Робин Хоб
Съдбата на Убиеца (11)

9.
Тарман

Още преди крал Умен да реши доста неразумно да ограничи стриктно обучението в Умение само до членовете на кралската фамилия, магията започваше да излиза от употреба. Когато бях на двадесет, кървава кашлица помете всички крайбрежни херцогства, млади и стари. Мнозина владелци на Умението умряха в онази епидемия, а с тях умря и знанието за магията.

Когато откри, че свитъците за магията на Умение носят висока цена от чуждестранни търговци, принц Славен започна тайно да опразва библиотеките на Бъкип. Знаел ли е, че скъпоценните свитъци в крайна сметка щяха да попаднат в ръцете на Бледата жена и Нашествениците на Алените кораби? Това е проблемът, който дълго беше обсъждан сред благородническата класа на Бъкип, но тъй като Славен е мъртъв и забравен от много години, вероятно никога няма да научим истината за това.

За упадъка на знанието Умение при царуването на крал Умен,

Сенч Звездопад

Тръгнахме заедно към кея, за да видим пристигането на Тарман в Келсингра. Бях отраснал в Бъкип, където кейовете бяха от тежки черни греди, вонящи на катран. Онези кейове сякаш бяха стояли откакто Ел бе докарал морето до бреговете ни. Този кей беше построен наскоро, от бели дъски и греди. Новата конструкция беше прикрепена към древните останки на кей на Праотците. Помислих за това, защото не ми се стори най-доброто местоположение за кей. Полузатъналите сгради покрай реката показваха, че тя често променя коритото си. Новите Праотци на Келсингра трябваше да вдигнат погледа си от онова, което е било, и да преценят реката и града каквито са сега.

Над разядените стръмнини зад града, на най-високите хълмове, снегът се беше смъкнал на тънки рехави пръсти. В далечината можех да видя порозовелите брези и върбите, почервенели по върховете на клоните си. Вятърът откъм реката беше влажен и студен, но резеца на зимата вече го нямаше. Годината се обръщаше и с нея — посоката на живота ми.

Докато Тарман се приближаваше, заръмя. Пъстра се вкопчи в рамото на Настойчивост, присвила глава срещу дъжда. Лант стоеше зад него. Спарк стоеше до Амбър. Бяхме се скупчили достатъчно близо, за да гледаме, и достатъчно назад, за да не пречим. Ръката в ръкавица на Амбър полегна на кръста ми. Заговорих й тихо:

— Реката тече бърза и дълбока, и несъмнено студена. Мътна е и мирише. Някога брегът тук е бил по-навътре. С годините реката го е прояла към Келсингра. Има пристанали още два кораба. И двата изглеждат бездейни.

— Тарман е речен кораб. С тежки весла и гребла, дълги и ниско над водата. Една силна жена е на кормилното весло. Корабът се качил нагоре срещу течението от другата страна на реката, а сега го е прекосил и се движи с него. Никаква фигура на носа. — Бях разочарован. Чувал бях, че фигурите на носовете на живите кораби могат да се движат и да говорят. — Има нарисувани на носа очи. И идва бързо. Двама моряци помагат на жената на кърмата.

Тарман подходи към нас. Хвърлиха въжетата му на хората на кея и те ги хванаха и ги увиха около кнехтовете. Корабът повдигна носа си като упорит кон и водата около кърмата му кипна. Имаше нещо странно в начина, по който се бореше с течението, но не можех да го определя. Водата около него кипеше.

Капитанът провери въжетата и остана доволен. Докерите чакаха с количките, а един висок Праотец на кея се усмихваше широко, както се усмихва само мъж, чакащ да види любимата си. Алум. Така се казваше.

Огледах палубата и я видях веднага. Беше в непрекъснато движение, раздаваше заповеди и помагаше Тарман да бъде добре вързан за кея, но на два пъти засякох как очите й шарят над тълпата посрещачи. Когато видя своя любим Праотец, лицето й грейна и тя сякаш се раздвижи още по-енергично, като да изтъкне още повече силата си.

Хвърлиха мостче и десетина пътници слязоха с чували и торби. Слязоха колебливо, зяпнали в почуда или може би с отчаяние полуразрушения град. Зачудих се какво ли са си представяли и дали ще се задържат. По друго мостче докерите започнаха да се точат като редица мравки — разтоварваха кораба.

— С това ли ще пътуваме? — попита Спарк подозрително.

— Да, с това.

— Никога не съм се качвала на кораб.

— Аз съм се качвал. На по-малки. На Върбова река. Бяха различни — каза Нас.

Очите му шареха по Тарман. Беше зяпнал. Не можех да реша дали е притеснен, или нетърпелив.

— Няма страшно — увери ги Лант. — Вижте колко е стабилен този кораб. А и ще плуваме само по реката, не в морето.

Отбелязах си, че говори на младоците по-скоро като на свои по-млади събратя, отколкото като на слуги.

— Виждате ли капитана? — попита Амбър.

— Виждам мъж над средна възраст, който се приближава към Рейн — казах. — Едър мъж, но изглежда измършавял. Поздравяват се сърдечно. Подозирам, че е Лефтрин, а жената с него трябва да е Алайз. С буйна и много къдрава червеникава коса. — Амбър беше споделила с мен скандалната история как Алайз беше зарязала законния си, но неверен съпруг в Бинград, за да тръгне с капитана на жив кораб. — Говорят си за Фрон. Изглеждат зарадвани.

Ръката й леко стисна моята и тя се усмихна.

— Идват насам — добавих тихо. Лант пристъпи до мен. Зад мен Нас и Спарк се смълчаха. Зачакахме.

Усмихнат, Рейн ни представи.

— А това са нашите гости от Шестте херцогства! Капитан Лефтрин, Алайз, позволете да ви представя принц Фицрицарин Пророка, лейди Амбър и лорд Лант от Шестте херцогства.

Двамата с Лант се поклонихме, а Амбър направи изящен реверанс. Лефтрин също се поклони, а Алайз направи почтителен реверанс — и когато се изправи, ме зяпна втрещено. Мина цял миг, преди да си спомни за доброто възпитание.

— Радваме се да ви предложим превоз на Тарман до Трехог. Малта и Рейн ни казаха, че Ефрън е изцерен благодарение на магията ви. Благодарим ви. Нямаме свои деца и Ефрън ни е толкова скъп, колкото и на родителите си.

Капитан Лефтрин кимна сдържано и добави дрезгаво:

— Дамата е права. Дайте ни около ден да разтоварим и да дадем на екипажа малко време на брега, и ще сме готови да ви превозим. Каютите на Тарман не са просторни. Ще се постараем да ви настаним удобно, но съм сигурен, че няма да е пътуване, с каквото е свикнал един принц.

— Сигурен съм, че ще сме изключително доволни от всичко, което ни предложите. Целта ни не е удобство, а транспорт — отвърнах.

— А това Тарман може да го осигури по-бързо и по-добре от всеки кораб по тази река. — Говореше с гордостта на капитан, който владее кораба си. — Ще се радваме да ви поканим на борда още сега и да ви покажем каютите, които сме приготвили за вас.

— За нас ще е удоволствие — отвърна мило Амбър.

— Насам, моля.

Последвахме ги по кея и нагоре по мостчето. Беше тясно и се притесних, че Амбър може да стъпи извън него, но когато стъпих на палубата, това притеснение се смени с ново. Живият кораб резонираше и на Осезанието, и на Умението ми. Жив кораб, наистина, жив като всяко движещо се и дишащо същество! Сигурен бях, че ме усеща, както и аз него. Лант се оглеждаше с широка усмивка, доволен като момче, тръгнало на приключение, а Нас не му отстъпваше. Пъстра беше литнала от рамото на момчето и кръжеше над кораба подозрително, пляскаше силно, за да се задържи срещу вятъра. Спарк беше по-сдържана от Лант и Нас, почти нащрек. Амбър сложи ръка отново на моята веднага щом можа и ме стисна силно. Алайз стъпи на кораба, последвана от Лефтрин. Двамата внезапно спряха, все едно се натъкнаха на стена.

— Олеле — тихо каза Алайз.

— Повече от олеле — каза през зъби Лефтрин. Замръзна. Връзката между него и кораба му бе като звъннала дръпната струна. Впи поглед в мен.

— Корабът ми е… трябва да попитам. Поискани ли сте от дракон?

Двамата с Амбър се вцепенихме. Беше ли усетил корабът драконовата кръв, която бе изпила? Тя пусна ръката ми и застана сама, готова да поеме върху себе си всяка вина.

— Мисля, че това, което корабът усеща за мен, е всъщност…

— Извинете, мадам, но не вие притеснявате кораба ми. Той е.

— Аз? — Дори за себе си прозвучах глупаво изненадано.

— Да, вие — потвърди Лефтрин. Беше стиснал устни. Обърна се към Алайз. — Скъпа, сигурно би могла да покажеш на дамите каютите им, докато аз се оправя с това?

Очите на Алайз бяха ококорени.

— Да, разбира се. — И разбрах, че му помага да ме отдели от спътниците ми, макар че не можех да предположа защо.

Обърнах се към малката си свита.

— Спарк, ако обичаш, придружи господарката си, докато поговоря с капитана. Лант и Нас, извинете ни.

Спарк схвана неизреченото предупреждение и бързо хвана ръката на Амбър. Лант и Настойчивост вече се бяха отдалечили по палубата и оглеждаха кораба.

— Кажи ми всичко за кораба, Спарк — помоли с безгрижен тон Амбър. Тръгнаха бавно след Алайз и чух как момичето добавя описания към всичко, което им казваше Алайз.

Обърнах се към Лефтрин и попитах:

— Корабът ви не ме харесва ли? — Не го бях доловил от усещането си за Тарман, но пък никога не се бях качвал на жив кораб.

— Не. Корабът ми иска да говори с вас. — Лефтрин скръсти ръце на голите си гърди, после като че ли осъзна колко недружелюбно изглежда. Отпусна ги и избърса длани в крачолите на панталоните си. — Елате на носа. Той най-добре говори там. — Закрачи тежко и аз бавно го последвах. Заговори ми през рамо: — Тарман говори на мен. Понякога на Алайз. Може би на Хенеси. Понякога на други, в сънища и прочее. Не го питам и той не ми казва. Той не е като други живи кораби. По-самостоятелен е, отколкото… е, не бихте го разбрали. Не сте от породата на Търговците. Да го кажа просто така. Тарман никога не е искал да говори на непознат. Не знам какво е намислил, но знам, че каквото той каже, това става. Пазителите са се споразумели с вас, но ако каже, че не ви иска на палубата, това е. — Пое си дъх и добави: — Съжалявам.

— Разбирам — отвърнах, но не разбирах. Когато се приближих към носа, усещането ми за Тарман стана по-остро. И неловко. Беше все едно ме душеше куче. Голямо и непредсказуемо куче. С оголени зъби. Потиснах импулса си да му покажа своите зъби или да издам каквато и да било агресивност. Присъствието му натисна по-силно срещу стените ми.

Позволявам това, казах му, щом тласна сетивата си в ума ми.

Сякаш имаш правото да откажеш. Ти газиш палубата ми и ще те опозная. Кой дракон те е докоснал?

Предвид обстоятелствата да лъжа щеше да е глупаво. Един дракон влезе в сънищата ми. Мисля, че се казва Синтара. Владее жената от Праотците Тимара. Бил съм близо до драконите Тинтаглия и Хиби. Може би това усещаш.

Не. Миришеш на дракон, който не съм усещал никога. Приближи се. Сложи ръцете си на перилото.

Погледнах перилото. Капитан Лефтрин стоеше вкаменен, вперил поглед над реката. Не можех да разбера дали е в течение на това, което ми казва корабът, или не.

— Иска да сложа ръцете си на перилото.

— Тогава ви съветвам да го направите — отвърна той рязко.

Погледнах отново перилото. Дървото беше сиво и гладко, и непознато за мен. Смъкнах ръкавиците си и поставих дланите си на него.

Ето. Знаех си, че го помирисах. Докосвал си го с ръцете си, нали? Почиствал си го.

Никога не съм почиствал дракон.

Си. И той те смята за свой.

Искрен. Не беше мисъл, която възнамерявах да споделя. Стените ми се изплъзваха пред решимостта на този кораб да проникне в ума ми. Стегнах ги по-здраво, като се стараех да го направя по-деликатно, за да не усети корабът, че го преграждам, но кръвта ми бе забушувала от удивление. Щяха ли дракони от плът и кръв наистина да сметнат Искрен за дракон, който би могъл да ме притежава? Бях изтупал листата от гърба му. Това ли беше „почистването“, което корабът бе усетил? И ако драконите можеха да сметнат Искрен за дракон, то дали този кораб смяташе себе си за дракон?

Корабът мълчеше умислено. После: Да. Онзи дракон. Той те притежава.

Някъде отгоре Пъстра изграчи силно.

Най-трудното нещо на света е да не мислиш за нищо. Замислих се за посоката на вятъра и течението по речната повърхност. Закопнях да се пресегна към Искрен с желание, което почти надмогваше нуждата да дишам. Да докосна онзи студен камък със своя ум и сърце, да почувствам, че в някакъв смисъл той пази гърба ми. Корабът проникна в мислите ми.

Той те притежава. Отричаш ли го?

Негов съм. С изненада открих, че това все още е вярно. От много дълго време.

Сякаш един човек знае какво е „много дълго време“. Но те приемам като негов. Щом Лефтрин и Алайз желаят, ще те пренеса до Трехог. Но го правиш по своя воля. Не се забърквам с човек, притежаван от дракон.

Зачудих се какво означава, че един жив кораб ме „приема“, и повярвах, че един каменен дракон ме е взел за свой. Зачудих се как Искрен ме е белязал като свой. Беше ли знаел, че го е направил? Десетки въпроси избуяха в ума ми, но Тарман ме беше оставил. Беше като затваряща се врата на шумна кръчма, оставила ме в тъмно и в тишина. Изпитах и неистово облекчение от това, че съм сам, и усещане за загуба на неща, които можеше да ми е казал. Пресегнах се, но изобщо не можах да го усетя. Капитан Лефтрин явно го разбра в същия момент като мен, защото ме измери с поглед и след това се усмихна широко.

— Приключил е с вас. Искате ли да видите каютата си за разходката по реката?

— А, ъъ, да.

Промяната в поведението му беше рязка като слънце, показало се от облачната пелена в бурен ден.

Той ме поведе назад, покрай корабния салон към две ниски постройки, прикрепени за палубата.

— Сега са много по-хубави от първия път, когато ги използвахме. Никога не съм мислил, че Тарман ще превозва толкова много хора, колкото сандъци с товар. Но времената се менят и ние се променяме с тях. Бавно, и понякога не особено охотно, но дори човек от Дъждовните равнини може да се променя. Тази е за вас, лорд Лант и момчето ви. — Погледна ме с неудобство. — Щеше да е по-добре, ако вие и дамата имахте лични каюти, но къде да сложа слугинчето ви? Крайбрежните момичета като че ли не се радват да споделят каютите на екипажа, въпреки че на моя кораб няма никаква опасност за тях. Другата каюта сме дали на жените. Сигурен съм, че е много по-малко, отколкото очаква един принц, но е най-доброто, което можем да предложим.

— Желаем само превоз и щях да съм щастлив дори да спях вън на палубата. Нямаше да е за първи път в живота ми.

— Аа. — Беше видимо облекчен. — Добре. Алайз ще се успокои, като чуе това. Беше толкова притеснена, откакто получихме вестта, че ще ви превозим. „Принц от Шестте херцогства! С какво ще го храним, къде ще спи?“ И все така. Такава е моята Алайз. Винаги иска да прави нещата по най-добрия възможен начин.

Отвори вратата.

— Едно време тези каюти не бяха много повече от товарни сандъци, големи. Но имахме двайсетина години да ги направим удобни. Другите още не са дошли, тъй че можете да заемете койката, която ви хареса.

Хората, които живеят на кораби, знаят как да устроят най-добре едно малко пространство. Подготвил се бях за миризмата на старо пране, за платнени хамаци и нацепен под. Две малки прозорчета пропускаха дневната светлина и тя танцуваше по лъскавата жълта дървения. Стаята миришеше приятно на маслото, използвано за избърсване на дървото. Четири койки на по два етажа, теснички, заемаха две от стените. Стената с прозорците беше цялата шкафове, чекмеджета и рафтчета. Сините завески бяха дръпнати, за да влиза и светлина, и въздух.

— По-приятна водна къщурка не бих могъл да си представя! — казах на капитана и когато се обърнах, видях Алайз до лакътя му, засияла от удоволствие при думите ми. Лант и Настойчивост стояха зад нея. Бузите на момчето бяха почервенели от вятъра и очите му блестяха. Усмивката му се разшири, щом надникна в каютата.

— Дамите също са доволни от тяхната — отбеляза радостно Алайз. — Е, добре дошли на борда. Можете да донесете нещата си по всяко време днес и се чувствайте свободни да идвате и да си ходите както ви е удобно. Екипажът ще има нужда от поне един ден почивка тук. Знам, че сте нетърпеливи да тръгнем по реката, но…

— Ден или дори два няма да объркат плановете ни — отвърнах. — Задачите ни ще почакат, докато пристигнем.

— Но Парагон не може, тъй че този път не мога да дам на екипажа повече от ден и половина — отбеляза Лефтрин и поклати глава на Алайз. — Ще съкратим престоя, за да срещнем Парагон в Трехог. Времето и приливите не чакат никого, скъпа, а двата кораба трябва да спазват графици.

— Знам, знам — каза тя, но го каза с усмивка.

Той се обърна към мен.

— Другите кораби правят редовни курсове по реката, но никой от тях не язди течението толкова добре като Тарман, когато водата се вдигне висока напролет. Свърши ли топенето на снега и щом водата се успокои, Тарман и екипажът му могат да си вземат хубав отдих, докато ги заместват другите. Когато обаче реката бърза от топенето или киселината тече бяла в главния канал, Тарман поема работата. — Каза го с повече гордост, отколкото съжаление.

— Ще ни товарят ли с пътници надолу по реката? — попита Алайз малко притеснено.

— Не. Говорих с Харикин. Ако някой от новите не може да търпи градското мърморене, ще ги прати през реката до Селото да изчакат следващия ни курс. Мисля, че се надява да уседнат и да работят там, вместо да бягат обратно откъдето са дошли. — Обърна се към мен. — Двайсет години караме хора тук, а после връщаме половината, понеже не могат да привикнат. Корабът става претъпкан и трябва да се редуваме на масата в камбуза. Но на този курс ще сте само вие и малко товар. Би трябвало да е приятен курс, ако времето остане добро.

 

 

Следващата сутрин бе толкова ясна и синя, колкото може да си представи човек. Вятърът от реката не спираше и не беше милостив, но вече определено беше пролет. Можех да помириша лепкавите нови разгъващи се листа и пробуждащата се черна пръст. Имаше няколко пресни стръкчета лук в омлета и пържените картофи на закуската, която споделихме с пазителите, събрали се да се сбогуват с нас. Силви ни каза ликуващо, че кокошките, които бе настояла да се пазят в градинските къщи през зимата, вече носят редовно.

Събирането за сбогуване включваше децата и приятели на пазителите. Мнозина дойдоха да ми благодарят отново и да поднесат подаръци за раздяла. Един практичен мъж, Карсон, ни бе донесъл резени сушено месо в кожена торбичка.

— Ще трае дълго, ако не позволите до него да стигне влага.

Благодарих му и имах онова мигновено усещане, което идва понякога, чувство за дълбоко приятелство, което е могло да настъпи.

Амбър и Спарк получиха обици от една жена, казваше се Джерд.

— Няма нищо магическо в тях, но са хубави и в трудно време бихте могли да ги продадете. — Беше родила момиченце, което бях изцерил, но колкото и странно да беше, един Праотец на име Седрик отглеждаше детето с Карсон. — Обичам момичето, но никога не съм мислила да бъда майка — обясни ни весело Джерд.

Момиченцето, яхнало раменете на Седрик и стиснало косата му с шепички, изглеждаше доволно от съдбата си. Седрик беше във възторг от нея.

— Започна да издава звуци. Вече си върти главата, когато говори. — Бухналата медна коса на детето скриваше ушенцата му. — А Релпда вече разбира проблема и ще ни помогне с него. Нашите дракони не са жестоки, но не винаги разбират как трябва да расте малък човек.

От кралицата на Праотците получихме кутия с нейните отбрани чайове. Усмихна се, когато я поднесе на Амбър.

— Едно малко удоволствие може да бъде голяма утеха, когато човек пътува — каза тя. Амбър прие кутията с благодарност.

Тръгнахме към кораба чак по обед. Багажът ни вече бе на борда, а новите ни подаръци напълниха една количка, която Настойчивост избута. Тац беше дал на Нас шал и той го беше сдиплил много грижливо. Попита ме дали може да го прати на майка си в Бинград. Уверих го, че може. Тимара бе издърпала Амбър настрани от нас, за да й поднесе плетена торба. Подслушах подаряването й, но и загрижените й думи за Среброто на пръстите й.

Сбогуванията на кея сякаш се проточиха цяла вечност, но най-сетне Лефтрин извика, че е време да потегляме, ако изобщо искаме да тръгнем по светло. Видях как Алум целуна момичето си, а тя забърза на борда и пое екипажа. Лефтрин забеляза, че ги гледам, и каза:

— Скели ми е племенничка. Тя ще е капитан на Тарман един ден, след като легна на палубата му и хлъзна спомените си в гредите му.

Повдигнах вежди.

Капитан Лефтрин се поколеба, после се засмя тихо.

— Нравите на живите кораби не са тайна като някога. Живите кораби и техните семейства са много близки. Децата се раждат на борда на семейния кораб и отрастват, за да служат в екипажа и после да станат капитани. Когато умрат, корабът попива спомените им. Нашите предци продължават да живеят в нашите кораби. — Усмихна се чудато. — Странно безсмъртие.

Като влагането на спомени в каменен дракон, помислих си. Странно безсмъртие наистина.

Лефтрин тръсна посребрялата си глава и ни подкани да слезем с него и Алайз в камбуза за кафе, докато екипажът шета по задачите си.

— Не трябва ли да сте на палубата? — попита го Настойчивост, но капитан Лефтрин се усмихна широко.

— Ако не мога да разчитам на Скели, би трябвало просто да си прережа гърлото. Екипажът ми обича Тарман и той също ги обича. Малко има, с което да не могат да се справят, а аз си прекарвам приятно времето с моята дама.

Сбутахме се около надрасканата маса в камбуза. Стаичката беше претъпкана някак дружески, изпълнена с миризмата на готвене и на мокро дърво. Кафето добави своето ухание. Опитвал го бях преди и знаех какво да очаквам, но видях как Нас се нацупи изненадано.

— О, момко, няма нужда да пиеш това! Мога да направя и чай.

И Алайз грабна чашата му, изсипа я в кафеника и наля вода в едно очукано котле. Малката желязна печка затопли стаята почти непоносимо и котлето скоро засъска.

Огледах ни, насядали така дружески около масата. В замък Бъкип Спарк и Нас щяха да са отпратени на слугинска маса, а може би двамата с Лант щяхме да се храним отделно от един скромен корабен капитан и дамата му. Стаята подскочи и залитна. Очите на Нас се разшириха, а Спарк видимо затаи дъх. Буйното течение ни пое и ни понесе по реката. Извих врат да погледна през прозорчето. Видях само сива речна вода.

Лефтрин въздъхна доволно.

— Да, на път сме вече. Само ще изляза навън да видя дали Големия Ейдер има нужда от помощ на румпела. Добър човек е, макар и простоват. Познава реката добре. Но все още ни липсва Свардж. Трийсет години този човек ни държа стабилно в течението. Е, влезе в Тарман вече.

— Както всички ние, рано или късно — увери го с усмивка Алайз. — Аз също трябва да изляза. Трябва да питам Скели къде е сложила последното буре захар. — Погледна към Спарк. — Ще разчитам на теб да свариш чая, когато водата кипне. Той е в кутията на лавицата до прозореца.

— Благодаря ви, лейди Алайз. Ще го направя.

— О, лейди Алайз! — Бузите й порозовяха и тя се засмя. — Не съм била лейди от години! Аз съм просто Алайз. Ако забравям да се обръщам към вас като към важните особи, каквито сте, ще трябва да ме извините. Боя се, че маниерите ми от Бинград са избледнели след близо двайсет години на реката.

Засмяхме се и всички я уверихме, че ни е удобно. И ни беше. Чувствах се по-отпуснато на Тарман, отколкото в драконовия град.

Речен вятър лъхна от отворената врата, а после тя се затръшна след тях. Бяхме оставени сами и чух как Амбър въздъхна тихо от облекчение.

— Мислите ли, че ще имат нещо против, ако отида на палубата и поразгледам? — попита с копнеж Нас. — Искам да видя как работи кормилото.

— Иди — казах му. — Ще ти кажат, ако им се пречкаш, а ако ти кажат да се разкараш, направи го бързо. По-вероятно е да ти намерят някаква работа.

Щом момчето стана, Лант се размърда.

— Ще го държа под око. Аз също бих искал да поразгледам. Излизал съм на риболов с приятели в залив Бъкип, но никога на река, още по-малко в такава голяма и бърза.

— Ще искате ли все пак чай? — попита ги Спарк.

— Да. Мисля, че е доста студено навън, с вятъра и всичко.

И вятърът отново затръшна вратата, щом излязоха.

— В какво странно малко семейство сме се превърнали — отбеляза Амбър, докато Спарк взимаше едно хубаво морскозелено гърне за чая. Усмихна се и добави: — Никакъв чай за мен. Доволна съм от кафето. От години не съм пила добро кафе.

— Ако това е „добро“ кафе, страх ме е да мисля какво би могло да е лошо кафе — казах й. Направих като Алайз: излях нежеланата си чаша в голямото черно гърне на печката. Зачаках чаят да се накисне.

 

 

Свикнахме лесно с живота на борда на кораба и намерихме нов ритъм за дните си. Екипажът с охота прие Настойчивост и му даваха малки задачи. Когато младокът ни не учеше възлите от Белин, едра мълчалива жена, която можеше да се справи с весло не по-зле от всеки мъж, го пращаха да лъска, рендосва, смазва и чисти. Той го прие като пате вода и един следобед ми каза, че ако не се бил заклел на мен, щял да е щастлив като корабен юнга. Жегна ме ревност, но изпитах и облекчение, че го виждам зает и щастлив.

Пъстра беше с нас, разбира се. Бързо преодоля тревогата си и ни изненада всички, като предпочете да кацне на носовото перило. Първия път, когато изграчи: „Тарман! Тарман!“, спечели сърцата на екипажа и накара Настойчивост да засияе от гордост.

Превърна се в ободряващо присъствие на кораба, ако времето беше бурно. С радост се возеше на Нас, докато той ходеше по задачите си, но всеки път, когато лейди Амбър излезеше на палубата, се прехвърляше на нея. Беше се научила да се киска и имаше странната способност да се смее точно в подходящия момент. Дарбата й за подражание беше станала подозрително добра, но всеки път, когато се пресегнех към нея с Осезанието, намирах само невъзмутимата мъгла на същество, което е гордо незаинтересовано от образуване на връзка.

— Колко знаеш ти? — попитах я един следобед.

Тя кривна глава към мен, погледна ме в очите и попита:

— Колко знаеш ТИ?

И с кикот полетя надолу по реката пред Тарман.

Пътуването на кораб е или отегчително, или ужасяващо. На Тарман се радвах да съм отегчен. Колкото по-далече от града, толкова по-малко течение на Умение притискаше стените ми. Всяка нощ кормчията ни насочваше за приставане край речния бряг. Понякога имаше плаж и можеше да слезем, но често бивахме привързани за дървета с криви корени. На третия ден реката се стесни и стана по-дълбока, а течението стана много по-силно. Гората ни обкръжи и нямаше никакъв видим хоризонт. Речните брегове представляваха плътни стени от дървета с тинести корени и нощем ни привързваха за тях. Започна да вали и не спря. Пъстра се премести в камбуза. Аз се местех между тясната ни каюта и димящия камбуз. Дрехите и постелята ми винаги бяха леко влажни.

Опитвах се да прекарвам времето си конструктивно. Амбър предложи да уча мерсенски, стария език на Клерес.

— Повечето хора ти говорят на Общата, но е полезно да знаеш какво си казват един на друг, когато мислят, че не можеш да ги разбираш.

За моя изненада спътниците ми се включиха. В дългите влажни нощи всички се свивахме на тесните койки, докато Амбър ни обучаваше. Винаги съм бил добър в ученето на езици, но Настойчивост ме засенчи. На Лант и Спарк им беше трудно, но упорствахме. Възложих на Лант да помогне на Настойчивост с писането и смятането. На никого от двамата не му допадаха тези задачи, но напредваха.

Вечер, след като пристанехме, Лант, Спарк и Настойчивост играеха с екипажа игри, които включваха зарове, карти и някакви малки резбовани пръчици. Въображаеми богатства често сменяха собствениците си на масата.

Докато те играеха, ние с Амбър отивахме в каютата й. Храбро пренебрегвах усмивките, които си разменяха Лефтрин и Алайз, щом се върнех в компанията им. Съжалявах, че не можех да намеря хумор в тях, но всъщност имах чувството, че изтезавам Шута по време на разговорите ни насаме. Той искаше да помогне, но жестокостта, която бе изтърпял в Клерес, го затрудняваше да разкаже спомените си в последователен ред. Случките, които изтръгвах от него, само намаляваха желанието ми да ровя по-надълбоко. И все пак знаех, че трябва. Учех за Четиримата на късчета и податки. Това беше най-доброто, което той можеше да ми предложи.

Единствената от Четиримата, за която научих в подробности, беше Капра. Капра, изглежда, се гордееше с това, че е най-старата от Четиримата. Имала дълга сребриста коса и носела сини халати, натежали от перли. Изглеждала нежна, мила и мъдра. Била негова наставничка в началото, когато пристигнал в Клерес. В ранните му дни там той бил викан ежедневно в стаята й в кулата, след като свършел уроците си. Там седели заедно на пода пред огъня й, докато той записвал сънищата си на дебела мека хартия, жълта като сърцевината на маргаритка. Хапвали вкусни сладкишчета, екзотични плодове и сирена. Тя го учела за вина с леки отпивания от малки позлатени бокали и го образовала как се приготвят различни видове чай. Понякога канела акробати и жонгльори, просто за да го забавлява, а когато пожелаел да се включи, ги карала да го учат на уменията си. Хвалела го и той разцъфвал под грижите й. Когато изричала името му, Възлюбен, той вярвал, че го казва сериозно.

Шутът говореше за юношество, за което му завиждах. Обгрижван, хвален, възпитаван — блянът на всяко дете. Но всички се събуждаме от сънища.

Най-често сядах на пода на каютата ни, а той заемаше едната долна койка и се взираше сляпо, докато говореше. Дъжд плискаше по малките прозорчета. Една свещ, която не можеше да види, ми даваше смътна светлина, подходяща за мрачните му разкази. Беше Шутът в онези разговори, с широка блуза с дантела по гърдите и прости черни гамаши, роклята на Амбър — повехнало цвете на пода на кабината. Позата и дрехите му бяха подобни на онези, когато бяхме млади, коленете прибрани до брадичката му, една гола ръка и една в ръкавица — стиснати около коленете му. Невиждащите му очи се взираха в далечно време.

— Учех упорито, за да я удовлетворя. Тя ми даваше сънища, за да ги прочета, и слушаше искреното ми тълкуване. Седях пред огъня й, когато за първи път прочетох за Неочаквания син в един стар ронещ се свитък. Говореше ми като на никое друго момче. Буквално се разтреперих. Гласът ми трепереше, когато й разказах за един свой детски сън. Моят сън и старият се съчетаваха като сплетени пръсти. Казах й истината: че съжалявам, че ще я напусна, но че аз съм Белият пророк за това време. Знаех, че трябва да тръгна по широкия свят, да се подготвям за промените, които трябваше да направя. Наистина бях глупак — да се боя, че ще я нараня, като напусна.

Шутът въздъхна.

— Тя ме изслуша. После поклати тъжно глава и каза кротко: „Грешиш. Белият пророк за това време вече се е проявил. Обучихме я и скоро тя ще започне със задачите си. Възлюбени, всеки млад Бял желае да е Белият пророк. Всеки ученик в Клерес е претендирал за това. Не се натъжавай. Има други задачи за теб, да ги вършиш смирено и добре, за да помогнеш на Белия пророк.“

— Не можех да повярвам на това, което чувах. Ушите ми кънтяха и погледът ми се замъгли, когато чух, че ме отрича. Но тя беше толкова мъдра и добра, и стара, знаех, че трябва да е права. Опитах се да приема, че аз греша, но сънищата не ме оставяха. От момента, в който тя ме отрече, сънищата ми идваха като буря, по два и по три на нощ. Знаех, докато ги записвах, че тя няма да е доволна, но не можех да ги затая. Тя взимаше всеки и ми показваше как не се отнася за мен, а за друг. — Поклати замислено глава. — Фиц, не мога да обясня злочестината си. Беше… все едно гледаш през лошо направено стъкло. Ядеш изгнила храна. Нещо мръсно имаше в думите й, от което физически ми ставаше зле. Кънтяха погрешно в ушите ми. Но тя беше моята наставничка. Отнасяше се с мен толкова обичливо. Как можеше да не е права?

Зададе този въпрос съвсем искрено. Ръцете му, едната в ръкавица, другата гола, се сплетоха. Извърна поглед от мен, сякаш можеше да разчета нещо в затворените му очи.

— Един ден ме поведе нагоре по стъпалата до покрива на кулата. Фиц, беше огромен, по-голям от Градината на кралицата в Бъкип. И беше пълен със съкровища. Възхитителни неща, изделия с невъобразима красота, разхвърляни небрежно като изоставени играчки. Имаше жезъл, който блестеше със светлина по цялата си дължина, и великолепен трон, направен от малки преплетени цветчета нефрит. Някои, сега го знам, бяха направа на Праотците. Звънчета, които пееха на вятъра, статуя на саксия с растение, което израстваше от нея, повяхваше върху пръстта и израстваше отново. Гледах в почуда, но тя ми каза рязко, че са дошли от далечен бряг, където вълните изхвърляли такива съкровища, и управителите на онова място се спазарили с нея, че всички съкровища, които им дава морето, ще са нейни, ако им направи благодеяние.

— Исках да науча повече за тази история, но тя ме хвана за ръка, отведе ме до прозореца и ме накара да погледна долу. Видях млада жена в оградена със стена градина, пълна с цветя и лози, и плодни дървета. Беше Бяла както аз бях Бял. Срещал бях други в Клерес, които бяха почти толкова безцветни колкото мен. Почти. Всички бяха родени там и всички като че ли бяха роднини — сестра и брат, братовчед и чичо. Но никой от тях не беше Бял както аз бях Бял. Не и докато не видях нея. — Въздъхна. — И друга жена имаше там, с червена коса и с голям меч. Учеше бялата жена как да борави с него и викаше окуражително. Бялата жена танцуваше с меча и косата й се рееше във въздуха, движеше се невероятно красиво. После Капра каза:

— Ето я. Истинската Бяла пророчица. Обучението й почти е приключило. Видя я. Хайде да не правим повече глупости. — Той потрепери. — Тогава за първи път видях Бледата жена.

Замълча.

— Разказа ми достатъчно за тази нощ.

Той поклати глава, стиснал устни. Вдигна ръце, потърка силно лицето си и за миг старите белези изпъкнаха отново на кожата му.

— Тъй че не говорех повече за предопределението си. Записвах сънищата си, но повече не се опитвах да ги тълкувам. Тя ги взимаше от мен и ги заделяше настрана. Непрочетени, така мислех. — Поклати глава. — Представа нямам колко много знание съм й връчил. През деня учех и се стараех да съм доволен. Имах хубав живот, Фиц. Всичко, което можех да си поискам. Добра храна, грижливи слуги, музика и забавления вечер. Бях полезен, мислех си, защото Капра ми възложи да сортирам стари свитъци. Беше писарска работа, но бях добър в нея. — Сплете отново ръце. — За нашата раса все още бях дете. Исках да удовлетворя. Липсваше ми достатъчно обич. Тъй че се стараех.

Помълча, после продължи:

— Но разбира се, се провалих. В писарската ми работа се натъкнах на писания за Неочаквания син. Имах сън, за един шут, който пее глупава песен за „тлъстото стига“. Пееше я на едно малко вълче, Фиц. Вълчето имаше разклонени еленови рога.

Засмя се приглушено, а аз настръхнах. Наистина ли ме беше видял в сън толкова много години преди да се срещнем? Но не съм бил аз. Било е само загадка, на която, навярно, аз отговарях.

— О, не обичам тази история, която ти бълвам. Ще ми се да не бях започнал да я разказвам. Толкова много неща, за които никога не сме говорили. Толкова неща, които ме засрамват по-малко, ако аз съм единственият, който ги знае. Но ще довърша. — Обърна се към мен, незрящите му очи бяха плувнали в сълзи. Преместих се на пода и взех ръката му в ръкавицата в своята. Усмивката му бе колеблива. — Но не можех завинаги да забравя кой съм. Гневът и негодуванието ми нарастваха. Записвах сънищата си и започнах да ги съпоставям с други сънища, някои древни, някои отскорошни. Строях крепост от доказателства, която Капра не можеше да отрече. Не настоявах, че аз съм Белият пророк, но започнах да й задавам въпроси и те не бяха невинни. — Усмихна се криво. — Знам, че изобщо не би могъл да го предположиш, Фиц, но мога да съм упорит. Бях решен да я принудя да признае кой съм и какво съм.

Отново замълча. Не проговорих. Беше като изваждане на трески от инфектирала рана. Той издърпа ръката си от моята и се обърна с ръце все едно премръзваше.

— Родителите ми никога не ми бяха пляскали шамар, Фиц. Не че бях послушно и лесно дете. Сигурен съм, че не бях. И все пак те ме бяха поправяли търпеливо, и се бях научил да очаквам това от възрастни. Никога не ми бяха отказвали информация защо едно нещо е такова, каквото е. Винаги ме бяха изслушвали, а когато аз ги научех на нещо ново, бяха винаги толкова горди с мен! Мислех, че съм много умен и мога да задавам на Капра въпроси за моите сънища и други сънища, които бях чел. Въпросите ми щяха да я доведат до неизбежния отговор, че аз наистина съм Белият пророк.

— И така, започнах — продължи той. — Няколко въпроса един ден, още няколко — на следващия. Но в деня, в който зададох на Капра шест въпроса, всичките водещи към онова, което тя трябваше да признае за мен, тя вдигна ръка и каза: „Никакви въпроси повече. Аз ще кажа какъв да бъде животът ти.“ Без изобщо да помисля, понеже бях толкова млад, колкото човек може да е само веднъж, казах: „Но защо?“. И това беше. Без думи, тя стана и дръпна връвта на един звънец. Дойде слуга и тя то прати за някой друг, чието име не знаех тогава. Кестор. Много едър и мускулест. И той дойде и ме натисна на пода, с крак на тила ми, и коженият му бич запада където свари по тялото ми. Пищях и се молех, но никой от двамата не каза нито дума. Внезапно, както започна, наказанието ми свърши. Тя освободи Кестор, настани се на масата си и си наля чай. Когато можах, изпълзях от стаята й. Помня дългото си влачене надолу по каменните стъпала на кулата й. Бичът ме беше удрял зад коленете и по прасеца. Върхът му неведнъж се беше врязвал в корема ми. Беше агония да се опитам да се изправя. Тътрех се надолу на четири крака, добрах се до къщичката си и останах там два дни. Никой не дойде. Никой не попита за мен, нито ми донесоха вода или храна. Чаках, мислех си, че някой ще дойде. Не. — Поклати глава, старо объркване бе разкривило лицето му. — Капра никога повече не ме повика. Никога повече не ме заговори пряко…

В последвалото мълчание попитах:

— Какво се очакваше да научиш от това?

— Така и не разбрах. Никой изобщо не заговори за онова, което ми беше направила. Когато минаха двата дни, изкуцуках до стаята на лечителя и чаках цял ден. Други идваха и си отиваха, но той изобщо не ме повика. Никой, дори другите ученици, не попита какво ми се е случило. Все едно изобщо не се беше случило в техния свят, само в моя. По някое време започнах да куцам на уроците си и за храна. Но учителите ми вече се държаха презрително с мен, укоряваха ме за пропуснатите уроци и ме наказваха, като ме оставяха без храна. Караха ме да седя на отделна маса и да уча уроците си, докато другите се хранеха. В един от онези дни отново видях Бледата жена. Мина през залата, където бяхме събрани за храна. Всички други ученици я гледаха възхитено. Беше облечена в зелено и кафяво, като ловец, а бялата й коса беше сплетена отзад със златна нишка. Толкова красива! Слугинята й я следваше. Мисля… мисля, че слугинята й беше Дуалия, тази, която взе Пчеличка. Един от хората, които ни приготвяха храната, забърза и даде на Дуалия кошница с капак. После Бледата жена излезе от залата със слугинята си, като носеше кошницата. Когато мина покрай мен, спря. Усмихна ми се, Фиц. Усмихна се все едно бяхме приятели. После каза: „Аз съм. А ти не си.“ И излезе. И всички се разсмяха. Обратът за ума и мислите ми беше по-лош от болежките по тялото ми.

Имаше нужда да помълчи малко и го оставих.

— Толкова са умни — каза накрая. — Болката, която дадоха на тялото ми, беше само портал към онова, което можеха да направят на ума ми. Капра трябва да умре, Фиц. Четиримата трябва да умрат, за да се сложи край на покварата на Белите.

Призля ми.

— Слугинята й е била Дуалия? Същата Дуалия, която е отвлякла Пчеличка?

— Така мисля. Може и да греша.

Въпрос, който не исках да задам, неразумен въпрос, стигна до гласа ми.

— Но след всичко онова… всичко онова и всичко останало, което си ми разказал… ти се върна с Прилкоп?

Той се засмя горчиво.

— Фиц. Не бях себе си. Ти ме беше върнал от мъртвите. Прилкоп беше силен и спокоен. Също така беше уверен, че може да върне Клерес на правилната му служба. Той дойде от време, когато думата на един Бял пророк е била повеля за Слугите. Беше толкова сигурен в това, което трябваше да направим. А аз нямах представа какво да правя с този неочакван живот.

— Спомням си подобен момент в моя живот. Бърич взе всички наши решения.

— Значи разбираш. Не можех да мисля за нищо. Просто правех каквото той кажеше, че ще правим. — Стисна зъби. — А сега се връщам за трети път. И повече от всичко се боя, че отново ще попадна под тяхна власт. — Вдиша задавено. — Нищо не би могло да е по-лошо от това. Нищо. — Присви се, залюля се напред-назад на койката. — Но… трябва… да се върна… трябва… — Залюшка безумно глава. — Трябва да видя! — извика внезапно. — Фиц! Къде си? — Пъхтенето му се учести. — Не мога да… усетя. Ръцете ми!

Коленичих до леглото и го прегърнах. Той изскимтя и се замята диво, замахна към мен.

— Аз съм, в безопасност си. Тук си. Дишай, Шуте. Дишай. — Не го пуснах. Не бях груб, но го държах здраво. — Дишай.

— Не… мога!

— Дишай. Или ще припаднеш. В безопасност си.

Изведнъж той се отпусна, спря да се бори с мен и полека-лека дишането му се успокои. Пуснах го и той се присви и обгърна коленете си с ръце. След малко каза засрамено:

— Изобщо не исках да разбереш колко много се боях да направя това. Фиц, аз съм страхливец. Бих предпочел да умра, отколкото да позволя да ме вземат.

— Не си длъжен да се върнеш.

— Трябва да се върна! — Изведнъж ми се ядоса. — Трябва!

Заговорих кротко:

— Тогава ще се върнеш. — С огромна неохота добавих: — Мога да ти дам нещо, което да носиш със себе си. Бърз край, ако сметнеш, че… би предпочел това.

Погледът му обходи лицето ми, сякаш можеше да ме види. Каза тихо:

— Би го направил, но не би го одобрил. И не носиш такова нещо за себе си.

Кимнах и отвърнах:

— Да. Не нося.

— Защо?

— Защото преди много време подслушах нещо. Звучеше ми безсмислено, докато бях по-млад, но колкото повече остарявам, толкова по-мъдро изглежда. Принц Славен говореше на Искрен.

— И придаваш тежест на нещо, което е казал Славен? Славен искаше да умреш. От момента, в който научи за съществуването ти, те искаше мъртъв.

— Вярно. Но цитираше това, което му беше казал крал Умен, вероятно отговора на краля, когато Славен е подхвърлил, че убиването ми е най-лесното решение. Дядо ми му казал: „Никога не прави нещо, докато не си преценил какво не можеш да направиш, след като си го направил.“

Бавна, обичлива усмивка грейна на лицето му.

— О! Това наистина звучи като нещо, което е казал моят крал.

Усмивката му се разшири и долових тайна, която не искаше да сподели.

— Самоубийството ми би сложило край на всички други възможности. И неведнъж в живота си, когато мислех, че смъртта е единственото ми спасение или че е неизбежно да й се предам, се е оказвало, че греша. И всеки път, какъвто и да е бил пожарът, през който е трябвало да премина, намирах добро в живота си след това.

— Дори сега? След като Моли и Пчеличка са мъртви?

Чувствах се вероломен, но го казах.

— Дори сега. Дори когато имам чувството, че повечето от мен е мъртво, животът пробива понякога. Храната е вкусна. Или нещо, което Нас каже, ме разсмива. Гореща чаша чай, когато съм измръзнал и мокър. Мислил съм да сложа край на живота си, Шуте. Но винаги, колкото и рани да е понесло, тялото се опитва да продължи. И ако успее, и умът го следва. В крайна сметка, колкото и да се опитвам да го отричам, има късчета от живота ми, които все още са сладки. Разговор със стар приятел. Неща, които все още се радвам да имам.

Той заопипва за мен с ръката си в ръкавицата и аз я хванах. Той стисна моята във воинското ръкостискане, китка за китка. Стиснах и аз неговата.

— Вярно е и за мен. И си прав. Никога не бих помислил да го призная, дори пред себе си. — Пусна китката ми и добави: — Но все пак бих взел твоето спасение, ако ми го приготвиш. Защото ако все пак успеят да ме хванат, не мога да… — Гласът му затрепери.

— Мога да ти приготвя нещо. Нещо, което да носиш затъкнато в маншета на ризата си.

— Това ще е добре. Благодаря ти.

В такива ведри разговори минаваха вечерите ми.

 

 

Не бях разбрал, че сме на приток, докато не навлязохме в мощното русло на истинската Дъждовна река. Буйните води, които ни носеха, вече бяха сиви от киселина и тиня. Вече не вадехме вода от реката, а разчитахме на буретата. Белин предупреди Настойчивост, че ако падне през борда, „ще можем да ти извадим само кокалите!“. Това изобщо не охлади ентусиазма на Нас и той щъкаше по палубата въпреки дъжда и вятъра, а екипажът го търпеше добродушно. Спарк явно не обичаше лошото време, но понякога двамата с Лант заставаха пред каютите, заслонени под квадрат насмолено платно, за да наблюдават отминаващата гледка, докато течението ни носеше напред.

Чудех се какво ги очарова, защото гледката беше еднообразна. Дървета. Още дървета, някои с големина, каквато никога не си бях представял, със стволове високи колкото кули. Дървета, съставени от стотици тънки стволове, дървета, които спускаха клоните си в блатистия край на реката. Дървета с плъзнали по тях лози, дървета със завеси от провиснали лози. Никога не бях виждал гора толкова гъста и непроницаема, или зеленина, която може да оцелее в такива влажни условия. Другият бряг на реката се губеше в мъглива далечина. Чувахме птици през деня, а веднъж видяхме стадо врещящи маймуни, много странни същества.

Беше толкова различно от познатите пейзажи на Бък. Макар гората да очароваше и мен и да копнеех да я проуча, много по-дълбоко копнеех за дома. Мислите ми често тръгваха към моята Копривка, бременна с първото си дете. Бях я изоставил когато все още отрастваше с Моли, за да се подчиня на спешния призив на своя крал. А сега я бях оставил да роди сама първото ми внуче, по повеля на Шута. Как ли се справяше Сенч? Беше ли се предал на старостта и замъгления се старчески ум? Има времена, когато въздаването на мъст за мъртвите изглежда твърде висока цена за изоставянето на живите.

Таях подобни размишления за себе си. Страховете ми от Умението си оставаха. Натискът, който бях усещал в Келсингра, бе намалял, но живият кораб под краката ми бе едно непрестанно жужене на разум срещу стените ми. Скоро, обещах си. Дори един кратък контакт Умение можеше да предаде много повече от ситните букви в свитъка на крачета на куриерска птица. Скоро.

 

 

Веднъж, когато бяхме пристанали за нощта, Скели стана от масата, взе лък и колчан от каютите на екипажа и излезе безшумно на палубата. Никой не помръдна, докато не чухме вика й:

— Ударих речна свиня! Прясно месо!

Последва суматоха на палубата и енергичната работа с прибирането на мъртвото животно. Заклаха го на калния бряг.

Тази вечер пирувахме. Екипажът накладе огън, хвърляха зелени клони и печаха късове свинско в пламъците и пушека. Прясното месо повиши настроението на екипажа и Настойчивост беше доволен, че го закачат като един от своите. След като се наситихме, готварският огън стана празничен и прогони тъмнината и хапещите насекоми. Лант отиде да събере дърва и се върна с наръч рано разцъфнали лози с пищни цветове. Спарк напълни шепите на Амбър с няколко от тях и се увенча с изплетено от тях венче. Хенеси подхвана неприлична песен и екипажът запя с него. Усмихвах се и се стараех да се преструвам, че не съм нито професионален убиец, нито баща, скърбящ за загубата на детето си. Но да се включа в простоватото им шумно забавление приличаше на измяна към Пчеличка и как бе свършил малкият й живот.

Когато Амбър сподели, че е уморена, уверих Спарк, че трябва да остане с Лант и Нас и да се порадва на вечерта. Поведох Амбър по калния бряг до грубата въжена стълба, метната от борда на Тарман. За нея беше усилие да се изкатери по хлабавите стъпенки с дългите си поли.

— Не би ли било много по-лесно ако зарежеш преструвката, че си Амбър?

Тя се добра до палубата и оправи полите си.

— И коя преструвка да избера тогава?

Както винаги, такива думи ме жегваха болезнено. Беше ли Шутът всъщност само поредната преструвка, въображаем приятел, измислен за мен? Сякаш чул мислите ми, той каза:

— Познаваш ме повече от всеки друг, Фиц. Дал съм ти толкова от истинската си същност, колкото смея.

— Хайде — подканих го и го прихванах за равновесие, докато двамата смъкнем калните си обувки. Капитан Лефтрин с право държеше палубата да се поддържа чиста. Изтърсих калта от обувките през борда и ги понесох, докато водех Шута към кабината. От брега внезапно доехтя гръмък смях. Вихър искри се надигна в нощта, щом някой хвърли ново дърво в буйния огън.

— Добре е за тях да имат малко забавление.

— Да. — Детството бе отнето и на Спарк, и на Настойчивост. Дори за Лант нямаше да е зле един прозорец веселба в постоянната стена на меланхолията му.

Слязох до камбуза, за да запаля фенер. Когато се върнах в каютата, Шутът вече бе смъкнал натруфената рокля на Амбър и беше в по-простичкото си облекло. Беше избърсал с парцал боята, оформяща лицето на Амбър, и се обърна към мен със старата си усмивка на Шута. Но на светлината на фенера следите от изтезанието му все още се виждаха на лицето и ръцете му като сребристи нишки на светлата му кожа. Ноктите му бяха пораснали — дебели и къси. Усилията ми в изцеряването и драконовата кръв, която бе поел, бяха помогнали за възстановяването на тялото му повече, отколкото бях смеел да се надявам, но той никога повече нямаше да е онзи, който беше някога.

Но това беше вярно за всички ни.

— За какво въздишаш?

— Мислех как това е променило живота на всички ни. Бях… Бях на път да бъда добър баща, Шуте. Мисля. — Да, като изгаряш трупове на убити пратеници нощем. Чудесно преживяване за отрастващо дете.

— Да. Добре. — Той седна на долната койка. Горната беше грижливо изпъната. Другите две койки, изглежда, служеха за склад за обилния гардероб, който той и Спарк бяха помъкнали със себе си. Въздъхна, а след това призна: — Имах още сънища.

— О?

— Важни сънища. Сънища, които изискват да бъдат разказани на глас или записани.

Изчаках.

— И?

— Трудно е да опиша натиска, който изпитва човек да сподели важни сънища.

— Искаш ли да ми разкажеш за тях? Може би Лефтрин и Алайз имат перо, мастило и хартия. Бих могъл да ти ги запиша.

— Не! — За миг закри устата си, сякаш взривният му отказ беше издал нещо. — Разказах ги на Спарк. Беше тук, когато се събудих в ужасно състояние, и й казах.

— За Унищожителя.

Той помълча за миг. След това каза:

— Да. За Унищожителя.

— Чувстваш се гузен за това ли?

Той кимна.

— Ужасно бреме е да натовариш с него някой толкова млад. Тя вече прави толкова много за мен.

— Шуте, не мисля, че трябва да се притесняваш. Тя знае, че аз съм Унищожителя. Че сме на път да унищожим целия Клерес. Твоят сън просто повтаря онова, което всички знаем.

— Това, което знаем всички — повтори глухо. — Да. — И рязко добави: — Лека нощ, Фиц. Спи ми се.

— Лека нощ, тогава. Надявам се сънищата ти да са спокойни.

— Надявам се да не сънувам изобщо — отвърна той.

Чувството беше странно — да стана и да го оставя там, като взема фенера. Да оставя Шута в тъмното. След като вече винаги беше в тъмнина.