Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (9)

9.

— Добро утро, Мауро. Надявам се да не съм те събудила с настойчивостта си.

— В никакъв случай, графиньо. Обикновено ставам рано.

Едва бе успял да дремне два часа. Когато се върна, не заспа веднага и призори вече беше буден, опрял глава върху кръстосаните си на възглавницата ръце, втренчил поглед в нищото, докато в съзнанието му се трупаха спомени и усещания. Кучета, лаещи в далечината, разлят по пода шоколад, винаги непредвидимият Нико, лишеното от миловидност лице на Фауста Калеха, очертанията на един антилски остров, едно неродено дете.

Така че когато Сантос Уесос влезе в стаята преди осем, той беше с отворени очи.

— Госпожа свекървата на господарката Мариана праща известие, че иска да ви види, господарю. В къщата й на улица „Лас Капучинас“ възможно по-скоро.

Пристигна към девет, когато слугините изнасяха нощните гърнета и във въздуха отекваше камбаненият звън на близките църкви.

Висока и болезнено слаба, с бяла коса, сресана извънредно грижливо, Урсула Ернандес де Сото-и-Вилялобос го прие в кабинета си, облечена в черна дантела, с камея на шията, крушовидни перли на ушите и монокъл, висящ на златна верижка върху сухата й гръд.

— Закусил ли си, драги? Аз току-що изпих атолето^[1] си, но веднага ще наредя да ни качат още.

Той отказа предложението, под предлог, че е закусил обилно, макар че не беше сложил залък в устата си. Бе изпил само едно кафе, защото стомахът му беше свит на топка.

— Заради възрастта вече спя все по-малко — продължи графинята, — а това е добре дошло за много неща. Докато младите госпожици още са в обятията на Морфей, аз вече отидох на църква, уредих няколко фактури и те известих да дойдеш. И предполагам, се питаш за какво.

— Така е, особено като се има предвид, че само преди няколко часа се разделихме.

Винаги се отнасяше към нея с изключителна любезност и уважение, но никога не се бе чувствал по-долу стоящ в присъствието й. Никога не бе изпитвал страхопочитание пред характера и потеклото на вдовицата на именития Бруно де ла Гарса-и-Роел, наследница по право на благородническата титла, която крал Карлос III бе дал на дядо му в замяна на няколко хиляди сребърни реала. Титла, която като всички останали, предоставени по време на вицекралството, бе пометена с един замах от законите на новата Република Мексико след независимостта и с която графинята упорито отказваше да се раздели.

— Ето ме — добави той, като се настани в едно кресло, — готов да те изслушам.

Възрастната жена се прокашля и провери с тънките си като вейки пръсти дали камеята е на мястото си, сякаш искаше да се подготви, за да придаде нотка тържественост на думите си. Зад гърба й огромен фламандски гоблен изобразяваше пъстра военна сцена с кръстосани оръжия, с брадати войници, изпълнени с войнствен плам, и няколко обезглавени маври. Върху останалите стени се виждаха маслени портрети на прадедите й: внушителни военни, окичени с ордени, и царствени дами от старо потекло.

— Знаеш, че те ценя, Мауро — каза тя накрая. — Въпреки различията ни, знаеш, че те ценя. И те уважавам, защото принадлежиш към онази порода велики предприемачи в Нова Испания, които допринесоха за развитието на икономиката на страната ни по време на колонията. С огромните си капитали те дадоха тласък на промишлеността и търговията, създадоха работа за хиляди семейства и изградиха палати и селища, приюти, болници и безброй благотворителни начинания.

Какво целиш, вещице, с тази реч? — помисли си той. Остави я обаче да говори.

— Умен си като предшествениците си, макар че, за разлика от тях, не те влекат набожните дела, нито ходиш често на църква.

— Аз имам вяра единствено в себе си, скъпа Урсула, но и нея започвам да губя. Ако вярвах в Бог, никога нямаше да вляза в този бизнес.

— И също като тях си упорит и амбициозен — продължи тя, все едно че не беше чула еретичните му думи. — Никога не съм се съмнявала в това, още от деня, в който те видях за пръв път. Затова разбирам напълно решението ти да заминеш. И го приветствам. Но според мен снощи ти не ни каза цялата истина.

Прие предизвикателството, без да трепне нито един мускул на лицето му. С кръстосани крака, облечен със скъп костюм от манчестърско сукно, в тон с положението му. Стомахът му обаче се сви на топка. Явно беше научила. Свекървата на дъщеря му беше научила за фалита му. По някакъв начин, на някое място, някой го беше разкрил. Може би недискретен слуга бе подочул нещо, може би някой познат на Андраде си бе развързал езика. Да ги вземат мътните.

— Знам, че не напускаш Мексико заради вътрешните конфликти в тази обезумяла страна, нито защото среброто в мините ти намалява. До днес са ти давали много добри печалби, а и кладенците не пресъхват за един ден. Това дори аз го знам. Ти заминаваш по съвсем друга причина.

Мариана щеше да стане мишена на нагли погледи всеки път, когато излезеше на улицата, Нико никога нямаше да се задоми и щеше да се превърне в жалко посмешище, когато брачният договор бъдеше анулиран; падението на семейството щеше да стане апетитна тема за разговор във всички богаташки къщи, на всички сбирки и във всички кафенета. Дори свирепите войници от фламандския гоблен като че бяха преустановили за миг схватката си с неверниците, за да го погледнат, вдигнали мечове и с присмех в очите. „Ето че се провали, испанецо“, сякаш му казваха те.

С неимоверни усилия успя да запази самообладание.

— Не знам каква причина имаш предвид, скъпа графиньо.

— Собствената ти дъщеря ми я подсказа.

Свъси вежди със смесица от недоверчивост и любопитство. Невъзможно. По никакъв начин. Беше невъзможно Мариана да е признала на свекърва си това, което той толкова старателно искаше да скрие. Никога нямаше да го предаде по този начин. Освен това беше достатъчно предпазлива, за да й се изплъзне неволно от устата нещо толкова сериозно.

— Снощи, когато се връщахме с каретата ми заедно с нея и с твоя пълномощник, тя каза нещо, което ме накара да се замисля. Напомни ми, че макар от толкова години да живееш от тази страна на океана, ти продължаваш да си испански гражданин.

Разбира се. Въпреки че от толкова години живееше в Мексико, никога не бе поискал да си смени гражданството. Нямаше конкретна причина — не се хвалеше с произхода си, нито криеше положението си. Независимо дали щеше да има паспорт от една или друга страна, всички знаеха, че е испанец по рождение и той приемаше това, въпреки че вече нищо не го свързваше с далечната му родина.

— Ти наистина ли мислиш, че това има нещо общо с намеренията ми?

В тона му имаше лека нотка на агресивност, но възрастната жена не се смути.

— Сигурна съм. Много добре знаеш, че Хуарес прекрати плащането на външния дълг, а това е в ущърб на Испания. Също на Англия и Франция, но най-вече на Испания.

— Но мен този дълг изобщо не ме засяга, както можеш да предположиш.

— Прав си, самият дълг не те засяга, но последиците от неплащането му може би. Чух да се говори, че не е изключено Испания да предприеме някакви мерки, някакъв вид наказание, дори да реши да нахлуе отново в бившето си вицекралство. Да поиска да го завладее отново.

Той рязко я прекъсна:

— Урсула, за бога, как може да ти хрумне подобна небивалица?

— И като последица — продължи графинята, като вдигна ръка, призовавайки го към търпение и внимание — тези проклети либерали, които ни управляват, като нищо може да се отнесат враждебно към вас, испанските поданици, които живеете тук. Това вече е правено преди. Имаше три заповеди за прогонване на испанците, пропъдиха ги всички извън страната за четири дни. С очите си видях как се разделят цели семейства, как се унищожават имущества…

— Това беше преди трийсет години, преди Испания да приеме окончателно независимостта на страната. Много преди да дойда в Мексико, разбира се.

Действително нещата стояха така. Испанската корона бе признала новата мексиканска нация след кръвопролитна война за независимост в продължение на дълги години: от „вика от Долорес“ на отец Идалго^[2] до Договора за мир и приятелство от 1836 година. Оттогава се бе установила политика на помирение между старата метрополия и младата република, за да се превъзмогне онова вечно взаимно недоверие, което още от началото на колонията съществуваше между креоли^[3] и испанци. За креолите испанците бяха в продължение на векове шайка алчни, горделиви и тиранични самохвалковци, които идваха да отнемат богатствата и земите им. Испанците считаха креолите за по-нисши поради самия факт, че са родени в Америка, обвиняваха ги, че са лениви и непостоянни, чудовищно разточителни и любители на безделието и насладата. Въпреки това, като братя и сестри, каквито в крайна сметка бяха, в течение на годините живееха врата до врата, влюбваха се помежду си, празнуваха безброй сватби, раждаха хиляди общи деца, оплакваха покойниците си и това неминуемо оставяше отпечатък върху живота и на едните, и на другите.

— Всичко може да се върне, Мауро — настоя тя. — Всичко. Дано да стане. Дано да се върне старият ред и отново да бъдем вицекралство.

Най-после напрегнатите му мускули се отпуснаха; той се изсмя, изпитвайки върховно облекчение.

— Урсула, ти си ужасно носталгична.

Всеки път, когато графинята се връщаше към спомените си от времето на колонията, всички около нея изтръпваха. Заради непоправимата закостенялост на възгледите й, както и защото можеше с часове да се рови в свят, който за мексиканците вече от петдесет години бе престанал да съществува. В този момент обаче той нямаше нищо против тя да продължи да се възторгва от имперските си мечти. Важното беше, че графинята не знаеше нищо за банкрута му и той беше спасен. Чист. Невредим. Дори не й минаваше през ума истинската причина, беше убедена, че желанието му да замине, се дължи на предполагаемия му опит да избяга от една хипотетична политическа мярка, която вероятно никога нямаше да се осъществи.

— Грешиш, Мауро.

Взе с костеливата си ръка табакерата от злато и скъпоценни камъни, той й поднесе огънче.

— Изобщо не съм меланхоличка — продължи тя, като изпусна дима през едното ъгълче на устата си, — но признавам, че съм жена от друго време и никак не харесвам това, в което живеем. От друга страна, съм практична, особено що се отнася до пари. Известно ти е, че откакто мъжът ми умря преди трийсет и две години, аз управлявам семейните фабрики за пулке^[4] в Тлалпан и Ксочимилко.

Разбира се, че му беше известно. Ако не знаеше, че финансите на графинята са солидни, и ако не се беше уверил предварително в чудесното състояние на плантациите с магуей извън града и на магазините за пулке в столицата, нямаше да приеме толкова охотно женитбата на Мариана със сина й Алонсо. Тя също знаеше това. Несъмнено и двамата бяха спечелили от този брак.

— Затова — продължи тя — реших да ти поискам една услуга.

— Всичко, което е във възможностите ми, както винаги…

— Искам да ти дам малко пари. Да ги вложиш в Куба.

Тонът на гласа му беше рязък и категоричен.

— В никакъв случай.

Тя се престори, че не го е чула.

— Където вложиш твоите пари, вложи и моите — настоя тя. — Имам ти доверие.

В този момент, точно когато той щеше да повтори категоричния си отказ, дойде Мариана — с широка тънка дреха, прикриваща изпъкналия й корем, с полуразрошена коса, с леко небрежен домашен вид, който подсилваше естествената й прелест.

— Току-що се събудих. Казаха ми, че разговаряте отрано. Добро утро.

— Просто му съобщих новините — прекъсна я свекърва й.

Докосна с устни бузата на баща си.

— Чудесна идея, нали? Семействата ни — свързани в общо начинание.

После морно се отпусна на един диван от тъмночервено кадифе, докато той я гледаше объркано.

— В Куба ще бъдеш привилегирован — продължи графинята. — Островът все още е част от короната и пред теб, като чистокръвен испанец, ще се отворят много врати.

— Не е добра идея да взема парите ти, Урсула — отново отказа той. — Благодаря ти за доверието, но отговорността е твърде голяма. Може би по-късно, когато се устроя там.

Възрастната жена се изправи, опирайки се на ръкохватките на креслото. Сякаш не го беше чула, тя се отправи към масата от балсамово дърво, която използваше за работно място. Върху нея, под закрилата на огромно разпятие от слонова кост, имаше купища документи и счетоводни книги, които свидетелстваха, че освен с благотворителната си дейност и потъналите в прах спомени, тази жена се занимава и с делови въпроси. Докато ровеше в книжата, тя каза, без да го погледне:

— Можех да постъпя като много мои познати — да изнеса парите си от Мексико и да ги вложа в Европа, в случай че положението в тази безумна страна се влоши още повече.

Той се възползва от момента, в който тя беше с гръб към тях, и хвърли бърз поглед към дъщеря си. Вдигна рамене и ръце с въпросителен жест, с израз на безпокойство на лицето си. Мариана само допря пръст до устните си. Мълчи, казваше му тя.

— Никога не съм била склонна към рисковани спекулации — продължи графинята все още с гръб към тях, — защото доходите от производството на пулке винаги са били солидни. Агавето се отглежда лесно, извличането на сока е просто, ферментира от само себе си и всички го консумират денонощно, както индианците, така и християните. А продажбата на бутилирано пулке също ни носи добри печалби.

Тя се обърна, изглежда, бе намерила това, което търсеше: няколко обемисти кожени кесии, които му подаде. През това време Мариана седеше все така на дивана, поглаждайки корема си, сякаш този въпрос изобщо не я интересуваше.

— От години спестяваме от печалбите, но при съществуващото положение в страната не намирам начин да ги оползотворя. Затова искам да ти дам част от тях. Като свекърва на дъщеря ти и като бъдеща баба на детето, което двамата със сина ми са заченали, те моля да вложиш тези пари. С една дума, като член на семейството ти.

Той отказа, като завъртя енергично глава. Тя продължи с настойчивостта на парен чук.

— С печалба и за теб, разбира се, както веднъж те чух да казваш, че си правил в мините си. Доколкото знам, обичайният дял при вас е една осма.

— Обикновено се дава една осма, разбира се, но това няма нищо общо с мините. Това е съвършено различен въпрос.

— Дори да е така, предлагам ти двойно повече заради усилията, заради посредничеството. Една четвърт от печалбите, които ще получиш от парите ми, ще бъде за теб.

Двамата не отстъпваха — тя настояваше, той отказваше. Накрая се намеси Мариана. Подхвърли просто така, между другото, сякаш не осъзнаваше сериозността на случващото се:

— Защо не приемеш, татко? Ще окажеш голяма услуга на Урсула. И за теб е чест, че тя ти има такова доверие. — После се прозя и добави небрежно: — Сигурна съм, че ще успееш да ги вложиш с голяма печалба. Ако всичко потръгне добре, после може да има още.

Той я погледна сащисан, а възрастната жена се усмихна с лека ирония.

— Ако трябва да съм напълно откровена, Мауро, истината е, че в началото ме интересуваше много повече зестрата на дъщеря ти, отколкото красотата и добродетелите й. Но след като я опознах, осъзнах, че освен значителния й финансов принос за семейството, както и че направи сина ми щастлив, Мариана е умна жена също като теб. Както виждаш, вече се е загрижила да създаде финансов съюз между семействата ни. Ако не беше тя, може би нямаше да ми хрумне да ти поискам тази услуга.

Точно тогава се появи един слуга, извини се и заразказва задъхано на домакинята за някакво домашно произшествие в дворовете или кухнята. Дойдоха още двама с още съображения и обяснения и графинята излезе в галерията, мърморейки.

Той се възползва от отсъствието й, изправи се и застана пред Мариана.

— Как изобщо ти хрумна подобна глупост — процеди той.

Въпреки напредналата си бременност и привидната си сънливост, тя стана от дивана чевръсто и хвърли бърз поглед, за да се увери, че свекърва й не им обръща внимание, заета да раздава заповеди на прислугата с обичайния си властен тон.

— За да започнеш новия си живот подсигурен. Нима мислеше, че ще те оставя да заминеш без никаква финансова опора?

Сърцето му се късаше, че ще разочарова дъщеря си, но беше твърдо решил да напусне двореца на графинята с празни ръце.