Метаданни
Данни
- Серия
- Фиц и Шута (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Assassin’s Fate, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валерий Русинов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Робин Хоб
Заглавие: Съдбата на Убиеца
Преводач: Валерий Русинов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: Роман
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 04.12.2017
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-802-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4067
История
- —Добавяне
13.
Изпънати платна
Много се дразня, когато сънищата са безсмислени, но въпреки това набъбват със значимост. Трудно е да запишеш история, която няма последователност или смисъл, още по-малко да направиш картина на това, което показва сънят. Но ето го.
Огнен мъж предлага питие на татко ми. Той го изпива. Отърсва се като мокро куче и парчета дърво се разлитат във всички посоки. Превръща се в два дракона, които отлитат.
Почти съм сигурна, че този сън ще се сбъдне. Сън, който е безсмислен!
Беше студен и дъждовен ден. Носех старото си кожено яке върху евтината широка риза и панталони, които Дуалия ми беше купила с неохота в Халкида. Бяха неудобни, но нямах палто. С Керф и Винделиар бяхме избягали от вонята в малката каюта. Бяхме се сгушили в рехавия заслон на стрехите на главната каюта и гледахме надигащите се вълни сред безкрайния плющящ дъжд. Малко търговци бяха излезли да подишат чист въздух този ден. Двамата, които минаха бавно покрай нас, увлечени в дълбок разговор, накараха сърцето ми да подскочи обнадеждено.
— Шест дни до Ултън. Там ще се разделя с брендито си от Сандседж за прилична печалба. Искам да видя ликьора им от касис. Има стипчива жилка, която събужда езика и е толкова тонизиращ за един мъж, колкото е удоволствие за дамите. — Беше дребен мъж, подвижен като плъх и облечен в плъше сиво.
Високата жена до него се засмя и поклати глава. Гривните в ушите й забърсаха раменете й; гнездо от жълти плитки увенчаваше главата й, беше без шапка в дъжда.
— Нямам стока за продан там, но се надявам да се сдобия с едно-друго. Не случайно е наречен Ултън. Тъкачите им правят великолепни килими. Ако взема един за подарък за купувача си на Островите на подправките, може да похарчи малко по-щедро парите на клиентите си. Ще се радвам да сляза за малко от този кораб. Там имаме престой преди седемдневния курс до Картскоув, ако този вятър се задържи.
— Вятърът е добър, но този дъжд ми се ще да спре.
— Бурята е добра според мен. — Жената погледна нагоре и дъждът закапа по лицето й. Мъжът се загледа в голата й шия. — По-малък е шансът пиратите или Митническият флот да ни забележат. Но и аз чакам с нетърпение два дни на суша.
Два дни в пристанище. Два дни, през които да намеря начин да се измъкна от кораба и затвора на Дуалия. Шест дни да спечеля Винделиар за каузата си. Ако избягаше с мен и ни опазеше скрити, какъв шанс щеше да има Дуалия да ни намери? Знаех, че да го изкуся да се отклони от „пътеката“ си ще е все едно да изкуся дива птица да остави плоден храст. Грешно подбраните думи можеха да го изплашат. Трябваше да съм много внимателна. Наложих си стриктен график. Първите три дни щях да печеля приятелството му. Чак на четвъртия щях да започна да го склонявам да ми помогне.
Керф седеше изгърбен до мен, навел рамене срещу дъжда, лицето му беше почти безизразно от наложеното му от Винделиар покорство. Изпитвах съжаление към него. Приличаше на горд някога жребец, впрегнат в боклукчийска кола. Нощем, когато се съблечеше за сън, забелязвах отпускането на мускулите на ръцете и гърдите му. Под влиянието на Винделиар се движеше все по-малко като воин и повече като слуга. Още малко и щеше да стане безполезен като защитник. Зачудих се дали Дуалия иска това.
От другата ми страна се беше отпуснал Винделиар. Странно лице имаше: понякога момчешко, а понякога — лицето на разочарован старец. Сега се беше отпуснало унило на гънки, докато гледаше вълните.
— Толкова далече от дома — отрони той жално.
— Кажи ми коя е крайната ни цел, братко. — Молбата да говори винаги го ласкаеше. Бях се превърнала в жадния му слушател, никога не го поправях, нито го прекъсвах. — Какво ще е, когато пристигнем там?
— О… — Той сякаш не знаеше откъде да започне. — Зависи къде ще спрем. Може да пристанем в дълбока вода, от другата страна на острова. Или да спрем в Сайсал, или може би в Круптон. Дуалия я знаят там. Надявам се за нощ в удобен хан и добра храна. Агнешко с джоджен може би. Обичам агнешко. И топла суха стая. — Помълча, сякаш вече вкусваше тези простички удоволствия. — Може да наеме впряг, който да ни закара до Клерес. Надявам се, че няма да иска да язди дотам. Задникът ми никога не се е намествал добре на конски гръб.
Кимнах съчувствено.
— И ще отидем до Клерес. Сигурно бихме могли да спрем там… Ще зависи от кораба, който можем да намерим. Ще е съвсем лято, когато пристигнем. Горещо за теб, каквото малко северно същество си. Хубаво за мен. Ще се радвам слънцето да изпари болежките от ставите ми. Клерес блести бял на слънцето. Част от него е построена от древна кост, а други са бял камък.
— Кост ли? Звучи плашещо.
— Нима? Не за мен. Обработената кост е красива. Когато стигнем, ще изчакаме отливът да оголи пътя и тогава ще отидем в островното ни светилище. Разбира се, че си чувал за него, нали? Върховете на стражевите кули са оформени като черепите на древни чудовища. Нощем от факлите вътре очите блестят с оранжева светлина и все едно гледат във всички посоки. Впечатляващо е и могъщо. — Замълча и се почеса по мократа буза. Дъжд закапа от брадичката му. После се наведе по-близо до мен и сниши глас, за да ми сподели важна тайна. — Мебелите в четирите кули са направени от драконови кости! Симфи има комплект чаши за пиене, изваяни от драконови зъби и обрамчени със сребро! Много са стари, предавани са от Симфи на Симфи през поколенията.
— От Симфи на Симфи?
Той повдигна белите си вежди.
— Жената в Северната кула винаги се нарича Симфи. Как може да не знаеш тези неща? Научиха ме на тези неща, когато бях много млад. Клерес е сърцето на света и сърдечният пулс на света трябва винаги да е стабилен. — Последното го каза все едно повтаряше мъдрост, известна по целия свят.
— Докато не ме взехте, не знаех нищо за Слугите и за Клерес.
Не беше съвсем лъжа. Чела бях малко за тях в записките на баща ми, но не достатъчно, за да се подготвя за това, което търпях сега.
— Може би е защото си толкова млад — отвърна замислено Винделиар. Погледна ме жалостиво.
Поклатих глава. Косата ми вече беше достатъчно дълга, за да стои на къдрици в дъжда, и от нея се разлетяха капчици.
— Не мисля, че са толкова прочути, колкото вярваш, че са. Керф, ти беше ли чувал за Клерес преди Слугите да ви наемат?
Той се обърна бавно към мен, сините му очи се разшириха втрещени, като на объркана крава.
— Шшт — предупреди ме Винделиар. — Не му задавай въпроси!
Винделиар сбърчи чело и лицето на Керф веднага се отпусна в обичайното навъсено равнодушие. Живецът в очите му угасна. Внезапно се изправих и разкърших рамене. Избрах момента точно когато двама млади моряци притичаха покрай нас. Двамата ме избегнаха, но единият се обърна и ме погледна изненадано през рамо. Усмихнах му се. Той залитна, задържа се, обърна се и мисля, че щеше да ме заговори, ако някой не му беше изревал укорително. Заповедта бе съпроводена от стърженето на въже по корабния парапет. Двете момчета хукнаха по работата си. Седнах бавно. Винделиар дишаше хрипливо през носа си все едно току-що е тичал в надпревара. Светът наоколо улегна, сякаш бях изплувала на повърхността на морето и сега потъвах отново в спокойното безмълвие под вълните. Отбягнах погледа му и се опитах да цитирам думите му.
— Клерес е сърцето на света и сърдечният пулс на света трябва винаги да е стабилен.
Присвих очи към него през внезапния порив на дъжда. Не можех да преценя дали водата, стичаща се по лицето му, е дъжд или сълзи. Брадичката му потрепери.
— Ние, които служим на Слугите, им помагаме да поддържат сърдечния пулс стабилен. Ако се подчиняваме. Ако се придържаме към Пътя.
— Но ти? — попитах го. — Какво лошо има, ако отидеш на празник и ядеш печени ядки, и пиеш ароматен сайдер? Нищо лошо няма в това.
Малките му кръгли очи бяха изпълнени с отчаяние.
— Но няма и добро. Трябва да правя само това, което държи света на Пътя. Дори съвсем прости неща могат да навредят. Сладкишът, който изям, може да липсва на друг човек. Като камъчета, които се разместват, докато склонът започне да се свлича и отнесе пътя в забрава.
Чувала ли бях нещо такова, преди много време? Думите му кънтяха странно, колкото и да не ми харесваше смисълът им. Ако вярваше, че Дуалия знае предопределението му, и следваше нейната насока, нямах никаква надежда да спечеля помощта му за бягство.
Сякаш чул мисълта ми, той каза:
— Точно затова не мога да ти помогна да й се опълчиш. Ако се опиташ да избягаш, трябва да те спра и да те върна. — Поклати глава. — Тя беше много ядосана, когато избяга в града. Казах, че не мога да те накарам да си покорна. Направих го веднъж, онзи първия път. Силата беше свежа и мощна в мен него ден. Тя ме беше подготвила за тежката работа, която свърших. Но оттогава не мога да те накарам да ми се подчиниш. Тя каза, че лъжа. Напляска ме много пъти. — Езикът му се раздвижи в бузата, сякаш търсеше натъртени места. Обзе ме гузно съчувствие към него.
— О, братко — казах и хванах ръката му.
Все едно пъхнах ръката си в бърза студена вода, толкова силно усетих течението. Както докосването на баща ми, когато мислите му не бяха овладени, преди да се науча как да се предпазвам. Усетих как течението му изтръгна мислите от ума ми. Усетих хватката му върху Керф, като душещо въже около ума му. Керф не беше слабак. Въжето беше опънато като каишка на скачащо куче. Дръпнах рязко ръката си и се помъчих да прикрия какво бях усетила, като го потупах съчувствено по ръкава.
— Съжалявам, че те е наказала за това.
Той ме гледаше втренчено.
— Ти мислеше за баща си.
Сърцето ми заби много бързо. Стени, стени, стени.
— Татко ми липсва постоянно.
Той се пресегна към мен, но аз се изправих и казах:
— Измръзнах. Прибирам се. Керф, на теб не ти ли е студено?
Керф примига и Винделиар се разсея, докато накара скачащото си куче да клекне отново. Докато овладее Керф и го накара да стане, бях вече извън обхвата му и се връщах към каютата. Един моряк, който навиваше въже, спря и ме зяпна. Значи Винделиар ме беше криел и в същото време държеше Керф под контрол. Но да прави и двете едновременно напрягаше силите му. Полезна информация.
Само че му бях дала оръжие, което не желаех да има. Беше ли се досетил, че ако ме докосне, кожа до кожа, може да бръкне в ума ми? Не погледнах назад към него, нито оставих мислите си да се задържат върху това. Трябваше да ги пазя по-добре. Вече се съмнявах, че ще мога да изкуся Винделиар или Керф да ми помогнат. Някакъв стар моряк мина покрай мен, ризата бе полепнала по гърба му, босите му крака пляскаха по палубата. Дори не погледна към мен.
Стигнах до люка и слязох по стъпалата, водещи до недрата на кораба, където ме чакаше жалкото ни кътче. Запровирах се покрай хамаци и корабни сандъци. Пътьом оглеждах тези, които подминавах. Няколко търговци халкидци се бяха струпали и си мърмореха за лошо време и за пирати. Спрях близо до тях. Никой не ме погледна, но от приказките им научих, че корабът ни се перчи като най-бързия в Халкида. Никога пирати не били стъпвали на борда му, макар да бил гонен неведнъж. Също така бил избягвал срещи с тъй наречената Митническа флота и се промъквал незабелязано покрай Пиратските острови, без да плаща данък на кралица Ета и нейните главорези.
— Пиратските кораби, които биха могли да ни подгонят, част ли са от Митническата флота? — попитах високо, но никой не се обърна към мен.
Но миг по-късно един млад търговец каза:
— Струва ми се иронично, че кралица, която управлява владение, наречено Пиратските острови, сега също е притеснена от пирати.
Търговец с побелели мустаци се засмя.
— Иронично и много удовлетворително за тези от нас, които някога трябваше да минават бежешком коридора на Пиратските острови, надявайки се да избегнат вниманието на крал Кенит. Той пленяваше корабите, с екипажа и товара, и всеки, който не можеше да предложи откуп, свършваше като жител на Пиратските острови.
— Кенит? Или Игрот? — попита младият.
— Кенит — потвърди по-старият. — Игрот е бил преди моето време и е бил много по-жесток, истински звяр. Взимал товара, избивал и насилвал екипажа, а после потапял кораба. Имал жив кораб, а тях никой не може да надбяга. Задавил търговията за години. После един ден просто изчезнал. — Облещи се насмешливо на по-младия и добави: — Някои разправят, че в бурна нощ можеш да зърнеш призрачния му кораб в далечината — с пламнали платна, а фигурата на носа крещи от болка.
Последва миг мълчание, докато младият го гледаше втрещено, а след това всички избухнаха в смях.
— Мислите ли, че ще избегнем Митническата флота на кралица Ета? — попита по-младият в опит да си върне малко достойнство.
По-старият търговец пъхна ръце в пищно извезания си пояс, присви устни и отбеляза философски:
— Или ще ги избегнем, или не. Сделката, която сключих, е, че ако корабът може да ни прекара покрай Митническия флот, ще платя на капитана половината от онова, което бих платил на тях. Добра сделка е и съм я сключвал с него и преди. На три пътувания от пет сме им се изплъзвали. Добър шанс според мен. Това мое малко убеждение го подтиква да опъне още някое платно, вярвам.
— Добър шанс, наистина — отвърна младият.
Чух тромави стъпки откъм стълбата, вдигнах очи и видях Керф да слиза. Винделиар беше зад него.
— Ето ви и вас — казах ведро. — Избързах напред, за да се скрия от дъжда.
Керф си замълча, но Винделиар ме изгледа намръщено.
— По-добре да се върнем в каютата — каза вдървено и подкара Керф покрай мен.
Останах на мястото си.
— Какво ще стане с мен? — попитах високо. — Какво смята да направи Дуалия с мен? Защо стигна толкова далече, унищожи толкова много и проля толкова много кръв? Тя продаде Алария в робство, за да ни махне от Халкида, без да помисли за човек, който е пътувал толкова далече с нея. Защо не продаде мен? Или теб?
— Шшт! — Винделиар заговори шепнешком: — Не мога да ти говоря тук!
— Защото не могат да ме чуят ли? Или да ме видят? И ще си помислят, че си луд, че си говориш сам? — Повиших глас и изрекох всяка дума ясно.
Видях как изгуби контрол над Керф, когато един от мъжете извърна глава намръщено, зачуден дали не е чул нещо. Миг след това Винделиар отново направи така, че очите на Керф да угаснат. Погледна ме, разтреперан от усилието. Когато заговори, гласът му трепереше:
— Братко, моля те.
Би трябвало да изпитвам само омраза към него. Беше улеснил пленяването ми и ме беше държал покорна, докато ме отвличаха. Беше крил мен и Шън от всеки, който можеше да ни помогне, и все още ме правеше невидима. Бях пленничка на Дуалия, но той беше тъмничарят ми.
Подразних се, че изпитвам жалост към него, но я изпитвах. Постарах се да запазя погледа си студен, когато сълзите бликнаха в светлите му очи.
— Моля те… — изпъшка той отново и аз отстъпих.
— Добре, отиваме в каютата — отвърнах по-тихо и по-благоразумно.
Гърлото му беше толкова стегнато от страх, че той изписука:
— Тя ще ни чуе! Не.
Един от търговците се обърна и изгледа Винделиар обвинително.
— Сър! Частния ни разговор ли подслушвате?
— Не. Не! Влязохме от дъжда, да се подсушим малко. Нищо повече.
— И няма къде да застанете освен до нас?
— Аз… махаме се. Веднага.
Винделиар ме погледна отчаяно и подкара Керф. На търговеца би трябвало да му се е сторило странно, че тръгна обратно нагоре по стълбата и на ветровитата палуба. Последвах ги по-бавно. Винделиар трепереше, когато ни поведе обратно към главната каюта. Но едно от морячетата на кораба беше заело мястото ни и пуфкаше с лулата си. Хвърли поглед на Винделиар и извърна глава. Покашлях се силно. Момчето дори не трепна.
— Братко! — укори ме Винделиар и се затътри по палубата, а Керф се помъкна покорно след него. Дъждът се беше усилил, навяван от усилващия се вятър. Нямаше място, където да се подслоним. Винделиар спря и се облегна отчаяно на парапета.
— Тя ще ме убие, ако разбере, че съм отговарял на въпросите ти. — Погледна ме сърдито. — Ако не отговарям, ще ме затрудниш още повече. Все по-трудно става да те крия. Скрих отряд войници от цял град. Защо си толкова труден за криене?
Не знаех и не ме интересуваше.
— Защо мен? — попитах ядосано. — Защо унищожихте дома ми и съсипахте живота ми?
Той поклати бавно глава, дълбоко наранен от това, че не мога да разбера.
— Не да съсипем живота ти. Да те поставим на верния Път. Да те контролираме, за да не създадеш лъжлив път и да отведеш всички ни до ужасно бъдеще.
Зяпнах го.
Той въздъхна.
— Пчеличке. Това те прави важна! Ти си част от верния Път! От толкова дълго време имаше сънища за Неочаквания син. Стотици свитъци със сънища го споменават, а някои са много стари. Той е пълен с кръстопътища. Съществуването му е възел. Свързване, казва Симфи. Ти създаваш още и още възли. Ти си опасна. — Изгърби се и погледна мокрото ми от дъжда лице. — Разбираш ли?
— Не.
Той се стисна за слепоочията, сякаш го болеше. По лицето му плъзна вода, сълзи или дъжд, или пот. Керф се загледа над морето, вял и пасивен като вол, без да крие лицето си от проливния дъжд. Бурята се усилваше. Платната плющяха. Корабът се издигаше и пропадаше, караше стомаха ми да подскача.
— Повече сънища значат, че нещо е по-вероятно — продължи Винделиар. — Неочакваният син носи промяна на света. Ако не си контролиран, ще насочиш света в неподходящо русло. Ти си опасност за Слугите, за Клерес! Във всички сънища Синът променя нещата толкова, че никой не може да предскаже бъдещето. Трябва да бъдеш спрян!
Стисна устни, щом изрече последните думи.
— И мислиш, че аз съм той? — попитах невярващо. Разперих широко ръце да покажа колко съм малка. — Ако не ме спрете, аз ще унищожа света? Аз? — Порив на вятъра ме зашлеви през лицето. — Как ме спираш? Убиваш ли ме?
Вкопчих се в перилото, понеже корабът подскочи. Вятърът зафуча и дъждът ни запердаши по-силно.
— Трябва да си. — Думите му прозвучаха умолително. Помислих, че ще се разплаче. — Дуалия каза, че ако съм намерил погрешния, ще ме убие. Толкова се ядоса, когато откри, че си момиче. Тогава започна да се съмнява в мен. И в теб. Но за мен е просто. Ако не си той, кой може да си? Сънувах, че те намирам, в единствения си истински сън. Ти си той и ако не те отведем в Клерес, ще промениш пътя на света. — Изведнъж заговори твърдо. — Когато стигнем в Клерес, трябва да накараш всички да повярват, че ти си Неочакваният син и сме направили добро нещо. ТИ трябва да ги накараш да повярват, че си той. Ако не сме…
И внезапно затвори устата си толкова рязко и силно, че тя изпука. Очите му се разшириха и той зяпна над главата ми в нищото. Когато върна погледа си на мен, видях в очите му гняв и подозрение.
— Правиш го, нали? Точно сега. Караш ме да ти казвам неща, а после ще знаеш и ще променяш неща. Защото ти си той. Бориш се с мен, когато се опитвам да те крия. Караш Дуалия да ми е ядосана. Избяга и толкова много хора умряха. И ние отново те хванахме, но Репин умря, а Алария беше продадена. Сега сме само Дуалия и аз, и този Керф. Всичките други… ти промени живота на всички тях в смърт! Точно това би направил Неочакваният син! — Изглеждаше побеснял.
Обзе ме страх. Беше стигнал толкова близо до това да ми стане съюзник. Преглътнах разочарованието си.
— Братко — заговорих с треперещ глас. — Онези неща станаха само защото ме откраднахте! — Не исках да плача, но хлиповете сами се изтръгнаха от гърдите ми. Извиках думите през стегнатото си гърло. — Не бях аз! Беше Дуалия! Тя дойде и тя уби хора. Тя доведе всички онези лурики, за да умрат. Не аз. Не аз! — Смъкнах се на колене. Не можеше да е прав. Всичката тази смърт не можеше да е по моя вина. Фицбдителен. Бащата на Нас. Ревъл. Не можеше аз да съм причината за това!
Бурята се надигна заедно с моя страх. Имах чувството, че изригва от гърдите ми, за да задуха около нас. Една вълна прехвърли перилото. Плисна ме и инстинктивно се вкопчих в крака на Керф. Чух как някой извика и трима мъже изтичаха покрай нас. Носът на кораба започна да се вдига все едно заизкачвахме стръмен хълм. Един от мъжете викна на Винделиар, докато тичаше покрай нас:
— Слизай долу, идиот такъв!
Изправих се. Вятърът духаше бясно. Увиснахме за миг.
След това корабът отново се наклони и се хлъзгахме надолу по мократа палуба. Плъзнах се покрай Винделиар и изпищях.
— Дръж я — заповяда той на Керф. — Върни я в каютата.
Керф се наведе и ме сграбчи. Повлече ме като чувал, докато залиташе към люка с Винделиар, вкопчен в него. Мъже ругаеха около нас и ни отбягваха. Движеха се целенасочено, но не проумявах какво си крещят. Моряци се катереха по мачтите и такелажа, а бурният вятър ги пердашеше, платното пращеше при всеки порив. Палубата отново се наклони. Стигнахме до капака на люка, но той беше затворен. Винделиар коленичи и заудря по него, закрещя да ни пуснат вътре. Керф ме пусна, с пъшкане хвана капака и го плъзна настрани. По-скоро се изтърколихме, отколкото слязохме по стълбата. Някой над нас затръшна отново капака. Потънахме в сумрак.
За миг ми се стори безопасно. После грубият дъсчен под се килна. В тъмното чух как някой проплака отчаяно, но друг се изсмя подигравателно:
— Никога няма да станеш търговец, ако ревеш и при най-малкото вълнение, момче.
— Угасете фенера! — викна някой и след миг тъмнината стана непрогледна. Светът се разлюля пак.
Не можех да разбера в коя посока е жалката ни каюта. Но Керф знаеше. Винделиар каза на ухото ми:
— Върви след нас.
Послушах го. Вкопчих се в ризата му и застъпвах ситно, блъсках се в греди, хамаци, в някакъв сандък и най-сетне залитнах през някакъв отвор, който се оказа вратата на каютата ни. Подът пак се наклони. Клекнах и след това пльоснах долу, разперих ръце в усилие да се задържа на място. Когато Керф се опита да затвори вратата, разбрах, че преча. Плъзнах се навътре по задник, страх ме беше да се изправя. Заопипвах, докато не намерих един ъгъл, и се свих в него. Останах седнала в тъмното, присвила натъртената си ръка в скута. Цялата бях прогизнала, от косата ми капеше по врата. Въпреки топлината на каютата се чувствах смразена. И обезнадеждена. Нека Дуалия да се ядосва колкото си ще. Трябваше ми истински отговор!
— Защо ме открадна! Какво ще правиш с мен? — Изрекох думите високо и ясно в тъмното.
Чух как Дуалия се размърда, докато корабът се накланяше в другата посока.
— Накарай я да млъкне! — заповяда на Винделиар. — Накарай я да заспи!
— Не мога! Мога да го блокирам от ума си. Той не може да ме контролира.
— Е, аз мога! Мога да те контролирам с пръчка, тъй че по-добре млъкни.
Беше закана, но в гласа й покрай гнева се прокрадваше отчаяние. И нотка страх. Движението на кораба внезапно ме запрати в стената. Чувствах се като коте в кафез, който някой разтърсва. Никак не ми харесваше. Но си напомних, че моряците на палубата изглеждаха заети, но не и уплашени. Отказах да бъда уплашена.
— Ти нямаш пръчка, а и не можеш да ме видиш, за да ме удариш, дори да имаше. Страх ли те е да ми отговориш? Защо ме открадна? Какво ще правиш с мен?
Внезапно тя се надигна в леглото си. Разбрах го, защото чух шумоленето на одеялото и здравото изтупване, когато главата й се удари в горния нар. Потиснах смеха си, а после го оставих да изригне от мен. В тъмното и подмятащата ни насам и натам буря изведнъж се почувствах странно могъща. Захвърлих думите към нея:
— Чудя се дали корабът ще потъне. Тогава всичките ти планове ще са за нищо. Представи си ако потъне и се удавим. Дори и да излезем от каютата, изобщо няма да намерим стълбата и люка в тъмното. Всички ще умрем тук, когато студената вода нахлуе. Чудя се дали ще се преобърне с дъното нагоре?
Чух как Винделиар вдиша хрипливо. Жалостта ми към него се бореше с удовлетворението. Можех ли да ги накарам да почувстват колко бях уплашена и колко ми беше призляло, когато ме откраднаха?
Корабът отново се люшна. После сякаш се удари в нещо и премина през него. Миг след това чух как Дуалия повърна. Имало беше ведро до нара й, но чух как тънката струя повръщано се плиска на пода, докато тя се напрягаше и се давеше. Миризмата стана по-силна.
— Мислила си, че аз съм Неочакваният син. После помисли, че не съм аз! Е, аз мисля, че съм! И променям света, точно сега. Никога няма да научиш как ще го променя, защото мисля, че ще умреш преди да стигнем пристанището. Определено си загубила плът и сила. А ако умреш и Винделиар остане сам с нас? Е, съмнявам се, че ще ида до Клерес.
Изсмях се отново.
Последва миг абсолютна тишина, сякаш и бурята, и корабът бяха спрели. И Дуалия заговори в тишината:
— Какво ще направя с теб ли? Ще ти направя онова, което направих на баща ти. Ще те разкъсам на парчета. Ще изтръгна всяка тайна от теб, ако трябва, ще съдера всяко късче кожа от месото ти, за да го направя. А когато свърша с теб, ще те дам на разплодителите. От много време искат някой от твоето родословие. Колкото и да те обезобразя, сигурна съм, че ще намерят някой, готов да те изнасилва, докато не заченеш. Ти си млада. Предполагам, че ще могат да измъкнат двайсетина бебета от корема ти, преди тялото ти да се разкапе. — Грачеше като врана.
Никога не бях чувала Дуалия да се смее, но разбрах, че това е смях. Хладен страх, по-студен от бурната вода отвън, се надигна в мен. Бях объркана. Какво ми казваше тя? Помъчих се да намеря отново увереността си.
— Нищо не си направила на татко ми. Ти дори не познаваш татко ми!
Пауза. Подът се килна пак. В тишината чух как гредите му замърмориха. После тя заговори и гласът й беше по-черен от мрак:
— Значи, дори не знаеш кой беше баща ти?
— Знам баща си!
— Нима? Знаеш ли светлата му коса и очи? Знаеш ли насмешливата му усмивка и дългопръстите му ръце? Не мисля. Но аз ги знам. Аз ослепих тези очи. Аз извадих насмешката от тях завинаги! И аз одрах върховете на дългите му пръсти. Беше след като извадих ноктите му, един по един. Никога повече няма да жонглира, нито да накара ябълка да се появи от въздуха. Сложих край и на танцуването и премятането му. Обелих кожата от стъпалата му, ох, колко бавно. И аз сложих лявото му стъпало в менгеме и бавно, бавно го стягах, по-малко от четвърт завъртане за всеки въпрос. Все едно дали ми отговаряше или не! Питах, а той крещеше и си казваше всичко. А после стягах винта, все повече и повече, докато стъпалото му не изпращя!
Заграчи отново.
Чувах как Винделиар диша задъхано в тъмното. Мъчеше се да не се засмее ли? Или беше на ръба да заплаче?
— Костите поддадоха. Една щръкна като малка костена кула от върха на стъпалото му. Ох, как крещеше! Стоях до него и го гледах, него, моя свидетел, и чаках и чаках, докато вече не можеше да крещи повече. И тогава затегнах винта с още четвъртина!
За един безкраен миг светът около мен спря. Дори корабът сякаш се поколеба, неподвижен и почти равен. Баща, когото не познавам? Баща, когото тя е изтезавала? Беше изтезавала някого. В това бях сигурна. Говореше за това все едно е било най-вкусното блюдо, което е яла, или най-хубавата песен, която е чувала. Но мой баща? Познавах баща си. Беше баща и на Копривка и беше съпругът на майка ми. Разбира се, че беше моят баща.
Но все едно, че светът ми се разлюля, докато го правеше корабът, въпросът неизбежно възникна. Ами ако не той беше моят баща? Ако никога не е бил? Бърич не беше баща на Копривка. Нямаше да съм първото дете, дадено на осиновители. Но Моли беше майка ми. В това бях сигурна. Освен ако… Зачудих се за нещо немислимо за майка ми. Нямаше ли то да обясни защо изобщо не приличах на него? Нямаше ли да обясни защо ме беше изоставил толкова лесно в онзи ден? Беше казал, че трябва да замине, че трябва да спаси мръсния просяк. Слепия просяк със счупената ръка и буцестото стъпало…
И тогава корабът се люшна пак и ми призля. Имах чувството, че се е изправил на носа си. Движехме ли се? Не можех да разбера до болезнения удар, който последва, едновременно твърд и мек. Нещо изтупа в стената до мен и след това падна на палубата, докато корабът се опитваше да се изравни. Усетих, че потъваме, а след това подскочихме нагоре като коркова тапа. Чух трясък и викове. Зачудих се какво е станало.
— Звучи сякаш изгубихме платна, може би дори мачта. — Гласът на Керф беше дълбок и бавен в тъмното. После той попита с нарастваща тревога: — Къде отиваме? Кога се качихме на кораб? Водех си наградата, спечелената си жена у дома, при майка ми! Къде е тя? Как се озовахме тук?
— Удръж го! — предупреди свирепо Дуалия Винделиар, но той не реагира. Плъзнах крака си по пода и се натъкнах на нещо меко и отпуснато.
— Мисля, че Винделиар си е ударил главата — казах и се изругах наум за глупостта си. Винделиар беше в несвяст и не можеше да ме спре. Не мислех, че Керф щеше да се интересува. Това бе най-добрата ми възможност да я убия и да ни освободя всички.
Корабът се тресеше. Внезапно започна да се издига отново. Чух как тялото на Винделиар се плъзна по пода.
Оръжие. Трябваше ми оръжие. В стаята нямаше нищо, което да ми послужи за оръжие. Нямах нищо, с което да я убия.
Освен Керф.
— Ти си пленник. Като мен. — Помъчих се да придам дълбочина на гласа си. Трябваше да говоря като голям човек. Не като изплашено дете. — Те ти отнеха Алария и я продадоха като робиня. Преди това изгубиха лейди Шън и те лишиха от нея завинаги, като те изхитриха да я върнеш на похитителите й, вместо да я заведеш в дома си на безопасно. Помниш ли, Керф? Помниш ли как те издърпаха през магическия камък и едва не си изгуби ума? Направиха го отново. А сега те изхитриха да напуснеш Халкида и да оставиш дома си. — Въпреки усилията ми гласът ми бе станал по-висок и детински, докато се опитвах да го ужиля със злините, които му бяха причинили.
Той не реагира на думите ми. Рискувах всичко.
— Трябва да я убием. Трябва да убием Дуалия. Това е единственият начин да я спрем!
— Зла малка кучка! — изкрещя ми Дуалия. Чух как задращи, докато се опитваше да слезе от нара, но наклонът на кораба беше на моя страна. Тя беше по-надолу от мен. Не можех да чакам повече Керф. Умът му все още беше твърде размътен. Къде с пълзене, къде с пързаляне, се приближих към нея. Разполагах едва с няколко мига да стигна до нея, преди корабът да се изравни на гребена на поредната вълна.
Плъзнах се до ръба на нара, помъчих се да се изправя и заопипвах. Тя се мъчеше да се надигне. Постарах се да не я докосвам, да не я предупредя къде съм и какво се каня да направя. Вдигнах ръце към главата й, предполагайки къде трябва да е шията й. Докоснах с едната си ръка носа и брадичката й, изместих ръце надолу и я сграбчих за гърлото. Стиснах и заизвивах.
Тя ме удари, силно, отстрани по главата. Ухото ми писна. Стисках здраво, но ръцете ми бяха много малки. В най-добрия случай само я стисках за гърлото, без да я душа, както се бях надявала. Тя ми закрещя думи, които не можах да разбера, но чувах омразата в тях. Извих главата си в опит да я захапя за гърлото и вместо това се докопах до бузата й. Това нямаше да я убие, но все едно я захапах, забих здраво зъбите си в месестото й лице и се опитах да ги стисна. Тя изпищя и ме заудря с юмруци, но внезапно осъзнах, че ме удря с надеждата да я пусна, защото се страхува да ме откъсне от лицето си — знаеше, че ще отхапя и ще отнеса плът със зъбите си. Живото месо е много по-жилаво от печеното. Стиснах зъбите си още по-силно, обзета от бяс и триумф едновременно. Болеше ме, но на нея щеше да й струва скъпо. Щях да се погрижа за това. Разтърсих глава като вълк, захапал заек.
В този момент Керф се блъсна в тъмното в нас. Обзе ме надежда. С негова помощ можехме да я убием. Корабът пак беше вирнал нос. Керф можеше да извади меча си и да я прониже. Исках да му извикам да го направи, но нямаше да пусна захапката си. После, за мой ужас, той ме сграбчи и каза с глухия глас на сомнамбул:
— Пусни.
— Издърпай я — заповяда му Винделиар. Беше само временно зашеметен.
— Не! Не, не, не! — пищеше Дуалия.
Сграбчи ме за главата и я задържа до лицето си, но Керф беше по-силен. Усетих как зъбите ми се събраха, а след това, докато той ме дърпаше, месото на лицето й се откъсна. Керф ме запокити настрани. Паднах на пода, изплюх откъснатата буза на Дуалия и след това се плъзнах, щом корабът започна да се накланя отново. Сврях се в един ъгъл и се присвих там. Дуалия пищеше истерично, докато Винделиар й мърмореше, питаше я пострадала ли е и какво да направи. Задавих се от това, което бях направила. Кръвта й беше полепнала по брадичката ми. Облизах зъбите си и изплюх Дуалия на пода.
Винделиар беше зает с нея. Нямах представа къде е Керф и какво прави. Махай се. Веднага щом се съвземеше, Дуалия щеше да ме пребие. Знаех колко ще й е хубаво да го направи. Нищо вече нямаше да я спре да ме убие.
Запълзях, но не намерих вратата. Корабът се удари във водна стена и се наклони настрани. Моряците на палубата се развикаха отчаяно.
Беше време за страх от нещо по-страшно от Дуалия. Реших да ме е страх корабът да не потъне след като изляза от каютата.
Следващия път, когато корабът се наклони, тръгнах с него към отсрещната стена. Спря ме за миг нечий ботуш, сигурно на Керф. Ударих стената, напипах прага, отворих вратата и се измъкнах. Дуалия все още крещеше и пищеше. Зачудих се колко време ми остава, преди да разберат, че не съм в каютата.
Запълзях в тъмницата на наклонената палуба под люшкащите се хамаци. Чувах ругатни и молитви, и плача на големи хора. Ударих се в някакъв стълб и се вкопчих в него за миг. Наложих си да остана неподвижна и се помъчих да си спомня какво бях видяла в пространството между палубите. След това, докато корабът прехвърляше поредната вълна, се добрах до следващия стълб. Задържах се, изчаках и тръгнах отново, минах покрай някакъв мъж. Още напред — и надалече. Ако се удавех, когато корабът потънеше, нямаше да се удавя близо до Дуалия.