокият пират, е откраднал и кораба, и момчето Кенит от фамилията му и злоупотребил и с двамата. Дори след като Парагон се събрал отново с Кенит и двамата се преоткрили един друг, Кенит се опитал да го прати на дъното с огън. Но накрая, когато Кенит умирал, Парагон го взел на борда си и го приел милостиво. Беше загадка, която все още обсъждаха почти шепнешком. Как можеше такъв своеволен кораб да е също така толкова обичлив? Дали спомените на Кенит се събуждаха сега в него и му припомняха Делоград?

Размишлявах мълчаливо. Чии спомени щяха да отведат Парагон до Клерес? На Игрот, реших. Дали мислите и делата на онзи нечестив стар пират витаеха дълбоко в костите на кораба от чародейно дърво? Колко дълбоко се просмукваха спомените на човешката му фамилия и на моряци в драконовото му дърво?

И се чудех как ли се чувства Алтея като капитан на кораб, който винаги ще таи в себе си спомените на нейния изнасилвач. Колко от онзи пират все още се криеше в кораба, който искаше да се превърне в два дракона?

Безполезни въпроси.

Нас спечели играта и Клеф стана от масата. Изглеждаше уморен и тъжен, и много по-стар, отколкото при първото ни стъпване на борда. Огледа насядалите около масата и вдигна халбата си с прясна вода.

— Моряци и приятели до края — каза и другите кимнаха и пиха с него. Беше странен тост, който разпали тлеещото ми угризение до нажежени до бяло въглени. — Взимам смяната при котвата — заяви той и разбрах, че това не е обичайното му задължение. Подозирах, че ще го изкара близо до фигурата на носа. Шпионинът в мен се замисли дали мога да подслушам думите, които щяха да си разменят. Когато Нас предложи нова игра, поклатих глава.

— Трябва да се поразходя малко след такова ядене — казах и го оставих да прибере заровете и фигурите.

Опрях ръце на перилото и се загледах към пиратския град. Лятната нощ се спускаше. Небето помръкна от лазурно до синьото, което предхожда черното, а Амбър и другите все още не се връщаха. Нас дойде при мен на палубата и загледа гаснещите светлини на Делоград. Над водата към нас се носеше музика, после се чуха гневни викове от някоя улична битка.

— Вероятно ще останат за нощта в града — казах на Нас и той кимна, сякаш му беше все едно.

Върнахме се в каютата на Амбър.

— Липсва ли ви Върбов лес? — попита ме той внезапно.

— Не мисля много за това — отвърнах. Но мислех. Не толкова за къщата, колкото за хората и живота, който бях имал там. Такъв живот, и за толкова малко години.

— Аз да — каза Нас тихо. — Понякога. Липсва ми онази сигурност какъв ще е животът ми. Щях да порасна по-висок от баща ми и да стана Толестман, и да поема работата му в конюшните, когато той остарее.

— Това все още може да стане — отвърнах, но той поклати глава.

После ми разказа дълга и усукана история за първия път, когато трябвало да тимари кон, много по-висок, отколкото можел да стигне. Забелязах, че вече може да говори за баща си, без да плаче. Когато се смълча, се загледах през прозореца към звездите над града. Подремнах малко. Когато се събудих, каютата беше тъмна освен петното светлина от почти пълната луна. Нас спеше дълбоко, а аз бях съвсем буден. Без никаква представа какво ме е събудило, намерих ботушите, които бях смъкнал, навлякох ги и излязох от каютата.

На палубата луната и греещите все още светлини на Делоград превръщаха нощта в място на тъмносиви синки. Чух гласове и тръгнах тихо към носа.

— Влачиш котвата. — Обвинението на Клеф прозвуча сякаш между другото.

— Приливът е висок и дъното е меко. Не е моя вина, че котвата не държи. — Тонът на Парагон беше като на разсърдено момче.

— Ще вдигна всички членове на екипажа, които все още имам на борда, за да те задържим на място, да вдигнем котвата и да я пуснем отново.

— Няма нужда. Вече държи. Може би беше просто малко изхлъзване.

Стоях неподвижен и дишах тихо. Погледнах към града и се помъчих да преценя дали корабът се беше движил. Не можех да реша. Когато погледнах към Вивачия, се убедих. Разстоянието между двата живи кораба се бе съкратило.

— Олеле. Пак се хлъзна. — Беше извинение, но тонът на живия кораб беше весел. Приближавахме се към Вивачия. Тя като че ли не ни усети, беше клюмнала глава. Спеше ли? Имаше ли един жив кораб нужда от сън?

— Парагон! — предупреди го Клеф.

— Ново плъзгане — каза корабът и напредването ни към другия жив кораб вече беше неоспоримо.

— Всички! — изрева рязко Клеф. Изсвирването му процепи тихата нощ. — Всички на палубата!

Чух викове и тупането на крака по пода под палубата, а след това Парагон казваше:

— Вивачия! Влача котвата. Задръж ме!

Вивачия трепна и се събуди, вдигна глава и очите й блеснаха широко. Парагон протегна ръце към нея умолително и след миг тя се пресегна към него.

— Внимавай с бушприта ми! — викна тя и едва избегнаха сблъсъка. Парагон хвана едната й ръка и с впечатляваща сила се издърпа към нея. Двата кораба се разлюляха жестоко и чух тревожни викове от екипажа на Вивачия. След миг Парагон я прегърна с една ръка въпреки усилията й да го отблъсне.

— Стой кротко! — предупреди я той, — или ще ни оплетеш безнадеждно. Искам да говоря с теб. И искам да те докосвам, докато го правя.

— Отстранете го! — извика тя на екипажа си, докато безсилно буташе назад изваяната му гръд. Клеф ревеше команди на моряците си, а някой го ругаеше гневно от палубата на Вивачия и настояваше да разбере що за идиот е. Клеф се опита да му обясни, докато ръмжеше заповеди на своите хора.

Смехът на Парагон прогърмя над цялата тази какофония и накара всички да замълчат. Освен Вивачия.

— Махнете го от мен! — изрева тя, но Парагон само измести ръката си на къдриците на тила й и изви главата й назад така, че голите й гърди щръкнаха към него. За мое изумление той се наведе и целуна едната. Когато тя изпищя гневно и сграбчи лицето му в ноктестите си ръце, той стегна хватката си на косата й. С другата си ръка се пресегна и награби шепа от въжетата, окичили бушприта й. Не обърна никакво внимание на съпротивата й.

— Не се опитвайте да ме избутвате! — предупреди екипажа й. — Махнете се от палубата. Всички! Клеф, заповядай всички да се отдръпнат. И вие, екипажът на Вивачия, върнете се в каютите си. Освен ако Момч-О е с вас. Пратете го при мен, ако е тук. Ако не, оставете ни сами! — Наведе отново глава и понечи да целуне Вивачия, но тя сграбчи с шепи косата му и се опита да я отскубне от черепа му. Той се остави да зарови ръцете си в нея, а след това внезапно я накара да се втвърди на изваяно дърво под допира й. — Мислиш ли, че това дърво изпитва болка? — попита я. — Не, освен ако аз не го пожелая. Но какво изпитваш ти, когато те целуна? Помниш ли гнева на Алтея, когато Кенит я насили? Запази ли онзи спомен, или той е само мой, болката й, поета от мен, за да може да се изцери? Както взех болката на Кенит от всичко, което му причини Игрот. Само човешки спомени ли са ти останали? Какво чувстваш ти, дървеният кораб? Или драконът все още се таи в теб? Някога нарече себе си Мълния. Помниш ли това? Помниш ли яростта на една кралица, когато се извисява в полет и предизвиква мъжките дракони да я покорят? Какво си ти сега, Вивачия? Жена, която се бори срещу мъж, или кралица, която предизвиква своя мъжкар да я покори?

Изведнъж тя спря да се бори, лицето й застина в израз на аристократично пренебрежение. След това, без да обръща внимание на хватката му на косата й, люшна глава напред и се взря в него с очи, които грееха с истинската светлина на омразата.

— Луд кораб! — извика му. — Парий! Що за безумие е това? Ще се потопиш ли тук, в пристанището на Делоград? Негоден си да бъдеш мой мъжкар, жена да бях или пък дракон.

С крайчеца на окото си видях лодката, която спуснаха от Вивачия и четирима мъже загребаха настървено към Делоград, несъмнено за да предупредят някого и да настоят за помощ. И да я видя, Парагон не й обърна никакво внимание.

— Сигурна ли си в това? — Докато изричаше думите, усетих промяната, преминала като тръпка през кораба.

— Сигурна съм — отвърна презрително Вивачия. Извърна лице от него и попита тихо: — Какво искаш от мен?

— Искам да си спомниш, че си дракон. Не кораб, не слуга на хора, които плават с теб, не безполово същество, оковано в женска фигура. Дракон. Като мен.

Докато говореше, се променяше, връщаше полудраконовата си форма. Усетих, че съм вдигнал ръце пред гърдите си, и вдигнах стените си. Умение и Осезание. Мъчех се да запазя самообладание, като дивеч, застрашен от хищник. Видях как тъмната къдрава коса по черепа му се превърна в люспест драконов гребен, пред очите ми вратът му стана по-дълъг и змийски.

Но най-изумителното от всичко, наблюдавах лицето на Вивачия. Изражението й стана каменно. Светлината, която струеше от очите й, стана ярка, докато гледаше преобразяването му. Тя изобщо не трепна.

Когато преобразяването му бе пълно, когато усетих, че магията затихна, тя най-сетне проговори.

— Какво те кара да мислиш, че изобщо съм забравила, че съм дракон? Но какво от това? Нима би искал да захвърля живота, който имам, заради копнеж по нещо, което е изгубено? Що за живот бих спечелила? Този на полудял кораб, окован за някой бряг, самотен и отбягван? — Очите й пробягаха по преобразената му фигура на носа. — Или да си играя на дракон? Жалка работа.

Той не трепна от укора й.

— Можеш да бъдеш дракон. Каквато трябваше да си.

Мълчание. След това, с тих глас, който можеше да е таял омраза или да е бил изпълнен с жал, тя промълви:

— Ти наистина си луд.

— Не, не съм. Остави настрана човешките си спомени, забрави малко това, че си кораб. Пресегни се назад, отвъд дългия затвор в сандъка ти, отвъд времето ти като морско влечуго. Можеш ли да си спомниш, че си дракон? Изобщо?

Стори ми се, че усетих как магията се раздвижи отново. Може би течеше от кораб към кораб, от Парагон към Вивачия. Улових острото ухание на реещи се спомени, като мирис на другоземска храна. Летях с криле над леса; вятърът изпълваше платната ми и порех през вълните. Летях над долини, гъсто обрасли със зеленина, но очите ми бяха остри и можех да усетя всеки лъх топлина от жива плът, плът, с която можех да се нахраня. Движех се през вода, студена и дълбока, но под себе си можех да усетя смътния пулс на съществуване, други същества, люспести както аз бях някога, свободни както бях някога. Усетих, че се прокрадвам напред, притеглен в онзи свят на криле и чудо. Стой настрана, казах си и почти се зачудих дали Нощни очи все още се спотайва в мен, за да ми даде това вълче предупреждение. Но се бях изместил така, че да мога да виждам лицето на Вивачия и отчасти — профила на Парагон. Толкова човешки и толкова чужди бяха тези лица.

— Не — каза Парагон. — Върни се още по-назад. Толкова назад, колкото можеш да стигнеш. Тук. Това. Спомни си това!

Отново усетих прилива на магия, Осезание и Умение, споени в сечиво по-остро от всеки меч.

Някога, по време на битката на остров Еленов рог, един ме беше ударил в слепоочието с дръжката на меча си. Това не ме беше спряло и брадвата ми вече се спускаше между рамото и главата му, когато ме удари. Ударът нямаше голяма сила, но все пак ушите ми звъннаха и за известно време светът се размаза на странни цветове. Знаех, че се случило, но никога не си го бях спомнял. Но сега, когато се гмурнах в драконовата памет, все едно Копривка ме беше притеглила в сън Умение. Усещането беше толкова сходно, че събуди онзи стар спомен. Усетих се, че залитам като от удар, и видях езеро от искрящо сребро, обкръжено от черен и сребрист пясък, а около него морава от черни и сребристи треви, и дървета с бели стволове и черни листа отвъд нея. Примигах с човешките си очи, мъчейки се да го видя в познати цветове. Вместо това видях дракон, зелен както могат да са зелени само скъпоценни камъни, и също толкова искрящ.

Дойде от хоризонта, малък отначало, а след това се извиси все по-голям и по-голям, докато се превърна в най-огромното същество, което бях виждал — по-голямо от Тинтаглия и дори от Айсфир. Кацна сред сребърното езеро и отпрати вълни сребриста течност, които запляскаха в черния пясък и скали и за миг ги покриха с пласт от сребро. Драконът гмурна главата и змийския си врат, завъргаля се и започна да се къпе в езерото като лебед. Люспите му сякаш попиваха веществото и зеленото стана ослепително. Пречистен с него, той наведе муцуната си към водата и пи дълго.

Когато излезе от езерото и се отпусна да отдъхне на тревистия бряг, един дълъг миг се вглеждах във вихрещите му се очи. Видях там старост. И мъдрост. И някакъв величествен блясък, какъвто никога не бях виждал в очите на човек. В миг на смирение осъзнах, че виждам пред себе си същество по-добро, отколкото изобщо щях или можех да бъда самият аз.

— Сър? Принц Фицрицарин?

Сепнах се от видението си и изпитах негодувание. Беше Нас, дърпаше ме за ръкава, очите му бяха ококорени и тъмни в сумрака.

— Какво има, момче?

Искаше ми се да го няма. Искаше ми се да се гмурна отново в онзи свят, да опозная онзи дракон и да ми е по-хубаво затова, че го познавам.

— Лодката ни идва, колкото може по-бързо, с капитаните Алтея и Брашън, и Амбър и Спарк и Лант. И някой от другия кораб също идва.

— Благодаря ти, момко.

Обърнах се с гръб към него и се опитах отново да намеря вход към онзи вълшебен сън. Но или той беше свършил, или аз бях изгубил пътя си. Усещах, че магията продължава да тече между двата кораба, но не можех да вляза в нея и да я споделя. Виждах само двете фигури. Въпреки бушпритите те се бяха прегърнали колкото може по-плътно, като любовници, лишени от интимност за твърде дълго време. Главата на Вивачия се бе отпуснала на люспестата гръд на Парагон, очите й бяха широко отворени, но невиждащи. Дългият му врат се беше увил около нея като шал и драконовата му глава бе отпусната на рамото й. Изящните й ръце лежаха на раменете му. Никаква враждебност или колебливост нямаше на лицето й. Не можех да разгадая лицето на Парагон, за да разбера какво изпитва той, но се промени пред очите ми. Все едно гледах топящ се речен лед, докато водата бързо го разяжда. Чертите му бавно отново върнаха човешкия си облик. Изражението му бе по-нежно, докато прегръщаше Алтея. Не, Вивачия прегръщаше той толкова топло. И изведнъж се видях как държа Моли в ръцете си, познах онзи рядък миг на мир и се почувствах обичан, и ужасна загуба и копнеж се надигнаха в мен.

Бях запленен от тази странна гледка, докато не чух гласа на Брашън.

— Какво стана? — попита той. — Как стигна тук Парагон?

— Повлече котвата, сър. — Отговорът на Клеф бе официален, на помощник към капитан.

— Не беше игра на прилива или лошо закотвяне — каза Алтея. — Парагон го направи. По своя си причина. — Тонът й издаваше, че се съмнява доколко причината е била основателна.

Брашън и Алтея стояха настрана от фигурата, недосегаеми за нея, и гледаха мълчаливо. Амбър беше тази, която мина покрай двамата, измъкна се от Спарк и Лант все едно и тя беше кораб, повлякъл котва.

— Амбър. Не, моля те — замоли я Алтея, но Амбър не спря. Доближи се опасно до Парагон и зачака.

Вивачия вдигна глава от рамото на Парагон и въздъхна тежко.

— Каквото бяхме. Каквото можеше да сме станали. Изгубено е вече за нас. Младите дракони, влечугите, които се излюпиха в Трехог и живеят сега в Келсингра, те биха могли да станат отново това, след век. Но ние не. Ние никога.

— Грешиш. — Гласът на Парагон беше нечовешко буботене. — Амбър може да ни помогне да получим Сребро. А с него, вярвам, че можем да съберем достатъчно от онова, което бяхме, за да се превърнем в каквото трябваше да сме били.

Корабите бавно се разделиха, прекъснаха прегръдката си и погледнаха Амбър.

— Не е сигурно — каза тя. — И няма да давам обещания, които може да не съм в състояние да спазя. Среброто, да, обещавам да направя всичко, което мога, за да ви снабдя с него. Но дали ще е достатъчно, за да ви преобрази в дракони? Не знам.

— И? — попита рязко Вивачия.

— И какво? — изненада се Амбър на въпроса.

Лицето на Вивачия възвърна по-човешкия си облик.

— И какво искаш от мен в замяна? Търговците ме направиха това, което съм. Тяхната кръв и техните мисли са се просмукали в палубата ми и са наситили всяка фибра от това, което съм. Нищо не е безплатно, когато си имаш работа с хора. Какво искаш от мен?

— Нищ… — Но отговорът на Амбър бе заглушен от вика на Парагон:

— Момч-О! Искам Момч-О на палубите си за последното ми пътуване. — Отново беше с моето лице. Поразен се зачудих дали съм изглеждал така, когато мислех да си върна детето. Сега, когато заговори, той бе отново с човешко сърце. — Върнете ми това, което наистина е мое. И Парагон Кенитсон! Искам и него. Беше ми обещаван толкова често, когато Кенит беше младеж на палубите ми. Каза, че ще има син и че ще го нарече на мен! Толкова много понесох заради фамилията му, толкова много болка! Без мен той изобщо нямаше да е съществувал! Искам го. Искам той да ме види и да ме опознае като кораба на фамилията му. Преди да стана дракони и да го напусна завинаги.

— Завинаги… — отчаяно прошепна Алтея и разбрах, че до този момент се е надявала, че Парагон би могъл да премисли или поне да съхрани някаква връзка с нея и Брашън, след като се преобрази.

— Парагон! — Викът дойде от палубата на Вивачия, дълбок и възторжен мъжки глас.

Видях млад мъж, двайсет и няколко годишен, с гъста и рошава къдрава тъмна коса и широка усмивка. Беше потъмнял до махагон и ризата му бе изпъната на широките рамене. Всеки, виждал Брашън и Алтея, щеше да разбере, че е техен син. Държеше високо вдигнат фенер и явно нямаше представа какво става. Изгледа родния си кораб с радост.

— Трелвестрит! — извика някой зад него, но Момч-О вече бе оставил фенера и се втурна към бушприта на Вивачия. Изтича ловко по него и след това без колебание се хвърли към Парагон. Парагон пусна Вивачия мигновено. Улови и вдигна нагоре младия мъж така, както аз някога вдигах малките синове на Предан; и също като мен тогава се престори, че го хвърля във въздуха, преди да го хване отново. Гъвкав като акробат, младият мъж прие играта и се засмя, когато ръцете го уловиха. Освободи се от хватката на кораба, покатери се по ръцете на Парагон, а след това се метна назад, превъртя се във въздуха и отново стъпи ловко на протегнатите ръце на кораба. Явно беше игра от детството му, която и двамата помнеха с удоволствие. Рядко бях виждал такова ниво на доверие между две същества. Парагон можеше да разкъса на две Момч-О с големите си дървени ръце, но го задържа на ръка разстояние и двамата се взряха един в друг, младежът широко усмихнат и вдигнал очи към лицето на кораба.

Незабелязано от мен и може би от Парагон също, моряците хвърлиха въжета на мъжете в лодките долу и те задърпаха Парагон в една посока, а Вивачия в другата, люшнаха ги на котвените им вериги и ги отделиха на безопасно разстояние. Зачудих се дали Момч-О е знаел за плана, а след това — дали Парагон изобщо го интересува. Беше казал молбата си на Вивачия и бе получил половината от това, за което бе помолил, а изразът на Момч-О бе на неустрашима любов към кораба му. Нищо чудно, че беше липсвал на Парагон.

— Принц Фиц… — почна Нас.

— Тихо — прекъснах го.

Наблюдавах Алтея и Брашън. Конфликтът ясно личеше на лицата им. Любов към сина им, тревога за него, че е в ръцете на кораба, но също така и обич, че ги виждат заедно. Момч-О каза нещо на Парагон, щом корабът го улови, а фигурата отметна глава и зарева от смях. Докато ги гледах, трудно можех да повярвам, че това е същото същество, същество с толкова огромно безразличие към благополучието на собствения си екипаж. Почти очаквах Брашън или Алтея да извикат предупредително на сина си, но и двамата мълчаха и изчакваха. Зачудих се в младежа ли са сигурни, или в кораба си.

Когато Парагон се извърна, за да остави Момч-О на палубата, той възкликна:

— Толкова ми липсваше! Вивачия е много хубав кораб, но винаги е сериозна. И братовчедът Уинтроу е чудесен капитан, но винаги устройва много проста трапеза. Мамо! Тате! Ето ви и вас! Какво ви води в Делоград без птица, която да ни предупреди за идването ви? Бях в работилницата на кърпача на платна, когато дойдоха на бегом да ме вземат! Ако знаех, че идвате, щяхме да ви посрещнем много по-добре!

— Всеки път, когато те видим, е радост за нас! — възкликна сърдечно баща му, щом Момч-О слезе от шепите на Парагон. Фигурата се усмихваше толкова широко през рамо към тримата, че просто не можех да повярвам на това, което виждах.

Амбър, забравена от всички, се беше отдръпнала. Докоснах ръката й и прошепнах:

— Фиц съм.

Тя пристъпи към мен с тръпнеща въздишка на облекчение и се вкопчи в раменете ми все едно бях корабна отломка в бурно море. Беше затаила дъх.

— Всички в безопасност ли са? Някой пострада ли?

— Всички са добре. Момч-О е с родителите си. И Клеф. И част от екипажа.

— Бях се ужасила.

Видях, че се мъчи да се успокои, и казах утешително.

— Парагон вече изглежда спокоен. Дружелюбен.

— Той е двама, Фиц. Два дракона. Мисля, че точно това го доведе до лудост, и понякога имам чувството, че има два характера. Единият е хлапашки, на палавник, който отчаяно жадува за обич и приятелство. Другият е способен почти на всичко.

— Мисля, че снощи видях и двата.

— Значи всички имаме късмет, че Момч-О извади на преден план по-добрата му страна. Когато един жив кораб е разгневен, не може да се предвиди какво може да направи на друг.

— Бият ли се? Може ли жив кораб да бъде убит?

— Един жив кораб може да бъде унищожен с огън. Или обезобразен, както беше Парагон. — Вдигна глава и помисли. — Никога не съм чувала за препирня между живи кораби. Ревности и съперничества. Спорове. Това да. Но никога до физическо ниво.

Нас стоеше наблизо и слушаше. В сенките зад него Спарк чакаше до Лант.

— Дали да не се върнем в каютата? — предложих. — Нямам търпение да чуя какво стана на брега.

— Добре — отвърна Амбър и щом тръгнахме натам, се облегна на рамото ми.

Но в същия момент Клеф ни спря.

— Капитаните искат да се видят с всички вас в каютата им. Моля. — Каза го учтиво, но не беше молба.

— Благодаря. Отиваме.

Клеф кимна и изчезна мълчаливо в тъмното.

Над пристанището бе паднала нощ. По мачтите на близките кораби горяха фенери, а от по-далечните прозорци на Делоград грееха светлините на лампи, но бяха само по-ярки искри под разпръснатите звезди в нощното небе. Погледнах нагоре и изведнъж ужасно закопнях за хубава гора и пръст под краката ми, и дивеч, който мога да убия и да изям. За простите неща, които правят живота добър.