Мария Дуеняс
Под слънцето на Андалусия (2)

2.

Не пожела да вечеря, след като Андраде си тръгна, сипейки проклятия сред арките на разкошната галерия. Реши да се изкъпе и да обмисли положението в отсъствието на пълномощника си, чийто глас пронизваше като с нож съвестта му.

Когато се потопи във ваната, първият образ, който изникна в ума му, беше този на Мариана. Както винаги, единствено тя щеше да научи от него за случилото се. Въпреки че вече не живееха заедно, двамата поддържаха постоянна връзка. Виждаха се всеки ден, беше изключение да не се разходят по булевард „Букарели“ или пък тя да не намине в някогашния си дом. За прислугата беше истински празник, особено в новото й положение, когато тя прекрачваше прага, казваха й колко е хубава, настояваха да остане още малко и й поднасяха целувки, кифлички и сладки, посипани със захар.

Другояче беше положението с Николас, за когото се притесняваше най-много. За щастие, катастрофата щеше да го застигне в Европа. Във Франция, във въгледобивните мини на Па дьо Кале, където го бе изпратил под крилото на един стар приятел, за да го отдалечи временно от Мексико. Странна смесица от кръв беше той, ангел и демон, находчив и безразсъден, поривист, непредсказуем във всяко свое действие. Щастливата му звезда и закрилническата сянка на баща му винаги го бяха съпътствали, докато не започна да прекрачва границата. На деветнайсет беше лудо влюбен в жената на един депутат републиканец. Месеци по-късно — необуздан гуляй, при който се продъни подът на един салон. Когато синът му навърши двайсет, Мауро Лареа бе изгубил броя на неприятностите, от които го бе измъквал. За щастие, вече бе уговорил обещаващ брак с дъщерята на семейство Горостиса. И го убеди да прекара една година отвъд океана — там щеше да натрупа опит, преди да навлезе в семейния бизнес, а и нямаше да има възможност да извърши някоя щуротия преди брака. Само че сега всичко щеше да е различно и затова трябваше да преценява извънредно предпазливо всяко свое действие. Николас беше най-голямата му грижа, предвид предстоящата катастрофа.

Затвори очи и се опита да опразни ума си от неприятните мисли. Да забрави мъртвия американец, машините, които така и не пристигнаха до предназначението си, огромния провал на най-амбициозното му начинание, бъдещето на сина му и пропастта, която зейваше пред краката му. Това, от което се нуждаеше сега, беше да действа, да продължи напред. Премисляйки възможностите от всички страни, знаеше, че има само един сигурен изход. Обмисли го добре, глупако, каза си той. Нямаш друг избор, колкото й да ти се иска — отговори другият му глас. — Нищо не можеш да направиш в столицата, без да се разчуе. Единственият изход е да заминеш. Така че решавай по-бързо.

Също като много други мъже, издигнали се с неуморна борба, Мауро Лареа бе развил в себе си едно качество — удивителна лекота да изпреварва събитията. Сребърните кладенци в Гуанахуато през първите му години в Америка калиха характера му: по единайсет часа на ден се трепеше в недрата на земята, бореше се със скалите на светлината на факлите, облечен единствено с овехтял кожен панталон и зацапана лента от плат през челото, за да предпази очите си от мръсотията, потта и праха. По единайсет часа дневно шест дни в седмицата трошеше камъка яростно в мрака на ада и това остави неизличим отпечатък върху характера му.

Може би поради това терзанието нямаше място в душата му, нито дори в разкошната емайлирана вана от Белгия, която при пристигането му в Мексико беше недостижима мечта. По онова време, в първите години, се къпеше под една смокиня в бъчва, пълна с дъждовна вода, а поради липса на сапун сваляше мръсотията с парцал. Използваше собствената си риза и лъчите на слънцето, за да се подсуши. Не се бръснеше — стигаше му режещият въздух. А върхът на лукса бяха един груб дървен гребен и помадата с маточина, която купуваше за жълти стотинки в деня, когато му плащаха, и с която успяваше да поддържа относително в ред непокорната гъста коса. Онези години бяха безмилостни. Докато накрая мината го изтощи и той реши, че е време да смени мястото.

А сега, какъв лош късмет, единственият начин да избегне пълната катастрофа, бе да се върне в миналото. Въпреки разумните съвети на пълномощника си, ако искаше новината да не стигне до кръговете, в които се движеше, ако искаше да изпревари нещата, преди тя да стане известна и всички пътища пред него да се затворят, оставаше му само един избор. Най-неблагодарният. Този, който го принуждаваше — въпреки годините и превратностите — да се върне към тъмните тесни пътеки, населени със сенки.

Отвори очи. Водата изстиваше, душата му също. Излезе от ваната, взе хавлиената кърпа. Капките вода се стичаха по кожата му и падаха върху мраморния под. Изминалите години бяха пощадили тялото му, сякаш за да възнаградят титаничните му усилия в миналото. Беше на четиридесет и седем години, но освен многобройните белези от рани и двата смачкани пръста, ръцете и краката му все още бяха жилави, коремът — стегнат, а широките му и здрави рамене не минаваха незабелязани от шивачи, съперници и жени.

След като се избърса, той се обръсна набързо, намаза с масло от кусума брадичката си и после избра подходяща за намеренията си дреха. Тъмна, здрава. Облече се с гръб към огледалото, намести на кръста оръжията, които винаги носеше в опасни моменти като този, който сега го очакваше — ножа, пистолета. Накрая извади от писалището папка, завързана с червени панделки, а от нея — няколко листа, които сгъна и сложи във вътрешния джоб на дрехата си.

Едва когато се приготви, обърна очи към голямото овално огледало на гардероба.

— Последният ти ход, друже — обяви той на собственото си отражение.

После угаси газената лампа, извика Сантос Уесос и излезе в коридора.

— Утре заран отиди в дома на дон Елиас Андраде и му кажи, че съм отишъл там, където той не искаше да ходя.

— Къде, при дон Тадео? — попита слисаният индианец.

Господарят му обаче вече вървеше с широка крачка към конюшнята и момчето бе принудено да се затича, за да го настигне. Въпросът остана без отговор, докато Мауро продължаваше да дава инструкции.

— Ако дойде дъщеря ми Мариана, нито дума. А на всеки, който ме потърси, ще му пробуташ първата лъжа, която ти хрумне.

Слугата понечи да каже нещо, но господарят му го изпревари:

— Не, този път няма да идваш с мен, момче. Както и да приключи тази история, сам ще вляза в нея и сам ще изляза.

Минаваше девет, но улиците все така пулсираха с неудържим ритъм. Възседнал креолския си кон, с лице, скрито под широкополата шапка, и увит в керетанско наметало, той яздеше встрани от кръстовищата и от най-оживените места. В други случаи това гъмжило от хора обикновено го забавляваше, може би защото беше прелюдия към някое интересно събиране, към някоя изгодна за бизнеса му вечеря. Към някоя среща с жена. Тази вечер обаче единственото, за което мечтаеше, бе да загърби всичко.

— Проклет американец — процеди той през зъби, като пришпори коня. Но американецът не беше виновен и той знаеше това. Американецът, бивш военен от инженерния корпус на армията на Съединените щати и пуритан до мозъка на костите си, бе изпълнил ангажиментите си и дори се бе погрижил след смъртта му жена му и сестра му да отидат в Мексико, за да му съобщят това, което той вече никога нямаше да може да му каже от общия гроб, в който лежеше с извадено око и пръснат череп. — Мръсна война, проклети търговци на роби — измърмори отново той. Как можаха да се случат толкова беди наведнъж. Как съдбата му бе изиграла тази лоша шега. Въпросите измъчваха ума му, докато прекосяваше в тръс потъналата в мрак улица „Мистериос“.

* * *

Томас Сакс, така се казваше американецът и въпреки моментното си раздразнение Мауро Лареа съзнаваше, че той никога не се бе държал непочтено, напротив, беше порядъчен и съвестен методист. Бе се появил в живота му преди тринайсет месеца, пращаше го стар приятел от Сан Луис Потоси. Пристигна, когато той привършваше закуската си, когато къщата все още не беше напълно подредена и от кухнята долитаха гласовете на слугините, докато режеха лук и мелеха царевица. Сантос Уесос го заведе в кабинета и го помоли да почака. Американецът остана прав, забил поглед в пода, поклащайки се на крака.

— Казаха ми, че може би ще проявите интерес към закупуването на миннодобивни машини.

Това каза вместо поздрав, когато го видя да влиза. Преди да отговори, Мауро го огледа. Беше як мъж с червендалесто лице и доста приемлив испански.

— Зависи какво можете да ми предложите.

— Нови парни машини. Произведени в металургичните ни заводи в Харисбърг, Пенсилвания, от промишлената компания „Лайънс, Брукман и Сакс“. По поръчка според нуждите на купувача.

— Могат ли да отводняват на шестстотин метра?

— Дори до седемстотин.

— Тогава искам да ви изслушам.

И го изслуша. И докато го слушаше, усети да се раздвижва нещо, което от години носеше спотаено в себе си — пламенното желание да върне блясъка и славата на старата мина „Три луни“.

Възможностите на машините, които Сакс предлагаше, направо го зашеметиха. Нито испанските минни предприемачи от времето на вицекралството, нито англичаните, които се установиха в Пачука и Реал дел Монте, нито шотландците, които се настаниха в Оаксака — никой не беше стигал толкова далече в цяло Мексико. Веднага разбра, че това е нещо различно. Колосално. Обещаващо.

— Дайте ми един ден да помисля.

Прие го на другия ден, като му протегна коравата си ръка на миньор. Беше ръка на дързък и проницателен човек, който знае, че този занаят е постоянна въртележка от победи и поражения; който е способен да взема смели, дори опасни решения, който притежава невероятно прагматичен усет и изострен ум. Американецът познаваше тази порода мъже и беше свикнал да общува с тях.

— Ще се споразумеем, друже.

Сключиха сделка, той поиска съответните разрешения от Дирекцията по минно дело, начерта рискован план за финансиране, който Андраде не спря да критикува. И оттогава, съгласно предварително уговорените срокове, започна да превежда периодично огромни суми пари, докато изчерпа всичките си капитали и инвестиции. В замяна на това на всеки три седмици получаваше отчет от Пенсилвания за хода на проекта: сложните машини, които се монтираха, тоновете оборудване, което се трупаше в складовете. Котлите, крановете, помощните съоръжения. Докато в един момент писмата от север престанаха да пристигат.

Година и половина бяха изминали от онези дни, изпълнени с надежди, до тази нощ, в която той яздеше по пусти пътища под беззвездното небе в търсене на решение, което да му даде поне шанс да поеме глътка въздух.

Започваше да се разсъмва, когато спря пред грубо скована дървена порта. Тялото му се бе схванало, гърлото му бе сухо, а очите — зачервени. Бе яздил дотук почти без почивка. Въпреки това слезе чевръсто от коня, който, изтощен и жаден, бълващ пяна от устата, подгъна предните си крака и се отпусна на земята.

Намираше се в една долина в полите на Сан Кристобал, на един хвърлей от Минерал де Пачука. Никой в отдалеченото имение не очакваше гости в този ранен час. Кучетата обаче го усетиха. Яростният им лай раздра покоя на утрото.

Малко след това чу шум от стъпки и викове, които успокояваха кучетата. Когато лаят им затихна, отвътре се разнесе резкият глас на млад мъж:

— Кой е?

— Търся дон Тадео.

Две резета изскърцаха едно след друго, докато някой ги дърпаше. Тежки, ръждясали. Прозвуча и трето, но спря по средата, сякаш този, който го дърпаше, бе променил мнението си в последния миг. След кратко мълчание той чу стъпки, които се отдалечаваха.

Минаха няколко минути, докато отново чу глас от другата страна на вратата. Този път бяха двама души.

— Кой е?

Въпросът беше същият, но гласът — различен. Въпреки че Мауро Лареа не го бе чувал повече от петнайсет години, щеше да го разпознае навсякъде.

— Някой, когото не си предполагал, че ще видиш отново.

Третото резе се плъзна докрай със скърцане и портата започна да се отваря. Кучетата, сякаш насъсквани от Велзевул, отново залаяха яростно. Насред суматохата прозвуча изстрел. Задрямалият след галопирането кон вдигна глава и бързо се изправи. Кучетата — четири-пет, мръсни, кльощави и олисели — се отдалечиха от входа с подвити опашки и жалостиво скимтене.

Мъжете го чакаха, застанали разкрачени. По-младият, очевидно нощният пазач, държеше в ръка пушката, с която току-що бе стрелял. Другият заби в него гурелясалите си очи. Зад двамата, в дъното на обширния двор, се очертаваше силуетът на къщата на фона на светлеещото небе.

По-възрастният мъж и Мауро размениха напрегнат поглед. Димас Карус стоеше там, мършав и тъжен, както винаги, небръснат поне от седмица, току-що измъкнал се от сламеника, на който спеше. Дясната му ръка висеше безжизнена, осакатена от един бащин побой в детството му.

Без да отделя поглед, той прочисти гърлото си, изхрачи се и едва тогава го поздрави.

— Мамка му, Лареа. Не предполагах, че си толкова луд да се върнеш.

— Събуди баща си, Димас. Кажи му, че трябва да говоря с него.

Мъжът поклати глава, но не за да изрази несъгласие, а защото не можеше да повярва, че го вижда отново. След толкова години.

Тръгна към къщата, без да продума, а ръката му висеше от рамото като мъртва змиорка. Мауро Лареа го последва към двора, стъпвайки с ботушите си по камъните; после остана да чака, докато наследникът на всичко това изчезна през една странична врата. Беше влизал в къщата един-единствен път, след като напусна Реал де Каторсе. Имотът не се бе променил много, въпреки че занемарата беше очевидна дори на слабата утринна светлина. Същата голяма, недодялана къща — с дебели стени и лишена от всякаква елегантност. Струпани сечива, боклуци, животински изпражнения.

Димас скоро се появи от друга врата.

— Влез и чакай. Ще го чуеш да идва.