Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (26)

26.

Когато нотариусът го заведе да види избата на улица „Муро“, той завари същата картина на занемара. Независимо от плачевната гледка и въпреки че нямаше време да влезе, това, което видя, го задоволи: голяма площ, обградена от някога бели стени, които сега бяха покрити с плесен и влага. Също не успя да стигне до лозята, но от сведенията, които му даде дон Сенен, заключи, че размерът и потенциалът им никак не са за пренебрегване. Повече пари в кесията, когато ги продаде, по-малко пречки, за да се върне в Мексико.

— Щом сте сигурен, господин Лареа, че искате да продадете незабавно всичко, първо трябва да се установи стойността на имотите — заключи нотариусът, преди да се разделят. — Смятам, че е най-разумно да се обърнете към някой посредник.

— Надявам се вие да ми препоръчате.

Ще потърся някой, който се ползва с пълното ми доверие.

— Кога ще бъдат готови документите?

— Да кажем, вдругиден.

— Тогава ще се срещнем отново след два дни.

Бяха стигнали до площад „Аренал“, където го чакаше наетият файтон. Стиснаха си ръцете.

— Ще ви чакам в четвъртък в единайсет с документите и посредника. Поздравете от мен сина на моя добър приятел, дон Антонио Фату, мир на праха му. Сигурен съм, че са ви приели като скъп гост.

Когато вече се бе настанил в купето и копитата на конете зачаткаха по паветата, той отново чу гласа на нотариуса:

— Макар че е по-удачно да се преместите от Кадис тук, докато уредите всичко. В Херес.

Той не отговори, но предложението на дон Сенен остана да се върти в ума му, докато пътуваше към Пуерто де Санта Мария в падащата вечер. Отново се замисли над него, когато прекосяваше на борда на един параход тъмните води на притихналия залив, дори реши да го обсъди с Антонио Фату, кадиския кореспондент на банката на стария дон Хулиан, в чиято разкошна къща на улица „Вероника“ беше отседнал. Този последен потомък на преуспяла династия на търговци, свързани с Америка отпреди повече от век, се бе оказал трийсетгодишен любезен мъж. Предците му бяха приемали клиентите на семейство Калафат като свои собствени клиенти и се бяха радвали на същата взаимност в Хавана. „И през ум да не ви минава да се подслонявате другаде, драги приятелю — бе казал Фату на Мауро Лареа веднага щом прочете писмото на банкера. — За нас ще бъде чест да бъдете наш гост през времето, което ще останете тук.“

— Как мина посещението ви в Херес, драги дон Мауро? — попита го на следващата сутрин домакинът му, когато останаха насаме.

Току-що бяха закусили топли мекици с шоколад под погледа на три поколения търговци, наблюдаващи ги от маслените платна, окачени на стените на трапезарията. Въпреки отсъствието на излишна показност, всичко наоколо излъчваше класа и много пари — порцеланът от Пикман, масата с бордюр с маркетри, сребърните лъжички с преплетените инициали на семейството.

Паулита, младата съпруга, се бе оттеглила дискретно под предлог, че трябва да се погрижи за някакъв домашен проблем. Беше около двайсетгодишна и имаше пълнички момичешки бузи, но се стараеше да изпълнява добре новата си роля на домакиня пред този мъж с впечатляващ вид и маниери, който сега спеше под покрива им. „Още една мекица, дон Мауро? Да кажа ли да стоплят още шоколад, още малко захар, всичко по ваш вкус ли е, какво още да ви предложа?“ Напълно различна от Мариана, винаги толкова спокойна и уверена. Но в известен смисъл му напомни за нея. Младоженка, нова къща, нов свят за една млада жена.

Две слугини надникнаха любопитно от кухнята, за да огледат госта.

— Хубавец, Бенансия е права — каза едната, докато бършеше ръце в престилката си. Напет и хубавец, решиха единодушно двете зад завесата.

— От Хавана? Казват, че идва от Куба, но Фраска ги чула да споменават снощи, че е от Мексико. Бог знае откъде идват тези красавци с толкова лустро и елегантни дрехи.

— И аз това казвам, скъпа. Бог знае.

През това време мъжете, нехаещи за шушукането на жените, продължаваха разговора си на масата.

— За щастие, всичко върви добре — каза Мауро Лареа. — Дон Сенен Бланко, нотариусът, когото ми препоръчахте, беше много любезен и изключително експедитивен. Утре ще отида в кантората му, за да приключим формалностите и да се запозная с посредника, който ще се заеме с продажбата.

Добави още няколко несъществени фрази и баналности. За момента това беше всичко, което беше склонен да сподели.

— Доколкото разбирам, нямате намерение вие самият да възобновите бизнеса — подхвърли Фату.

Какво, по дяволите, ще прави един миньор сред лозя и вино?, искаше да го попита, но каза съвсем друго:

— Опасявам се, че ще ми е невъзможно. В Мексико ме чакат спешни дела. Затова се надявам да продам възможно най-скоро всичките имоти.

Разбира се, не можеше да му каже, че единствените спешни дела, които го чакаха, бяха да погаси първата вноска от дълга си към Тадео Карус и да заведе сина си до олтара, пък било и като го влачи за ухото.

— Ще се погрижа, бъдете спокоен — отвърна Фату. — Въпреки че е жалко, защото търговията с вино сега е в апогея си. Мнозина идват с капитали от Америка, за да ги вложат в сектора. Дори баща ми, светла му памет, също се опитваше да купи няколко акра, но се разболя и…

— Предлагам ви моите на добра цена — предложи той шеговито.

— Не ми липсва желание, но управлението на семейните дела поглъща цялото ми време. Някой ден обаче може би ще се осмеля.

Единственото, което Мауро Лареа знаеше за виното, беше, че му се бе наслаждавал на трапезата, когато беше достатъчно богат, за да си го позволи. Тази сутрин обаче нямаше друга работа, освен да чака, а и Фату, изглежда, не бързаше за никъде. Затова реши да продължи разговора.

— Дон Антонио, надявам се да не злоупотребя с търпението ви, ако си сервирам още малко от великолепния ви шоколад, а вие ми разкажете как стои въпросът с виното в Испания.

— Напротив, за мен е удоволствие, приятелю. Позволете, ако обичате.

Той отново напълни чашите, лъжичките затракаха по скъпия порцелан.

— Нека първо ви призная, че макар да не сме винари, оцеляваме благодарение на производството на вино. Виното и солта ни помагат да не потънем. Положението ни доста се влоши след независимостта на колониите в Америка. Моите уважения, приятелю, но вашите мексикански сънародници и братята им от юг доста ни затрудниха живота с този техен стремеж към свобода.

В думите на домакина му нямаше упрек, а само добронамерена ирония. Той вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Какво да се прави“.

— Но за щастие — продължи Фату, — успоредно със свиването на търговията с колониите, винопроизводството навлезе в период на разцвет. Износът за Европа и най-вече за Англия държи тази търговска къща на повърхността, а и бих казал, в голяма степен и Кадис.

— А на какво се дължи този разцвет, ако мога да попитам?

— Това е дълга история, но ще се опитам да я предам накратко. До края на миналия век хереските винари произвеждали само млади вина и обикновен гроздов сок, които се превозвали до британските пристанища. Там местните търговци ги подлагали на процес на стареене и ги смесвали, за да ги пригодят към вкуса на клиентите. Повече или по-малко сладки, по-плътни или по-леки, с по-висок или по-нисък процент алкохол. Но вие сигурно знаете това.

Не, не знаеше. Нямаше никаква представа, но не каза нищо.

— От няколко десетилетия обаче — продължи домакинът му — търговията се оживи, стана много по-доходна. Сега целият процес се осъществява тук, на място — тук се отглежда гроздето, но също така се произвеждат и приготвят вината, които се търсят от английските клиенти. С една дума, включва всички етапи, които по-рано се вършеха почти винаги поотделно — от събирането на гроздето и производството на вино до износа му. А ние в Кадис се грижим бъчвите да потеглят от залива и да стигнат до предназначението си, до представителите на хереските предприятия в коварния Албион. Или докъдето е нужно.

— И по този начин основната печалба остава тук.

— Именно, остава тук.

Пустият му Дребосък — помисли си той, докато отпиваше от вече полуизстиналия шоколад, — как е могъл да изпусне такъв бизнес? После сякаш чу отново гласа на пълномощника си: А кой си ти, че да съдиш този човек, когато ти заложи цялото си богатство на една карта?

Пак ли ме хокаш, Андраде?

Само искам да ти напомня това, което никога не трябва да забравяш.

А ти забрави за мен и ме остави да разбера как стои въпросът с виното!

Защо, като няма дори да го помиришеш?

Знам, приятелю. Де да имахме с теб някогашната сила и смелост, за да започнем наново.

Призракът на пълномощника му изчезна сред гипсовите украшения на тавана веднага щом постави чашата върху чинийката.

— Кажете, Фату, за какъв търговски обем говорим?

— Приблизително за една пета от целия износ на страната. Острието на националната икономика.

Мили боже. Луисито Монталво, глупако. И ти, Густаво Саяс, крал на билярда в Хавана, защо, след като наследи братовчед си, не се върна веднага в родината си, за да се погрижиш за семейното богатство? Защо се заинати да рискуваш всичко, защо пропиля по този безумен начин късмета си?

Гласът на Фату го изтръгна от мислите му:

— Сега, когато изгубихме колониите си и ни останаха само Антилите и Филипините, от търговския банкрут ни спасява единствено това, че пренасочихме износа към Англия и Европа.

— Аха — промърмори той.

— Разбира се, ако някой ден британците престанат да пият шерито си, а в Карибите и Филипините също задухат ветровете на независимостта, Кадис и всички ние ще потънем безвъзвратно. Така че да пожелаем дълъг живот на хереса, пък макар и само затова — каза Фату, вдигайки шеговито чашата си.

Той също вдигна своята, макар и не с особено въодушевление.

Покашлянето на иконома прекъсна наздравицата.

— Дон Антонито, в малкия салон ви чака дон Алваро Толедо — съобщи той.

Така приятният разговор приключи и всеки се отправи към заниманията си. Домакинът — да поеме юздите на делата си в кабинета на долния етаж. А Мауро Лареа — да убие времето, докато чака, и да предъвква отново огорчението си.

Тръгна по улица „Вероника“ заедно със Сантос Уесос — един дон Кихот от мините и един Санчо чичимек, тръгнали отново на път, но без кон и магаре. Само за да гледат. И може би за да мислят.

Откакто бе пристигнал в Америка с двете си деца и с два вързопа със стари дрехи, името на този град постоянно бе отеквало в ушите му. Кадис, митичният Кадис, краят на пъпната връв, която все още свързваше Новия свят с грохналата родина майка, въпреки че почти всичките й отрочета вече й бяха обърнали гръб. Кадис, откъдето толкова много бяха тръгнали и където все по-малко се завръщаха.

Той бе заминал от пристанището на Бордо, откъм север. В онези години, когато отношенията между метрополията и непокорното й вицекралство бяха обтегнати и Испания отказваше да признае независимостта на Мексико, морският трафик беше много по-редовен от френските пристанища. Затова така и не можа да види това легендарно пристанище. И сега, в това ветровито есенно утро, в което източният вятър духаше откъм Африка с яростни пориви, когато най-после успя да го обходи и да надникне във всички негови ъгълчета, той не можа да го разпознае. Бе си представял Кадис като голям, светски и внушителен град, но колкото и да го търсеше, не го откри.

Три-четири пъти по-малък от Хавана по брой на жители, безкрайно по-малко богат от някогашната ацтекска столица и обграден от море. Дискретен, с кокетни малки улички, с немного високи къщи и с кули с панорамни тераси, откъдето се виждаше как корабите влизат в залива или отплават към други континенти. Без показност и блясък. Спокоен, приятен, достъпен.

— Значи, това е Кадис — повтори си той.

По улиците имаше хора, почти всички вървяха пеша и почти всички имаха един и същи цвят на кожата. Спираха се, за да поздравят, да разменят няколко думи, да съобщят някоя заръка или клюка; да се оплачат от нахалния вятър, който повдигаше полите на жените и отнасяше документите и шапките на мъжете. Тази картина обаче беше далече от шумната и трескава суетня в градовете отвъд океана. Не се чуваха виковете на мексиканските индианци, хвалещи стоката си, нито на чернокожите роби, които тичаха из улиците на антилската перла полуголи и потни, нарамили на рамо огромни блокове лед или торби с кафе.

Когато мина през площад „Исабела Втора“ и по улица „Нуева“, не видя изискани кафенета като „Ла Доминика“ или „Лувъра“; по улица „Анча“ не минаваха дори една десета от файтоните, които се движеха в Хавана, нито видя грандиозни театри като „Такон“. Не зърна монументални храмове, нито хералдически гербове, нито къщи дворци, подобни на онези, в които живееха захарните олигарси или старите минни предприемачи от времето на вицекралството. Нито един площад не можеше да се мери с огромния „Сокало“, който той самият прекосяваше почти всеки ден с двуместния си файтон, преди съдбата да му обърне гръб, нито пък алеята, която минаваше покрай залива, имаше нещо общо с грандиозните булеварди „Букарели“ или „Прадо“, където мексиканските креоли и жителите на Хавана се возеха в каретите и двуколките си. Нямаше помен от стълпотворението от файтони, животни, хора и сгради по улиците на Новия свят, който той наскоро беше напуснал. Испания се оттегляше от колониите си и от славната империя, в която слънцето не залязваше, сега имаше само жалки остатъци. За добро или лошо, всеки ставаше господар на собствената си съдба. Значи, това е Кадис, помисли си той.

Влязоха да обядват в едно ресторантче, където им сервираха риба, оваляна в брашно и изпържена във врящо олио; после се приближиха до брега. Никой не изглеждаше учуден от присъствието на индианец с лъскава коса до мъж с вид на чужденец. Бяха свикнали да виждат хора с различен вид и говор. И докато съзерцаваха океана, брулени от източния вятър, който рошеше косите им, повдигаше полите на сюртука му и пъстрото сарапе на Сантос Уесос, Мауро Лареа внезапно разбра. Осъзна, че нищо не знае за настоящето и миналото на Кадис, за случилото се през вековете по неговите улици и кейове, за разговорите по вечеринките, в канцелариите и консулствата, за защитата на градските стени и крепостите му, за клетвите в църквите, за мъжеството, с което градът се е бранел в смутни времена, за товарите на корабите, които са прекосявали океана на път за Индиите. Какво можеше да знае за този град и този свят, когато от десетилетия нито говореше, нито мислеше, нито се чувстваше като испанец; неговата същност, където и да идеше, винаги беше на чужденец. Изгнаник от две родини, с изтръгнати корени и от двете. Без да принадлежи към нито едно място и без да има дом, в който да се върне.

Свечеряваше се, когато пое отново по лекия склон на улица „Вероника“ към дома на Фату. Посрещна го Хенаро, старият иконом, наследен от младата двойка заедно с къщата и бизнеса.

— Малко след като излязохте сутринта, дойде да ви търси една дама, дон Мауро. Върна се отново следобед, към три часа.

Той свъси недоумяващо вежди, когато покашлящият старец протегна към него малък сребърен поднос. Върху него — обикновена визитна картичка. Бяла, чиста, изискана.

Г-жа Сол Клейдън

23 Честър Скуеър, Белгрейвия, Лондон

Последният ред бе задраскан със замах. Отдолу на ръка беше написан нов адрес.

Площад „Кабилдо Виехо“ 5. Херес.