Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (14)

12.
Живият кораб Парагон

От поколения тайната за това как са били сътворени живите кораби беше известна само на определени фамилии Търговци. Към края на войната с Халкида и с появата на дракона Тинтаглия някои части от тази тайна не можеха повече да останат скрити. През последното десетилетие парадоксът на живия кораб, верен на фамилията, която го е създала, унищожавайки съществото, в което е щял да се превърне, е станал все по-ясен.

Създаването на живия кораб започва с драконов пашкул. Когато обитателите на Дъждовните равнини за първи път открили огромните дънери от необикновено дърво, нямали представа, че били всъщност драконови пашкули. „Дънерите“ били складирани в една зала със стъклен покрив в развалините, които лежат погребани под град Трехог. Откривателите им приели, че са особено ценни греди от екзотично дърво. В това време обитателите на Дъждовната пустош отчаяно се нуждаели от материал, който би устоял на киселинните наводнения на Дъждовната река. Колкото и добре да се смазвали и закалявали корпусите на традиционните кораби, те страдали от постепенно увреждане от речната вода, а по време на белите наводнения, когато реката потичала особено киселинна, някои кораби просто се разтваряли, разсипвали товар и пътници в отровната вода. „Дървеният материал“, открит в заровените под земята градове на Праотците, се оказал точно онова, което им трябвало. Чародейното дърво, както го нарекли, било много здраво и се оказало идеално за корабостроене; освен това било устойчиво на речната киселина.

Кораби, построени от този материал, били единствените, които можели да издържат повтарящите се курсове по киселинната вода на Дъждовната река. Тези силно желани съдове се превърнали в съществена брънка в търговията с артефакти на Праотците, които можело да се пренасят от древните порутени градове до поселищата в Дъждовната пустош, откъдето можели да се продават на извънмерно висока цена по целия свят.

Минали няколко поколения, преди първата фигура на носа на жив кораб да се „събуди“. Строители и корабовладелци били изумени. „Златна зора“ бил първият кораб, чиято фигура на носа оживяла. Разговори с фигурата скоро разкрили, че корабът бил просмукан със спомените на онези, които живели на борда му, особено на капитаните му, и привързаността към фамилията, която го притежавала. Знанието на кораба обхващало навигация, справяне с лошото време и усет за нужната поддръжка. Цената на такъв кораб станала неизмерима.

Резачите на „дървата“ на греди и дъски вероятно рано са разбрали, че тези „дънери“ не са дърво. В сърцевината на всеки дънер вероятно са откривали частично оформен дракон. Дори и да не са могли да различат какво е, несъмнено са разбрали, че в един момент дънерът е съдържал живо същество. Това беше най-голямата тайна, която фамилиите пазеха скрита от всички, освен кръвните родственици. Вярва се, че преди появата на дракона Тинтаглия от „дънер“ на чародейно дърво самите живи кораби не са били сведущи за родството си с дракони.

За Живите кораби на Бинград, Търговец Колдра Редвайнд

Стоях на палубата на Тарман, зяпнал нагоре към фигурата на носа на Парагон. Моето лице. И брадва, затъкната в ремъка през гърдите му. Лант и Настойчивост бяха слисани. Спарк прошепна:

— Гледа ни.

Наистина ни гледаше. Фигурата на привързания за кея кораб изглеждаше точно толкова възмутена, колкото се чувствах и аз. Парагон ме уподобяваше почти във всяко отношение.

— Не е възможно да можеш да обясниш това.

— Мога — увери ме Амбър. — Но не сега. По-късно. Насаме. Обещавам.

Не отговорих. Докато разстоянието между корабите се смаляваше, екипажът на Тарман работеше енергично с веслата, забавяше и умело го подвеждаше по-близо до речния бряг. Трехог беше оживен търговски център и имаше малко открито кейово пространство. Корабите следваха обичая да пристават до някой от вече пристаналите съдове и да се прехвърлят по съседната палуба, за да стигнат до брега. Допуснах, че ще направим същото. Имаше открито пространство близо до Парагон, но прецених, че ще е твърде тясно за Тарман. Щом се приближихме към Парагон, той отвърна на погледа ми навъсено.

— Защо има сини очи? — учудих се на глас. Моите бяха тъмни.

Странно сантиментална усмивка пробяга по лицето на Амбър. Държеше ръцете си стиснати до гърдите като баба, загледана в любимо чедо, и заговори нежно:

— Парагон си ги избра. Много от Лъдлък, включително Кенит, имаха сини очи. Лъдлък бяха първоначално неговата фамилия. Аз изваях лицето му, Фиц. Или по-скоро пре-изваях го. Беше ослепен, очите му бяха отсечени с брадва. Беше дамгосан с белега на своя мъчител… О, това е дълга и ужасна история. Когато изваях лицето му, го изваях със затворени очи, както пожела. Известно време отказваше да ги отвори. Когато го направи, бяха сини.

— Защо моето лице? — настоях. Вече наближавахме кея.

— По-късно — обеща тя тихо.

Гласът й почти се изгуби сред виковете по палубата, докато Тарман подхождаше към Парагон. С четиримата ми спътници стояхме над салона, за да не пречим, и наблюдавахме. Кормчията ни се трудеше с веслото да ни задържи срещу течението, докато другите с помощта на пръти пазеха Тарман да не се блъсне в кея прекалено силно. На два от пристаналите съдове притеснени моряци стояха в готовност да ни избутат. Но Тарман се намести точно като меч, връщащ се в ножница. Скели скочи от палубата на кея и в следващия момент улови хвърленото въже. Бързо го уви и затегна на кнехта, а после затича по кея да хване следващото.

Ниският ни речен кораб беше в рязък контраст с високия платноход. Плиткото газене на Тарман му даваше възможност да пътува нагоре по реката там, където кораби с дълбоки килове като Парагон не можеха да стигнат. Парагон беше предназначен за дълбока вода и високи вълни. Изглеждахме нищожни пред него. Фигурата, която се взираше отгоре към нас, беше пет пъти по-голяма от естествените размери. Погледът му изведнъж се измести от мен към жената до мен и разсъдливо намръщеното му лице грейна в невярваща усмивка.

— Амбър? Ти ли си това? Къде беше повече от двайсет години? — Протегна огромните си ръце към нея и ако бяхме малко по-близо, мисля, че щеше да я отскубне от палубата на Тарман.

Тя вдигна изпънатите си ръце като за прегръдка.

— Далече и далече, приятелю. Много далече. Хубаво е да чуя гласа ти отново.

— Но не и да ме видиш. Очите ти са слепи. Кой ти е направил това? — Загриженост се бореше с гнева му.

— Сляпа, както ти беше някога. Дълга история е, стари приятелю, обещавам да ти я разкажа.

— И ще го направиш! Кои са тези с теб? — Имаше ли жилка обвинение в гласа му?

— Мои приятели от херцогство Бък, Шестте херцогства. Но хайде да спестя този разказ за когато съм на борда. Викането през кея не става за разговор.

— Съгласна съм! — Извика го дребна тъмнокоса жена, подпряна на парапета на Парагон. Зъбите й бяха бели на обрулено от вятъра лице. — Елате на борда и добре дошли. Лефтрин и Алайз ще ви пратят нещата, а след това се надявам да седнат с нас за чаша-две. Амбър, добра среща! Едва можах да повярвам на новината, която донесе птицата. Елате на борда! — Измести погледа си към мен и усмивката й се разшири. — Чаках с нетърпение да се запозная с мъжа, който има лицето на нашия кораб. — Наведе се и се скри от погледите ни.

При думите й усмивката на Парагон помръкна и той скръсти ръце на гърдите си. Извърна глава и изгледа Амбър накриво. Тя му отвърна с полуусмивка, после ми каза:

— Жената е Алтея Вестрит, леля на кралица Малта. Тя е или капитанът, или помощник-капитанът на Парагон, зависи кого питаш. — Погледна ме със слепите си очи. — Ще ти хареса, както и Брашън Трел.

Приставането и слизането от кораба беше прецизен и бавен процес. Капитан Лефтрин трябваше да е напълно доволен от приставането, преди да разреши да се пусне мостчето. Разпореди се вещите ни да бъдат прехвърлени на Парагон. След това двамата с Алайз придружиха малката ми група по мостчето, по кея и нагоре по въжена стълба, която ни хвърлиха от Парагон. Лефтрин водеше, а Лант и след него Настойчивост го последваха съвсем лесно. Полите на Спарк я затрудниха малко, докато се изкачваше. Задържах здраво въжената стълба и зачаках Амбър да се изкачи.

— Няма нужда — заяви фигурата на носа. Изви се гъвкаво от кръста нагоре, надвеси се и предложи на Амбър протегнатите си ръце.

— Фигурата се пресяга за теб. Внимавай! — предупредих я тихо.

Тя ми отговори високо:

— Няма защо да внимавам сред стари приятели. Води ме, Фиц.

Направих го с неохота и затаих дъх, когато фигурата стегна ръце около кръста й все едно, че беше дете. Зяпнах, щом Парагон я вдигна в огромните си ръце. Бяха с цвета на мъжки длани, потъмнели от многото дни навън, но все пак можех да видя зърнистата структура на чародейното дърво, от което беше изваян. От всички магии на Праотците живата фигура най-много ме изумяваше, но също така предизвикваше най-много безпокойство в мен. Един дракон можех да разбера. Беше същество от плът и кръв, със същите нужди и апетити като у всяко животно. Но кораб от живо дърво, нещо, което се движи и говори, и явно мисли, но не се нуждае от ядене или пиене, няма никакъв подтик към сношаване, никаква надежда да остави потомство? Как можеше човек да предвиди действията или желанията на такова същество?

От позицията си на последен останал на кея до стълбата на Парагон можех да чуя гласа на Амбър, но думите й бяха на нивото на фигурата и не можах да ги различа. Той я държеше като кукла и я гледаше напрегнато в лицето. След като самият той е бил ослепен, щеше ли да изпитва съчувствие към нея? Можеше ли кораб, изваян от драконов пашкул, да изпитва съчувствие? Не за първи път се изправих пред факта колко малко от живота си бе споделил с мен Шутът. Тук бе познат като Амбър, умна, корава жена, вложила своето богатство в пресъграждането на Бинград и в помагане на бивши роби да изградят нов живот в Дъждовните равнини. За тази част от пътуването ни това трябваше да е тя. Амбър. Жена, която все още ми беше непозната.

— Фиц? — Лант се надвеси от парапета на Парагон. — Идваш ли?

— Да.

Закатерих се по въжената стълба — съвсем не толкова лека задача, колкото изглеждаше — и стъпих на палубата на Парагон. Усещах го много по-различно, отколкото Тарман. Много по-близък до човешкото. Осезание и Умение — усещах го като живо същество. Засега вниманието му беше съсредоточено върху Амбър. Имах няколко свободни мига да се огледам.

Много време беше минало, откакто бях стъпвал на борда на толкова голям кораб. Спомних си за пътуването си до Външните острови и проточилата се морска болест на Шишко. Беше преживяване, каквото се надявах да не се повтори! Парагон беше по-малък от онзи кораб, по-стегнат и, подозирах, по-пригоден за морско плаване. Беше много добре поддържан. Палубите му бяха чисти, въжетата спретнато прибрани и дори докато бе привързан за кея, екипажът му бе ангажиран и не бездействаше.

— Къде са Спарк и Настойчивост? — попитах Лант.

— Разглеждат, с разрешението на капитан Брашън. Двамата с теб сме поканени с капитана и лейди Алтея в каютата им за освежителни напитки и разговор.

Погледнах към носа, където Парагон все още държеше Амбър. Изпитвах неохота да я оставя буквално в прегръдката на кораба и също толкова се притеснявах да не обидя хората, предлагащи ни безплатен превоз до Бинград. Чакаше ни продължително пътуване надолу по Дъждовната река, а след това покрай несигурното и блатисто крайбрежие на Прокълнатите брегове, докато стигнем Търговския залив. Искаше ми се да съм в добри отношения с всички. Съмнявах се, че Шутът ще е предпазлив в компанията на фигурата. Явно Амбър отдавна бе решила да му се довери.

— Фиц? — подкани ме Лант.

— Идвам.

Погледнах през рамо към Амбър. Можех да видя лицето й, но не и неговото. Вятърът откъм реката развяваше полите й и разрошваше кичурите коса, измъкнали се от шала й. Усмихваше се на нещо, което той й бе казал. Ръцете й бяха отпуснати леко на дланите му все едно бяха облегалките на удобен стол. Реших да се доверя на инстинктите й и тръгнах след Лант.

Вратата на капитанската каюта бе отворена за пролетния ден и чух отвътре оживени гласове. Влязохме и видяхме Лефтрин: беше стиснал отзад Нас за яката и го държеше почти над пода.

— Калпазанин и тъпак е, тъй че гледай да го натовариш яко! — заяви той. Мускулите ми се напрегнаха, но Лефтрин се засмя и колкото бутна ухиленото момче, толкова и го запокити към един мускулест мъж на средна възраст. Мъжът спипа момчето ми за рамото и се ухили в отговор, показвайки много бели зъби под спретнато подкастрена брада. Плесна Нас по гърба.

— Тичане по такелажа му викаме и да, можеш да го научиш. Но само ако Клеф, Алтея или аз разрешим. Ще ти кажем кога те искаме горе и какво искаме да правиш. — Обърна се към Лефтрин. — Поназнайва ли нещо от възлите?

— Малко — намесих се в разговора. Усетих, че се усмихвам на капитан Трел.

— О, доста, не малко — възрази Лефтрин. — Белин го караше да работи над тях вечер, когато се затваряхте с дамата ви. Даде му добро начало за бъдещ моряк. Но Трел е прав, момко. Влезеш ли в такелажа, иди първите няколко пъти с някой, който знае за какво става дума, и слушай! Слушай точно и прави точно каквото ти се каже. Чу ли ме?

— Да, сър.

Нас се хилеше ту на единия капитан, ту на другия. Ако беше кутре, щеше да се е скъсал от въртене. Изпитах гордост и малко ревност.

Трел пристъпи към мен и си стиснахме ръцете по обичая на Търговците. Тъмните му очи се вгледаха в моите, открито и откровено.

— Никога не съм имал принц на борда, но Лефтрин ми казва, че човек лесно се разбира с теб. Ще се постараем, но Парагон е кораб и живеем както той диктува.

— Не съм велик благородник. Прекарал съм доста време в дърпане на гребло на „Руриск“ по време на Войните на Алените кораби. Багажът ми беше под скамейката и повечето време това ми беше и леглото.

— А, ще се оправиш тогава. Бих искал да те представя на Алтея Вестрит. Опитвал съм се да я направя Трел, но тя настоява да е Вестрит, а инатът е отличителната черта на жените от фамилията й. Но ако си срещал Малта, вече го знаеш.

Алтея седеше на масата, на която имаше широк димящ чайник, чаши и малки сладкиши на блюдо. Чайникът беше изделие на Праотците; имаше лъскав, метален блясък и бе украсен със змии. Не. Бяха морски влечуги, защото имаше и малки рибки. Сладкишчетата бяха покрити със семенца и парченца светлорозов плод. Алтея се надигна и се пресегна над масата, за да се ръкува с мен.

— Не му обръщай внимание. Макар че племенничката ми наистина е наследила доста от „характера“ на Вестрит, както го наричаме. — Мазолите на ръката й изстъргаха в моите. Усмивката й очерта бръчки в ъгълчетата на очите й. Тъмната й коса беше прошарена със сиво, вързана назад и сплетена на дебела плитка до гърба й. Хватката й беше като на мъж и усетих, че ми взе мярката толкова, колкото и аз на нея. Седна отново и каза: — Е. Странно удоволствие е да видя мъжа, който носи лицето на моя кораб… макар че несъмнено според вас е обратното. Моля, заповядайте на масата ни на чашка кафе и ми кажете какво изпитахте, като видяхте фигурата, която Амбър извая, за да прилича на мъжа, който държи сърцето й.

Тишината, последвала това много неловко изказване, притежаваше някакъв свой особен шум. Можех да се закълна, че чух как Лант затаи дъх, и буквално усещах ококорените погледи на Спарк и Настойчивост. Припряно измислих лъжа.

— Кафето е добре дошло! Може да е пролет, но вятърът откъм реката направо реже до костите.

Тя се ухили.

— Изобщо не знаеше, че е изваяла лицето ти на кораба, нали?

В опасен навик ли се превръщаше честността? Какво щеше да си е помислил Сенч? Засмях се смутено и признах:

— Допреди много скоро не знаех.

— О, мили Са — промърмори Алтея, а Брашън избухна в смях, който не можеше да сдържа повече. Чух зад себе си тихо възклицание, обърнах се и видях, че Алайз е дошла при нас.

— Ох, какви неща ни причиняват жените ни! — възкликна Брашън и ме плесна по рамото. — Сядайте, сядайте, Алтея ще ни сипе. Има и бренди, то би могло да прогони студа малко по-добре! Алайз! Лорд Лант, ще седнете ли с нас? А, и ако поканя слугите ви да седнат с нас, нарушавам ли добрите маниери? Ще трябва откровено да ме посъветвате за тези неща.

— Тежестите на пътуването скоро разбиват стените на протокола. Настойчивост и Спарк, бихте ли седнали с нас за кафе?

Настойчивост направи гримаса, преди да е успял да се овладее.

— Не, сър, много ви благодаря все пак. Бих искал да ида да поразгледам кораба, ако може?

— Може — отвърнаха Алтея и Брашън едновременно, а след това Брашън се сети да погледне към мен и добави: — В смисъл, ако господарят ти одобрява.

— Разбира се. Нас, ако някой ти каже, че му се пречкаш на пътя, скачай живо.

— Да. — Почти беше стигнал до вратата на каютата, когато Спарк проговори:

— Искам да… — Започна и млъкна. Страните й се изчервиха.

Всички възрастни я гледаха. Алайз се усмихна.

— Просто го кажи, скъпа.

— Трябва да се погрижа за разопаковането на вещите на лейди Амбър.

— Или би могла да поразгледаш кораба с Нас — предложи Алайз. — И нищо лошо, че проявяваш интерес към кораба. От Дъждовната пустош до Бинград жените са стояли на равна нога с мъжете от доста време. Дори и да го забравят някои от време на време. — Усмихна ми се. — Докато бяхте зает с други неща, Спарк имаше много въпроси към Белин и мен за Тарман. Учи се бързо и, уверявам ви, няма лошо едно момиче да знае повече от панделки и шиене.

Защитих Шестте херцогства.

— Уверявам ви, в Шестте херцогства изобщо не ограничаваме жените си. Те са менестрели и стражи, писари и ловкини, или каквато друга професия ги привлече.

Спарк намери кураж да заговори:

— Не молех за разрешение. В смисъл, молех, но също така исках да попитам дали ще е обидно, ако обуя панталони, докато съм на кораба? Защото аз също бих искала да се катеря по такелажа, а полите затрудняват катеренето дори по корабната стълба.

Странно изражение пробяга по лицето на Настойчивост. Стоеше с ръка на бравата и гледаше Спарк все едно се е превърнала в котка.

Алтея се изправи и изтупа ръцете си в крачолите на протритите си панталони.

— Мисля, че бихме могли да ти намерим някакво момчешко облекло.

Спарк се ухили и изведнъж видях чертите на Аш.

— Имам едни от вкъщи, ако никой няма против да ги нося.

— Изобщо няма да се забележи. Честно, не знам как Алайз успява винаги да е дамата с прекрасни поли. — Алтея се усмихна на приятелката си, преди да кимне на Спарк. — Бягай да си намериш другите дрехи. Всичкият ви багаж трябва да е на борда в каютите ви. Ние сме по-голям съд от Тарман, но сме построени за товар, не за пътници. Принц Фицрицарин и „лейди“ Амбър сме настанили в същата каюта, която тя някога сподели с Джек и мен. Лорд Лант, Клеф предложи да сподели каютата си с вас. Дава ви койката, а за него ще окачим хамак. Нас настаняваме в трюма с екипажа. — Погледна ме извинително. — Засега настаняваме слугинчето с вас и Амбър, но…

— Всъщност нямам нищо против един хамак в трюма до Настойчивост. По-добре е, отколкото да спиш на открита палуба.

— О, може да го уредим по-добре. Няма нужда да ви отделяме от дамата ви — подхвърли Брашън.

Отново потънахме в неловко мълчание, докато търсех отговор. Наруши го силен вик, от който дъските на палубата затрепериха:

— Ал-тее-я!

— Парагон — обясни тя ненужно. — Ще трябва да видя какво иска. Не ме чакайте, а се подкрепете с кафе и сладки. Брашън, би ли им показал къде са каютите им?

— Разбира се.

— Трябва да си тръгваме, опасявам се. — Каза го Алайз, с ръка на рамото на Лефтрин. — Имаме да товарим стока. Трябва да се опише какво се качва на борда и да се подреди по вкуса на Лефтрин. Този товар не търпи забавяне. Плодни фиданки в тръби с пръст от Бинград, патенца и гъсенца. Подозирам, че ще съжалим, че ги качваме на борда, но не може да са по-лоши от овците. Е, сбогом! Компанията ви ни беше приятна.

Разменихме припряно добри пожелания и те си тръгнаха.

След като Алтея напусна, Трел заговори тихо:

— Корабът ни е изнервен напоследък. Синът ми в момента служи на борда на друг жив кораб — Вивачия, фамилен кораб на Вестрит. Липсва много на Парагон. Понякога той е като разглезено дете. Ако ви каже нещо странно, уведомете ме. — Изглеждаше притеснен и се постарах да не издам тревогата си, зачуден какво ли би могло да го прихване един жив кораб. Той избегна погледа ми и добави: — Позволете да ви поразходя малко. Чайникът ще запази кафето горещо.

Докато излизахме от каютата, Лант ми вдигна учудено вежди и аз свих рамене.

Брашън предаде Нас на един моряк на име Клеф. Имаше стара робска татуировка до носа и дълга катранена плитка на гърба.

— Фърлих ти такъма долу — изфъфли той на Нас почти неразбираемо. Тръгнаха заедно и се усмихнах, като видях как Нас неволно уподоби походката му. Брашън отведе мен и Спарк до една каюта, почти запълнена с багажа на Амбър и Спарк. Моят беше малък в сравнение с издутите им торби. Зачудих се дали са се сдобили с още дрехи в Келсингра и как ли ще се справим, когато дойде времето да носим вещите си на гръб. По-малката ми пътна торба с книгите на Пчеличка и свещите на Моли беше прехвърлена непокътната на Парагон. В нея беше скътана и огнената тухла на Праотците. Надигнах я и се уверих, че под грижливо опакованите огнени гърнета на Сенч ризата ми все още увива тежките стъклени тръби с Умение. Амбър се беше погрижила за красивата гривна.

Спарк моментално зарови в торбата си като хрътка, затърсила скътан стар кокал. Оставихме я там.

Докато вървяхме към носа, Трел ме представяше на членовете на екипажа. Те кимваха или се усмихваха, но без да изоставят задачите си. Килт, Корд, Тван, Хаф, Ант, Джок, Кипрос… Редях имената в паметта си и се мъчех да ги свържа с лица. Ант се беше изкатерила до средата на мачтата и сърцето ми подскочи, когато ми махна и с двете си ръце. На Трел не му беше до смях.

— Едната ръка за тебе си и едната за кораба! — ревна й той. — Няма да рискуваш ненужно на палубата ми! Ще те върна на дървото, откъдето дойде!

— Да, сър! — отвърна тя и припна нагоре по мачтата като катерица, побягнала от разлаяло се куче. Трел завъртя очи.

— Ако доживее до зрелост, ще стане голям моряк. Но ей толкова страх няма, а това може да я убие. — Махна към Трехог. — Когато едно дете расте там, мачтите му изглеждат къси.

Проследих с поглед ръката му. Голите мачти на Парагон изглеждаха нищожни в сравнение с огромните дървета на Трехог. Надвисналите клони на гъстата гора бяха оживени от движещи се хора като улиците и тротоарите на всеки град. Навсякъде сред дърветата се виждаха следи от човешко обитаване. Табели подканваха в тази или онази пивница, друга във формата на кошница хвалеше всевъзможни изделия от плетена тръстика. Видях някои хора забулени, както винаги бях чувал, че ходят обитателите на Дъждовните равнини, а други с открити лица и оголени ръце, по които се виждаха люспи и израстъци. Огромен плетен кош, пълен с товар, се вдигна към горните клони на едно дърво, а около могъщия ствол на друго пешеходци ходеха нагоре и надолу по спиралното стълбище. Бях се спрял зяпнал, когато осъзнах, че Брашън ме чака.

— Тук ли си отраснал? — попитах го.

— Тук? О, не. Роден съм и отраснах в Бинград, в знатна фамилия Търговци. Но съм черната овца и не съм наследникът, тъй че ето ме тук, капитан на жив кораб, вместо да се грижа за фамилното богатство.

Явно беше напълно доволен от съдбата си.

— Не по-различно от моята история — отвърнах му. — Амбър може да ме нарича принц, но името ми казва истината. „Фиц“ означава, че съм незаконен, макар и от Пророците.

— Тъй ли? Е, това обяснява защо си се оказал гребец на бойна галера.

Усмихнах се.

— Да. Копелетата се харчат малко по-лесно от принцовете. — И точно толкова лесно двамата се отпуснахме и се почувствахме свойски един с друг. Закрачихме отново към кея и чух гласове — на Амбър, на Алтея и на кораба, но от вятъра откъм реката и шума на дърветата не можах да различа думите.

— … отмъщение, значи? — попита Алтея, щом се приближихме.

— Повече от отмъщение — отвърна Амбър. — Отиваме да разбием една клетка на жестокост. Да унищожим един двор, който е ставал само по-алчен и по-покварен с всяка година. — Сниши глас и изрече думите, които толкова често бях чувал от нея: — Ще бъдем камъкът в коловоза, който ще отхвърли колата на нова пътека.

Едва ли можеха да представляват по-странна гледка. Алтея се беше облегнала на корабния парапет. Лицето на кораба беше обърнато към реката, с моя по-младежки профил. Амбър седеше в сплетените длани на фигурата. Беше отпуснала леко ръце на палците й и полюшваше обутите си в изящни ботушки крака, кръстосала глезени, над пропада към студения отровен бързей на реката. Пухкави кичури коса се бяха измъкнали от плетената й шапчица и бяха обкръжили лицето й. Пудра и багра бяха загладили белезите и люспите, изникнали от драконовата кръв. Под маската на Амбър Шутът се превръщаше в много привлекателна жена.

Гласът на Алтея бе приглушен.

— Изобщо не те бях чувала да говориш с такава страст, дори когато заедно се бяхме изправили пред смъртта.

Лицето на Амбър се сгърчи в омраза.

— Те отнеха детето ни и го унищожиха.

Болеше да чувам Амбър да претендира така за Пчеличка и знаех какво ще предположат Алтея и Брашън. Шутът можеше и да вярва, че е така, но да го чувам да говори за нея по този начин нараняваше нещо в мен. „Моли“, помислих пламенно. Тя беше майката на Пчеличка — и никоя друга. Не исках тези хора да мислят, че Амбър ми е родила Пчеличка. Не. Моли беше единствената, понесла бременността, в някои отношения толкова сама, и Моли беше тази, която толкова обичаше и защитаваше едно дете, което други щяха да са оставили да угасне. Не беше редно Амбър да я заличи. Болката ме разкъса и осъзнах, че има и друг източник.

— Момчето ми също си отиде! — избухна Парагон и усетих вълната на чувство, заляла кораба. Чувството му на възмущение и загуба подсили огъня, който ме гореше отвътре. Трел заговори утешително:

— Момч-О е добре, Парагон. Вивачия никога не би позволила да пострада. Просто си замина от теб за известно време. Ще се върне. Знаеш го.

— Нима? — попита Парагон хрипливо. — Няма го от две години вече! Ще се върне ли изобщо някога? Или Вивачия ще си го присвои? Той беше роден тук, на моите палуби! Той е мой! Или съм единственият жив кораб без семейство? Единственият жив кораб без наследник, който да ми е капитан? Защото докато братът на Алтея настоява моето момче за неговата палуба, държи настрана от мен онова, което би трябвало да е мое! Сина на Кенит!

— Кралица Ета държи Парагон Кенитсон настрана от теб, не Уинтроу. — Гласът на Алтея беше напрегнат. Усетих, че не за първи път казва тези думи на кораба. Видях как Брашън изправи рамене и пристъпи напред, готов да поеме ролята на умиротворител.

— Парагон — каза тихо Амбър. — Приятелю, чувствам болката ти. Почти непоносима е. Моля те. — И добави тихичко: — Държиш ме много стегнато. Моля те, постави ме безопасно на палубата си.

Зяпнах безпомощно. Имах два малки скрити ножа, безполезни оръжия срещу такъв огромен противник. Ако го нападнех, щеше ли да пусне Амбър във водата? Погледнах Брашън: лицето му беше пребледняло. Алтея се надвеси още над перилото. Заговори тихо, с благоразумен тон:

— Ако смачкаш приятелката си, това няма да ти спечели сина на Кенит. Успокой се, кораб.

За какво му трябваше дъх на един дървен кораб, дори да беше направен от драконов пашкул? И все пак гръдта на Парагон се надигна и спадна все едно беше момче, обзето от силно чувство. Беше стиснал очи и големите длани, които държаха Амбър, трепереха. Млечните очи на Амбър бяха впити, не в мен, а в някаква безименна далечина. Лицето й бе зачервено от бездиханност. Парагон придърпа ръце към гърдите си. Наведе се над нея и се уплаших, че ще й отхапе главата. Но той изви рамене и я пусна на палубата толкова рязко, че тя се олюля и падна. Алтея се смъкна на коляно до нея, сграбчи я за раменете и я издърпа назад.

— Няма нужда да я отдалечаваш от мен! — възрази хрипливо Парагон. — Не бих я наранил.

— Знам, че не би ме наранил — изпъшка Амбър.

Алтея беше дребничка, но вдигна ръката на Амбър на раменете си и се изправи с нея.

— Водя я в каютата ни — заяви тя спокойно. Преди да успея да се намеся, Брашън хвана другата ръка на Амбър и й помогна да тръгнат. Понечих да ги последвам, но корабът внезапно ме спря.

— Ти, с моето лице. Стой тук.

Спрях. Брашън също спря и погледна през рамо към мен, ококорил очи. Лекото поклащане на главата му беше пълно с предупреждение. Погледът на Лант се измести от мен към Амбър. Кимнах му към нея да му покажа, че трябва да я придружи, и той бързо зае мястото на Брашън. Капитанът скръсти ръце и остана на място, загледан намръщено във фигурата на носа.

— Искам да говоря с теб. Ела тук.

Корабът не гледаше към мен. Погледът му беше зареян над широката Дъждовна река. Далечният бряг беше зелена мъгла на хоризонта.

— Тук съм — казах, като се постарах да не вложа предизвикателство в гласа си.

Корабът с нищо не показа, че ме е чул. Стоях и чаках. Чувах реката и търкането на кораба в кея. Виковете от крайречния бряг бяха като птича песен в далечината.

— Не ме ли чу?

Приближих се и повиших глас.

— Тук съм, кораб.

— НЕ!

Предупреждението на Брашън дойде твърде късно. С извиване на тялото, което разтърси целия кораб, фигурата на носа се обърна, пресегна се и ме сграбчи. Отскочих, но той улови лявото ми рамо и ръката. Сграбчих един от пръстите му в дясната си ръка и се опитах да го надигна и извия. Безполезно. Той ме издърпа нагоре от палубата и ме притисна в перилото.

— Пусни го, Парагон! — изрева Брашън.

Накланянето на кораба беше вдигнало екипажа в тревога. Клеф дойде на бегом, закова се на място и ме зяпна, пребледнелият Нас беше до него. Други двама, Корд и Хаф, забързаха към нас и спряха. Алтея също спря, без да пуска Амбър. Не можах да чуя какво каза, но Амбър се обърна и се взря сляпо към нас.

Парагон заговори кротко и думите му завибрираха през мен.

— Това не засяга никого от вас. Заемете се със задълженията си.

— Парагон… — замоли го Алтея.

Парагон ме стисна по-силно, надигна ме на пръсти. Палецът и пръстите му притиснаха лявата страна на гърдите ми. Не оказах съпротива. Когато не можеш да спечелиш, избягвай да ядосваш противника. Не му давай повод да приложи повече сила.

— Всичко е наред — изпъшках. Задържах се за пръстите му, мъчейки се да разхлабя натиска.

— Вършете си работата — посъветва ги пак Парагон и аз закимах енергично в съгласие.

Алтея поведе Амбър. Тръгна с неохота, като поглеждаше назад към мен, но не можах да разгадая изражението й. Клеф стисна рамото на Нас и го задърпа след себе си. Лант дойде да му помогне. Брашън, стиснал горчиво устни, се отдръпна от нас.

Парагон ме пусна да стъпя на палубата, но ме задържа заклинен срещу парапета.

— Така — заговори много тихо. — Сега ще си говорим, ти и аз, за да сме сигурни, че нещата между нас са ясни. Слушаш ли, перко? Защото това е ролята ти в този разговор. Слушаш.

Изхъхрих в отговор:

— Слушам.

— Чудесно. Амбър, изглежда, е привързана към теб. Може би от години. — Замълча.

Кимнах.

— Приятели от детството.

Натискът намаля.

— Приятели?

— Откакто бяхме… откакто бях момче.

Той издаде дълбок гърлен звук, който усетих през тялото си. После каза:

— Разбери следното. Имаме едно и също лице, макар че моето е по-младо и по-красиво. Помолих я да ми извае лице, което би могла да обича. Тя ми даде твоето. Но беше „би могла“, не „обича“. Запомни това. Тя ме обича много повече от теб. Винаги ще е така.

При последните думи хватката му се стегна. Кимнах, останал без дъх.

Чух някъде отгоре тревожен грак. Не можех да погледна нагоре, но разбрах, че Пъстра кръжи. Замолих се дано да не се опита да нападне кораба. „Моля те, недей!“ — запокитих мисълта си към нея.

Парагон разтвори рязко пръстите си. Вкопчих се в парапета, за да не падна. За миг помислих, че е реагирал на Осезанието ми. После той ми се усмихна застрашително.

— Така. Разбрахме ли се?

— Да. — Надвих импулса си да побягна. Не исках да се обърна с гръб към него, въпреки че той вече ми беше обърнал гръб. Загледа се над водата, скръсти ръце на гърдите си и разкърши рамене. Впечатляваща мускулатура. Не бях сигурен дали изобщо съм изглеждал някога така.

Той запази мълчание. Стъпка по стъпка се оттеглих заднешком, впил очи в него, докато някой не ме сграбчи за яката и не ме издърпа назад. Заритах с пети по палубата, за да ускоря процеса, и и двамата паднахме. Брашън издиша шумно, щом тупнахме на палубата, с мен отгоре.

— Добре дошъл — изхъхри той, след като се превъртях и се изправих с олюляване.

— Благодаря.

— Добре ли си? — Амбър мигом се озова до мен, докато Алтея подаваше ръка на Брашън, за да му помогне да се изправи. Нас притича до мен и ме сграбчи за ръката.

— Натъртен съм, но не съм лошо ранен, освен гордостта ми. — Обърнах се към Алтея и Брашън. — Вие ме предупредихте. Не си представях, че може да се движи толкова бързо. Или да е толкова… — Затърсих дума.

— Измамен — улесни ме Брашън. И въздъхна. — Труден е напоследък.

— По-труден от обикновено — допълни Алтея. Хвана ръката на Амбър и я издърпа на крака. — Странно посрещане беше за теб, Амбър. Но съм сигурна, че помниш нрава на Парагон. Спокоен и стабилен е за месец или година, после нещо ще го разстрои.

— Ревност — казах много тихо. — Амбър, той не иска да те дели.

— Ще се постарая да го успокоя. Но не е просто това. Корпусът и фигурата на Парагон бяха създадени от два „дънера“ чародейно дърво. Той има характера и частичните спомени на два дракона. Палубите му бяха сцена на много насилие и жестокост. Беше пленен от прочутия пират Игрот и използван за негов личен съд. И Кенит Лъдлък, синът на фамилията му, беше изтезаван на борда му. Изтезаван и изкривен. — Добави шепнешком: — Жестокостта поражда жестокост.

— Съзнателната жестокост никога не се прощава — каза рязко Алтея.

Амбър кимна отсечено.

— Сега го разбирам, може би по-добре от някога.

Отдалечихме се от предната палуба. Брашън вирна брадичка към моряците, които ни бяха зяпнали, и те изведнъж се раздвижиха. Леко издърпах ръката си от хватката на Нас.

— Добре съм — уверих го. — Почвай да учиш кораба. Ще те повикам, ако ми потрябваш.

Момчето не беше убедено, но Клеф подсвирна рязко и то наостри уши като повикано куче.

— Отивай — подканих го; знаех, че точно това жадува да направи и точно това е най-доброто за него, и той тръгна. С внезапно шумолене на черни пера Пъстра се спусна отгоре и кацна на рамото му. Клеф ги зяпна, а момчето се засмя. Напрежението спадна като спукан мехур. Оставих Нас да обясни за птицата на Клеф и Ант.

Не бяхме изминали повече от десетина стъпки, когато Аш внезапно се появи.

— Всичко наред ли е? — попита разтревожено, с толкова момчешки глас, че си помислих, че е променил същността си заедно с дрехите. Жегна ме чувство за вина, че бяхме откраднали на Сенч най-превъзходния му млад шпионин тъкмо когато той може би най-много се нуждаеше от него, но също така знаех, че двойната самоличност на Спарк не може да се използва на кораба.

— Да, Спарк — уверих я. Тя ме изгледа странно. — Можеш да се успокоиш — добавих. — Посочих Клеф и предложих: — Иди да проучиш кораба с Нас.

Тя ми отвърна с момичешка усмивка на облекчение и забърза с нетърпение, което ми подсказа, че подтикването ми е съвсем на място.

Алтея ме пресрещна на вратата на каютата с искри гняв в очите.

— Не можеш да си небрежен на този кораб! Предупредихме те.

— Да — съгласих се. — Той ме надхитри да вляза в обхвата му. Вината е само моя.

Съгласието ми я смири. Амбър заопипва слепешком и й предложих ръката си.

Тя се вкопчи здраво в нея.

— Ах, Фиц. Тъй като не знаеш историята на Парагон, не можеш да си толкова уплашен, колкото бях аз.

— Трябва да тръгваме. Хората гледат. Колкото по-скоро се отдалечим от Трехог, толкова по-малко ще имат да клюкарстват — подхвърли намръщено Брашън.

Погледнах към града. Да, хора сочеха към нас, други просто гледаха зяпнали. Зачудих се колко са видели случилото се и как ревността на Парагон ще се изтълкува от онези, които не бяха чули думите му.

— Заведи ме до стаята ми, моля. Още помня кораба — излъга Амбър, предлагайки ми елегантен повод да се оттегля.

— Дори не ме попитаха какво ми каза той — отбелязах тихо.

— Подслушахме част. Нямах представа, че би могъл да изпитва такова собственическо чувство спрямо мен.

— Трябва ли да си толкова доволна от това?

Тя се засмя.

— Страхувах се, че ме е забравил.

— След като си изваяла наново лицето му и си му върнала зрението?

— Парагон е променлив. В един момент е обожаващо дете, в следващия — отмъстителен гневен юноша. Понякога е мъжествен, смел и благороден. Но никога не разчитам твърде много на което и да е от настроенията му, защото знам колко бързо могат да се променят.

— Наистина ли си забравила пътя си из кораба?

Тъжна усмивка изкриви устните й.

— Фиц, имаш удивителна вяра в мен. Не съм била на този кораб от десетилетия. Мога да си спомня разположението, но ще знам ли колко стъпки са от носа до кърмата, колко стъпала са на една стълба, кога да се наведа за праг? Не. И все пак трябва да вървя все едно съм уверена за пътя. Знам, че когато опипвам слепешком или се долепя до стена, ставам по-малко личност и повече пречка. Тъй че се преструвам, че виждам повече, отколкото наистина.

— Съжалявам.

Наистина съжалявах. И бях обезсърчен. Помислих отново за дългия и изнурителен път, по който беше дошъл, сам и ужасно наранен, сляп в снега.

— Това ли е вратата? — попита тя.

— Така мисля.

Бях по-смутен, отколкото исках да призная. Бях проявил глупост. Непрекъснато се опитвах да измисля какво трябваше да направя, когато Парагон ме сграбчи.

— Мислех, че ти ме водиш.

— Оставих се да държиш ръката ми, докато ходехме. — Почуках на вратата и след като никой не отвърна, я отворих. — Виждам нещата ти. Навсякъде. Има три койки и сгъната маса. Торбата на Спарк е отворена, тя явно е ровила из нея.

Амбър влезе и заопипва слепешком. Затворих вратата. Тя се движеше внимателно из малкото помещение, измерваше разстоянията с предпазливи стъпки и опипваше с изпънатите си ръце.

— Помня я — каза, след като се настани на долната койка. — Някога делях тази каюта с Алтея и Джек. Трима души, затворени в това пространство. Беше напрегнато понякога.

Натиках напълно торбата си под най-долната койка, а по-малката с дрехите наместих до вратата.

— Когато е претъпкано, така става.

Седнах до нея. Движението на кораба се беше променило и не ми се стори приятно. Бяхме се откъснали от кея и течението на реката ни поемаше. Погледнах навън през малкия люк. Набирахме скорост и се отдалечавахме от брега в по-дълбоко и по-бързо течение. Никога не ми беше харесвало усещането да съм откъснат от земната твърд. Бързината на един кон има ритъм. Един кораб може да залитне във всяка посока във всеки момент. Помъчих се да настроя стомаха си да приеме непредсказуемото.

— Какво ти е? — попита тя тихо.

— Не ми е прилошало, но не ми е приятно движението. Тъкмо свикнах с клатушкането на Тарман, но Парагон…

— Не. Какво наистина те безпокои? — Заговори като Шута.

Не го погледнах. Имаше ли някой друг, на когото можех да го призная? Вероятно не.

— Аз съм… не съм онова, което бях. Правя повече грешки и са по-сериозни. Мисля си, че съм нащрек и готов и годен за всичко, а се оказва, че не съм. Неща и хора ме изненадват. Брашън ме спипва отзад, а аз съм толкова съсредоточен върху Парагон, че дори Осезанието не ме предупреди, че е зад мен. Въпреки че бях предупреден, Парагон ме подмами да отида в обсега му почти без усилие. Можеше да ме убие. За миг.

— Фиц. На колко години си?

— Точно ли? Не съм сигурен. Знаеш го.

— Предположи де — сгълча ме той.

Преодолях неприязънта си към темата.

— Шейсет и две, вероятно шейсет и три. Шейсет и четири може би. Но не изглеждам на толкова и повечето пъти не се чувствам на толкова.

— Но си на толкова. Възрастта ще взима своята дан. Имаше добър живот, за известно време. Лесен живот. С Моли. Спокойствието и уютът притъпяват остротата на човек точно както безкрайната битка и трудности притъпяват по-нежните страни на душата.

— Беше добър, Шуте. Исках да продължи вечно. Исках да остарея и да умра с нея, седяща до леглото ми.

— Но не го получи.

— Не. Получих това сега. Гонитба през половината свят, за да убия хора, които не познавам, хора, които не ме познаваха, но въпреки това дойдоха да унищожат малкото мир и радост, които ми бяха останали. — Щом го облякох в думи, изпитах гняв, който щеше да ми позволи да прекърша нечий врат. Дуалия. В този момент можех да я прекърша на две с голите си ръце. После това мина и се почувствах глупав и празен. И най-лошото, некадърен. Изрекох гузния си страх.

— Те ме подмамиха да оставя Върбов лес, нали? За да могат да го нападнат, докато ме нямаше.

— Боя се, че да.

— Как са могли да го замислят? — Беше го обяснил преди, но исках да го чуя отново.

— Имат достъп до хиляди предвиждащи сънища от десетки млади Бели. Могли са да намерят подходящите обстоятелства, за да те тласнат в желаната от тях посока.

— А ти?

— Вероятно бях част от това. Избягах ли, или бях освободен? Случайните непознати, които ми помагаха по пътя, наистина ли бяха добри хора, или бяха заговорници със Слугите? Не знам, Фиц. Но не мисля, че можеш да се самообвиняваш.

— Правя твърде много грешки! Мечът ми беше на гърлото на Елик и силата ми поддаде. Когато трябваше да последвам Пчеличка в стълба Умение, магията ми изчезна. Толкова много грешки, Шуте. Колко грубо „изцерих“ онези деца. — Вгледах се в празните му очи. — И преди малко, с Парагон… Глупаво, глупаво, глупаво. — Посегнах и хванах облечената му в ръкавица ръка. — Шуте. Не съм в състояние да направя това, което искаш да се направи. Ще те проваля, ще те въвлека в мъчение и смърт с мен. Ще паднат ли Лант, Нас и Спарк с нас? Ще чуем ли писъка на Нас? Ще видим ли Спарк насилена? Не мога да понеса това. Не мога да понеса да мисля за това. Чудиш ли се, че искам да ги върна у дома, че съм ужасѐн от това, че въвличам когото и да било от тях в това? Страх ме е, че провалям всички ви, както не съм се страхувал от нищо в живота си! Ще падна заради някой техен номер… как мога да воювам с хора, които дори в този момент може би знаят какъв е вероятният ми следващ ход? Може би дори знаят, че сме тръгнали да ги убием.

— О, смятам, че е вероятно — отвърна безсърдечно Шутът и добави тихо: — Боли ме.

Пуснах го и той разтри ръката си. Думите му бяха потушили и последната ми искра кураж. В мълчанието ни движещият се кораб заговори около нас. Чувах водата и скърцането на гредите от чародейно дърво на Парагон. Усетих натиска на разума му и укрепих стените си.

— Това е безумно. Не мога да го направя. И двамата ще умрем. Вероятно кърваво.

— Вероятно. Но какво друго да направим с остатъка от живота си?

Помислих над това като вълк, глозгащ кост. Или прехапващ крака си в капан.

— Нощни очи — каза той.

— Няма го — отвърнах глухо. — Ако все още го имах, нямаше да се чувствам толкова смален. Сетивата му бяха толкова остри и споделяше всичко с мен. Но вече напълно го няма. Усещах го вътре в мен, понякога. Почти можех да го чуя, обикновено ми се надсмиваше. Но дори и това нямам. Просто го няма.

— Не това имах предвид, макар да ме натъжава, че го чувам. Не, спомних си Нощни очи в края на живота му. Ти искаше да го изцериш и той отказа. Как се опита да го оставиш в безопасност, докато ние тръгнахме след Пъстрите, а той дойде след теб.

Усмихнах се, спомнил си решимостта на вълка ми да живее докато умре.

— Какво ми казваш всъщност?

Той ми отвърна строго:

— Това е нашият последен лов, стари вълко. И както сме правили винаги, отиваме на него заедно.