Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (13)

11.
Превоз

Това е най-плашещият ми сън. Сънувам го като лоза, която се разделя на два клона. На единия клон има четири свещи, които растат. Една по една пламват, но светлината им е мъждива. Една врана казва: „Ето четири свещи, да ти светят в нощта. Четири свещи значат: детето им умря. Четири свещи тлеят: за пътя им в края. На вълка и шута животът им догаря.“

После, на другия клон на лозата, изведнъж пламват три свещи. Светлината им е почти ослепителна. И същата врана казва: „Три пламъка горят по-ярко от слънцето. Блясъкът им поглъща сторено зло. Цел дава скръбта дива. Не знаят, че детето им още е живо.“

После враната изведнъж има счупена свещ. Пуска я и я улавя. С бавен и плашещ глас казва: „Дете, разпали огъня. Изгори бъдещето и миналото. За това беше родено.“

Събудих се цялата разтреперана, смъкнах се от леглото и затичах към стаята на родителите ми. Исках да спя с тях, но майка ми ме върна в леглото и легна до мен. Пя ми песен, докато не заспах. Бях много малка, когато сънувах това; едва наскоро се бях научила как да слизам от леглото си. Но изобщо не съм забравила съня, нито думите на враната. Нарисувах свещта както я държеше птицата, счупена и парчетата задържани само от фитила.

Дневник на сънищата на Пчеличка Пророчица

Най-хубавата част от пътуването ни по море беше колко лошо й стана на Дуалия. Имахме малка стаичка за четиримата. Наровете в нея бяха твърде тесни. Дуалия зае един и остана на него дни наред. Ведрото й за повръщане и потните й завивки воняха. Стаичката нямаше прозорци и миризмите в застоялия въздух бяха като супа, която се надигаше около нас по-гъста и по-дълбока с всеки ден.

Първите два дни от пътуването ни ме хвана ужасна морска болест. После Дуалия ни закрещя, че от шума и движението ни й ставало още по-зле, и ни заповяда да се махнем. Закретах след Винделиар и Керф. Минахме през тъмно пространство между палубата и товарния трюм, където от гредите леко се полюшваха маслени фенери. Нарове се редяха покрай извитите стени, а в средата висяха хамаци, някои пълни, други празни. Миришеше на катран, масло, пот и развалена храна. Тръгнах зад Керф към една стълба и го последвах нагоре и навън през квадратен отвор. На чист въздух, с вятъра, духащ студен в лицето ми, веднага се почувствах по-добре.

Щом стомахът ми прие, че светът около мен ще се надига и ще се люшка, се почувствах чудесно. Дуалия знаеше, че не мога да избягам, докато корабът е в морето, а и беше твърде зле, за да мисли за нещо повече. Донесли си бяхме малко храна, но понякога сядахме с другите пътници на вечеря. Имаше кухня, наречена камбуз, и стая, наречена трапезария, където дългата маса имаше малка оградка по краищата, за да задържа хлъзгащите се чинии и халби. Храната не беше нито добра, нито лоша, а и след лишенията ми се радвах на всичко, което можех да ям редовно.

Говорех малко, подчинявах се на малкото заповеди, които даваше Дуалия, и трескаво наблюдавах всяка подробност от кораба и двамата ми спътници. Искаше ми се да повярват, че съм се отказала от непокорството, да приспя бдителността им. Надявах се да открия път за бягство на следващото пристанище. Вятърът, който надуваше платната, ме носеше все по-далече от дома ми. Миг след миг, ден след ден, предишният ми живот се отдалечаваше от мен. Никой не можеше да ме спаси; никой не знаеше къде съм. Ако исках да избягам от тази съдба, трябваше да го направя сама. Съмнявах се, че ще мога да се добера до Шестте херцогства, но можех да се надявам за свободен живот са себе си, дори да беше в чуждо пристанище на половин свят далече от дома.

Дуалия заповяда на Винделиар да ни направи „безинтересни“ за екипажа и другите пътници и той поддържаше около нас хлабава магия. Никой не говореше за нас, нито ни гледаха, докато обикаляхме по кораба. Повечето пътници бяха халкидски търговци, придружаващи товар до други дестинации. Няколко бяха от Бинград или Дъждовните равнини, а няколко — от Джамайлия. Богатите взимаха каюти; по-младите пълнеха платнените хамаци. Имаше и роби, някои ценни. Видях една красива жена, която крачеше с гордостта на расова кобила въпреки робския нашийник и бялата татуировка до носа й. Зачудих се дали е била свободна някога. Гледах един изгърбен старец, продаден за купчина златни монети. Беше учен, който знаеше шест езика и четеше и пишеше на всички тях. Седеше търпеливо, докато една жена се пазареше упорито за него. После се наведе над мастилото и хартията, за да напише сметката за собствената си продажба, носът му съвсем близо до хартията. Зачудих се колко ли писарска работа е минала през разкривените му пръсти и какво ще стане с него, когато остарее съвсем.

Времето минава различно на кораб. Денем и нощем винаги имаше моряци, тичащи от една задача на друга. Звън на камбана накъсваше времето на смени и като че ли не можех да го проспя. Когато ме събудеше нощем върху нацепените дъски на пода, в киселата воня от повръщането на Дуалия, копнеех да се измъкна на палубата. Но Керф хъркаше пред тясната врата. В нара над Дуалия Винделиар мърмореше насън.

Ако спях, сънувах, понякога сънищата вряха и кипяха в мен. Когато се събудех, ги изреждах на дъсчения под и се опитвах отчаяно да ги махна от ума си, защото бяха мрачни сънища за смърт и кръв, и пушек.

Няколко нощи по време на пътуването ни, докато лежах на пода сред оскъдните ни вещи, чувах Винделиар да стене една-единствена дума. „Братко“, казваше и въздъхваше, и потъваше по-надълбоко в сънищата си. Дръзнах да смъкна стените си, които държах толкова твърдо срещу него през деня, и смирих ума си, за да доловя границите му.

Не беше каквото очаквах.

Дори в съня си той държеше каишка на Керф. Халкидецът беше станал пасивен като дойна крава, поведение, което никак не подхождаше на воинските му доспехи и белези. Молеше за храната, която получаваше, и не притесняваше пътничките с погледа си, дори колоната робини, които бяха изкарани един ден на палубата, за да вземат въздух. Тази нощ успях да усетя как Винделиар го загръща в досада, на една крачка до отчаянието. Всички триумфални и приятни спомени му бяха скрити. Помнеше само дни на монотонни задължения. Всеки ден беше поредният, в който изпълнява заповеди на командира си. А командирът му беше Дуалия.

Опитах се да доловя магия на Винделиар, с която контролира мен, но и да се опитваше, беше твърде дискретно, за да мога да я открия. Не бях очаквала обаче да открия мъгливо було, загръщащо Дуалия.

Може би тя го беше помолила за това? Искаше ли да спи? Едва ли бе пожелала да се чувства толкова зле, че да трябва ежедневно да остава в леглото. Беше му издала колко много го презира. В деня, в който бе хвърлила обиди по него, той се беше присвил от страх пред пренебрежението й. За първи път ли беше разкрила ненавистта си към него? Проучих онова, което той й беше внушил: Дуалия можеше да разчита на Винделиар, че ще се справи с нас; беше се разкаял за краткия си бунт. Беше неин слуга, изцяло верен. Можеше да контролира Керф и да ме прикрива, докато тя имаше нужда от отдих. Обиколих на пръсти покрай тази мъгла от внушение. Колко дълбоко стигаше предпазливото му непокорство? Щеше ли тя да се досети за него, когато се съвземеше от болестта?

Ако й позволеше да се възстанови от болестта! Помислих над това. Той ли я държеше неразположена? Дуалия болна в леглото ни освобождаваше от шамарите, юмруците и ритниците си. Започваше ли да се обръща срещу нея? Ако вече не служеше на Дуалия, ако искаше свободата си, можех ли да подхраня това? Можех ли да го спечеля на моя страна? Да избягам, да се върна у дома?

Мигът, в който това зърно се появи в ума ми, вдигнах стените си колкото може по-здраво. Той не биваше да подозира какво знам, още по-малко на какво се надявам. Как да спечеля верността му? Какво желаеше той най-много?

— Братко — издишах, почти на шепот.

Ритъмът на гръмливото му дишане се наруши, секна и след това продължи. Напрегнах се. Можеше ли положението ми да стане по-лошо?

— Братко, не мога да спя.

Хъркането му спря. След дълго мълчание той каза в почуда:

— Ти ме нарече „братко“!

— Както ти ме наричаш — отвърнах. Какво означаваше това за него? Трябваше да внимавам с това, което предизвиквах.

— Докато сънувам, те викам. И ти ми викаш в отговор понякога. — Главата му се размърда на вързопа дрехи, които му служеха за възглавница. Добави тъжно: — Но останалото от това не съвпада със съня ми. Моя единствен сън.

— Твоят сън?

— Да — призна той. И добави с плаха гордост: — Никой друг не го е сънувал. Само аз.

— Как биха могли? Нали е твоят сън.

— Толкова си невежа за сънищата. Много Бели споделят едни и същи сънища. Ако много Бели са го сънували, сънят е важен за Пътя! Ако един сън идва само веднъж, вероятно няма да се сбъдне. Освен ако някой много смел човек не се потруди упорито, за да се сбъдне. Да намери другите сънища, които показват пътя до него. Както Дуалия направи за мен.

Дуалия се размърда в нара си. Ужасяващ звук. Толкова глупаво от моя страна! Разбира се, че щеше да е будна. Старата змия никога не заспиваше истински. Беше чула шепненето ни и щеше да осуети плана ми още преди да съм го оформила!

И тогава го усетих. Дълбок и блажен сън ме загърна като най-меките одеяла, топъл, но не задушаващ, мускулите ми се отпуснаха, главоболието затихна, прочистено от мръсната воня на каютата. Почти потънах в него, въпреки стените ми. Зачудих се колко силно е за Дуалия и дали опиянява така и Керф. Трябваше ли да кажа на Винделиар, че знам какво прави? Можех ли да го заплаша, че ще го издам на Дуалия, ако не ми помогне?

— Усещаш каквото и аз, и се пазиш от него.

— Да — признах, след като да го отричам изглеждаше безполезно. Изчаках го да каже нещо повече, но той мълчеше. Беше ми изглеждал глупав, но сега, докато мълчеше, се зачудих дали не обмисля стратегията си. Какъв ход имах, за да го накарам да заговори?

— Би ли ми казал за съня си?

Той се превъртя на хълбок. Можех да разбера от гласа му, че вече е с лице към мен. Отпрати шепота си през малката каюта.

— Всяка сутрин Самисал викаше за хартия и четка. Двамата с него бяхме два пъти братя, родителите ни сестра и брат, и техните родители също. Тъй че понякога се преструвах, че и аз съм сънувал, същия сън като неговия. Но те винаги ме наричаха лъжец. Знаеха. Тъй че Самисал имаше всичките сънища, а аз имах само един. Дори Одеса, близначката ми, родена също толкова лошо като мен, имаше сънища. Но аз имах само един. Безполезен Винделиар.

Родени от брат и сестра? Родословието му ме ужасяваше, но не беше негов избор. Затаих ужаса си и казах само:

— Но ти имаше един сън?

— Да. Сънувах, че те намерих. В един ден, бял от сняг, нарекох те „братко“ и ти дойде с мен.

— Е, сбъднал се е, значи.

— Сънищата не се „сбъдват“ — поправи ме той. — Ако сънят е на верния Път, пътуваме към него. Четиримата знаят Пътя. Те намират правилните сънища и изпращат напред Слуги, за да направят Пътя, по който да тръгне светът. Намирането на сънен момент е като намирането на стражеви пост на пътя. Той потвърждава, че Пътят е верен.

— Разбирам — отвърнах, макар че не разбирах. — Значи твоят сън ни събра?

— Не — призна той тъжно. — Моят сън беше само един мъничък сън. Мъничка част, не много важна, казва Дуалия. Не трябва да мисля, че съм важен. Много хора имаха по-добри сънища от моя, а онези, които сортират сънищата и ги подреждат, колаторите, знаеха къде трябваше да отидем и какво трябваше да направим, за да прокараме верния Път.

— Всички сънища ли казваха, че съм момче? — Въпросът беше просто проява на любопитство от моя страна.

— Не знам. Повечето те наричаха син или не казваха какво си. В моя сън ти беше моят брат. — Чух как се почеса някъде. — Тъй че Дуалия е права. Моят сън беше малък и не много верен. — Каза го като разочаровано дете, което се надява някой да не се съгласи с него.

— Но ти ме видя и ме нарече „братко“. Някой друг сънува ли тази част?

Изобщо не бях знаела, че мълчанието може да е бавно, но неговото беше. Удовлетворение и мъст си съперничеха в гласа му, когато каза:

— Не. Никой друг не го сънува.

— Тъй че може би ти си бил единственият, който е можел да ме намери, братко. Никой друг не е могъл да изпълни този сън.

— Дааа. — Наслади се на думата.

Това мълчание изглеждаше необходима пауза. Време за Винделиар да притежава нещо, което не бе осъзнавал, че му принадлежи. Задържах го колкото може по-дълго. После попитах:

— Значи, за да е верен сънят и да потвърди Пътя, е трябвало да си ти. Но защо трябваше да съм аз?

— Защото ти си той. Неочакваният син. Единственият в толкова много сънища.

— Сигурен ли си? Алария и Репин се съмняваха.

— Трябва да си! Трябва. — Беше по-скоро отчаян, отколкото уверен.

Беше ме нарекъл Неочаквания син още първия път, когато ме намери. Зачовърках още малко в това.

— Значи, в твоя сън ти беше този, който намира Неочаквания син. И това бях аз.

— Сънувах… — Думите му заглъхнаха. — Сънувах, че те намерих. Дуалия трябваше да намери Неочаквания син. — И едновременно уплашено и ядосано добави: — Нямаше да те намеря, ако тя не те беше търсила. Каза ми да гледам за него и аз те намерих и те познах от съня ми! Тъй че ти си Неочакваният син. — Изпуфтя сърдито, че се бях усъмнила в него.

Знаеше, че логиката му е дефектна. Не можех да видя в тъмното какво е изписано на лицето му. Заговорих кротко, за да не го разсърдя.

— Но как? Как знаеш това, след като аз не го знам?

— Знам, че те сънувах. Знам, че те намерих. Няма много Бяло в мен. Някои ми се подиграват и казват, че нищо няма. Но ако бях предназначен да направя едно нещо като Бял, предназначен бях да намеря теб. И го направих. — Задоволство стопли думите му. Прозя се и гласът му стана по-тих. — Когато съм на Пътя, мога да го усетя. Хубаво усещане е. Безопасно. Ти не си истински сънуващ, тъй че не би могъл да знаеш тези неща. — Въздъхна. — Не мога да го разбера. Във всички сънища, които ми привеждат, Неочакваният син е точката на равновесие. Отвъд него всичко е подредено или всичко е хаос. В някакъв момент ти отпращаш всички ни в лъжлива посока. Но отклонението, създадено от Неочаквания син, би могло да е пълно с ужасно унищожение. Или с удивително добро. Руслото, което ти създаваш, би могло да води към хиляда възможни видове бъдеще, които никой друг не би могъл да отвори… — Гласът му заглъхна. После той въздъхна. — Трябва да поспя, братко. Не мога да отдъхвам през деня. Когато Керф спи е единствената ми възможност.

— Почивай тогава, братко.

Лежах неподвижно и през останалата част на нощта спах малко и кроях много. Сглобявах скъпоценните си късчета знание. Винделиар беше започнал да разгръща силите си срещу Дуалия. Контролирането на Керф го изтощаваше. Вярваше, че съм важна, тъй че може би Дуалия също го вярваше. Но дали и тя все още мислеше, че аз съм Неочакваният син? С няколко добри думи бях насърчила Винделиар. Можеше ли повече разговор с него да го привлече на моя страна? Градях крехка надежда. Ако Винделиар ми помогнеше, можехме да избягаме от Дуалия на следващото пристанище. Разбира се, че можеше да използва магията си, за да заглади пътя ми към дома. Усмихнах се, щом си представих как яздя по алеята за впрягове към Върбов лес. Настойчивост щеше да дойде да ме посрещне. Може би татко ми също, а Ревъл щеше да отвори вратата и да слезе по…

Но Ревъл беше мъртъв. Конюшните бяха изгорени. Писарят Лант беше мъртъв и може би Нас също. Зачудих се отново дали Шън е оцеляла и е стигнала до дома. Беше се оказала много по-корава, отколкото си бях представяла. Ако бе успяла, щеше ли да им е казала как ме взеха през камък? И ако им беше казала, щяха ли да се опитат да ме проследят и намерят? Сърцето ми подскокна обнадеждено. Татко ми знаеше как да пътува през камъните. Разбира се, че щеше да е тръгнал след мен!

Свих се на още по-малко кълбо на пода. Жегна ме тревога. Можеше ли да се е досетил, че отново бяхме влезли в камъка? Мирисът на свещта на мама, скътана в предницата на ризата ми, ме достигна. За миг беше утеха. После стана тревога, последвана от сигурност. Бях намерила свещта, защото татко ми я беше занесъл там. Шън беше стигнала до дома, беше му казала къде са ме отвели и той ме беше проследил. Проследил… и някак ме беше подминал в камъка. Беше изтървал тази свещ. Изтървал и така и не се е навел да я вземе? Помислих за разпръснатите вещи, които бях намерила, разкъсаните останки от палатка. Мечото изпражнение! Нападнала ли ги беше мечката? Беше ли умрял татко? Бяха ли затънали разпръснатите му кости в дълбокия мъх под дърветата?

Пресегнах се за Вълка Баща. Ако татко ми беше мъртъв, щеше ли да го знаеш?

Не усетих никакъв отговор. Присвих се плътно зад стените си. Ако баща ми беше мъртъв, значи никой нямаше да дойде да ме спаси. Никога. И ужасните ми сънища за онова, в което щях да се превърна, щяха да се сбъднат.

Освен ако не се спасях сама.