Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (56)

56.

Със септември дойде и първият му гроздобер и с него винарската изба се изпълни с живот. През постоянно отворената порта на оградата влизаха и излизаха каруци, превозващи сока от гроздето, минало през пресите; земята беше постоянно мокра и въздухът ехтеше от хиляди гласове и стъпки.

Беше изминала една година, откакто облечените в черно американки бяха дошли неочаквано в къщата му в Мексико, която някога беше негова, но вече не, за да го уведомят за разорението му и да отклонят пътя му към едно несигурно бъдеще. Когато обръщаше поглед назад обаче, понякога му се струваше, че между онова минало и настоящето бяха изминали няколко столетия.

Въпреки задръжките, които имаше в началото, все пак именно парите на графинята му помогнаха да направи първите стъпки, за да вдигне на крака наследството на семейство Монталво. Това, което възрастната графиня искаше в крайна сметка, беше една добра инвестиция и той беше готов да й изплати печалбата, когато дойдеше моментът. Мариана, от своя страна, го подкрепи от разстояние. „Забрави, че отново ще бъдеш този, който беше; опитай се да погледнеш към други хоризонти. Докъдето и да стигнеш, знай, че тук ние ще се гордеем с теб.“

Тадео Карус умря три дни след крайната дата на онзи първи четиримесечен срок, който Мауро не успя да спази. Противно на заплахите на лихваря, синът му Димас не разруши до основи къщата; не счупи дори една плочка или стъкло. Една седмица след мизерното погребение на своя родител и за учудване на цялата столица той се настани в някогашния дворец на стария граф Регла със сакатата си ръка и кльощавите си кучета, готов да се засели за постоянно в новия си имот.

В края на октомври започна връзката на Мауро Лареа с „Хармония“, между лозята и неговия вътрешен мир. През декември потърси работници. През януари обяви засаждане. През февруари дните започнаха да стават по-дълги. Март дойде с дъждовете, а през април зеленината започна да напира. Май изпълни белезникавите земи с нежни лозови леторасли. През юни започна резитбата. През лятото повдигнаха лозовите пръчки от коренищата, за да могат гроздовете да се проветряват и да се избегне допирът им до нагорещената земя. А през август Мауро присъства на чудото на зрелия плод.

Докато погледът му се изпълваше от белите хълмове, набраздени от редовете лозови стъбла, малко по малко започна да получава първите си уроци за отделните фази и за стогодишните методи на отглеждане на грозде. Научи се да разпознава болестите; да различава дните, в които сухият и страшен източноафрикански вятър нарушаваше спокойствието на лозята, от тези, в които духаше влажният и благодатен западен вятър, идващ откъм Атлантика. И със смяната на сезоните, работата и ветровете търсеше съвети и се учеше. Слушаше старците, надничарите, търговците. С някои споделяше нарязан тютюн във вечните кръчми, в гостилниците и в дюкяните. С други сядаше под сянката на някоя асма и ги слушаше, докато бъркаха гаспачо. Понякога, много рядко, само когато се нуждаеше от отговори или го обземаха колебания, се наслаждаваше на звуците на пиано и на искрящи кристални чаши в салоните на големите винарски фамилии.

Очите, които в продължение на десетилетия се бяха движели в подземния мрак, се приспособиха към дългите часове на ярка слънчева светлина. Ръцете, които копаеха в недрата на земята, за да търсят сребърни жили, сега се пъхаха между лозовите пръчки, за да опипат наедряването на гроздовете. Умът му, който винаги гъмжеше от множество амбициозни проекти, сега се беше спрял твърдо на една-единствена цел, точна и ясна — да възстанови разрухата и да започне наново.

Купи си арабски кон, с който обикаляше просеки и пътеки, възстанови силата на пострадалата си в манастира ръка, пусна си гъста брада и прибра две изгладнели кучета, които се навъртаха наоколо. Въпреки че понякога ходеше в казиното, за да си поговори с Мануел Исаси, по-голямата част от времето си прекарваше в пълно уединение и тишина, към които бързо се приспособи. Превърна старата къща в „Хармония“ в свой дом, след като затвори голямата къща на улица „Торнерия“, а когато настъпиха горещините, често спеше на открито, под същия небосвод, осеян с блестящи точки, който на други географски ширини приютяваше присъствия и образи, за които продължаваше да тъгува. Свикна да живее с други светлини, с други ветрове, с други луни и малко по малко превърна в свой този кът от Стария свят, към който никога не беше предполагал, че ще се върне.

В тази предпоследна сутрин на гроздобер стоеше в изпълнения с глъч двор, обърнат с гръб към вратата, с навити ръкави на ризата, с ръце на кръста и с разрошена от постоянното сноване напред-назад коса. Слушаше внимателно обясненията на възрастния надзирател, някогашен работник на дон Матиас, който сега работеше за него. По средата на едно изречение за броя на натоварените каруци, които влизаха, надзирателят погледна над рамото му и внезапно млъкна. Чак тогава той се обърна.

Бяха минали повече от девет месеца, откакто Соледад си беше тръгнала от Херес и от неговия живот. Останала сама, без мъжа си, тя вече нямаше нужда да се крие близо до устието на Дуеро или в Ла Валета, или пък в някой уединен френски замък. Затова постъпи по най-простия и разумен начин — върна се в Лондон, в своя свят. И това беше съвсем естествено. Дори не успяха да се сбогуват в онези неспокойни дни на печал и тревоги след смъртта на Едуард Клейдън; той получи само една от безличните любезни картички с черни ивици по края, каквито бе изпратила на своите познати и приятели в израз на благодарност за съболезнованията. Два-три дни след това, с вярната си прислуга, с багажа си и с мъката си, Соледад просто си бе тръгнала.

Сега тя вървеше към него с характерната си грациозна походка, оглеждайки се наоколо и наблюдавайки суетенето на работниците около бъчвите с гроздов сок — старата изба се връщаше към своя блясък. Последния път, когато Мауро я видя, беше облечена в черно от главата до петите и плътен воал покриваше лицето й. Беше на заупокойната служба в „Сан Маркос“. Стоеше до своя приятел Мануел Исаси и членовете на винарските кланове, към които някога бе принадлежала. Той застана далече от нея, сам в дъното на църквата, прав и с превръзка на ръката. Не говореше с никого. След като свещеникът произнесе финалното Requiescat in pace^[1], си тръгна веднага.

Благодарение на ловкостта на доктора целият град бе убеден, че старият английски търговец е починал в собственото си легло от естествена смърт. Демоничната дума „самоубийство“ не бе спомената никога. Инес Монталво не присъстваше на това последно сбогом. По-късно той разбра за преместването й в някакъв манастир в Кастилия, за който не бе споменала на никого.

От дълбокия траур сега Соледад бе минала на светлосива рокля от кретон с копчета отпред. Вече не носеше воал, а семпла елегантна шапка. Застанаха един срещу друг, без да се докосват — не се доближиха и на половин педя повече от стриктно допустимото. Тя стискаше дръжката от слонова кост на слънчобрана си. Той, от своя страна, не промени позата си, въпреки че стомахът му се бе свил на топка, а сърцето му биеше до пръсване.

За да забрави тази жена, споменът за която го пронизваше при всяко вдишване, за да пропъди носталгията, която се забиваше като копие в душата му, минният предприемач се беше отдал изцяло на работата си. Дванайсет, тринайсет, четиринайсет часа, докато паднеше изтощен от умора в края на деня. Работеше, за да спре да изравя от паметта си моментите, които бяха прекарали заедно, за да не си представя какво би било да си даряват взаимно топлина в зимните нощи или да се любят бавно, на отворен прозорец, през пролетните утрини.

— Чух, че тази година реколтата е чудесна — каза Соледад.

Така изглежда — можеше да й отговори. — И въпреки че ветровете бяха големите съюзници на това чудо, както ти си ме учила, вложих всичките си сили, за да им окажа съдействие. След като най-безразсъдно пратих по дяволите мадридските купувачи и загубих всичко, което оставих в Мексико, реших да не се връщам. Но ако ме попиташ защо, страхувам се, че нямам отговор. Може би от чисто малодушие, за да не се налага да се върна отново към това, което бях някога. Или с надеждата да се заема с нещо ново, когато вече смятах всички битки за загубени. Или може би за да не се откъсвам от тази земя, на която във всеки момент, във всеки звук, във всяка миризма и във всяко кътче присъстваш ти.

— Добре дошла, Соледад — бе единственото, което каза.

Тя отново извърна глава, наблюдавайки суетнята наоколо. Или само така изглеждаше.

— Приятно е да видиш това отново — промълви Сол.

Мауро също хвърли разсеян поглед наоколо, без определена цел. Вероятно и двамата се опитваха да спечелят време, докато най-после той направи първата стъпка.

— Надявам се, че всичко е приключило благополучно.

Тя повдигна рамене с присъщата си естествена грация. Същите очи на красива кобила, същите скули, същите дълги ръце. Единственото нещо, което забеляза, че е различно, бяха пръстите й и по-специално един от тях. На безименния й пръст на лявата ръка липсваха двата пръстена, които преди удостоверяваха брачната й връзка.

— Претърпях доста значителни загуби — каза Сол, — но накрая успях да се измъкна от кашата от лъжи и измами, която бях забъркала, преди Алан да се върне от Хавана. Оттогава, както бях предвидила, насочих интереса си единствено към шерито.

Той кимна с разбиране, въпреки че не това го интересуваше най-много._ Как си ти, Сол? Как се чувстваш, как живя тези месеци далече от мен?_

— Иначе съм добре — добави тя, като че ли беше прочела мислите му. — Бях заета с бизнеса и грижите около дъщерите ми и това ми помогна да понеса по-леко отсъствието на мъртвите и на живите.

Той сведе глава и прокара мръсната си ръка по врата и тила си, като се питаше дали това отсъствие не включва случайно и него.

— Брадата ти стои добре — продължи тя, сменяйки тона и темата на разговора. — Но мисля, че си заприличал на дивак.

В ъгълчето на устните й той долови следа от онази толкова характерна за нея ирония, въпреки че тя имаше право. Лицето, ръцете и гръдта му, силно загорели от постоянния живот в лозята под лъчите на неумолимото слънце, потвърждаваха думите й. Полуразкопчаната му риза, тесният панталон, който носеше, за да се движи по-свободно, и старите му изкаляни ботуши също не помагаха да разпръснат това впечатление.

— Само за минутка, приятелю…

Плешив мъж с очила с позлатени рамки се приближи към тях с бърза крачка, забил поглед в някакви книжа. Тъкмо щеше да продължи, когато я видя.

— Извинете, госпожо — каза смутено. — Съжалявам, че ви прекъсвам.

— Изобщо не ни пречите — отговори сърдечно тя, докато той целуваше ръката й.

Значи, това е тя — помисли си Елиас Андраде, наблюдавайки я скришом. — Отново е тук. Ах, тези жени. Сега започвам да разбирам.

Извинявайки се с неотложните си задачи, той побърза да се отдалечи.

— Моят пълномощник и приятел — й обясни Мауро, докато го гледаха в гръб как се отдалечава. — Прекоси океана, за да ме намери и да ме убеди да се върна, но тъй като не успя, засега остава с мен.

— А синът ти и Сантос Уесос? Някой от тях върна ли се? — попита Соледад.

— Нико е в Париж. Неотдавна дойде да ме види и след това замина за Севиля, за да търси някакви барокови картини за свой клиент. Противно на песимистичните ми прогнози, нещата му вървят добре. Има съдружник, мой стар познат, и търгуват с антики. Безброй пъти се влюбва и разлюбва. Сантос се установи в Сиенфуегос. Ожени се за мулатката Тринидад и вече им се роди дете. Според мен са го заченали под покрива на нашия добър доктор.

Женският смях прозвуча като звук от камбанка сред суматохата от мъжки гласове и тела, от тежък труд и пот. След това тя смени тона и темата.

— Научи ли нещо за Густаво и жена му?

— Директно от тях не, но от кубинския си приятел Калафат знам, че още са заедно.

Тя млъкна за момент, сякаш се колебаеше.

— Писах на братовчед ми — каза накрая. — Едно дълго писмо с молба за прошка от мое име и в памет на нашите родители.

— И?

— Никога не отговори.

Отново настана мълчание, докато работниците продължаваха да сноват наоколо, заети със своите задачи и грижи. За няколко мига между двамата изплува сянката на мъж с безизразни очи. Същият, който бе построил въздушни замъци, пометени безмилостно от суровия вятър на живота; който се бе вкопчил в една щека за билярд, търсейки последно и дръзко решение на това, което никога нямаше да се върне.

Соледад наруши тишината.

— Няма ли да влезем?

— Разбира се, извинявай.

Съвземи се, глупако — заповяда Мауро на себе си, отдръпвайки се от тъмната дървена врата, за да й направи път, като бършеше безуспешно ръцете си в крачолите на панталона. — Внимавай с тези маниери, след толкова години далече от хората ще си помисли, че си се превърнал в животно.

Винарната ги посрещна с благоуханната си сянка, която накара Соледад да притвори очи и да поеме въздух с носталгична жажда. Гроздов сок, дърво, очакване на готовото вино. Той използва краткия миг, за да й се полюбува. Жената, която нахлу в живота му в един есенен ден и която той мислеше, че никога повече няма да види, отново беше тук, за да се срещне със света, в който бе израснала.

Тръгнаха в хладния полумрак между редиците от накамарени бъчви. Дебелите варосани стени с височината на катедрала спираха предобедната топлина; петната от мухъл близо до пода говореха за постоянна влага. Размениха няколко незначителни думи, стъпвайки по пръстения под. До тях достигаха приглушените звуци от суетнята наоколо.

— Добре е, че не е валяло досега. В Лондон беше ужасно горещо през юли.

— Изглежда, че солерите на дядо ти обещават великолепно вино.

Докато в един момент и двамата млъкнаха. Накрая, поглеждайки отново към пръстения под и разравяйки го с върха на обувката си, Мауро се осмели:

— Защо се върна, Соледад?

— Да ти предложа отново да обединим пътищата си — отговори тя.

Спряха.

— Английският пазар е пълен с непочтена конкуренция — добави тя. — Австралийски херес, италиански херес, дори херес от Кабо, за бога. Заместители, които подриват престижа на вината от тази земя и затрудняват търговията с тях. Абсолютно безобразие.

Мауро Лареа се облегна на една от старите бъчви, боядисани в черно, и скръсти ръце на гърдите си със спокойствието на човек, който е мислел, че е загубил всичко, със зареденото с надежда търпение на някого, който вижда как през една врата, която е мислел за затворена, се процежда ивица светлина.

— И какво общо има това с мен?

— Сега, след като си решил да станеш винопроизводител, вече си част от този свят. И когато в него избухват войни, всички се нуждаем от съюзници. Затова идвам да те помоля да воюваме заедно.

По гърба му полазиха тръпки. Тя отново искаше да бъдат съучастници, другари, да се борят всеки със собственото си оръжие: тя — с безпогрешната си интуиция, той — със своята непоколебима решителност, за да се изправят рамо до рамо пред нови заплахи и пред нови предизвикателства.

— Чух, че пощенските услуги от Великобритания са изключително ефикасни — подхвърли той. — Може би поради близостта с Гибралтар.

Тя премигна неразбиращо.

— Искам да кажа, че можеше да ми предложиш търговски договор и с писмо.

Соледад протегна ръка към друга от големите бъчви и Мауро я проследи с поглед. Тя я докосна разсеяно с върха на пръстите си, докато най-накрая набра смелост, за да разкрие своята истина ясно и без заобикалки.

— Бог ми е свидетел, че през тези месеци се борих с всички сили със самата себе си, за да те прогоня от главата си. И от сърцето си.

Чувайки дрезгавия глас на надзирателя, работещите наоколо момчета нададоха радостни възгласи. Спираха работа, за да обядват, да избършат потта си и да отпуснат мускулите си. Затова следващите изречения на Соледад Монталво се загубиха сред шума на захвърлените инструменти и енергичните мъжки гласове, издаващи вълчи глад.

Само няколко думи останаха да се реят между високите сводове, пропити с мирис на отлежало вино и на пресен гроздов сок. За Мауро обаче те бяха достатъчни, за да долови веднага смисъла на казаното. Тук, аз, с теб. Там, ти, с мен.

Така до редиците бъчви бе изкован съюзът между пришълеца, принуден да прекоси два пъти океана, и наследницата, превърнала се в търговка от чиста необходимост. Това, което той й каза после, което тя му отговори и което след това направиха двамата, бе въплътено в едно бъдеще, изпълнено с непрекъснато движение, и в етикетите на бутилките, които година след година излизаха от избата след този септември и на които се четеше: Montalvo & Larrea, Fine Sherry.

В тях, приглушен от стъклото, искреше плодът на белите южни земи, пропит със слънце, хармония и дъх на море, както и с копнежа и страстта на един мъж и една жена.