Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (17)

15.
Търговец Акриел

Куклата танцува. Върти се, подскача и лудува. Нарисуваната и червена усмивка изглежда щастлива, но куклата крещи, защото играе по нажежени до червено въглени. Дървените крака започват да димят. Влиза мъж с лъскава брадва. Размахва я. Мисля, че ще отсече горящите крака на куклата, но брадвата посича всички конци. Но мъжът пада, а куклата скача и побягва освободена.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

— Защо мислиш, че бих помогнала на дрипла като теб? — Жената отпи от чая си и впи поглед в мен. — Ти си точно този тип беля, която съм отбягвала цял живот.

Не се усмихваше. Не й казах, че съм я избрала, защото е жена и се надявам, че ще има по-меко сърце. Мислех, че това щеше по-скоро да я обиди, отколкото да я склони. Стомахът ми беше толкова празен, че ми се искаше да повърна. Мъчех се да не затреперя, но бях на ръба на силите си. Само воля ми беше останала. В тялото ми не беше останала и капка кураж. Помъчих се да запазя гласа си спокоен.

— По време на пътуването видях как продадохте стареца, който можеше да чете и да пише. Той сам написа документа за продажбата. Видях, че взехте добра цена за него, въпреки че е стар и вероятно не му остават много години.

Тя кимаше, но малко намръщено.

Поизправих рамене, колкото можех.

— Може да съм малка, но съм силна и здрава. И мога да чета и да пиша. Мога също да копирам илюстрации или да нарисувам каквото пожелаете да се нарисува. И мога да боравя с числа също. — Умението ми с тях не беше толкова голямо, колкото ми се искаше, но смятах, че съм достатъчно близо до истината. Щом ще се продавам на търговец на роби, най-добре да се представя като добра сделка.

Тя опря лакът на масата в камбуза. Беше се оказало ужасно трудно да я намеря сама. Бях я наблюдавала през целия ден, като се местех от едно скривалище в друго, за да я проследявам, и бях видяла как се задържа на масата след като другите търговци бяха приключили с тъпченето. Подозирах, че предпочита да яде късно, вместо да търпи лапането и бутането им. Влязох в камбуза след като последната закусваща тълпа беше напуснала. Недовършената й храна беше пред нея. Мъчех се да не зяпам в нея, но я бях запаметила. Хрупкавият крайшник с малко масло на него и мазно петно на чинията, което копнеех да отопя с хляба или дори с пръста си. Дояждаше кашата в купата си. Преглътнах.

— И от кого бих те купила?

— От никого. Сама ви се предлагам.

— Сама ми се предлагаш? Сериозно? Къде са родителите ти? Или господарят ти?

Бях подготвила лъжата си колкото се може по-грижливо. Имала бях три гладни студени и жадни дни, за да я съчиня. Три дни промъкване крадешком из кораба, докато се мъчех да остана скрита от погледите на всички и в същото време да намеря храна, вода и място, където да се облекча. Беше голям кораб, но навсякъде, където намирах да се скрия, беше студено и влажно. Присвита и трепереща през повечето часове от деня, бях имала много време да обмисля стратегията си. Бях бедно дете. Продавам се като робиня на някой, който би оценил малките умения, които имах. Махам се от кораба и далече от Дуалия. После намирам начин да пратя съобщение на татко ми или на сестра ми. Добър план, бях си казала. А след това се зачудих защо не замисля също да построя замък или може би да завладея Халкида. И двете цели изглеждаха също толкова постижими. Изрекох предпазливо наизустената си лъжа.

— Майка ми ме доведе в Халкида в дома на новия си съпруг. Той и по-големите му деца се държат ужасно с мен. И докато обикаляхме пазара, едно от момчетата му започна да ме дразни и после да ме гони. Скрих се на този кораб. И ето ме сега тук, далече от стария ми дом и майка ми. Опитвах се да се справям сама, но безуспешно.

Тя отпи бавно от чая. Можех да го помириша. Имаше мед в него, сигурно мед от върбова билка. Беше горещ и димящ, и възхитителен. Защо никога не бях ценила онази сутрешна чаша горещ чай както заслужаваше? Тази мисъл върна вълна от спомени. Готвачката Нътмег в кухнята, суетнята около мен, докато седях на масата с простите храни на нея. Бекон. Ах, бекон! Препечена филийка хляб и маслото се топи на нея. Сълзи защипаха очите ми. Това нямаше да свърши работа. Преглътнах и изправих рамене.

— Яж — каза тя внезапно и бутна чинията си към мен.

Зяпнах я онемяла. Номер ли беше? Но в Халкида се бях научила да ям при всяка възможност, дори и да съм паднала по очи на улицата. Помъчих се да си спомня правилата на благоприличието. Трябваше да ме мисли за ценна придобивка, не за невъзпитано улично хлапе. Наместих се и внимателно вдигнах хляба. Отхапах мъничко и задъвках внимателно. Тя ме наблюдаваше.

— Имаш самообладание. И версията ти не е лоша, въпреки че се съмнявам във всяка дума от нея. Не те бях забелязала из кораба до днес. И миришеш все едно си се крила. Така. Ако те взема като моя собственост, дали някой ще вдигне буря и ще ме нарече крадец? Или похитител?

— Не, милейди.

Това беше най-трудната лъжа. Нямах представа какво можеше да направи или да каже Дуалия. Бях я ухапала лошо и се надявах, че ще си стои свряна в каютата, докато й заздравее раната. Керф щеше да настоява да ме върнат само ако Винделиар му задърпаше конците да го направи. Не мислех, че е вероятно, но най-добрата ми защита щеше да е да се крия от погледите им колкото е възможно. Довърших коричката хляб с още две бавни отхапвания. Копнеех да оближа чинията и да изгреба кашата с пръст. Но сложих възпитано ръце в скута си и останах да седя кротко.

Тя наклони гърнето с кашата в средата на масата към себе си и с голяма дървена лъжица изгреба втвърдените късчета от стените и дъното в чинията си. Бяха опърлени и покафенели. Бутна чинията към мен и ми подаде лъжицата.

— О, благодаря ви, милейди!

Едва можех да си поема дъх, но си наложих да ям на малки хапки и да седя с изправен гръб.

— Не съм ти „лейди“. Нито съм халкидка по рождение, макар да съм открила, че най-добре търгувам в Халкида. Отраснах близо до Бинград, но не от търговския сой, тъй че ми беше трудно да се установя там. А когато премахнаха търговията с роби, стана по-трудно. Не съм търговка на роби, за каквато ме мислиш. Намирам ценни и редки стоки. Купувам ги и ги продавам на печалба. Не винаги вземам бърза печалба. Понякога играта ми е да изчакам. Понякога ценната стока е роб с подценени дарби. Като писаря, когото видя. Виждат го състарен и грохнал на един пазар, опитен и много учен — на друг пазар. Изправи се.

Подчиних се веднага. Очите й пробягаха по мен все едно бях теле за продан.

— Мръсна. Малко поопърпана. Но стоиш изправена, държиш се прилично и си пряма. На пазара в Халкида ще го избият това от теб. Ще те взема там, където това е ценна черта у един слуга. Тъй като се съмнявам, че си платила превоза си, ще довършиш това пътуване в моята каюта. Направиш ли някоя беля, ще те предам на капитана. Ще се погрижа за храната ти. Като стигнем в Котърсбей, ще те продам като детегледачка на едно семейство, което познавам. Това означава, че ще се грижиш за малкото им момче. Ще го къпеш, ще го обличаш, ще му помагаш да се храни, публично ще му отстъпваш, а насаме ще го учиш на същите обноски, които ми показваш сега. Те са заможна фамилия и вероятно ще се отнасят добре с теб.

— Да, милейди. Благодаря ви, милейди. Надявам се да ви донеса добра цена.

— Ще донесеш, ако се почистиш малко. И ще ми докажеш твърденията си за писането и рисуването.

— Да, милейди. Нямам търпение да го направя.

Изведнъж перспективата да съм лична робиня на малко момче ми прозвуча толкова чудесно, колкото да съм изгубената принцеса на Бъкип. Може би щяха да се отнасят добре с мен. Щях да съм сита и да спя под покрив. Щях да съм много добра с малкото им момченце. Щях да съм в безопасност дори и да не съм повече свободна.

— Не съм ти лейди. Спечелила съм си това, което съм. Не съм се родила с него. Аз съм търговец Акриел. А твоето име е?

— Пчел… уф! — Трябваше ли да й кажа истинското си име?

— Пчелуф. Много добре. Довърши кашата, докато си изпия чая.

Направих го, и още как, не бързо, а много възпитано. Имах чувството, че мога да изям още три купи каша, но реших да не го издавам, щом оставих внимателно лъжицата си до купата. Огледах отрупаната лепкава маса и се опитах да се сетя какво биха направили слугите във Върбов лес.

— Желаете ли да почистя масата и да я избърша, търговец Акриел?

Тя поклати глава и ми се усмихна малко учудено.

— Не. Корабните помощник-готвачи ще го направят. Ела с мен.

Станах и я последвах. Беше с хубави панталони от синя вълна и носеше къс жакет в малко по-светъл цвят от панталоните. Всичко по нея беше безукорно чисто, от лъскавите черни ботуши до стегнатата на плитки кафява коса. Успехът й беше видим в полюшващите се обици, пръстените и гребенчето със скъпоценни камъни в косата й. Крачеше с пълна самоувереност и докато слизахме в трюма и минавахме между люшкащите се хамаци и мъглата дим, докато стигнем до каютата й, ми напомняше за дръзка дворна котка, минаваща през глутница кучета. Не отбягваше погледите на по-дребни търговци, нито даваше вид, че чува тихите им подмятания, докато ги подминаваше. Каютата й беше по-напред в кораба и изкачихме няколко стъпала до нея. Тя извади ключ на тежък ланец и отключи вратата.

— Влизай — каза ми и аз се подчиних с радост.

Бях изумена. Каютата имаше кръгло прозорче и беше голяма колкото каютата, която бях делила с похитителите си. Пътният сандък на Акриел беше отворен на долния нар и дрехите й бяха подредени безукорно като инструменти, приготвени за работа. Бях виждала гардероба на Шън, но този беше направо изумителен. Освен това беше ясно, че го е замислила точно за това пътуване. На горния нар имаше синьо-бяла покривка с пискюли, чергата на пода беше в същите цветове. Малкият светилник, който се полюшваше от тавана, беше с розов капак. Няколко торбички с кедър и борова смола бяха окачени из стаята, макар че не можеха напълно да прогонят катранената миризма на кораба. Под прозорчето имаше малка стойка, с преграда отгоре. На нея бяха поставени калаена кана и леген. Влажна кърпа бе сгъната спретнато до легена.

— Не пипай нищо — предупреди ме тя, щом затвори вратата. Постоя малко, докато ме оглеждаше. После посочи легена.

— Събличай се. Умий се. Можеш ли да шиеш?

— Малко — признах. Не беше любимото ми занимание, но майка ми бе настояла да науча поне как да подшивам и да правя основните бодове.

— След като се почистиш, остави мръсните си дрехи на пода до вратата. — Отиде до сандъка си и пръстите й пробягаха по сгънатите дрехи. Извади проста синя риза. От една преградка взе ножици, конец и игла. — Скъси ръкавите така, че да ти става. Отрежи ивица плат от долницата и я подший. Трябва да е достатъчно дълга, за да те покрива прилично. Вземи долната ивица и направи от нея колан. После седни в онзи ъгъл и ме чакай да се върна.

След тези думи се обърна и излезе. Чух как заключи вратата. Изчаках малко и завъртях бравата. Да. Заключена бях. Вълната на облекчение ме изуми. Бях робиня, заключена в каютата на господарката си, и се чувствах щастлива? Да, за първи път, откакто ме бяха отвлекли. Но след като се съблякох и оставих внимателно счупената свещ настрани, се разплаках. Когато водата за миене на господарката ми стана на сива пяна, вече само хлипах. Сгуших за сбогом разкъсаното си вмирисано яке. Беше последната ми връзка с Върбов лес. Не. Не съвсем. Имах си свещта на мама.

Изведнъж не ми се искаше нищо друго, освен да се свия на пода и да заспя, макар и гола. Но си наложих да направя каквото ми беше казала. Ризата беше добра и дебела, от плътно изтъкана вълна, после изпрана, за да се свие. Беше тъмносиня и се зачудих дали това е любимият й цвят. Подгънах я и я подших добре, два пъти, за да съм сигурна, че няма да се разбрида, същото направих и с пояса, като обърнах навътре отрязаните краища и стана много спретнато. Подгънах и ръкавите и вече бях облечена в нещо топло, меко и чисто за първи път от месеци. От отрязания маншет приших набързо джоб в предницата на ризата. Със съжаление сгънах счупената свещ и я прибрах там. Сгънах кърпата. После, както ми беше наредила собственичката ми, седнах в ъгъла и скоро заспах.

Събудих се, когато тя се върна. Зад прозорчето беше тъмно. Станах веднага щом тя влезе. Тя ме огледа от глава до пети, след което огледа стаята.

— Станало е съвсем добре. Трябваше да прибереш приборите за шиене. Би трябвало да си достатъчно умна, за да го направиш, без да ти се казва.

— Да, търговец Акриел. — Бях допуснала, че ще иска да се подчинявам само на точните й заповеди, и се бях поколебала да отварям пътния й сандък. Вече знаех. — Желаете ли да изхвърля и водата за миене?

— Остави я пред вратата с празната кана. Това е задължение на други. Ще ти кажа твоите. — Седна на долния нар и изпъна единия си крак към мен. — Събуй ми ботушите и ми разтрий стъпалата.

Твърде знатна бях по рождение за такава работа. А дали? Исках ли да остана жива и да избягам от Дуалия? Помислих за баща ми. Ако не беше съдбата, щеше да е бил наследник на трона на Шестте херцогства. Но беше служил като ратайче в конюшните, а след това — като дворцов убиец. Можеше да съм била принцеса. Но сега бях робиня. Тъй да бъде.

Наведох се и смъкнах ботушите й, оставих ги настрана и започнах да разтривам стъпалата й. Никога не бях вършила такава работа преди, но тихите й охкания ме насочваха. След малко тя каза:

— Достатъчно. Изнеси мръсната вода и сложи ботушите ми в ъгъла. Има едни меки пантофи в сандъка. Извади ги.

Така започна рутинното ни ежедневие. Стараех се никога да не й давам повод да ми казва два пъти какво да правя. Беше много разумна господарка. Обичаше тишината. Избягвах да бърборя, но не се боях да й задавам прости въпроси, свързани със задълженията ми.

Стоях в каютата. Когато стигнахме в едно пристанище, тя ме остави заключена в нея, но се погрижи да имам храна и вода, и винаги прибягвах до нощното гърне. Прозорчето ми не гледаше към града, така че нищо не видях от него и никой не видя, че изпразвам гърнето през него. Останахме в пристанището близо десет дни, защото бурята беше нанесла повече щети, отколкото бях разбрала. Когато започнеше да не ме свърта на едно място и ми се приискаше да изляза, си представях стъписването на Дуалия от това как бях изчезнала. Надявах се на най-различни неща за нея: че ухапаното може да е забрало и да я е убило, че може да е слязла от кораба и да не се е върнала, че може да е помислила, че съм паднала през борда и съм се удавила, и да ме е отписала като мъртва. Нямаше как да знам дали някое от желанията ми се е сбъднало, тъй че оставах в каютата и кроях планове за бъдещето.

Реших, че ще съм добра с новото ми малко господарче, колкото и разглезено да се окаже. Нямаше да давам никакви поводи на новите си собственици да се отнасят лошо с мен или да не ми се доверяват. След време можеше да им споделя истинската си история и да им кажа, че татко ми и сестра ми ще са щастливи да ме откупят от тях. Така един ден щях да се върна у дома. Във Върбов лес? Зачудих се дали изобщо искам да се върна там и да се изправя пред всички хора, които бяха пострадали заради мен. Толкова много хора мъртви.

Когато ме измъчваха такива мисли, често изваждах свещта на мама, държах я до лицето си и вдишвах аромата й, като си казвах, че по някакъв начин татко ми е бил там, на онзи древен площад сред гората. Не можех да разбера как е могъл да стигне там преди нас, или къде е заминал от там. Но здраво се държах за идеята, че тази свещ означава, че е дошъл да ме търси. Че му липсвам и ще направи всичко, което може, за да ме върне безопасно у дома.

Дните се точеха един подир друг. Понякога търговец Акриел ми казваше разни неща. Някои от тъканите в търговските й сандъци се бяха развалили по време на бурята, когато водата се бе вдигнала в трюмовете и отчасти бе заляла долната палуба. Тя смяташе, че собственикът на кораба трябва да покрие загубата й. Той не се съгласи. Според нея това било лошо решение от негова страна, тъй като за шести път плавала с него и ако не я овъзмездял, щял да е последният.

Беше се женила веднъж, но мъжът й се оказал неверен, тъй че тя просто си взела своя дял от богатството, което направили с търговия, и си заминала. Купувала стоки и уреждала превоз, когато открила измяната му, и повече не погледнала назад. Беше успяваща; той не, или поне така беше чула. Изобщо не я интересуваше какво е станало с него. Винаги била умната в работата им. Трудно било да си жена търговец. Когато отишла на пазарите в Халкида веднъж се наложило да намушка някакъв мъж, за да го научи на прилични обноски. Не го убила, но му пуснала много кръв и когато се извинил, пратила бегач да доведе лечител. Повече не чула какво е станало с него. След случая други мъже вече не проявявали интерес към нея.

Когато се върна на кораба преди да отплаваме за следващото пристанище, ми донесе два широки панталона, някакви плоски обувки и меко изтъкана синя риза моя ръст. Същата нощ ми даде калъп сапун и ми каза да си умия косата, а после ми даде гребена си, за да разчеша сплъстените кичури.

— Халкидката в теб се издава във всички тези жълти къдрици. — Каза ми го като похвала. Кимнах и се усмихнах в отговор.

— Отегчи ли те да си затворена и да бездействаш? — попита ме тя.

Обмислих отговора си внимателно.

— Отегчението ми е много по-малко от благодарността ми за храната и подслона.

Тя се усмихна.

— Така. Ще проверим приказките ти за уменията ти. На брега намерих книга, за да я четеш на глас. И също хартия, перо и мастила. Искам да ми покажеш как можеш да смяташ и да рисуваш.

Направих го и тя остана доволна. Накара ме първо да нарисувам обувката й, после да копирам точно едно цвете, което беше извезано на шал, който беше купила. Кимна на работата ми и каза:

— Може би ще получа по-добра цена за теб като писар, отколкото като детегледачка.

При тези думи наведох глава.

Продължихме плаването и за известно време светът ми наистина много се смали. Имаше спирания в други две пристанища. Сигурна бях, че Дуалия и останалите вече трябва да са се отказали да ме търсят и са напуснали кораба. Трескаво се надявах, че след второто спиране търговец Акриел ще ми даде свободата да излизам на палубата. Но тя не го направи и аз не я помолих. Вместо това ми показа счетоводния си тефтер, където поддържаше сметки за сделките си. Топ плат, купен на една цена и продаден за друга. Имаше отделен списък колко й струва всяко пътуване. Показа ми го. Накара ме да добавя цената за дрехите ми и за хартията, книгата, мастилата и дори перото, с които трябваше да докажа твърдението си, че съм полезна. Това било нейно вложение, както ми обясни. Трябвало да бъда продадена за поне два пъти по-голяма цена, за да е доволна от сделката. Погледнах числото. Значи толкова струвах в тази нова част от живота си. Вдишах дълбоко и реших да струвам повече.

Един ден ми каза да се заема с подреждането на сандъка с личните й вещи, защото сме щели да пристанем преди стъмване и да слезем. Пристанището се казваше Сюълсби, защото беше след река Сюъл в Шейл. Не зададох въпроси. Знаех, че сме много по-далече от всяка карта, която бях виждала. Тя беше доволна и си тананикаше, докато прибирах нещата в сандъка, всяко на определеното му място. Даде ми торба за моите дрехи. Докато грижливо оправяше косата си и избираше обиците си, ми каза, че е спестила доста пари, защото корабът ни бил избегнал митническите кораби на Пиратските острови. От това заключих, че сме подминали Пиратските острови, но нищо повече не знаех.

Стигнахме пристанището, свихме платната и излязоха малки лодки, за да вземат въжетата, хвърлени от кораба ни. Роби натиснаха греблата и ни задърпаха в залива. Беше досадно бавно, но търговец Акриел ме беше оставила в заключената каюта, тъй че нямаше какво да правя освен да стоя на пръсти и да гледам от прозорчето. Когато най-сетне стигнахме до кея и ни привързаха безопасно за него, тя се върна и ми нареди да я последвам. Чувствах се странно замаяна да напусна каютата след толкова дълъг затвор.

Краката ми се изненадаха, че вървят и след това се изкачват по стълбата към палубата. Имаше свеж вятър и ярката светлина на лятното слънце биеше отгоре в главата ми и блестеше по леките вълни. О, и миризмите! На водата и на кораба, и на близкия град! Имаше пушек от комините и изпотени коне на слънцето, и воня на спарена урина, сякаш хора бяха живели твърде дълго на това парче земя.

— Последвай ме — нареди търговец Акриел енергично. — Винаги отсядам в един и същ хан. Ще занесат сандъка ми там, а стоките в склада ми. Има хора, с които трябва да се срещна, и стоки, чиято доставка да уредя, тъй че засега ще останеш до мен, докато реша как най-добре да те пласирам.

Зарадвах се, че каза, че иска да ме „пласира“ вместо да ме продаде. Беше малка разлика, но си казах, че означава, че иска както да спечели, така и да ми направи добро. Тъй като нищо не беше платила за мен и не беше вложила нещо повече от малко дрехи и хартия, се надявах да прояви добрина към мен.

Тя крачеше храбро по оживените калдъръмени улици.

— Не изоставай! — напомни ми и без предупреждение свърна в една оживена улица и се запровира между теглените от коне коли и ездачите, минаващи в двете посоки. Останала бях без дъх, докато стигнем отсрещната страна на улицата, но тя беше непоколебима. Продължи напред толкова бързо, че трябваше да тичам непрекъснато. Скоро косата ми полепна по черепа и щипеща вадичка пот потече по гърба ми. Накрая тя зави, изкачи три каменни стъпала и мина през сводеста дървена врата.

Този хан определено беше различен от единствения друг хан, който бях виждала, онзи в Крайречни дъбове. Подът беше от бял камък с жилки искрящо злато. Не беше топло, нито миришеше на храна, както винаги бях предполагала, че са хановете. Беше просторно тихо помещение с удобни столове и малки масички. Беше прохладно след улиците навън и дебелите стени спираха шума и миризмите. Усетих лек полъх с ухание на цветя. Вдигнах изненадано лице и видях огромно ветрило, което леко се полюшваше, за да ни разхлади. Погледът ми проследи въженцето, вързано за него, до една жена, която стоеше в ъгъла и ритмично го дърпаше. Никога не бях виждала, нито си бях представяла такова нещо и зяпнах. Търговец Акриел ми подвикна да я последвам.

Поздрави ни някакъв мъж, облечен целият в бяло. Носеше косата си на плитки, всяка вързана с конец в различен цвят. Кожата му беше с цвета на стар мед, а косата му — малко по-тъмна.

— Всичко е готово. Очаквах ви веднага щом корабът влезе в пристанището.

Усмихна се като почти приятел.

Тя отброи няколко монети в ръката му и каза, че се радва да го види отново. Той й връчи ключ. Наложих си да не зяпам глупаво и тръгнах след търговката нагоре по стълбище от същия бял камък и след това по някакъв коридор. Тя спря пред една врата, отключи я с големия месингов ключ и влязохме в наистина много хубава стая. Имаше огромно легло, отрупано с възглавници, пръснати по пухкава бяла покривка. Купа с плодове и цветя и стъклена гарафа със светлозлатиста течност бяха сложени на маса в средата на стаята. Двете врати към тераската с изглед към улицата и пристанището отвъд нея бяха отворени.

— Затвори ги! — заповяда ми търговката и се подчиних мигновено, за да не влизат вътре звуците и миризмите от улицата. Обърнах се към стаята и видях, че си е наляла чаша златисто вино. Седна в тапицирания стол и въздъхна. Отпи бавно и внимателно.

— Сандъкът ми ще бъде доставен скоро. Отвори го. Приготви белите сандали, дългата ми червена пола и широката бяла блуза, която е подшита с червено и има червено на маншетите на ръкавите. Извади четките ми и бижутата и ги подреди на онзи рафт до огледалото, и парфюмите ми също. След като направиш това, можеш да хапнеш колкото искаш плодове. Зад ей онази врата има слугинска стая. Никога досега не съм пътувала със слуга, но можеш да се настаниш там удобно, докато се върна. — Въздъхна. — Боя се, че трябва да тръгна веднага, да се уверя, че всичкият ми товар е доставен в склада, и да уведомя трима от купувачите си, че съм пристигнала със стоките, за които помолиха. — Вдигна чашата и я изпи до дъно. — Не напускай тази стая — предупреди ме и тръгна енергично към вратата.

Излезе и стаята се изпълни с тишина. Издишах дълго и треперливо. Бях в безопасност.

Обиколих стаята и разгледах изящните мебели. Надникнах в слугинската стаичка. Скромно, но чисто, с нисък нар и одеяло, умивалник с кана и леген, нощно гърне и две куки за дрехи. След толкова много нощи спане на пода или на земята простичкото легло беше лукс.

Силно чукане на вратата възвести пристигането на пътния сандък на търговката. Пуснах двамата мъже, които го носеха. Те го сложиха до стената и напуснаха с поклони. Затворих вратата след тях и изпълних задълженията си точно, както ми ги беше възложила търговец Акриел. Няколко вещи вътре бяха разбъркани при пренасянето на сандъка. Оправих ги. Подредих четките, козметиката и бижутата както бе наредила.

Чак когато приключих се върнах при плодовете на масата. Някои ми бяха непознати. Подуших един светлозелен и се зачудих дали трябва да го отхапя, или да го обеля, или нарежа. До купата бе оставена чинийка и ножче. Спрях се на по-малките и без костилки. Бяха тръпчиви и сочни и след толкова много дни на хляб, каша и малко месо вкусът им беше такава изненада, че се просълзих. Имаше един по-голям плод, като слива, но оранжев на цвят. Взех го на терасата. Седнах кръстато, загледана през перилото, и го изядох бавно. Слънцето беше много топло. Пристанището кипеше от човешка дейност и лекият вятър донасяше всички странни миризми на това чуждо място. Доспа ми се и след малко влязох вътре и легнах на малкото си креватче. Заспах дълбоко.

Събудих се на по-смътна светлина. Осъзнах, че съм чула вратата да се отваря, и бързо станах. Все още бях сънена, но се усмихнах и излязох от стаята си с думите:

— Надявам се, че денят ви мина добре, търговец Акриел.

Тя ме погледна озадачено. Очите й бяха празни.

— Хванахме те! — възкликна Дуалия.

— Не! — изпищях.

Кошмарни фигури нахлуха в стаята покрай търговката. Керф беше размъкнат и разчорлен, брадата му израснала и косата му полепнала по черепа. Стоеше изгърбен и с отворена уста. Погледът му беше мътен. Винделиар не изглеждаше много по-добре. Явно пътуването се беше оказало много по-тежко за тях, отколкото за мен. Бузите на мъжа с магията бяха провиснали и очите му бяха хлътнали от умора. Никога не се беше грижил за чистотата си и сега косата му висеше на мазни кичури. Но Дуалия беше най-зле, чудовище от кошмар. Бузата й беше синкава, червена и черна. Раната се беше затворила, но върху нея не беше израснала кожа. Видях как усуканите мускули на лицето й се изпъват и гърчат, докато се смееше. Носеше черна верига и разбрах, че е за мен.

Запищях. Пищях и пищях, и пищях, безсловесно, писък на хванато в капан животно.

— Затвори вратата, глупако! — кресна Дуалия на Винделиар. Когато той се обърна да го направи, искрата в очите на търговката се върна.

— Бягай! — извиках й пронизително. — Убийци и крадци! Бягай!

И тя побягна. Рамото й се удари във вратата точно когато Винделиар я затваряше. Успя да я задържи, разтворил широко крака, но главата и едното й рамо бяха извън стаята и гласът й се върна. Акриел викаше за помощ и аз пищях, докато Дуалия напразно нареждаше на Керф: „Убий жената! Дръж момичето! Затвори вратата! Винделиар, безполезен идиот такъв, овладей ги!“

Чух как някой в коридора извика: „О, мила Са!“, чух и бягащи стъпки. Но човекът бягаше от, а не към нас. Чух викове, сякаш някой предупреждаваше хората в хана, но гръмките заповеди на Дуалия удавиха смисъла на думите им.

— Винделиар! Накарай Керф да я убие! — изкрещя тя.

— Не!

Дуалия като че ли я беше страх сама да посегне на мен. Скочих към вратата покрай Керф, който се тътреше безцелно из стаята, и се помъчих да я открехна. Не можех да се равнявам по сила на Винделиар, тъй че се примирих да го изритам в прасците колкото може по-силно с меките си пантофи и да го заудрям със свитите си юмруци. Вратата се открехна малко по-широко и търговец Акриел падна навън. Тогава Винделиар я затръшна на глезена й и ушите ми закънтяха от изпукването на счупената става и писъка й.

— Остави я! Овладей Керф! Керф, хвани Пчеличка и ни измъкни оттук!

Винделиар тръсна глава — куче в гнездо на стършели — и Керф изведнъж се задвижи целенасочено. Винделиар беше оставил вратата и търговката се влачеше по коридора и пищеше за помощ. Керф ме сграбчи с лявата си ръка и извади меча си с дясната.

— Изведи ни оттук! — заповяда му Дуалия.

И той се подчини, задърпа ме за ръката, а аз пищях.

— Убий я! — ревна Дуалия и аз изврещях от страх за живота си, но заповедта й беше за търговката. Керф застана разкрачен над нея и я мушкаше и мушкаше, докато Дуалия не изрева: — Стига! Измъквай ни оттук! Спри!

Лицето на Винделиар беше бяло като лед. Не можах да разбера дали ужасът от тази кървава касапница разби фокуса му, или внезапно се бе проявил заровеният дълбоко гняв на Керф от това, че го командват. В дъното на коридора се появиха хора, извикаха ужасени и побягнаха. Някой викна за градската стража, но никой, никой не дойде да помогне на мен или Акриел. Извивах се и дращех и ритах, но не мисля, че Керф изобщо осъзнаваше, че съм там, докато ме стискаше за ръката с железния си юмрук. С другата си ръка мушкаше и мушкаше, и мушкаше, и не мисля, че разбирах колко много се бях привързала към търговец Акриел, докато не я видях превърната в купчина червено месо и парцали.

— Трябва да бягаме! — извика Дуалия и плесна Винделиар през лицето.

Керф закрачи по коридора с меча в едната ръка — от острието капеше кръв — и ме влачеше с другата. Дуалия и Винделиар вървяха присвити зад него. Ако ръмжаща планинска котка беше слязла по стълбището, реакцията щеше да е същата. Струпалите се в подножието на стълбите, вкопчени един в друг и викащи, изведнъж се раздвоиха пред нас. Минахме през красивото помещение — Керф оставяше кървави стъпки по белия каменен под — и излязохме навън в ранната вечер.

До ушите ми стигнаха викове и тропот на тичащи хора.

— Стражата! — възкликна с ужас Дуалия. — Винделиар, направи нещо! Скрий ни!

— Не мога! — Беше задъхан, хлипаше и се мъчеше да не изостава от убийствената крачка на Керф. — Не мога!

— Трябва! — избухна Дуалия. Ръката й се вдигаше и падаше и пак, и пак, докато пердашеше Винделиар с веригата, която носеше. Чух го как проплака, погледнах назад и видях кръв, бликнала от устата му. — Направи го! — заповяда му тя.

Той изкрещя — безсловесен вик, пълен с болка, страх и безсилие. И навсякъде около нас зяпналата тълпа се свлече на земята. Някои се загърчиха като в пристъп, а други замръзнаха по местата си. Керф падна на колене, а след това се превъртя на хълбок и върху мен, и дори Дуалия залитна. Изпълзях изпод Керф и успях да се изправя. Когато скочих да побягна, Дуалия ме сграбчи за глезена. Паднах на паважа и болката изтръгна нов писък от раздраното ми гърло.

— Вържи я! — извика Дуалия на някого. И Винделиар се приближи, клекна до мен, уви веригата около гърлото ми и я стегна здраво с халка. Сграбчих я с две ръце, но Дуалия държеше другия край и дръпна силно. — Ставай! — извика. — Ставай и тръгвай! Веднага!

Не погледна назад, а забърза с клатушкане по улицата. Залитах след нея, вкопчена във веригата около гърлото ми, и се мъчех да я издърпам от ръката й. Тя минаваше между нападалите хора и аз бях принудена да ги прескачам или да стъпвам по тях. Изглеждаха зашеметени, някои се гърчеха, други лежаха отпуснати. Дуалия внезапно зави и продължихме по странична уличка между две високи сгради. Тя спря насред улицата и хлипащият Винделиар се блъсна в нас.

— Тихо! — изсъска му тя, а когато отворих уста да запищя, дръпна свирепо веригата и главата ми се отметна и се удари в стената до нас. В очите ми блесна мълния и коленете ми поддадоха…

Минало беше известно време. Знаех го. Дуалия дърпаше веригата, а Винделиар се опитваше да ме изправи. Подпрях се на стената, изправих се и се огледах замаяна. В другия край на уличката се поклащаха фенери и кънтяха викове на ужас и объркване.

— Насам — каза тихо Дуалия и дръпна жестоко нашийника ми, от което отново се свлякох на колене. Винделиар продължаваше да хлипа. Тя се обърна, плесна го все едно удряше комар и тръгна. Изправих се навреме, за да си спестя ново падане, и забързах след нея уморена и окаяна.

Винделиар смъкна ръката си, с която си беше запушил устата, за да приглуши хлиповете си, и попита плахо:

— Керф?

— Безполезен — отсече Дуалия. И добави отмъстително: — Да го хванат. Тъкмо ще ги задържи, докато си намерим по-добро място. — Погледна назад към Винделиар. — И ти си почти толкова безполезен като него. Следващия път ще те оставя на тълпата.

Удължи още повече крачката си, ядосана, че се справям достатъчно бързо, за да държа веригата разхлабена. Опипвах за халката, с която Винделиар я беше затегнал. Пръстите ми я намериха, но не можаха да я отворят. Тя дръпна веригата и залитнах отново след нея.

Дуалия ни изведе на някаква улица, после нагоре и по-далече от високите сгради близо до пристанището. Винаги избираше да тръгне натам, където имаше по-малко хора и фенери по улиците, а тези, покрай които минавахме, като че ли не намираха нищо необичайно в това, че ме влачи след себе си. Винделиар забърза след нас да ни догони, след това изостана, подсмърчаше, хлипаше и пъхтеше. Не погледнах към него. Не ми беше приятел. Никога не ми беше бил приятел и щеше да ми направи всичко, което му кажеше Дуалия.

Завихме по тъмна улица, осветена само от светлините от къщите. Не бяха заможни домове: светлина струеше през пукнатини в стените и улицата беше разровена и кална. Дуалия като че ли избра една къща случайно. Спря и я посочи.

— Почукай на вратата — заповяда на Винделиар. — Накарай ги да искат да ни приютят.

Той преглътна хлипа си.

— Не мога. Главата ме боли. Лошо ми е. Целият треперя. Имам нужда от…

Тя го перна с края на веригата и ме смъкна на колене.

— Нямаш нужда от нищо! Ще го направиш! Веднага.

Заговорих тихо и ясно:

— Бягай, Винделиар. Просто избягай. Тя не може да те хване. Всъщност не може да те накара да направиш нищо.

Той ме погледна и за миг малките му очи станаха големи и кръгли. После Дуалия ме удари два пъти с края на веригата, силно, а Винделиар затича към вратата на порутената къща и заблъска по нея все едно искаше да предупреди хората вътре за пожар или потоп. Някакъв мъж открехна вратата и попита:

— Какво има?

После лицето му изведнъж омекна и той каза:

— Влезте, приятелю! Влезте, не стойте навън в тази тъмна нощ!

При тези думи Дуалия забърза към вратата и бях принудена да я последвам. Мъжът се отдръпна назад, за да ни пусне да влезем. Щом прекрачих прага след Дуалия, видях грешката й. Младият мъж, който държеше вратата и кимаше, не беше сам. Двама по-стари седяха до една маса и гледаха кръвнишки и него, и нас. Старица, която бъркаше котле с нещо над малък огън в огнището, го попита намръщено:

— Къде ти е умът, да прибираш непознати в къщата посред нощ? — Момче някъде на моите години ни погледна с тревога, грабна една цепеница от дървата за огрев и я вдигна като палка на градската стража. Погледът на жената се бе задържал на лицето на Дуалия. — Демон? Демон ли е това?

Винделиар се обърна отново към Дуалия с жално лице.

— Не мога да го направя на толкова много хора вече! Просто не мога! — Изхлипа отчаяно.

— На всички! — кресна Дуалия пронизително. — Веднага!

Стиснах здраво веригата под гърлото ми и отстъпих назад колкото можах.

— Не съм част от това! — извиках отчаяно. Всички в малката къща ни бяха зяпнали, втрещени в ужас. Викът ми ги довърши.

— Убийство! Демони! Крадци! — запищя жената, а момчето скочи напред към Винделиар с цепеницата. Винделиар вдигна ръце над главата си, а хлапето го изпердаши здраво. Дуалия отстъпваше припряно навън през вратата, но не успя да избегне тежката халба, която един от мъжете запокити към нея. Халбата я удари в лицето, оплиска я с бира и тя изрева ядосано. Изскочи навън и ме повлече след себе си. Винделиар излезе след нас с рев, докато момчето го пердашеше по раменете и гърба, докато баща му и другите го окуражаваха.

Продължихме да бягаме дори след като семейството се отказа да ни гони, тъй като виковете и трополенето разбудиха други хора в близките бедняшки къщи. Избягахме от тях, макар че Дуалия скоро заряза бягането и премина в нервно подтичване, а после — в припряно ходене. Винделиар ни настигна, хванал главата си с две ръце, продължаваше да хлипа: „Не мога, не мога, не мога“, докато и на мен ми се дощя да го ударя.

Дуалия ни водеше обратно към града. Скоро стигнахме улици, където къщите бяха здраво построени, със стъкла на прозорците и с дървени стрехи. Тогава хванах с две ръце веригата, забих пети в земята и я дръпнах с всичка сила. Дуалия не пусна, но се спря и ме изгледа ядосано през рамо. Винделиар стоеше до мен, зяпнал и разтреперан, все още стискаше главата си с ръце.

— Пусни ме — казах твърдо. — Или ще пищя и пищя, и пищя, докато улицата се напълни с хора. Ще им кажа, че сте похитители и убийци!

За миг очите на Дуалия се разшириха и помислих, че съм спечелила. След това тя се наведе към мен.

— Направи го! — предизвика ме. — Направи го. Ще има свидетели, които ще ни разпознаят, не се съмнявам. И ще има хора, които ще повярват, че си ни съучастничка, слугинчето, което ни пусна да ограбим и убием онази жена. Защото точно това ще разкажем, а Винделиар ще накара Керф да го потвърди. Всички ще увиснем на бесилото заедно. Пищи, момиченце! Пищи!

Зяпнах я. Щеше ли да се случи това? Нямах никой, който да потвърди версията ми. Търговец Акриел беше мъртва. Тази загуба внезапно ме порази като удар в корема. Беше мъртва заради мен, както Винделиар ме беше предупредил, че ще стане. Бях изоставила Пътя, за който говореше той, и отново някой беше мъртъв. Чудесната ми идея да избягам от Дуалия увисна на дрипи около мен. Не исках да повярвам на суеверията на Винделиар за Пътя. Глупаво и нелепо беше да мисля, че за мен има само един правилен начин да изживея живота си. Но ето ме отново, жива, докато онези, които ми бяха помогнали, бяха мъртви. Исках да заплача, но скръбта ми за Акриел беше твърде дълбока за сълзи.

— Ха! — изсмя се Дуалия, обърна ми гръб и дръпна злобно веригата.