Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (45)

45.

Слязоха от файтоните до високата стена, която обграждаше избата. Мауро Лареа отвори вратата както и предния път — като я бутна с рамо. Ръждясалите панти изскърцаха и всички влязоха в големия двор, ограден от редица акации. Отново валеше. Мадридчаните и Соледад се криеха от дъжда под големи чадъри, шишкавият Сарко и той — под шапките си. За миг бе изкушен да й предложи ръката си, за да не се подхлъзне на мократа настилка, но се отказа. По-добре да поддържат впечатлението за една чисто делова връзка помежду им, каквато тя бе демонстрирала в началото. По-добре тя да продължи да ръководи преговорите.

Въпреки че неотдавна бе идвал тук в един слънчев и безкрайно по-спокоен ден, стори му се, че е минала цяла вечност. Що се отнасяше до останалото, всичко беше както преди. Високите лозници, които сега бяха голи и тъжни; унилите бугенвилии; празните саксии. От полусчупените керемиди се стичаха струи вода.

Соледад с нищо не показа, че тази печална картина, съвсем различна от някогашните щастливи спомени, я е развълнувала. Увита в наметката си и с глава, покрита с широка, обшита с астраган качулка, тя започна да изброява места и размери с премерени жестове и уверен глас. Еди-колко си квадратни метра площ, еди-колко си застроени квадратни метра.

— Забележете, господа, великолепната направа и качествените материали, използвани в строежа на сградите; колко просто, колко лесно би било да им се върне предишното великолепие.

От джоба на наметката извади връзка стари ключове.

— Отключете, ако обичате — заповяда тя на агента на имоти.

Влязоха в тъмни помещения, които той не бе видял предния път и в които тя се движеше като в свои води. Канцелариите — тя ги нарече писалища, — в които писарите някога са вършели ежедневните си административни задачи и в които сега бяха останали няколко пожълтели фактури, разпръснати по пода. Залата за гости и клиенти, в която имаше само два счупени стола в един ъгъл; помещенията за служителите с по-висок ранг, където липсваха дори крилата на прозорците. Накрая — кабинетът на патриарха, личното владение на легендарния дон Матиас, превърнато във воняща дупка. Нито следа от сребърните прибори за писане, от остъклените шкафове, от великолепната махагонова маса, покрита с лъскава кожа. Имаше само занемара и мръсотия.

— Във всеки случай това е дреболия. С няколко хиляди реала много бързо може да се възвърне предишният му вид. Истински важното сега предстои.

Посочи други постройки в дъното.

— Помещението за миене, работилницата за бъчви, стаята за мостри — каза тя, докато вървеше.

Поведе ги към високата сграда от другата страна на двора, където го бяха завели старите товарачи. Все така висока и внушителна, каквато си я спомняше, със същата миризма. Влага. Дърво. Вино.

— Както, предполагам, вече сте могли да забележите — добави тя, като смъкна качулката на наметката си, — избата е обърната към Атлантическия океан, за да се възползва от благоприятното влияние на морския бриз. Качеството на вината зависи до голяма степен от ветровете откъм морето, както и от умението на хората, които ги правят. Придружете ме, ако обичате.

Всички я последваха мълчаливо, докато тя продължаваше да говори и гласът й отекваше в сводовете и стените.

— Както виждате, конструкцията е изключително елементарна. Изчистеност на архитектурните форми, наследена от векове насам. Винаги над нивото на земята, с двускатен покрив, за да намали въздействието на слънцето, и с дебели стени, за да пазят хлад в помещенията.

Обхождаха бавно пространствата между бъчвите, наредени в три или четири реда едни над други.

— Великолепните солери^[1] на избата — каза тя. Извади канелката на една бъчва, вдиша аромата със затворени очи, после я върна на мястото. — В дъбовите бъчви се извършва чудото, което тук наричаме „флор“ — естествен слой от винени дрожди, който се разраства на повърхността на виното и го предпазва, подхранва го и му придава плътност. Благодарение на тях се постигат качествата, които трябва да притежават добрите вина — силни, ароматни, свежи и отлежали.

Четиримата мъже я слушаха внимателно, докато водата, която се стичаше от наметалата и чадърите, образуваше малки локви на земята.

— Предполагам обаче, че достатъчно сте се наслушали на подобни хвалебствия. Сигурно всички са се опитвали да ви продадат избата си, като са ви я представяли за най-добрата. Сега, господа, нека се съсредоточим върху това, което наистина ни интересува. Върху това, което ние сме в състояние да заложим на масата и което вие сте готови да спечелите.

Изтънчената госпожица Соледад Монталво, отгледана сред дантели, английски бавачки и неделни литургии, изисканата госпожа Сол Клейдън, движеща се между магазините на „Фортнъм енд Мейсън“, премиерите в Уест Енд и салоните в Мейфеър, сега показа другото си лице. Това на обиграна търговка, добра ученичка на мъжа си и на дядо си, наследница на духа на старите финикийци, донесли преди три хиляди години първите лозови пръчки на тази земя, която бяха нарекли Ксера и която вековете бяха превърнали в Херес.

Тонът й стана още по-категоричен и уверен.

— Известно ни е, че от седмици обикаляте лозя и изби в Чиклана, Санлукар и Ел Пуерто де Санта Мария. Дори знаем, че сте стигнали до Кондадо. Знаем също, че обмисляте сериозно няколко предложения, които, заради по-ниската цена от нашата, може би ви се струват по-привлекателни в първия момент. Позволете ми обаче да ви докажа, че сте на грешен път, господа.

Мадридчаните не успяха да прикрият смущението си, Сарко започна да се поти. А Мауро Лареа с огромно усилие запази хладнокръвие, за да не издаде изумлението си пред куража и дързостта, с която Сол говореше; пред увереността и самочувствието, с които разкриваше гордостта на една класа, на една каста, която събираше в себе си твърде различни, ала допълващи се черти. Традиция и инициатива, изисканост и безстрашие, привързаност към своето и жажда за полет. Сърцевината, същността на легендарния Херес, която едва сега той започна да оценява напълно.

— Не се съмнявам, че поради сериозния ви интерес да влезете в света на виното сте се запознали предварително и вече знаете колко сложно може да се окаже последното звено от веригата. Първото — да се превърнете в лозари, ще го постигнете, като купите качествени лози и накарате работниците да ги обработват правилно. Второто — да станете винопроизводители, също ще ви се удаде сравнително лесно, ако успеете да намерите добра изба и опитен персонал. Третото обаче — износът, е несъмнено най-труднопостижимата стъпка поради очевидни причини. Ние сме готови да ви улесним, като ви предоставим незабавен достъп до най-изгодните търговски мрежи за продажба в чужбина.

Той я наблюдаваше, застанал на няколко крачки зад останалите. Със скръстени ръце и леко разкрачени крака, без да отделя поглед от ръцете, които се движеха грациозно; от устните, които предлагаха гаранции и печалби с удивителна лекота, включвайки и него в множественото число, което непрекъснато използваше. За бога, та тя направо ги беше зашеметила, беше достатъчно човек да погледне господин Пералес и секретаря му. Размяна на фрази шепнешком, покашляния, споглеждания и красноречиви жестове. Сакото на Сарко за малко да се пръсне по шевовете при мисълта за тлъстата комисиона, която го очакваше, стига Соледад да успееше да ги притисне още малко.

— Съзнаваме, че цената на имотите е висока. Въпреки това трябва да ви уведомя, че не подлежи на договаряне. Няма да свалим нито една песета от нея.

Ако не й се бе доверил сляпо, смехът му щеше да отекне в стените и високите варосани сводове, а после ехото му да се отрази в стотиците бъчви. „Нима си се заразила от лудостта на мъжа си, скъпа Соледад?“, искаше му се да я попита. На нейно място той щеше да е готов да смъкне цената, да разгледа всяка оферта и да направи всякакви отстъпки, стига да получеше приемлива сума. В славните си времена обаче той също се бе пазарил упорито, така че веднага разпозна дръзкото предизвикателство. И затова замълча.

— Контакти, посредници, вносители, дистрибутори, търговци на едро. Самата аз съм представител на една от най-големите лондонски къщи, „Клейдън и Клейдън“, на Риджънт Стрийт. Следим внимателно търсенето, постоянно сме в течение на промените в цените, вкусовете и качеството. И сме готови да ви предоставим тези сведения. Пазарът в Англия се разширява непрекъснато, испанските вина днес представляват четиридесет процента от вноса. Има обаче мощни конкуренти, които непрекъснато се борят за своето място. Вечното порто, унгарското токайско вино, мадейрата, немските рейнски и мозелски вина, дори вината от Новия свят, които навлизат все повече на островите. И разбира се, легендарните търговци от многобройните френски райони. Конкуренцията, приятели, е жестока. Още повече за човек, който за пръв път навлиза в този колкото привлекателен, толкова и сложен свят.

Никой не се осмели да продума. А на нея съвсем малко й оставаше, за да завърши пледоарията си.

— Вече знаете каква е цената от нашия посредник. Помислете и решете, господа. А сега моля да ме извините, чакат ме и други спешни дела.

Да поспя няколко часа след една от най-тъжните нощи в живота ми например. Да разбера как е бедният ми съпруг, затворен в монашеска килия. Да намеря една мексиканка бегълка, омъжена за човек, който в даден период от живота ми заемаше важно място в сърцето ми. Да предвидя следващата стъпка на доведения ми син, който иска да ме лиши от всичко, постигнато след дълги години на усилия. Всичко това би могла да им каже Соледад Монталво, докато вървеше между редиците бъчви към изхода. Остави обаче след себе си мълчание и огромна празнина.

Тогава Мауро Лареа протегна ръка към купувачите.

— Няма какво да добавя, господа, всичко беше казано. Ако искате да се свържете с нас, знаете къде може да ни намерите.

Докато се отправяше към вратата, усети в себе си парливо чувство на неудовлетворение. Защо не се радваш, нещастнико? На крачка си да постигнеш това, което толкова желаеше, на път си да решиш проблемите си, а това сякаш не те радва.

Леко шъткане го изтръгна от мислите му. Обърна глава и се огледа наляво и надясно. На няколко метра оттам, скрит между огромните бъчви, зърна един човек, когото изобщо не очакваше да види.

— Какво правиш тук, Нико? — попита учудено.

— Убивам времето, докато баща ми благоволи да ми обърне внимание.

Беше прав. Наистина бе пренебрегнал сина си, въпреки че толкова време не се бяха виждали. Обстоятелствата обаче го притискаха, както някога го задушаваха черните води на дъното на „Три луни“, когато наводнението за малко да остави сирак момчето, което сега го укоряваше в липса на бащинска загриженост. Или като Тадео Карус, когато му определи четири месеца срок, от които вече бяха минали два.

— Съжалявам много, момчето ми, но нещата се усложниха най-неочаквано. Дай ми един ден, само един ден, за да ги оправя. После двамата ще седнем на спокойствие и ще си поприказваме надълго и нашироко. Трябва да ти кажа някои неща, които пряко те засягат, и по-добре е да разполагаме с повече време.

— Предполагам, че не ми остава друг избор. Между другото — добави той, възвърнал обичайното си добро настроение, — признавам, че ми харесва този нов обрат в живота ти. Старата Ангустиас ми каза, че сега си собственик на винарска изба. Дойдох от чисто любопитство, не знаех, че си тук. После ви видях, че сте вътре, и реших да не ви прекъсвам.

— Постъпил си разумно, моментът не беше подходящ.

— Точно това исках да ти кажа и аз.

— Какво?

— Да използваш ума си.

Той се усмихна саркастично. Синът му го съветваше да не върши глупости. Светът се беше обърнал наопаки.

— Не знам за какво говориш, Нико.

Прекосяваха двора. Вървяха бързо, рамо до рамо, дъждът продължаваше да ръми. Ако някой ги видеше в гръб, отстрани или в лице, щеше да забележи, че имат еднакъв ръст и сходна осанка. Бащата — по-солиден и як. Синът — по-гъвкав и слаб. И двамата хубави, всеки посвоему.

— Не ги изпускай.

— Все още не те разбирам.

Нито тази изба, нито тази жена.